Сигрид Унсет
Кръстът (12)

6.

На синовете си каза, че баща им трябва да уреди едно друго в „Хауген“, преди да се прибере. Очаквала го чак през есента.

След посещението в „Хауген“ Кристин се подмлади, бузите й поруменяха, лицето й омекна и стана по-благо. Стопанката се трудеше с удвоена бързина, но преди успяваше да свърши повече работа с характерната си тиха и премерена пъргавина. Вече не смъмряше остро синовете си, както правеше обикновено, когато сбъркат или не следват съвестно указанията й. Сега Кристин подмяташе някоя шеговита забележка или просто подминаваше снизходително прегрешенията им.

И Лавранс изяви желание да спи при братята си на втория етаж.

— Значи и ти искаш вече да те смятат за голямо момче, така ли, синко? — майката зарови пръсти в гъстата златисто-кестенява коса на сина си и го притегли в обятията си. Лавранс вече й стигаше до гърдите. — Ами ти, Мюнан? Ще понесеш ли още известно време майка ти да те смята за дете?

Вечер, когато момчето си лягаше да спи, не се противеше, когато майка му присядаше до него и го милваше. Мюнан отпускаше глава в скута й и започваше да бъбри по детски, но денем в присъствието на братята си не си позволяваше да се глези.

Мюнан и Кристин обсъдиха кога ще се прибере Ерлен. После малкият се премести по-близо до стената, а майката го зави. Кристин запали свещ и се залови да кърпи дрехите на синовете си.

Свали брошката от ризата си и опипа гърдите си. Бяха заоблени и твърди като на млада жена. Запретна ръкава до рамото си и огледа голата си ръка — побеляла и наедряла. Изправи се. Стъпваше съвсем леко в меките си домашни пантофи. Поглади слабите си бедра: вече не бяха кокалести и сухи като на мъж. Кръвта бушуваше в тялото й, както дървесните сокове бликат в дърветата напролет. В плътта й избуяваше младостта.

Заедно с Фрида отидоха в пивоварната къща, за да полеят с хладка вода зърното за коледния малц. Фрида бе забравила да нагледа зърното и то беше набъбнало и изсъхнало. Кристин обаче не я нахока. Изслуша извиненията на слугинята с лека усмивка. За пръв път се случваше господарката да не провери лично докъде е стигнала ферментацията.

Кристин се надяваше Ерлен да се прибере за Коледа. Когато му извести за детето в утробата си, той веднага ще си дойде в „Йорун“. Ерлен не е чак толкова побъркан, че да не отстъпи. Ще му се наложи да разбере, че тя няма как да се премести в „Хауген“, далеч от всякакви хора, докато е бременна. Но Кристин предпочете да поизчака, преди да съобщи вестта на Ерлен. Искаше да е напълно сигурна и да усети първите признаци на живот в утробата си. През втората година в „Йорун“ тя пометна, но бързо се утеши. Не се страхуваше, че и този път ще я сполети същото — не, този път няма да стане така — и все пак…

Стремеше се с цялото си същество да обгърне закрилнически малкото беззащитно създание, което носеше под сърцето си, както човек боязливо загръща в шепата си мъждивото пламъче на току-що запалена свещ.

В края на есента Ивар и Скюле пожелаха да навестят баща си, защото в планината било много хубаво, и да го помолят да ги заведе на лов, докато още не е паднал сняг.

Нокве и Бьоргюлф играеха шах, но спряха и започнаха да слухтят.

— Не зная — колебливо отвърна Кристин.

Досега не се бе замисляла кого да изпрати с вестта за бременността си. Майката гледаше двамата си невръстни синове. Осъзнаваше колко е глупаво, но не се престраши да им заръча какво да известят на баща си. Обмисляше да изпрати Лавранс с близнаците и да го накара той да поговори с баща си насаме — Лавранс беше още малък и много неща още не му бяха ясни. И все пак…

— Деца, баща ви ще се прибере съвсем скоро. Тогава ще ви заведе на лов. Освен това след няколко дни ще му изпратя вест.

Близнаците посрещнаха отказа й със сърдито мрънкане. Нокве вдигна очи от дъската за шах и отсече:

— Слушайте какво ви казва майка ни, момчета.

В дните преди Коледа Кристин изпрати Нокве да навести Ерлен.

— Сине, обади на баща си, че много ми е домъчняло за него. Липсва ни на всички!

Майката не спомена за детето в утробата си. Струваше й се съвсем нормално Нокве да се е досетил по наедрялата й снага какво се е случило и затова реши да му предостави възможността сам да прецени дали да съобщи това на баща си.

Нокве се прибра, без да успее да се види с Ерлен. Баща му отпътувал за долината на река Раума, защото Маргрет и съпругът й се преместили да живеят в Бьоргвин и искали да се срещнат с него на Вейой.

Напълно разбираемо, опитваше се да се успокои Кристин, докато будуваше нощем и милваше спящия Мюнан по лицето. Тъжеше, задето Ерлен няма да се прибере за Коледа, но си даваше сметка, че е съвсем естествено той да се възползва от сгодния случай да види дъщеря си. По бузите й се стичаха сълзи и тя ги бършеше. Откакто забременя, плачеше много често, както на младини.

 

 

По Коледа почина отец Айрик. През есента, докато свещеникът лежеше на смъртно легло, Кристин няколко пъти се отбива да го види. Присъства и на погребението му, макар и напоследък да не се показваше пред хора. Смяташе смъртта на стария енорийския свещеник за голяма загуба.

На помена Кристин чу, че някой видял Ерлен далеч на север. Явно се прибирал към „Хауген“. Сигурно ще си дойде съвсем скоро.

През следващите дни тя често сядаше на пейката под малкия прозорец, дъхаше върху огледалцето си, лъскаше го до блясък и оглеждаше внимателно лицето си.

През последните години Кристин постоянно беше със слънчев загар като селянките, но сега от тена й нямаше и следа. Кожата й изсветля, а по страните й грейнаха кръгли, яркочервени рози. Заприлича на картина. От девойка не бе изглеждала толкова красива. От почуда и щастие дъхът й спираше.

Ако са прави опитните жени, най-после ще им се роди дъщерята, за която Ерлен мечтаеше толкова силно. Магнхил. Този път ще нарушат традицията и ще я кръстят на майката на Ерлен.

В съзнанието й се прокрадна смътен спомен за чута някога приказка: седмина братя били изпратени насила в дива гора заради неродената си малка сестра, Кристин се смееше на себе си. Нямаше представа как изобщо се сети за това.

Извади риза от най-фин бял лен от сандъка с шевни принадлежности. Шиеше дрехата само когато останеше сама. Издърпваше нишки от плата и бродираше птици и животни върху ажура. От години не се беше посвещавала на толкова фино ръкоделие. О, да можеше Ерлен да се прибере сега, докато бременността я краси, докато изглежда млада и снажна, цъфтяща от здраве и прелест.

На празника на свети Григорий Двоеслов времето се случи хубаво, направо пролет. Снегът се стопи и заблестя като сребро. На огрените от слънцето склонове имаше вече само кафяви петна, а планините се издигаха сред синята мъгла.

Един ден Гауте излезе на двора да поправи една шейна. Нокве, облегнат на стената на бараката, наблюдаваше с какво се занимава брат му. Кристин излезе от готварницата, понесла с две ръце голяма дървена тава с току–що изпечен безквасен пшеничен хляб.

Гауте проследи майка си с поглед. Остави брадвата и главините в шейната, настигна я, взе тавата и я пренесе до хамбара.

Кристин се спря и поруменяла от смущение, изчака Гауте да се върне.

— Тези дни се налага да навестите баща си и да му обадите колко е неотложно да се прибере, за да ме отмени в управлението на „Йорун“. Вече не ми стигат силите. Освен това ще бъда на легло точно по време на сеитбата.

Младежите я изслушаха с поруменели лица, но майката долови и радостно оживление. Нокве се обърна към Гауте с престорено равнодушие:

— Можем да потеглим още днес в ранния следобед. Какво ще кажеш, братко?

 

 

На следващия ден по обяд Кристин чу, че ездачите се прибират. Излезе да ги посрещне на двора. Нокве и Гауте бяха сами. Застанали до конете си, забиха очи в земята и мълчаха.

— Какво каза баща ви?

Гауте се подпря на копието си и продължи да гледа надолу. Нокве подхвана:

— Татко ни поръча да ти предадем, че цяла зима те е чакал да отидеш при него. Ще те приеме с обич в дома си, както те е посрещнал и миналия път.

Лицето на Кристин пребледня, а после отново пламна:

— А не му ли споменахте в какво положение се намирам? Не му ли казахте, че не след дълго ще родя дете?

— Според татко това не било основателна причина да не се преместиш при него в „Хауген“ — отвърна Гауте с наведена глава.

— Какво? — попита Кристин тихо и гневно.

Нокве понечи да обясни. Гауте вдигна леко ръка да го спре и го стрелна с умолителен поглед. По-големият брат обаче не му обърна внимание:

— Татко ни заръча да ти предадем това: когато детето било заченато, ти си знаела колко богат е бащата. Оттогава татко не бил забогатял, но не бил и обеднял.

Кристин обърна гръб на синовете си и бавно тръгна към къщата. Отпусна тежкото си изморено тяло върху пейката под прозореца, където пролетното слънце бе стопило всичкия лед и слана.

Това беше самата истина. Тя си изпроси ласките му. Но й се стори неподходящо да й напомня този факт. Още по-грозно беше от негова страна да й праща такъв отговор по синовете им.

Пролетното време се задържа. Една седмица духа топъл вятър и стана влажно. Реката придойде, разшири се и заклокочи бурно. По склоновете зашумоляха води, снегът в планината започна да се свлича и пак грейна слънце.

Кристин, застанала зад къщите в сивкаво-синята вечер, слушаше песента на птиците от гъсталака в долната част на полето. Гауте и близнаците се качиха до хижата на пасището в планината да ловят фазани. Тази сутрин от всички склонове долиташе шумотевицата от оживлението на птиците.

Кристин скръсти ръце пред гърдите си. Оставаше още малко и тя реши да понесе бремето си търпеливо. И тя често проявяваше вироглавие и инат, та затрудняваше съжителството с Ерлен. Притесняваше се неоснователно за децата. Държеше се инатливо, както я упрекваше Ерлен. И сега въпреки всичко постъпката му й се струваше твърде жестока, но наближаваше денят, когато стопанинът щеше да се прибере у дома. И самият той го осъзнаваше.

Ту грееше слънце, ту рукваше проливен дъжд. Един следобед синовете й я повикаха да й покажат нещо. Седемте момчета бяха излезли дружно на двора заедно с цялата прислуга. Над долината се издигаха три дъги. Най-вътрешната — с непрекъсната линия, бляскава и с наситени цветове — опираше върху къщите във „Формо“, а другите две изглеждаха по-тънки и избледняваха в горната си част.

Още докато се взираха в необикновено красивото природно явление, въздухът помръкна и посивя. От юг се зададе снежна виелица и за кратко всичко наоколо побеля.

Вечерта Кристин разказа на Мюнан приказката за крал Сню и за красивата му белолика щерка на име Мьол; за крал Харал Люва, когото отгледали при великана Довре в едноименната планина. С натежало от мъка и съжаление сърце майката си даде сметка, че от години не е отделяла време да разтуши децата си. Домъчня й за Лавранс и Мюнан, защото рядко ги радваше с такива истории, а те скоро щяха да пораснат. Преди, докато живееха в „Хюсабю“, Кристин много често им разказваше приказки вечер.

Забеляза, че и големите й синове я слушат с интерес. Страните й пламнаха и тя започна да се запъва от смущение. Мюнан я помоли да им разкаже още нещо. Нокве се изправи и се приближи до нея:

— Майко, помниш ли историята за Турщайн Юксафут от гората в Хьойлан? Разкажи ни я!

Докато говореше, в съзнанието й изплуваха спомени за времето, когато баща й и косачите — мъже и жени — си почиваха в брезовата горичка до реката. Лавранс лежи по корем, а Кристин го възседна и го пришпори в хълбоците като кон. Денят беше горещ и й позволиха да ходи боса като жените. Баща й се зае да изброява родословието на троловете от Хьойлан: Йерншол се оженил за Шолвур и им се родили дъщерите Шолдис и Шолерд, която Турщайн Юксафут убил. Шолерд била омъжена за Шолдшетил, а синовете им се казвали Шолдбьорн, Шолдхедин и Валшолд, който на свой ред се оженил за Шолдшеса, а с нея заченали Шолдюлф и Шолдорм. Шолдюлф взел за жена Шолдкатла и им се родили наследниците Шолд и Шолдшетил.

— Не, това име вече го каза, Лавранс — възрази засмяно Кулбьорн, защото бащата на Кристин се похвали, че ще ги научи на две дузини тролски имена, а дори не успя да изброи първата, без да повтори някое име.

— Ама вие какво си мислите, и троловете почитат родителите си, като дават на децата си същите имена! — засмя се и Лавранс.

Но работниците не отстъпиха и за наказание накараха Лавранс да ги почерпи с медовина. Стопанинът обеща да им занесе медовина, когато се приберат вечерта след сенокоса, ала слугите настояха да си получат обещаното веднага. В крайна сметка изпратиха Турдис да донесе медовината.

Наредиха се в кръг и започнаха да си подават рога с пивката течност.

После нарамиха сърповете и греблата и пак се върнаха на ливадите. Изпратиха Кристин да отнесе у дома празния рог. Тя го държеше с две ръце пред себе си и тичаше боса под слънчевите лъчи по зелената пътека към имението. А когато в заоблената част на рога се събереше капка медовина, стекла се по стените му, момичето я изливаше върху малкото си лице и облизваше прилежно позлатения ръб на рога и лепкавите си пръсти.

Кристин Лаврансдатер седеше кротко, загледана в далечината пред себе си. Тате! Спомни си как по лицето му преминаваше тръпка, бледнина, подобна на бледнината, която се разлива по горския склон, когато бурен порив на вятъра обърне листата на дърветата. В гласа му се прокрадваше хладна, язвителна ирония, а в сивите му очи проблясваше пламъче, както проблясва изваден наполовина меч. През младите му години пламъчето бързо изчезваше и се преобразуваше във весела, добродушна шега, а с течение на времето все по-често преминаваше в тиха, малко угнетена мекота. В душата на баща й дълбоката нежност към ближните съжителстваше и с нещо друго. С годините Кристин прозря, че изненадващата му благост не се дължи на неумението му да съзира човешките грешки и подлости в цялата им низост, а на усърдието, с което Лавранс непрекъснато претърсваше за греховни помисли собственото си сърце пред Божиите очи и го съсипваше от унищожително разкаяние заради моралните си падения.

Не, тате, няма да проявя нетърпение. Аз също съм грешна пред съпруга си.

Вечерта на Кръстовден Кристин вечеря с прислугата както обикновено, но след като синовете й се качиха в спалнята си, стопанката повика тихо Юлв Халдуршон и го помоли да доведе Исрид в тъкачницата.

— Кристин, по-добре изпрати да повикат Ранвайг от „Юлвсволене“ и Халдис, сестрата на свещеника. Приличието изисква да повикаш Астрид и Ингебьорг от „Лопт“, за да поемат имението, докато ти си на легло…

— Няма време за това — отсече стопанката. — Още в ранния следобед усетих първите болки. Направи каквото ти казвам, Юлв. Искам до мен да бъдат само моите слугини и Исрид.

— Кристин — гласът на Юлв придоби сериозен тон, — нима не разбираш? Ще тръгнат сплетни, ако тази нощ родиш тайно от другите стопанки.

Кристин удари с всичка сила по масата с ръка и затвори очи.

— Нека говорят каквото пожелаят! Нямам сили да понеса присъствието на чужди хора.

 

 

На следващата сутрин големите братя седяха мълчаливо, забили поглед в земята, а Мюнан не спираше да бъбри за новороденото им братче, което зърнал в обятията на майка им от вратата на тъкачницата. Накрая Бьорполф не се стърпя и го накара да престане да говори за това.

 

 

Кристин непрекъснато се ослушваше. Струваше й се, че спи съвсем леко, в постоянно очакване да долови някакъв звук.

Надигна се от постелята още на осмия ден, но слугините виждаха колко е болнава. Ту трепереше от студ, ту я обливаха горещи вълни. През някои дни млякото шуртеше от гърдите й и дрехите й подгизваха, а в други нямаше достатъчно кърма за бебето. Но Кристин отказваше да пази леглото и не пускаше детето от ръцете си. Не го оставяше и за миг в люлката, а през нощта го слагаше да спи до себе си. Денем го разнасяше из стаята, сядаше с него на леглото, ослушваше се в очакване и се взираше в малкото, а понякога сякаш изобщо не го виждаше и не чуваше плача му. После изведнъж се пробуждаше от вцепенението си, ставаше и отново започваше да го разнася напред–назад. С буза, долепена до бузата на бебето, майката тананикаше и пееше съвсем тихо, сядаше и му даваше да бозае, а после пак се взираше в него с блуждаещ поглед и вкаменено лице.

Когато наближи малкият да навърши шест седмици — майката още не бе прекрачила прага на тъкачницата — Юлв Халдуршон и Скюле се отбиха при Кристин. Бяха облечени в пътнически дрехи.

— Тръгваме към „Хауген“, Кристин — обясни Юлв. — Трябва да сложим край на тази история.

С детето на гърдите стопанката го изслуша като вцепенена. Отпърво сякаш не разбра какво й казва, но внезапно скочи, а по лицето й плъзна гъста червенина:

— Прави каквото искаш. Щом ти е мъчно за истинския ти господар, не те спирам. Най-добре си вземи възнаграждението от него, поне после няма да ни притесняваш.

Юлв избълва ужасна ругатня. Погледна жената с кърмачето на гърдите. Стисна устни и млъкна. Скюле пристъпи крачка напред и се намеси:

— Да, майко, аз ще отида да намеря татко. Ако си забравила, че Юлв ме отгледа — мен и братята ми като родни деца, поне си спомни, че с мен не можеш да се отнасяш, все едно съм роб или пеленаче.

— Така ли? — майката му зашлеви такъв шамар, че момчето се олюля. — А според мен, докато ви храня и обличам, аз ще се разпореждам и ще командвам всички ви. Махай се! — изкрещя Кристин и тропна с крак.

Скюле побесня, но Юлв рече кротко:

— Остави я, момчето ми, по-добре да беснее безпричинно, отколкото да се взира, все едно от мъка си е изгубила ума.

Гюнхил, слугинята, се завтече след тях. Стопанката заповядала двамата веднага да се върнат при нея, защото искала да поговори със синовете си. Кристин заръча на Юлв кратко и остро да слезе до Брайдин и да поговори с мъж, комуто дала под аренда две крави от нея. Нареди му да вземе близнаците със себе си и да се приберат чак на следващия ден. Нокве и Гауте Кристин изпрати до пасището, за да нагледат конния лагер в близката долина Илман. Заръча им да се отбият при катранджията Бьорн, сина на Исрид, и да го помолят да ги придружи до „Йорун“. Майката предупреди синовете си, че е напълно безсмислено да протестират, защото в утрешния ден се ходи на църква.

 

 

На следващата сутрин под звъна на църковните камбани стопанката излезе от имението си, следвана от Бьорн и Исрид, която носеше детето. Кристин даде на двамата гости хубави, прилични дрехи, но понеже самата родилка блестеше, цялата накичена със злато, веднага личеше, че тя е господарката, а двамата й придружители — слуги.

Кристин посрещна опърничаво и високомерно неприязненото удивление, с което я стрелнаха хората на поляната пред църквата. Е, да, преди стопанката на „Йорун“ ходеше да си вземе очистителната молитва, следвана само от най-знатните госпожи в околността. Отец Сулмюн я погледна неодобрително, когато тя застана пред вратата на храма със свещ в ръка, но я прие по обичайния начин.

Исрид страдаше от старческо слабоумие и не разбираше докрай какво се случва около нея. Бьорн, странен, мълчалив мъж, никога не се тревожеше за чуждите проблеми. Тези двама души Кристин избра за кръстници на рожбата си.

Исрид обяви името на детето по молба на свещеника. Той се стресна, поколеба се, но го повтори така, че то отекна до миряните, насядали по църковните скамейки:

— Ерлен в името на Отца и Сина и Светия Дух…

Сякаш цялото насъбрало се в църквата множество се сепна от почуда. Кристин вътрешно ликуваше от необуздано, злорадо задоволство.

 

 

След раждането детето изглеждаше здраво, но още през първата седмица Кристин започна да се досеща, че няма да го бъде. В мига, в който детето се отдели от утробата й, сърцето й се сви като изгаснала жарава. А когато Исрид й показа новороденото, майката усети инстинктивно колко слаба е жизнената искра в детето й. Опита се да пропъди черните мисли. Не за пръв път усещаше как сърцето й се пръска в гърдите, а детето беше едро и никак не изглеждаше болнаво.

Но тревогата на майката за рожбата й растеше от ден на ден. Малкият хленчеше постоянно и нямаше апетит. Кристин се мъчеше часове наред, докато най-сетне успее да го накара да засуче от гръдта й. Но примамеше ли го, малкият веднага заспиваше. Тя не забелязваше бебето да расте.

С неописуем страх и горест установи, че откакто занесоха сина й в църквата и го кръстиха на баща му, малкият започна да линее все по-бързо.

Нито едно от другите си деца Кристин не бе обичала толкова, колкото обичаше това клето създание. Нито един от синовете си не бе родила, изпълнена с толкова сладостно и диво щастие. Нито едно от децата си не бе носила в утробата си с толкова блажено очакване. Мислено се върна към изминалите девет месеца. Накрая се бореше със зъби и нокти да не туби надежда и вяра. Нямаше да понесе загубата на това дете, но нямаше и сили да го спаси.

Всемогъщи Боже, Милосърдна Дево, свети Улав. Кристин усещаше, че този път е безсмислено да се просне ничком и да ги моли да пощадят живота на детето й.

„И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници.“

Кристин не пропускаше нито една служба. Така беше свикнала от едно време. Целуваше вратата, пръскаше се със светена вода, покланяше се пред старото разпятие над арката на хора. Спасителят гледаше надолу, тъжен и благ в смъртните Си мъки. Христос загина, за да избави убийците Си. Свети Улав непрекъснато се явява пред лика Му, за да измолва пощада за онези, които Го пратиха в изгнание и Го убиха.

„Както и ние прощаваме на нашите длъжници.“ Пресвета Дево, детето ми умира! Не знаеш ли, Кристин, бих предпочел да нося кръста Му и да понеса смъртта Му, отколкото да застана под разпятието Му и да Го гледам как умира. Но понеже знаех, че това е наложително заради спасението на грешниците, в сърцето си се съгласих. Съгласих се, когато синът ми ме помоли: Отче, прости им, защото не знаят какво вършат.

„Както и ние прощаваме на нашите длъжници.“ Онова, което сърцето ти крещи, няма да се превърне в молитва, преди да изречеш „Отче наш“ без капка фалш в душата.

„И прости нам дълговете ни“… Спомняш ли си колко пъти вината ти бе опростена? Погледни синовете си, застанали до мъжете в храма. Виж онзи, който стои най-отпред като вожд на красивото ти потомство. Плодът на греха ти. Близо двайсет години Господ умножава пред очите ти неговата хубост, разум и мъжественост. Молиш за милосърдие? В какво се проявява милосърдието ти към най-малкия ти син?

Спомни си баща си, спомни си Симон Андресьон.

Но дълбоко в сърцето си Кристин не беше простила на Ерлен. Не можеше да му прости, защото не искаше. Държеше купата на любовта си и отказваше да я пусне дори сега, когато вътре остана само горчивата утайка. В мига, когато тя успее да прости на Ерлен и престане да мисли за него с онази унищожителна горчивина, всичко между тях ще приключи.

Кристин слушаше службата и осъзнаваше, че божиите слова не облекчават терзанията й. Опита се да се помоли: свети Улав, помогни ми, стори чудо с душата ми, та да си кажа молитвата без неистини и да мисля за Ерлен с почтително спокойствие. Но Кристин съзнаваше, че самата тя не иска молитвата й да бъде чута. Усещаше колко безсмислено е да моли Бог да пощади живота на детето й. Синът на Ерлен й беше даден назаем от Бог и можеше да го задържи при едно-единствено условие, а тя отказа да го приеме. Вече беше безполезно да лъже свети Улав…

 

 

Майката бдеше над болното си чедо. Сълзите й се лееха безспир. Кристин плачеше беззвучно, а по посивялото й вкаменено лице не трепваше мускул. Единствено бялото на очите й и клепачите се зачервяваха. Щом някой се отбиеше да я види, тя бързо избърсваше сълзите си и продължаваше да стои безмълвна и вцепенена.

Нужно беше съвсем малко, за да я размекнат. Когато в стаята влезеше някой от големите й синове, за да провери как е клетото му братче и да му каже няколко нежни съчувствени думи, майката се оказваше безсилна и избухваше в оглушителни ридания. Ако само можеше да сподели със синовете си какъв страх я мъчи за живота на малкия Ерлен, сърцето й щеше да омекне. Но момчетата се бояха от нея. От деня, когато се прибраха и узнаха какво име е дала майка им на новороденото, младежите станаха още по-единни и сплотени и сякаш се отчуждиха от нея. Но веднъж Нокве отбеляза, докато гледаше бебето:

— Майко, позволи ми да посетя татко и да му съобщя как е братчето ни.

— Няма смисъл — отвърна обезсърчено Кристин.

Мюнан не разбираше защо са тъжни. Носеше играчките си на малкия си брат, радваше се от все сърце, когато му разрешаваха да го гушне и беше убеден, че е успял да го разсмее. Мюнан често говореше за баща си и се питаше колко ли ще обикне Ерлен новородения си син. Кристин мълчеше, лицето й придобиваше пепеляв оттенък и сърцето й се късаше при думите на момчето.

Бебето отслабна и заприлича на сбръчкан старец. Очите му станаха неестествено големи и бистри. Все пак малкият се усмихваше на майка си, а тя тихо проплакваше от жал. Кристин милваше тънките му крайници и вземаше стъпалата му в шепата си със съзнанието, че това дете никога няма да посегне любопитно към сладките, бледорозови причудливи създания, мятащи се във въздуха над него, които всъщност, макар и то да не подозира, са неговите крака. Това дете никога нямаше да стъпва по земята.

След като изминаха няколко мъчителни седмици в тревоги заради умиращото дете, майката се облече за очистителна молитва и се почувства смирена. Прости на Ерлен. Беше й все едно какво ще стане с тях двамата. Искаше само да задържи най-сладкото си съкровище и не хранеше горчивина към мъжа си.

Но когато застана пред кръста, зашепна „Отче наш“ и стигна до думите „както и ние прощаваме на нашите длъжници“, усети как сърцето й закоравя, както ръката се свива в пестник, готова да удари. Не!

Кристин заплака отчаяно и горко, защото не намираше сили да пожелае да му прости.

Ерлен Ерленсьон почина в деня преди празника на Мария Магдалена. Преди да е навършил три месеца.