Сигрид Унсет
Стопанка (10)

4.

Ерлен Никулаусьон прекара близо две години на поста си като началник на крепостта на Вълчия остров и пазител на северните граници на Норвегия. През това време слезе на юг един-единствен път, и то само до Бяркьой, където си бе уредил среща с Ерлинг Видкюнсьон. През лятото на втората година от престоя му в укреплението се спомина Хеминг Алфсьон и Ерлен пое управлението на долината на река Оркла. Хафтур Граут пое на север, за да смени Ерлен на Вълчия остров.

Отплавайки на юг няколко дни след Успение Богородично, Ерлен се чувстваше щастлив. През всичките тези години мечтаеше да получи това повишение: да му поверят областта, принадлежала навремето на баща му. Не че някога съзнателно бе преследвал тази цел, но изглежда се нуждаеше да попадне точно на това място, за да се издигне и в своите очи, и в очите на хората от своето съсловие. Вече нямаше значение дали го смятат за малко по-различен от стопаните, които безделничат вкъщи. В особеното му положение не съществуваше нищо лошо.

Ерлен тъгуваше за дома си. В района на Финмарк се оказа по-спокойно, отколкото очакваше. Първата зима му се стори изнервяща, защото стоеше със скръстени ръце в крепостта и не можеше да предприеме нищо, за да я постегне. Преди седемнайсет години я бяха ремонтирали, но сега изглеждаше занемарена.

После настъпи пролетта, след нея лятото и му донесоха и живец, и размирици: срещи из фиордите с норвежки и наполовина норвежки бирници и говорители на народа от платата. Ерлен плаваше напред-назад с двата си кораба и много се забавляваше. Ремонтираха къщите на острова и подсилиха укреплението, но на следващата година всичко отново затихна.

Хафтур сигурно ще се погрижи пак да подновят размириците. Ерлен се засмя. Заедно плаваха почти до Трянема^[1]; там Хафтур си хареса една лапландка и я взе със себе си. Ерлен се опита да го вразуми. Напомни му, че езичниците трябва да разберат кой е господарят и като такъв Хафтур не бива да ги дразни излишно. И без друго не успяха да си извоюват солидна подкрепа сред местното население. Ерлен го посъветва да не се намесва, когато лапландците се бият или изтребват помежду си: нека им остави тази радост. Но му обърна внимание да си отваря очите за руснаците и колбягите^[2] или както там се нарича тази паплач, и да не закача жените им, защото до една били вещици. На острова не липсвали други възможности… Но нека хлапакът от Гудьой да действа по свое усмотрение, докато се научи.

Хафтур не го свърташе у дома при жена му, а Ерлен вече искаше да се прибере. Изгаряше от копнеж по Кристин, по „Хюсабю“, по родния край и децата; по всичко, свързано с Кристин.

Във фиорда Люнг Ерлен разбра, че е акостирал кораб с неколцина йеромонаси на борда. Били от братството на проповедниците в Нидарус и пътували на север, за да хвърлят семената на правата вяра сред езичниците и еретиците в граничните райони.

Интуицията на Ерлен му подсказа да потърси брат си сред пътниците на кораба. И наистина три нощи по-късно двамата седяха в землянка на дребно норвежко стопанство до брега.

Ерлен се чувстваше странно развълнуван. За пръв път от много време насам, ако не се брои краткото му посещение в Бяркьой, той присъства на богослужение заедно с хората си. В църквата на Вълчия остров нямаше свещеник, само дякон в крепостта. Духовникът се опитваше да им припомня църковните празници, но никой не се грижеше за душевното спокойствие на норвежците, както си му е редът. Наложи им се да се утешават с мисълта, че се намират на нещо като кръстоносен поход и Всевишният няма да държи толкова строга сметка за греховете им.

Ерлен сподели всичко това с брат си, който го слушаше с разсеяна, странна усмивка на присвитите устни. Той винаги несъзнателно всмукваше леко долната си устна, сякаш размишляваше усилено над някаква загадка и беше на път да я прозре, но все още не бе стигнал до пълна яснота по въпроса.

Ставаше късно. Всички си бяха легнали в бараката. Единствено братята останаха будни. И двамата се чувстваха развълнувани от неочаквано удалата им се възможност да постоят насаме.

Прибоят на морските вълни и развилнялата се буря долитаха приглушено до тях през торфените стени. От време на време в землянката полъхваше вятър, раздухваше жарта в огнището и полюшваше пламъка на лампата с рибено масло. Вътре нямаше покъщнина. Братята седяха върху ниската пръстена пейка, опасваща трите стени на помещението, а между тях се намираше подложката за писане на Гюнюлф с мастило, перодръжки и свитък пергамент. Гюнюлф си записа старателно някои сведения, които Ерлен му предостави съвсем импровизирано: за срещи и домове на водещи уседнал начин на живот норвежци, как да разпознава дали морето е благоприятно за плаване, как да прогнозира какво ще бъде времето, някои думи от езика на лапландците. Гюнюлф лично управляваше кораба на име „Сюнива“; братята от ордена на проповедниците бяха избрали светицата за покровителка на начинанието си.

— Дано не ви сполети участта на мъжете от остров Селя — пошегува се Ерлен.

Гюнюлф посрещна думите му с усмивка.

— Аз не намерих покой — подхвана Ерлен. — А я виж себе си! Първо години наред кръстосваше напред-назад из южните райони, а щом се прибра, заряза свещеническото си призвание и доходите от църковните имоти и хукна да проповядваш пред нечестивия и изчадията му на север до Вяла река. Ти не отбираш от езика им, нито те — от твоя. Струваш ми се по-непостоянен и от мен.

— Аз не нося отговорност нито за земи, нито за роднини — възрази монахът. — Откъснах се от всичко земно, но ти си обвързан с много неща, братко.

— А, да. Свободен е само онзи, който не притежава нищо.

— Вещите ни държат в ръцете си повече, отколкото ние тях.

— Хм. Проклет да съм! Нямам нищо против Кристин да разполага с мен, но не желая непрекъснато да съм на разположение на земите и децата си.

— Не мисли по този начин, братко — посъветва го тихо Гюнюлф. — Рискуваш да ги изгубиш.

— Не искам да ставам като всички други мъже. Затънали са в калта до гуша — засмя се Ерлен, а брат му също се усмихна.

— Не съм виждал по-красиви деца от Ивар и Скюле — призна Гюнюлф. — Ти беше същият на тяхната възраст. Нищо чудно, че мама те обожаваше.

Двамата братя отпуснаха ръце върху дъската за писане помежду им. Дори и на мъждивата светлина от лампата с рибено масло си личеше колко различни са ръцете на двамата мъже. Ръката на монаха — гола, без украшения, бяла и мускулеста, по-малка и по-набита — изглеждаше по-силна, макар че дланта на Ерлен беше корава като рог, а тъмната загрубяла кожа от китката до рамото бе прорязана от синкав белег, останал от раняване със стрела. Кокалестите пръсти на тясната му ръка приличаха на сухи, чворести клони, обсипани със златни пръстени и скъпоценни камъни.

На Ерлен му се прииска да хване ръката на брат си, но стеснението му попречи. Затова пи за негово здраве и се намръщи заради лошия вкус на бирата.

— Кристин стори ли ти се напълно здрава? — попита той.

— Да, цъфтеше като роза, когато през лятото се отбих в „Хюсабю“ — усмихна се монахът. Помълча малко и подхвана със сериозен тон: — Искам да те помоля нещо, братко. Грижи се повече за благоденствието на Кристин и децата. Допитвай се до нея и сключи спогодбите, договорени от нея и отец Айлив. Те чакат само да се съгласиш.

— Тези нейни планове не ми се нравят — колебливо отвърна Ерлен. — А и сега позициите ми са вече други…

— Имотите ти ще струват повече, ако ги събереш на едно място. Кристин ми изложи вижданията си и те ми се сториха много разумни.

— В Норвегия едва ли има жена с по-голямо право на глас в семейните дела от нея.

— В крайна сметка ти вземаш решението. А и си е твоя работа как ще се държиш с Кристин — додаде той с внезапно изнемощял глас.

Ерлен се засмя тихо, гърлено, протегна се и се прозина. Неочаквано и той придоби сериозен вид:

— И ти имаш власт над нея, братко. Не крия, че понякога съветите ти са се превръщали в пречка за добрите ни отношения.

— За кои отношения говориш — за нашите с теб или за отношенията ти с Кристин? — попита монахът.

— И за двете — отговори Ерлен, сякаш прозрението го осени чак сега. — Едва ли е необходимо мирянка да живее чак толкова богоугодно — додаде той по-лековато.

— Съветвах съпругата ти, както намерих за добре. Както е най-добре за нея — поправи се той.

Ерлен се вгледа в монаха, облечен в грубото, сиво-бяло расо на братята проповедници. Черната му качулка, отметната назад, се диплеше на дебели гънки около врата и по раменете. Тонзурата бе обрамчена от тесен венец от коса, запазила непокътната гъстотата и черния си цвят, а кръглото му изпосталяло лице изглеждаше пребледняло.

— Вярно: вече не си само мой брат, а брат на всички хора — досети се Ерлен и се изненада от дълбокото разочарование в гласа си.

— Не е така, макар че е редно да бъде така.

— Бог да ми е на помощ, но според мен това е причината да ходиш при лапландците!

Гюнюлф наведе глава. В жълто-кафявите му очи проблесна слаба искрица.

— Това е една от причините — призна тихо той.

Постлаха кожи и черги върху пода. В помещението цареше ужасен студ и нямаше как да се съблекат. Пожелаха си лека нощ и легнаха върху ниската пръстена пейка.

Ерлен се замисли за вестите от „Хюсабю“. През последните две години не бе чул почти нищо за домашните си. Получи две писма с голямо закъснение и отразените в тях събития датираха от доста време. Отец Айлив ги бе написал вместо Кристин. Тя беше грамотна и пишеше правилно и красиво, но заниманието не й се струваше подобаващо за необразована жена.

Ерлен очакваше съпругата му да е станала още по-съвестна християнка, след като в съседната община пренесли мощите на монах, когото Кристин познаваше лично, докато бил жив. Гауте се излекувал от болестта си, а Кристин се възстановила напълно след раждането на близнаците. Гюнюлф разказа, че братята от ордена на проповедниците в Хамар накрая се принудили да върнат трупа на Едвин Ричардсьон на монашеската обител в Осло, а те наредили да се запише на книга всичко за живота и чудотворствата на брат Едвин, сътворени от него както приживе, така и след смъртта му. Възнамерявали да изпратят писанията на папата и да издействат канонизирането на монаха за светец. Неколцина селяни от долината на река Гаула поели на юг, за да свидетелстват за чудеса, които брат Едвин сторил чрез застъпничеството си за людете от тамошните села и чрез лично изработеното от него разпятие, намиращо се в градчето Медалхюс. Обещали да построят малка църква в планината Ватс, където монахът живял като аскет няколко лета, след което водата в един извор станала лековита. Позволили им да задържат ръката на монаха и да я съхраняват в църквата.

Кристин решила да дари две сребърни купи и голямата брошка със сини камъни за палтото си, останала й за спомен от баба й Юлвхил Ховаршдатер. Поръчала на Тидекен Паус в града да изработи от среброто ръката на брат Едвин. Година след като Ерлен заминал на север, Кристин заедно с отец Айлив, цялата си челяд и мнозина поклонници поела към планината във Ватс, за да присъства по Еньовден на освещаването на църквата от архиепископа.

След това събитие Гауте започнал да укрепва много бързо. Научил се да ходи и да говори. Вече се развивал според възрастта си.

Ерлен се протегна доволно: какво по-голямо щастие от това Гауте да оздравее! Бащата реши да дари още земи на Църквата. По думите на Гюнюлф Гауте станал по-светъл и се разхубавил като майка си. Ех, да можеше Гауте да е момиченце, щяха да го кръстят Магнхил. Ерлен копнееше да види прекрасните си синове.

Гюнюлф Никулаусьон се замисли за онзи пролетен ден преди три години, когато яздеше по склона към „Хюсабю“. По пътя срещна мъж от имението и той му обади, че стопанката не си била вкъщи. Отишла да навести болна жена.

Гюнюлф яздеше по тясна, обрасла с трева пътека между стари дървени огради. Пред него се разлистваше млада широколистна гора. По стръмните глинести насипи на целия склон растяха дървета чак до падината, където реката бучеше в пролетно настроение. Той яздеше срещу слънцето, а крехките зелени листа блестяха по клоните като златисти пламъци, но навътре в гората сянката вече падаше върху тревата и разхлаждаше въздуха.

Гюнюлф зърна бегло езерото. Там се отразяваше другият свят — синьото небе и големите облаци, които се разтапяха или накъсваха от леките вълни, набраздяващи повърхността на водата. Долу, под пътеката, върху тучни, изпъстрени с цветя поляни, се простираше малко стопанство. На двора стояха няколко стопанки с бели забрадки, но Кристин не се виждаше сред тях.

Гюнюлф забеляза коня й малко по-нататък. Обикаляше градината заедно с другите жребци. Пътеката пред очите му потъваше в падина, обгърната от зеленикава сянка, а там, където криволичеше над поредното възвишение от глинени насипи, Кристин стоеше под короните на дърветата, заслушана в песента на птиците. Гюнюлф видя тънката й тъмна снага, надвесена над оградата. Забрадката и ръката й се белееха в далечината. Гюнюлф озапти коня и бавно се отправи към Кристин, но когато се приближи, се оказа, че е видял не нея, а ствол на стара върба.

На следващата вечер слугите му го заведоха в града и свещеникът пожела да гребе. Усещаше сърцето си преродено. Придоби нова увереност. Вече нищо не бе в състояние да разколебае намеренията му.

Осъзна кое е възпирало досега духовното му развитие: неутолимата жажда да спечели хорското благоразположение, която изпитваше още от дете. За да го харесват, той винаги вършеше добрини, държеше се мило с обикновените хора и се шегуваше с тях. Сред свещениците се въздържаше да демонстрира ерудицията си. Блестеше със знанията си, но умерено и смирено, за да не предизвика завистта им. Проявяваше отстъпчивост към Айлив Ниския, защото беше приятел на баща му и Гюнюлф знаеше какви хора харесва архиепископът на Нидарус. Държеше се любвеобилно и мило с Орм, за да спечели част от любовта на момчето към прекалено взискателния му баща. А към Кристин се отнесе строго и безкомпромисно, защото разбра потребността й да се опре на нещо, което няма да й се изплъзне при първата трудност; което няма да я поведе по лоши пътища, ако реши да го последва.

Но сега Гюнюлф проумя истинската причина за добротата си: по-скоро се е старал да спечели доверието й, отколкото да укрепи упованието й в Бога.

Ерлен намери най-точните думи, за да опише въжделенията на брат си. Вече не си само мой брат, а брат на всички хора. Гюнюлф имаше да извърви дълъг и трънлив път, преди братската му любов да бъде от полза за някого.

Две седмици след споходилото го откровение Гюнюлф подели земите си между роднините и Църквата и надяна монашеското расо в общността на братята проповедници. През пролетта ужасяващо нещастие сполетя страната и покърти всички до дън душа: гръм порази катедралата „Свети Улав“ в Нидарус, запали я и унищожи почти целия храм на светеца. Тогава Гюнюлф получи подкрепата на архиепископа да осъществи отколешния си план. Заедно с брат Улав Юнсьон, също посветен в свещенически сан като Гюнюлф, и трима по-млади монаси — единият от Нидарус, другите двама от обществото на проповедниците в Бьоргвин — Гюнюлф пое на север, за да разпръсне светлината на божието слово сред клетите езичници, които живееха и умираха в мрак на границата с християнска страна.

Исусе Христе, Спасителю на човешкия род, разделих се с всичко, обвързващо ме със земните блага. Оставям се на Твоите ръце. Ако такава е волята Ти, нека пожертвам живота си, за да откупиш робите на Сатаната. Вземи ме и нека усетя, че съм Твой раб, защото тогава и аз ще те притежавам… И може би щеше да дойде ден, когато сърцето му пак щеше да лудува и да пее в гърдите, както биеше в Рим, докато обикаляше църквите и се покланяше пред техните светини. „Аз принадлежа на своя любим и към него е устремена любовта ми“.

Братята дремеха на пейките в малката землянка, всеки обзет от вълненията си. В огнището помежду им проблесна слаба искра. Двамата все повече се отдалечаваха мислено един от друг. На следващия ден единият пое на север, а другият — на юг.

 

 

Ерлен обеща на Хафтур Граут да мине покрай Гудьой и да вземе сестра му на юг. Тя беше омъжена за Борд Осюлфсьон от „Ленсвикен“. Ерлен и Борд имаха много далечна роднинска връзка.

„Маргигрен“ излезе от пролива до остров Гудьой и запори вълните към сините планини с издути от слабия бриз платна. Юлв Халдуршон държеше руля, а до него на кърмата стоеше Ерлен. От каютите се появи Сюнива. Качулката на връхната й дреха бе отметната, а вятърът мяташе кърпата на главата й и откри златистите й къдрави коси. Сюнива имаше морскосините блестящи очи и красотата на брат си, но лунички покриваха цялата й кожа чак до малките й пълни ръце.

Още първата вечер, когато Ерлен и Сюнива се видяха в Гудьой, погледите им се срещнаха, после отместиха очи един от друг, а по лицата им се разля неволна загадъчна усмивка. Оттогава Ерлен знаеше, че двамата искат едно и също нещо. Само Ерлен да пожелаеше да обладае Сюнива Улавсдатер, и тя беше негова. Всъщност тя само това чакаше.

Той й помогна да се качи на палубата и задържа ръката й. Забеляза суровия мрачен поглед на Юлв. Явно и той усети какво става. Незнайно защо, Ерлен се засрами. Изведнъж съобрази, че бе посвещавал верния си роднина и сподвижник в безбройните безумства, в които се бе забърквал още от съвсем млад. Нямаше причина Юлв да го гледа толкова ехидно. Не възнамерява да прекрачи границата на благоприличието и доброто възпитание, успокояваше се Ерлен наум. Вече остаря, препати доста и помъдря. Ще се въздържи да се забърка в някоя беля с чужда жена. Нали си има жена вкъщи. Ерлен остана верен на Кристин от деня, когато я зърна за пръв път. Е, на север се случи едно друго, но това никой нормален мъж не би нарекъл изневяра. Досега не бе поглеждал друга жена с желание. Ерлен осъзнаваше, че няма да намери миг покой, ако предаде доверието на Кристин, пък било то и с норвежка от своето съсловие. Ала това пътуване със Сюнива на борда се очертаваше като силно изкушение.

За негово улеснение времето създаваше доста неприятности и той беше постоянно зает, та нямаше време да се задява с госпожата. На остров Дюн се наложи да потърсят пристанище, за да изчакат няколко дни, преди да отплават. Там се случи нещо, което стопи притегателната сила на Сюнива.

Ерлен, Юлв и неколцина мъже спяха в една каюта заедно със Сюнива и слугините й. Една сутрин Ерлен остана вътре последен от мъжете, а жената още не беше станала. Тя го повика, за да й помогне: изгубила си пръстена в леглото. Сюнива пълзеше на колене, само по нощница. От време на време телата им се допираха и в очите им проблясваше дяволито пламъче. После внезапно тя му се нахвърли. Не че Ерлен въплъщаваше благоприличието — нито му беше времето, нито мястото, — но Сюнива му показа сластните си пориви толкова напористо и без капка свян, че той неочаквано изстина. Пламнал от смущение, той отвърна очи от лицето й, размито в неудържим кикот и похот. Отскубна се от прегръдката й без обяснение и излезе от каютата. После изпрати слугините й при нея.

А, не, няма да я бъде тая. Той да не е плъх, който се оставя да го хванат в сламата под леглото. Едно е да съблазняваш, а съвсем друго — да ти се предлагат. Досмеша го. Та той избяга от красива жена както направи израилтянинът Йосиф^[3]. Шарен свят, случва се какво ли не.

Сюнива му напомни за една негова позната. Срещаха се в хан за развратници. Тя пристигаше с целомъдрената, благонравна походка на кралска дъщеря, тръгнала на литургия. Ерлен я облада многократно в горички и плевни, Бог да му прости, забравил за потеклото и за честта й. Докато беше с Ерлен, тя също се мъчеше да забрави за достойнството си, но не успя да пренебрегне напълно аристократичната си гордост. Тя неизменно проговаряше в нея.

Бог да те благослови, Кристин. С Божията помощ ще удържа на думата, която ти дадох първо тайно, а после и в църквата, или повече няма да се нарека мъж на място. Така стоят нещата.

Оставиха Сюнива в град Иряр, където имала роднини. За късмет на раздяла тя не изглеждаше ядосана. Нямаше защо Ерлен да стои с клюмнала глава и да унива като монах: двамата се забавляваха и се наслаждаваха на компанията си по време на пътуването. На сбогуване Ерлен й подари няколко скъпи кожи. Тя обеща да му покаже палтото, което ще си ушие от тях. Сигурно все някога щели да се срещнат отново. Клетата жена, мъжът й боледуваше постоянно и беше доста възрастен.

Ерлен се радваше, че се прибира при съпругата си с чиста съвест, и се гордееше с нравствената си твърдост. Замаян и полудял от желание да види Кристин, той ликуваше: най-красивата и нежна роза и лилия на света и негова!

 

 

Кристин посрещна Ерлен на пристана в Биргси. Рибарите обадили във Виг, че „Маргигрен“ се отбила в Иряр. Кристин бе довела двамата си най-големи синове и Маргрет. Слугите в „Хюсабю“ приготвяха пиршество за приятели и роднини по случай завръщането на господаря.

Дъхът на Ерлен секна, когато видя колко се е разхубавила съпругата му. Доста се бе променила. От крехкото ранимо лице на монахиня под забрадката, което си възвръщаше момичешко излъчване след всяко раждане, нямаше следа. Кристин се бе превърнала в млада жена и майка в разцвета на силите си. Пълните й бузи червенееха между белите гънки на забрадката, а наедрелите й гърди се повдигаха под лъскавите ланци и украшения. Снагата й под колана с ключовете и позлатената ножница се бе наляла и смекчила. Беше станала още по-хубава. Вече не приличаше на крехкия ангел, който всеки миг ще литне към небосвода. Дори големите й слаби ръце се бяха закръглили и побелели.

Пренощуваха във Виг в дома на абата. На следващия ден поеха към „Хюсабю“. До Ерлен яздеше нова, неузнаваема Кристин — млада, с порозовели страни, весела, нежна и премаляла от щастие.

 

 

Кристин възнамеряваше да разговаря със съпруга за толкова много неща: за децата, за тревогите около Маргрет, за плановете й как да възстанови земите. Но всичко това се изгуби в опиянението от празника.

Двамата ходеха постоянно на пиршества и Кристин следваше неотклонно Ерлен, когато се налагаше да пътува в качеството си на областен управител. В „Хюсабю“ работеха много хора, а и сега Ерлен непрекъснато получаваше и изпращаше писма до икономите и наместниците си. Стопанинът се чувстваше превъзходно. Кой би бил по-подходящ за поста на управител, ако не той? Ерлен се бе сблъсквал с почти всички раздели от гражданския закон и с постановленията на християнското правосъдие. Беше си взел поука от несгодите. Отличаваше се с остър и схватлив ум, а и като малък бе получил добро възпитание. Сега тези му добродетели си казваха думата. Ерлен свикна да чете сам писмата и назначи един исландец за писар. Преди господарят слагаше печата си под всичко, което други му бяха прочели, и дори не поглеждаше книжата. Кристин разбра за това през последните две години, след като се запозна със съдържанието на писмата в сандъците.

А тя бе обзета от неизпитвано досега лекомислие. Вече не беше толкова мълчалива сред хора и се държеше повесело, защото знаеше колко е красива, а и за пръв път, откакто се омъжи, се чувстваше напълно здрава. Вечер, когато с Ерлен нощуваха в някоя стая за гости в голямо имение или селска къща, двамата се смееха и шепнешком обсъждаха познатите си и новите вести. Ерлен беше по-словоохотлив от всякога и печелеше с невиждана лекота хорското благоразположение.

Промяна се забелязваше и у децата. Полудяваха от възторг, когато Ерлен им обърнеше внимание. Нокве и Бьоргюлф се вълнуваха от арбалети, копия и брадви. Случваше се бащата да поспре на двора, да ги погледа и да им покаже как става:

— Не така, сине. Ето така трябва да го държиш.

И Ерлен преместваше ръката на малчугана и нагласяше пръстите му. Момчетата пощуряваха от въодушевление.

Двамата големи синове бяха неразделни. Бьоргюлф растеше най-едър и силен от децата. На ръст беше колкото Нокве — по-голям от Бьоргюлф с година и половина и по-пълен. Бьоргюлф имаше буйна къдрава, гарваново черна коса, широко, но красиво лице и синьо-черни очи. Веднъж Ерлен изплашено попита Кристин дали е забелязала, че детето не вижда добре с едното око. Бил и малко кривоглед. Кристин не се разтревожи. Щяло да му мине, като поотрасне. Майката бе полагала най-малко грижи за Бьоргюлф. Той се роди, когато тя бе изтощена от Нокве, а след това на бял свят се появи Гауте. Бьоргюлф се отличаваше като най-силния от синовете им. Притежаваше и най-остър ум, но не говореше много. Той стана любимецът на Ерлен.

Макар и да не го съзнаваше, Ерлен изпитваше лека неприязън към Нокве, защото момчето се роди в неподходящ момент, а и носеше името на баща му. Гауте пък не оправдаваше очакванията му. Главата му беше твърде голяма, но това си имаше обяснение: за две години само главата му порасна, а крайниците тепърва я догонваха. Момчето, с напълно нормален разсъдък, само говореше бавно, защото иначе започваше да сдъвква думите или да заеква и ставаше жертва на подигравките на Маргрет. Той беше най-голямата слабост на Кристин. Не че й беше любимият син — Ерлен забелязваше, че тази роля е отредена на Нокве, — но Гауте се нуждаеше от нея заради слабостта си, непрекъснато търсеше вниманието й и приличаше на Лавранс с лененорусата си коса и тъмните сиви очи. Гауте изглеждаше доста самотен, защото двамата му по-големи братя бяха неразделни, а близнаците — все още малки — се държаха за полите на бавачките.

Кристин вече нямаше много време за децата. Налагаше се да поверява грижите за тях на слугините, както правеха повечето стопанки. Нокве и Бьоргюлф предпочитаха да се навъртат около мъжете в имението. Кристин престана да трепери над малките с някогашната болезнена нежност, но си играеше и се смееше с тях, когато й останеше свободно време да ги събере при себе си.

 

 

В началото на новата година получиха писмо с печата на Лавранс Бьоргюлфсьон. Господарят на „Йорун“ го бе написал собственоръчно и го бе изпратил по свещеника от долината на река Оркла. Затова посланието пристигна с два месеца закъснение. Най-важната новина беше, че Лавранс е сгодил Рамборг за Симон Андресьон от „Формо“. Сватбата щяла да се състои около пролетното поклонение на светия честен Кръст Господен.

Кристин остана слисана до немай-къде, но Ерлен твърдеше, че очаквал подобно развитие на събитията, откакто научил за връщането на Симон Андресьон в имението в Сил след смъртта на Андрес Гюдмюнсьон и особено след като овдовял.