Сигрид Унсет
Кръстът (3)

3.

Дните минаваха, а Андрес продължаваше да лежи. Не се наблюдаваше особена промяна в състоянието му. Нито се влошаваше, нито се подобряваше. За голямо нещастие детето не можеше да заспи. Лежеше с полуотворени очи и като че ли не познаваше никого. Пристъпи на силна кашлица измъчваха измършавялото му телце и малкият едва си поемаше дъх. Температурата му се покачваше непрекъснато. Една вечер Кристин му даде да изпие успокоителна отвара и Андрес се унесе, но след малко леля му забеляза, че по лицето му плъзна синкава бледност, а кожата му стана лепкава и студена на допир. Кристин веднага го накара да изпие чаша горещо мляко и стопли петите му с нагорещени камъни. Повече не посмя да му дава приспивателно. Явно Андрес беше твърде малък и отварата не му понасяше.

Отец Сулмюн донесе на момчето свещени реликви от църквата. Симон и Рамборг се зарекоха да се молят редовно, да спазват чинно всички пости и да раздават милостиня на бедните, ако Господ чуе молбите им и пощади живота на рожбата им.

Ерлен също се отби веднъж във „Формо“. Не пожела да слезе от коня и да влезе в къщата, затова Кристин и Симон излязоха на двора да говорят с него. Той ги гледаше с очи, пълни с печал. И все пак тази негова физиономия предизвика смътно, едва осъзнато раздразнение у Кристин. Съпругът й наистина изпитваше страдание, когато навестеше болен или тъжен човек, но у него като че ли надделяваше смущението и объркването от ситуацията. По лицето на Ерлен се изписваше неподправена безпомощност, понечеше ли да изрази съчувствието си към хорското нещастие.

След неговото посещение във „Формо“ Нокве и близнаците започнаха да идват всеки ден и да питат как е Андрес.

До шестата нощ не настъпи промяна, но на следващия ден малкият живна. Температурата му спадна. По обяд Симон и Кристин седяха сами до леглото му.

Бащата извади изпод дрехата си позлатен амулет, закачен на верижка около врата му. Наведе се над момчето и размърда амулета пред очите му. После го мушна в шепата му и я стисна, но Андрес не усети нищо.

Бащата на Симон донесе амулета от Франция и го подари на сина си, когато Симон беше още малък. Върху амулета, осветен в манастир на име „Планината на свети Архангел Михаил“, беше изобразен светецът с големи криле. Симон разказа тихо на Кристин, че малкият много обичал да разглежда реликвата. Ала клетото дете оприличавало предводителя на ангелите на петел. Постепенно Симон успял да научи Андрес да казва „ангел“. И един ден, докато стояли на двора, Андрес видял как петелът наказва с бой една от кокошките си.

— Ангелът много ядосан, татко — отронило детето.

Кристин погледна мъжа умолително. Сърцето й се късаше да го слуша, макар че Симон говореше спокойно. Кристин се чувстваше изтощена от безсънните нощи и се мъчеше да не плаче, за да не влоши състоянието си.

Симон мушна амулета под дрехата си.

— Всяка година, докато съм жив, на Архангеловден ще давам на църквата тригодишен вол, ако Бог се смили и пожали живота на детето ми. Какъвто е слабичък, сигурно на везната тежи колкото оскубано пиле — опита се да се засмее той, но гласът му потрепери от отчаяние.

— Недей така, Симон! — помоли Кристин.

— Ще стане, каквото му е писано, Кристин. Бог решава. Той знае най-добре.

Симон млъкна и се загледа в детето.

На осмата нощ Симон бдеше над леглото на Андрес заедно с една слугиня, а Кристин легна да подремне на пейката. Когато се събуди, слугинята спеше. Симон седеше на пейката до главата на болното дете, както през повечето нощи, наведен над постелята му.

— Спи ли? — прошепна Кристин и се приближи.

Симон вдигна глава. Прокара ръка по лицето си. Кристин забеляза, че бузите му са мокри. Той отговори с тих и сдържан глас:

— Кристин, Андрес едва ли ще заспи, преди да го положим в осветена земя.

Кристин сякаш се вцепени. Слънчевият загар на лицето й избледня, а устните й побеляха.

Отиде в ъгъла да си вземе връхните дрехи.

— Направи така, че като се върна, да те заваря сам — поръча тя с пресъхнало гърло. — Стой при него, а когато ме видиш да влизам, запази мълчание. После недей да говориш за случилото се нито с мен, нито с когото и да било. Не го изповядвай дори на духовния си пастир…

Симон се изправи и тръгна към нея с бавни крачки, целият пребледнял.

— Не, Кристин! — едва доловимо прошепна той. — Няма да ти позволя да го направиш…

Тя си облече палтото, извади ленена кърпа от сандъка в ъгъла, сгъна я и я мушна в пазвата си.

— Аз се осмелявам да го сторя. Нали разбра, никой не бива да се приближава до нас или да говори с нас, преди малкият да се събуди и да каже нещо.

— Кристин, замисли се как би реагирал баща ти на това — прошепна Симон. — Не го прави…

— И преди съм правила неща, които бяха грешни според баща ми. Тогава исках просто да наложа собствените си прищевки. Сега случаят е друг. Андрес е негова кръв и плът. Той е и моя кръв, Симон, той е син на родната ми сестра.

Симон дишаше с мъка, целият разтреперан, забил поглед в земята.

— Но ако ти не желаеш да изпробвам тази последна възможност…

Симон стоеше с наведена глава. Не отговори. Кристин повтори въпроса си и на бледите й устни неволно се изписа почти подигравателна усмивчица:

— Искаш ли да се откажа?

Симон извърна глава; тя мина край него, излезе на пръсти и безшумно затвори вратата след себе си.

В гъстия мрак се усещаха леките повеи на южняка. Звездите трепкаха неспокойно на небосвода. Едва стигнала до улицата между оградите, Кристин изпита усещането, че се е потопила във вечността. Зад гърба си имаше безконечно пътуване, а същото я очакваше и занапред. Нямаше измъкване от онова, в което се озова, като прекрачи прага на къщата и излезе в нощта…

Тъмнината наподобяваше сила, през която Кристин си проправяше път. Стъпваше по хлъзгавата земя: пътят беше разрохкан след извозването на зърното и снегът започваше да се топи. С всяка крачка тя се откъсваше от нощта, от суровия студ, който попиваше в стъпалата й, просмукваше се нагоре, натрупваше се по полите на дрехите й и натежаваше. Покрай нея се стелеха листа от дърветата и подобно на живи същества в мрака я докосваха, спокойни и уверени в надмощието си:

— Връщай се — сякаш й нашепваха те.

На главния път се вървеше по-леко. Беше обрасъл с трева и краката й вече не газеха в калта. Усети как лицето й се вкамени, а тялото се изопна и стегна. Всяка крачка я водеше неумолимо към горичката, през която се налагаше да мине. Не, невъзможно е да прекоси горичката в този мрак! В душата й се надигна нежелание и скова цялото й тяло, ала Кристин нямаше намерение да се отказва. От страх тялото й стана неузнаваемо за самата нея, но тя продължи да върви напред като в сън, стъпваше уверено по камъни, корени, локви и несъзнателно внимаваше да не се спъне, да не изгуби темпото, да не се подаде на страха.

Шумоленето на боровете се чуваше все по-ясно. Вървеше между дърветата със спокойствието на сомнамбул. Не смееше да мигне в мрака и долавяше и най-слабия звук наред с грохота на реката, тежките въздишки на игличките, ромоленето на потока над камъните. Подмина го и продължи. Веднъж се чу как по сипея се търкулна камък. Като че ли се размърда нещо живо. По цялото й тяло изби пот, но не посмя нито да забави, нито да ускори ход.

Излезе от гората. Очите й, вече свикнали с тъмнината, различиха леките отблясъци по криволичещата лента на реката и по повърхността на блатата. Заснежените поля се открояваха в мрака и контрастът придаваше на тъмните скупчени къщи вид на черни сърцевини. Небето над нея започна да изсветлява. Кристин го усещаше, но не се осмеляваше да погледне нагоре към главозамайващо високите черни скали. Съвсем скоро щеше да изгрее луната…

Опита се да си напомни, че след четири часа ще се развидели и хората ще плъзнат из стопанствата в околността, увлечени в ежедневните си занимания. Зорницата ще изгрее над планините. Тогава ще се прибере по-бързо. На светло пътят от „Формо“ до църквата не е никак дълъг. Беше ходила там неведнъж. Само дето й се струваше, че оттогава се е променила.

Ако се беше разболяло някое от нейните деца, нямаше да прибегне до това крайно средство — да извие Божията ръка, посегнала да прибере човешка душа. Когато като млада бдеше над болните си синове с болезнено свито сърце и й се струваше, че няма да издържи тревогата и мъката, намираше утеха в следните думи:

— Господи, Ти ги обичаш повече от мен. Да бъде Твоята воля.

Но тази нощ Кристин тръгна и обърна гръб на страха си. Това дете не беше нейно, но тя искаше да го спаси, каквото и да го чака.

Защото и ти, Симон Андресьон, се жертва за мен в труден час. Отзова се на молбите ми по-всеотдайно, отколкото можеше да се очаква.

„Искаш ли да се откажа?“ Той не намери мъжката сила да й отговори. Дълбоко в себе си Кристин знаеше, че дори и детето да умре, Симон ще преживее смъртта му. Но тя реши да го атакува в единствения миг, когато го завари на ръба на душевен срив. Веднага се възползва от слабостта му и тръгна, окрилена от превъзходството си. Това ще си остане тяхната тайна: веднъж и Кристин да го види уязвим.

Той вече бе узнал твърде много неща за нея. Всеки път, когато опасността надвисваше над избраника й, на помощ се притичваше онзи, когото бе отхвърлила. Пренебрегнатият претендент за ръката й се превърна в мъжа, чиято помощ Кристин търсеше всеки път, когато имаше нужда някой да брани любовта й. Симон винаги откликваше на молбите й и вече няколко пъти се застъпваше за нея и я предпазваше с добротата и силата си.

Тази нощ тя се реши на постъпката си, за да отхвърли част от бремето на дълга, тегнещо върху плещите й. Едва сега осъзна колко непоносима тежест е носила досега.

В крайна сметка Симон я принуди да признае, че той е по-силен от нея и от мъжа, на когото се отдаде. Кристин го знаеше от мига, когато тримата се озоваха лице в лице в пропадналия хан на Брюнхил Флюга, но тогава някак си не искаше да си даде ясна сметка, че това бузесто момче със зяпнала от почуда уста притежава по-голяма сила от…

И ето, сега Кристин върви в тъмната нощ и не смее да призове на помощ християнски светии. Нагърби се с този грях, за да получи — и тя не знаеше какво — възмездие, задето се видя принудена да признае духовното превъзходство на Симон.

Сега и ти разбираш, Симон: когато е застрашен животът на най-любимото ти същество, си готов на всичко.

Луната изплува над ръба на планинските била и тя се заизкачва по склона към църквата. Отново я обля вълна на ужас. Лунната светлина покриваше насмолената постройка с тънката си паяжина. Под финия воал църквата чернееше страшна и зловеща. Когато зърна кръста сред поляната, не посмя да се приближи и да отдаде почитта си на осветеното дърво. Изкачи се до мястото, където оградата на гробището, направена от трева, корени и камък, беше най-ниска и я прескочи.

Във високата роена трева проблясваха надгробните камъни, сякаш облени с вода. Тя тръгна през гробището и се отправи към гробовете на бедняците до южната ограда.

Намери мястото, където почиваше безимотен чуждоземец, умрял от студ в планината. Двете му дъщери, останали кръгли сираци, били давани за отглеждане в разни чужди домове, докато Лавранс Бьоргюлфсьон не реши да ги отгледа в „Йорун“ в името на Господа Бога и да ги възпита. Момичетата пораснаха и се превърнаха в добродетелни девойки. Лавранс ги омъжи за почтени, работливи съпрузи. Осигури им зестра от крави, телета и овце, а Рагнфрид ги дари с легла и метални тенджери. Сега двете живееха с мъжете си, доволни и в добри условия за произхода си. Едната беше прислужница на Рамборг, а стопанката стана кръстница на детето й.

Сега ще ми дадеш да взема малко пръст от покрива над главата ти, Бярне. Трябва ми за сина на Рамборг. Кристин коленичи и извади ножа си.

По челото и горната й устна избиха капки леденостудена пот, когато зарови пръсти във влажната пръст. Преряза корените, които й пречеха.

В замяна трябваше да даде на мъртвеца злато или сребро, наследено от три поколения. Свали от ръката си малкия златен пръстен с рубините — годежната халка на баба й по бащина линия, защото болното дете беше потомък на баща й. Зарови пръстена дълбоко в пръстта, зави тревите и почвата, които изкопа, в ленената кърпа, и покри разровеното място с мъх и лишеи.

Изправи се, но краката й се разтрепериха и се наложи да постои, преди да тръгне. Ако надникнеше под лакътя си, щеше да ги види.

През тялото й премина ужасяваща тръпка, сякаш мъртъвците — нейни роднини и приятели — се мъчеха да я принудят да погледне към тях. Ти ли си, Кристин Лаврансдатер, за какво си дошла… Арне Юрдшон лежеше в гроба пред левия вход. Сигурно си изненадан, Арне, и то с пълно право: когато двамата с теб бяхме близки, не бях такава…

Кристин прескочи оградата и се спусна по склона.

Луната огряваше околността. В равното се намираше „Йорун“. Тревата върху покривите на къщите блестеше, покрита с роса. Кристин се загледа нататък с притъпени сетива. Чувстваше се мъртва за този дом и за хората там. Вратата вече беше затворена за нея — бродещата посред нощ.

На връщане възвишенията хвърляха сенките си по целия път. Духаше по-силно. Вятърът брулеше лицето й безспир, запращаше повехнали листа срещу нея, сякаш за да я накарат да се върне обратно…

Кристин не си въобразяваше, че върви сама. Зад гърба си чуваше тихи стъпки. Ти ли си, Арне? Обърни се, Кристин, погледни под лакътя си, осмели се…

Но тя вече не се боеше. Само зъзнеше от студ, изтръпнала и изпълнена с болезнено силен копнеж да се отпусне и да заспи. След тази нощ нищо не беше в състояние да я изплаши.

 

 

Отвори вратата да влезе и завари Симон на мястото, където го бе оставила: надвесен над главата на детето. Той вдигна очи за миг. Кристин се запита дали наистина изглежда толкова изтощена, съсипана и остаряла, колкото прочете в очите му. После Симон наведе глава и я скри в ръката си.

Изправи се, но се олюля. Отвърна лице от нея и пое към вратата, с клюмнала глава и прегърбени рамене.

Кристин запали две свещи и ги постави върху масата. Андрес отвори леко очи, погледна нагоре, сякаш още в несвяст, изсумтя тихо и се опита да отмести глава от светлината. Кристин намести телцето му, както се наглася мъртвец — малкият не се възпротиви. Слабостта явно му пречеше да се движи.

Жената покри лицето и гърдите му с ленената кърпа и сложи напреки донесената от гробището ивица пръст.

Ужасът я връхлетя отново като обливаща я бурна морска вълна.

Седна до леглото. Прозорецът се намираше точно над облегалката на пейката. Не смееше да седне с гръб. По-добре да ги гледа в очите, ако се появи някой. Придърпа стола до леглото и седна с лице към прозореца. Нощният мрак напираше отвън, а в стъклото се отразяваше пламъкът на свещта. Кристин се вторачи в прозореца с неподвижен поглед и така се вкопчи в ръкохватките, че чак кокалчетата на пръстите й побеляха. Ръцете й потреперваха. Не си усещаше краката — целите мокри и вкочанени. Зъбите й тракаха от ужас и студ, а потта шуртеше по лицето и гърба й като леденостудената вода. Седеше неподвижно. Само от време на време хвърляше бърз поглед към ленената кърпа, която се повдигаше леко при дишането на детето.

Най-сетне навън се развидели. Пропяха първи петли. На двора затрополиха мъже, поели към конюшнята.

Омаломощена, Кристин се отпусна на облегалката, а тялото й се разтресе конвулсивно. Помъчи се да седне удобно, та краката й да не ритат и да не подскачат, докато треморът премине.

Андрес се раздвижи под кърпата. Отметна я от лицето си и изхленчи недоволно. Явно осъзнаваше къде се намира, защото изсумтя раздразнено срещу леля си, когато тя скочи от стола и се надвеси над него.

Кристин махна кърпата с пръстта, бързо сложи съчки и цепеници в огнището и я хвърли в лумналия огън. Подпря се на стената. От очите й рукнаха сълзи.

Наля мляко от малкия съд до огнището и го занесе на детето, но то вече беше заспало. Сега се беше унесло в здрав сън…

Кристин изпи млякото. Услади й се и си наля още два-три черпака.

Все пак не смееше да говори, защото момчето още не бе произнесло разбираема дума. Просна се на колене в долния край на леглото и започна да повтаря наум:

— Обърни се, Господи! Докога? Смили се над Твоите раби. Недей се гневи безмерно, Господи, и недей вечно помни беззаконието. Погледни прочее: ние всички сме Твой народ.^[1]

Наистина извърши ужасно дело.

Но Симон и Рамборг имаха един-единствен син. Тя имаше седмина! Как да не опита всичко, за да спаси живота на единствената мъжка рожба на сестра си!

Нападналите я през нощта мисли не бяха нищо друго, освен плод на отчаянието. Реши се на тази дързост единствено защото нямаше да понесе това дете да издъхне в ръцете й…

Симон винаги бе оправдавал доверието й. Цял живот се бе държал добронамерено и предано към хората. А най-всеотдаен се показа към нея и близките й. Той обичаше сина си повече от зеницата на окото си. Нима Кристин би могла да пожали някое средство, ако то би спасило живота на Андрес, пък било и с цената на грях?

Да, сторих грях. Накажи ме, Господи. Направих го заради невръстното, красиво, невинно дете на Симон и Рамборг. Само не наказвай Андрес…

Приближи се и се наведе над постелята. Хвана малката восъчнобяла ръка на детето и я стопли с дъха си. Не посмя да я целуне. Не биваше да го събужда…

Светло, невинно дете. Осхил й разказа за това, когато двете стояха сами в „Хауген“ през онези страховити нощи. Тогава старицата й сподели, че някога посетила гробището на Конунгахела:

— Кристин, тази моя постъпка е най-тежкото, с което съм се нагърбвала.

Но Бьорн — причината за нейната саможертва — не е бил беззащитно дете като Андрес. Братовчедите на Осхил Гаутесдатер го ранили близо до сърцето с мечовете си. Бьорн посякъл единия, преди да се свлече на пода, а другият така и не успял да се възстанови след схватката.

Кристин гледаше през прозореца как хората сноват между къщите, всеки по някаква работа. На двора се разхождаха няколко хубави телета.

В мрака избуяват какви ли не тъмни мисли. Точно като онези ефирни растения, които виреят по брега на езерото. Поклащат се и люлеят примамливо дяволски красивите си, плашещи стъбла. Зловещото им очарование притежава особена, тъмна притегателна сила, докато растат в живата, влажна почва. Но когато децата ги откъснат и ги положат в лодките, заприличват на кафява слузеста топка. Нощем в човешкото съзнание поникват едновременно страшни и примамливи мисли. Брат Едвин веднъж й обърна внимание, че прокълнатите в преизподнята не искат да се разделят със страданията си, защото намират сладост в омразата и мъката. Затова Христос не може да ги избави. Тогава на Кристин думите му й се сториха налудничави. Но сега започна да проумява какво е искал да каже монахът и по гърба й полазиха леденостудени тръпки.

Отново се наведе над леглото. Вдиша жадно мириса на детето. Симон и Рамборг няма да го изгубят. Кристин се чувстваше длъжна да спечели отново уважението на Симон, да му покаже, че и тя е способна да му помага. Набра смелост за постъпката си от желанието да му се отплати за добрината.

Пак коленичи и безмълвно започна да реди псалми.

 

 

Тази сутрин Симон излезе да сее зимна ръж на разораната нива южно от горичката. Беше си наумил да си придаде вид на стопанин, който държи работите в имението да следват естествения си ход. Слугините се изумиха, когато Симон им заръча да не безпокоят Кристин и болното момче, докато тя не ги повика. Стопанинът предупреди и съпругата си, че Кристин не желае никой да припарва до стаята на Андрес.

— И на теб ли не позволява? — побърза да попита Рамборг.

— И на мен — отвърна Симон и излезе да вземе сандъка със семената.

Следобед обаче се върна от нивата. Не можеше да си наложи да стои далеч от къщата: не му харесваше погледът на Рамборг. След обедния отдих нервите й не издържаха. От хамбара Симон я видя да тича през двора. Спусна се след нея. Рамборг се нахвърли върху вратата и я заблъска с юмруци. Крещеше пронизително на Кристин да й отвори.

Симон я хвана и започна да я успокоява. Тя се наведе чевръсто и захапа ръката му. Приличаше на разярен звяр:

— Детето е мое! Какво сте направили със сина ми?

— Много добре знаеш, че сестра ти не би му навредила — Симон отново я хвана, но тя се дърпаше и крещеше. — Хайде, ела — настоя той и добави малко по-остро: — Рамборг, не те ли е срам от слугите?

— Искам да видя детето си — продължаваше да пищи тя. — Ти не беше при нас, когато Андрес се роди, Симон. Тогава не ти бяхме толкова скъпи…

— Едва ли има нужда да ти припомням с какво се занимавах по онова време — изморено отвърна той.

Симон завлече жена си към стаята й. Наложи му се да използва сила.

После не посмя да я остави сама. Рамборг се поуспокои, а вечерта позволи на слугините да я съблекат.

Симон остана да будува. Дъщерите му спяха в леглото си. Господарят отпрати слугините. Веднъж, когато се изправи и се поразтъпка из стаята, Рамборг го попита с глас на напълно разбудена къде отива.

— Ще си легна малко при теб.

Съблече връхната си дреха и обувките и се мушна между кожата и вълнената завивка. Прегърна съпругата си:

— Мила Рамборг, зная, че денят беше дълъг и тежък за теб…

— Сърцето ти бие много силно, Симон.

— И аз се боя за момчето, но трябва да бъдем търпеливи, докато ни повика Кристин.

Надигна се рязко от постелята, подпря се на лакът и напълно объркан се вгледа в бледото лице на Кристин. Тя се бе надвесила над него и на мъждивия пламък от свещта страните й лъщяха, облени в сълзи. Сложи ръка върху гърдите му. За миг го осени надеждата това да не е сън. Симон се отпусна в леглото, закри лицето си със сподавен жален стон. Прилоша му, сърцето му заблъска като лудо.

— Симон, събуди се! — разтърси го Кристин. — Андрес те вика, чуваш ли. Първата му дума беше „татко“.

По лицето й грееше усмивка, а сълзите се стичаха безспир по бузите й.

Симон се надигна и разтърка лице. Дано не е бълнувал на глас… Погледна Кристин, застанала пред леглото с фенер в ръка.

Симон се измъкна от постелята бавно, за да не събуди Рамборг. Двамата излязоха на пръсти. Той все още усещаше болезнена тежест върху гърдите си. Сякаш нещо в него щеше да се пръсне. Защо не можеше да се отърве от тези ужасни сънища? Наяве се мъчеше непрекъснато да пропъди мислите за нея. Но на сън, докато беше напълно безсилен и безпомощен, сякаш дяволът му нашепваше да сънува такива неща. Дори сега, когато тя бдеше над смъртно болния му син, му се присънваха животински сънища.

Валеше дъжд и Кристин нямаше представа кое време е. Вечерта момчето дойде в съзнание, но още замаяно, не говореше. През нощта Андрес се унесе в здрав и спокоен сън и тя легна при него, взе го в обятията си, за да усети, ако малкият се размърда, и заспа.

Сега детето изглеждаше съвсем дребничко в голямото легло. Независимо от плашещо бледите му бузи очите искряха и устните се разтеглиха в усмивка, когато Андрес видя баща си. Симон коленичи пред леглото, но когато понечи да вземе сина си на ръце, Кристин го спря:

— Не, недей, Симон. Малкият е потен, ще се простуди — зави тя грижливо Андрес. — По-добре легни при него, а аз ще повикам бавачка и ще отида да си почина в стаята на Рамборг.

Симон се мушна под завивките. От тялото на Кристин беше останала топла вдлъбнатина, а възглавницата ухаеше нежно и сладостно на косите й. Той простена едва доловимо, притисна детето към гърдите си и долепи лице до влажната му мека косица. Андрес направо се бе стопил от болестта, но се усмихваше доволно и каза две-три думи на баща си.

Малкият мушна влажната си ръка в отвора на ризата на баща си, докосна гърдите му и извади амулета:

— Петелът. Ето къде бил…

 

 

В деня, когато Кристин се канеше да си тръгва, Симон влезе при нея в гостната на стопанката и й подаде малка дървена кутия:

— Сигурно ще й се зарадваш…

По дърворезбата Кристин позна, че кутията е изработена от Лавранс. Вътре, завита в парче плат за ръкавици, намери съвсем малка златна щипка за коса, украсена с пет смарагда. Сети се веднага: Лавранс я носеше на ризата си, когато отиваше на тържество.

Кристин благодари на Симон, но лицето й се обля в гъста червенина. Откакто се прибра от манастира, не беше виждала баща си с това украшение.

— Кога ти я даде? — попита тя и веднага съжали за въпроса си.

— Един път си тръгвах от „Йорун“ и той ми я подари на изпроводяк.

— Това е много скъп подарък — промълви тя и сведе клепки.

— Ще са ти нужни още такива украшения Кристин — засмя се Симон, — като дойде време да жениш челядта си…

— Симон, вече си разбрал колко много държеше баща ми на теб. А аз те обичам като негов роден син.

— Наистина ли? — погали я нежно по бузата с лека, едва доловима усмивка, и продължи да й говори като на дете: — Да, Кристин, зная, зная…