Сигрид Унсет
Кръстът (21)

7.

Няколко дни по-късно Кристин заедно с няколко монахини и сестри — мирянки отиде в гората да лющят дървесни лишеи, от които добиваха зелено багрило. Тези лишеи се срещат рядко, растат най-вече по повалени от бурята дървета и по изсъхнали клони. Жените се пръснаха из гората и се изгубиха от поглед в мъглата.

От цяла седмица продължаваше това странно време: нямаше никакъв вятър, а над морето се стелеше необикновено гъста, оловносиня мъгла, която се вдигаше леко само в планините, колкото да увеличи малко видимостта в района. От време на време мъглата се сгъстяваше и преминаваше в ситен дъжд, друг път се проясняваше и слънцето блясваше като малко бяло петно сред потъналите в мъгла скали. Във въздуха тегнеше неизменна тежка задушлива горещина, нетипична за районите до фиорда, и то по това време на годината — оставаха два дни до Рождеството на Пресветата Богородица. Всички се питаха как да разтълкуват тези природни поличби.

Кристин се потеше в мъчителната влажна жега, а мисълта за тревожните вести от Нокве не й даваха да диша. Сега слезе в долния край на гората и започна да събира багрилни лишеи от оградата към пътя до морето. От мъглата се показа отец Айлив на кон. Свещеникът спря и размени с нея няколко думи за времето. Заговориха се и Кристин го попита чул ли е нещо за провинението на Нокве, макар да знаеше, че напразно се опитва да изкопчи нещо от свещеника: отец Айлив не обсъждаше въпросите, засягащи вътрешните дела на манастира на Таутра.

— Кристин, няма нужда да се притесняваш. Никулаус ще присъства на церемонията през зимата. Това ли те тревожи?

— Не само това, отче. Започвам да се опасявам, че синът ми няма призвание за монах.

— Нима се смяташ за достойна да се изказваш по такива въпроси? — попита я свещеникът със смръщени вежди.

Слезе от коня, завърза го за оградата и се подпря на нея. Погледна Кристин строго, изпитателно. Това не я смути да изрази мнението си:

— Опасявам се, че Нокве няма да преклони глава пред правилата на ордена. Той постъпи в манастира твърде млад, без да знае от какво се отрича и без да познава характера си. Всичко, което понесе по време на юношеството си — изгуби бащиното си наследство, стана свидетел на раздора между мен и Ерлен, а после преживя и смъртта на баща си — му отне желанието да живее в мирския свят. Ала не съм забелязала нещастията да са го направили смирен…

— Така ли? Никулаус не е първият монах, който мъчно привиква с дисциплината на иноческия живот. Той е избухлив и много млад. Преди да се отрече от света, не е имал възможността да разбере колко суров наставник е светът — суров като всеки господар, но при това безпощаден. Самата ти си го изпитала неведнъж, сестро… А дори Нокве да е постъпил в обителта повече заради брат си, отколкото от любов към своя Създател, въпреки това Бог няма да остави невъзнаградено решението му да се жертва заради брат си. Божията Майка Мария, която Нокве почита и обича от дете, някой ден ще му покаже недвусмислено, че синът й е дошъл на този свят, за да бъде брат на хората и да носи кръста им. Не — конят изпръхтя в гърдите му, свещеникът го помилва и продължи, сякаш говореше повече на себе си: — Още от невръстно дете моят Никулаус притежава удивителна дарба да люби и да страда. Има призванието да стане монах. А ти, Кристин — обърна се той към нея, — си преживяла доста и би следвало по-спокойно да се уповаваш на Всемогъщия Бог. Нима още не си разбрала, че Господ се грижи за всяка душа, докато душата не се отвърне от Него? Макар възрастна жена, ти продължаваш да разсъждаваш по детски. Когато под порива на желанията и самонадеяността си поемеш по пътища, които Бог е запретил на чадата Си, и претърпиш мъка и унижение, нима тогава Господ те наказва? Според теб ти ли наказваш децата си, ако пипнат врящия котел, до който си им забранила да припарват, и си изгорят ръката или ако въпреки предупрежденията ти тръгнат по тънкия лед, а той се пропука под краката им? Кристин, неведнъж крехкият лед се е пропуквал и под твоите крака — не проумя ли, че пропадаш в бездната всеки път, когато пуснеш Божията ръка, и Той те измъква от пропастта всеки път, когато Го призовеш. Нима любовта и кръвната връзка, която те свързваше с баща ти дори и когато му се противопоставяше и се опитваше да наложиш волята си над неговата, не ти носеше утеха и отрада, когато после се налагаше да вкусиш горчивия плод от неподчинението си? Още ли не си разбрала, сестро, Бог ти е помагал, когато Си му се молила, дори и когато не си се молила всеотдайно, от цялото си сърце, и ти е пращал повече, отколкото си искала. Ти обичаше Бог като родния си баща и макар понякога да не следваше Неговите заръки, винаги скърбеше, когато се откъснеше от Него. Той те осени с милостта Си, та сред плевелите, които пожъна от семената на непреклонната си воля, да израсте и жито. Бог прибра двама от синовете ти още докато бяха невинни деца. Бъди спокойна за тях. А останалите станаха добри хора, макар и да не поеха по пътя, който искаше ти. Сигурно и Лавранс си е мислил същото за теб… А що се отнася до съпруга ти… Бог да се смили над душата му. Зная колко силно го упрекваше ти в душата си заради безразсъдните му постъпки. За горда жена като теб не е било никак лесно да живееш с мисълта, че Ерлен Никулаусьон те е превел през позор, измяна и пролята кръв, след като си забелязала с какъв хладен разум действа той. Според мен ти успя да озаптиш Ерлен, защото беше постоянна и в любовта си към него, и в гнева и суровостта си. Ерлен оставаше сляп и невъзприемчив за всичко, но не и за онова, което беше свързано с теб. Бог да спаси душата му. Ерлен никога не си даде сметка колко тежки са греховете му, но все пак се разкайваше дълбоко и съжаляваше за прегрешенията си към теб. Да се надяваме, че поуката след тези преживявания му е послужила след смъртта му.

Кристин го изслуша, без да отрони дума. Отец Айлив не каза нищо повече, отвърза юздите, пожела й мирът да бъде с нея, възседна коня и препусна нататък.

Прибра се в манастира. Сестра Ингрид я посрещна на портата с вестта, че един от синовете й е дошъл да я посети. Скюле я чакал в приемната за гости.

Макар и увлечен в разговор с гребците, Скюле скочи на крака, щом зърна майка си на вратата. Синовете на Кристин винаги се движеха отривисто. Скюле имаше малка глава, гордо издигната над широките рамене, дълги крайници, елегантна фигура. Майката се насочи към него с грейнали от щастие очи, но се сепна и притаи дъх, когато забеляза лицето му — кой бе обезобразил така красивия й син?

Горната му устна беше премазана — явно някой я беше разбил, а после бе зараснала смачкана, увиснала и обезформена, прорязана от лъскав бял белег. Устата му изглеждаше изкривена и му придаваше леко подигравателно изражение. Носът му — също счупен — бе зараснал накриво. Скюле фъфлеше, защото един от предните му зъби беше избит, а друг — почернял, мъртъв.

Той се изчерви под майчиния си поглед:

— Май не успя да ме познаеш, а, майко? — позасмя се той и докосна устната си — би могло да бъде и случайно движение, а не преднамерен жест, за да посочи белега си.

— Сине, не сме разделени от толкова дълго време, че да не те позная — спокойно отговори Кристин и се усмихна невъзмутимо.

Скюле Ерленсьон бе пристигнал с лека лодка от Бьоргвин преди два дни. Носеше писма от Бярне Ерлингсьон за архиепископа и кралския ковчежник в Нидарус. Надвечер майката и синът слязоха да се разходят в градината под ясеновите дървета. Скюле разказа на майка си какво става с братята му. Лавранс още бил в Исландия. Майката изобщо не знаеше, че е отишъл там. Тогава Скюле й обясни, че миналата зима се видял с брат си на срещата на придворните. Лавранс бил там с Ямелт Халваршон. Понеже открай време искал да пътува по широкия свят, Лавранс постъпил на служба при епископа на Сколхолт в Исландия и заминал за там с него. За себе си Скюле разказа как с Бярне отишли в Швеция, а после и на поход в Русия. Майката мълчаливо клатеше глава: за пръв път чуваше и за това! На Скюле походът му харесал. Посетил старите приятели, за които баща му говорел толкова много: карелци, ингри, руснаци. Не, тази рана — символ на бойната му слава — не я получил по време на похода, засмя се той, а се сбил с някого. Мъжът, който му я нанесъл, вече нямал грижата да си търси прехрана. Скюле не показа особено желание да разказва подробно нито за белега, нито за похода. Сега служел на Бярне като предводител на конницата му. Рицарят обещал да му съдейства да си върне няколко имения, които баща му някога притежавал в долината на Оркла. Понастоящем тези земи били във владение на короната. Незнайно защо големите стоманеносиви очи на Скюле помръкнаха, когато й съобщи радостната вест.

— Смяташ, че на това обещание не може да се вярва ли? — попита майката.

— Напротив, напротив — поклати глава Скюле. — Тези дни ще уредят документите. Откакто постъпих на служба при Бярне, не се е случвало да не спази обещанията си. Нарича ме свой роднина и приятел. Моето положение в имението му напомня на положението на Юлв у нас — засмя се той, но усмивката изкриви още повече обезобразеното му лице.

И въпреки това Скюле, вече пораснал, притежаваше великолепно телосложение. Беше облечен в дрехи, скроени по последна мода: тесни чорапи и вталена котхарди, която стигаше само до бедрата му и беше закопчана с малки месингови копчета. Дрехата подчертаваше гъвкавите форми на тялото му с почти непристойна дързост. Все едно е по бельо, помисли си майката. Челото и красивите му очи си бяха същите.

— Какво ти тежи, синко? — осмели се да попита майката.

— Нищо, нищо.

Времето не му се нравело, призна той и потръпна. Слънцето залязвало незабележимо и оставяло причудлив, червено-кафяв оттенък в мъглата. А църквата, извисяваща се над дърветата в градината, изглеждала мрачна и очертанията й се размивали в кървавочервената мъгла. Докато гребели, във фиорда царяло пълно затишие. Смутен, Скюле дърпаше нервно дрехите си и разказа още за братята си.

През пролетта Бярне го изпратил по работа на юг и Скюле успял да се отбие при Ивар и при Гауте. Осведоми майка си за най-новото около тях. Ивар живеел добре. Имал две деца в „Рогнхайм“: Ерлен и Гамал, много хубави момчета.

— А в „Йорун“ тъкмо празнуваха кръщене. Юфрид и Гауте кръстиха новородената си дъщеря на теб, защото според тях си била мъртва за мирския свят. Юфрид се гордее, че си нейна свекърва. Смееш се, но нали сега не живееш при тях, Юфрид разбира колко хубаво звучи да говори за „моята свекърва Кристин Лаврансдатер“. Подарих на Кристин Гаутесдатер най-хубавия си златен пръстен, защото има прекрасни очи и ми прилича на теб.

Кристин се усмихна печално:

— Като те слушам, Скюле, започвам да си мисля, че синовете ми ме смятат за уважавана и прекрасна жена, каквито обикновено стават старците, след като ги погребат.

— Не говори така, майко — настоя разпалено той, а после се засмя: — Отлично знаеш: откакто се помним, с братята ми те смятаме за най-забележителната и великодушна жена, макар че неведнъж си ни задушавала под майчиното си крило, а ние размахвахме нашите силно в желанието си да отлетим от гнездото. Но се оказа права: от всички ни Гауте притежава дарбата на пълководец — през смях отбеляза той.

— Не ми се подигравай, Скюле — помоли Кристин, а по лицето й изби нежна младежка руменина.

Мъжът прихна:

— Вярно е, майко. Гауте Ерленсьон от „Йорун“ се е превърнал във влиятелен мъж в северните долини. След като открадна булката си, му се разнесе голяма слава — Скюле се смееше с цяло гърло, но смехът не красеше оскверненото му лице. — Хората съчиниха песен за него. В нея се пее, че Гауте отвлякъл момата с меч и нож и се сражавал с роднините й три дни на върха на могилата. В песента заслугата на рицар Сигюр, който устроил пищно тържество в „Сюнбю“ за сватбата и умилостивил роднините със злато и сребро, е приписана на Гауте, но макар и лъжа, никак не вреди на името му: Гауте владее цялата област, а Юфрид владее Гауте…

Кристин поклати глава с лека, тъжна усмивка, ала докато гледаше сина си, лицето й се подмлади. Скюле й приличаше на Ерлен. Младият воин със съсипаното лице явно бе наследил най-голямата част от жизнелюбието на бащата. Майката се чувстваше спокойна, защото Скюле рано взе съдбата си в собствените си ръце с хладнокръвна решителност. Кристин непрекъснато посрещаше със силен страх неблагоразумните прояви на синовете си и често се отнасяше към тях сурово, защото я глождеха опасения за здравето и живота им, но припомняйки си думите на отец Айлив от последния им разговор, майката изведнъж си даде сметка, че щеше да гледа с недоволство на децата си, ако бяха нерешителни и малодушни.

Кристин разпита Скюле за внука си, малкия Ерлен, но синът й не успял да му посвети много внимание: Ерлен бил здрав, хубав и винаги си постигал каквото си науми.

Зловещата кървавочервена светлина в мъглата избледня и над градината падна мрак. Църковните камбани забиха. Кристин и синът й се изправиха. Скюле я хвана за ръката:

— Майко, помниш ли как веднъж те ударих? В гнева си хвърлих една бухалка и тя те улучи по веждата. Сети ли се? Майко, докато сме само двамата, кажи ми дали си ми простила, без да таиш огорчение към мен?

Кристин въздъхна. Да, спомняше си случката. Поръча на близнаците да се качат до хижата на пасището и да свършат нещо, но когато излезе на двора, конят пасеше със самара на седлото, а синовете й тичаха и удряха топка с бухалките си. Тя ги смъмри строго, Скюле побесня и захвърли бухалката си. Но най-ясно в съзнанието й се бе запечатало друго: след като пострада, тя ходеше из къщи с подут клепач и почти затворено от отока око. Братята на виновника я гледаха съчувствено, а него — укоризнено и го отбягваха, все едно е прокажен. Нокве го наби безпощадно. Зад суровата подигравателна физиономия на Скюле кипеше инат и срам. Една вечер, когато майката се готвеше да си ляга, той се приближи тихо и безмълвно й целуна ръка. Тя погали рамото му, а той увисна на шията й и притисна лице о нейното. Бузата му — хладна, мека, още закръглена — носеше нежността на детската кожа. Този буен, избухлив хлапак беше още дете…

— Отдавна не ти се сърдя, Скюле. Сам Бог ми е свидетел, че не тая никакво огорчение и съм забравила за обидата. Простих ти от цялото си сърце, бъди сигурен, сине!

Кристин сложи ръка върху рамото му. Той хвана китката й и я стисна до болка. После се хвърли на врата й, изпълнен с искрена нежност, страх и стеснителност, както онзи път.

— Сине, какво ти става? — прошепна изплашена Кристин.

Скюле само поклати глава в мрака и я пусна. Тръгнаха към църквата.

По време на вечерната литургия Кристин се сети, че сутринта е забравила връхната дреха на сляпата Оса върху пейката пред дома на свещеника. След края на службата отиде да я вземе.

Под сводестата врата стояха отец Айлив с фенер в ръка и Скюле.

— Издъхна, когато поехме към пристана — долетя гласът на сина й, изпълнен с луда тревога и отчаяние.

— Кой?

Двамата мъже подскочиха от уплаха, когато я забелязаха.

— Един от екипажа ми — тихо отговори Скюле.

Кристин местеше неспокойно очи от единия към другия. На светлината от фенера зърна изопнатите им напрегнати лица и неволно нададе лек вик на уплаха. Свещеникът прехапа долната си устна. Брадичката му трепереше.

— Сине, по-добре кажи на майка си. Нека всички сме подготвени да понесем участта си, ако Господ иска да подложи и нашия народ на толкова жестоко…

Скюле само простена и продължи да мълчи. Отец Айлив продължи:

— Кристин, в Бьоргвин е избухнала епидемия: страшната смъртоносна зараза, която вилнее из целия свят и за която се носят ужасяващи слухове…

— Черната чума? — прошепна Кристин.

— Няма смисъл да ви описвам положението в Бьоргвин, каквото го видях, преди да потеглим оттам — увери ги Скюле. — Човек трябва да го съзре с очите си. Отначало Бярне взе крути мерки, за да потуши огнището на болестта, която избухна в стопанствата около манастира „Свети Йоан Кръстител“. Накара хората си да отцепят целия квартал Нурнес въпреки заплахите на монасите от манастира „Свети Архангел Михаил“, че ще го анатемосат. Пристигна английски кораб с болни моряци. Бярне им забрани да свалят товара си на сушата и да напускат борда на кораба. Целият екипаж измря и Бярне заповяда да ги хвърлят в морето. Но за беда вече бяха разтоварили част от стоките на борда, а през нощта хората от града тайно отмъкнали някои храни. Освен това монасите настояваха да пратят изповедник на умиращите. После заразата плъпна из целия град, смъртните случаи зачестиха и разбрахме, че е безсмислено да правим каквото и да е… Сега в града останаха само носачи на трупове. Всички избягаха, а епидемията се разпространява…

— Исусе Христе!

— Майко, помниш ли годината, когато в Сил имаше нашествие на лемингите? Навред по пътищата и по пътеките падаха мъртви животни, а труповете им гниеха в храстите и отравяха всички водоеми със смрад и зараза!

Той сключи ръце, а майката потръпна:

— Боже, смили се над нас! Слава на Бога и на Пресветата Дева, задето те изпратиха тук, сине.

Скюле скръцна със зъби в мрака:

— И ние така си помислихме, аз и хората ми, когато сутринта отплавахме и се насочихме към залива Воген. Но в пролива Мулдьосюн един от екипажа се разболя. След като почина, завързахме камъни на краката му и кръст на гърдите му, дадохме му дума да отслужим панихида за упокой на душата му и хвърлихме трупа му в морето. Бог да ни прощава. Но после се разболяха и други двама. Тях ги свалихме на сушата, за да получат последно причастие и да ги погребем по християнски. Човек няма как да избяга от съдбата си. Четвъртата жертва на чумата издъхна, докато пътувахме по реката, а петата — тази нощ…

— Необходимо ли е да се връщаш в града? — попита Кристин. — Остани тук.

Скюле поклати глава и се засмя безрадостно:

— О, няма никакво значение къде се намира човек. Безсмислено е да се страхуваме. Изплашеният е наполовина мъртъв. Де да бях на твоите години, майко!

— Човек остава пощаден от множество страдания, ако умре млад — тихо отбеляза Кристин.

— Майко, по-добре замълчи! Спомни си как си обичала живота на двайсет и три години. Нима тогава щеше с радост да се разделиш с бъдещето си?

След четиринайсет дни Кристин за пръв път видя болен от чума. До Райнската обител — неизвестно как, защото хората не излизаха от домовете си и не пускаха вътре непознати, а който срещнеше чужденец, се скриваше в гората или в храстите — стигнаха слухове, че смъртоносната зараза, която вилнее из Нидарус, плъзва из околността.

 

 

Една сутрин в манастира дойдоха двама рибари. Носеха болен мъж в платно. На зазоряване слезли до лодката си, но забелязали още една лодка до брега. Вътре лежал този човек в безсъзнание. Успял да завърже лодката си, но не и да стане от нея. Мъжът бил роден в къща близо до манастира, ала роднините му отишли да живеят другаде.

Умиращият лежеше в мокрото платно насред поляната в двора, а рибарите, малко по-далеч, разговаряха с отец Айлив.

Сестрите — мирянки и слугините побягнаха в къщите, а монахините се скупчиха до вратата на съвещателната зала — група разтреперани, изплашени, отчаяни възрастни жени.

Напред пристъпи абатисата Рагнхил: дребна, слаба старица с широко, сплеснато лице и малък кръгъл червен нос, приличащ на копче. Големите й светлокафяви очи бяха зачервени по краищата и винаги сълзяха.

— In nomine patris et filii et spiritus sancti^[1] — отчетливо произнесе тя и преглътна. — Отнесете го в странноприемницата.

Сестра Агата, най-възрастната монахиня, си проби път с лакти и без подкана последва абатисата и носачите. През нощта Кристин влезе при болния с лекарство, което приготви в килера. Сестра Агата я попита ще остане ли да наглежда огъня. Кристин се смяташе за доста обръгнала — свикнала беше с раждането и смъртта, а и бе виждала далеч по-страшни гледки. Мъчеше се да извика пред погледа си най-ужасяващото си зрително преживяване. Чумавият седеше изправен, защото имаше опасност да се задуши от кървавите храчки, които бликваха от устата му при всеки пристъп на кашлица. Сестра Агата го беше завързала с ремък през съсухрените, пожълтели гърди, покрити с рижави косми. Главата му клюмаше, лицето му придоби сивосинкавия цвят на олово, а тялото му се тресеше неистово. Монахинята спокойно четеше молитви и при всеки пристъп ставаше и придържаше с една ръка главата на клетника, а с другата — чаша под устата му. Той ръмжеше и въртеше ужасяващо очи от болка, а предсмъртните му викове, изтръгващи се от гърлото му, откъдето се подаваше почернелият му език, заглъхваха в жаловити стенания. Монахинята изпразваше съдържанието на чашата в огнището, Кристин хвърляше още хвойна. Изгарящите мокри съчки разнасяха из стаята парлив жълтеникав дим и в огнището лумваха съскащи пламъци. Сестра Агата намести възглавниците и чаршафа под гърба и мишниците на болния, избърса челото и покафенелите му изпръхнали устни с разтвор от оцет и го зави грижливо с мръсното одеяло. Всеки миг ще дойде краят на мъките му, прошепна тя на Кристин. Клетникът вече изстинал, а първо тялото му горяло като въглен. Отец Айлив се погрижил за душата му. Монахинята седна до умиращия, намести с език корена от блатен аир в бузата си и отново започна да се моли.

Кристин се опита да преодолее обзелия я вцепеняващ страх. Нали не за пръв път виждаше човек да умира от мъчителна смърт. Напразно: пред очите й бушуваше чумата — Божия гняв се стоварваше върху главите на хората заради наслоеното в душите им коравосърдечие, което единствен Всевишният бе способен да усети. Зави й се свят, все едно се люлееше върху море, където всичките й горчиви и ожесточени мисли се издигнаха като вълна над хилядите останали и се изляха в безсилно отчаяние и вопъл: „Господи, помогни ни, загиваме…“

През нощта в стаята дойде отец Айлив. Смъмри строго сестра Агата, задето не спазила предписанието му да си завърже пред устата и носа ленена кърпа, натопена в оцет. Монахинята измърмори ядосано, че кърпата няма да ги предпази от заразата, но двете с Кристин все пак изпълниха заръката му.

Спокойствието и решимостта на свещеника вдъхнаха кураж на Кристин или по-скоро събудиха чувство на неудобство у нея. Тя се престраши да напусне облака от хвойнов дим и се втурна да помага на сестра Агата. От болния се носеше задушлива смрад на нечистотии, на кръв, на вкиснала пот и на гнилоч. Парите не можеха да я потиснат. Кристин си спомни думите на Скюле за нашествието на умиращите леминги. За пореден път у нея проговори неистовото желание да избяга, макар да знаеше, че от чумата няма спасение. След като превъзмогна страха си и докосна умиращия, най-лошото свърши. Кристин се погрижи да облекчи мъките му, докато болният издъхна с почерняло лице.

 

 

Монахините организираха процесия с реликви от обителта, с кръстове и запалени свещи. Обиколиха църквата и манастирското възвишение. След тях вървеше всичко живо от околността. Но само след няколко дни почина жена от близко имение и гибелната зараза плъзна из всички домове.

Смъртта, ужасът и безизходицата потопиха хората в пълно безвремие. Ако някой си направеше труда да преброи дните, щеше да установи, че са изминали едва няколко седмици от началото на епидемията, но хората вече забравиха как изглеждаше животът им, преди чумата да започне да сее смърт из цялата страна. Така морякът не вижда брега, докато плава под попътен вятър в открито море. Сякаш всички забравиха, че допреди няколко седмици животът и редящите се един след друг работни дни бяха безопасни, а не белязани от неизбежна смърт, и не можеха да си представят как някой ден, ако не измрат всички, животът им отново ще тръгне постарому. „Всички ще умрем“, повтаряха мъжете, които идваха в манастира с малките си деца, останали без майки. Някои изричаха мрачното предположение безчувствено и сурово, други — през сълзи и ридания. Хората го повтаряха, когато молеха свещеника да посети умиращ техен роднина; когато носеха труповете в енорийската църква в подножието на склона и на гробището до манастирския храм. Често се налагаше хората сами да копаят гробове за близките си. Отец Айлив изпрати оцелелите слуги от обителта да ожънат зърното от манастирските ниви. Докато обикаляше околността, свещеникът подканваше стопаните да приберат реколтата в хамбарите и с дружни усилия да се грижат за добитъка, та да не загинат от глад, когато епидемията отмине.

Монахините от Райнската обител посрещнаха изпитанието безпомощно, но хладнокръвно. Установиха се в съвещателната зала, непрекъснато палеха огън в голямата камина, спяха и се хранеха там. Отец Айлив съветваше хората да паля такива огньове в именията и във всички домове, където има огнище, но сестрите от манастира се бояха от огъня: бяха слушали неведнъж ужасяващите разкази на по-възрастните монахини за пожара, избухнал преди трийсет години. Сестрите не спазваха установените часове за хранене и работа, а задълженията им се увеличиха, защото в манастира идваха деца и молеха за помощ и залък хляб. Непрекъснато прииждаха хора с болни роднини на ръце: най-вече заможни господари, които имаха възможност да си платят за погребение и за заупокойна служба в манастира, но и несретни, самотни бедняци без пукната пара, чиято единствена надежда за спасение бяха добросърдечните монахини. Останалите хора, нито много богати, нито много бедни, умираха в домовете си. В някои имения не остана жив човек. Монахините продължаваха да съблюдават богослужебните часове.

Първа от сестрите се разболя Инга — връстница на Кристин, около петдесетгодишна. Монахинята изпитваше неистов страх от смъртта и представляваше ужасяваща гледка. Смразяващите тръпки на чумата я застигнаха в църквата по време на литургия. Тя се сви на четири крака върху пода, а зъбите й тракаха, докато молеше Бог и Пречистата Дева да пощадят живота й. Само след миг сестра Инга пламна от изгаряща треска, започна да стене от болка, а от порите на кожата й изби кръв. Кристин изтръпна: сигурно и тя ще изгуби ума и дума от страх, когато удари часът й. Не я плашеше неизбежността на смъртта, а мъчителната агония, в която неминуемо издъхваха жертвите на чумата.

След това се разболя Рагнхил. Кристин често се питаше защо именно тази жена бе избрана за височайшата длъжност на абатиса: Рагнхил беше мълчалива, малко намусена старица, неука, наглед без забележителни духовни заложби. Но когато смъртта я беляза, Рагнхил показа, че е достойна да се нарича Христова невеста. При нея болестта протече с появата на отоци, но тя не позволи на духовните си чада дори веднъж да оголят старото й тяло. Накрая отокът под мишницата й достигна големината на ябълка. Подутини се появиха и под брадичката й. Уголемиха се и придобиха кървавочервен, а после и възчерен цвят. Причиняваха на абатисата адски болки и тя изгаряше от треска, но когато идваше в съзнание, Рагнхил служеше за пример с мъченическото си търпение, молеше Бог да прости греховете на чадата Си, отправяше горещи молитви за доброто на манастира и на дъщерите си, за здравето на всички болни и опечалени и за спасението на душите на умрелите. Дори отец Айлив се разплака след елеосвещението й. Иначе свещеникът проявяваше удивителна твърдост и неизчерпаемо усърдие въпреки нестихващите злочестини. Абатисата няколко пъти остави душата си в Божиите ръце и Го помоли да защити монахините. Изведнъж отоците по тялото й започнаха да се пукат, но това се оказа белег на подобрение. Както и по-късно хората имаха възможността да се убедят, онези, които получаваха подутини от болестта, често оздравяваха, но храчещите кръв ги очакваше сигурна гибел.

Достойното за подражание поведение на абатисата и фактът, че са свидетели как болен от чума оцелява, вдъхнаха нови сили и увереност на монахините. Сега те се принудиха да доят кравите и да чистят обора, да си приготвят храна и да носят хвойна и свежи клони, с които да прикадят помещенията. Сестрите вършеха всичко необходимо. Гледаха болните и им даваха лекарства. Свършиха запасите от териак и блатен аир. Монахините започнаха да раздават на хората джинджифил, чер пипер, шафран и оцет срещу заразата. Даваха им мляко и храна. Хлябът свърши и сестрите опекоха нов през нощта. Свършиха и билките, та се наложи хората да дъвчат шишарки от хвойна и борови иглички, за да се предпазят от чумата. Една след друга сестрите лягаха болни и издъхваха, а из натежалия въздух непрекъснато се разнасяха ударите на клепалата в манастирската и енорийската църква. Необичайната мъгла продължаваше да се стеле над фиорда, сякаш между нея и смъртоносната болест съществуваше взаимовръзка. От време на време пелената се превръщаше в тънка ледена покривка, започваха да се сипят ледени игли и да вали ситен полузаледен дъжд, а скреж сковаваше земята; после времето отново омекваше и падаше предишната странна мъгла. Обикновено над потока — водеше началото си от фиорда и прорязваше подобно на малка река ниските ливади в околността, а после се вливаше в соленоводно езеро на север от Райнската обител — летяха хиляди морски птици. Тази година обаче изчезнаха. Хората веднага забелязаха това и го сметнаха за лоша поличба. На мястото на морските птици долетяха цели пълчища гарвани. Черните птици кацаха по камъните около потъналото в мъгла езеро и из въздуха се разнасяше грозният им грак, а над гори и горички летяха необикновено големи ята свраки и огласяха окаяната земя с отвратителните си крясъци.

Кристин се сещаше за близките си: за синовете си, пръснати по целия свят, за внуците, които никога нямаше да види. Пред очите % се мяркаше златистата косица по врата на малкия Ерлен. Но скъпите й образи се губеха и избледняваха. В нещастието всички хора си станаха еднакво близки и далечни. Кристин не подвиваше крак през деня. Уменията й на сръчна къщовница, навикнала да върши всякаква работа, й бяха от голяма полза. Докато доеше кравите, изневиделица при нея се появяваха непознати, безпризорни деца. Тя дори не ги питаше откъде са и дали в домовете им е останал някой жив. Даваше им храна и ги водеше в капитулната зала или другаде, където гореше огън, а често ги слагаше да легнат в дормитория.

С изненада забелязваше, че в този критичен миг, когато повече от всякога бе необходимо хората да се отдадат на непрестанни молитви, самата тя рядко успяваше да постигне молитвено самовглъбение. Във всеки свободен миг Кристин коленичеше пред дарохранителницата в църквата, но от гърдите й се изтръгваха само безмълвни въздишки и безстрастно изречени молитви към Бог и святата Му Майка. Кристин не си даваше сметка, че навиците на монахиня, които придоби за последните две години, постепенно изчезват и тя все повече заприличва на някогашната стопанка. С всеки изминал ден броят на монахините се стопяваше неумолимо, традициите в обителта западаха, абатисата още линееше на легло, с частично парализиран език, а задълженията на здравите в обителта се множаха.

Един ден случайно научи, че Скюле все още е в Нидарус. Хората от екипажа му измрели или избягали и не успял да намери други. Не бил болен, но се отдал на разгулен живот. Немалко обезверени младежи намираха желаната утеха в забавленията. „Който се страхува, смъртта му е в кърпа вързана“, казваха те и удавяха тревогата в гуляи и запои, играеха на зарове, танцуваха и закачаха жените. В тези злощастни времена дори почтени градски съпруги и девойки от най-видните родове бягаха от домовете си. Знатните госпожи се веселяха в кръчми и странноприемници в компанията на уличници и отчаяни мъже. Боже, прости им, помоли се майката, ала сърцето й бе твърде изтощено от непрестанните грижи и тя нямаше сили да скърби повече.

Из околността плъзнаха тревожни вести за грехопадения заради всеобщото отчаяние. До манастира не стигаха почти никакви слухове, а и монахините нямаха време да се занимават с подобни разговори, но един ден отец Айлив, който неуморно посещаваше болни и умиращи, сподели с Кристин, че е настанало духовно разложение, по-страшно от физическото.

Една вечер всички оцелели в Райнския манастир се събраха до камината в съвещателната зала: четири монахини, две сестри — мирянки, стар коняр, невръстно момче, две просякини и няколко деца. На почетната пейка, над която голямо разпятие разпръскваше сумрака, лежеше абатисата, а до ръцете и краката й седяха сестра Кристин и сестра Тюрид.

От смъртта на последната издъхнала монахиня изминаха девет дни, а от пет дни в манастира и в близките къщи не беше умирал човек. По думите на отец Айлив чумата си отивала. За пръв път от близо три месеца над смълчаните, изморени хора в обителта се спусна благотворно спокойствие, усещане за сигурност и за уют. Старата сестра Турюн Марта пусна броеницата в скута си и хвана ръката на едно малко момиче, застанало до коляното й:

— Какво ще кажеш? Да, детето ми, убедихме се, че Божията Майка вече никога няма да отвърне милосърдния си лик от децата си.

— Не Дева Мария, а Хел^[2], сестро Турюн. След като й принесат в жертва невинен човек, ще напусне земите ни с греблото и с метлата си. Утре вече ще е далеч от тук.

— Какви ги говориш? — обезпокои се монахинята. — Пепел ти на езика, Магнхил, как смееш да изричаш такива безбожни думи! Заслужаваш да те напляскам едно хубаво…

— Кажи ни какво си видяла, Магнхил, и не се бой — подкани я сестра Кристин, останала без дъх от уплаха.

Кристин си спомни какво бе чувала от Осхил на младини: дяволът изкушавал нещастниците в злочестината си да прибегнат до грях, който праведен християнин не бива дори да изрича…

На смрачаване децата ходили в горичката до енорийската църква и неколцина от момчетата се отбили в близката землянка. Там подслушали разговора на мъже, които се съвещавали. Явно хванали малкия Туре, син на Стайнюлв от крайбрежието, и тази нощ се канели да го принесат в жертва на Чумната повелителка, Хел. Децата се надпреварваха да обясняват какво са видели, горди, че са съумели да привлекат вниманието на възрастните. Изобщо не им хрумваше да съчувстват на клетия Туре. Той беше бездомник и просеше из околността, но не и в манастира. Когато отец Айлив или някой пратеник на абатисата потърсеше майка му, тя бягаше или отказваше да говори с тях, без значение дали се обръщаха към нея ласкаво, или сурово. Майката на Туре скита из улиците на Нидарус десет години, но пипна лоша болест и погрозня. Вече не можеше да си изкарва прехраната, както бе свикнала, и дойде да живее в колиба до брега. Още се намираха просяци, желаещи да споделят постелята й. Дори тя не знаеше кой е бащата на сина й.

— Трябва да отидем там — настоя Кристин. — Не можем да стоим със скръстени ръце, докато християни продават душите си на дявола пред вратата ни.

Монахините простенаха. Тези мъже били най-бруталните и безбожни грубияни в околността, а върлуващата болест ги превърнала в истински изчадия. Ех, ако отец Айлив беше тук, жалваха се сестрите. По време на чумната епидемия свещеникът посрещаше с твърдост какви ли не изпитания и монахините свикнаха да го молят за помощ при всяка трудност.

Кристин закърши ръце:

— Ако тръгна сама… Майко, разрешавате ли ми да отида?

Абатисата стисна ръката й до болка. Възрастната жена с парализиран език се изправи и поиска с жестове да я облекат за излизане и да й дадат златния кръст — белег на височайшето й положение — и тоягата. Хвана под ръка Кристин — най-младата и най-издръжливата сред жените. Всички монахини ги последваха.

През малката стая между капитулната зала и църковния хор излязоха в мразовитата зимна нощ. Достопочтената Рагнхил се разтрепери от студ и зъбите й затракаха. Дори и след като болестта й отшумя, абатисата се потеше обилно, а раните от спуканите отоци още не бяха зараснали и всяка крачка вероятно й причиняваше силна болка. Тя обаче изръмжа ядосано и поклати отрицателно глава, когато сестрите започнаха да я увещават да се върне. Абатисата само стисна още по-здраво ръката на Кристин и тръгна из градината, разтърсвана от ледени тръпки. Очите на жените привикнаха с мрака и те забелязаха под краката си леките отблясъци на окапалите листа. От облачното небе над голите корони на дърветата също падаше слаба светлина. Стичаха се студени капки, а при повеите на вятъра се разнасяше леко шумолене. От фиорда се изтръгна тежък грохот, сякаш въздишка, и се разнесе към брега отвъд възвишението.

В подножието на градината имаше малка порта. Сестрите изтръпнаха при пронизителното скърцане на ръждясалото мандало, което Кристин с мъка успя да повдигне. Монахините продължиха да вървят през горичката към енорийската църква. Вече зърнаха очертанията на намазаната с катран ограда — по-черна от мрака — а бледата светлина от облаците над хребета от другия бряг на езерото им откри покрива, малката кула на билото с животинските глави и кръста на върха.

На гробището определено имаше хора. Монахините усещаха присъствието им, без да ги чуват. Появи се слаба светлина като от фенер, забит в земята. Потопиха се в мрака.

Монахините се скупчиха една до друга и едва доловимо раздвижиха устни в молитва, направиха няколко крачки, спряха, ослушаха се и отново тръгнаха. Почти стигнаха до портата към гробището. От тъмнината се разнесе тънък детски глас:

— Ау, ау, засипахте ми хляба с пръст!

Кристин веднага пусна ръката на абатисата, втурна се напред и мина през портата. Избута няколко тъмни мъжки гърбове, препъна се в купчината пръст и застана до ръба на изкопания гроб. Коленичи, наведе се напред и издърпа малкото момче, а то продължаваше да хленчи, задето върху хубавия хляб, който му бяха дали, за да не мърда от гроба, паднала пръст.

Мъжете онемяха от уплаха и понечиха да побягнат. Някои пристъпваха от крак на крак. Кристин видя стъпалата им на светлината от фенера на земята. Стори й се, че един от тях е готов да й се нахвърли, но забелязали сиво-белите раса на монахините, мъжете замръзнаха по местата си в пълно безсилие.

Кристин взе детето на ръце и понеже малкият не спираше да плаче, тя го остави на земята, избърса хляба и му го подаде:

— Ето, яж. Вече няма пръст. Вървете си по домовете — обърна се тя към злосторниците. — Прибирайте се и благодарете на Господ, задето ви изпрати избавление, преди да извършите престъпление, което не може да се изкупи лесно.

Кристин им говореше като стопанка на слугите си — меко, но с увереността, че няма да й се противопоставят. Неколцина от мъжете машинално се отправиха към портата, но един изкрещя:

— Я почакайте малко! Нима не разбирате, че се касае за живота ни? Можем да изгубим всичко, което имаме, след като тези гнусни монахини си напъхаха носовете в нашите дела! Не бива да ги пускаме, защото ще разнесат какво сме правили.

Другарите му не помръднаха от местата си, а сестра Агата нададе пронизителен писък и се развика през сълзи:

— О, сладки ми Исусе, годенико мой! Благодаря ти, задето удостояваш нас, твоите рабини, с честта да загинем с името Ти на уста!

Достопочтената Рагнхил я избута грубо зад гърба си, пристъпи напред и вдигна фенера от земята. Никой не посмя да й попречи. Когато се изправи, златният кръст на гърдите й проблесна. Подпирайки се на тоягата, абатисата освети с фенера мъжете един по един, като кимаше на всеки поотделно. После даде на Кристин знак да говори вместо нея.

— Скъпи братя, вървете си спокойно. Можете да разчитате, че достопочтената майка и тези благочестиви сестри ще се смилят над вас, колкото им позволява съвестта им пред Бога и дълга да пазят ревниво честта на Неговата църква. Моля ви да ни направите път, за да помогнем на това дете и да се върнем към работата си.

Злодеите я гледаха нерешително. Един мъж изкрещя в безпределно отчаяние:

— Не е ли по-добре да пожертваме един, отколкото да загинем всички? Това момче няма ни баща, ни майка…

— Христос му е баща. По-добре да загинем всички, отколкото да нараним едно от децата Му…

Мъжът, който се бе обадил пръв, отново се одързости:

— Я внимавай какви ги плещиш или ще ти натикам глупавите думи обратно в устата с ей този нож — той го размаха във въздуха. — Прибирайте се в манастира, лягайте, молете се на свещеника ви да ви утеши и си дръжте езика зад зъбите, защото в противен случай — кълна се в Сатаната — ще ви стане ясно колко жестока грешка сте допуснали в желанието си да се месите в делата ни…

— Той ще те чуе и без да викаш с всичка сила, Арнтур. Сигурно е някъде наблизо — спокойно отбеляза Кристин.

Някои от мъжете се изплашиха и се присламчиха до абатисата, която държеше фенера.

— Щеше да бъде пагубно и за нас, и за вас, ако си бяхме останали вкъщи, докато вие си просехте място в огнената пещ на ада.

Но мъжът на име Арнтур продължи да ругае ожесточено и да беснее от гняв. Кристин знаеше, че той ненавижда монахините, защото баща му се принудил да ипотекира имота си на обителта, след като го осъдили на сурова глоба за убийство и кръвосмешение с братовчедката на съпругата си. Сега Арнтур продължаваше да сипе най-долни лъжи за сестрите, обвиняваше ги в черни грехове и изказваше несправедливи подозрения, каквито само нечестивият би могъл да всели в мислите му.

Клетите монахини наведоха ужасени глави пред безогледните му хули, а от очите им рукнаха сълзи, но не помръднаха от местата си, наобиколили старата абатиса, а тя държеше фенера насочен срещу мъжа и наблюдаваше спокойно яростния му пристъп.

Но душата на Кристин накипя от гняв и тя избухна:

— Замълчи! Ума си ли изгуби или Господ те е поразил със слепота? Как смеем ние с вас да се жалваме заради Божието наказание, след като сме видели как Неговите невести се изправят срещу меча, изваден заради грехопадението на света! Христовите невести бдяха и се молеха, докато ние вършехме грехове и забравяхме Създателя ни всеки ден. Те се затваряха в молитвената си крепост, а ние скитахме по света, подгонени от алчността си да притежаваме всякакви богатства, подвластни на желанията и на гнева си. Но сестрите излязоха сред нас, когато ангелът на смъртта слезе при нас. Монахините прибираха болните, беззащитните и гладните. Чумата отне живота на дванайсет сестри, знаете отлично. Нито една не се поколеба да изпълни дълга си, нито една не се отказа да се моли за спасението на всички ни със сестринска любов, докато езикът изсъхна в устата й, а от жилите й изтече и последната капка кръв.

— Много хубаво говориш за себе си и за себеподобните си…

— Аз съм като теб — изкрещя тя извън кожата си от гняв. — Не съм от тези светици, една от вас съм.

— Много смирена стана — подигравателно отбеляза Арнтур. — Май се изплаши. Още малко и ще се изкараш същата като майката на това момче.

— Нека Господ отсъди. Той умря и заради нея, и заради мен. Вижда какви сме. Къде е Стайнюн?

— Отиди в бараката й и ще я намериш — отвърна Арнтур.

— Някой трябва да съобщи на клетата жена, че детето й е при нас — обърна се Кристин към монахините. — Утре ще я посетим.

Арнтур се ухили зловещо, но един от останалите мъже не се сдържа:

— Не, не… Стайнюн е мъртва. Преди четиринайсет дни Бярне я напусна и залости вратата. Тогава тя агонизираше…

— Нима…

Кристин се вторачи ужасена в мъжете.

— Никой ли не повика свещеник при умиращата? Трупът… още ли… е там? Нима никой не се е смилил над клетницата и не я е погребал в осветена земя? А вие искахте да убиете детето й…

Ужасът на Кристин се предаде на мъжете и те, обезумели от страх и срам, започнаха да се надвикват. Извиси се нечий глас:

— Ами отиди ти да я погребеш, сестро!

— Добре, кой от вас ще ме придружи?

Всички млъкнаха.

— Отиди сама — извика Арнтур.

— Утре, веднага след изгрев-слънце, ще я вземем, Арнтур. Лично ще платя за погребение и за заупокойна литургия.

— Отиди сега, още тази нощ! Само така ще ти повярвам, че душите ви преливат от святост и добродетел.

Арнтур тикна лицето си точно пред нейното. Кристин вдигна юмрук и проплака от гняв и страх.

Рагнхил се приближи и застана до Кристин. Мъчеше се да отрони няколко думи. Монахините обещаха на Арнтур да се погрижат за тялото на следващия ден, но сякаш самият дявол се бе вселил в главата на този мъж. Продължи да настоява:

— Отиди, щом искаш да повярваме в Божието милосърдие.

Кристин вирна брадичка, пребледняла и вцепенена от напрежение:

— Ще отида.

Подаде детето на сестра Турюн, изблъска мъжете и хукна към портата, като се препъваше в купчини пръст и неравности, а монахините се втурнаха след нея с жални викове. Сестра Агата я заклеваше да почака, искала да я придружи. Абатисата размаха свити пестници, за да накара Кристин да спре, но тя направо не беше на себе си…

В мрака до портата на гробището настана суматоха. Разнесе се гласът на отец Айлив, който питаше защо са се събрали толкова хора. Свещеникът се показа на светлото, а в ръката му проблесна брадва. Монахините се скупчиха около него, мъжете побързаха да се скрият в тъмното, но на портата ги пресрещна мъж с меч в ръка. Вдигна се врява, задрънчаха оръжия. Отец Айлив предупреди:

— Горко му на онзи, който се осмели да оскверни гробищния покой!

Разнесоха се викове: мъжът с меча бил най-силният ковач в града. След малко до Кристин се доближи висок широкоплещест мъж с прошарени коси: Юлв Халдуршон.

Свещеникът му върна брадвата и взе Туре от сестра Турюн.

— Минава полунощ, но предпочитам всички да дойдете в мен в църквата. Искам да изгладим спора ви още тази нощ.

И монахините, и мъжете незабавно му се подчиниха. Поеха по пътя, ала една от женските фигури, облечени в сиви одежди, се отдели от останалите и тръгна по горската пътека. Свещеникът я повика. Гласът на Кристин отговори от мрака — тя вече беше успяла да се отдалечи:

— Не мога да дойда, отче, преди да съм изпълнила обещанието си.

Свещеникът и още неколцина хукнаха след нея и я настигнаха. Тя се облегна на оградата. Отец Айлив вдигна фенера и освети лицето й, пребледняло като платно.

Вгледа се в очите й: не, не беше изгубила разсъдъка си, както си помисли той.

— Прибери се с нас, Кристин. Утре ще те придружим. Лично ще дойда с теб…

— Дадох дума. Не мога да се прибера, отче. Първо трябва да спазя обещанието си.

Свещеникът помълча, после отвърна тихо:

— Вероятно си права. Отивай, сестро, и Бог да те пази.

Мракът погълна сивия силует на Кристин.

Юлв Халдуршон се изравни с нея.

— Върни се. Не съм те молила да идваш с мен — рязко му рече тя на пресекулки.

— Кристин, господарке. Нима още не си разбрала, че правя някои неща, без да ме молиш или да ми нареждаш — засмя се тихо той. — А доколкото виждам, не си осъзнала и друго: невинаги имаш сили да изпълниш онова, с което си се нагърбила. Сега ще ти помогна да понесеш бремето си.

Боровата гора шумолеше над главите им, а повеите на вятъра донасяха прибоя на вълните и го отнасяха. Вървяха в непрогледен мрак. След малко Юлв подхвана:

— И преди се е случвало да те следвам през нощта, Кристин. Затова си позволих да го направя и този път…

Тя дишаше тежко и запъхтяно. Спъна се и Юлв я хвана. После я поведе за ръка. Забеляза, че тя плаче, и я попита какво й е.

— Мъчно ми е, защото се сетих колко всеотдаен и верен си бил винаги към нас, Юлв. Направо нямам думи… Зная, правеше всичко това от любов към Ерлен, но ми се струва, че прояви незаслужено снизхождение към мен, след като разбра каква жена съм.

— Кристин, обичах те, както обичах Ерлен.

Юлв млъкна, силно развълнуван.

— Затова дойдох тук със свито сърце — продължи той. — Нося ти скръбни вести, които не зная как да ти поднеса. Дано Бог ти даде сили да ги понесеш, Кристин.

— Да не е станало нещо със Скюле? — попита тихо тя. — Мъртъв ли е?

— Не, видях го вчера, здрав е. Сега в града няма много смъртни случаи, но сутринта ми донесоха вести от остров Таутра.

Юлв чу тежката й въздишка.

— Починали са преди десет дни. В целия манастир оцелели само четирима монаси, а островът е обезлюден.

Тук гората свършваше. Над равната шир пред очите им се разнасяше бученето на морето и свистенето на вятъра. Някъде в мрака проблесна нещо бяло — в малкия залив се разби вълна и пяната се разля по светлия пясъчен насип.

— Стайнюн живее тук — посочи Кристин.

Юлв усети, че цялата се тресе. Стисна ръката й:

— Сама реши да се заемеш с това. Не го забравяй и не губи самообладание.

Кристин му отговори с неестествено тънък, писклив глас, който вятърът отнесе надалеч:

— Сега сънят на Бьоргюлф ще се сбъдне: осланям се на Божията милост и на милосърдието на Неговата Майка.

Юлв се помъчи да види лицето й, но мракът му попречи. Тръгнаха по брега, оголен от отлива. На места ивицата се стесняваше и водата заливаше сушата до краката им. Стъпваха по купчини водорасли и големи камъни. След известно време зърнаха очертанията на схлупена къща до пясъчния насип.

— Изчакай ме тук — заръча й Юлв.

Приближи се и удари с рамо вратата. Счупи върбовите панти и отново я блъсна. Вратата падна в стаята и Юлв потъна в черната бърлога.

Тази нощ не духаше силен вятър, ала в непрогледната тъмнина Кристин виждаше само изчезващите почти мигновено разпенени гребени в морето, разбиващите се в брега вълни и черната къщурка до насипа. Струваше й се, че се намира в бърлогата на нощта, в преддверието на смъртта. Грохотът на прибоя и шумоленето на водата, която се отдръпваше между камъните, се сливаше с бучащата в главата й кръв. Сякаш тялото й всеки миг щеше да се разпадна като ведро на парчета. Нещо в гърдите й напираше да ги пръсне. Усещаше главата си куха, празна и пробита, а повеите на вятъра я обгръщаха и я пронизваха цяла. С учудващо равнодушие Кристин установи, че се е заразила от чумата, но очакваше ярки светлини да разпръснат мрака и да заглушат рева на морето, а тя да загине в плен на ужаса. Вдигна си качулката, която вятърът бе свалил, загърна се грижливо в черното си монашеско наметало и сключи ръце, но устните й не изрекоха молитвени слова. Душата й се мъчеше да напусне тялото й, превърнало се в съборетина, и при всяко вдишване усещаше режеща болка.

В къщурката се мерна пламък. След малко Юлв Халдуршон извика:

— Ела да ми светиш, Кристин.

Показа се на вратата и й подаде запалена главня.

Въпреки че стените на къщурката не бяха уплътнени, а вратата стоеше отворена, смрадта от разлагащото се тяло я задуши. Кристин прекрачи прага с широко отворени очи и полуразкрехнати устни. Челюстите й се вцепениха и тя затърси с поглед умрялата. Върху пръстения под в ъгъла лежеше продълговата фигура, завита в наметката на Юлв.

Той откърти няколко дъски от стаята и сложи вратата върху тях. Докато обсипваше негодните инструменти с ругатни, мъжът проби с тънката си брадва и с камата резки и дупки и се помъчи да закрепи вратата върху дъските. Няколко пъти я стрелна с поглед, а мрачното му, обрасло с прошарена брада лице се сгърчи в болезнена гримаса.

— Питам се как си представяше, че ще успееш да свършиш това съвсем сама? — попита той, надвесен над вратата.

Погледна я крадешком, но вкамененото й безжизнено лице не помръдна зад червеникавата светлина от главнята. Лице на мъртва или луда.

— Ще ми кажеш ли, Кристин? — засмя се грубовато той, но не получи отговор. — Струва ми се редно да прочетеш някоя молитва.

И тя зачете с равен, беззвучен глас:

— Pater noster gui es in celis. Adveniat regnum tuum. Fiat voluntas tua sicut in celo et in terra^[3] — и се запъна.

Юлв я погледна и продължи:

— Panem nostrum quotidianum da nobis hodie.^[4]

Довърши молитвата бързо, без да се колебае, приближи се до трупа и го прекръсти, а после решително го положи върху носилката, която скова.

— Ти ще вървиш отпред — нареди той. — Ще ти тежи малко повече, но няма да усещаш смрадта. Хвърли главнята. Без нея ще виждаме по-добре. Внимавай да не се спънеш, Кристин, защото нямам желание да пипам пак това окаяно тяло.

Нестихващата болка в гърдите й се разбунтува яростно, когато носилката легна върху плещите й. Гърдите й отказваха да поемат тежестта, но тя стисна зъби. Докато вървяха покрай брега, не усещаше смрадта.

— Тук ще се наложи първо да пренеса покойницата, а после носилката — прецени Юлв, когато стигнаха до стръмния склон.

— Можем да вървим и така. Там, където возят водораслите с шейни, наклонът не е толкова голям.

Гласът на Кристин прозвуча спокойно и овладяно. Юлв, плувнал в пот и разтреперан от тревога, се успокои, защото се опасяваше, че си е изгубила разсъдъка.

Вървяха с мъка по песъчливата пътека през равнината в посока към боровата гора. Усещаха се повеите на вятъра, но вече много по-слабо, отколкото на брега. Отдалечаваха се все повече и повече от грохота на морето, а Кристин имаше чувството, че се прибира у дома след разтърсващ кошмар в мрак, надминаващ всякакви граници. Пътеката минаваше покрай белеещо се поле с ръж. Никой не го бе ожънал. Мирисът му и гледката на повалените стъбла я приветстваха с добре дошла и очите й се наляха със сълзи на сестринско умиление. Тя се прибираше у дома, в обществото на живите и мъртвите, след пътуване, изпълнено с ужас и безизходица.

Когато вятърът задухаше в гърба й, я пъхваше противната миризма на разложена плът, но много по-слабо отколкото в къщурката. Просторът беше напоен със свеж, влажен и прохладен въздух.

Над мисълта за ужасния товар върху плещите й надделяваше спокойното съзнание, че зад нея върви Юлв Халдуршон и я закриля от преживяния наяве кошмар, който отшумяваше с всяка крачка.

Стигнаха края на боровата гора и съзряха пламъци.

— Дошли са да ни посрещнат — рече Юлв.

Срещу тях идваха мъже с факли, фенери и носилка с погребален саван. Сред тях беше и отец Айлив. За своя изненада Кристин разпозна и лицата на неколцина от злодеите, облени в сълзи. Мъжете свалиха товара от раменете й, а тя едва не се строполи. Отец Айлив протегна ръка да я подкрепи, но тя се отдръпна:

— Не ме докосвайте, не се приближавайте до мен. Заразата е в кръвта ми, усещам я…

Свещеникът все пак я хвана за рамото.

— Сестро, спомни си за своя утеха какво е казал нашият Господ Бог: „Каквото сторите на най-нисшия, братя, го сторвате и на Мен“.

Кристин се вторачи в свещеника, а после отмести поглед към мъжете, които вдигнаха покойницата от носилката на Юлв и я положиха на другата. Наметката се свлече и откри върха на износена обувка, мокра и тъмна под светлината от факлите.

Кристин се приближи, коленичи до носилката и долепи устни до обувката:

— Бог да те благослови, сестро. Дано Господ зарадва душата ти в небесния Си чертог и осени с милостта Си всички нас, потънали в мрака…

След това някой сякаш изсмука живителните й сили и изтръгна със сила нещо дълбоко вкоренено във всяка фибра на тялото й чак до върха на пръстите. Прониза я неописуема болка. Напиращата в гърдите й стихия нахлу в гърлото й. Устата й се изпълни с кръв и вкус на сол и ръждива мед. Само след миг лъскавата тъмна течност се просмука в расото й. Исусе, нима в тялото на една старица има толкова много кръв, помисли си тя.

Юлв Халдуршон я взе на ръце и я понесе към манастира. На вратата се появиха монахините. Следваха ги миряни със запалени свещи. Кристин не беше в пълно съзнание, но усети как Юлв я пренесе през вратата, поддържайки я, и варосаното помещение със сводест таван се изпълни с трепкащата светлина на жълти пламъци от свещи и от алени факли, а стъпките на множеството отекнаха като на вълните. Ала умиращата възприе светлината като немощния отблясък на отиващия си от нея живот, а тропотът на стъпките върху плочите й заприлича на шума от реките на смъртта, които се издигат да я погълнат.

После светлината от свещите се разпръсна в по-голямо помещение. Кристин отново се озова под откритото мрачно небе на двора. Светлината трепкаше по сива каменна стена с огромни пиластри и високи прозорци — църквата. Някой я носеше на ръце. Пак Юлв. Сега обаче той се сливаше с всички, които я носеха. Обгърна с ръце тила му и притисна буза о обраслия му с брада врат. Почувства се като дете, сякаш отново се сгуши в баща си, но същевременно имаше усещането, че самата тя прегръща дете. Зад тъмната глава на Юлв блестеше червена светлина — отблясъци от огъня, който подхранва любовта.

Малко по-късно Кристин отвори очи. Вече осъзнаваше ясно какво се случва наоколо. Лежеше с повдигната глава в дормитория. Над нея се надвеси монахиня с ленена кърпа на устата. Кристин долови мирис на оцет. По очите и по малката червена брадавица на челото позна сестра Агнес. Беше се развиделило. През малкия прозорец нахлуваше ясна сивкава светлина.

Нищо не я болеше. Беше плувнала в пот и изпитваше непреодолима умора и слабост. При всяко вдишване я прорязваше болка в гърдите. Жадно изгълта отварата, поднесена й от сестра Агнес. Зъзнеше от студ…

Кристин отпусна глава върху възглавниците и си припомни случилото се. Събитията вече не бяха обвити в странната нереалност от снощи. Явно не съм била на себе си, призна си наум тя. Но беше доволна, задето извърши добро дело: спаси живота на малкото момче и попречи на клетниците да си навлекат такъв тежък грях на душата. От нея се очакваше да ликува от радост, защото й се удаде възможността да извърши добрина непосредствено преди смъртта си, ала Кристин нямаше сили да се зарадва толкова бурно. По-скоро изпитваше удовлетворението, което изпитваше и в „Йорун“, когато вечер се отпускаше в леглото си, изморена от свършената през деня работа. Трябва да благодари на Юлв.

Сигурно несъзнателно спомена името му, защото той се приближи до леглото й. Тя му подаде ръка, а той я пое и я стисна силно в своята. Умиращата се размърда неспокойно, ръцете й зашариха по гънките на дрехата над гърдите й.

— Какво има, Кристин? — попита Юлв.

— Кръстът — прошепна тя и извади позлатения кръст на баща си.

Вчера обеща да направи дарение за клетата душа на Стайнюлв. Тогава съвсем забрави, че вече не притежава нищо. Този кръст — подарък от Лавранс — и венчалният пръстен, който още носеше на ръката си, бяха единствената й собственост. Кристин свали пръстена и го огледа. Той натежа в ръката й. Беше от чисто злато, инкрустиран с големи червени камъни. Ерлен, помисли си тя, и реши да дари пръстена. Не знаеше защо, просто така го почувства. Затвори очи с измъчено изражение и го подаде на Юлв.

— На кого го наричаш? — попита тихо той и понеже не получи отговор, предположи: — На Скюле ли да го дам?

Кристин тръсна глава, без да отваря очи.

— На Стайнюн. Обещах… да осигуря заупокойни служби за душата й…

Кристин отвори очи и погледна пръстена в тъмната шепа на ковача. От очите й рукна порой от сълзи. Едва сега проумя какво означава този пръстен за нея. Той я обрече на живот, който предизвикваше силното й негодувание, бунт и отпор, ала въпреки това тя обичаше живота си и се радваше и на лошото, и на хубавото. Винаги й се струваше непоносима мисълта да върне живота си на Господ. Беше готова ежедневно да се жертва за този живот и да понася несгодите му, без да съжалява.

Юлв размени няколко думи с монахинята, но Кристин не разбра какво си казаха. Поиска да вдигне ръка и да избърше очите си, ала силите не й стигнаха. Дланта й остана отпусната върху гърдите. Ръката й се струваше ужасно тежка, а костите я боляха. Сякаш пръстенът още стоеше на пръста й. Главата й се замая. Изпитваше силна потребност да разбере дали са свалили пръстена от ръката й, или е сънувала. Вече не беше сигурна кое от случилото се през нощта е истина и кое — сън: детето в гроба, черното море с бързите леки проблясъци на вълните, трупа върху носилката… Не можеше да отвори очи.

— Сестро — прошепна монахинята. — Не заспивай. Юлв отиде да доведе свещеника.

Кристин се разбуди веднага и се втренчи в ръката си. Златният пръстен го нямаше, а на средния й пръст, където стоеше той, остана петно. Върху покафенялата й загрубяла кожа се виждаше ясно тънък бял кръг. Стори й се, че вижда и две леки вдлъбнатини от рубините от двете страни на петното, а плочката на пръстена с гравирания свещен знак на Дева Мария бе отпечатала буквата „М“ върху кожата й.

Последната ясна мисъл, която се оформи в главата й, беше, че ще умре, преди този отпечатък да се е изличил. Това прозрение я изпълни с щастие. За нея си оставаше неразгадаема мистерия защо Господ цял живот неотклонно бдеше над нея и я обсипваше с любов. Въпреки своеволието й, въпреки непокорната й душа, неразривно свързана със земната кал, част от тази Божия любов остана в нея, топлеше я както слънцето топли земята, и я дари с благодатни плодове, които нито изпепеляващият любовен огън, нито бурната ярост на плътската любов са в състояние да унищожат. Кристин живя като опърничава, непокорна Божия слугиня, често се молеше без искрен молитвен плам в душата и без всеотдайност в сърцето, проявяваше леност и немарливост, липсваше й търпение да понася порицанията Му и последователност в действията. И въпреки това Той не я изостави, а под блестящия й златен пръстен тайно бе отбелязано, че тя е Негова рабиня, притежание на Небесния господар, Който пристигна в светите ръце на отец Айлив, за да й донесе свобода и спасение.

Веднага след като свещеникът помаза умиращата с елей и й даде последно причастие, Кристин Лаврансдатер изгуби съзнание. От гърлото й течеше кръв, а тялото й изгаряше в треска. Свещеникът предупреди монахините, че краят й наближава. От време на време клетницата идваше за малко на себе си и виждаше лицата на отец Айлив, на сестрите, на абатисата, на Юлв. Мъчеше се да им покаже, че ги познава, че им е благодарна, задето бдят край смъртния й одър. Те обаче само виждаха как болната мята неспокойно ръце в агонията си.

Веднъж пред очите на Кристин се мярна лицето на Мюнан. Малкият й син надникна пред открехнатата врата и се изгуби. Майката се взираше натам с надежда момчето отново да провре глава, ала вместо Мюнан се появи достопочтената Рагнхил и избърса лицето й с мокра кърпа. Кристин изпита известно облекчение. После всичко се изгуби в тъмночервена мъгла и в оглушителен грохот, който постепенно утихна. Алената мъгла изтъня и просветля. Накрая заприлича на ефирна сутрешна мараня преди изгрев-слънце. Настъпи пълна тишина и Кристин усети, че умира…

Отец Айлив и Юлв Халдуршон излязоха заедно от дормитория. Пристъпиха в двора на манастира и спряха…

Беше паднал сняг. Изобщо не бяха забелязали, докато бдяха над агонизиращата жена. Полегатият покрив на църквата срещу тях ги заслепи с бялото си сияние. Камбанарията лъщеше на фона на сивкавото небе. По прозоречните рамки и первази на сивата каменна църква се бе натрупал тънък бял слой. Двамата мъже се поколебаха, преди да накърнят със стъпките си тънката покривка от току-що паднал сняг.

Дишаха с пълни гърди. След задушливата миризма, в която потъваше стаята на болните от чума, свежият въздух им се услади: хладен, малко празен и лек, но този сняг сякаш изми епидемията и заразата от въздуха. Подейства им като чиста вода.

Разнесе се камбанен звън. Двамата мъже вдигнаха очи към прозорците на камбанарията, където се виждаше как се люлее камбаната. При трептенето от покрива се отделяха снежни зрънца, търкаляха се надолу и се превръщаха в малки топки, а под тях прозираше тъмната повърхност на буковите греди.

— Този сняг няма да се задържи дълго — отбеляза Юлв.

— Така е, до вечерта ще се е стопил — съгласи се свещеникът.

В облаците се появиха бледи, златисти процепи, а оттам слънцето плахо надникна над снега.

— Отче, мисля си… ще даря земи на Църквата — подхвана тихо Юлв. — А също и една чаша, която Кристин ми даде. Останала е от Лавранс Бьоргюлфсьон. Искам да осигуря заупокойни литургии за душата й и за синовете й, които съм отгледал като свои деца. И за моя роднина Ерлен…

Свещеникът отговори съвсем тихо, без да поглежда събеседника си:

— Струва ми се редно да засвидетелстваш на Бог своята признателност, задето снощи те доведе в манастира. Иначе нямаше да получиш възможността да й се притечеш на помощ…

— Да, това исках да направя, отче — кимна Юлв и се позасмя. — Май вече съжалявам, че съм се отнасял към нея толкова благоприлично!

— Безсмислено е да си пилееш времето в напразно разкаяние — отвърна свещеникът.

— Как така?

— Никой не върши добрини без Божията помощ. И никой не постъпва праведно, ако Бог не го е подтикнал. Няма смисъл да съжаляваш за добрите си дела, Юлв, защото те не могат да се променят, дори всички планини да се сгромолясат, добрините ни остават вовеки…

— Добре де, добре. Не ги разбирам аз тези неща, отче. Изморен съм…

— Сигурно си и гладен. Ела да се отбием в готварницата.

— Благодаря, нямам апетит.

— Въпреки това ще дойдеш да хапнем — настоя свещеникът, хвана го за ръката и го поведе със себе си.

Докато вървяха по двора, двамата мъже несъзнателно стъпваха внимателно в старанието си да пощадят пресния сняг.