Робърт Джордан
Господарят на хаоса (46)

Глава 45
Горчива мисъл

Вилнар водеше конния патрул из улиците на Новия град а//и/ си мислеше дали да не се обръсне. Някои други вече се бяха обръснали заради тази неестествена жега. В Салдеа все пак трябваше да е по-хладно.

Да остави мислите си да блуждаят беше съвсем безопасно. Коня си можеше да води и насън, а и само някой много тъп уличен джебчия би опитал занаята си близо до десетината салдейци. Обикаляха напосоки, за да не могат да разберат тези типове къде са в безопасност. Всъщност по-често вместо да залавят крадци, те просто задържаха онези, които сами идваха при тях. И най-здравият побойник в Кемлин бе готов да се затича към Салдейците, за да го приберат преди да са го спипали айилците. Така че Вилнар оглеждаше с половин око улицата и бе оставил ума си да се рее. Замисли се за момичето, за което искаше да се ожени; бащата на Терян беше търговец и искаше да си има зет войник навярно повече, отколкото Терян искаше да си има мъж. Замисли се и за играта, която му бяха предложили няколко айилки; „Целувката на Девите“ му бе прозвучало съвсем невинно, но в очите им бе доловил някакъв блясък, заради който не можеше да им се довери напълно. Преди всичко обаче се замисли за Айез Седай.

Винаги му се беше искало да види някоя Айез Седай, а със сигурност сега едва ли имаше някое по-подходящо място за това от Кемлин, освен ако не отидеше до Тар Валон. Явно в Кемлин беше пълно с Айез Седай. Беше яздил и до „Хрътката на Кулаин“, където според мълвата имаше поне сто Айез Седай, но така и не можа да се насили да влезе. Достатъчно храбър беше, все едно срещу мъже или тролоци, но мисълта за Айез Седай го притесняваше. Освен това ханът едва ли можеше да приюти сто Айез Седай, а никое от момичетата, които успя да види, не можеше да мине за Айез Седай. Ходил беше и до „Короната на розите“ и беше наблюдавал от другата страна на улицата, но също не беше сигурен дали жените, които успя да види, бяха Айез Седай.

Той погледна една слаба жена, която излезе от някаква висока къща. Жената спря намръщена на вратата, нахлупи на главата си широка сламена шапка и се забърза нанякъде. Вилнар поклати глава. Не можеше да определи възрастта й, но това не стигаше. Знаеше той как да разпознае Айез Седай. Нека Джидар да твърди колкото си ще, че те били толкова красиви, че можели да убият всеки мъж с усмивката си, и нищо, че според Рисен всички били с една стъпка по-високи от най-високия мъж. Вилнар знаеше, че можеш най-добре да ги разпознаеш по лицата им, по онези техни безвременни като на безсмъртни лица. Невъзможно трябваше да е да се сбърка това.

Патрулът стигна до укрепената с кули сводеста арка на портата Бели мост и Вилнар забрави за Айез Седай. Отвън бе едно от пазарищата — дълги каменни навеси, покрити с червени керемиди, с ясли и огради, пълни с телета, свине и овце, с кокошки, патици и гъски, и сергии, по които се продаваше какво ли не, от боб до ряпа. Обикновено по тези пазарища цареше какофония от викове на фермери, хвалещи шумно стоката си, но сега с изключение на животинския врясък към портата настъпваше безмълвие, съпътстващо най-странната процесия, която Вилнар беше виждал.

Дълга колона селяни по четирима в редица и на коне оформяше челото й, а след тях като че ли следваше върволица от фургони. Селяни, със сигурност, в тези груби вълнени аби, но пък всеки носеше на гърба си най-дългия лък, който той бе виждал, плюс пълен колчан на едното бедро и дълъг нож или къс меч на другото. Процесията се предвождаше от бяло знаме, обрамчено с червено и с червена вълча глава на него, а около знамето — мешавица от хора, не по-малко странна от самата колона. Сред тях имаше трима айилци, пешаци естествено, мъж и две Деви, и някакъв чешит, чиито убийствено жълти торбести гащи и яркозелено палто на бели ивици подсказваха, че е Калайджия, стига да го нямаше дългия меч на гърба му. Водеше кон, голям колкото товарен кон от Нашун, със седло, направено като за някой великан. Самият им предводител май беше един мъжага с широки рамене и рунтава коса, с къса брада и злокобна секира, окачена на колана му, а от едната му страна яздеше салдейка с тясна тъмна пола, която непрекъснато го поглеждаше с най-нежния…

Вилнар се втренчи в нея. Познаваше я тази жена. Сети се за лорд Башийр, който точно в този момент беше в Кралския дворец. Нещо повече, сети се и за лейди Дейра и сърцето му се смъкна в петите — тя също беше в палата. Ако точно в тази минута някоя Айез Седай махнеше с ръка и превърнеше цялата тази колона в тролоци, Вилнар щеше да падне от седлото си от радост. Навярно това беше цената на доскорошния му унес. Ако не се беше унесъл, а мислеше само за задълженията си, патрулът му отдавна щеше да е минал оттук. Но заповедите си бяха заповеди.

Зачуден дали лейди Дейра няма да реши, че има на раменете си не глава, а мях, пълен с въздух, той развърна хората си пред портата.

 

 

Перин подкара коня си към портата и дръпна юздите на десетина крачки от нея. Стъпко спря с радост — жегата не му харесваше. Конниците, препречили портата, бяха салдейци, ако можеше да се съди по големите им носове и дръпнатите им очи; някои бяха с лъскави черни бради, други с дебели мустаци, а трети бяха гладко обръснати. Всички, с изключение на един, бяха стиснали дръжките на мечовете си. Въздухът откъм тях се раздвижи; дори и полъх не беше. Нямаше миризма на страх. Перин погледна към Файле, но тя се беше привела над дългата шия на Лястовица и най-съсредоточено опипваше такъмите й; от нея леко ухаеше на билков сапун и тревога. Бяха чули вест за салдейци в Кемлин през последните около двеста мили от пътя, салдейци, предвождани вероятно от баща й. Това сякаш не тревожеше толкова Файле, но тя беше сигурна, че майка й също ще е в Кемлин. И твърдеше, че уж това не я безпокояло.

— От лъкометците дори няма да имаме нужда — каза тихо Ейрам и погали дръжката на меча, стърчаща над рамото му. Тъмните му очи като че ли бяха изпълнени с нетърпение; от него определено миришеше на възбуда. — Те са само десет. Двамата с теб можем да си пробием път и сами. — Гаул междувременно се беше забулил и почти сигурно Баин и Чиад също, от другата страна на Файле.

— Никакви стрелци и никакви пробиви — каза Перин. — И никакви копия, Гаул. — На Баин и Чиад не каза нищо; те бездруго слушаха само Файле. Която не изглеждаше никак готова скоро да вдигне глава и да каже нещо. Гаул смъкна булото си и сви рамене. Ейрам се навъси разочаровано.

Перин се обърна към салдейците. Жълто-златистите му очи срещнаха няколко нервни мъжки погледа.

— Аз съм Перин Айбара. Мисля, че Ранд ал-Тор ще иска да ме види.

Брадатият непознат, който единствен не бе докоснал дръжката на меча си, кимна и каза:

— Аз съм Вилнар Барада, лорд Айбара. Подлейтенант, заклет в меча на лорд Башийр. — Произнесе го много гръмко, обаче отбягваше да поглежда Файле. Тя въздъхна при споменаването на баща си и изгледа навъсено Барада, още повече след като той продължаваше да не й обръща внимание. — Заповедите на лорд Башийр — продължи той, като сякаш между другото добави, — а също и на лорд Дракона, са, че никой благородник не може да влиза в Кемлин с повече от двадесет въоръжени мъже или петдесет слуги.

Ейрам помръдна на седлото си — той беше по-докачлив за така наречената чест на Перин дори от Файле, но слава на Светлината, нямаше да извади меча си от ножницата освен ако Перин не му заповядаше.

Перин заговори през рамо:

— Данил, върни всички на онази ливада, край която минахме преди три мили, и вдигнете лагера там. Ако някой фермер вземе да се оплаква, дай му малко злато и го успокой. Обясни му, че ще му се заплатят всички щети. Ейрам, ти се връщаш с тях.

Данил Луин, мъж с дебели мустаци, които почти скриваха устата му, докосна челото си с юмрук, въпреки че Перин непрекъснато му казваше, че едно „добре“ е предостатъчно, и веднага зараздава заповеди всички да обръщат. Ейрам се вкочани, разбира се — той не обичаше да остава настрана от Перин, — но не каза нищо. Понякога на Перин му се струваше, че в лицето на бившия Калайджии се е сдобил с истински вълкодав. Не беше никак добре човек да се държи точно така, но не знаеше какво да направи по въпроса.

Очакваше, че Файле ще му наговори куп приказки за това връщане на всички — очакваше тя отново да зачекне досадната тема за така нареченото му „положение“ и да настои за двадесетимата, за които бе споменал Барада, както и за свитата от поне петдесет слуги в добавка — но тя се бе навела от седлото и си шепнеше нещо с Баин и Чиад. Той се постара да не слуша, въпреки че все пак долови няколко думи. Нещо за мъжете, което бе изречено с много насмешка — на жените винаги сякаш или им беше смешно, или се ядосваха, когато говореха за мъже. Тъкмо Файле беше причината всички тези хора да се мъкнат след него, със знамето отгоре на всичко, макар все още да не му беше ясно как бе успяла да го постигне. А отзад във фургоните, представете си, имаше слуги, мъже и жени, облечени в ливреи с вълча глава на рамото. При това дори хората на Две реки не възразиха; напротив, изглеждаха не по-малко горди от целия този маскарад, отколкото бежанците.

— Така доволен ли сте? — попита той Барада. — Останалите можете да ни придружите до Ранд, ако не искате да се изгубим.

— Мисля, че… — Черните очи на Барада пробягаха към Файле и моментално се отместиха. — Мисля, че така ще е най-добре.

След като Файле се изправи, Баин и Чиад заподтичваха край колоната конници, напирайки през тълпата все едно че нямат нищо общо с тях. Салдейците изобщо не се изненадаха, но пък те сигурно бяха свикнали с айилците: според мълвата Кемлин гъмжеше от айилци.

— Трябва да се видя с няколко братя по копие — каза рязко Гаул. — Дано винаги намираш вода и заслон, Перин Айбара. — И хукна след жените. Файле скри насмешливата си усмивка зад дланта си в сива ръкавица.

Перин само поклати глава. Гаул искаше да се ожени за Чиад, но според айилския обичай тя трябваше да го покани и макар че според Файле тя желаеше да му стане любима, нямаше да остави копието, за да се омъжи. А той изглеждаше обиден като някое момиче от Две реки при подобни обстоятелства. Баин като че ли също имаше дял в цялата тази история, макар Перин да не разбираше как точно. Файле бе заявила, че също не знае, макар и някак много набързо, докато Гаул помръкна, когато го попита. Странни хора.

Салдейците им заотваряха път сред множеството, но Перин почти не обръщаше внимание на тълпите, изпълващи града. Веднъж бе виждал Кемлин, или поне част от него, а и напоследък градовете не му харесваха особено. Вълците рядко приближаваха до стените на някой град; не беше усещал близостта на нито един от два дни. Това, което сега правеше той, бе да попоглежда накриво жена си, като се стараеше тя да не го забележи. Но все едно че я зяпаше открито. Тя винаги яздеше с изправен гръб, но сега направо се беше вдървила, забила гневен поглед в гърба на Барада. Раменете на мъжа се бяха смъкнали, сякаш той усещаше погледа й. И на един сокол погледът не можеше да се мери по свирепост с този на Файле.

Перин подозираше, че тя си мисли за същото като него, макар навярно не и със същите фрази. За баща си. На нея със сигурност й предстоеше да даде няколко обяснения — в края на краищата, тя бе избягала от дома си, за да стане Ловкиня на Рога — но тъкмо Перин беше този, който трябваше да се изправи лице в лице с владетеля на Башийр, Тир и Сидона, за да го уведоми, че един ковач се е оженил за неговата дъщеря и наследничка. Нещо, което Перин не очакваше с кой знае какво нетърпение. Никога не се беше смятал за особено храбър — да правиш каквото е нужно не беше никаква храброст, — но пък и никога не си беше помислял, че е страхливец. А от мисълта за бащата на Файле устата му пресъхваше. Май трябваше да се върне и да се погрижи за устройването на лагера. Едно писмо до лорд Башийр щеше да обясни всичко. Внимателно съставено писмо можеше да му отнеме два-три дни, докато го напише. Навярно и повече. Думите му идваха трудно.

Един поглед към пурпурното знаме, веещо се лениво над Кралския дворец, го накара да се стресне, сякаш го удариха с чук по главата. Мълвата говореше за това. Перин знаеше, че не е знамето на Дракона, каквото и да твърдеше мълвата — някои твърдяха, че означавало, че Айез Седай служат на Ранд; според други — че той служел на тях — и Перин се зачуди защо Ранд не бе развял самото знаме на Дракона. Ранд. Все още усещаше как Ранд го притегля към себе си, като по-голям тавирен, притеглящ по-малкия. Това чувство не му подсказваше къде точно се намира Ранд; притеглянето не беше от такъв вид. Беше напуснал Две реки с очакването, че ще тръгне към Тийр или Светлината само знае накъде, и само буйният поток от слухове и приказки, потекъл на запад през Андор, го бе довел тук. Някои от тези приказки и слухове звучаха доста обезпокоително. Не, това, което изпитваше, беше необходимост да е близо до Ранд, или навярно нуждата на Ранд от неговата близост, като някакъв сърбеж между плешките, до който ръката ти не може да се добере, за да се почешеш. Сега много скоро щеше да се почеше, макар почти да му се искаше това да не стане. Имаше си той една мечта, такава, на която Файле със сигурност щеше да се изсмее, както си падаше по приключенията. Мечтата му беше да си живее в една малка къщурка с нея, някъде в селски краища, далеч от големите градове и всякаква суета. А около Ранд винаги цареше суета. Но Ранд имаше нужда от него и той щеше да направи това, което трябва.

Влязоха в един широк, обкръжен с колони вътрешен двор и Перин откачи колана, натежал от секирата, и го метна на седлото — беше истинско облекчение да се отърве от нея за малко — и двама облечени в бели роби слуги — мъж и жена — отведоха Стъпко и Лястовица. След няколко разменени думи Барада предаде него и Файле на някакви айилци с ледени погледи — повечето от тях носеха на челата си превръзки с черно-белия диск по средата — които ги поведоха навътре и с още по-малко приказки ги предадоха на свой ред на Деви, чиито погледи бяха още по-ледени. Перин не познаваше нито една от тях от Камъка и усилията му да ги заговори бяха посрещнати с безизразни лица. Ръцете им се разшаваха в ръчния говор на Девите и една от тях бе избрана да поведе него и Файле още по-навътре в двореца — стройна жена с пясъчножълта коса, която сигурно беше на възрастта на Файле. Представи се като Лериан и това май бяха единствените думи, които се отрониха от устата й, освен че ги предупреди да не се помотават. Той съжали, че Баин и Чиад не са с тях — едно познато лице може би щеше да я зарадва малко. Файле се плъзгаше по коридорите като някоя важна дама, каквато си беше, въпреки че на всяка пресечка се оглеждаше бързо в двете посоки. Явно не искаше баща й да я изненада.

Най-сетне стигнаха до една двукрила врата с гравирани лъвове, пред която още две приклекнали Деви бързо се изправиха и след като пръстите им отново се разшаваха в ръчния им говор, пясъчнокосата Дева влезе, без да чука.

Перин тъкмо се чудеше дали напоследък около Ранд е винаги така, с айилски стражи и без никой да говори, когато крилата на вратата изведнъж се разтвориха и ето ти го Ранд, по риза.

— Перин! Файле! Светлината дано ви е осветила в деня на сватбата ви — засмя се той и целуна Файле. — Колко съжалявам, че не бях там. — Перин усети, че приятелят му е смутен.

— Ти как разбра? — възкликна той, а Ранд отново се засмя и го потупа по рамото.

— Боуд е тук, Перин. Боуд и Джанаци, всички. В Кемлин са. Дотук успяха да ги доведат Верин и Аланна преди да разберат за Кулата. — Изглеждаше уморен, очите му бяха хлътнали, въпреки че смехът му беше бодър. — Светлина, Перин, какви неща само ми разправиха за теб! Лорд Перин на Две реки. Какво ли казва за всичко това госпожа Люхан?

— Ами и тя ме нарича „лорд Перин“ — измърмори кисело Перин. Елзбет Люхан го беше пердашила по задника като малък по-често и от майка му. — И ми се кланя, Ранд! Кланя ми се! — Файле го изгледа накриво. Според нея, той само смущавал хората, когато се опитваше да сложи край на всичките им поклони и реверанси; колкото до собствените му притеснения от тях, казваше, че това било част от цената, която трябвало да плати.

Девата, която беше влязла вътре, се шмугна край Ранд навън и той се сепна.

— Светлина, държа ви на прага. Влизайте, хайде. Лериан, кажи на Сюлин, че искам още пунш. С динята. И й кажи да скача. — Кой знае защо, трите Деви се разсмяха, сякаш Ранд беше казал нещо много смешно.

Само една стъпка през прага и благоуханието на цветя подсказа на Перин, че вътре има друга жена, още преди да я види. А когато я видя, се сепна:

— Мин? — Косата на къси къдрици, везаното синьо палто и панталони не бяха същите, но лицето ги беше. — Мин, ти ли си! — Засмя се и я прегърна. — Ама ние май се събираме всички, а? Файле, това е Мин. Разправял съм ти за нея.

Едва тогава усети на какво му замириса откъм жена му и бързо пусна Мин, която го изгледа ухилена. Изведнъж забеляза, че тесните й панталони подчертават твърда много краката й. Файле имаше твърде малко недостатъци, но проявяваше лека склонност да го ревнува. От него се очакваше да не знае, че е гонила с тояга Кали Конлин на половин миля, сякаш изобщо си позволяваше да се загледа по някоя жена в нейно присъствие.

— Файле? — каза Мин и протегна ръце. — Всяка жена, която може да изтърпи този рунтав тъпанар достатъчно дълго, за да се омъжи за него, заслужава възхищението ми. Предполагам, че от него все пак може да излезе добър съпруг, успееш ли веднъж да го сложиш под чехъл.

Файле пое ръцете на Мин с усмивка, но, о, тази кисела, настръхнала миризма…

— Още не съм го поставила под чехъл, Мин, но смятам да го задържа поне докато успея.

— Госпожа Люхан се кланя, казваш? — Ранд поклати недоверчиво глава. — Хайде стига бе! Да видя, няма да повярвам, Къде е Лоиал? Той дойде ли? Нали не си го оставил отвън?

— Дойде — отвърна Перин. Мъчеше се да държи Файле под око, без да бъде прекалено явно. — Но все още не е в града. Каза, че бил уморен и имал нужда от стеддинг, затова му показах един, който знам, изоставен, северно от пътя от Бели мост, и той тръгна към него пеша. Каза, че можел да го усети, щом го приближи на десетина мили.

— Предполагам, че познаваш Ранд и Перин много добре? — попита Файле и Мин хвърли бърз поглед към Ранд.

— От доста време поне. Срещнах ги още когато тъкмо бяха напуснали Две реки. Смятаха, че Бейрлон е голям град.

— Пеша? — каза Ранд.

— Да — отвърна замислено Перин. Миризмата на Файле започна да се променя, бодливата ревност взе да избледнява. Защо? — Нали знаеш, той предпочита да ходи пеш. Заложи цяла крона на бас, че ще е в Кемлин не повече от десет дни след нас. — Двете жени се гледаха; Файле се усмихваше, а Мин се беше изчервила; от Мин леко намирисваше на смут, а от Файле — на задоволство. И на изненада, въпреки че на лицето й тя се изписа съвсем смътно. — Не исках да му взема пара̀та — трябваше да върви сам над петдесет мили, — но той настоя. Искаше да го свали до пет дни.

— Лоиал винаги е твърдял, че може и кон да надбяга — засмя се Ранд, но смехът му бързо заглъхна. — Надявам се да пристигне жив и здрав — промълви той вече по-сериозно. Наистина беше изморен и освен това изглеждаше по-различен в много отношения. Онзи Ранд, когото Перин бе видял за последен път в Тийр, не беше мекушав, тъкмо напротив, но в сравнение с този Ранд щеше да мине за невинно селянче. Примигваше много рядко, сякаш мигането щеше да скрие онова, което държеше да види. Перин разпозна донякъде този поглед: виждал го беше у мъжете на Две реки след Тролокските атаки — след петата, след десетата, когато изглеждаше, че всяка надежда е изчерпана, но те продължаваха да се сражават, защото цената на поражението бе твърде голяма.

— Милорд Дракон — каза Файле, стряскайки Перин; преди винаги го беше наричала само Ранд, въпреки че бяха чули за титлата му след Бели мост. — Ако ме извините, искам да си кажа само две думи с мъжа си, след което ви оставям да си поговорите.

И едва изчакала изненаданото кимване на Ранд, се захвана с Перин, като се обърна така, че да остане с гръб към Ранд.

— Няма да се простирам надълго, сърчице мое. Двете с Мин ще си поприказваме за неща, които сигурно биха ви отегчили. — Стисна го за реверите и продължи толкова тихо, че освен него всеки друг щеше да я чуе само ако много наостреше слух. — Помни, че вече не си неговият приятел от детинство, Перин. Във всеки случай не само това. Той е Преродения Дракон, лорд Дракона. Но ти си лордът на Две реки. Искам от теб да държиш на честта си и да отстояваш достойнството на Две реки. — Усмивката, с която го дари, беше пълна с любов и увереност; дощя му се веднага да я разцелува. — Така — добави тя с по-естествен тон и оглади реверите му. — Така вече е добре. — От миризмата на ревност вече нямаше и полъх.

Тя приклекна пред Ранд в изящен реверанс, измърмори едно „милорд Дракон“ и протегна ръка на Мин.

— Хайде, Мин. — Реверансът на Мин не беше толкова обигран и накара Ранд да се сепне.

Преди да са стигнали до вратата, едното й крило се разтвори рязко и вътре замарширува висока жена в ливрея, със сребърен поднос с бокали и кана, от която лъхаше на вино и сок от сладка диня. Перин почти зяпна. Въпреки червено-белите си слугински одежди жената спокойно можеше да мине за майка на Чиад или по-скоро за баба й с тази късо подстригана бяла коса. Тя изгледа начумерено излизащите жени, пристъпи до най-близката маса и остави подноса. Лицето й беше замръзнала маска на покорство.

— Предадоха ми за четирима, милорд Дракон — каза тя някак непривично; стори му се, че иска да изрази покорство и почит, но нещо сякаш я беше стиснало за гърлото — затова ви донесох за четирима. — Пред реверанса й този на Мин беше направо елегантен. После тя се връцна и излезе, като тръшна вратата.

Перин погледна Ранд.

— Да ти е хрумвало някога, че жените са… странни?

— Защо питаш мен? Ти си жененият. — Ранд напълни един от бокалите с пунш и му го подаде. — Ако не знаеш, ще трябва да питаш Мат. Аз лично с всеки ден ги разбирам все по-малко.

— И аз. — Перин въздъхна. Пуншът явно охлаждаше добре; Ранд сякаш изобщо не се потеше. — Впрочем, къде е Мат? Ако трябва да предположа, бих казал, че е в най-близката кръчма, но едно към едно дали стиска чашата със зарове, или подрусва някое момиче на коляно.

— Той по-добре да е забравил и двете — каза мрачно Ранд и остави пунша си недокоснат. — Той сега би трябвало да водя насам Елейн, за да бъде коронясана. А също и Егвийн и Нинив, надявам се. Светлина, толкова много неща има да се свършат преди да е пристигнала! — Главата му се люшна като на мечка на верига, после погледът му се прикова в Перин. — Би ли отишъл в Тийр заради мен?

— В Тийр! Ранд, от два месеца съм на път. Това седло се отпечата на задника ми.

— Мога да те заведа там още тази вечер. Днес. Можеш да спиш в генералска шатра и да не сядаш на седло колкото си искаш.

Перин го зяпна — Ранд май му говореше сериозно. Изведнъж се улови, че се чуди дали Ранд все още е с ума си. Светлина, не биваше да полудява поне до Тармон Гай-дон. Той отпи дълбока глътка от пунша, за да отмие горчивата мисъл от устата си. Странна мисъл за един приятел.

— Ранд, дори да можеш да ме заведеш в Тийр веднага, ще ти откажа. Трябва да поговоря с един човек тук, в Кемлин. И освен това бих искал да се видя с Боуд и останалите.

Ранд сякаш не го слушаше. Отпусна се в един от позлатените столове и загледа Перин с блуждаещ поглед.

— Помниш ли как Том жонглираше с всички онези топки и колко лесно изглеждаше отстрани? Е, аз сега се напъвам да жонглирам с всички сили и трябва да ти кажа, че не е никак лесно. Самаил е в Иллиан, останалите Отстъпници Светлината само знае къде са. Понякога дори ми се струва, че те не са най-лошото. Бунтовници, които смятат, че съм Лъжедракон. Заклети в Дракона, които смятат, че имат право да палят села в мое име. За Пророка чувал ли си, Перин? Все едно, той не е по-лош от всички останали. Имам съюзници, които се мразят взаимно, и най-добрият пълководец, когото мога да назнача да тръгне срещу Иллиан, не иска нищо друго освен да се впусне в щурм и да загине. Елейн може да пристигне тук навярно след месец, месец и половина, с малко късмет, но дотогава като нищо може да ми се струпа някой метеж. Светлина, искам да й предам Андор цял и непокътнат. Смятах лично да отида да я доведа, но това би било най-лошото, което мога да направя. — Той затули лицето си с шепи и заговори през тях. — Най-лошото!

— Какво казва Моарейн?

Ранд го погледна през пръстите си.

— Моарейн е мъртва, Перин. Тя уби Ланфеар и загина, и край с нея.

Перин се смъкна на стола. Моарейн? Струваше му се невъзможно.

— Щом Аланна и Верин са тук… — Той завъртя бокала в ръцете си. Сам не можеше да се довери на която и да е от двете. — Помолил ли си ги за съвет?

— Не! — Ранд махна отривисто с ръка. — Те стоят настрана от мен, Перин. Казах им го съвсем ясно.

Перин реши да накара Файле да разбере какво точно става от страна на Аланна или Верин. Двете Айез Седай често го бяха карали да се чувства смътно притеснен, но Файле като че ли се разбираше добре с тях.

— Ранд, знаеш не по-зле от мен, че е опасно да ядосваш Айез Седай. Моарейн дойде да ни издири — теб във всеки случай, — но понякога ми се струваше, че е готова да убие Мат, мен, както и теб. — Ранд не отвърна нищо, но поне като че ли се заслуша. — Ако и една десета от приказките, които чух от Бейрлон насам, са верни, това може да се окаже възможно най-неподходящото време да се ядосват Айез Седай. Не претендирам, че знам какво точно става в Кулата, но…

Ранд се наведе напред.

— Кулата е разцепена точно по средата, Перин. Половината ме взимат за прасе, което могат да купят на пазара, а другата половина… Не знам какво точно мислят. Три дни поред се срещам с пратеничеството им и все още не мога да ги разбера. Задават много въпроси, гледат да не отговарят на моите и като че ли не са особено доволни, че не им давам повече отговори, отколкото те на мен. Елайда поне — тя е новата Амирлин, ако още не си чул — нейните хора поне казват нещо, макар че, изглежда, си въобразяват, че толкова ще се впечатля, че няма да ровя надълбоко.

— Светлина — въздъхна Перин. — О, Светлина небесна! Искаш да кажеш, че част от Айез Седай наистина са се разбунтували и че ти си се озовал точно по средата между Кулата и бунтовничките? Две мечки стръвници, готови да се сбият, а ти береш къпини между тях! Не си ли помислял, че можеш да си навлечеш предостатъчно неприятности от Айез Седай и без всичко това? Ще ти кажа самата истина, Ранд. Сюан Санче караше пръстите на краката ми да се къдрят в ботушите ми, но с нея човек поне знаеше къде му е мястото. Караше ме да се чувствам като кон, за който се мъчи да реши дали става за дълга езда, но поне ми даваше да разбера, че не се кани лично да ме оседлае.

Смехът на Ранд бе твърде дрезгав, за да съдържа и капка веселост.

— Ти наистина ли допускаш, че Айез Седай ще ме оставят на мира само защото аз съм ги оставил на мира? Мен? Разцеплението на Кулата беше най-доброто, което можеше да ми се случи. Твърде много са улисани да се дебнат едни други, за да насочат цялото си внимание към мен. Без това, накъдето и да се обърнех, щях да се натъквам поне на двадесет Айез Седай. На петдесет. Сега зад мен са Тийр и Кайриен, донякъде стъпих и тук. Без това разцепление всеки път щом си отворех устата, все някой щеше да каже: „Да, но Айез Седай казват, че…“ Перин, Моарейн правеше невъзможното, за да ме оплете с конците си, докато не я принудих да спре, и да ти кажа честно, не съм сигурен дали и тогава спря. Когато една Айез Седай ти каже, че ще те съветва и ще те остави ти да решаваш, тя има предвид, че най-добре знае какво точно трябва да правиш и ще те принуди да го направиш, стига да може. — Той вдигна бокала си и отпи дълбоко. Когато го свали, изглеждаше малко по-успокоен. — Ако Кулата беше цяла, досега с толкова много конци щяха да са ме овързали, че нямаше да мога и един пръст да помръдна, без да помоля шест Айез Седай за разрешение.

Перин почти се разсмя, при това не по-весело от Ранд.

— Значи смяташ, че е по-добре — какво? — да играеш с бунтовничките Айез Седай срещу Кулата?

— Не е толкова просто, Перин, въпреки че те не го знаят — отвърна Ранд и поклати глава. — Има и трета страна, готова да коленичи пред мен. Стига отново да установят връзка. Светлина! Не бива точно по този начин да прекараме първия си час заедно от толкова време. Емондово поле, Перин. — Лицето му омекна почти като на онзи Ранд, когото Перин помнеше, и той се усмихна нетърпеливо. — С Боуд и другите момичета прекарах много кратко, но те ми споменаха за какви ли не промени. Разкажи ми какво се е променило, Перин. Кажи ми кое си е същото.

Дълго си говориха за бежанците и за всичките нови неща, които те бяха донесли със себе си, за новите бобове и петмез, за новите сортове круши и ябълки, за тъкането на фини платове и може би килими, за правенето на тухли и керемиди, каменоделство и изработката на мебели, по-красиви от всичко, което бяха виждали в Две реки. Перин бе свикнал с огромния брой хора, стекли се през Мъгливите планини, но това, изглежда, зашемети Ранд. Предимствата и недостатъците от крепостната стена, която някои искаха да се вдигне около Емондово поле и останалите села, бяха обсъдени надълго и широко, както и на каменните стени спрямо дървените. На моменти Ранд изглеждаше съвсем като стария Ранд, особено когато се разсмя на това как всички жени отначало толкова бяха настръхнали срещу тарабонките и доманките, а сега се бяха разделили на две и едните упорито се обличаха в старите вълнени носии на Две реки, докато другите ги бяха накъсали за парцали. Или как немалко младежи си пускаха мустаци като тарабонци или доманци и дори по някоя козя брадичка от равнината на Алмот, с която неразумният й притежател приличаше все едно че някакво животинче се е изпуснало под устата му. Перин премълча, че бради като неговата бяха станали още по-популярни.

Изненада се обаче, когато Ранд му даде да разбере, че няма никакво намерение да посети лагера, въпреки че там щеше да се види с много познати.

— Теб или Мат не мога да предпазя — каза той тихо, — но тях мога.

След което разговорът им постепенно заглъхна, докато и самият Ранд не осъзна това. Най-сетне той се изправи с въздишка, прокара длани през косата си и се огледа кисело.

— Сигурно искаш да се измиеш и да си починеш, Перин. Няма да те задържам. Ще поръчам да ви заделят стаи. — Като видя, че Перин вече е до вратата, той добави: — Ще помислиш за Тийр, нали, Перин? Трябваш ми там. Опасност няма никаква. Ще ти обясня целия си план, ако решиш да отидеш. Ще бъдеш само четвъртият човек, който ще знае какъв всъщност е планът ми. — Лицето на Ранд се вкочани. — Обаче ще трябва да го запазиш в тайна, Перин. Дори от Файле.

— Мога да си държа езика — отвърна му вдървено Перин. И малко тъжно. Новият Ранд се беше върнал. — И ще помисля за Тийр.