Уитни Грасия Уилямс
Оправдани лъжи (4) (Част първа)

Глава 5

Осъждане (юрид.): Съдебно решение за вина срещу подсъдимия.

 

Андрю

— Господин Хамилтън?

Две седмици по-късно, Обри остави кафе на бюрото ми. Въпреки че се ядосвах само като я погледнех, лично бях настоял да работи като моя стажантка.

Държах се по-жестоко от всякога. Пренебрегвах я, почти не говорех с нея и се въздържах от това да я гледам твърде дълго. Възложих й да отговаря за ежедневните ми дози кафе, настоявах да свърши някоя задача най-малко три пъти и всеки път, когато поискаше помощта ми, аз й отговарях троснато „оправяй се сама“.

Мислех си, че да работи под такова напрежение ще я накара да се пречупи, но тя никога не се разстройваше или обиждаше от грубостта ми, което ме ядосваше още повече. Влечението ми към тази жена, което мислех, че е временно, се засилваше всеки път щом погледнех лицето й.

Особено днес.

Докато придърпвах кафето към себе си, забелязах, че е с бежова рокля, която прилепваше по тялото й и очертаваше зърната на гърдите й. Мамка му, забелязваше се дори линията на дантелените й бикини.

Мамка му!

— Господин Хамилтън? — повтори отново тя.

— Да, госпожице Евърхарт?

— Днес имам важна репетиция по балет, така че се чудех… — изглеждаше ужасно нервна. — Може ли да си тръгна по-рано днес?

— Не!

Тя въздъхна.

— Не мога да пропусна тази репетиция. Ще бъде в „Гранд Хал“.

— И?

— И… — измърмори тя и се прокашля. — С цялото ми уважение, господин Хамилтън, но това е нещо много важно за мен. Обикновено „Гранд Хал“ е винаги запазен за спектакли и това, че го отварят и ни позволяват да репетираме там, е…

Бях зает с това да се взирам в устните й и не я слушах, но колкото и да ми се искаше да продължа с работата си и да я пренебрегна отново, не можех.

— … това е факт. — Тя продължаваше да говори. — Не искам толкова много. Трябва да ме пуснете.

— Върнете се на работа, госпожице Евърхарт.

— Господин Хамилтън, моля ви…

— Върнете. Се. На. Работа! — Втренчих се в нея, предизвиквайки я да отвори съблазнителната си уста отново. — Пет пари не давам за личния ви живот. Плащам ви за двадесет и пет часа седмично, така че ще работите двадесет и пет часа седмично и ще ги работите, когато аз кажа, че ще ги работите, така че се върнете на бюрото си.

Тя ме гледаше право в очите и нямаше как да не забележа сълзите, които бликнаха от очите й.

— Можете да вземете тази кутия с кърпички — казах аз.

Клатейки глава, тя отстъпи назад и се отправи към вратата.

— Не се обиждайте, но ще попитам господин Бах дали мога да си тръгна по-рано.

— Моля? — изправих се. — Какво каза?

Тя продължаваше да върви към вратата, а звукът от токчетата й отекваше в целия ми офис. Преди да успее да дръпне дръжката, аз я избутах и затръшнах вратата.

— Мразя неподчинението, госпожице Евърхарт.

— Няма нужда да се тревожите повече за това. — Лицето й беше гневно и зачервено. — Ще помоля господин Бах да ме премести, защото отказвам да работя повече с вас.

— Късмет с това. Никой не те иска, освен мен.

— Силно се съмнявам. — Тя опита да се отдалечи, но аз улових ръцете й и ги приковах над главата й. — Аз бях най-добрата и ти го знаеш, мамка му — просъска тя. — Няма да търпя шибаните ти глупости повече. — Изглеждаше така, сякаш искаше да се изплюе в лицето ми. — Ти си един жесток, студен и високомерен задник и се съмнявам, че ще науча нещо полезно от теб.

— Внимавай какво говориш. Все още съм твой шеф.

— Беше мой шеф!

Затегнах хватката си около китките й и я погледнах право в очите, притискайки гърдите си срещу нейните.

— Нека ти кажа какво ще направиш, Обри. Ще се върнеш в кабинката си и ще останеш там до края на работния ден, ставайки само за да ми донесеш чаша кафе. Ще кажеш на директора по балет, че ще отидеш щом свършиш работа и изобщо няма да ходиш при господин Бах и да му казваш каквото и да било. Тук не преместваме просто така някой стажант, само защото се е разплакал.

— Предполагам, че за всичко си има пръв път.

Тя присви очи и ми хвърли един от моите ледени погледи, а гърдите й се спускаха нагоре-надолу забързано.

— Обри…

— Пуснете ме или ще започна да крещя, господин Хамилтън. Не чух и думичка от това, което ми казахте, така че ви предлагам…

Впих устни в нейните, за да я накарам да замълчи. Държах ръцете си здраво стиснати около китките й, притискайки с бедрата си тялото й към вратата.

Тя промърмори, когато плъзнах езика си в устата й и захапах долната й устна толкова силно, колкото можех. Пуснах китките й и я сграбчих за кръста, придърпвайки я срещу мен, докато ръката ми си проправяше път под роклята й.

Улових дантелените й бикини, бавно ги избутах настрани и плъзнах един пръст дълбоко в женствеността й. Тя изстена силно, което ме накара да добавя втори пръст. Беше толкова шибано мокра, но колкото и да ми се искаше да я изчукам срещу вратата и да я накарам да забрави името си, се насилих да откъсна устни от нейните и да се отдръпна.

— Разкарай се от офиса ми.

— Какво? — попита задъхано тя с разширени от изненада очи.

— Върви на важната си репетиция.

— Господин Хам…

— Побързай, преди да си променя решението. — Заобиколих я и отворих вратата. — Тръгвай!

Тя не се поколеба, и веднага след като си тръгна, осъзнах, че няма да издържа на това напрежение още дълго. Трябваше да я преместя или да я уволня, и то бързо. Няколко часа по-късно в средата на работния ден получих съобщение от Ализа. Извъртях очи и промених името й на „Обри“, преди да го прочета.

„Къде изчезна през последните две седмици? Добре ли си? Звъня и ти пиша, а ти не отговаряш, което ме безпокои. Ако прочетеш това, моля те, пиши ми.“

Не исках да отговарям, но се предадох веднага щом си спомних вкуса на устните й.

„Добре съм. Просто наскоро направих важно откритие и се опитвам да реша как да се справя с него.“

„Нещо важно ли е?“

„Много важно.“

„Съжалявам. Искаш ли да ти кажа нещо, което ще те кара да се почувстваш по-добре?“

„Съмнявам се, че каквото и да кажеш, може да ме накара да се почувствам по-добре точно сега.“

„Искаш ли да се обзаложим?“

„Давай.“

„Току-що бях нацелувана до несвяст от шефа ми. Мисля, че през цялото време се държеше толкова гадно, защото иска да ме чука.“

„Наистина не мисля, че шефът ти иска да те чука.“

„Определено иска. Беше твърд като скала, докато ме целуваше и хапеше устните ми. Притискаше ме към себе си така, сякаш иска да ме притежава. Никога през живота си не съм била толкова мокра.“

Поколебах се.

„И това трябва да ме накара да се почувствам по-добре?“

„През цялото време си представях, че си ти. Липсваш ми.“

Незабавно изключих телефона си. Не знаех каква игра играеше, но определено не ми харесваше.

„Представях си, че това си ти? Липсваш ми?“

Как пък не!

Секси задник или не, нямах намерение повече да отговарям на съобщенията и обажданията й.