Кандис Бушнел
Дневниците на Кари Брадшоу (21)

21.
Състезанието

Съдиите вдигат оценките си: четири-три, четири-едно, три-девет. Колективно стенание откъм пейките.

Това ме поставя на предпоследно място в класирането.

Грабвам близката хавлия и я мятам на главата си, за да подсуша косата си. Треньорът Нипси стои до мен с кръстосани пред гърди ръце и съзерцава таблото с присвити очи.

— Концентрация, Брадшоу! — промърморва.

Заемам мястото си на пейката на състезателите, точно до Лали.

— Лош късмет — е единственият й коментар. Този път тя се представя много добре. Спечели в своята категория, което я прави един от претендентите за купата по плуване свободен стил. — Но разполагаш с още един опит! — изрича окуражаващо.

Кимвам и сканирам с поглед пейките на публиката от другата страна на басейна. Да, Себастиан е тук, на третата пейка, точно до Уолт и Маги.

— Да не би да си в цикъл? — пита Лали.

Може би защото сме почти непрекъснато заедно, на двете ни идва почти по едно и също време. Ще ми се да можех да стоваря вината за днешния си провал върху хормоните, но не мога. Давам си сметка, че наистина прекарвам твърде много време със Себастиан и ето че започва да ми личи.

— Не — отговарям мрачно. — А ти?

— Мина миналата седмица — отговаря тя. После поглежда към пейките, забелязва Себастиан и му помахва. Той й отвръща на поздрава. — Себастиан ни гледа! — казва тя в мига, в който се изправям, за да се подготвя за последния си опит. — Не се проваляй този път!

Въздъхвам и докато се качвам по стълбичката към трамплина, се опитвам да се фокусирам. Заставам в готовност, отпускам ръце встрани от тялото си с дланите навътре и точно в този момент ме озарява стряскащо ясно прозрение — вече не искам да се занимавам с всичко това!

Правя четири стъпки напред и подскачам, като изстрелвам тялото си право във въздуха, но вместо да полетя, установявам, че всъщност падам. За части от секундата се виждам как се сгромолясвам в дълбока скалиста бездна, питайки се какво ли ще стане с мен, когато стигна до дъното. Дали ще се събудя? Или може би вече ще бъда мъртва?

Влизам във водата със свити колене и разплисквам след себе си обилно количество вода.

Свършено е с мен. Насочвам се към съблекалнята, събличам банския си костюм и влизам под душа.

Винаги съм знаела, че някой ден ще се откажа от гмуркането. Никога не съм го виждала като част от бъдещето си. Дълбоко в себе си винаги съм знаела, че никога няма да стана достатъчно добра, за да ме приемат в отбора по гмуркане на който и да е университет. Но досега всичко беше забавно, при това не само самият спорт. Забавни бяха пътуванията с автобус до други училища, игрите на табла между два тура в състезанията, вълнението от победите и от връчването на купите. Не че нямаше и лоши дни, в които не ставах за нищо. Тогава се укорявах, заклевах се, че ще тренирам повече и че ще продължа напред. Но днешното ми отвратително представяне е нещо много повече от поредния лош ден. То просто беше неизбежно. Показа ми, че съм достигнала предела на възможностите си.

С мен е свършено.

Излизам изпод душа и се увивам в хавлията. Изтривам парата от огледалото и се вторачвам в лицето си. Не изглеждам по-различна от вчера. Но се чувствам по-различна.

Това не съм аз. Тръсвам глава и скривам краищата на косата си под кърпата, питайки се как ли ще изглеждам с по-къса прическа. Лали съвсем наскоро се подстрига и сега се тупира в горната част и пръска косата си с лак, който държи в шкафчето си. До този момент тя никога не е обръщала кой знае какво внимание на косата си, а когато отбелязах този факт, тя рече:

— Вече сме на възраст, когато трябва да започнем да мислим как изглеждаме в очите на момчетата. — Нещо, което тогава възприех като шега.

— Какви момчета? — погледнах я слисано, а тя отговори:

— Всички.

После ме изгледа от горе до долу и се подсмихна.

Себастиан ли имаше предвид?

Ако напусна отбора по плуване, ще мога да прекарвам повече време с него.

* * *

Изминаха две седмици от ски инцидента с Джордж. Четири ден подред се събуждах ужасена, че сестрата на Себастиан, Амелия, ще му каже, че ме е видяла с Джордж, но засега Себастиан не ми е споменавал нищо по този въпрос. Което означава, че тя или не му е казала, или на него изобщо не му пука. Даже веднъж се опитах да подразбера как стоят нещата, като го попитах за сестра му, а той само отговори: „Много е готина!“, както и: „Може би някой ден ще се запознаете.“

А после се опитах да разбера защо е напуснал частното училище, за да дойде в гимназия „Касълбъри“. Не можех да повярвам, че онова, което ми каза Джордж, е истина — в крайна сметка защо му е на Себастиан да мами на изпитите, когато е достатъчно умен, че да запише такива сложни курсове като висша математика? Обаче той само се изсмя на въпроса ми и отвърна: „Имах нужда от промяна.“

И тогава реших, че Джордж просто е ревнувал.

Сега, след като имах възможността да си отдъхна от необходимостта да се срещам с Джордж, бях решена да дам всичко от себе си, за да бъда по-добро гадже на Себастиан. Уви, но на този етап това като че ли означава да зарежа почти всичко, с което обичам да се занимавам в свободното си време, в това число и плуването.

Почти през ден Себастиан полага максимални усилия да ме накара да прекратя ходенето на тренировки, изкушавайки ме с различни предложения. Например:

— Хайде да отскочим до аквариума „Мистик“ и да погледаме китовете убийци!

— Имам тренировка по плуване! А после трябва да уча!

— Посещението на аквариума е също образователно мероприятие.

— Не мисля, че гледането на китове убийци ще ми помогне с нещо да вляза в колежа.

— Много си отегчителна! — беше отсякъл тогава той, но по начин, от който ставаше ясно, че ако не искам да си губя времето с него, някое друго момиче ще го направи.

А един следобед каза:

— Пропусни тренировката и да отидем да гледаме „Градски каубой“. Тъкмо в киното ще можем да се целуваме!

Съгласих се с това излизане. Денят ми и без това беше отвратителен и последното място, където бих искала да бъда, бе студеният басейн. Но после през цялата прожекция се чувствах адски виновна, а Себастиан ми се ядоса, когато непрекъснато пъхаше ръката ми в разтворените си дънки, за да стискам пениса му, а аз я издърпвах обратно. По отношение на секса той беше доста по-напреднал от мен. Често споменаваше за различни „приятелки“, с които е излизал в частното училище. Но доколкото схванах, въпросните приятелки не са се задържали повече от няколко седмици.

— И защо? — попитах го аз.

— Бяха луди — отговори той така, сякаш лудостта е неизбежна странична последица от ходенето с него.

Сега отварям шкафчето си, вглеждам се в него и започвам да се чудя дали и аз не съм се заразила от същата болест.

Шкафчето ми е празно.

Трясвам вратичката и проверявам номера. Моето си е. Отварям го пак, допускайки, че не съм довидяла добре, но то си е все така празно. Проверявам и шкафчетата вляво и вдясно от моето. Те също са празни. Увивам се с хавлията и присядам на пейката. Къде, по дяволите, са дрехите ми? И тогава ме озарява прозрение — Дона Ладона и двете Джен!

В началото на състезанието ги забелязах да седят в края на пейката и да се подхилват, но изобщо не ми мина през ума какво биха могли да направят. Всъщност допуснах, че нещо са намислили, но не и че ще стигнат чак дотам, че да ми отмъкнат дрехите. Особено след като Дона безсъмнено си има ново гадже — онзи тип, когото зърнах пред къщата й. Напоследък двете Джен упорито разнасят слуха за него, разправяйки наляво и надясно, че това било някакво по-голямо момче от Бостънския университет, но освен това и прочут модел, който бил в някаква реклама на Пако Рабан. Малко след това от външната страна на вратичката на шкафчето на Дона се появи страница от списание, на която се вижда мъж, хванал шишенце с афтършейв. Страницата остана там няколко дена, докато накрая Лали не издържа повече, нарисува балонче, излизащо от устата на модела, в което написа: „АЗ СЪМ З-К И ГЛУПАК.“

Безсъмнено Дона не е успяла да го понесе и сега се е заела да отмъщава.

Стига толкова! Отварям вратата към басейна и тъкмо се каня да изляза, когато си давам сметка, че в момента тече състезанието по плуване и Лали пори яко водата. Пък и не мога да се покажа насред залата само по хавлиена кърпа. Оглеждам внимателно пейките. Дона Ладона и двете Джен са изчезнали. Себастиан е изцяло погълнат от състезанието и вдига юмрук, когато Лали плясва с крака над главата си, преобръща се и се втурва напред, за да заеме първото място. Уолт се оглежда така, сякаш планира бягството си, а до него седи Маги и се прозява.

Маги! Трябва да се добера до Маги!

Втурвам се към другия край на съблекалнята и излизам през вратата, която отвежда в коридора. После прецапвам до входа на сградата и излизам навън. Леденостудено е, а аз съм боса, но засега никой не ме е видял. Втурвам се покрай стената и се вмъквам през вратата, която отвежда точно под пейките. Промъквам се под плетеницата от крака над главата си и сграбчвам крака на Маги. Тя подскача стреснато и се оглежда.

— Маги! — просъсквам отдолу.

— Кари? — изумява се тя и наднича между дъските. — Какво правиш тук? И къде са ти дрехите?

— Дай ми якето си! — отсичам бързо.

— Защо?

— Маги, моля те! — Измъквам якето й, хвърлено на пейката до нея, и допълвам: — Не ме питай сега! Ела в съблекалнята и ще ти обясня!

Грабвам якето и хуквам навън.

— Кари? — провиква се тя броени минути по-късно. Гласът й отеква в празната съблекалня.

— Тук съм. — Тъкмо ровя в коша с мръсните кърпи с надеждата, че Дона може би е изхвърлила дрехите ми тук. Откривам огромен чифт спортни гащета, един мръсен чорап и бандаж. — Дона Ладона е откраднала дрехите ми! — промърморвам, осъзнала, че не мога да сторя нищо повече, освен да се предам.

— Откъде знаеш? — присвива очи Маги.

— Стига де, Маги! — Увивам се плътно с якето й, защото все още не мога да се стопля от прибежките си навън. — Че кой друг може да направи подобно нещо?!

Тя се отпуска на близката пейка и отсича:

— Това вече трябва да спре!

— На мен ли го казващ?

— Не, сериозно. Това наистина трябва да спре!

— И аз какво мога да направя?

— От теб не се очаква да правиш каквото и да било. Себастиан трябва да го направи! Накарай го да й каже да сложи точка на тези номера!

— Но вината не е негова!

— Нищо подобно! Да не би да си забравила как Себастиан подведе Дона, а после я захвърли заради теб?

— Казал й е, че не е сериозно и че излиза с нея просто защото току-що се е преместил тук и не познава други хора.

— Е, очевидно е, че не е било сериозно. Нали в крайна сметка си е получил онова, което е искал?!

— Може би. — Осъзнавам, че омразата ми към Дона Ладона е толкова силна, че се превръща във физически обект, кръгъл и твърд, заключен в корема ми.

— И сега би трябвало да те защитава от нея.

— Ами ако не иска?

— В такъв случай трябва просто да скъсаш с него!

— Но аз не искам да късам с него!

— Единственото, което знам, е, че Питър би ме защитил! — отсича ожесточено Маги.

Нарочно ли го прави това? Да ме кара да скъсам със Себастиан? Да не би тук да има някаква конспирация, за която да не знам?

— Много старомодно е да очакваме от мъжете да ни защитават — срязвам я аз. — Нали ние самите би трябвало да можем да се защитаваме?!

— Аз пък искам до себе си мъж, който да ме пази и защитава! — не се предава приятелката ми. — Това е като приятелството. Ти би ли търпяла приятел, който отказва да те защитава, когато си в нужда?

— Не, разбира се — признавам неохотно.

— Е, значи?

В този момент вратата откъм басейна се отваря с трясък и вътре се появява Лали, следвана от няколко съотборници. Всички се поздравяват и се пляскат с мокрите си кърпи.

— Къде беше? — пита тя, докато сваля банския си. — Спечелих!

— Не съм се и съмнявала! — кимвам, като я пляскам по подадената ръка.

— Не, честно. Видях, че изчезна. Да не би да си ядосана за представянето си? Че се провали при всички опити?

— А, не! Нищо ми няма! — Точно сега имам по-важни неща, за които да се ядосвам. — Случайно да разполагаш с един излишен чифт обувки?

* * *

— Адски смешна ситуация! — заявява Лали. — Толкова се смях, че едва не се напиках!

— Ъхммм — отбелязвам с едва сдържан сарказъм. — А аз все още се смея.

— Все пак не можеш да не признаеш, че е доста смешно — казва Себастиан.

— Няма какво да признавам! — отсичам и скръствам ръце пред гърди, докато се качваме в нашата алея. И внезапно осъзнавам, че ме залива адски гняв. — И освен това изобщо не го намирам за смешно!

Отварям вратата, излизам и я трясвам колкото сили имам. Втурвам се в къщата, като си представям как Лали и Себастиан застиват за миг в колата. После се споглеждат и избухват в смях.

За моя сметка.

Хуквам нагоре по стълбите директно към стаята си.

— Какво става? — пита Миси, когато профучавам покрай нея.

— Нищо!

— Нали щеше да ходиш на танци?

— Ще ходя! — И трясвам вратата на стаята си.

— Господи! — провиква се Дорит от другата страна.

Писна ми. Бях дотук. Толкова. Отварям гардероба си и започвам да разхвърлям обувки из цялата стая.

— Кари? — Миси чука на вратата. — Може ли да вляза?

— Ако си готова да рискуваш окото ти да пострада от летящи обувки!

— Но какво става? — провиква се тя, когато влиза.

— Просто ми писна, където и да отида с приятеля си, най-добрата ми приятелка да се влачи след нас! Писна ми тези двамата непрекъснато да ме правят за смях! Писна ми и от онези дребни идиотки — тук вече почти пищя, — които непрекъснато вървят след мен и превръщат живота ми в ад! — На този етап запращам една стара обувка от баба ми с такава сила към лавицата в другия край, че ужасно дългото й високо токче буквално пробива една книга.

Това обаче не прави никакво впечатление на сестра ми. Тя седи по турски на леглото ми и кима замислено.

— Радвам се, че най-сетне повдигна този въпрос — казва. — Аз отдавна смятам, че Лали се опитва да подкопае отношенията ти със Себастиан.

— Без майтап! — изръмжавам, дръпвам рязко завесата и надниквам през прозореца. Да, все още са там. И все още се смеят.

Но какво мога да сторя? Ако сляза долу и им кажа в очите какво мисля, че изглеждам като пълна глупачка. Ако пък нищо не кажа, ще продължат да се държат като идиоти.

Миси подпира брадичка върху ръцете си и отбелязва замислено:

— Знаеш ли какъв ни е проблемът? Мама така и не ни научи на никакви женски хитринки!

— А трябвало ли е да го направи?

— Не знам, но ето ни сега, не знаем нищо за момчетата. Не разполагаме с никакви хватки нито как да ги хванем, нито как да ги задържим.

— Защото, когато мама и татко се запознали, автоматично се влюбили и той веднага й направил предложение — отбелязвам тъжно. — И на нея изобщо не й се е налагало да прилага каквито и да било женски хитринки. Не й се е налагало да се справя с никаква Лали. Нито пък с Дона Ладона. Или с двете Джен. И вероятно е решила, че ние ще бъдем точно като нея. Че някой готин тип ще се появи, автоматично ще се влюби в нас и ние никога няма да имаме поводи за притеснение.

— Дааа — заключава скръбно Миси, — мисля, че когато става въпрос за мъже, ние сме обречени.