Сигрид Унсет
Кръстът (20)

6.

Манастирът се намираше на малко възвишение близо до фиорда. Ветровете усилваха грохота на прибоя и той заглушаваше шумоленето на боровата гора, която покриваше стръмнините на хълма на север и запад и скриваше изгледа към морето.

Когато навремето двамата с Ерлен минаха оттук на кораб, Кристин видя как църковната кула се извисява над гората, но така и не осъществиха пътуването до монашеската обител, създадена от прародителя на Ерлен, макар той неведнъж да бе споменавал за него. Кристин стъпи за пръв път в Райнския манастир и остана завинаги.

Не очакваше животът в обителта да е по-различен от живота в манастирите в Осло или „Баке“, но за нейна изненада монахините в „Райн“ имаха други навици и много по-спокойно ежедневие. Тук сестрите бяха буквално мъртви за външния свят. Високопреподобната абатиса Рагнхил се хвалеше, че от пет години не е стъпвала в града, а и монахините й не са напускали пределите на манастира.

В обителта нямаше деца, изпратени, за да получат добро възпитание. Когато Кристин постъпи в „Райн“, нямаше и послушници. От дълги години при сестрите не беше идвала девойка с желание да стане послушница. Най-младата монахиня в манастирския съвет на име Боргхил Марселина се бе подстригала преди цели шест години. От всички сестри най-млада беше Тюрид. В „Райн“ още на шестгодишна възраст я изпратил дядо й, свещеник в катедралата в Нидарус, изключително строг и сериозен мъж. По рождение Тюрид страдала от парализа на ръцете и се придвижвала доста трудно, затова веднага след като навършила необходимата възраст, я посветили в монашески сан. Сега сестра Тюрид беше на трийсет години и боледуваше често, но имаше чаровно лице и още от първия ден, когато постъпи в обителта, Кристин се стараеше да й служи, защото монахинята й напомняше на сестра й Юлвхил, починала съвсем млада.

По думите на отец Айлив простонародният произход на девойките не бил пречка те да потърсят убежище в манастира, водени от желанието да служат на Бог. Но въпреки това още от създаването на обителта в „Райн“ тук постъпваха предимно дъщери и вдовици на влиятелни и знатни мъже от Трьонделаген. Ала през гибелните размирни времена, настъпили в кралството след смъртта на Хокон V Магнюсьон, благочестието в аристократичните семейства изгуби позиции и в момента за монашеско битие мислеха най-вече дъщери на граждани и на заможни селяни. Те обаче предпочитаха да постъпят в обителта на Баке, където повечето от тях бяха получили наставления как да живеят богоугодно и как да се справят с женските си задължения, а сестрите произлизаха от по-обикновени семейства, забраната за посещения на външни хора не беше толкова строга и манастирът не се намираше на запустяло, отдалечено от света място.

Кристин рядко успяваше да размени две-три думи с отец Айлив. За кратко разбра, че задачата му в манастира не е нито лесна, нито ясно дефинирана. Макар Райнската обител да беше богата и орденът да бе в състояние да изхранва двойно повече монахини, паричното състояние на манастира се намираше в пълен безпорядък и съветът се затрудняваше да покрие разходите си. Последните три абатиси се славели като набожни жени, но им липсвал опит в светските дела. Въпреки това заедно с другите членове на манастирския съвет абатисите отстоявали със зъби и нокти своята независимост от архиепископа и отказвали дори да се вслушват в бащините му добронамерени съвети. А свещениците в църквата им — монаси от същия орден от Таутра и „Мункабю“ — винаги били възрастни мъже, за да не плъзнат злостни слухове. Тези свещеници обаче не полагали особени старания в стопанисването на светските владения на манастира. Когато крал Скюле построил каменната църква и дарил имението си на манастира, постройките първо били от дърво и изгорели преди трийсет години. Тогава абатиса била Аудхил. Тя наредила да издигнат наново постройките, но този път от камък. По нейно време църквата и красивата съвещателна зала на манастирския съвет претърпели множество подобрения. Абатиса Аудхил предприела и пътуване до върховния капитул на манастира — майка в Тар, Бургундия. Оттам донесла великолепната дарохранителница от слонова кост, която сега стоеше в хора близо до високия олтар, и представляваше достойно хранилище на Тялото Господне, най-пищната украса на храма, гордостта на монахините и тяхната най-скъпоценна светиня. Достопочтената Аудхил останала в паметта на монахините като благочестива и добродетелна жена, но неумението й да надзирава строителните работи и неизгодните й имотни сделки нанесли огромни щети на манастирското благосъстояние, които дори нейните приемници не успели да поправят.

Кристин така и не разбра как са приели отец Айлив за свещеник и управител на обителта. Но й стана ясно, че в началото абатисата и сестрите посрещнали свещеника без монашески сан със силно недоверие и неохота. Отец Айлив бил назначен като отец и изповедник на монахините със задачата да възстанови умелото стопанисване на имотите и реда в сметките на манастира, като същевременно се съобразява с безусловното господство на абатисата, самостоятелността на сестрите и правото на абата в Таутра да надзирава благосъстоянието на манастирските владения. Отец Айлив се стараеше да поддържа приятелски отношения с монаха от Таутра. Достопочтената му възраст и безупречната му репутация на високонравствен, благочестив и богобоязлив свещеник с впечатляващи познания по канонично право и светски закони му помогнали да си спечели доброто разположение на монахините, но се налагаше непрекъснато внимателно да обмисля всяко свое действие. Заедно с другия свещеник и с клисарите отец Айлив живееше в малко имение на североизток от манастира. Там подслоняваха монасите от Таутра, които идваха по работа. „Ако доживея деня, Никулаус да стане свещеник, ще отида да послушам как чете литургия в църквата“, помисли си Кристин.

 

 

Първоначално Кристин Лаврансдатер постъпи в манастира като мирянка, но след като даде обет за целомъдрие и послушание пред абатисата и сестрите в присъствието на отец Айлив и двама монаси от Таутра и в знак на отречението си от притежание на земни блага предостави печата си на отец Айлив, а той го счупи, й позволиха да облече дрехи като останалите монахини: сиво-бяло вълнено расо, но без скапуларий^[1], бяла кърпа на главата и черен воал. След известно време се очакваше да я посветят в монашеския сан.

Трудно й се удаваше да не мисли за миналото. Отец Айлив беше превел на норвежки книга за живота на Исус Христос, написана от генерала на миноритите, ерудирания и благочестив доктор Бонавентура, и по време на обедите в трапезарията четеше на глас от нея. Докато слушаше, очите на Кристин се пълнеха със сълзи. Трогваше се от мисълта колко блажен би бил онзи, който умее да люби Христос и Неговата Майка, кръста и болката, нищетата и покорството с отдадеността, описана в книгата. Сети се как веднъж в „Хюсабю“ Гюнюлф и отец Айлив й показаха латинския оригинал. Представляваше малка дебела книга, написана върху тънък, ослепително бял пергамент. Дотогава Кристин не си бе представяла, че след обработка телешката кожа може да стане толкова фина. Книгата бе украсена с прекрасни илюстрации и заглавни букви, а цветовете блестяха като скъпоценни камъни на златен фон. През смях Гюнюлф разказваше как след покупката на тази книга останали без пукната пара, принудили се да си продадат дрехите и да просят храна от един манастир заедно с бедняците, докато научили за идването на неколцина норвежки духовници в Париж, от които взели пари назаем. Отец Айлив го слушаше и мълчаливо усмихнат, кимаше в знак на съгласие.

След утреня сестрите се върнаха в дормитория^[2], а Кристин остана в църквата. Летните утрини й се струваха сладки и приятно прохладни, но през зимата наставаше непоносим студ и я обземаше страх, докато сновеше между надгробните камъни в мрака, макар да не отместваше очи от малката лампа, която неизменно гореше пред дарохранителницата от слонова кост. И през зимата, и през лятото, свита в единия край на хора, тя си представяше как по това време Нокве и Бьоргюлф будуват и се молят за спасението на бащината си душа. По молба на Никулаус всяка сутрин след утреня Кристин четеше молитви и псалми за покаяние.

Пред очите й непрекъснато бяха двамата й синове, както ги видя през онзи дъждовен ден извън манастира. Тогава Никулаус се изправи пред нея в приемната и й се стори изненадващо висок и чужд в сиво-бялото си расо, с мушнати под скапулария ръце. Пак беше нейният син, но много променен. Покърти я поразителната му прилика с баща му. Все едно видя Ерлен в монашески одежди.

Седнаха да поговорят. Майката разказа какво се бе случило в имението след тяхното заминаване. Кристин дълго чака да се появи Бьоргюлф и накрая попита дали и той ще дойде.

— Не зная, майко — отвърна Никулаус. — Той преживя тежко и мъчително необходимостта да преклони глава пред кръста си и да се обрече в служба на Господ. Когато разбра за идването ти, се изплаши, че в душата му пак ще се надигнат старите терзания…

После майката, потънала в мъртвешка печал, изслуша разказа на Никулаус. Синът й изглеждаше загорял от слънцето, а ръцете му — загрубели от работа. С лека усмивка спомена, че му се наложило да се научи как да борави с ралото и как да използва коса и сърп. През нощта Кристин не остана да спи в странноприемницата. На сутринта, когато камбаните известиха утреня, забърза към църквата, но по време на службата се виждаха лицата само на неколцина монаси и тя не съзря синовете си сред тях.

На следващия ден разгледа известната с разни редки растения и дървета градина заедно с брат — мирянин, който я обработваше. Докато обикаляха, облаците се разкъсаха и слънчевите лъчи огряха земята. Разнесе се уханието на целина, лук и мащерка, а по едрите храсти с жълти лилии и сини кандилки, които красяха краищата на цветните лехи, блестяха дъждовни капки. Тогава от малката сводеста врата на каменната постройка излязоха синовете й. При вида на двамата снажни, облечени в светли раса млади мъже, задаващи се по пътеката под ябълковите дървета, майката направо предвкуси блаженството на рая.

Не разговаряха много. Бьоргюлф запази мълчание почти през цялото време. Беше пораснал и на ръст приличаше на исполин. Дългата раздяла явно бе изострила проницателността на Кристин. Едва сега тя прозря колко неуморно е бил принуден да се бори слепият й син — а вероятно и продължава — докато се е превръщал в едър и силен мъж и вътрешните му сетива да се изостряли, а зрението му е отслабвало.

Бьоргюлф попита как е дойката му, Фрида Стюркоршдатер. Омъжи се, отвърна Кристин.

— Бог да я благослови. Тя винаги е била добра и всеотдайна към мен като втора майка.

— Понякога дори си мисля, че тя ти беше повече майка, отколкото аз — тъжно призна Кристин. — Не успях да те подкрепя с любовта си, когато още млад беше подложен на тежки неволи.

— Благодаря на Господ, задето устоях на изкушенията на нечестивия и не се провиних в недостойното за един мъж желание да подложи майчината обич на изпитание. Усещах любовта ти, но виждах, че и без това носиш прекалено голям товар на плещите си. След Господ утеха ми даваше Никулаус. Той ме спаси в тежките мигове, когато бях склонен да се поддам на изкушението на лукавия…

Повече не обсъждаха този въпрос. Майката не ги пита как се чувстват в манастира и как са изпаднали в немилост пред абата. Братята посрещнаха с радост намерението на Кристин да постъпи като монахиня в Райнската обител.

След богослужебния час Кристин се върна в дормитория и погледна сестрите, облечени в неизменните раса и заспали две по две върху чували със слама в леглата. Замисли се колко по-различни от нея са тези жени, които още от млади са служили само на своя Създател. Светът беше господар, от когото не беше никак лесно да избягаш, след като веднъж си попаднал под властта му. Самата Кристин не избяга от света: прогониха я — така суров стопанин изпъжда съсипан от умора ратай. В манастира я приеха, както милостив господар приема стар слуга, като от съжаление му дава да върши лека работа и осигурява подслон и храни на изтощения стар самотник.

От спалнята покрита галерия извеждаше в тъкачницата. Кристин се захвана за работа. При нея нямаше никой. Монахините от „Райн“ бяха прочути с производството на лен. Дните през лятото и есента, когато всички сестри и мирянки отиваха да се трудят на ленените ниви, бяха истински празник. Най-голяма радост носеше скубането на лена. В часовете, отредени за работа, монахините основно чистеха, предяха, тъчаха и шиеха църковни одежди от лен. Навремето под наставничеството на достопочтената Груа Гютормсдатер сестрите в Осло посвещаваха огромно старание на преписването и украсяването на книги и се учеха да извезват изкусно дрехи с копринена и златна нишка, но в Райнската обител не практикуваха такива занимания.

След малко чу с радост звуците на пробуждащия се живот в обителта. Сестрите — мирянки отиваха в готварницата, за да приготвят ядене за слугите. Монахините не докосваха храна и вода преди края на дневната литургия, освен ако не бяха болни. Камбаните известиха първия богослужебен час. Обикновено по това време Кристин влизаше в болничната стая, за да смени сестра Агата или друга монахиня. Клетата сестра Тюрид често лежеше там.

После започваше да се вълнува преди началото на утринната церемония на трапезата, която започваше след третия богослужебен час и след литургията за служителите на манастира. Всеки ден Кристин тръпнеше в радостно очакване на красивия тържествен ритуал. Трапезарията се помещаваше в дървена къща, но представляваше хубава зала. Там се хранеха всички жени от манастира. На горната маса седяха Кристин и три възрастни жени, потърсили убежище в обителта на старини също като нея, а абатисата заемаше почетното място между тях. Сестрите — мирянки се настаняваха на долната маса. След края на молитвата слугините внасяха закуската и всички започваха да се хранят и да пият мълчаливо, с тихи, благопристойни обноски. Често ритуалът им бе съпровождан от гласа на някоя сестра, която четеше от богослужебна книга. Ако хората по света можеха да сядат на трапезата и да се хранят с такова благоприличие, мислеше си Кристин, щяха да осъзнаят още по-ясно, че храната и напитките са дар от Бога, щяха да бъдат по-доброжелателни към ближните си и щяха по-рядко да проявяват алчност и себичност. Самата тя цял живот бе възприемала храненето по съвсем друг начин: на трапезата й сядаха буйни, шумни мъже, които се смееха и викаха, а кучетата се промъкваха под масата, протягаха муцуни към паниците и получаваха или кокал, или ритник, в зависимост от настроението на синовете й.

В обителта рядко идваха посетители. Случваше се оттук да мине някоя лодка с хора от господарските имения и да спре на брега, а мъже, жени, деца и младежи да се качат до „Райн“, за да видят своя роднина в манастира. Идваха наместници на абатисата в манастирските имения и в рибарските села, а понякога и пратеници от Таутра. На празниците, които се честваха особено тържествено на Света Богородица, Тяло и Кръв Христови и в деня на свети апостол Андрей — миряните от фиорда посещаваха църквата в манастира, но обикновено на литургиите освен монахините идваха само арендатори и работници от обителта, а те не заемаха много място в просторния храм.

Редовни посетители на манастира бяха бедняците, осланящи се на подаяния. Даваха им бира и храна по поръчение на богати покойници, дарили пари, за да им отслужват помен. Бедняците идваха в „Райн“ почти всеки ден, сядаха до стената на готварницата, ядяха и спираха монахините, за да им се оплачат от теглилата си. Из двора непрестанно сновяха болни, недъгави и прокажени. В околността имаше много страдащи от тази мъчителна болест, но по думите на абатисата хората в морските райони били предразположени към нея. Арендатори идваха да молят за облекчения и отсрочки на дълговете си и обясняваха многословно какви беди и трудности ги сполетели. Колкото по-окаяни и нещастни бяха тези хора, толкова по-открито и безсрамно описваха те положението си пред сестрите, предпочитаха да обвиняват другите за несретите си и лицемерно използваха богоугодни изрази. Затова не беше никак чудно, че в стаята за отдих и в тъкачницата монахините обикновено споделяха съчувствието си към съдбите на тези клетници. Когато монахините в съвета обсъждали сделки и подобни въпроси, разговорът често се отклонявал към участта на замесените хора, разкри сестра Тюрид на Кристин. От думите на сестрите Кристин забеляза, че дори и да познават положението само от думите на бедняците или на слугите — миряни, са склонни да повярват на казаното, независимо дали хората хвалят своите добродетели, или заклеймяват недостатъците на съседа си. В такива моменти Кристин с гняв си спомняше какви несправедливи обвинения отправяха срещу монахините неблагочестиви миряни, а дори и просещ монах в лицето на брат Арнгрим. Набеждаваха женските манастири, че са гнезда на зли езици и упрекваха сестрите, че алчно поглъщат слухове и развратни сквернословия. Същите хора, които идваха в обителта и надуваха главата на абатисата Рагнхил или на някоя сестра, проявила търпението да ги изслуша, порицаваха монахините, задето обсъждали помежду си всеки застигнал ги зов от света, който сами бяха избрали да напуснат. И тези клевети, и лъжите, че монахините тънат в разкош и чревоугодие, разпространяваха хора, които редовно получаваха закуската си от ръката на някоя сестра, а в това време Божиите слугини постеха, будуваха, молеха се и работеха, преди да се съберат на първото си тържествено хранене в трапезарията.

Кристин служеше на монахините с любов и страхопочитание във времето, предхождащо постижението й. Никога няма да стана добра монахиня, мислеше си тя. Беше разпиляла твърде много способността си за съсредоточаване и благочестие, но реши да стане смирена и предана Божия рабиня и да се уповава на милостта Му. Това се случваше през 1349 лето Господне. Прекара две години в Райнския манастир и преди Коледа се готвеше да приеме монашеския сан. Донесоха й радостната вест, че на церемонията ще присъстват и двамата и синове заедно със свитата на абат Юханес. Когато научил за намеренията на майка си, брат Бьоргюлф възкликнал:

— Сънят ми ще се осъществи! Тази година два пъти сънувах, че ще видим майка ни преди Коледа. Е, няма как да се случи съвсем същото, защото насън аз наистина я видях.

И брат Никулаус посрещнал новината с радост. До Кристин обаче стигнаха и други, смущаващи вести за първородния й син. Никулаус си позволил да се нахвърли върху неколцина селяни до областта Стайншер. Те враждували с манастира заради правото да ловят риба и когато една нощ монасите ги хванали как разрушават манастирския рибарник за сьомга, брат Никулаус пребил един мъж, хвърлил друг в реката и си навлякъл тежък грях, защото омърсил устата си с тежки клетви.