Сигрид Унсет
Кръстът (18)

4.

В едно лятно утро на следващата година Кристин излезе в сводестата галерия пред старата стая с огнището, за да подреди сандъците със сечива. Чу тропота на коне в двора, приближи се и погледна през процепа между малките колони на галерията. Конярят водеше за юздите два жребеца, а на вратата на конюшнята се показа Гауте. Малкият Ерлен седеше на раменете му. Светлото лице на детето надничаше над русото теме на баща му. Гауте държеше малките ръце на сина си в голямата си загоряла шепа под брадичката си. Подаде детето на дотичалата слугиня и яхна коня. В този миг Ерлен се разпищя и протегна ръце към него. Гауте отново го взе и го настани на седлото пред себе си. От къщата излезе Юфрид.

— Ще вземеш Ерлен със себе си, така ли? Къде отиваш?

— До воденицата. Има опасност реката да я повлече. А Ерлен иска да дойде с мен, така ми каза.

— Да не си полудял? — Юфрид взе детето, а Гауте се разсмя с цяло гърло: — Май наистина ми повярва, че ще го взема!

— Да — съпругата му също се засмя. — Ами ти непрекъснато разнасяш горкото дете насам-натам. Заприличал си на същински рис: предпочиташ да изядеш отрочето си, ама да не го повериш другиму…

Юфрид хвана ръката на сина си и двамата помахаха на Гауте за довиждане. Майката сложи малкия на тревата, приклекна до него и му заговори, а после се втурна към новия хамбар, качи се на горния етаж и си продължи работата.

Кристин се загледа във внука си. Лъчите на сутрешното слънце огряваха толкова прекрасно облеченото в червени дрехи дете. Ерлен се въртеше в кръг, вторачен в тревата. Забеляза купчина дървени стърготини и веднага се зае да ги разпръсква. Кристин се разсмя.

Ерлен беше само на година и три месеца, но според родителите си превъзхождаше връстниците си, защото ходеше, тичаше и казваше две–три думи. Сега детето се насочи към малкия ручей, който течеше в долната част на двора и се превръщаше в бурен поток, когато в планината валеше дъжд. Кристин изтича и го взе на ръце:

— Не бива да ходиш там. Майка ти ще се ядоса, ако се намокриш…

Момчето се нацупи. Като че ли се чудеше дали да заплаче от яд, задето не му позволяват да се плиска в потока, или да отстъпи. Мокренето явно беше голям грях: Юфрид проявяваше прекалена строгост към детските му провинения. Ерлен изглеждаше умно дете. Кристин го целуна, сложи го да седне и се върна в покритата галерия. Работата не й спореше. Непрекъснато гледаше какво става на двора.

Трите постройки отсреща й се виждаха толкова хубави, огрени от ласкавите слънчеви лъчи. Сякаш отдавна не бе обръщала внимание колко внушителни са къщите с чардаци, украсени с колони и богати дърворезби. Позлатеният ветропоказател върху фронтонната стена на новата постройка лъщеше на фона на синкавата мъгла в планината. Тази година началото на лятото се случи влажно и тревата по покривите беше много свежа.

Кристин въздъхна, погледна за пореден път малкия Ерлен и се върна към сандъците си.

Детски вопъл разцепи тишината. Кристин захвърли всичко и се втурна навън. Ерлен пищеше и местеше поглед от пръста си към полумъртва оса в тревата. Баба му го взе на ръце и започна да го утешава, но крясъците му се усилиха. Кристин наложи ухапаното място с влажна пръст и студено зелено листо, без да спира да му говори нежно и съчувствено, ала писъците на детето ставаха все по-ужасни.

Кристин пееше и го милваше, докато го носеше към стаята, а Ерлен се дереше от плач, все едно го колят. После изведнъж млъкна, защото позна кутията и роговата лъжица, които баба му свали от перваза. Тя натопи залъци хляб в меда и нахрани детето, без да спира да го утешава и нежно да допира бузата си о светлото му вратле, където косата му беше къса и къдрава — спомен от времето, когато малкият още лежеше в люлката и търкаше тила си във възглавницата. Ерлен забрави за болките си, обърна лице към баба си и започна да я потупва и целува с лепкави ръце и устни.

В стаята влезе Юфрид:

— Вътре ли го прибра, майко? Нямаше нужда, нали съм наблизо.

Кристин й каза за осата:

— Не чу ли как пищеше?

Юфрид й благодари.

— А сега няма повече да ти пречим.

Снаха й взе детето, което протягаше ръце към майка си, и излезе.

Кристин прибра кутията с меда. Липсваше й желание да прави каквото и да било. Ингрид ще се заеме със сандъците в галерията, реши тя.

 

 

След като се премести в старата къща, Кристин възнамеряваше да вземе Фрида Стюркоршдатер при себе си, но тя се омъжи за един от слугите на дук Хелге — младо момче, на години да й бъде син.

— Според традицията в нашия край подчинените се вслушват в добронамерените съвети на господарите си — отбеляза Юфрид, защото Кристин се питаше как е възможно Фрида да сключи такъв брак.

— Но при нас слугите нямат навика да ни се подчиняват, освен ако не са на същото мнение, и приемат препоръките ни само когато сметнат, че са в тяхна полза. Запомни това, Юфрид, ще ти потрябва.

— Майка е права, Юфрид — обади се съвсем кротко Гауте.

Още преди да се оженят, Кристин забеляза с каква неохота й противоречи Гауте. След сватбата той се превърна в послушен съпруг.

Свекървата не отричаше, че в повечето случаи съветите на Юфрид са ценни за сина й. Снаха й се отличаваше с изключително благоразумие, трудолюбие и старателност. Освен това Юфрид не беше по-лекомислена от Кристин. И двете погазиха синовния си дълг и продадоха честта си, защото иначе нямаше как да се омъжат за своя избраник. Ала след като постигна своето, Юфрид се превърна в благочестива и предана съпруга. Очевидно обичаше горещо Гауте. Гордееше се с красотата и със знатния му род. Сестрите ми се омъжиха за богаташи, но е препоръчително да видиш мъжете им в безлунна нощ, да не говорим за предците им, подиграваше се Юфрид. Младата жена бдеше ревностно над честта и благополучието на Гауте според собствените си разбирания, а у дома се стараеше да му угажда, но случеше ли се той да изрази мнение, различно от нейното, дори и по незначителен въпрос, Юфрид се съгласяваше с него с доста красноречива и недоволна физиономия и Гауте веднага се разколебаваше, а после тя намираше начин да го разубеди.

Гауте обаче беше доволен от живота си. Двамата млади несъмнено се спогаждаха. Гауте обичаше жена си, а двамата се гордееха със сина си и го обичаха безпределно.

Всичко би било чудесно, ако Юфрид Хелгесдатер не беше толкова… алчна. Кристин не намираше друга дума за това й качество. Старата стопанка не се дразнеше от властолюбието на снаха си, ала скъперничеството й пораждаше силно огорчение у Кристин.

Още по време на жътвата през първата година от брака на Гауте и Юфрид майката долови недоволство сред слугите, макар да не роптаеха на глас.

Докато Кристин се разпореждаше в имението, понякога се случваше работниците да ядат вкисната херинга, пожълтяла гранива сланина, наподобяваща борова факла, и развалено месо. Но в такива трудни моменти всички слуги бяха сигурни, че стопанката ще им се реваншира друг път за лошата храна с някое вкусно ястие, като им поднесе млечна каша, прясно сирене и хубава бира без повод. Ако продължително време бяха принудени да ядат храна с лош вкус, защото не биваше да я изхвърлят, всички проявяваха разбиране: стопанката се грижеше в килерите да има достатъчно запаси от хранителни продукти и се налагаше част от застоялите провизии да се изядат. А когато на слугите не им стигаше храна, пълните хамбари в „Йорун“ осигуряваха хляб на всички. Но сега хората се съмняваха, че новата стопанка ще прояви щедрост, ако ги налегне недоимък.

Свекървата се гневеше: с прекомерната си пестеливост Юфрид подронваше честта на имението и на съпруга си.

След още една година старата стопанка се убеди, че снаха й се грижи само за собствените си интереси, но някак се примири. За празника на свети Вартоломей Кристин получи не четири заклани козела, както й се полагаха, а само два. Миналото лято росомахата се развилия из планината и нанесе големи щети сред дребния рогат добитък, но въпреки това Кристин не можеше да се съгласи, че Юфрид смята да нахрани хората в голямо имение като „Йорун“ с два козела. Свекървата възприе тази случка като голям срам, ала си замълча. Младата стопанка проявяваше свидливост по отношение и на всичко останало, което Кристин искаше от имението: заклани животни през есента, зърно, брашно, фураж за четирите си крави и двата си ездитни коня. Получаваше или твърде оскъдно количество, или направо негодни продукти. Гауте съжаляваше и се срамуваше от постъпките на жена си, но не смееше да й се противопостави и затова се преструваше, че не забелязва.

Подобно на всички синове на Ерлен Никулаусьон, и Гауте беше много щедър. Според Кристин братята му имаха твърде широки пръсти, бяха направо разсипници, ала Гауте се трудеше неуморно и не проявяваше придирчивост. Стигаше му да има най-добрите кучета и соколи, не настояваше животът му да се различава от живота на обикновените селяни в долината. Когато в имението пристигаха гости, Гауте ги посрещаше приветливо и гощаваше богато скитащите просяци. Майка му одобряваше такова гостоприемство. Ето така е редно да постъпва един порядъчен стопанин, мислеше си тя, така трябва да живее всеки почтен господар в родния ми край: да създава блага, да не пилее нищо нахалост, но и да не пести, когато любовта към Бог и към бедните и дългът му да съхрани родовата си чест му повеляват да раздава с пълни шепи.

Кристин забеляза, че Юфрид предпочита съпругът й да се среща само с богатите си приятели и знатните роднини. Гауте обаче нямаше намерения да се съобрази с това желание на жена си. Опитваше се да поддържа приятелски отношения и със старите си другари. Юфрид ги наричаше „другари по чашка“ и Кристин се досети, че синът й явно е имал още по-буйна младост, отколкото е предполагала. Но след като Гауте се ожени, старите му приятели не идваха в дома му без покана. Досега не се беше случвало стопанинът да отпрати бедняк, без да му е помогнал, ала в присъствието на Юфрид Гауте се въздържаше да проявява щедрост. Осмеляваше се да дава богати дарове само зад гърба й, а много малко неща убягваха от зоркия й поглед.

Кристин усещаше, че Юфрид ревнува от нея. Старата стопанка на „Йорун“ се радваше на безусловната синовна обич и доверие на Гауте още откакто синът й беше болнаво дете и се люшкаше между живота и смъртта. Кристин забелязваше раздразнението на снаха си, когато Гауте сядаше при майка си, допитваше до нея по някой въпрос или я молеше да му разкаже някоя история както едно време. Ако мъжът й се застоеше дълго в старата къща при Кристин, Юфрид винаги намираше повод да се отбие там…

Младата стопанка ревнуваше и сина си от нежните грижи на баба му.

На двора, в ниската, изпотъпкана трева растеше билка със загрубели като кожа, тъмни листа. Но сега, в разгара на слънчевото лято, от всяка смачкана листна розетка поникна по едно стъбълце с крехки, светлосини цветчета. Кристин сравняваше старите външни листенца, белязани от всяка човешка и животинска стъпка, която ги е смазала, със себе си: сигурно обичат миловидното израстъче в сърцевината си, както тя обича внука си.

Малкият Ерлен беше живот от нейния живот и плът от нейната плът. Усещането, което бе имала с децата си, се преобрази в още по-силно умиление към внука. Когато Кристин държеше малкия на коленете си, забелязваше зоркия, хищен поглед на майка му. Юфрид го вземаше от обятията на свекърва си веднага щом приличието й позволяваше и го притискаше към гърдите си жадно, със собственическо чувство. В такива моменти Кристин Лаврансдатер за пореден път осъзнаваше, че тълкувателите на Божието слово имат право. Земният живот наистина е непоправимо заразен с размирици. На този свят, където хората се съвкупяват, зачеват потомство, поддават се на плътските си страсти един към друг и обичат плътта си, неизменно ще страдат от сърдечна мъка и прекършени въжделения, както неизменно пада скреж през есента. Докато зимата отнема на дървото короната му, животът и смъртта ще разделят приятелите един от друг.

 

 

Една вечер, две седмици преди празника на свети Улав, в „Йорун“ пристигна тълпа просяци. Помолиха за покрив над главите си за през нощта. Застанала на чардака на стария хамбар — сега се разпореждаше там — Кристин чу как Юфрид излезе и отговори на просяците, че ще им даде храна, но не може да ги подслони:

— И без това сме много хора, а и свекърва ми живее в имението. Тя стопанисва половината къщи…

В душата на старата господарка пламна гняв. Никога досега в „Йорун“ не бяха отказвали подслон на пътници, когато слънцето се снижи до ръба на хребета. Кристин се спусна по стълбите към снаха си и новодошлите.

— Юфрид, тези хора ще спят при мен. Аз ще ги нахраня. В този дом не се е случвало да откажем подслон на наш брат — християнин, ако ни е помолил с Божието име на уста.

— Постъпи, както ти е угодно, майко — отвърна Юфрид, пламнала от смущение и яд.

Когато огледа просяците, Кристин почти съжали за предложението си. Все пак Юфрид имаше донякъде право да не иска тези хора в дома си. Гауте и слугите отидоха да косят ливадите извън имението до Силското езеро и не ги очакваха да се приберат тази вечер, а Юфрид остана сама с бедните слуги — двамата старци и две деца — и свекърва си със слугинята й в старата къща. Кристин бе виждала какви ли не хора в странстващите просешки тълпи, но новодошлите никак не й вдъхнаха доверие: четирима едри, силни млади мъже. Тримата бяха рижави, с малки диви очи. Приличаха на братя. Четвъртият обаче — с разкъсани ноздри и без уши — говореше неясно, сигурно беше чужденец. Освен тях сред просяците имаше и двама старци — дребен, превит о две дядо, чиито лице, коса и брада бяха придобили жълто-зеленикав оттенък поради мръсотията и старостта му, и жена на години със забрадка, пропита от кръв и гной, и осеяни с рани шия и ръце. Кристин потръпна от ужас при мисълта тази старица да се доближи до малкия Ерлен. Но стопанката все пак съжали двамата немощни старци и се почувства доволна, че няма да се изкачват по хребета Хамер през нощта.

Просяците се държаха прилично. Веднъж безухият се опита да ощипе Ингрид, докато тя прислужваше на масата, но Бьорн веднага настръхна и започна да ръмжи. Гостите изглеждаха унили и изтощени. На въпросите на стопанката отговориха, че са капнали от умора, пък събрали малко милостиня. Надявали се щастието да им се усмихне в Нидарус. Болната старица прие с радост козия рог, който й подаде Кристин. Вътре имаше целебен мехлем от пречистена овча мас и урина от малко дете. Стопанката й предложи да натопи забрадката й в топла вода и да я изпере, но старицата отказа. Все пак склони да вземе чиста ленена кърпа — подарък от Кристин.

Стопанката предвидливо нареди на Ингрид — младата прислужница — да легне от вътрешната страна на леглото. През нощта кучето изръмжа на няколко пъти, ала иначе цареше тишина. Малко след полунощ Бьорн се втурна към вратата с радостен лай. На двора изтрополиха конски копита. Гауте се прибира, досети се Кристин. Явно Юфрид бе изпратила да го повикат.

На сутринта Кристин се погрижи просяците да си тръгнат с пълни торби. Едва излязоха през портата и стопанката видя как Гауте и Юфрид приближават към стаята й.

Седна с вретено в скута. Поздрави ласкаво влезлите и попита Гауте докъде са стигнали със сенокоса. Юфрид сбърчи погнусено нос: гостите бяха оставили след себе си неприятна миризма. Кристин се престори, че не забелязва физиономията й. Гауте кършеше смутено ръце и се чудеше откъде да започне. Думата взе Юфрид:

— Майко, искам да поговорим. Виждам, че ме смяташ за по-свидлива, отколкото прилича на стопанката на „Йорун“. Зная какво си мислиш: така подронвам честта на Гауте. Нямам намерение да споделям колко се страхувах да приема в дома си тълпата просяци, докато бях сама с бебето си и няколко бедняци, защото доколкото виждам, сама си разбрала какви гости си приела в стаята си. Но и преди съм забелязвала, че ме смяташ за скъперница, която пести храната и не дава милостиня на бедните. Не съм такава, майко. „Йорун“ отдавна не е дом на виден аристократ, дворянин и богаташ, какъвто е бил по времето на твоите родители. Ти си била дъщеря на богаташ, израснала си сред богати и влиятелни хора, омъжила си се за заможен съпруг, а той ти е осигурил още по-голяма власт и разкош. Никой не очаква от теб, старата жена, да проумееш колко по-различно е положението на Гауте, който е лишен от бащиното си наследство и е принуден да дели половината от богатството на дядо си с многото си братя. Аз също не съм забравила какво донесох в този дом: дете и огромен дълг, задето се съгласих моят любим да ме отвлече от роднините ми. След време нещата ще се оправят, ала като добра дъщеря съм длъжна да моля Бог да поживи баща ми още дълги години. Двамата с Гауте сме още млади и не знаем колко деца ни е писано да си родим. Трябва да ми повярваш, пестеливостта ми е продиктувана от желанието да осигуря най-доброто на мъжа и децата си.

— Не съм си и помисляла друго, Юфрид — Кристин огледа сериозно пламналото лице на снаха си. — Никога не съм се месила в начина, по който стопанисваш имението, нито съм отричала колко сръчна къщовница и колко съвестна и предана съпруга си. Но те моля да ме оставиш сама да решавам как да се разпореждам с имуществото си. Както сама отбеляза, вече съм стара и ми е трудно да си променя навиците.

Младите разбраха, че майката няма какво повече да им каже, и веднага се сбогуваха с нея.

Както обикновено, и този път Кристин първоначално сметна, че Юфрид е права. Но след като обмисли внимателно положението, се убеди в противното. Никой не искаше от Гауте да раздава милостиня като дядо си. Лавранс Бьоргюлфсьон носеше богати дарове на помени, когато почитаха паметта на бедняци и чужденци, починали в долината, помагаше на девойки, останали без бащи, да се омъжат подобаващо, честваше с угощения дните на любимите си светии, даваше пари за храна на болните и на грешниците, тръгнали на поклонение на свети Улав. Дори Гауте да беше много по-богат, никой не би очаквал от него да поеме толкова много чужди разноски. Синът на Кристин не беше от най-набожните чеда на Създателя. Гауте се отличаваше с щедрост и добро сърце, но Кристин отдавна знаеше, че баща й благоговееше пред бедняците, на които помагаше, защото Исус бе избрал да слезе на земята в тялото на бедняк. Лавранс обичаше тежкия труд и смяташе всеки занаят за благословен, защото Божията Майка Мария пожелала да преде и така да изхранва себе си и близките си, макар да била дъщеря на богаташи и да произлизала от рода на юдейски крале и първосвещеници.

След два дни рано сутринта, преди Юфрид да се бе облякла, а Гауте още лежеше, Кристин влезе в стаята им, облечена в рокля и наметка от сиво сукно, с широкопола черна филцова шапка над забрадката и груби обувки на краката. Гауте се обля в гъста червенина, когато видя майка си в тези дрехи. Кристин им съобщи, че иска да отиде в Нидарус за празника на свети Улав, и помоли сина си да наглежда имуществото й в нейно отсъствие.

Гауте веднага се опита да я склони поне да вземе коне и слуги със себе си, но думите му — както се очаква от думите на мъж, разголен в леглото пред майчините си очи — нямаха особена тежест. Кристин го съжали, защото изглеждаше много объркан, и излъга, че сънувала нещо, което я подтикнало да тръгне на поклонение.

— А и много ми се иска да видя братята ти — принуди се да се извърне тя.

Все още вътрешно се съпротивляваше и изпитваше страх от срещата с най-големите си синове.

Все пак Гауте енергично настоя да я придружи донякъде. Докато се обличаше и закусваше, Кристин седна да си поиграе с малкия Ерлен. Детето чуруликаше, още сънено. На раздяла Кристин целуна Юфрид за първи път. На двора се събраха всички слуги. Ингрид им съобщи, че господарката се отправя на поклонение в Нидарус.

Кристин взе тежката тояга с железен накрайник. Отказа да язди и Гауте метна торбата й на седлото на коня и го подкара пред себе си.

На склона пред църквата Кристин се обърна да погледне имението си. „Йорун“ изглеждаше прекрасно в роеното утро, окъпано от слънчева светлина. Реката блестеше в бяло. Изпращачите й още стояха на портата. Кристин успя да различи светлата рокля и забрадката на Юфрид и детето, наподобяващо на червено петно в ръцете й.

Гауте забеляза как лицето на майка му пребледня от вълнение.

Пътят се изкачваше в гората под хребета Хамер. Кристин стъпваше леко като девойка. Двамата със сина й почти не разговаряха. След като вървяха в продължение на два часа, стигнаха до мястото, където пътят Рустен завива на север и оттам се открива гледка към целия район на планината Довре. Кристин настоя Гауте да се прибира, но първо го помоли да си отпочинат.

В краката им лежеше долината, прорязана от бяло-зелената лента на реката и осеяна със стопанства, прилични на малки зелени петна по гористите склонове. Покритите с кафяви мъхове и жълти лишеи хълмове се издигаха към сиви сипеи и голи върхове, побелели на места от сняг. Сенките на облаците се носеха над долината и платата, но на север гледката към планината се избистри. Скалите една по една се освободиха от мъгливите си наметки и сега синееха в далечината. Въображението на Кристин се спусна с облаците по дългия път на север, прекоси стремглаво долината, промуши се в процепите на грамадните скали и се втурна по стръмните диви пътеки през платото. Само след няколко дни пред очите й ще се открият прекрасните зелени долини край Тронхайм и с поглед ще проследи как реките се вливат в големия фиорд. Потръпна при спомена за познатите места до морето, където прекара голяма част от младостта си. Красивият образ на Ерлен оживя пред нея. Променяше позата и изражението си бързо и неясно, сякаш го виждаше отразен в течаща вода. Кристин копнееше да стигне до Фегинсбрека — Склона на щастието — и до мраморния кръст. Градът се намираше до устието между Синия фиорд и зелената долина Стрин, а на склона се извисяваше внушителната, огряна от слънцето църква с главозамайващи кули и позлатени ветропоказатели, а вечерното слънце пламтеше в розетата на гърдите й. Малко по-далеч под сините скали на фиорда се намираше манастирът на остров Таутра — нисък, тъмен като гърба на кит, а църковната кула приличаше на перка. О, миличък Бьоргюлф, о, Нокве…

Но когато погледна през рамо, Кристин все още виждаше родните планини под Хьовринг. Тънеха в сянка, ала опитното й око различи къде планинският път навлиза в гората. Сивите върхове се издигаха над горския килим и тя ги разпозна. Те обграждаха старото пасище на Сил.

От планината отекна овчарски рог. Отчетливите му високи звуци ту заглъхваха, ту отново се разнасяха наоколо. Сякаш дете се учеше да свири. Кристин долови далечен звън на хлопатари, затихващото бучене на реката и дълбоките въздишки на гората в тихия топъл ден. Сърцето й се сви в тревожно предчувствие.

Обзе я носталгия, която я теглеше ту към заветната й цел, ту към дома й. Пред очите й се заредиха картини на ежедневни занимания: тя тича с пастирите по пътеката през рядката гора на юг от хижата им в планината — една крава е нагазила в блатото — а слънцето пече; спира се за миг и се ослушва, усеща как потта й хапе кожата й. Вижда двора на родния си дом, покрит със сняг. Сиво-белият намръщен ден се смрачава и наближава ветровита зимна нощ. Отваря вратата, бурята я запраща обратно в преддверието, дъхът й спира, но на прага се показват двама души, чиито кожуси са целите в сняг: Ивар и Скюле се прибират у дома. Върховете на ските им потъват дълбоко в снега, който неизменно натрупва в двора, когато вятърът духа от северозапад. На две места се образуват огромни преспи. И изведнъж Кристин се сети с умиление за преспите, които тя и всички в имението всяка зима проклинаха, защото й се струваше, че е осъдена никога повече да не ги види.

Сърцето й се късаше от копнежи. Те бликнаха навсякъде като кървави реки и си пробиваха път към всички места в необятната шир, където бе живяла, към всичките й синове, поели по своя път, към всички покойници, които погреба. Питаше се: дали не е страхлива? За пръв път се чувстваше така.

Забеляза с какво изумление я наблюдава Гауте. Усмихна му се гузно. Настъпи време да се сбогуват и тя да продължи към града.

Гауте повика коня си. Добичето бе тръгнало да пасе из зелената поляна и се бе отдалечило. Той се спусна след него, върна се и пожела леко пътуване на майка си. Кристин метна торбата на рамо, а синът й сложи крак в стремето, ала внезапно слезе и се приближи до нея:

— Майко! — за миг тя се вгледа в очите му и прозря срама и объркването му. — Ти не си… през последната година не си много доволна. Майко, Юфрид прави всичко това с добри намерения. Изпитва към теб дълбоко уважение. Но май трябваше да й разкажа каква жена беше и каква си била винаги…

— От къде ти дойдоха такива мисли, Гауте? — ласкаво и учудено попита тя. — Осъзнавам, че вече не съм млада, а е трудна работа да угодиш на стар човек, но все още не съм си изгубила съвсем разсъдъка, та да не разбирам колко ви е грижа за мен. Мъчно ми е, ако Юфрид си мисли, че не съм й благодарна за положените усилия и за всичко, което прави, за да ме пощади от тежък труд. Синко, бъди сигурен: оценявам добродетелите на съпругата ти и преданата ти синовна обич. Ако не съм съумяла да ви покажа любовта си, както е редно, прояви малко снизхождение към мен. Нали съм възрастна жена…

— Майко — Гауте се вторачи в нея с отворена уста и избухна в сълзи.

Облегна се на коня и хлипа дълго, разкъсван от ридания. Кристин запази самообладание. Гласът й издаваше единствено леко учудване и майчина доброта:

— Синко, още си много млад, а и винаги си бил глезеното ми дете, както казваше татко ти. Но въпреки това не бива да се разстройваш така, сине, защото вече си стопанин, пълнолетен мъж. Пък и аз не заминавам за Рим или за Йерусалим. По пътя до Нидарус няма опасност да ми се случи кой знае какво. Ще си намеря и спътници най-късно, като стигна до Тофтар. Оттам всяка сутрин тръгват тълпи с поклонници…

— Майко, майко… прости ни! Как можахме да ти отнемем правото да се разпореждаш в имението и да те изтикаме в ъгъла!

— Деца, деца, боя се, че ме мислите за много властолюбива жена — поклати глава Кристин с лека усмивка.

Гауте я погледна, тя взе едната му ръка в своята, а другата сложи на рамото му. Увери го за пореден път колко благодарна е и на него, и на Юфрид и го благослови. После го обърна към коня и през смях го тупна по гърба като пожелание за добър път.

Майката изчака Гауте да се изгуби от погледа й под склона. Видя й се толкова хубав на едрия кон.

Обзе я странно усещане. Сетивата й възприемаха с особена острота всичко извън нея: напоения със слънце въздух, знойния аромат на боровата гора, скрибуцането на птичките в тревата. Същевременно Кристин се вгледа в себе си и потъна във въображаеми картини, както човек получава видения по време на силна треска. В душата си усещаше празен дом, напълно беззвучен, мрачен, от него лъха на пустота. Картината отстъпи на друга: бряг при отлив, морето се отдръпва от сушата, оголва светли, излъскани камъни, купчини тъмни, безжизнени водорасли, отломки от разбити кораби…

Намести торбата си по-удобно на гърба, стисна тоягата и пое надолу към долината. Ако не й е писано да стъпи повече тук, значи такава е Божията воля. Излишно е да се страхува. Май я плашеше мисълта, че остарява. Прекръсти се и ускори крачка. Нямаше търпение да стигне до подножието на склона, където пътят минаваше между стопанствата.

Къщите в „Хауген“, разположени във високите части на планината, се виждаха съвсем дребни в далечината. Сърцето й заблъска в гърдите.

Очакванията й се оправдаха: в края на деня, когато стигна до Тофтар, срещна неколцина поклонници. На следващата сутрин тръгнаха заедно към планината.

Свещеник със слуга и две жени — майка му и сестра му — яздеха на кон и се движеха пред останалите. Кристин усети бодеж в сърцето, докато гледаше как възрастната жена язди между децата си.

Сред групата богомолци имаше двама застаряващи селяни от малко имение в Довре, двама млади мъже от Осло, занаятчии в града, и селянин с дъщеря си и мъжа й, съвсем млади хора с дете — момиченце на година и половина. Тримата се редуваха да яздят на един кон. Идваха от Андабю — южно село. Кристин не знаеше къде се намира. Първата вечер предложи да прегледа детето, защото то непрекъснато плачеше и пищеше. Малката имаше окаян вид, едра, гола глава и малко, немощно тяло. Не можеше нито да говори, нито да седи. Майката явно изпитваше срам. На следващата сутрин Кристин пожела да поноси момиченцето и майката с охота се съгласи. Не беше от най-грижовните родители. Но Кристин си даде сметка колко са млади двамата с мъжа й, нямат още осемнайсет години, а и майката сигурно се бе изморила да носи тежкото дете, което не спираше да хленчи. Дядото на момиченцето беше противен, сърдит и намусен възрастен мъж, но тримата тръгнали към Нидарус по негово настояване. Явно много обичаше внучката си. Кристин вървеше последна с детето на ръце и с двама монаси францисканци. Възмущаваше се, задето хората от Андабю не се сещаха да предложат на монасите да яздят коня им, макар да виждаха, че по-младият има тежко заболяване.

По-възрастният, брат Арнгрим, беше пълен, дребен мъж с кръгло, червендалесто лице, обсипано с лунички, живи, кафяви очи и венец от рижа коса около тонзурата. Монахът бъбреше безспир. Говореше най-много в каква нищета живеели босоногите монаси в Шидан. Орденът им наскоро получил като дарение имот в града, но осиромашалите монаси едва смогвали да провеждат богослуженията, и вероятно никога нямало да издигнат църквата, която искали да построят. Според брат Арнгрим вина за всичко това носели богатите монахини от Гимсьой. Изпълнени с ненавист и злоба, те подлагали бедните братя — просяци на непрестанни гонения и водели съдебни дела срещу тях. Без да обуздава езика си, монахът ги наклевети с най-черни обвинения. Кристин слушаше с неудоволствие разказа му как абатисата била избрана противно на каноническите закони, как монахините проспивали богослуженията, отдавали се на сквернословия и на покварени разговори около масата в манастирската трапезария. Всичко това й се струваше малко вероятно. Монахът дори си позволи да набеди една от сестрите, че не спазвала обета си за целомъдрие. Все пак Кристин прецени брат Арнгрим като много добросърдечен и отзивчив човек. Монахът носеше болното дете, когато ръцете на Кристин умалееха, а ако малката започнеше да пищи силно, той хукваше през платото, запретнал полите на расото си, трепетликата дращеше черните му космати прасци, калта хвърчеше на пръски от локвите, а той викаше с цяло гърло на майката да почака, защото детето е жадно.

Заради болния монах се оказа невъзможно да стигнат до Йердшин още същата нощ. Двамата мъже от Довре поведоха групата към каменна къща до езеро малко на юг. Захладня. От мочурливите брегове на езерото се издигаше бяла мъгла и от брезите капеше роса. На запад, над заоблените върхове изгря лунният сърп — малък, бледожълт и мъждив като въздуха. Брат Тургилс все по-често се принуждаваше да спира. Беше цяло мъчение човек да слуша задушливата му несекваща кашлица. Брат Арнгрим го придържаше, бършеше лицето и устата му и показваше на Кристин ръката си, поклащайки красноречиво глава: шепата му беше окървавена от храчките на болния.

Намериха къщата, но се оказа срутена. Настаниха се на закътано място и си накладоха огън. Клетите южняци обаче не очакваха толкова мразовита планинска нощ. Кристин извади от торбата си топлата наметка, която Гауте я принуди да вземе. Дрехата беше от купен плат и подплата от боброва кожа. Кристин зави с нея брат Тургилс, а той й прошепна — гласът му звучеше пресипнал и едва се чуваше — да му даде детето, та да се стопли и то. Кристин му подаде момиченцето. То плачеше, а монахът кашляше, но от време на време и двамата успяваха да заспят.

През нощта Кристин остана да будува заедно с единия мъж от Довре и брат Арнгрим, за да бдят над останалите и над огъня. Жълто-бялото сияние се премести на север. Водата на планинското езеро изглеждаше бяла и спокойна, рибите се подаваха и образуваха кръгове по повърхността, но под върха отсреща в езерото се отразяваше черен мрак. Оттам се чу грозен писък, подобен на лай. Монахът се сепна и сграбчи другите двама за ръцете. Кристин и селянинът предположиха, че е животно. После се разнесе шум от търкалящи се камъни, все едно някой вървеше по сипея, и нов вик, който прозвуча като човешки. Монахът започна да нарежда на глас:

— Jesus Kristus, Soter^[1] — долови Кристин. — Vicit leo de tribu Juda.^[2]

След време чуха как някаква врата се затвори под планината.

Започна да се развиделява. Вече се виждаха сипеят на отсрещния бряг и гъсталаците около брезите. Другият мъж от Довре и занаятчията от Осло смениха будуващите. Преди да заспи до огъня, Кристин си помисли, че ако изминават толкова кратки разстояния на ден и ако даде на просещите монаси милостиня на раздяла, ще й се наложи да моли за храна в стопанствата из долината на река Гаула.

Слънцето се изкачи високо и сутрешният вятър набразди повърхността на езерото. Премръзналите поклонници наобиколиха брат Арнгрим, докато четеше сутрешните молитви. Брат Тургилс, свит на кълбо, тракаше със зъби и мърмореше под нос, мъчейки се да потисне кашлицата си. Виждайки как двете пепелявосиви монашески раса блестят на слънцето, Кристин си спомни, че сънува брат Едвин. Беше забравила подробностите от съня, но коленичи и целуна ръцете на монасите с молба да благословят поклонниците.

По наметката от боброва кожа спътниците на Кристин се досетиха, че не е бедна. Тя спомена двете си пътувания през планината Довре и се превърна във водач на групата. Мъжете от Довре бяха стигали не по-далеч от Йердшин, а хората от Осло изобщо не познаваха тукашните земи.

Още преди вечерня пристигнаха в Йердшин. След службата в параклиса Кристин се разходи сама из планината. Искаше да намери пътеката и мястото до потока, където някога двамата с баща й се спряха да поседнат. Не успя, но като че ли откри възвишението, където се покатери, за да го проследи с поглед. Каменистите възвишения в местността не се бяха променили.

Кристин коленичи в мечото грозде на върха на възвишението. Лятната вечер потъна в сумрак. Склоновете, обрасли с брези, ниските скали, сивите сипеи и кафявите очертания на блатото се сливаха ведно, а над планинската шир се издигаше бездънният ясен купол на вечерното небе. Отражението на небесния лазур — бяло в неподвижната вода — изглеждаше неравно и бледо в малкия поток, който се пенеше бурно и неспокойно над камъните и тичаше между чакълестите насипи около малкото езеро до блатото.

Отново я споходиха странните й видения, прилични на делириум. Реката сякаш представляваше картина на собствения й живот. Също като нея Кристин тичаше тревожно през дивата пустош на земния живот и се изправяше с негодувание срещу всеки камък, препречил пътя й, а вечната светлина се отразяваше в живота й съвсем слабо, неясно и бледо. Но я обзе смътното усещане, че в страха, мъката и любовта, които изживяваше всеки път, когато плодът на греха узрееше и се превръщаше в горест, неразривно свързаната й със земните тегоби своенравна душа успяваше да улови отблясъка на небесната светлина.

Слава и хвала тебе, всемилостива Мария. Благословена си Ти между жените и благословен е плодът на Твоята утроба, защото си родила Спасителя на нашите души…

Докато четеше петте молитви към Божията Майка в памет на мъчителните тайнства на изкуплението, Кристин усети как скърбите й я приближават до покровителството на Светата Дева. Усети го с мъката за починалите си деца, с тежките скърби за всеки удар на съдбата, който покоси синовете й, без тя да успее да ги защити. Мария, достигнала съвършената чистота, смирение и послушание пред Божията воля, е скърбила най-много от всички майки, а милосърдната й душа ще разбере слабия, мъждив отблясък в сърцето на една грешница, което е горяло в огъня на знойна, опустошителна страст и в греховните наслади на плътската любов. Но въпреки неподчинението, въпреки несломимото упорство, своеволие и горделивост това сърце беше сърцето на една майка…

Кристин зарови лице в ръцете си. За миг й се стори, че не може да понесе раздялата с всичките си деца.

Накрая отново прочете „Отче наш“. Спомни си как на това място се сбогува с баща си преди много, много години. Пред очите й изплува и раздялата й с Гауте преди два дни. Синовете й я нараняваха от детинско лекомислие. Но дори и да я бяха оскърбили с греховен умисъл, както постъпи тя с баща си, това не би отслабило обичта й към тях. Човек лесно прощава на децата си…

Gloria patri et filio et spiritui sancto^[3], прочете тя и целуна кръста — подарък от баща й — със смирена признателност, задето въпреки всичко, въпреки непокорството й и неспокойното й сърце тя улови блед отблясък от любовта, която някога се отразяваше в бащината й душа, ясна и тиха, както лазурното небе сега проблясва в голямото езеро на платото.

 

 

На следващия ден задуха студен вятър, падна мъгла и заваля проливен дъжд. Кристин не очакваше да стигнат далеч с болното дете и брат Тургилс. Но монахът нямаше търпение и крачеше забързано, защото явно се опасяваше, че ще умре, преди да стъпи в Нидарус. Вървяха по платото, но мъглата се сгъстяваше и Кристин със страх си представяше как ще слизат по стръмните пътеки, над които надвисват заплашително скали, когато наближат странноприемницата в долината Дривдален. В клисурата си напалиха огън и се приготвиха да нощуват. След вечерната молитва брат Арнгрим им разказа хубава притча как една абатиса спасила потъващ кораб, като помолила Дева Мария за нейното застъпничество. Божията майка изпратила Утринната звезда да изгрее над морето.

Монахът очевидно хареса Кристин. Докато тя бавеше детето, приседнала до огъня, та останалите да спят на спокойствие, брат Арнгрим се премести до нея и започна шепнешком да й разказва за живота си. Бил син на беден рибар, а когато бил на четиринайсет, една зимна нощ лодката им потънала. Баща му и брат му се удавили, а той се спасил на борда на приближила се лодка. Оцелял като по чудо и оттогава изпитвал страх от морето. Така решил да стане монах. Но се наложило да живее при майка си още три години. Гладували и се препитавали с тежък труд, само той се качвал на лодката със страх. Сестра му се омъжила и съпругът й поел грижите за дома и риболовните принадлежности, Арнгрим пък заминал при миноритите в Тюнсберг. Първоначално там постоянно му се подигравали заради бедния му произход, но приорът проявил добрина и го взел под крилото си. След постъпването на брат Тургилс Улавсьон в обителта монасите станали значително по-набожни и смирени, защото Тургилс проявявал възхитително благочестие и покорство, макар да произлизал от заможен селски род в Шлагн и да превъзхождал всички останали по потекло. Майка му и сестра му поднасяли щедри пожертвования на манастира. Но след като дошли в Шидан и брат Тургилс се разболял, неволите започнали отново. Брат Арнгрим изрази през Кристин доста недвусмислено недоумението си защо Христос и Мария са отредили на бедните монаси толкова трънлив път.

— Самите те са избрали нищетата по време на земния си живот — напомни тя.

— Лесно ти е да го кажеш. Ти си богаташка — ядосано я обори монахът. — Никога не си гладувала…

Тя нямаше друг избор, освен да се съгласи с него.

 

 

Слязоха в населените места и поеха през долините Упдал и Сукнадал. Поклонниците даваха на брат Тургилс да язди, а някои го возеха и в каруца, но той отпадаше с часове. Същевременно спътниците на Кристин постоянно се променяха, защото първите вече отдавна избързаха напред, а ги настигаха все нови и нови хора. От поклонниците, с които прекоси планината, в Стаурин останаха само двамата монаси. На сутринта брат Арнгрим й съобщи със сълзи на очи, че брат Тургилс е получил тежък кръвоизлив през нощта и не е в състояние да продължи. Нямало да стигнат навреме в Нидарус и щели да пропуснат тържествата.

Кристин благодари на монасите за компанията, за духовните напътствия и за помощта им. Брат Арнгрим остана смаян от щедрите й дарове на раздяла. Лицето му грейна и на свой ред той пожела да й даде подарък. Извади от торбата си кутия с писма. Върху тях беше написана благозвучна молитва, а накрая — всички имена на Господ. Имаше свободно място, където богомолецът да напише името си.

Кристин сметна за ненужно монахът да разбира коя е, за кого е била омъжена и каква съдба е сполетяла мъжа й, макар че вече му спомена името на баща си. Затова просто написа: вдовицата Кристин.

 

 

В долината на река Гаула Кристин се стараеше да минава по пътеките, отдалечени от населените места, защото се опасяваше да не срещне някой познат от богатите имения, който ще разпознае бившата стопанка на „Хюсабю“. Сама не знаеше защо това я плаши. През гората се изкачи по хребета и в планината Ватс стигна до малката църква, носеща името на Йоан Кръстител, ала местните я наричаха „Свети Едвин“.

Параклисът се намираше на поляна сред гъстата гора. И параклисът, и хълмът зад него се отразяваха в малко езеро, от което водеше началото си целебният извор. До потока беше поставен дървен кръст, а наоколо лежаха пръснати патерици и тояги. По храстите висяха парчета от стари превръзки.

Църквата беше опасана с ниска ограда, а портата — затворена. Кристин коленичи пред оградата и си спомни как идваше тук с болния Гауте. Тогава беше облечена в коприна, а част от местните аристократи — пременени в разкошни одежди. Тя влизаше в храма с отец Айлив, който държеше Нокве и Бьоргюлф, докато отвън, сред множеството, я чакаха слугите й. Отправяше горещи молитви към Господ да прати на клетото й дете разсъдък и здраве. Няма да искам нищо повече, кълнеше се тогава тя, няма дори да моля да ме избавиш от болките в гърба, които ме мъчат от раждането на близнаците.

А сега Гауте беше красавец, величествено изправен на коня си. Самата тя се радваше на завидно добро здраве за жена на петдесет години. Даде си сметка за това по време на пътуването. Господи, дай ми това и това, и това, а аз ще ти бъда благодарна и няма да те моля за повече от това и това, и това…

Още от млада молеше Бог единствено за едно: да удовлетвори желанията й. И в повечето случаи постигаше целите си. Сега коленичи пред тази църква със съкрушено сърце — не защото бе съгрешила спрямо Господ, а защото бе недоволна, че цял живот е следвала собствените си желания.

Не дойде при Господ с венеца си, нито с греха и мъката си. Очакваше на света да е останала още някоя сладка капка, която Бог да налее в чашата й. Дойде при Него чак сега, когато разбра, че светът е кръчма. Който няма какво да даде, излиза навън.

Не усещаше прилив на радост от взетото решение. Не смяташе решението за свое. Бедняците, които гостуваха в дома й, дойдоха, за да я изведат оттам. Нечия чужда воля я смеси с тълпата бедняци и клетници и я подтикна да тръгне с тях, да се махне от дома, където се разпореждаше като господарка и стопанисваше имуществото като мъжка майка. Склони да се съобрази с предначертания й път, без да негодува, защото осъзнаваше, че постъпва така заради Гауте: той щеше да живее по-спокойно, ако майка му отиде другаде. Цял живот Кристин моделира съдбата си по своя воля. Сдоби се с онова, което искаше, но не можеше да оформи и синовете си според своите разбирания: техен създател беше Господ. Те действаха според собствените си убеждения и майката се оказа безсилна да ги промени. Гауте беше съвестен стопанин, примерен съпруг и всеотдаен баща, трудолюбив и почтен мъж, но не притежаваше заложби за рицар и воин, нито желание да се насочи към попрището, към което майката мечтаеше. Но Гауте я обичаше и мисълта, че не оправдава очакванията й, го гнетеше. Затова Кристин, въпреки накърнената си гордост, реши да помоли за дом и подслон, защото нямаше какво да дари и пристигаше без пукната пара.

Същевременно осъзнаваше колко необходимо е да постъпи така. Боровата гора нагоре по хълма попиваше процеждащата се слънчева светлина и шумолеше едва доловимо, а малката църква, затворена и притихнала, излъчваше аромат на смола. Кристин тъгуваше за покойния монах, който някога я хвана за ръка и я заведе под светлината на Божията любов, когато беше още невинно дете. После, и по време на земния си живот, и след смъртта си, брат Едвин й протягаше ръка, за да й посочи праведния път, да я избави от грешките й. Изведнъж Кристин си спомни ясно какво сънува преди няколко дни в планината: „Стои на слънце в двора на голямо имение, а брат Едвин излиза от вратата на къщата. Ръцете му са пълни с хляб, приближава се до нея и й отчупва голямо парче. Макар да е решила да проси милостиня по селата, сега Кристин някак е срещнала брат Едвин и двамата вървят заедно и се молят.“

Кристин си даваше сметка, че сънят й има и друго значение. Имението не е просто имение, а свято място, брат Едвин е част от живущите там, а хлябът, който й подаде, представлява нафора, panis angelorum^[4], и тя е приела от ръката му ангелската храна. Повери обета си в ръцете на брат Едвин.