Уитни Грасия Уилямс
Оправдани лъжи (3) (Част първа)

Глава 4

Тежест на доказване (юрид.): Задължението да се докаже или опровергае спорен факт.

 

Андрю

— Споменах ли, че получих главната роля за прослушването, на което се явих? — каза Ализа на следващата сутрин.

Говорех с нея, докато отивах на работа. Не казах нищо за това, че ми затвори телефона снощи. Щях да я накажа по-късно.

Тринадесет дни…

— Споменах ли ти? — попита тя отново.

— Не, и освен ако не ми кажеш кога и къде ще е шоуто, то тогава изобщо не ме интересува.

— Еха! — Тя се засмя. — Ядосан си заради снощи, нали?

— Бесен съм.

— Защото ти затворих?

— Защото съм сигурен, че си крещяла „да“, докато свършваш, и ми затвори, защото не искаше да те чуя.

Тя мълчеше и тъкмо се канех да й кажа още нещо, когато Джесика изведнъж пристъпи в офиса ми и ми се усмихна.

— Задръж за секунда. — Задържах телефона срещу гърдите ми. — Какво има, Джесика?

— Последните интервюта ще започнат след двадесет минути. Нуждаят се от теб в конферентната зала.

— Ще отида там, когато реша. — Престорих се, че не забелязвам въздушната целувка, която тя ми изпрати, и я изчаках да затвори вратата. — Ще ти се обадя по-късно, Ализа. Имам среща.

— Какво съвпадение. Аз също имам среща.

— С глупавия ти клиент с оръжието?

— Не, нещо много по-лошо. Интервю за стаж.

— Какво съвпадение наистина. — Въздъхнах, докато обличах сакото си. — За съжаление и аз трябва да се справя с няколко такива.

— Искаш ли да споделиш някакъв съвет?

— Опитай да изглеждаш така, сякаш наистина ги слушаш, докато отговарят на въпросите ти, и се увери, че телефонът ти е напълно зареден, за да можеш да сърфираш в интернет.

Тя се засмя.

— Не искам съвет за мен, а за стажантите. Нещо, което да кажа, ако някой от тях е изнервен.

— О! — свих рамене. — Кажи им моето мото.

— И какво е твоето мото?

— „Каквото виждаш, такова получаваш.“

— Защо ли изобщо те попитах?

— Защото винаги ти казвам истината — отговорих й и затворих.

— Господин Хамилтън? — Джесика отново нахълта в офиса ми. — Останалите искат да прегледате файловете, преди да започнат.

— След теб.

Последвах я до конферентната зала, където Уил Грийнууд и Джордж Бах чакаха, и седнах до тях.

— Радвам се най-накрая да те видя извън офиса ти, Андрю.

— Да — добави Джордж, — благодаря ти, че ни оказа честта да се появиш днес. Все пак знаем колко си общителен.

Извъртях очи.

— Защо трябва и тримата да провеждаме стажантските интервюта и какъв е смисълът да имаме отдел Човешки ресурси, щом партньорите трябва да вършат тяхната работа?

— Ние сме семейство, Андрю — заговори строго господин Грийнууд. — Няма значение дали е стажант, секретарка или младия мъж, който идва през нощта и чисти офисите. Искам всеки един в тази фирма да се чувства като част от семейството. Ти не се ли чувстваш част от семейството?

— Няма да отговоря на този въпрос — казах. — Колко ще вземем тази година?

— Не много. — Уил ми подхвърли папка. — Вече имаме топ пет. Сега трябва да останат трима. Двама от правния факултет и един от предварителното право. Следващият семестър ще вземем още двама.

— Хмм.

Извадих автобиографията от папката и се престорих, че съм силно заинтересован, докато Уил и Джордж преглеждаха останалите четири.

— Добре, Джесика. — Уил натисна бутона на интеркома. — Можеш да ни изпратиш първия кандидат.

Когато вратата се отвори, очаквах да видя поредният зле облечен стажант със скована усмивка, но жената, което влезе вътре, беше много повече от това. Облечена в светлосива рокля, която прилепваше по бедрата й, и обувки с високи токчета, тя беше една от най-сексапилните жени, които някога съм виждал. Не можех да откъсна очи от нея.

Сапфиреното колие на врата й отиваше на морско сините й очи. Косата й бе вързана на хлабава опашка и няколко кичура нежно галеха гърдите й, а ярко розовите й устни, шибаните й плътни, ярко розови устни се движеха и изливаха порой от думи.

Нямах представа какво казваше!

Извърнах очи от розовата презрамка на сутиена й, която се бе измъкнала изпод роклята й и падаше върху голото й рамо, и зашеметяващите й сини очи срещнаха моите. Повдигнах вежди и тя се изчерви, а после се обърна към партньорите ми.

— Добре дошла в „Грийнууд, Бах и Хамилтън“, госпожице Евърхарт — каза Джордж. — Щастливи сме, че се сте тук за интервюто, но както знаете, в този момент можем да изберем само един студент-стажант за програмата ни.

— Разбирам, господине.

Пенисът ми потръпна, когато очите ни се срещнаха отново. Не можех да спра виденията, които заливаха мозъка ми — как я навеждам на бюрото в офиса ми, чукам я срещу стената, как издърпвам ръцете й над главата й и я измъчвам с езика си цяла нощ. Всяко следващо видение преминаваше в друго. Преди да се усетя, мислено я бях съблякъл и в залата останахме само ние двамата.

Какво, по дяволите, не беше наред с мен? Привлечен от бъдеща стажантка? Студент-стажантка?

— Тогава да започваме. — Гласът на Джордж ме върна в реалността. — Господин Хамилтън, искате ли да започнете пръв с въпросите?

— Не особено — казах, опитвайки се да не обръщам внимание на роклята на госпожица Евърхарт, която се бе повдигнала високо над бедрата й. Джордж ме побутна под масата и прошепна под носа си.

— Семейство, Андрю, семейство.

Извъртях очи.

— Защо искате да бъдете адвокат, госпожице Евърхарт?

— Харесва ми да прецаквам хората и открих, че може да ми бъде плащано за това.

Устните ми се извиха в усмивка, а Джордж и Уил се засмяха.

— Сега сериозно, господа — продължи тя. — Идвам от голямо семейство на адвокати и съдии, така че съм закърмена с правото. Знам, че съдебната система е далеч от перфектна, но нищо не ме прави по-щастлива от това да я виждам в най-добрата й светлина. Няма по-велико чувство от това да работя за благото на обществото.

— Добър отговор — каза Уил. — Сега ще ви зададем няколко въпроса по отношение на реалния свят от случаите, които ви изпратихме по пощата. Успяхте ли да завършите всичко?

— Да, господине.

— Чудесно. Въпрос номер едно: Вашият клиент влиза във федерална банка със зареден пистолет в джоба си. След като се блъска в непознат, пистолетът гръмва и го прострелва в крака. Прочитайки обвиненията, подадени от прокуратурата, какво щяхте да пледирате?

— Какво? — погледнах към него. — Можеш ли да повториш въпроса, Уил?

— Казусът ли?

— Въпросът, който зададе току-що.

Той кимна щастливо и го повтори, като акцентира върху това колко голямо престъпление е да се разхождаш със заредено огнестрелно оръжие из федерална банка.

Умът ми веднага се върна обратно към разговора, който проведохме с Ализа миналата вечер. Усмихнах се, мислейки си, че не ми беше разказала повече за случая, защото може би „приятелят“ й беше във всички заглавия на вестниците и местните новини, и така щях да разбера коя е. Извадих телефона си и го задържах под заседателната маса, докато пишех в Гугъл „Мъж се прострелва във федерална банка, Северна Каролина.“

Нямаше нито един резултат.

Хмм.

— Какво ще го посъветвате да пледира, госпожице Евърхарт? — попита отново Уил.

— Да не обжалва — отвърна тя бързо.

— Да не обжалва? — изглеждаше впечатлен. — Защо?

— Няма лиценз за огнестрелно оръжие, а и съм сигурна, че защитата ще извърти нещата така, че да изглежда, че той е носел оръжието в банката с намерение да навреди и на някой друг, освен на себе си. Независимо от това, че е наранил само себе си, ще бъде наказан с лишаване от свобода, така че единственото, което можем да направим, е да се договорим колко време ще прекара в затвора.

Примигнах, отказвайки да повярвам, че отговорът й е нещо повече от съвпадение. В интерес на истината веднага след като бе започнала да обяснява логиката си, знаех, че е — само един студент щеше да започне да говори за „емоционален апел“ веднага след довода си.

Докато Уил и Джордж продължаваха да я засипват с въпроси, аз продължих да търся в Гугъл различни вариации на случая. „Мъж открива огън в банка“, „Без обжалване по случай със стрелба във федерална банка“, „Човек се прострелва сам в банка“, но нямаше никакви резултати.

— Госпожице Евърхарт, има ли адвокати, на които искате да подражавате, докато градите кариерата си? — попита Джордж.

— Всъщност, да. Винаги съм се възхищавал на кариерата на Лиъм Хендерсън.

— Лиъм Хендерсън? — извъртях очи. — Кой е той?

Обикновено интервюираните назовават федерален съдия, известен адвокат или познат областен прокурор. Но непознат на никой адвокат? Никога.

— Ами, влязъл е в историята като най-младият адвокат, открил правителствена конспирация някога, и той…

Спрях да слушам какво говори и продължих да търся в Гугъл.

— Интересен избор, госпожице Евърхарт — каза Уил. — Имате ли някакви текущи наставници в адвокатската колегия, освен членовете от семейство ви?

— Да.

— Поддържате ли редовен контакт с този наставник? Ако е така, колко често?

— Говорим почти всеки ден и вярвам, че сме близки.

Защо нямаше нищо за този случай? Щом ставаше дума за стрелба във „федерална“ банка, то тогава случаят би трябвало да бъде в заглавията на всички вестници.

— Менторът ви има ли възможност да говори с нас, или да изпрати писмо по отношение на характера ви?

Втората серия въпроси беше излишна. Уил определено беше впечатлен от тази жена и стажът й беше в кърпа вързан.

— Сигурна съм, че мога да го помоля да се свърже с вас, ако е необходимо.

— Чудесно. И така, кажете ни, какъв беше последният съвет, който ви даде менторът ви, преди да се явите на интервюто?

Погледнах часовника си. Колкото по-скоро свършеха днешните интервюта, толкова по-скоро щях да се обадя на Ализа и да я попитам за случая. Може би ме беше излъгала за някои от детайлите, за да прикрие самоличността си.

— Когато му казах, че съм изнервена относно интервюто днес — отвърна тя тихо, — той ми каза: „Каквото виждаш, такова получаваш.“

Незабавно вдигнах глава от телефона си.

— Какво е казал? — Джордж кръстоса ръце над гърдите си, смеейки се. — Това звучи като нещо, което нашият Андрю би казал! — Той ме потупа по рамото. — Нали така, Андрю?

— Да — присвих очи към „госпожица Евърхарт“. — Това звучи точно като нещо, което аз бих казал…

Тя пъхна един кичур коса зад ухото си.

— Можете да бъдете сигурни, че ще кажа на наставника си, че някой действително се забавлява със странното му чувство за хумор.

— Моля ви, направете го.

Отговаряше на следващите въпроси с лекота и големите й сини очи дори не мигнаха, когато въпросите станаха по-трудни. Колкото повече я слушах да говори, толкова повече речта й ми ставаше позната и едва не изгубих контрол.

Една случайност, добре, но две? По дяволите, повече от необяснима.

Докато Уил и Джордж я питаха за любимите й вдъхновяващи цитати, аз набрах номера на Ализа, която имаше лошия навик да не изключва звука на телефона си. Трябваше да знам дали това, което си мислех, е вярно, или умът ми си играеше жестока шега с мен.

Взирах се в екрана на телефона и броях секундите. Веднага щом изминаха поне три позвънявания, изпуснах огромна въздишка на облекчение, която заседна в гърлото ми, когато из конферентната зала се разнесе звука от удар на камбана.

— Толкова съжалявам! — Бузите на госпожица Евърхарт се обагриха в розово, докато вдигаше дамската си чанта. — Имам странния навик никога да не изключвам звука на телефона си. Наистина имах намерение да го оставя в колата.

Извади телефона си, усмихна се към екрана и затвори.

Какво? Мамка му…

— Случва се. — Уил се засмя. — Така или иначе вече приключвахме. Вече зададохме последните си въпроси. Имаш ли някакви въпроси, Андрю?

Втренчих се в „Ализа“. Бях объркан и много ядосан.

— Андрю?

— Не — отвърнах и забелязах, че тя отново се изчерви, — няма какво повече да кажа.

Уил и Грег се изправиха и се усмихнаха, протягайки ръце да стиснат нейната, но аз останах седнал.

Не можех да повярвам, мамицата му.

Нямаше нито зелени очи, нито червена коса, нито пък беше „лицензиран адвокат“.

Беше шибана лъжкиня!

— Господин Хамилтън? — стоеше пред мен с протегната ръка. — Благодаря ви, че ме интервюирахте днес. За мен бе удоволствие да се запознаем.

— Удоволствието е изцяло мое. — Стиснах ръката й, стараейки се да не обръщам внимание на меката и гладка кожа под пръстите ми. — Късмет!

Тя кимна, сбогува се с трима ни още веднъж и после излезе от стаята.

Докато Уил и Джордж обсъждаха колко са впечатлени от интервюто, аз се насилих да разгледам отново папката й.

Студентка с двойна специалност в Дюк, право и балет. Перфектен 4.0 на GPA. Водеща роля в „Лебедово езеро“, наскоро вписана в топ десет от стоте човека в класа й. Имаше и десет препоръчителни писма — от вече доказали се адвокати, както и едно от новоназначения помощник на областния прокурор.

Колкото и да бяха впечатляващи личните й постижения, за мен беше важна рождената дата. Госпожица Евърхарт беше на двайсет и две.

Мамка му! Беше най-талантливата от всички незавършили, но дори не беше последна година.

Не, мамка му, тя беше хлапе.

* * *

Вечерта игнорирах съобщението от Ализа, което гласеше: „Ако не си на друга злополучна среща, обади ми се, когато видиш това“.

Бях прекалено ядосан, за да говоря с нея. След всичките часове, който бяхме прекарали на телефона, и всичките пъти, които й бях казвал, че мразя лъжците, тя все пак ме беше излъгала, и то неведнъж.

Исках да гласувам с „не“ на кандидатстването й за стаж, но не можех да го направя. След като приключихме и последното интервю за деня, решението ни бе единодушно: Обри Евърхарт.

И все пак, докато останалите обсъждаха плюсовете и минусите на другите кандидати, аз стоях замаян и се ядосвах на себе си, че не бях прозрял всички лъжи на Обри по-рано.

През шестте месеца, през които бяхме говорили, тя винаги задаваше простички въпроси, които понякога ме караха да се чудя, но никога не помислях втори път за тях. Беше споменала университета Док няколко пъти, но никога не говореше дълго на тази тема и ме оставяше с впечатлението, че е завършила там. Но скорошният ни разговор за това как иска одобрението на родителите си и как е раздвоена между танците и правото, трябваше да ми покаже истината.

Не знаех на коя лъжа се ядосвах повече — тази, че не е никакъв адвокат, а студентка, или че ме беше излъгала относно външния си вид.

След шестия шот осъзнах, че втората ме беше разтърсила най-силно. Определено беше „моят“ тип жена и въпреки че тогава не знаех коя е наистина и на колко е години, в момента, в който бе пристъпила в конферентната зала, аз я пожелах.

Докато обръщах поредния шот, телефонът ми звънна.

Беше Обри.

Извъртях очи и го оставих да звъни. Грабнах една от последните ми кубински пури и излязох на балкона. Трябваше да помисля.

Беше беззвездна и катраненочерна нощ, която бе скрила луната зад завеса от тъмни облаци. Колкото и да не исках да го призная, тази нощ си приличаше ужасяващо много с онази отпреди шест години.

Нощта, в която животът ми се бе променил завинаги, нощта, която ме беше оставила разбит и вцепенен. И всичко това заради серия от сърцераздирателни и невъобразими лъжи.

Колкото и да се опитвах, не можех да забравя спомена за онзи дрезгав глас. „Андрю, трябва да ми помогнеш. Трябва да ме измъкнеш оттук. Спаси ме, Андрю…“.

Разтърсих глава и блокирах останалата част от спомена. За разлика от преди шест години, сега аз контролирах ситуацията и „Ализа“ можеше да върви по дяволите. С приятелството ни беше свършено. Нямаше никакво оправдание за това, което беше сторила, но преди да я разкарам, щях да я накарам да си плати.