Метаданни
Данни
- Серия
- Оправдано съмнение (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Reasonable Doubt vol.2, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Lux, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Новела
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 78гласа)
- Вашата оценка:
История
- —Добавяне
Глава 6
Опровергаване (юрид.): Изявление в отговор на ответника да подаде жалба в съдебно дело, на твърдение (изразяване на факт), което не е вярно.
Няколко дни по-късно…
Андрю
Официално се бях побъркал.
Задъханата от поредния оргазъм Обри седеше върху мен във ваната.
За трети път тази седмица прекарваше нощта в апартамента ми и беше безсмислено да се преструвам, че имам нещо против.
Не бях сигурен какво, по дяволите, се случваше, но тя определено ми беше влязла под кожата. Промъкваше се във всяка моя мисъл и колкото и да се опитвах да я изхвърля от ума си, като си напомнях, че това между нас е само временно, тя навлизаше все по-дълбоко в живота ми.
— Защо си толкова мълчалив тази нощ? — попита тя.
— Не ми ли е позволено да мисля?
— Не и когато имаш гола жена в скута си.
— Давах й възможност да си отпочине. — Плъзнах ръцете си под бедрата й. — За какви ненужни глупости искаш да говорим днес?
— Не са ненужни. Става дума за семейството ти.
— Какво за семейството ми?
— Все още ли са в Ню Йорк?
Овладях се и не стиснах челюст, както ми се искаше да направя.
— Не знам.
— Не знаеш? — Тя повдигна вежди. — Какво имаш предвид с това „не знам“? Не се ли разбирате?
— Не… — Въздъхнах. — Нямам родители.
Тя наклони глава на една страна.
— Тогава защо си спомням, че през първия месец, когато се срещнахме, ти ми разказа една история за майка ти?
— Каква история?
— Историята за Сентръл Парк и сладоледа. — Тя ме погледна в очите, сякаш очакваше да кажа нещо. — Разказа ми, че всяка събота те е водила там на детски панаир. Каза ми и че най-яркия ти спомен е когато сте чакали на опашка един час под дъжда, само за да си вземете ванилов сладолед.
Примигнах.
— Такава ли е историята? Или се бъркам?
— Не — казах, — точно така е, но оттогава не съм я виждал.
— О! — Тя сведе поглед. — Съжалявам.
— Недей. — Прокарах пръст по устните й. — Справям се добре и сам.
— Може ли да ти задам още няколко въпроса?
— Вече премина лимита за въпроси за деня.
Тя извъртя очи.
— Какво означават всичките тези „Е“ и „Х“ от снимките в коридора?
Внезапно в гърдите ми се появи така познатата болка.
— Нищо.
— Щом мразиш Ню Йорк толкова много и не искаш да говориш за миналото си и това, което се е случило преди шест години, тогава защо си закачил толкова много от тези спомени на стената си?
— Обри…
— Добре, забрави за този въпрос. Ами цитатът на латински върху сърцето ти? Какво означава?
— „Една лъжа поражда друга.“
Целунах я, преди да успее да попита още нещо. Започвах да се чудя защо не беше станала проклет журналист, вместо балерина.
— Твой ред е — тихо каза тя. — Можеш да ме попиташ каквото поискаш.
— Предпочитам да те изчукам отново.
Стиснах бедрата й и се изправих с нея, помагайки й да излезе от ваната, след което се подсушихме и се върнахме в спалнята. Точно когато я придърпах към мен, някой позвъни два пъти на вратата.
Въздъхнах.
— Вечерята е подранила.
Плъзнах се в чифт панталони и тениска, които носех вкъщи и се отправих към вратата с кредитната ми карта в ръка.
В секундата, в която отворих вратата, се изправих пред последния човек на земята, когото исках да видя. Ава.
— Да не си посмял, по дяволите, да ми я затръшнеш в лицето — изсъска тя. — Трябва да поговорим.
— Как не, по дяволите. — Пристъпих навън и затворих вратата след мен. — Колко пъти трябва да ти кажа, че не си желана тук?
— Колкото е нужно, за да ме накараш да повярвам — подигра се тя. — Попитайте ме защо дойдох в Дърам, господин Хамилтън. Угоди ми и най-накрая ще се разкарам.
— Така или иначе ще се разкараш — казах твърдо. — Изобщо не ми пука защо си дошла.
— Дори и да се отнася за подписа ми върху документите по развода?
— Можеше да ми ги изпратиш по пощата. — Стиснах зъби. — И след като съм сигурен, че ще ги оспориш, съм решен да изчакам, докато не свършат всичките ти възможности. Сигурен съм, че в секундата, в която открият какъв клиент си наистина, адвокатите ти ще те разкарат.
— Всичко, което искам, е десет хиляди на месец.
— Поискай пари от мъжа, който те чукаше в спалнята ни, докато аз бях на работа. — Изгледах я свирепо. — Или по-добре попитай съдията, когото „изчука срещу услуга“, или, хей, ако си в настроение, изчукай и бившия ми най-добър приятел. Сексът с него винаги те караше да се чувстваш по-добре, нали така?
— И ти не беше господин Перфектен.
— Никога не съм ти изневерявал, мамка му, и никога не съм те лъгал.
Последва мълчание.
— Пет хиляди на месец.
— Майната ти, Ава.
— Знаеш, че никога не се отказвам — каза тя, а очите й се разшириха, докато отстъпвах навътре към апартамента ми, — винаги получавам каквото искам.
— Аз също.
Затръшнах вратата в лицето й и грозните спомени отново се завърнаха с пълна сила.
Дъжд. Ню Йорк. Разбито сърце.
Виждайки отново Ава, чувайки манипулативния й глас и чувството на познатата болка в гърдите ми ме накараха да осъзная, че не мога да направя същата грешка отново.
Обри вече задаваше въпроси, опитвайки се по свой начин да изрови от живота ми толкова, колкото можеше, мислейки си, че ако се задържи достатъчно дълго наоколо, нещата между нас ще се получат. Но това никога нямаше да се случи, не и след като видях Ава и след като знаех колко далеч би стигнала само, за да ме съсипе отново.
Официално приключвах с тази игра на моногамия, която играехме през последните няколко седмици. Определено беше забавно и различно от всичко друго, но след като не можехме да бъдем заедно, всичко това беше безсмислено.
Отправих се обратно в спалнята ми и видях Обри, която ми се усмихна, докато се качваше на леглото.
— Къде е вечерята? — попита тя, като наклони главата си на една страна. — До вратата ли я остави?
— Не. — Поклатих глава и започнах да събирам нещата й, натъпквайки ги в чантата й.
— Какво правиш? — попита тя.
— Не можеш да останеш.
— Добре… — Тя се изправи. — Какво се случи? Искаш ли да поговорим за…
— Не искам да говоря за нищо друго с теб — просъсках. — Просто искам да те закарам у вас, по дяволите.
— Какво? — Изглеждаше объркана. — Какво ти става? Защо…
— Увери се, че си събрала всичките си боклуци от банята ми, защото няма да стъпиш повече тук.
— Защо не?
— Защото ще започна да чукам някоя друга. — Вдигнах чантата й. — Мисля, че прекарах повече от достатъчно време с теб, не мислиш ли?
— Андрю… — Тя пребледня. — За какво е всичко това? Откъде идва всичко това?
— От същото място, от което е идвало винаги. Излъга ме веднъж, ще ме излъжеш отново.
— Мислех, че сме го преживели.
— Ти да, но не и аз.
— Какво искаш да кажеш?
— Казвам, че трябва да си събереш всички неща и да те закарам у вас. От тук нататък ти си ми стажантка, а аз твой шеф. Завинаги ще бъдеш госпожица Евърхарт, а аз господин Хамилтън.
— Андрю…
— Господин шибан Хамилтън.
Тя се втурна към мен и грабна чантата си, а от очите й закапаха сълзи.
— Майната ти! Майната ти! Това е последният път, в който се ебаваш по този начин с мен.
Изхвърча от апартамента ми, като затръшна вратата след себе си.
Въздъхнах и внезапно почувствах пристъп на вина в гърдите, но знаех, че така беше правилно.
Или трябваше да приключа с тази глупост, или по-късно да бъда виновен за това, че съм й разбил сърцето.
Излязох на балкона и запалих пура, гледайки към безлунното небе. Чувствах се зле заради това, че бях приключил нещата по този начин, и заради това, че я бях изхвърлил без никакво обяснение, но трябваше да се върна към старото си аз, преди да нагазя по-дълбоко и да й отдам сърцето си.