Робърт Джордан
Господарят на хаоса (56)

Глава 55
Думайски кладенци

Гавин яздеше в челото на колоната. Вълнистият терен с пръснатите купчинки дървета изглеждаше така плосък, че човек можеше да се заблуди, че вижда надалеч, докато всъщност някои от тези издължени хребети и ниски хълмчета не бяха толкова ниски, колкото изглеждаха. Днес вятърът носеше гъсти валма прах, а прахът също така можеше да скрие много. Думайски кладенци лежаха вдясно от пътя — три каменни каптажа сред малка горичка; буретата можеха да се напълнят добре с прясна вода, още повече че до следващия сигурен източник оставаха поне четири дни път, стига Алианелски извор да не беше пресъхнал, но Галина бе заповядала да не спират. Той се мъчеше да задържи вниманието си върху околността, но не можеше.

От време на време се обръщаше и поглеждаше дългата върволица от фургони, виеща се по пътя, с Айез Седай и Стражниците, яздещи покрай тях, и вървящите пешком слуги. Повечето от Младоците бяха в тила, както се беше разпоредила Галина. Виждаше и фургона в центъра на колоната, с шестте Айез Седай, яздещи неотлъчно край него — той беше без покривало. Гавин беше готов да убие ал-Тор, но от тази мисъл му прилошаваше. Дори Ериан бе отказала да взима повече участие след втория ден, а Светлината бе свидетел, че тя имаше причина. Галина обаче беше непреклонна.

Той пак погледна напред и докосна писмото на Егвийн в джоба на палтото си, грижливо увито в копринена кърпа. Само няколко думи, с които му казваше, че го обича и че трябвало да тръгне; нищо повече. Препрочиташе си го по пет-шест пъти на ден. Нищо не беше споменала за неговото обещание. Е, той не бе вдигнал ръка срещу ал-Тор. Беше зашеметен, когато научи, че Ранд е пленен — разбра го няколко дни след като бяха тръгнали на път. Трябваше някак да я накара да го разбере. Беше й обещал да не вдигне ръка срещу този човек и нямаше да го направи, дори да загинеше, но нямаше да вдигне ръка също така и в негова подкрепа. Егвийн трябваше да разбере това. Светлина, трябваше да го разбере!

Да, за Егвийн нищо не можеше да направи, освен да се моли. Нещо можеше обаче да направи за Мин. Все някак. Тя не заслужаваше да я откарат пленница в Кулата. Само да поохлабеха Стражниците малко охраната около нея, можеше да…

Изведнъж Гавин забеляза препускащ към колоната кон. Като че ли беше без ездач.

— Джисао — заповяда той, — кажи на фургонджиите да спрат. Хал, кажи на Раджар Младоците да са в готовност. — Без дума повече двамата препуснаха назад. Гавин зачака.

Конят се оказа стоманеносивият жребец на Бенджи Далфор и когато се приближи, Гавин видя и самия Бенджи, превит на две и впил ръце в гривата му. Гавин успя да хване юздите на коня и го спря.

Бенджи извърна глава, без да се изправя, и се взря с лъскави очи в Гавин. Около устата му имаше кръв. Той притисна корема си с ръка и изхърка:

— Айилци… Хиляди. От всички страни. — И внезапно се усмихна. — Студено е днес, а? — От устата му бликна кръв и той рухна на земята, немигащите му очи се взряха в слънцето.

Гавин обърна коня си и препусна към фургоните. За Бенджи щеше да има време по-късно, стига някой да останеше жив.

Галина препусна напред да го пресрещне. Ленената й пелерина се развиваше, тъмните й очи блестяха яростно. Тя непрекъснато се гневеше, от деня, в който ал-Тор се бе опитал да се измъкне.

— Кой си ти, че си въобразяваш, че можеш да заповядваш на фургоните да спрат? — извика тя.

— Айез Седай, обграждат ни хиляди айилци. — Успя някак да задържи тона си учтив. Фургоните поне бяха спрели и Младоците се развръщаха за отбрана, но фургонджиите стискаха поводите нетърпеливо, слугите надничаха учудени, а Айез Седай си говореха безгрижно със Стражниците.

Устните на Галина се сгърчиха презрително.

— Глупак! Това несъмнено са Шайдо. Севанна каза, че ще ни прати ескорт. Но ако се съмняваш, вземи си Младоците и провери сам. Тези фургони ще продължат за Тар Валон. Време е да разбереш, че аз командвам тук, а не…

— А ако не са вашите питомни айилци? — Не за пръв път през последните няколко дни му предлагаше лично да оглави групата съгледвачи и той подозираше, че ако го направи, ще срещне айилци, при това съвсем не питомни. — Които и да са, те убиха един от моите хора. — Поне един; напред имаше още шестима съгледвачи. — Може би трябва да обмислите възможността да са айилците на ал-Тор, дошли да го освободят. Започнат ли да ни късат главите, ще е твърде късно.

Чак тогава усети, че се е развикал, но гневът на Галина се стопи. Тя хвърли поглед към мястото, където беше паднал Бенджи, и кимна замислено.

— Май трябва да внимаваме.

 

 

Ранд с мъка си пое дъх; въздухът, нахлул в гърдите му, беше лепкав и горещ. За щастие, вече не можеше да го помирише. Всяка вечер го заливаха с буре с вода, но това трудно можеше да се нарече баня, и след като затвореха капака и го заключеха, вонята пак го удряше безмилостно в ноздрите. Почти непосилно беше да задържи Празнотата. Целият бе нашарен от бичовете и навсякъде го пареше като десетки хиляди пламъци. Незарасналата рана на хълбока му пулсираше в далечината и Празнотата около него се гънеше с всеки пулс. Аланна. Усещаше Аланна. Близо. Не. Не можеше да си губи времето в мисъл за нея, дори да го беше последвала — шест Айез Седай нямаше да могат да го освободят. А може и да бяха решили да се присъединят към Галина. Никакво доверие. Никакво доверие вече към никоя Айез Седай. А и беше възможно просто да си го въобразява. Понякога наистина си въобразяваше разни неща — вървене, хладен ветрец… Понякога му се привиждаше, че върви сам, на воля. Просто върви. Цели часове, изгубени за това, което беше важно. Напрегна се отново да вдиша и крадешком опипа гладката като лед преграда, отделяща го от Извора. Отново и отново, шарейки с длан по онези шест точки. Меки. Не можеше, не биваше да спира. Опипването. Това бе важното.

„Тъмно — простена Луз Терин в дълбините на ума му. — Никога повече тъмно. Никога вече.“ Отново. И пак. Не беше сякаш чак толкова зле. Този път Ранд просто го пренебрегна.

И изведнъж ахна — сандъкът се движеше, стържеше по пода на фургона. Мръкнало ли бе вече? Подпухналата му плът неволно потръпна. Пак щеше да има бой преди да го нахранят и да го залеят с вода, а после пак да го вържат. Но щеше да е извън този сандък.

Малкият му затвор се наклони и тупна тежко на земята. Скоро капакът щеше да се отвори. Колко още дни под безмилостното слънце? Колко нощи? Изгубил им беше броя. Коя поред щеше да е сега? В главата му се завихриха лица. Белязал си беше наум всяка, която го бе измъчвала. Галина, Ериан и Катерина го бяха били най-често — единствените, които го бяха правили повече от веднъж. Лицата им сияеха в ума му с дива светлина. Колко пъти бяха искали да чуят крясъците му?

Внезапно му хрумна, че сандъкът вече би трябвало да е отворен. Бяха решили да го оставят тук през цялата нощ, а после щеше да дойде утринното слънце и…

— Пуснете ме! — изхърка той. — Пуснете ме! — Стори му се, че чува женски смях.

Заплака, а после сълзите пресъхнаха от гнева, нажежен като пещ. „Помогни ми“ — изръмжа той на Луз Терин.

„Помогни ми — изстена мъжът. — Светлина, помогни ми.“

И с мрачен ропот Ранд заопипва пак, слепешком, гладката повърхност към шестте меки пъпки. Рано или късно щяха да го пуснат. Рано или късно щяха да охлабят охраната си. А направеха ли го… Дори не усети как и кога се разсмя хрипливо.

 

 

Перин изпълзя до билото, надникна надолу и видя сцена, изплувала от сънищата на Тъмния. Вълците му бяха дали някаква представа за това, което трябваше да очаква, но представите избледняха пред реалността. Може би на миля от мястото, където той лежеше под обедното слънце, прииждаше огромна маса Шайдо, обкръжила напълно нещо като пръстен от фургони и мъже, струпани около група дървета край пътя. Много от фургоните горяха, погълнати от дивия танц на пламъците. Огнени кълба, малки като юмрук и големи колкото канари, връхлитаха сред айилците, лумваха огнени езици и поглъщаха дузини от тях, превръщайки ги в живи факли; мълнии падаха от безоблачното небе, изхвърляйки високо във въздуха земя и облечени я кадин-сор фигури. Но сребристи зъбци на мълнии биеха и към фургоните и откъм айилците също политаше огън. Много от пламъците изведнъж замираха или избухваха далеч от всяка цел, много от остриетата на мълниите секваха внезапно, но макар битката да изглеждаше леко в полза на Айез Седай, самото числено превъзходство на Шайдо рано или късно щеше да се окаже непреодолимо.

— Там долу трябва да има поне двеста-триста преливащи жени, ако не и повече. — Кируна, която лежеше до него, изглеждаше впечатлена. Сорилея, снишена до Зелената сестра, беше повече от впечатлена. Мъдрата миришеше угрижено; не уплашено, но тревожно. — Никога не съм виждала толкова сплитове наведнъж — продължи Айез Седай. — Мисля, че в лагера има поне трийсет Сестри. Довел си ни във врящ казан, Айбара.

— Четиридесет хиляди Шайдо — промърмори мрачно Руарк от другата страна на Перин. Дори мирисът му беше мрачен. — Поне четиридесет хиляди.

— Лорд Дракона долу ли е? — попита Добрайн: той бе от другата страна на Руарк. Перин кимна. — И ти смяташ да влезеш там и да го измъкнеш? — Перин отново кимна и Добрайн въздъхна. Той миришеше примирено, но не и уплашено. — Ще влезем, лорд Айбара, но не вярвам да излезем.

Този път кимна Руарк.

Кируна изгледа мъжете.

— Разбирате, че не сме достатъчно. Девет сме. Дори Мъдрите наистина да могат да преливат задоволително, не сме достатъчно, за да се преборим с това. — Сорилея изсумтя шумно, но Кируна не откъсна очи от гледката пред тях.

— Тогава си яхвайте конете и обръщайте на юг — каза Перин. — Няма да позволя на Елайда да спипа Ранд.

— Добре — отвърна Кируна с усмивка. — Защото и аз няма да го позволя. — Кожата му настръхна от тази усмивка. Разбира се, ако тя бе видяла злокобния поглед на Сорилея, насочен в тила й, и нейната щеше да настръхне.

Перин даде знак на останалите в подножието на хълма, а Сорилея и Зелената се плъзнаха надолу, докато можеха вече да се изправят, след което се забързаха в противоположни посоки.

Планът, който бяха успели да съставят набързо, не беше кой знае какъв. Свеждаше се до това да се доберат някак до Ранд, някак да го освободят и след това да се надяват, че няма да е наранен толкова тежко и че ще може да отвори Праг, та да се измъкнат преди било Шайдо, било Айез Седай от лагера да са успели да ги избият. Дреболии някакви си, безспорно, за някой герой от сказание или приказка на веселчун, но Перин ужасно съжаляваше, че не им бе останало време за сериозно обмисляне. Времето обаче бе едно от нещата, които им липсваха. Не беше ясно дали Айез Седай от Кулата ще могат да удържат атаката на Шайдо за повече от час.

Първо трябваше да нападнат мъжете от Две реки и Крилатата гвардия на Майен, разделени на две крила, едните около Мъдрите, другите — около Айез Седай и Стражниците. Те заобиколиха възвишението отляво и отдясно. Данил отново им бе позволил да развеят Червения орел, в добавка към Червената вълча глава. Руарк дори не погледна към Амис, която крачеше до коня на Кируна, но Перин долови тихото му мърморене: „Дано видим заедно изгрева, заслон на сърцето ми“.

Накрая майенците и мъжете на Две реки трябваше да прикрият оттеглянето на Мъдрите и Айез Седай, освен ако не станеше точно обратното. Тъй или иначе, Бера и Кируна като че ли не харесаха плана — те искаха веднага да се доберат до мястото, където беше Ранд.

— Сигурен ли си, че ще се биеш пеш, лорд Айбара? — попита от седлото си Добрайн. За него мисълта да не се сражава на кон беше недопустима.

Перин потупа секирата на бедрото си.

— Това не върши много работа от конски гръб. — Истината беше, че вършеше, но той не искаше да язди Стъпко или Дръжливко в онова, което ги чакаше. Хората можеха да избират дали да се хвърлят сред гмеж от стомана и смърт; за конете избираше той и днес изборът му беше „не“.

— Време е гайдите да засвирят танца — каза Руарк и вдигна черното си було, макар че днес гайди нямаше да свирят — нещо, което не се харесваше на част от айилците. Много от Девите не харесаха и ивиците червен плат, завързани над лактите им, за да ги отличават от Девите на Шайдо в очите на влагоземците; изглежда, смятаха, че всеки трябва да ги познава от пръв поглед.

Забулени в черно Деви и сисвай-айман се затичаха нагоре по склона, а Перин закрачи редом с Добрайн към Лоиал, който бе застанал в челото на кайриенците и стискаше секирата си с две ръце. Ушите му бяха присвити назад. Ейрам също беше там, с изваден меч; бившият Калайджия се усмихваше мрачно. Добрайн махна с ръка за атака, зад двата щандарта на Ранд изскърцаха седла и до айилците се надигна гора от петстотин пики.

Нищо не беше се променило в хода на битката, което изненада Перин, докато не осъзна, че са минали едва няколко мига, откакто я беше погледнал за последно. Времето му се беше сторило много по-дълго. Огромната маса на Шайдо продължаваше да напира; фургоните продължаваха да горят, мълниите продължаваха да бият от небето.

Мъжете от Две реки почти бяха излезли на позицията си, с майенците, Айез Седай и Мъдрите, и се придвижваха, наглед без да бързат, напред. Перин искаше да ги задържи по-назад, за да им даде повече шанс да се измъкнат, когато дойдеше времето за това, но Данил настоя, че трябвало да се приближат поне на триста крачки, за да бъдат лъковете им от полза, а Нурел беше невъзможно да бъде удържан. Дори Айез Седай, за които Перин беше сигурен, че им е нужно само да виждат добре, бяха настояли да са по-напред. Все още никой от Шайдо не ги беше видял — всички те сякаш се бяха съсредоточили единствено в напора си напред и навътре към центъра, отстъпваха пред огъня и мълниите и отново налитаха напред. Нужно беше само да се обърнат, но врящият пред тях пъкъл задържаше цялото им внимание.

Осемстотин крачки. Седемстотин. Мъжете от Две реки слязоха от конете и вдигнаха лъковете си. Шестстотин. Петстотин. Четиристотин.

Добрайн извади меча си, вдигна го и изрева:

— Лорд Дракона, Таборвин и победа!

Ревът му се поде от петстотин мъжки гърла и пиките рязко се снишиха.

Перин едва успя да се хване здраво за стремето на Добрайн преди кайриенците с тътен да се понесат напред. Дългите крака на Лоиал го понесоха редом с конете, Перин се остави конят почти да го повлече и викна наум: „Хайде!“

Покритата с кафява трева земя се размърда и от нея изникнаха хиляди вълци — длъгнести кафяви степни вълци и други, по-тъмни и по-тежки, техните братовчеди от лесовете, и всички се затичаха, за да се нахвърлят върху Шайдо тъкмо когато първите дълги стрели на Две реки заваляха от небето над тях. Втори залп от стрели се извиси в дъга. Нови мълнии западаха със стрелите и нови огньове разцъфнаха. Забулени Шайдо се заобръщаха за битка с вълците и едва след няколко мига разбераха, че те не са единствената заплаха, че има и айилски копия и кайриенски пики.

Перин размаха секирата си. Съсече в движение един Шайдо и го прескочи. Трябваше да се доберат до Ранд — всичко зависеше от това. Огромната брадва на Лоиал се надигна, стовари се и отвори цяла просека. Ейрам сякаш затанцува с меча си, посичайки със смях всеки, който изникнеше на пътя му. Нямаше време да мисли за никой друг. Перин заработи със секирата си методично — дърва сечеше той сега, не плът; мъчеше се да не гледа бликащата кръв дори когато тя плискаше в лицето му. Трябваше да стигне до Ранд. Сечеше просека през къпинак.

Съсредоточаваше се единствено и само върху мъжа пред себе си — мислеше си за тях като за мъже дори когато ръстът подсказваше, че може да е Дева; не беше сигурен дали ще може да размаха това извито като лунен сърп острие, от което капеше пурпур, ако си позволеше да си помисли, че замахва към жена — съсредоточаваше се, но и други неща се рееха пред очите му, докато сечеше пътя си напред. Удар на сребриста мълния изхвърли във въздуха облечени в кадин-сор фигури, някои от които с яркочервената превръзка на челото, други — не. Друга светкавица събори Добрайн от коня. Кайриенецът обаче се изправи на крака и пак размаха меча си. Огън обгърна сплетен възел от кайриенци и айилци, мъже и коне се превърнаха в пищящи факли — онези, които все още можеха да пищят.

Тези неща минаваха пред очите му, но той не си позволяваше да ги види. Съществуваха само мъжете пред него, къпинак, който трябваше да се разчисти с неговата секира, с брадвата на Лоиал и с меча на Ейрам. После видя нещо, което го разсредоточи. Надигащ се на задните си крака кон, смъкващ се от седлото ездач и забиващи се в тялото му айилски копия. Ездач в червена ризница. А после друг от Крилатата гвардия — май беше Нурел с пискюла, веещ се над шлема му. Миг след това зърна и Кируна, с невъзмутимо строго лице, крачеща като кралица на битките по просеката, изсечена от тримата й Стражници, и пламъците, изскачащи от протегнатите й длани. И Бера, а по-нататък Фелдрин и Масури, и… Какво, в името на Светлината, търсеха всички те тук? Какво правеха? Нали трябваше да са назад, с Мъдрите!

Някъде отпред отекна глух тътен, като мълния, и пресече оглушителната врява от човешки писъци и конско цвилене. Миг след това резка от светлина се появи няма и на двадесет крачки от него, преряза като огромен нажежен бръснач няколко мъже и коне и се разшири в Праг. Мъж в черен сюртук с меч в ръката изскочи от него и рухна, пронизан от копие на Шайдо в корема, но миг след това скочиха още деветима. Прагът изчезна и те застанаха в кръг с мечовете си около падналия мъж. С мечове и с нещо много повече. Някои от Шайдо, които връхлетяха срещу тях, паднаха пронизани от остриетата, но повечето просто лумнаха в пламъци. Глави се пръснаха като дини, хвърлени върху камък. Може би на стотина крачки зад тях се появи друг кръг от мъже в черни палта, обкръжени от огън и гибел, но Перин нямаше време да се чуди. Шайдо вече притискаха и него.

Застанал гръб до гръб с Ейрам и Лоиал, той започна да сече отчаяно. Път напред вече нямаше. Единственото, което можеше да направи, бе да остане на място. Кръвта заби в ушите му и той се чу как диша задъхано. Успя да чуе и Лоиал — сумтеше като бик. Перин изби едно мушкащо копие със секирата си, замахна назад към друг айилец с шипа, хвана с ръка острието на трето копие, без да усеща кървавата диря в дланта си, разцепи на две забулено в черно лице. Не мислеше, че ще удържат много дълго. Всяка негова частица се стегна — трябваше да оцелее поне за още един туптеж на сърцето. Почти всяка. В едно ъгълче на ума му бе образът на Файле — и тъжната мисъл, че не ще може да й се извини, че няма да се върне при нея.

 

 

Сгънат болезнено на две в сандъка, задъхан, Ранд опипваше щита между себе си и Извора. Стонът му се носеше отвъд Празнотата, мрачен гняв и изпепеляващ страх дращеха по ръба й; вече изобщо не беше сигурен кое от всичко това е негово и кое на Луз Терин. Изведнъж дъхът му секна. Шест точки, но сега едната се беше втвърдила. Не мека — твърда. После втора. Трета. Хъхрещ смях изпълни ушите му; беше неговият, осъзна той след миг. Четвърти възел се втвърди. Той зачака, мъчейки се да потуши онова, което притеснително му прозвуча като побъркан кикот. Последните две пъпки останаха меки. Приглушеният кикот заглъхна.

„Ще го усетят — простена отчаяно Луз Терин. — Ще го усетят и ще повикат другите.“

Ранд облиза напуканите си устни. Ако се опиташе и се провалеше, друг шанс нямаше да има. Не можеше да чака.

Предпазливо, слепешком, той заопипва четирите твърди точки. Там нямаше нищо, също както по самия щит нямаше нищо, което можеше да напипа или да види, но все пак някак успя да опипа около това нищо, да усети формата му. Като възли. А в един възел винаги имаше пространство между нишките, колкото и здраво да е затегнат, празнини по-тънки и от косъм, през които може да премине само въздух. Бавно, съвсем бавно, той се запромушва през една от тези празнини, извивайки се през безкрайно малките пространства между нещо, което сякаш изобщо не съществуваше. Бавно. Колко ли оставаше преди другите да се върнат? Ако го поемеха отново преди да е намерил път през този мъчителен лабиринт… Бавно… И изведнъж успя да почувства Извора, все едно че го закачи с нокът; със самия крайчец на нокътчето на кутрето си. Сайдин си беше все така отвъд него — щитът все още беше тук, — но той усети как надеждата се надига в Луз Терин. Надежда и плах трепет. Две Айез Седай все още държаха от другата страна на преградата, все още с ясната представа какво държат.

Ранд не би могъл да обясни какво направи след това, макар че Луз Терин бе обяснил как — обясни му го, докато все така се рееше в своите налудничави фантазии, между надигащите се вълни на ярост и хленча за изгубената му Илиена, между ломотенето, че заслужавал да умре, и виковете, че нямало да им позволи да го отрежат. Беше все едно че огъна онова, което бе промушил през възела, огъна го с всички сили. Възелът се възпротиви. Той потръпна. И после възелът се пръсна. Оставаха само пет. Преградата изтъня. Можа да я усети как стана по-малка. Невидима стена, дебела вече само пет тухли вместо шест. Двете Айез Седай също щяха да го усетят, въпреки че може би нямаше да разберат какво точно става, нито как. „Моля те, Светлина, не сега. Още не!“

Бързо, почти в паника, той нападна оставащите възли. Втори се разплете и щитът изтъня още. Сега беше по-бързо, все по-бързо с всеки следващ, сякаш той постепенно научаваше пътя през тях, макар всеки път да беше различно. Третият възел рухна. И се появи нова мека точка. Може би Айез Седай не се досещаха какво прави, но едва ли просто щяха да си седят така, докато щитът изтънява. Вече наистина в паника, Ранд се нахвърли върху четвъртия възел. Трябваше да го разнищи преди в щита да се е вмъкнала четвърта Сестра — четири сигурно можеха да го удържат, каквото и да направеше. Почти хлипайки, той се замушка отчаяно през сложните сплитове, приплъзна се в нищото. Огъна трескаво, разкъса възела. Щитът остана, но вече придържан само от три. Стига само да можеше да се размърда достатъчно бързо…

Пресегна се към сайдин. Невидимата преграда все още беше съществуваше, но вече не приличаше на каменна или тухлена. Поддаде, щом я натисна, огъна се под натиска му, наклони се, още и още. И изведнъж се разкъса като раздрана дрипа. Силата го изпълни и още докато нахлуваше в него, той сграбчи онези три меки пъпки и ги смачка безмилостно в юмруци на Дух. Освен това все още можеше да прелее само докъдето виждаше, а всичко, което можеше да види, и то смътно, беше част от вътрешността на сандъка. Преди още да е свършил с юмруците на Дух, той преля Въздух. Сандъкът се взриви и дъските му се разхвърчаха.

„Свободен — изпъшка Луз Терин, като ехо на мисълта на Ранд. — Свободен“. А може би обратното.

„Те ще платят — изръмжа Луз Терин. — Аз съм Повелителят на Утрото.“

Ранд разбираше, че сега трябва да действа още по-бързо, много бързо и отчаяно, но това се оказа невъзможно и непосилно. Мускули, бити по два пъти на ден от… той не знаеше от колко време, изкривени и измъчени, тези мускули запищяха, а той стисна зъби и бавно се изправи на ръце и колене. Писъкът беше далечен, писък на нечие друго тяло, сгърчено от болка, но той не можеше да накара това тяло да се задвижи по-бързо, колкото и силен да го караше да се чувства сайдин. Празнота приглушаваше чувството, но нещо близо до паника се мъчеше да промуши вейки на диви лозници през твърдия купол на Празнотата.

Намираше се сред някакви редки дървета, широки стълбове слънчева светлина се процеждаха през почти оголените им клони. Смаян осъзна, че все още е ден, навярно пладне. Трябваше да се маха — щяха да дойдат други Айез Седай. Две от тях лежаха на земята недалече от него, явно в несвяст — едната с отвратителна кървяща рана на челото. Третата, костелива жена, бе паднала на колене и се взираше в нищото, стискаше главата си с две ръце и пищеше. Изглеждаше незасегната от парчетата на сандъка. Не позна нито една от тях. Миг на съжаление, че не бе усмирил Галина и Ериан — не беше сигурен, че бе искал да го направи, всъщност Луз Терин надълго и широко се беше разпрострял как смята да отреже всяка от тези, които го бяха затворили — миг, и после видя още едно тяло, проснато на земята под останките от сандъка. В червено сетре и бричове.

Костеливата жена не погледна към него, нито спря да врещи, дори когато я изблъска от пътя си. Защо ли никоя не се притичаше на писъците й? Още нестигнал до Мин, забеляза зъбците на мълниите в небето и огнените кълба, избухващи над дърветата. Подуши миризма на горящо дърво, чу мъжки викове и крясъци, дрънчене на метал, шум на битка. Все едно му беше, дори да бе настъпил Тармон Гай-дон. Ако беше убил Мин… Обърна я.

Големите й тъмни очи се взряха в него.

— Ранд — изпъшка тя. — Жив си. Страх ме беше да погледна. Чу се ужасен рев, сандъкът се пръсна и… — Сълзи се затъркаляха по бузите й. — Помислих си, че са те… Уплаших се, че си… — Тя изтри лицето си с вързаните си ръце и си пое дъх. Глезените й също бяха вързани. — Ще ме развържеш ли, овчарче, и няма ли да направиш един от онези твои Прагове да ме измъкнеш оттук? Не, по-добре не си прави труда да ме развързваш. Само ме метни на рамо и тръгвай.

Той ловко запреде Огън и разсече въжетата, които я стягаха.

— Не е толкова просто, Мин. — Изобщо не познаваше това място; Праг, отворен оттук, можеше да го отведе къде ли не, стига изобщо да можеше да го отвори. Болка и немощ забърсаха границите на Празнотата. Не беше сигурен колко от Силата ще може да привлече. Изведнъж осъзна, че усеща преливането на сайдин от всички посоки. През дърветата, оттатък горящите фургони, успя да види айилци, сражаващи се със Стражници и с войниците в зелените палта на Гавин. Таим, изглежда, някак го беше намерил и бе довел воините на Аша’ман и айилци. — Все още не мога да тръгна. За мен са дошли приятели. Не се бой, ще те опазя.

Назъбен сребрист блясък разцепи едно дърво в края на горичката — съвсем близо. Мин подскочи и измърмори:

— Приятели, а?

Той й даде знак да остане на мястото си — с изключение на тази случайно попаднала мълния горичката изглеждаше недокосната — но когато с мъка се изправи, тя също се изправи, подкрепяйки го от едната страна. Той й бе благодарен за подкрепата, но реши да не се обляга на нея. Как щеше да повярва, че ще я защити, след като трябваше да го крепи, за да не падне?

Фургоните образуваха пръстен около дърветата. Някои от слугите се мъчеха да удържат конските впрягове — фургоните не бяха разпрегнати, — но повечето се криеха кой където може, с надеждата, че ще избегнат стихията, сипеща се отгоре. Всъщност с изключение на одевешната мълния всичко сякаш се целеше към сражаващите се хора. Навярно и в Айез Седай също. Всяка от тях седеше на коня си малко по-назад от гмежта от копия, мечове и огън, но не много далече; някои се бяха изправили на стремената, за да виждат по-добре.

Ранд бързо забеляза Ериан, тънка и тъмнокоса, на бледосива кобила. Луз Терин изръмжа и Ранд удари почти без да мисли. Още докато го правеше, усети разочарованието на другия мъж. Дух, за да я заслони и лека съпротива, подсказваща, че щитът се врязва през връзката й със сайдар, и още докато го затягаше. Въздух, с който да я събори в несвяст от седлото. Ако решеше да я усмири, искаше тя да разбере кой го прави и защо. Една от Айез Седай извика на някого да се погрижат за Ериан, но никоя не погледна към дърветата. Никой там, на откритото, не можеше да усети сайдин; смятаха, че Ериан е улучена от нещо, долетяло оттатък фургоните.

Очите му зашариха по останалите жени, спряха се на Катерин, която мяташе пламъци към айилците. Дух и Въздух — и тя се срина безчувствена, кракът й остана закачен на стремето.

„Да! — изсмя се Луз Терин. — А сега Галина. Нея искам специално.“

Ранд присви очи. Какво правеше той? Луз Терин бе този, който искаше тия трите така отчаяно, че не можеше да помисли за нищо друго. Ранд искаше да им плати за всичко, което му бяха причинили, но тук се водеше битка, хора загиваха, докато той си губеше времето в ловене на една определена Айез Седай. Деви също загиваха, несъмнено.

И той се зае със следващата Айез Седай, на двайсетина крачки вляво от Катерин, с Дух и Въздух, а после се придвижи до следващото дърво и свали Сарийн Немдал на земята, в безсъзнание и заслонена. Бавно се запромъква към края на горичката, удряйки скришом, като уличен разбойник, отново и пак. Мин престана да се мъчи да го крепи, макар да протягаше ръце, готова да го прихване.

— Ще ни видят — промърмори тя. — Някоя ще се обърне и ще ни види.

„Галина — изръмжа Луз Терин. — Тя къде е?“

Ранд не обърна внимание нито на него, нито на Мин. Койрен падна, след нея — още две, чиито имена не знаеше.

Айез Седай нямаше как да разберат какво става. И една след друга падаха от седлата си. Онези, които все още бяха в съзнание, започнаха да се пръскат, за да покрият целия периметър, с лека тревога, личаща в начина, по който подкарваха конете си, в удвоената ярост, с която огънят святкаше сред айилското множество и мълниите се сипеха от небето. Трябваше да е нещо отвън, но Айез Седай падаха, без да разбират нито как, нито защо.

Броят им започна да намалява и това взе да личи. Все по-малко мълнии изсвистяваха във въздуха, все по-малко огнени кълба избухваха. Айилците започнаха да нахлуват и да преобръщат фургоните. След няколко мига всичко се изпълни със забулени в черно айилци и се възцари истински хаос. Ранд зяпна изумен.

Стражниците и войниците в зелените палта се сражаваха на малки групи срещу айилците, а Айез Седай се оградиха с дъжд от огън. Но се виждаха и айилци, сражаващи се с други айилци — мъже с пурпурната превръзка на сисван-айман и Деви с червени ленти на ръцете се биеха с айилци без превръзки и ленти. А после сред фургоните изведнъж се появиха и кайриенски бойци с пики, и майенци в червени ризници, които нападнаха и айилците, и Стражниците. Дали най-сетне не беше полудял? Мий се бе притиснала до него и трепереше. Тя беше истинска. И това, което виждаха очите му, също трябваше да е истинско.

Десетина айилци, всеки висок колкото него или по-висок, се затичаха към него. Те не носеха червено. Той ги изгледа с любопитство, докато един от тях, на крачка от него, не вдигна копието си. Ранд преля и огънят сякаш връхлетя върху тях от всички страни. Овъглени и изкривени трупове се сринаха в нозете му.

Изведнъж се появи Гавин — дръпна юздите на дорестия си жребец на десетина стъпки пред него. Беше с меч в ръка. Двайсетина мъже в зелени палта го следваха по петите. За миг двамата се втренчиха един в друг и Ранд се замоли наум дано не му се наложи да нарани брата на Елейн.

— Мин! — изрева Гавин. — Мога да те изведа оттук.

Тя надникна зад рамото на Ранд и поклати глава; стискаше го толкова здраво, че той не мислеше, че ще може да я откъсне от себе си, дори да искаше.

— Аз оставам с него, Гавин. Гавин, Елейн го обича.

Със Силата в себе си, Ранд можа да види как кокалчетата на десницата на Гавин побеляха около дръжката на меча.

— Джисао — извика той. — Сбирай Младоците. Пробиваме си път и се махаме оттук. — Гласът му бе мъртвешки. — Ал-Тор, някой ден ще видя смъртта ти. — Сръга коня с пети и подкара в галоп. Останалите го последваха. Викаха с цяло гърло „Младоци!“ и с всяка крачка нови и нови мъже в зелени палта се присъединяваха към тях.

Някакъв мъж в черен сюртук се затича и спря пред Ранд, загледа се след Гавин и земята изригна огън и пръст, събаряйки половин дузина коне тъкмо когато Младоците достигнаха фургоните. Ранд видя как Гавин се люшна в седлото си в мига преди да събори мъжа в черно с боздуган от Въздух. Не го познаваше, но непознатият носеше меча на Дракона на яката си и сайдин го изпълваше.

Сякаш в същия миг се появи Таим, с Дракони от синьо и златно, виещи се по ръкавите на черното му палто, и погледна надолу към непознатия. На яката му нямаше знаци.

— Не може да удряш по Преродения Дракон, Гедвин — каза Таим, едновременно меко и твърдо като стомана, а мъжът се надигна с мъка и отдаде чест с юмрук до сърцето.

Ранд обърна очи натам, където се беше отдалечил Гавин, но успя да види само голяма група мъже със знамето на Белия глиган — отваряха си със сеч път през обкръжаващите ги айилци.

Таим се обърна към Ранд и се усмихна — криво, както винаги.

— При тези обстоятелства вярвам, че няма да ме укориш, че наруших заповедта ти да не се противопоставям на Айез Седай. Имах причина да те посетя в Кайриен и… — Той сви рамене. — Изглеждаш ужасно зле. Ще позволиш ли да… — Устните му се свиха, когато Ранд отстъпи назад от протегнатата му ръка и дръпна и Мин. Тя се вкопчи в него още по-здраво.

Луз Терин беше започнал да се пени как щял да убие Таим, както правеше винаги при появата му, да бръщолеви налудничаво за Отстъпници и как щял да избие всички, но Ранд престана да го слуша — изтласка го някъде далече зад стените на разсъдъка си, заглуши гласа му до бръмченето на досадна муха. Номер, който бе научил в сандъка, докато нямаше какво друго да прави, освен да опипва щита и да слуша един глас в главата си, който в повечето случаи звучеше като глас на безумец. Но дори и без Луз Терин не искаше да бъде Изцерен от този мъж. Мислеше, че ако Таим само го докосне със Силата, ще го убие.

— Както желаеш — каза лукаво мъжът с ястребовия нос. — Вярвам, че подсигурих стана.

Това изглеждаше съвсем вярно. По земята се стелеха трупове, но мъжете продължаваха да се бият само на няколко места сред фургоните. Изведнъж купол от Въздух покри целия лагер и пушеците от пожарите се плъзнаха нагоре към оставената на върха на купола дупка. Не беше един-единствен здрав сплит на сайдин — Ранд успя да види как отделните сплитове се смесиха един с друг, за да го сътворят. Прецени, че под купола трябва да има поне двеста мъже с черни палта. Вихрушка от мълнии и огън се срина върху тази преграда и се пръсна, без да й направи нищо. Самото небе сякаш изпука и пламна; несекващ рев изпълни въздуха. Деви с червени ленти по ръцете и сисвай-айман застанаха покрай стената, която не можеха да видят, смесени с майенци и кайриенци. От другата страна Шайдо се втренчиха в невидимата преграда, отделяща ги от враговете им, мушкаха с копия или направо се хвърляха върху нея. Копията спираха неподвижно във въздуха, а телата отскачаха назад.

И последната схватка в купола заглъхна. Пред очите на жалката шепа мъже и Деви с червени ленти оцелелите Шайдо смъкваха дрехите си с вкаменени лица; пленени в битка, те щяха да носят бялото на гай-шайн, дори Шайдо да успееха някак да превземат лагера. Кайриенци и майенци подсигуриха стража за купчината вбесени Стражници и Младоци, смесени с изплашени слуги — почти толкова пленници, колкото беше и охраната. Десетината Айез Седай бяха заслонени от същия брой Аша’ман, носещи меча на Дракона на реверите си. Айез Седай изглеждаха болнави и изплашени. Ранд разпозна три от тях, макар да знаеше името само на Несюне. Не познаваше никого от техните тъмничари Аша’ман. Много от жените, които Ранд сам беше заслонил и повалил, бяха отведени с пленничките — някои от тях вече се бяха свестили, а облечени в черно воини и Вречени със сребърния меч на реверите използваха сайдин, за да завлекат останалите и да ги подредят в същата редица. Някои от тях домъкнаха двете изпаднали в несвяст Айез Седай и онази, кокалестата, която не преставаше да врещи. Когато ги прибавиха към купчината, някои от Айез Седай извърнаха глави и заповръщаха.

Имаше и други Айез Седай, заобиколени от Стражници и държани под зорките очи на мъже в черни палта, макар и незаслонени. Те поглеждаха с безпокойство Аша’ман също като жените под стража. Обръщаха погледи и към Ранд и сигурно щяха да се приближат до него, ако не бяха Аша’ман. Ранд им отвърна с гневен поглед. Аланна беше сред тях — не беше халюцинирал. А спътничките й… Общо бяха девет. Девет! Внезапна ярост забушува извън Празнотата и бръмченето от Луз Терин се усили.

Изобщо не се изненада като видя и залитащия Перин, с окървавено лице и брада, следван от куцукащия Лоиал е огромна брадва, и някакъв светлоок непознат, който приличаше на Калайджия с раираното си червено палто, само дето носеше меч с почервеняло от кръв острие. Ранд едва не се озърна да види дали и Мат няма да изникне отнякъде. Видя обаче Добрайн, спешен и с меч в едната ръка и дръжката на пурпурното знаме на Ранд в другата. Нандера пристъпи до Перин, сваляйки булото си, и още една Дева, която Ранд отначало не позна. Хубаво беше да види Сюлин отново облечена в кадин-сор.

— Ранд — изпъшка Перин, — слава на Светлината, че си жив! Мислехме да направиш Праг да се измъкнем, но всичко се разпадна. Руарк и повечето айилци все още са сред Шайдо, повечето от майенците и кайриенците също, а какво е станало с хората от Две реки или с Мъдрите, не знам. Айез Седай трябваше да останат с тях, но… — Той се подпря на секирата и задиша тежко.

Отвъд преградата се появиха конници, както и айилци с червени превръзки на главите и Деви с червени ленти на ръцете. Преградата задържаше и тях. Щом се появяха, Шайдо връхлитаха отгоре им и ги поглъщаха.

— Освободете купола — заповяда Ранд и чу как Перин въздъхна облекчено, на всичко отгоре! Нима си бе помислил, че Ранд ще остави хората му да бъдат изпосечени? Но и Лоиал също въздъхна. Светлина, какво си мислеха тези двамата за него? Мин замърмори тихо нещо в ухото му. Странно защо, Перин я изгледа много изненадано.

Таим можеше и да е изненадан, но съвсем не бе спокоен.

— Милорд Дракон — каза той, — там отвън все още има неколкостотин жени Шайдо, някои от които доста способни, както изглежда. И то без да споменаваме няколкото хиляди Шайдо с копия. Освен ако наистина не сте решили да проверите дали не сте безсмъртен, съветвам ви да изчакаме няколко часа, докато опознаем това място достатъчно добре, за да направим Прагове с известна сигурност къде могат да се отворят, и после да напуснем. Във всяка битка падат жертви. Аз самият изгубих няколко воини днес, деветима мъже, които трудно могат да се сравняват с каквото и да било количество жалки айилци. Който загине тук, загива заради Преродения Дракон. — Ако беше обърнал малко внимание на Нандера или Сюлин, навярно щеше да посмекчи тона си и да подбере думите си по-грижливо. Двете мълниеносно си казаха нещо на езика на пръстите; изглеждаха готови да го заколят тутакси.

Перин впи жълтите си очи в Ранд, твърдо и същевременно с тревога.

— Ранд, дори Данил и Мъдрите да са се задържали назад, както трябваше, те няма да си тръгнат, докато виждат това. — Той посочи обгърнатия от несекващата пелена мълнии и огън купол. — Ако седим тук, Шайдо рано или късно ще се обърнат срещу тях. Светлина, Ранд! Данил и Бан, и Уил, и Тел… Амис е там отвън, и Сорилея, и… Да те изгори дано, Ранд, за теб вече загинаха повече, отколкото можеш да си представиш! — Перин вдиша дълбоко. — Пусни поне мен. Ако успея да стигна до тях, мога да им кажа, че си жив и здрав и че могат да се оттеглят преди да са ги избили.

— Двамата ще се измъкнем — промълви Лоиал и надигна огромната си брадва. — Двама ще имаме повече шанс.

Калайджията само се усмихна нетърпеливо.

— Ще направя отвор в преградата — каза Таим, но Ранд рязко го прекъсна.

— Не! — Не заради хората на Две реки. Не биваше да изглежда, че се тревожи за тях повече, отколкото за Мъдрите. Истината бе, че за тях се боеше по-малко. Но и Амис ли беше вън? Нали Мъдрите никога не взимаха участие в битка и минаваха незасегнати през битки и през кръвни вражди. Скъсали бяха с обичаите си само и само да дойдат при него. Готов беше по-скоро да пусне Перин да се върне в онзи врящ пъкъл, отколкото да ги изостави. Но не можеше да бъде нито заради Мъдрите, нито заради хората на Две реки. — Севанна иска главата ми, Таим. Явно е смятала, че днес може да я вземе. — Безчувствеността, която Празнотата придаде на гласа му, беше на място. Тя обаче, изглежда, притесни Мин и тя загали с пръсти гърба му, сякаш искаше да го успокои. — Смятам да й покажа, че е сгрешила. Казах ти да направиш оръжия, Таим. Покажи ми сега колко смъртоносни са те. Разпръсни Шайдо. Прекърши ги.

— Както заповядаш. — Ако досега Таим изглеждаше вдървен, сега се превърна в камък.

— Вдигни знамената ми да ги видят — заповяда Ранд. Това поне щеше да покаже на всички отвън кой държи лагера. Може би Мъдрите и хората от Две реки щяха да се отдръпнат, щом ги видеха.

Ушите на Лоиал потръпнаха тревожно, а Перин сграбчи ръката на Ранд, докато Таим се отдалечаваше.

— Видях ги какво правят, Ранд. То е… — Въпреки окървавеното му лице и окървавената секира, изрече го с отвращение.

— Ти какво искаш да направя? — настоя Ранд. — Какво друго мога да направя?

Перин пусна ръката му и въздъхна.

— Не знам. Но не съм длъжен да ми харесва.

— Грейди, вдигни знамето на Светлината! — провикна се Таим и от Силата гласът му прокънтя. С потоци от Въздух Джър Грейди измъкна пурпурното знаме от ръката на смаяния Добрайн и го вдигна нагоре, чак през дупката на върха на купола. Огън се пръскаше около него и мълнии святкаха, докато ярката червена свила се извисяваше сред валмата от дим, надигащи се от горящите фургони. Ранд познаваше по лице много от мъжете в черните палта, но знаеше малко имена освен това на Джър. Деймир, Федвин, Ибин, Джаар и Торвил; от тях единствен Торвил носеше Дракона на яката си.

— Аша’ман, развърни фронт за битка! — прокънтя Таим.

Мъжете в черни палта се втурнаха и се подредиха между невидимата бариера и всички останали, всички без Джър и онези, които пазеха Айез Седай. Освен Несюне, която се взираше напрегнато във всичко, ставащо наоколо, останалите от Кулата бяха коленичили безмълвно, без дори да поглеждат към мъжете, които ги бяха заслонили, и дори Несюне изглеждаше пребледняла, сякаш всеки момент щеше да повърне. В по-голямата си част групата Айез Седай от Салидар гледаха студено пазещите ги Аша’ман, въпреки че от време на време извръщаха ледените си очи и към Ранд. Аланна поне не откъсваше очи от него. Той усети, че кожата му настръхва; за да го усети от такова разстояние, и деветте трябваше да са прегърнали сайдар. Надяваше се, че ще проявят достатъчно благоразумие да не прелеят — мъжете в черно срещу тях удържаха сайдин до пръсване и изглеждаха точно толкова напрегнати, колкото опипващите мечовете си Стражници.

— Аша’ман, вдигни барикадата два разтега! — При командата на Таим краищата на купола се надигнаха от всички страни едновременно. Изненадани, Шайдо, които се блъскаха в невидимото нещо, залитнаха напред. Съвзеха се бързо и забулената в черно гмеж се понесе напред, но можаха да направят само една крачка преди следващия вик на Таим: — Аша’ман, убий!

Предната редица на Шайдо се взриви. Нямаше как другояче да се опише. Фигури, облечени в кадин-сор, се пръснаха на гейзери от кръв и плът. Потоци на сайдин се промушиха през тази гъста мъгла, пробягвайки от фигура на фигура, и следващата редица на Шайдо погина, после следващата и още по-следващата, сякаш ги поглъщаше огромна месомелачка. Втренчен в тази касапница, Ранд преглътна. Перин се преви и повърна — Ранд много добре го разбираше. Нова редица погина. Нандера закри очите си с ръка, а Сюлин се извърна с гръб. Кървавите отломки от човешки същества започнаха да се трупат на стена.

Никой не можеше да понесе това. Между поредния смъртен залп и следващия най-предните Шайдо изведнъж започнаха да се блъскат назад, мъчеха се да се проврат през редиците, които все още напираха напред. Самата издигаща се мешавица от плът, кости и кръв започна да се пръска, и тогава всички започнаха да се обръщат. Не, да бягат. Пороят от огън и мълнии към купола замря.

— Аша’ман — изкънтя гласът на Таим, — в кръг, валма Земя и Огън!

Под нозете на Шайдо, най-близо до фургоните, земята изведнъж изригна фонтани от огън и пръст и разхвърля мъжете във всички посоки. Докато първите тела все още висяха във въздуха, нови взривове огън забушуваха от земята и още, и още, в уширяващ се пръстен около фургоните, изтласквайки Шайдо на петдесет крачки, на сто, на двеста. Сега там нямаше нищо друго освен паника и смърт. Копия и щитове бяха захвърлени. Куполът отгоре се изчисти, остана само пушекът, вдигащ се от фургоните.

— Спри! — Ревът на взривовете погълна гласа на Ранд така лесно, както хорските крясъци. Той запреде потоците, които бе използвал Таим. — Спри това, Таим! — Гласът му тресна като небесен гръм над всичко.

Още един пръстен от взривове, и Таим извика:

— Аша’ман, отбой.

Оглушителна тишина сякаш изпълни въздуха. Ушите на Ранд закънтяха. После чу крясъци и стонове. Ранени се занадигаха сред купищата мъртви. А зад тях Шайдо бягаха, като се разминаваха с пръснатите групички сисвай-айман, Деви, кайриенци и майенци. Почти колебливо те започнаха да пристъпват към фургоните, някои от айилците засваляха булата си. Със Силата, изострила очите му, той успя да различи Руарк — куцаше и едната му ръка висеше безпомощно, но бе на крака. И далеч зад него — голяма група жени с тъмни поли и бели блузи, с ескорт от мъже от Две реки, понесли дълги лъкове. Бяха твърде далече, за да може да види лицата им, но ако съдеше но начина, по който се взираха в бягащите Шайдо, те също бяха зашеметени като всички останали.

Огромна вълна на облекчение се надигна в гърдите на Ранд, макар и недостатъчно да усмири гърча в стомаха му. Мин бе притиснала лице в ризата му и плачеше. Той я погали по водата.

— Аша’ман. — Никога досега не беше бил толкова благодарен на Празнотата, че пресуши всяко чувство в гласа му. — Справихте се добре. Поздравявам те, Таим. — После се извърна, за да не гледа повече клането, но не можеше да не чува възгласите „Лорд Дракона!“ и „Аша’ман!“, прокънтели от гърлата на мъжете в черно.

Погледна Айез Седай. Мерана беше най-отзад, но Аланна стоеше почти срещу него, до още две Айез Седай, които той познаваше.

— Ти се справи добре — каза едната от двете, селянка с лишено от възраст квадратно лице и сурови невъзмутими очи, които сякаш не виждаха обкръжилите Айез Седай Аша’ман. По-точно, виждаха ги, но ги пренебрегваха очевидно и показно. — Аз съм Бера Харкин, а това е Кируна Начиман. Дойдохме да те спасим… с помощта на Аланна… — това бе явна добавка, предизвикана от внезапното мръщене на Аланна — макар че, изглежда, нямаше много нужда от нас. Все пак намеренията трябва се зачитат и…

— Мястото ви е при тях — каза Ранд и посочи заслонените и поставени под стража Айез Седай. Двадесет и три, забеляза той, и Галина не беше сред тях. Мърморенето на Луз Терин се усили, но той отказа да го слуша. Не беше време за изблици на безумие.

Кируна гордо вдигна глава. Каквато и да беше, явно не беше селянка.

— Забравяш кои сме. Те може и да са те измамили, но ние…

— Нищо не забравям, Айез Седай — прекъсна я хладно Ранд. — Казах, шест могат да дойдат, но преброявам девет. Казах, ще бъдете на равни начала с пратеничките от Кулата, и затова, че водите девет, ще бъдете. Те са на колене, Айез Седай. На колене!

Хладно спокойните им лица се взряха в него. Той усети как Аша’ман приготвят щитовете на Дух. Непокорство се изписа на лицето на Кируна, на Бера, на всички.

Таим изглеждаше толкова близо до истинската усмивка, колкото Ранд никога не го беше виждал.

— Коленичете и се закълнете в лорд Дракона — каза той тихо, — иначе ще бъдете принудени да паднете на колене.

И както става с всяка история, мълвата се пръсна, през Кайриен, на север и на юг, понесена от кервана на някой търговец или от амбулант, или от прост пътник, нашепвана от хан на хан. И както става с всяка история, приказката се менеше от уста на уста. Айилците се вдигнали срещу Преродения Дракон и го убили някъде в Думайски кладенци, или кой знае къде. Не, Айез Седай спасили Ранд ал-Тор. Тъкмо Айез Седай го убили… не, опитомили го били… не, отвели го в Тар Валон, където чезнел в тъмница под Бялата кула. Или където лично Амирлинския трон коленичила пред него. И нещо необичайно за историите — хората най-много вярваха на онова, което бе най-близо до истината.

Че в ден на огън и кръв едно дрипаво знаме се развяло над Думайски кладенци, знаме с древния символ на Айез Седай.

И в ден на огън и кръв, и на Единствената сила, според пророчествата, неопетнената кула, разцепена, коленичила пред забравения знак.

И за пръв път Айез Седай се заклеха във вярност на Преродения Дракон, и светът се промени завинаги.