Сигрид Унсет
Кръстът (13)

7.

Тази есен епископ Халвар тръгна да обикаля миряните из долината. Пристигна в Сил в навечерието на празника на апостол Матей. Изминаха повече от две години от последното му посещение на север и много деца чакаха конфирмацията си. Сред тях беше и Мюнан Ерленсьон, вече осемгодишен.

Кристин помоли Юлв Халдуршон да придружи сина й за случая, защото нямаше друг приятел, към когото да се обърне. Юлв се съгласи с радост. Църковните камбани удариха и тримата — Кристин, Юлв и момчето — поеха към храма. Останалите й синове, без Лавранс, който боледуваше от треска, участваха в утринната литургия и сега не им се ходеше на църква, защото вътре ставаше голяма навалица.

Когато минаха покрай къщата на иконома, на Кристин й направи впечатление колко много коне са завързани до оградата. Малко по-нагоре ги настигна Яртрюд. Яздеше с голяма свита и профуча покрай тях. Юлв се престори, че не забеляза съпругата си и роднините й.

Доколкото Кристин знаеше, Юлв не бе прекрачвал прага на дома си от настъпването на новата година. Явно тогава кавгите помежду им са излезли извън всякакъв контрол и Юлв пренесе сандъка с дрехите и оръжията си в спалнята на момчетата. Веднъж, в началото на пролетта, Кристин изрази съжаление, задето Юлв се е скарал със съпругата си. Той погледна стопанката и избухна в смях, а тя веднага млъкна.

Навън грееше слънце. Времето беше хубаво. Въздухът в долината синееше сред планините. Жълтата шума по отрупаните с брези склонове оредя, а стопаните ожънаха повечето зърно. Тук-там се виждаше по някоя бледа ечемичена нива с поклащащи се класове, а тревата зеленееше по роената ливада. До църквата се беше събрал много народ. Разнасяше се цвилене и пръхтене, защото църковната конюшня беше пълна и мнозина се видяха принудени да завържат жребците си навън.

Откъдето и да минеше Кристин с хората си, сред множеството се разнасяше глух ропот. Млад мъж се плесна по бедрото, засмя се, но по-възрастните му направиха знак да замълчи. Тя вървеше по поляната пред портата на храма с отмерени крачки и вдървена снага. Спря се за малко до гроба на починалото си дете, а после и до последния дом на Симон Андресьон. Върху гроба му бяха сложили плосък сив камък с гравирано изображение на мъж с решетъчен шлем и ризница от железни пластини. Рицарят подпираше ръце на голям триъгълен щит с герб. По ръба на камъка беше издълбан надпис:

In pace. Simon Armiger. Proies Dom. Andreae Filii Gud–mundi Militis Pater Noster.^[1]

Юлв стоеше пред южната врата с изваден от ножницата меч.

Яртрюд влезе в гробището заедно с четирима мъже — двамата й братя и двама възрастни селяни, единият от които Кулбайн Юнсьон, дългогодишният оръженосец на Лавранс Бьоргюлфсьон. Насочиха се към вестиария.

Юлв Халдуршон се втурна и им препречи пътя. Кристин чу как мъжете започнаха да разговарят оживено и разпалено. Юлв се опитваше да попречи на съпругата си и на нейните спътници да влязат в храма. Хората в църковния двор се приближиха към спорещите. Кристин също отиде да види какво става. Юлв скочи върху каменния парапет, който опасваше покритата галерия, пресегна се и грабна първата брадва, изпречила се пред очите му. Единият брат на Яртрюд понечи да го събори, но Юлв скочи, замахна с брадвата и я стовари върху рамото на шурея си. Хората се втурнаха и заловиха Юлв. Той се мъчеше да се отскубне. Кристин видя как лицето му стана тъмночервено, сгърчи се от болка и отчаяние.

На вратата на вестиария се показа отец Сулмюн заедно с дякон от свитата на епископа. Свещениците размениха няколко думи със селяните. След това трима мъже, които носеха епископския бял герб, изведоха Юлв от двора, а жена му и спътниците й последваха двамата свещеници в църквата.

Кристин се смеси с тълпата и попита остро селяните:

— Какво става? Защо задържаха Юлв?

— Нали видя, щеше да посече човек в гробището — отвърнаха й със същия тон.

Всички се отдръпнаха от нея и тя остана сама с детето пред църковната врата.

Кристин се досети какво се случва. Съпругата на Юлв вероятно е искала да се оплаче от него на епископа. Грубо нарушавайки светостта на църковната обител, Юлв се постави в тежко положение. На вратата се показа непознат дякон и погледна навън. Кристин се приближи, представи се и го попита дали е възможно епископът да й отдели малко време.

В храма драгоценната утвар беше подредени за ритуала, но свещите на олтарите още не бяха запалени. Оскъдната слънчева светлина, проникваща през кръглите процепи горе по стените, струеше между тъмнокафявите колони. Част от енориашите в кораба на църквата вече се бяха настанили върху пейката по протежението на стената. В хора, пред трона на епископа, се бяха събрали Яртрюд Хербрандсдатер и двамата й братя — Гайрюлв с превързана ръка — Кулбайн Юнсьон, Сигюр Гайтунг и Туре Боргхилсьон. Около богато украсения стол стояха двама млади свещеници от Хамар, неколцина мъже от свитата му и отец Сулмюн.

Всички се втренчиха в стопанката на „Йорун“, когато тя пристъпи напред и се поклони дълбоко на епископа.

Халвар, едър, пълен мъж, внушаваше респект с достолепната си външност. Под червената му копринена шапка блестеше косата му, бяла като сняг по слепоочията. Издълженото му месесто лице пламтеше, едро и червендалесто. Епископът имаше масивен орлов нос, двойна брадичка и възтънки устни, наподобяващи черти. Те пресичаха напреки долната част на лицето му, покрито с гъста, късо подстригана прошарена брада. Рошавите вежди бяха запазили тъмния си цвят и покриваха искрящите му въгленовочерни очи като качулки.

— Нека Господ да е с тебе, Кристин Лаврансдатер — поздрави я епископ Халвар.

Погледна изпитателно жената изпод огромните си вежди. С едната си едра бяла ръка възрастният мъж обгърна златния кръст, провесен на врата му, а с другата, отпусната в скута на тъмната му виолетова одежда, държеше дъска, намазана с восък.

— Какво те води при мен, госпожо Кристин? — попита епископът. — Не смяташ ли, че е по-благоприлично да изчакаш малко, да ме посетиш следобед в „Румюн“ и да ми кажеш какво ти тежи на сърцето?

— Яртрюд Хербрандсдатер ви е посетила, достопочтени отче — отвърна Кристин. — Юлв Халдуршон и моят съпруг са неразделни от трийсет и пет години. Юлв винаги ни е бил верен приятел, помощник и добър роднина. Искам да му помогна, ако е възможно…

Яртрюд нададе тих вик в изблик на презрение и гняв. Останалите се вторачиха в Кристин: селяните с негодувание в очите, епископът с очакване и любопитство. Халвар се огледа сурово наоколо и се обърна към Кристин:

— Нима се осмеляваш да се застъпваш за Юлв Халдуршон? Сигурно ти е известно — той рязко вдигна ръка и й даде знак да замълчи, — че никой няма право да изисква от теб обяснение по случая, освен твоя съпруг. Е, ако съвестта ти те подтиква да споделиш нещо, направи го, но първо си помисли добре.

— Ваше Преосвещенство, исках да кажа друго. Юлв изгуби присъствие на духа и посегна към оръжие в Божия дом. Дали бих могла да му помогна, като заплатя откупа? А и мъжът ми положително ще направи всичко по силите си, за да помогне на своя приятел и роднина — изрече тя с мъка.

Епископът се обърна нетърпеливо към присъстващите, които очевидно бяха силно развълнувани:

— Няма нужда жената на Юлв Халдуршон да остава тук. Нека обвинителите от нейно име изчакат на скамейката. Отидете при тях, докато разговарям със стопанката, и накарайте хората да излязат навън. Нека Яртрюд Хербрандсдатер също да напусне църквата.

Един от младите свещеници, зает да приготвя епископското одеяние за ритуала, изслуша заповедта, веднага положи митрата със златния кръст върху раздиплената мантия и се отправи към миряните по скамейките, за да поговори с тях. Просителите го последваха. Клисарят изчака Яртрюд и спътниците й да излязат и затвори дверите.

— Спомена съпруга си — погледна я изпитателно епископът. — Вярно ли е, че миналото лято си потърсила помирение с него?

— Да, Ваше Преосвещенство.

— Но не успяхте ли да се сдобрите?

— Ваше Преосвещенство, простете за дързостта ми, но аз не подавам оплакване срещу съпруга си. Дойдох, за да поговорим по случая на Юлв Халдуршон.

— Съпругът ти знаеше ли, че си бременна? — попита Халвар, видимо раздразнен от възражението й.

— Да, Ваше Преосвещенство — едва доловимо промълви Кристин.

Кристин смутено мачкаше между пръстите си края на забрадката си, забила поглед в пода.

— След като научи за детето, той не пожела да се сдобри с теб, така ли?

— Господине, простете, но както и да се е отнесъл Ерлен към мен, той няма да се поколебае да дойде веднага и да помогне на Юлв — Кристин пламна.

Епископът смръщи вежди.

— А защо според теб Ерлен все пак признава детето за свое? От приятелска солидарност към Юлв или просто защото грехът ще се разчуе?

Кристин повдигна глава и се взря в епископа с разширени от ужас очи и полуотворени устни. Постепенно започна да проумява какво иска да каже епископът. Халвар я погледна строго:

— Стопанке, наистина съпругът ти е единственият човек, който би могъл да те съди за прегрешението ти, но вероятно осъзнаваш колко тежък грях извършвате, щом Ерлен приема чуждо дете като свое, за да прикрие Юлв. Ако сте прегрешили, най-добре за всички ви е да изповядате греха си и да го изкупите.

Цветът на Кристининото лице менеше цвета си миг след миг.

— Нима някой твърди, че моят съпруг не е… че детето ми не е негов син?

— Кристин, да не би да искаш да повярвам, че дори не си чувала какви слухове се носят за теб и за иконома ти? — бавно попита епископът.

— Нямам представа какво говорят хората — изправи се тя, отметна леко глава назад, а лицето й побеля под меко разстилащата се забрадка. — Умолявам ви, достопочтени отче, ако някой разпространява грозни клевети зад гърба ми, накарайте го да ги повтори пред мен!

— Никой не е споменавал конкретни имена — увери я епископът. — Това противоречи на закона. Яртрюд Хербрандсдатер поиска разрешение да напусне съпруга си и да се прибере при роднините си, защото обвинява Юлв Халдуршон, че има връзка с друга омъжена жена, която му е родила дете.

Известно време двамата запазиха мълчание. Кристин се обади:

— Ваше Преосвещенство, моля да ме осените с милосърдието си и да поискате от тези клеветници да повторят обвиненията си, докато ме гледат в очите. Нека чуя от тях, че съм любовница на Юлв Халдуршон.

Епископ Халвар огледа стопанката проницателно и изпитателно. После махна с ръка и от скамейките се доближиха до трона му. Халвар подхвана:

— Вие, добри ми хора от Сил, днес се обърнахте към мен в неподходящо време и подадохте оплакване, с което според разпоредбите би следвало първо да се обърнете към моя наместник. Сега се заех с питането ви, защото не очаквам да сте особено сведущи в правораздаването. Но тази жена, стопанката Кристин Лаврансдатер от „Йорун“, дойде при мен с необичайно питане и по нейна молба ви приканвам да кажете пред нея какви слухове се носят за съпруга й, Ерлен Никулаусьон, и за детето, което е родила през пролетта.

— Няма имение, нито колиба, където да не се обсъжда, че детето е заченато в прелюбодеяние и кръвосмешение между стопанката и иконома й — отвърна отец Сулмюн. — Струва ни се малко вероятно жената да не е дочула слуховете.

Епископът се канеше да отговори, но Кристин го изпревари с високия си твърд глас:

— Кълна се във всемогъщия Господ Бог, в Дева Мария, в свети Улав и в светия архиепископ Томас: не съм подозирала за тези клевети.

— В такъв случай остава загадка защо през цялото време се опитваше да скриеш, че си бременна — възрази свещеникът. — Цяла зима не се показа навън и се криеше от хората.

— Отдавна мина времето, когато можех да нарека селяните в близките имения свои приятели. През последните години много рядко общувам с хора. Сега за пръв път чувам, че всички в околността са ми близки роднини. Но въпреки затворения си живот не съм пропускала литургия.

— Да, и се завиваше цялата в тежки палта и широки дрехи, за да не личи колко си наедряла…

— Така правят повечето бременни жени, защото искат да изглеждат прилично, докато са сред хората — обясни Кристин.

— Ако детето действително беше на мъжа ти, нямаше да се отнесеш към него толкова небрежно, че с немарливостта си да предизвикаш смъртта му.

Един от младите свещеници в Хамар се спусна да поеме припадналата жена. Само след миг тя отново се изправи, пребледняла, и му благодари с поклон.

Отец Сулмюн продължи разпалено:

— Слугините в „Йорун“ ми казаха това. И сестра ми станала свидетел на отношението на майката към детето, когато отишла да я види. От гърдите на майката бликало мляко и роклята й била цялата мокра, а всяка жена, видяла трупа на детето, ще потвърди, че то почина от недохранване.

Епископ Халвар махна нетърпеливо с ръка:

— Достатъчно, отче Сулмюн. Ще се придържаме към подадената жалба. Сега ни интересува дали Яртрюд Хербрандсдатер е разполагала с други доказателства за изневярата на съпруга си, освен слуховете, които според тази стопанка, Кристин Лаврансдатер, са пълни лъжи, и дали Кристин е в състояние да опровергае тези клевети. Едва ли някой твърди, че е посегнала на детето си…

Кристин слушаше пребледняла, без да обели дума.

Епископът се обърна към енорийския свещеник:

— Отче Сулмюн, не смяташ ли, че си бил длъжен да разговаряш с тази жена и да я осведомиш за хорските приказки? Не го ли направи?

Свещеникът се изчерви:

— От все сърце се молих за нея, дано доброволно се отметне от упорството си и потърси спасение в покаянието и изкупването на греховете си. Баща й, Лавранс от „Йорун“, не ми беше приятел — разпалено продължи той, — но въпреки това го зная като справедлив мъж, който винаги се уповаваше на Бога. Този човек не заслужаваше такава участ, но тя непрекъснато му навличаше срам след срам. Още беше невръстно момиче, когато с леконравието си предизвика нещастието на две свестни момчета. После разтрогна годежа си и се отметна от обещанието, дадено на доблестен и знатен рицарски потомък, когото баща й избра за неин съпруг, застави родителите си по нечестен начин да се съобразят с желанието й и се омъжи за Ерлен Никулаусьон. Той, както знаете, беше осъден за измяна и предателство. Но аз си казвах, сърцето й ще смекчи суровостта си, когато осъзнае колко много хората ненавиждат и презират нея и семейството й и каква слава се носи из околността на стопаните на „Йорун“, където някога баща й и Рагнфрид Иваршдатер се радваха на всеобщо уважение и любов. Тази жена прекали, като дойде с отрочето си, за да му дадете конфирмация, и повери детето на Юлв Халдуршон: мъжа, с когото тя живее в прелюбодеяние и кръвосмешение.

Епископът му даде знак да замълчи:

— Каква е роднинската връзка между съпруга ти и Юлв Халдуршон? — обърна се той към Кристин.

— Истинският баща на Юлв е Борд Петершон от „Хестнес“. Той е роден брат на Гауте Ерленсьон от „Скугхайм“, който е дядото на Ерлен Никулаусьон по майчина линия.

Епископ Халвар се обърна нетърпеливо към отец Сулмюн:

— Няма кръвосмешение. Нейната свекърва и Юлв са братовчеди. Става дума за проиграване на роднинското доверие. Ако всичко това е истина, грехът е достатъчно голям, че да го утежняваш допълнително, отче Сулмюн.

— Юлв Халдуршон е кръстник на най-големия й син — отбеляза свещеникът.

Епископът погледна въпросително Кристин и тя кимна:

— Вярно е, Ваше Преосвещенство.

Халвар запази мълчание.

— Бог да ти е на помощ, Кристин — промълви покрусен той. — Познавах баща ти. Идвал съм ви на гости в „Йорун“ като млад. Помня те. Беше красиво, невинно дете. Ако Лавранс Бьоргюлфсьон беше жив, това нямаше да се случи. Мисли за баща си, Кристин. Заради него си длъжна да признаеш срама си и да се очистиш от него, ако можеш…

Образът на епископа я озари като мълния. Кристин се сети къде го беше виждала: в един зимен ден по залез-слънце. На двора пръхти и се съпротивлява червен жребец, а свещеник с черна коса около тонзурата и пламнало лице виси на юздата, окъпан в пяната от устата на коня, мъчи се да обуздае подивялото животно и да се метне на гърба му без седло. Около свещеника и жребеца са се скупчили пияни гости, които се смеят. Сред тях е и баща й. Лавранс е поруменял от алкохола и от студа, подвиква весело и закачливо към ездача.

Кристин се обърна към Кулбайн Юнсьон:

— Кулбайн! Знаеш ме от една педя човек. Познаваш всички деца в семейството на родителите ми. Ти обичаше баща ми толкова безрезервно… Кулбайн, нима допускаш, че клеветите за мен са истина!

Селянинът я погледна сурово и тъжно:

— Обичал съм баща ти, казваш. Да, ние, неговите слуги, бедняци и хора от простолюдието, обичахме Лавранс от „Йорун“ и смятахме, че Бог иска всички водачи да изглеждат като него. Недей да ни убеждаваш, Кристин Лаврансдатер, нас, които бяхме свидетели колко те обичаше баща ти и как ти му се отплати за любовта му, че не си способна на подобна низост!

Кристин сведе глава към гърдите си. Епископът не успя да изкопчи нищо повече от нея. Тя отказа да отговаря на въпросите му.

Халвар се изправи. До високата част на олтара малка врата извеждаше към отделена част на галерията зад църковната абсида. Едната й половина използваха за вестиарий, а от другата, снабдена с малки кръгли отвори, даваха на прокажените нафора, след като бяха слушали службата навън, далеч от останалите миряни. От няколко години обаче в енорията нямаше страдащи от тежката болест.

— Кристин, май е най-добре да изчакаш отвън, докато другите изслушат службата. После ще поговоря с теб, но дотогава те съветвам да не се прибираш.

Кристин се поклони на епископа.

— Ваше Преосвещенство, предпочитам да си отида у дома, ако позволите.

— Както желаеш, Кристин Лаврансдатер. Господ да те закриля, стопанке. Ако си невинна, Бог и мъчениците за Неговото дело, които покровителстват тази църква — свети Улав и свети Томас, загинали в името на Божията справедливост — ще се застъпят за теб.

Кристин отново се поклони на епископа и излезе от вестиария в църковния двор.

Там намери Мюнан — самотно мъниче в нова червена туника. Стоеше вцепенено и право като истукан. Обърна към нея бледото си детско лице за миг, а очите му се разшириха от ужас.

Синовете й… Едва сега се сети за тях. Сякаш мълния озари съзнанието й и й показа челядта й. През изминалата година децата й останаха някъде встрани, скупчени като стадо коне по време на гръмотевична буря. Момчетата се оглеждаха плахо, отчуждени от нея, докато тя се мъчеше да съживи любовта си към Ерлен, вече обзета от предсмъртни хрипове. Какво ли са разбрали тези деца, какво ли им е минало през ума, колко ли са страдали, докато майка им тънеше в безумието си? Какво ще стане с тях сега?

Кристин обгърна с ръка грапавото юмруче на Мюнан. Детето се вторачи пред себе си, устните му потрепериха, но запази спокойната си горда походка.

Хванати за ръка, майката и синът пресякоха гробището и излязоха на склона пред църквата. При всяка мисъл за децата си Кристин Лаврансдатер имаше чувството, че ще се строполи и ще потъне вдън земя. Богомолците се стичаха към църковните врати под звънтенето на камбаните.

Кристин си спомни приказката за убития мъж, който не можел да падне на земята, защото по цялото му тяло стърчали забити копия. Сега тя също не можеше да се строполи заради множеството пронизващи я погледи.

Майката и детето влязоха в спалнята на горния етаж. Останалите синове се бяха скупчили около седналия до масата Бьорполф. Над главите на братята се извисяваше Нокве, сложил ръка върху рамото на полуслепия си брат. Кристин погледна тясното, смугло лице на първородния си син. Взря се в сините му очи, в мекия тъмен мъх над алената му горна устна.

— Вече сте разбрали, нали? — спокойно попита тя и се приближи до тях.

— Да — отговори Нокве от името на всички. — Гюнхил ни каза, беше на църква.

Момчетата погледнаха въпросително най-големия си брат. Майката се обади:

— Някой от вас знаеше ли какво се говори из околността за мен и Юлв?

— Ако знаехме, отдавна щеше да си чула разкази за дрънченето на оръжията ни, майко — рязко й отвърна Ивар Ерленсьон. — Не бих изтърпял да слушам мирно и кротко как набеждават майка ми за развратница, освен ако наистина не е такава.

— Деца, питам се какво мислите за всичко случило се през последната година — тъжно призна Кристин.

Момчетата мълчаха. Бьорполф надигна глава и погледна майка си с възпалените си очи.

— За бога, майко, какво според теб сме си мислили през тази и през всички изминали години! Да не си въобразяваш, че ни е било лесно да намерим обяснение за случилото се!

— Така е, майко — намеси се Нокве. — Май трябваше да поговоря с теб, но ти се държеше толкова странно, че не посмях. А след като настоя да кръстят най-малкия ни брат на баща ни, значи за теб татко все едно е мъртъв — Нокве млъкна и махна отривисто с ръка.

— Двамата с татко бяхте обсебени от борба за надмощие — продължи Бьоргюлф. — Изобщо не се замисляхте, че през това време ние се превръщаме в мъже. Беше ви все едно кой ще пострада до смърт, ако попадне под кръстосаните ви шпаги.

Бьоргюлф се изправи, докато говореше. Нокве сложи ръка върху рамото му. Кристин си даде сметка, че всяка негова дума е истина. Синовете й вече бяха мъже, а тя стоеше разголена пред погледите им. По своя вина изложи позора си на показ.

Докато растяха, децата им виждаха предимно как младостта на родителите им си отива, как младежките прегрешения вече никак не им приличат, как не остаряват с чест и достойнство.

В тишината прокънтя пронизителният глас на Мюнан, който крещеше в изстъпление:

— Мамо, ще те приберат ли в затвора? Нима ще отведат мама?

Малкият я обгърна с ръце и се сгуши, заравяйки лице в гърдите й. Кристин го прегърна и седна на пейката. Опита се да успокои ридаещото дете:

— Синко, синко, не плачи…

— Никой няма да отведе майка ни оттук — Гауте се приближи, за да утеши брат си. — Не плачи. Майка ни няма да пострада. Успокой се, Мюнан. Ние ще я защитим!

Кристин стискаше детето в обятията си. Сълзите му сякаш й носеха избавление.

— Какво смятате да правите, момчета? — попита Лавранс. По бузите му избиха алени петна от треската.

— След края на службата ще отидем в дома на свещеника, за да платим откуп за мъжа, който ни беше като втори баща. Според мен първо е редно да се погрижим за Юлв. Какво ще кажете, момчета? — предложи Нокве.

Бьоргюлф, Гауте, Ивар и Скюле се съгласиха единодушно.

— Юлв вдигна оръжие срещу човек пред църквата — съобщи Кристин. — Трябва да предприема нещо, за да изчистя неговото и моето име от клеветите. Момчета, случващото се е много сериозно и ви подканвам да потърсите съвет от някой по-опитен как да подходим в този случай.

— И към кого да се обърнем за съвет? — леко подигравателно попита Нокве.

— Сигюр от „Сюнбю“ ми се пада братовчед по майчина линия — напомни тя.

— Понеже досега той не се е сещал за нас, на мен ми се струва, че не подобава на Ерленовите синове да го молят за помощ. Вие как мислите, братя? Може да не сме пълнолетни, но петима от нас са годни да носят оръжие — отсече Нокве.

— Момчета, в този случай доникъде няма да стигнете с оръжие — предупреди ги Кристин.

— Майко, налага се да ни се довериш. А сега нека се подкрепим. Майко, седни на обичайното си място на трапезата, за да не те одумват слугите — нареди Нокве.

Кристин не можеше да преглътне и залък. Не смееше да попита синовете си дали ще известят баща си за случващото се. Тревожеше се как ли ще приключи обвинението срещу нея. Не знаеше какво точно постановява законът при подобни ситуации: вероятно обвинената жена трябва да отрече слуховете, като положи клетва в присъствието на шестима или дванайсет свидетели в главната църква в „Юлинсюн“ във Вого. Там Кристин имаше роднини по майчина линия в почти всички големи имения. Ако не положи клетва, тя няма да изчисти пред тях името си от клеймото на срамното обвинение. Ще опозори баща си… Лавранс дойде като другоселец в долината, но съумя да спечели уважението на жителите тук. Когато Лавранс Бьоргюлфсьон повдигнеше обвинение на тинг или на среща, неизменно получаваше всеобща подкрепа, но Кристин съзнаваше, че нейният срам ще опетни неговото име. Изведнъж видя колко самотно е живял баща й. Въпреки уважението на стопаните той си остана чужденец и единак, защото дъщеря му непрекъснато стоварваше върху плещите му бремето на тъга, срам и хорско презрение.

Неведнъж през нерадостния си живот я бе спохождало усещането, че сърцето й ще се пръсне. Сега за пореден път то се сви болезнено в гърдите, готово да се разпадне на кървави парчета.

Гауте излезе на чардака и погледна на север:

— Хората излизат от църквата. Да почакаме ли, докато се отдалечат от храма?

— Не — отсече Нокве. — Нека да видят как синовете на Ерлен защитават името на майка си. Пригответе се, момчета. Най-добре си сложете доспехите.

Само Нокве притежаваше пълно снаряжение. Остави бронята, но си завърза шлема, грабна щита, меча и сабята. Бьоргюлф и Гауте нахлупиха старинните метални шапки, които носеха по време на тренировките по фехтовка, а за Ивар и Скюле останаха стоманени шлемове, с каквито селяните ходят на война. Майката наблюдаваше синовете си мълчаливо. Сърцето й се разтуптя в гърдите:

— Момчета, не ми се струва редно да тръгнете за дома на свещеника въоръжени до зъби — угнетена прецени тя. — Не бива да нарушавате празничното спокойствие. Имайте уважение към епископа.

— В „Йорун“ изгубихме достатъчно чест и достойнство. Сега ще заплатим цената, която ни поискат.

— Бьоргюлф, остани си вкъщи — примоли се разтревожено майката, като видя, че и полуслепият й син грабна брадва. — Синко, та ти не виждаш добре!

— Няма страшно. Нали виждам докъде стига брадвата — отвърна Бьоргюлф и я претегли в ръка.

Гауте се приближи до леглото на малкия Лавранс и свали големия боен меч, който по волята на дядо му висеше неизменно над леглото на момчето. Извади го от ножницата и го огледа:

— Братко, ще трябва да ми дадеш за малко меча си. Дядо щеше да одобри желанието ми да го взема.

Кристин сключи ръце и ги стисна. На устните й напираше вик, израз на страдание и неописуем ужас, но в душата й се надигна непознато чувство, надхвърлящо терзанията и страха, които изпита, докато раждаше синовете си. Тя беше получила безброй рани, но всички бяха зараснали. Останаха белези и те я боляха, но знаеше, че няма да умре от изтичане на кръв. За пръв път усещаше живота с всяка фибра на тялото си.

Отскубнаха й цветовете и листата, но не успяха да я пречупят и да я повалят. За пръв път откакто започна да носи в утробата си децата на Ерлен, Кристин забрави бащата и обърна поглед към синовете му.

Но младежите не гледаха към майка си — пребледняла, с напрегнати, разширени от ужас очи. Мюнан продължаваше да се притиска към гърдите й. Досега не бе пуснал майка си и за миг. Петимата синове излязоха от стаята.

Кристин застана на чардака. Момчетата се появиха зад хамбарите и поеха дружно по пътеката към „Румюн“ между бледите ечемичени ниви с поклащащи се класове. Шлемовете им блестяха съвсем приглушено, слънчевите лъчи се отразяваха само в лъскавата сабя на Нокве и във върховете на копията, които носеха близнаците. Кристин остана права, загледана след младежите. Всички те бяха нейна кръв…

Върна се в стаята и се свлече пред сандъка, където бе поставена икона на Дева Мария. От гърдите й се изтръгнаха сърцераздирателни стенания. Мюнан избухна в шумен плач и се сви до майка си, а Лавранс скочи от леглото и се просна на колене до нея. Тя прегърна двамата си най-малки синове.

След смъртта на невръстния Ерлен вече не виждаше смисъл да отправя молитви. Със сърце сурово, студено и твърдо като камък имаше чувството, че пада в зиналата паст на ада. Сега молитвените слова напираха на устните й и тя се оказа безсилна да ги спре. Неволно душата й се устреми към Дева Мария, Божията майка, Царицата на Небето и на земята. Кристин отправи към нея призив, изпълнен със страх и благодарност във възхвала на Пречистата Дева: Мария, Мария, имам толкова много скъпоценности, които не искам да изгубя. Милосърдна Майко, смили се и защити децата ми!

В двора на „Румюн“ се беше събрал много народ. Селяните посрещнаха синовете на Ерлен с въпроса защо са дошли.

— От вас не искаме нищо — усмихна се предизвикателно Нокве. — Магнюс, идваме при епископа по работа. След като поговорим с него, може да обсъдим някои неща и с вас. Но днес няма от какво да се боите.

Надигнаха се възмутени викове. Отец Сулмюн излезе и отказа да ги пусне в имението, ала неколцина селяни се обадиха и се застъпиха за момчетата: имали право да разберат в какво е обвинена майка им. Слугите на епископа отпратиха момчетата, защото в къщата вече сядали да се хранят и нямало време за разговори. На селяните този отговор никак не им допадна.

— Какви става, добри хора? — намеси се силен глас и надвика олелията.

Епископ Халвар бе излязъл на чардака, без хората да го забележат. Едрата му фигура с червена копринена шапка над белите коси притежаваше величествена осанка.

— Кои са тези младежи?

— Синовете на Кристин Лаврансдатер от „Йорун“.

— Ти ли си най-големият? — обърна се епископът към Нокве. — Влез да поговорим, а останалите да изчакат навън.

Нокве се качи по стълбите към втория етаж и последва епископа в стаята. Халвар се настани на почетното място и погледна младежа, облегнат на сабята си.

— Как те викат?

— Никулаус Ерленсьон, Ваше Преосвещенство.

— Нима смяташ, че за разговор с епископа ти е необходимо пълно снаряжение? — шеговито попита Халвар.

Никулаус се изчерви до корена на косите си. Остави оръжията и пелерината си в ъгъла и се изправи пред епископа гологлав, със сведено чело, хвана с дясната си ръка китката на лявата и зае непринудена, свободна, благопристойна и почтителна поза.

Епископът забеляза, че младежът притежава рицарски маниери и вежливи обноски. Момчето е било голямо, когато баща му е изгубил богатствата и почестите си, съобрази Халвар. Никулаус сигурно помни ясно как някога са го смятали за наследник на „Хюсабю“. Момчето притежаваше и хубава външност. Сърцето на епископа се изпълни със съжаление.

— Тези момчета, които дойдоха с теб, твои братя ли са? Колко синове има Ерлен?

— Седмина живи, Ваше Преосвещенство.

От гърдите на епископа се изтръгна неволна въздишка: в тази история са намесени съдбите на толкова много млади хора.

— Седни, Никулаус. Вероятно искаш да обсъдим появилите се слухове за майка ти и нейния иконом?

— Благодаря, Ваше Преосвещенство. Предпочитам да стоя прав.

Епископът огледа замислено младежа и изрече бавно:

— Виж, Никулаус, не ми се вярва клеветите за Кристин Лаврансдатер да са истина. А и единствено съпругът й има право да повдига обвинение за прелюбодеяние срещу нея. Положението на майка ти обаче се усложнява от факта, че баща ти и този Юлв са роднини, а Юлв ти е кръстник. В оплакването си Яртрюд спомена много неща, които биха могли да очернят доброто име на майка ти. Кажи ми дали казаното от Яртрюд е истина. Тя твърди, че мъжът й често я биел и от близо година не лягал в семейното им ложе.

— Юлв и Яртрюд не се разбираха. Той се ожени за нея доста възрастен, а и е малко суров и избухлив по характер. Но към нас и към родителите ни винаги се е отнасял предано и вярно. Първата ми молба към вас е да пуснете Юлв на свобода срещу откуп, ако има начин.

— Навърши ли пълнолетие?

— Не, Ваше Преосвещенство, но майка ни е готова да плати колкото е нужно.

Епископът поклати глава.

— Сигурен съм, че такава е и бащината ми воля. Сега възнамерявам да го посетя и да му съобщя какво се е случило. Моля ви утре да му отделите време за разговор…

Епископът потърка брадичката си с ръка. Потъна в размисъл, а палецът му дращеше леко едва наболата му брада.

— Седни, Никулаус — подкани го той. — Така ще поговорим по-спокойно.

Нокве се поклони в знак на благодарност и седна.

— Но истина ли е, че Юлв е отказал да живее при съпругата си? — попита епископът, все едно отново се сети за това.

— Да. Мога само да потвърдя — Нокве забеляза леката усмивка на епископа и устните му се разтеглиха, — че от миналата Коледа Юлв е при нас.

— А храната? Къде се храни?

— Кара жена си да му приготвя сухоежбина, когато отива в гората — по лицето на Нокве се изписа колебание. — И по този въпрос имаше разногласия. Майка ни предложи Юлв да се храни с нас, както преди да се задоми. Той отказа, защото се опасяваше, че хората ще започват да го одумват, ако наруши уговорката с баща ми отпреди женитбата му с Яртрюд. Тогава двамата се разбрали каква част от продуктите татко ще му дава за отделното му домакинство. На Юлв му беше съвестно майка ни да го храни, без уговорката да е развалена. Но в крайната сметка склони пред увещанията на майка ни, а решиха подробностите да ги обсъждат по-късно.

— Хм. Майка ти е прословута със своята предпазливост, енергичност и пестеливост…

— Това не важи за храната — разпалено възрази Нокве. — Всеки слуга в „Йорун“ може да потвърди, че няма по-щедра жена от майка ни. Тя не промени реда на трапезата от „Хюсабю“. Радва се най-много, когато поднася вкусно ядене на трапезата и винаги приготвя много храна, за да има достатъчно за всички: и за слугите, и за свинаря, и за бедняка.

— Хм — замиели се епископът. — Значи искаш да доведеш баща си?

— Да, Ваше Преосвещенство. Нима това не е най-естественото нещо? — Понеже не получи отговор, Нокве продължи: — През зимата двамата с брат ми Гауте посетихме баща ни и му обадихме, че майка ни е бременна. Той прие новината без капка съмнение във верността й. Новината никак не го изненада. Татко не се чувстваше добре в Сил и предпочете да се премести в Довре, а майка ни му гостува за малко през лятото. Той се ядосал, задето тя не пожелала да остане при него и да се грижи за дома му. Татко поискал от нея да остане в „Хауген“, а ние двамата с Гауте да поемем управлението на „Йорун“.

Епископ Халвар продължаваше да потрива брадичката си, без да сваля очи от младежа.

Какъвто и да е Ерлен Никулаусьон, едва ли е способен на низостта да обвини съпругата си в разврат пред младите им синове.

Въпреки многото приказки, подкрепящи обвиненията срещу Кристин Лаврансдатер, епископът не вярваше на слуховете. Стори му се искрена, когато отрече да е знаела в какво я подозират съседите. Все пак духовникът си спомни, че на млади години тази жена се оказа безсилна да се противопостави на плътските съблазни. Тя и мъжът, с когото сега живееше в раздор, си извоюваха съгласието на Лавранс по непочтен начин.

Когато отвориха дума за смъртта на детето й, епископът забеляза признаци на гузна съвест. Но светският съд не се занимаваше с родители, които не се грижат съвестно за здравето на децата си. Ако наистина носеше вина за кончината на бебето си, Кристин щеше да изкупи греха си пред Бога според предписанията на своя изповедник. А дори и майката да е предизвикала смъртта на детето съзнателно с небрежното си отношение, не беше изключено бащата да е Ерлен Никулаусьон. Кристин Лаврансдатер — отдавна преминала първа младост, изоставена от съпруга си, майка на седмина синове, с които по принуда живее в бедни условия — едва ли е посрещнала с радост раждането на осмото си дете. Нормално е жена с нейната участ да не изпитва силна майчина обич към новороденото.

Епископът не вярваше, че Кристин е изневерила на мъжа си, но тъй като изповядваше грешници от двайсет и четири години, натрупаният опит го беше научил да очаква всичко. И все пак нещо го караше да й повярва.

Поведението на Ерлен Никулаусьон можеше да се изтълкува по един-единствен начин. Той не бе потърсил съпругата си нито докато е била бременна, нито след раждането на сина си, нито след смъртта му. Явно смята, че детето не е негово.

Оставаше въпросът как ще реагира той. Дали ще поеме отговорността и ще защити жена си в името на седмината им синове? Така би постъпил всеки почтен мъж. Дали ще повдигне обвинение в изневяра срещу жена си, след като слуховете плъзнаха навред? Епископът беше чувал разни неща за Ерлен и по-скоро беше склонен да очаква, че някогашният стопанин на „Хюсабю“ е способен на такава постъпка.

— Кои са най-близките роднини на майка ти? — попита епископът.

— Ямелт Халваршон от „Елин“ е женен за сестра й, вдовицата на Симон Андресьон от „Формо“. Майка ни има и братовчеди: Шетил Осмюнсьон от „Скуг“ и сестра му Рагна, съпругата на Сигюр Шурнинг; Ивар Йеслинг от „Рингхайм“ и брат му Ховар Трунсьон. Но всичките те живеят далеч…

— А господин Сигюр Елдярн от „Сюнбю“? Нали с майка ти са братовчеди? Никулаус, при такова сериозно положение е редно рицарят да защити роднината си! Още днес тръгни за „Сюнбю“ и му съобщи за възникналите неприятности, приятелю!

— Достопочтени господине — подхвана колебливо Нокве, — с него никога не сме били в топли отношения. А и не смятам, че намесата на рицаря ще облекчи положението на майка ми. Ерлен Елдярн не се радваше на добро име в тази част на страната. В хорските очи баща ми изглежда още по-черен именно защото при онова негово начинание, което му струва „Хюсабю“, а на тях — „Сюнбю“, той се съюзи с потомците на Йеслинг.

— Да, Ерлен Елдярн — засмя се епископът. — Открай време не умееше да се спогажда с хората. Скара се с всичките си роднини на север. Дядо ти беше кротък мъж и не се смущаваше да отстъпва, ако споровете застрашаваха разбирателството и единодушието между роднини. Но дори той не успя да постигне съгласие с Ерлен Елдярн. Двамата се превърнаха в заклети врагове.

— Да — и Нокве се засмя. — Свадата пламнала заради дреболия: скарали се кой да вземе два чаршафа с бродирани бордюри и кърпа, извезана със син конец. Всичко това било оценено само на две марки, но баба заръчала на дядо непременно да вземе тези вещи при подялбата на имуществото. Гюдрюн Иваршдатер, сестрата на баба, поръчала същото на мъжа си. Накрая Ерлен Елдярн пъхнал чаршафите и кърпата в торбите си, но Лавранс ги извадил. Дядо смятал, че вещите се полагат на него, защото Рагнфрид ги бродирала като мома в „Сюнбю“. Когато забелязал какво е направил дядо, Ерлен го ударил в лицето, а дядо го метнал три пъти върху пода и го изтърсил като кожа. След това не си проговориха никога повече, и то само заради въпросните парцали. Сега стоят в сандъка на майка ми.

Епископът се смя от сърце. Когато наследниците на Ивар Йеслинг поделяха помежду си имуществото му, тази история за кавгата им стана много известна: какво ли не правят мъжете на Йеслинговите дъщери, за да им угодят, смееха се хората. Епископ Халвар постигна целта си: лицето на младежа се отпусна, а бдителният страх в хубавите му синьо-сиви очи отстъпи на меката усмивка. Епископът подхвана по-високо:

— Грешиш, Никулаус, след тази случка двамата проведоха още един разговор. Тогава присъствах и аз. Това се случи в Осло, на Коледното празненство, година преди смъртта на кралица Евфемия. Лавранс дойде в кралския двор, за да поднесе почестите си на краля и да му засвидетелства предаността си. Покойният крал Хокон го посъветва да сложи край на враждата с Ерлен, защото не подобавало на двама съвестни християни, чиито съпруги са сестри, да се държат толкова дребнаво. Лавранс се приближи до Ерлен, застанал сред неколцина придворни, помоли го учтиво за прошка, задето се е изказал прибързано, и пожела да изпрати вещите на Гюдрюн със сърдечни поздрави от нейните брат и сестра. Ерлен прие извинението, но настоя Лавранс да признае на всеослушание пред присъстващите, че при подялбата на имуществото, останало след смъртта на Ивар Йеслинг, е постъпил като крадец и разбойник. Лавранс на мига му обърна гръб и тръгна право към вратата. Доколкото ми е известно, тогава за последен път зетьовете на Ивар Йеслинг се срещнаха на тази земята — заключи епископът с гръмък смях. — Но сега ме чуй, Никулаус Ерленсьон — сключи ръце той. — Не съм убеден, че най-доброто решение е да избързваме и да доведем баща ти или да пуснем Юлв на свобода. Според мен първо трябва майка ти да изчисти името си. Слуховете за прегрешението й вече добиха широка гласност. С оглед на тежкото й положение няма да й бъде никак лесно да намери стопанки, склонни да се закълнат в невинността й заедно с нея.

Никулаус погледна епископа с несигурни, изплашени очи.

— Почакай няколко дни, момче. Баща ти и Юлв не са тукашни и хората не ги обичат. Кристин и Яртрюд обаче са родом от долината. Само дето Яртрюд е малко по-отдалеч, а майка ти е сред свои. Както виждам, Лавранс Бьоргюлфсьон не е потънал в забрава. Досега хората са искали да я накажат, задето е предала бащиното си доверие, но те чувстват вина към Лавранс, защото са одумвали детето му. Хората се разкайват и негодуват. Съвсем скоро силно ще пожелаят Кристин да очисти името си. А вероятно щом надникнем в чувала на Яртрюд, вътре няма да намерим почти никакви доказателства. Друг въпрос е дали съпругът й ще спре да настройва местните срещу себе си.

— Ваше Преосвещенство, простете, но признавам, че съветите ви не ми харесват. Молите ме да не помагам на човека, който ме отгледа, да не доведа баща си, за да подкрепи майка ми…

— Синко, все пак те призовавам да се вслушаш в думите ми. Нека не бързаме да викаме Ерлен Никулаусьон. Ще напиша писмо на господин Сигюр от „Сюнбю“ с молба веднага да ме посети. Какво става там?

Епископът излезе на чардака. Гауте и Бьоргюлф Ерленсьон бяха притиснати до стената, а неколцина слуги на епископа стояха, насочили оръжията си към тях. Щом Халвар и Нокве излязоха, Бьоргюлф просна противника си с един удар на брадвата. Гауте се отбраняваше с меча.

Двама селяни държаха Ивар и Скюле, а други изнесоха ранения. Застаналият малко встрани отец Сулмюн бършеше окървавените си уста и нос.

— Престанете! — извика епископ Халвар. — Хвърлете оръжията, момчета! — приближи се до синовете на Ерлен, които веднага се подчиниха на заповедта му. — Какво става тук?

Напред пристъпи отец Сулмюн, поклони се и подхвана:

— Достопочтени отче, сам виждате какво става. Гауте Ерленсьон наруши празничното спокойствие и ме нападна, мен, енорийския свещеник!

До свещеника се приближи селянин на средна възраст, поздрави епископа и се намеси:

— Ваше Преосвещенство, този свещеник предизвика момчето да го удари. Отец Сулмюн наговори такива неща за майка му, че нямаше как Гауте да изтърпи безропотно клеветите.

— Замълчи, не съм в състояние да слушам повече от един човек — нетърпеливо отсече Халвар. — Давам ти думата, Улав Трунсьон.

Свещеникът обсипваше синовете на Ерлен с какви ли не оскърбления, но Бьоргюлф и Гауте му отговаряха съвсем хладнокръвно. Освен това Гауте уточни, че Кристин посетила съпруга си в Довре през лятото — това е самата истина — и тогава било заченато клетото създание, заради което е цялата тази разправия. „Нали в «Йорун» умеете да четете“, отвърна свещеникът, „майка ви сигурно знае притчата за крал Давид и Вирсавия, а вероятно Ерлен Никулаусьон ще се окаже заблуден като рицар Урия.“

Лицето на епископа се обагри в пурпурния нюанс на расото му, а от очите му се разхвърчаха искри. Той стрелна с поглед отец Сулмюн, но се обърна към синовете на Ерлен:

— Гауте Ерленсьон, вероятно ти е известно, че с тази твоя постъпка сам си изпроси отлъчване от Църквата?

Епископ Халвар избра двама слуги и четирима селяни измежду най-достойните и разумните и им нареди да придружат синовете на Ерлен до „Йорун“ и да ги пазят зорко да не избягат.

— Никулаус, тръгни и ти с тях — обърна се Халвар към Нокве. — Мирувай. С упражненото насилие братята ти не допринесоха с нищо за доброто име на майка ти, но поведението им е разбираемо до известна степен, предвид жестокото оскърбление, на което са били подложени.

Епископът от Хамар си рече наум, че момчетата не са утежнили положението на майка си. Сутринта, когато Кристин се появи в църквата с Юлв Халдуршон, избран да бъде кръстник на детето й, чашата преля и всички се нахвърлиха върху нея с безмилостни упреци, но Халвар вече забелязваше промяна в хорското мнение и най-вече в мнението на Кулбайн Юнсьон. Затова епископът го назначи за началник на стражите, които отведоха синовете на Ерлен.

 

 

Нокве пръв прекрачи прага на голямата стая на втория етаж, където Кристин седеше на леглото до Лавранс с Мюнан на коленете си. Големият й син й обясни какво се е случило, като наблегна на факта, че епископът я смята за невинна и проявява разбиране към постъпката на братята му, продиктувана от оправдано възмущение. Кристин пожела лично да поговори с епископа, но Нокве я разубеди.

Стражите въведоха четиримата братя. Майката ги погледна, пребледняла и разтревожена. Натежалото й от непреодолимо отчаяние и страх сърце набъбна болезнено, готово да се пръсне. Събра обаче сили и се обърна спокойно към Гауте:

— Синко, постъпил си много неразумно. Опозорил си меча на Лавранс Бьоргюлфсьон, като си го извадил срещу тълпа селяни, заети да сплетничат.

— Първо насочих меча срещу оръженосците на епископа — ядосано поясни Гауте. — Но си права, майко, обезчестих името на дядо, защото използвах меча му в подобна нелепа битка.

Кристин отмести очи. Макар че я заболя от думите на сина й, майката не успя да спре усмивката на устните си. Така доволно се усмихва майката, когато бебето захапе гърдата й с първите си поникнали зъбки.

— Майко — обади се Нокве, — предлагам да изведеш Мюнан от стаята. Не го оставяй сам, докато не се почувства по-добре. Не го пускай да излиза, за да не види, че сме под стража.

— Момчета — изправи се Кристин, — ако смятате, че го заслужавам, целунете ме, преди да изляза.

Нокве, Бьоргюлф, Ивар и Скюле се приближиха да целунат майка си. Отлъченият Гауте погледна печално към нея. Кристин му протегна ръка, а той пое крайчето на ръкава й и долепи устни до него. Петимата й синове, без Гауте, я бяха надраснали. Майката зави хубаво Лавранс и излезе от стаята с Мюнан.

 

 

В „Йорун“ имаше четири двуетажни къщи: къщата с просторната стая на горния етаж, новата постройка, използвана за лятна къща през детските години на Кристин, преди баща й да построи голямата къща, старият хамбар и склада, където съхраняваха солта. На втория етаж на склада се помещаваше стая, в която слугините спяха лятно време.

Кристин се качи по стълбите към втория етаж на новата постройка. След смъртта на малкия Ерлен майката спеше там с Мюнан. Стопанката заснова неспокойно напред-назад из стаята, а Фрида и Гюнхил донесоха кашата за вечеря. Кристин заръча на Фрида да се погрижи стражите да получат храна и бира. Слугинята вече им поднесла вечеря по заповед на Нокве, но мъжете не пожелали да приемат храна от стопанката с оглед на причината, поради която са дошли в дома й. Носели си провизии от другаде.

— Въпреки това им занесете буре с бира — настоя Кристин.

Гюнхил, младата слугиня, беше цялата подпухнала от плач:

— Господарке, никой от нас не вярва, че си способна на подобно нещо. Бъди сигурна е това. Винаги сме се старали да оборваме клеветите по твой адрес.

— Значи все пак сте знаели каква мълва се носи. Защо тогава не ми казахте?

— Не посмяхме заради Юлв — обясни Фрида.

— Той ни застави да си мълчим — добави Гюнхил през сълзи. — Често исках да те предупредя да си по-бдителна, когато след вечеря двамата с Юлв разговаряте до късно насаме.

— Юлв е знаел — заключи Кристин.

— Яртрюд отдавна му натяква. Той затова я биеше. Една вечер на Коледа — тогава ти започна да пълнееш — се бяхме събрали в къщата на иконома: ние двете, Сулвай, Йойвин и неколцина селяни от южните стопанства. Тогава Яртрюд го обвини, че той е причината ти да наедряваш. Юлв я удари с колана си и катарамата разкървави лицето й. Но след това тя започна да повтаря, че мъжът й не отрекъл вината си.

— А после из околността се е разнесъл слухът за мен и него, така ли?

— Да, но ние, слугите ти, винаги сме отричали — задавено я увери Гюнхил.

Кристин легна с Мюнан и го прегърна, за да го успокои. Не си съблече дрехите и не успя да мигне цяла нощ.

През това време младият Лавранс стана от постелята и се облече. Вечерта, когато Нокве отиде да нагледа животните, Лавранс влезе в конюшнята и оседла червения скопен кон на Гауте. Само жребецът го превъзхождаше, но Лавранс не смееше да тръгне с него.

Някои от стражите излязоха на двора да попитат момчето къде отива.

— Доколкото ми е известно, не съм сред пленниците ви — възрази Лавранс. — Но няма защо да крия накъде съм се запътил. Отивам да доведа рицаря от „Сюнбю“, за да защити майка ми, негова близка роднина. Нямате право да ме спрете.

— Момче, скоро ще се стъмни — предупреди го Кулбайн Юнсьон и се обърна към другите стражи: — Не бива да пускаме това дете да язди само нощем. Трябва да съобщим на майка му.

— Не, в никакъв случай — обади се Лавранс, а устните му потрепериха. — Тръгнал съм с мисията да защитя майка ми. Ако наистина е невинна, Господ и Светата Дева ще бдят над мен и няма да позволят да ми се случи нищо лошо. Ако пък майка ми е виновна, тогава ми е все едно — задавено изрече той, докато сълзите напираха в очите му.

Кулбайн огледа красивото русо дете.

— Тръгвай тогава и нека Господ те пази, Лавранс Ерленсьон — благослови го той и понечи да го качи на седлото.

Но Лавранс поведе коня за юздата и мъжете се видяха принудени да се отдръпнат встрани. Когато стигна до големия камък близо до портата, се метна на седлото и препусна на запад по пътя за областта Вого.