Робърт Джордан
Господарят на хаоса (27)

Глава 26
Свързващи линии

Тътен премина по ниските, покрити с кафява трева хълмове, макар на небето да нямаше и един облак. Спрял на едно от билата, Ранд стисна юздите и Драконовия скиптър и зачака. Тътенът прииждаше. Трудно му беше да не се обръща постоянно през рамо — на юг, към Аланна. Тази сутрин петата й беше отекла и си беше одраскала ръката, и освен това беше ядосана. Как и защо, той нямаше никаква представа; нямаше представа дори как може да е толкова сигурен. Тътенът нарасна.

Салдейската конница се появи на следващото възвишение, по трима в редица в убийствен галоп, в дълга прииждаща змия, надолу по склона и в широката седловина между хълмовете. Девет хиляди мъже — наистина много дълга змия. В подножието на склона те се разделиха, като централната колона продължи напред, докато останалите свърнаха наляво и надясно, и всяка колона на свой ред продължи да се разделя и разделя, докато не продължиха да препускат напред по стотни, като показваха какви ли не номера на ездаческото изкуство.

Ранд смуши Джейде-ен и пое към тях. Обкръжаващите го айилци го последваха. Тази сутрин мъжете бяха Планинските танцьори, Хама Н’доре, повечето от половината носеха на челата си превръзката на сисвай-аман. Калдин, посивял и сбръчкан, се беше постарал да убеди Ранд да разреши да доведе повече от двадесет при толкова много въоръжени влагоземци наоколо; никой от айилците не си губеше времето с презрителни погледи към меча на бедрото на Ранд. Нандера по-скоро следеше с поглед около двестате жени, точещи се след конницата; тя, изглежда, виждаше по-голяма заплаха в салдейските дами и командирски жени, отколкото във войниците, и тъй като познаваше някои салдейски жени, Ранд не беше готов да спори. Сюлин сигурно щеше да се съгласи. Той се сети, че не беше виждал Сюлин от… Откакто се бяха върнали от Шадар Логот. Осем дни. Дали не беше направил нещо, което да я обиди?

Но сега не му беше времето да се тревожи за Сюлин и за джи-е-тох. Той заобиколи долината, докато не стигна на билото, където салдейците най-напред се появиха пред очите му. Самият Башийр обикаляше на коня си малко по-надолу, като оглеждаше ту една група, препускаща в строен ред долу, ту друга.

За миг Ранд сграбчи сайдин и почти веднага го пусна. С увеличеното си зрение не му беше трудно да отличи двата бели камъка, поставени в подножието на склона, точно където самият Башийр ги беше поставил снощи, на четири крачки един от друг. С малко късмет, никой друг нямаше да ги види. И никой нямаше да задава прекалено много въпроси. Долу някакви мъже сега яздеха по два коня, с по един крак на всяко седло, без да забавят бесния галоп. Други крепяха мъж на раменете си, понякога на ръчна стойка.

Чу тропот на кон и се обърна. Дейра ни Галайн т’Башийр яздеше през айилската гмеж с привидна небрежност: въоръжена само с един малък нож на сребърния си колан, в рокля от сива коприна, бродирана със сребърни шевици по ръкавите и високото деколте, тя като че ли ги предизвикваше да я нападнат. Висока колкото повечето Деви, почти с една педя по-висока от мъжа си, тя беше снажна жена. Не едра и дори не пълна; просто снажна. В черната й коса имаше бели кичури, тъмните й скосени очи се бяха приковали в него. Той си помисли, че е красива жена — само дето присъствието му превръщаше лицето й в гранитна маска.

— Да не би мъжът ми… да ви забавлява? — Никога не удостояваше Ранд с титла, дори по име не го наричаше.

Той погледна следващите я салдейски жени. Всички го гледаха като кавалерийска част, готова да връхлети, със също толкова гранитни лица и скосени, ледени очи. Всичко, което очакваха, беше командата на Дейра. Спокойно можеше да повярва на разказите за салдейските жени, които вдигали мечовете на падналите си в боя мъже и отново повеждали воините в битка. Учтивостта не беше го довела доникъде с жената на Башийр; самият Башийр само вдигаше рамене и казваше, че тя била с труден характер, и все се хилеше, сякаш се гордееше с това.

— Предайте на лорд Башийр, че съм доволен — отвърна той. После обърна Джейде-ен и пое към Кемлин. Очите на салдейките сякаш се впиха в гърба му.

Луз Терин се кикотеше — това бе най-подходящата дума. „Никога не ръчкай жена, освен когато не ти се налага. Ще те убие по-бързо от най-освирепелия мъж, и то по много по-малък повод, макар да те оплаче след това.“

„Ти наистина ли съществуваш? — попита Ранд. — Има ли те като нещо повече от един глас?“ Отвърна му само същият тих налудничав смях.

По целия път до Кемлин, дори след като подминаха един от дългите пазари с керемидени покриви, очертаващи подходите към портите за Новия град, Ранд се тревожеше, че ще полудее — а ако полудееше, как щеше да направи това, което трябваше да направи? Само това му липсваше, Луз Терин да се шляе из главата му. Всички ли хора полудяваха по един и същ начин? Така ли щеше да свърши — като се смее и плаче за неща, които никой друг не вижда и не знае? Знаеше, че има един начин да оживее, макар привидно да изглеждаше невъзможен. „Ако ще живееш, ще трябва да умреш.“ Едно от трите неща, за които знаеше, че трябва да са истина, му бяха казани в един тер-ангреал, където отговорите винаги бяха истинни, макар че не беше лесно да се разберат. Но ако щеше да живее така… Не беше сигурен дали не предпочита да умре.

Трябваше да намери Елейн. Не можеше да гледа възхваляващите го хора по улицата; искаше му се да падне на колене, да им изреве, че Елейн е тяхната кралица. За да не ги слуша, той зарея поглед към небето, към покривите, към всичко друго, но не и към тълпата. И тъкмо затова забеляза мъжа в белия плащ, който се изправи на един покрит с червени керемиди покрив и надигна арбалет.

Всичко стана само за миг. Ранд сграбчи сайдин и преля, и стрелата се удари във Въздух и издрънча. Огнена топка се надигна от дланта на Ранд и порази стрелеца в гърдите, докато металната стрела отскачаше от щита. Пламъци обгърнаха мъжа и той с пронизителен вик се срина от покрива. А някой се хвърли към Ранд и го смъкна от седлото.

Той се удари силно в каменната настилка, нещо тежко го затисна… помъчи се да поеме дъх… и разбра, че държи Дезора за мишниците. Тя му се усмихна, с красива усмивка, а после главата й клюмна. Невиждащите й сини очи се взряха в него. Стрелата, щръкнала между ребрата й, се опря в китката му. Защо бе крила досега тази своя красива усмивка?

Нечии ръце го сграбчиха и го изправиха, Деви и Планински танцьори го избутаха към другата страна на улицата, пред някакъв тенекеджийски дюкян, и мигновено оформиха плътен кръг, с изпънати лъкове, с очи, претърсващи улицата и покривите, Отвсякъде се разнесоха викове и писъци, но улицата вече се беше разчистила на петдесетина крачки в двете посоки и човешката маса напираше да се измъкне. Очистена беше улицата, с изключение на телата. Дезора и още шест трупа, три от които на айилци.

— Тези места са като зайчи лабиринти — подхвърли Нандера, без очите й да спрат да претърсват покривите. — Ако тук се включиш в танца, ще се озовеш с нож в гърба преди да си разбрал за опасността.

— Това ми напомня веднъж край Седарски проход, когато… — почна Калдин. — А, май си имаме пленник. — Неколцина от неговите Хама Н’доре се бяха появили откъм кръчмата от другата страна на улицата и бутаха пред себе си мъж с вързани зад гърба ръце. — Може би ще ни каже кой е поръчал нападението. — Каза го така, сякаш ни най-малко не се съмняваше в това.

Миг след това няколко Деви излязоха от друга сграда с втори овързан мъж, който куцаше, лицето му бе окървавено. Скоро на улицата пред айилската стража се подредиха коленичили четирима мъже. Най-сетне полукръгът, задържащ Ранд, се охлаби.

— Сигурни ли сте, че са съучастници? — попита Ранд. Не можеше да повярва колко мек излезе гласът от устата му, колко спокоен. Белфир щеше да реши всичко. „Белфир не — изпъшка му Луз Терин. — Никога вече.“ — Сигурни ли сте?

— Да — каза една от Девите. — Всички, които избихме, носеха това до един. — Тя дръпна плаща на окървавения мъж с вързаните ръце. Износен бял плащ, мазен и оцапан, със златен слънчев изгрев, извезан на гърдите. Другите трима също бяха с такива.

— Обесете ги — каза Ранд.

Мъжът с окървавеното лице едва не припадна. Ранд го сграбчи с потоци на Въздух и го изправи.

— Как се казваш?

— Ф-фейрал, м-милорд. Д-даймир Фейрал. М-моля в-ви, н-не ме бесете, м-милорд. Ще в-вървя в Светлината, к-кълна се!

— Голям късмет имаш, Даймир Фейрал. — Гласът на Ранд прозвуча в собствените му уши далечен като крясъците на Луз Терин. — Ти ще гледаш как приятелите ти увисват на бесилото. — Фейрал заплака. — После ще ти дадат кон и ще отидеш да предадеш на Педрон Ниал, че един ден и него ще обеся за това, което стана тук. — Ранд отхлаби потоците на Въздух и Фейрал се срина на земята и застена, че щял да язди чак до Амадор, без да спре. Тримата, които трябвате да умрат, го гледаха с презрение. Един дори го заплю.

Ранд ги изхвърли от ума си. Ниал беше единственият, когото трябваше да запомни. Оставаше още нещо, което трябваше да направи.

Той надигна булото, за да запомни лика на Дезора. Приличаше на заспала. Дезора, от септата Мусара на Рейн Айил. Толкова имена. Лия от Косайда Чарийн и Дайлин от Желязна планина на Таардад, и Ламелле от Пушлива вода на Миагома, и… Толкова много. Понякога изреждаше този списък име по име. Имаше едно име в него, което не беше добавил. Илиена Терин Морелле. Не знаеше как Луз Терин го беше включил там, но нямаше да го заличи, дори да знаеше как.

Беше и усилие, и облекчение, когато извърна лице от Дезора, чисто облекчение, когато разбра, че онова, което беше взел за втора загинала Дева, се оказа мъж, сравнително нисък за айилец. Болеше го и за мъжете, които загиваха заради него, но при тях можеше да си припомни една стара поговорка. „Остави мъртвите да почиват в мир и се погрижи за живите.“ Не беше лесно, но можеше да се насили да го стори. А същите думи не можеше дори да ги призове в ума ся, когато загиналият се окажеше жена.

Нечии поли, проснати по каменната настилка, привлякоха очите му. Не само айилци бяха загинали.

Металната стрела на арбалета я беше пронизала точно между плешките. Смъртта бе настъпила бързо — малка проява на милост. Той коленичи и я обърна внимателно по гръб. Върхът на стрелата се поканваше между гърдите й. Лицето беше на жена на средна възраст, вече прошарена. Тъмните й очи зееха широко отворени; приличаше на изненадана. Името й не знаеше, но запомни лицето й. Беше загинала за това, че се бе озовала на същата улица с него.

— Намерете семейството на тази жена и се погрижете да получат всичко, от което имат нужда — каза той на Нандера. — Злато… — Не беше достатъчно. Това, от което имаха нужда, бе да върне жена им, майка им да върне; не можеше да им го даде. — Погрижете се за тях — повтори той. — И разберете името й.

Върна се на мястото, където беше паднал от коня, и вдигна Драконовия скиптър. Късото парче от копие с пискюла му се стори тежко. Яхна Джейде-ен и каза:

— Тук направих каквото можах. — И смуши коня.

И да не можеше да изпревари паметта си, айилците поне изпревари. Поне за малко. Вече бе подал юздите на Джейде-ен на един от конярите и беше влязъл в палата, когато Нандера и Калдин го настигнаха, с около две трети от Девите и Планинските танцьори. Калдин изглеждаше кисел и раздразнен. А очите на Нандера направо пламтяха.

Преди да е успяла да го заговори, към него пристъпи госпожа Харфор, Първата слугиня, и каза високо:

— Милорд Дракон. Пристигна молба за аудиенция с вас от Надзорницата на вълните на клана Кателар от Ата-ан Миере.

— Морския народ? — каза той. — Те пък какво искат?

Рийни Харфор го изгледа търпеливо, мъчейки се да намери повод за снизхождение. Явно й беше трудно.

— Не мога да знам.

И да знаеше нещо Моарейн за Морския народ, не го беше включила в обучението му, но ако се съдеше по поведението на Рийни, Надзорницата на вълните беше важна особа. Титлата й определено звучеше важно. Това предполагаше Великата зала. Не беше влизал там, откакто се бе завърнал от Кайриен. Не че имаше някаква причина да избягва тронната зала — просто не му се беше налагало да ходи там.

— Привечер — каза той бавно. — Предайте й, че ще я приема преди залез. Предоставихте ли й добри покои? Както и за свитата й? — Съмняваше се, че особа с такава висока титла ще пътува сама.

— Тя ги отказа. Наели са стаи в „Топката и обръча“. — Устните на Първата слугиня леко се присвиха: явно беше, че колкото и висопоставена да е една Надзорница на вълните, в очите на Рийни Харфор това не е редно. — Бяха много изтощени от пътя, едва стояха на краката си. Дойдоха на коне, не с каляска, а не мисля, че са свикнали да яздят. — Тя примигна, като че ля изненадана от себе си, че си е позволила да развърже толкова езика си, а после си възвърна сдържаността и продължи: — Още едно лице иска да се срещне с вас, милорд Дракон. — В тона й се долови нотка на неприязън. — Лейди Еления.

Ранд едва се сдържа да не направи гримаса. Не се съмняваше, че Еления си е приготвила поредната лекция за правата си върху Слънчевия трон. Нямаше да е трудно да й бъде отказано. Все пак той наистина трябваше да понаучи нещо за историята на Андор, а никой друг подръка не я знаеше повече от Еления Саранд.

— Пратете я в покоите ми, моля.

— Вие наистина ли държите щерката-наследница да получи трона? — Тонът на Рийни не беше груб, но цялата й сдържаност се беше стопила. Лицето й не се промени, но Ранд беше сигурен, че при един грешен отговор ще изреве с цяло гърло: „За Елейн и Белия лъв“ и ще се опита да го халоса.

— Държа — въздъхна той. — Лъвският трон принадлежи на Елейн. В името на Светлината и на надеждата ми за прерождение, истина е.

Рийни го изгледа мълчаливо, а после се поклони и каза:

— Ще я изпратя при вас, милорд Дракон. — И се обърна и тръгна да излиза.

— Един изкусен враг — изрече разгорещено Калдин преди Рийни да е изминала и пет крачки — ще ти устрои слаба засада, през която да можеш да пробиеш. Та самоуверен от това, че си преодолял заплахата, да охлабиш охраната и да се натъкнеш на втората, по-силна засада.

Веднага след него Нандера промълви с леден глас:

— Младежите може да са самонадеяни, младежите може да са прибързани, младежите може да са глупци, но Кар-а-карн не може да си позволи да се държи като младеж.

Ранд ги изгледа и отвърна само:

— Сега отново сме в палата. Изберете си двамата. — Не го изненада много, че избраха себе си, и изобщо не го изненада, че го последваха тутакси, загърнати в гробно мълчание.

Пред вратата на покоите си им каза да пуснат вътре Еления, когато дойде, и ги остави в коридора. Вътре го чакаше приготвен сливов пунш в кана със сребърен обков, но той не го докосна.

Почукване по вратата възвести появата на Еления — бе облечена в рокля, извезана със златни рози. На всяка друга жена това щяха да са просто рози; на дрехата на Еления те означаваха Короната на розата.

— Милорд Дракон е твърде милостив да ме приеме.

— Искам да те попитам нещо за андорската история — каза Ранд. — Искаш ли сливов пунш?

Очите на Еления се разшириха от възторг. Несъмнено беше обмислила как да насочи Ранд точно към тази тема, за да може да предяви претенциите си, а ето че той сам я предложи. На лисичето й лице изгря усмивка.

— Позволете ми честта сама да налея на милорд Дракона! — отвърна тя и изприпка към масата, без да дочака да й махне снизходително с ръка. Толкова беше доволна от обрата на събитията, че той почти очакваше да го бутне на стола и да го накара да си вирне двата крака. — По кой пункт от историята бих могла да ви осветля?

— Изобщо за… — Ранд се намръщи: така щеше да й даде повод да изброи цялото си родословие само в две изречения. — Тоест, как Суран Маравейл е довел тук жена си. Той не беше ли от Кемлин?

— Ишара е довела Суран, милорд Дракон. — Усмивката на Еления стана извинителна. — Майката на Ишара била Ендара Казалайн, която по онова време била губернаторка на Артур Ястребовото крило — провинцията се наричала Анддор — и същевременно дъщеря на Джоал Рамедар, последния крал на Алддешар. Суран бил само… само пълководец. — За малко щеше да каже: „от простолюдието“, Ранд беше готов да се обзаложи за това. — Макар и най-добрият от военачалниците на Ястребовото крило, разбира се. Ендара се оттеглила от властта и коленичила пред Ишара като пред кралица. — Странно защо, Ранд не вярваше, че всичко това е станало точно така, или толкова гладко. — Времената били твърде тежки, разбира се, почти толкова, колкото през Тролокските войни. Когато Артур Ястребовото крило умрял, всеки благородник пожелал да стане върховен крал. Или върховна кралица. Ишара обаче съобразила, че никой няма да може да го постигне — твърде много фракции възникнали и твърде много съюзи се нарушавали скоро след като възниквали. Тя убедила Суран да вдигне обсадата на Тар Валон и го довела тук с толкова войска, колкото могъл да събере.

— Суран Маравейл ли е този, който е обсаждал Тар Валон? — попита изумен Ранд. Артур Ястребовото крило бе наложил двадесетгодишна обсада на Тар Валон и бе обявил награда за главата на всяка Айез Седай.

— Едва в последната година — поясни тя с леко нетърпение. — Според историческите хроники. — Явно беше, че не проявява особен интерес към Суран освен като към съпруг на Ишара. — Ишара била мъдра. Тя обещала на Айез Седай, че ще изпрати най-голямата си дъщеря да се учи в Бялата кула, спечелвайки си по този начин закрилата на Кулата и една Айез Седай за съветничка, на име Балаир. Била първата владетелка, която го направила. Други също последвали примера й, разбира се, но всички те претендирали за трона на Артур Ястребовото крило. — Сега вече я обзе настървеност, лицето й се оживи, бокалът остана забравен, свободната й ръка се заразмахва във въздуха. Думите занапираха неудържимо. — Цяло поколение изминало преди тази идея да заглъхне, въпреки че Нарасим Буран се опитал чак в последните десет години на Стогодишната война — един жалък провал, който завършил с главата му, набучена на пика само след година — и че усилието на Есмара Джетарес около тридесет години по-рано й спечелило силни позиции, докато не се опитала да завладее Андор и не изкарала последните си дванадесет години като гостенка на кралица Телайсиен. Най-накрая Есмара била убита, въпреки че няма данни защо някой е имал нужда да я убива, след като Телайсиен прекършила силата й. Разбирате ли, кралиците след Ишара, от Алесийнд до Линдел, следвали онова, което тя започнала, и то не само с изпращането на дъщерите си в Кулата. Ишара най-напред наредила на Суран да подсигури земите около самия Кемлин, само няколко села в началото, след което бавно започнала да разширява владенията си. Цели пет години й трябвали, за да стигнат границите й до Еринин. Но земята, която владеели андорските кралици, била неоспоримо тяхна, докато повечето други, които наричали себе си крале и кралици, продължавали да се интересуват повече как да завладеят още територии, вместо да укрепят това, което вече притежавали.

Тя замълча да си поеме дъх и Ранд побърза да отвори уста. Еления му беше изброила всички тези хора все едно, че ги познаваше лично, но главата му бе закръжила от имена, които досега не беше чувал.

— Защо няма Дом на Маравейл?

— Никой от синовете на Ишара не доживял до повече от двадесет години. — Еления сви рамене и отпи от пунша си; този въпрос не я интересуваше. Но той й предложи нова тема. — Девет кралици са царували по време на Стогодишната война и никоя не е имала син, който да преживее двадесет и третата си годишнина. Битките били непрестанни и Андор бил притискан от всички страни. Ами че по времето на Марагайн четирима крале повели войските си срещу нея — има едно градче, наречено на тази битка, на същото място. Кралете били…

— Но всички тези кралици били потомки на Суран и Ишара, нали? — бързо се намеси Ранд. Ако я оставеше, щеше да му изброява събитията ден по ден. Той седна и й даде знак да заеме стола срещу него.

— Да — отвърна тя с неохота. Вероятно защото ставаше дума и за Суран. Но след това лицето й моментално просветна. — Виждате ли, въпросът е в това колко от кръвта на Ишара носи в жилите си един или друг. Колко родословни линии те свързват с нея и до каква степен. В моя случай…

— Не ми е много лесно да го разбера. Да вземем за пример Тигрейн и Мургейз. Мургейз е имала най-големи права да наследи Тигрейн. Предполагам това означава, че Мургейз и Тигрейн са били кръвно свързани?

— Бяха братовчедки. — Еления направи усилие да прикрие раздразнението си, че я прекъсват толкова често, особено сега, когато беше толкова близо до сърцевината на това, което искаше да каже, но все пак устните й се присвиха недоволно.

— Разбирам. — Братовчедки. Ранд отпи дълбоко и наполовина изпразни бокала си.

— Всички сме братовчеди. — Мълчанието му сякаш я окуражи. Усмивката й се върна. — След над хиляда години бракове няма и един Дом, който да не носи поне капка от кръвта на Ишара. Но това, което е важно, е степента и броят на свързващите линии. В моя случай…

Ранд примигна.

— Всички сте братовчеди? Всички? Това не ми се струва въз… — Той се наведе напред. — Еления, ако Мургейз и Тигрейн бяха… търговки, или селяни… колко близко щеше да бъде родството им?

— Селяни? — възкликна тя и се втренчи в него. — Милорд Дракон, що за странна… — Кръвта бавно се изцеди от лицето й: той в края на краищата беше селянин. Тя нервно облиза устни. — Предполагам… Трябва да помисля. Селяни. Предполагам това означава да си представим всички Домове като селяни. — По лицето й премина нервен тик и тя бързо пресуши пунша си. — Ако бяха селяни, предполагам, че никой нямаше да ги смята за родственици. Всички тези връзки остават твърде далеч назад. Но те не са, милорд Дракон…

Той продължи да я слуша само с половин ухо и се отпусна в стола си. Нямало да ги смятат за родственици…

— …има тридесет и една линии, свързващи я с Ишара, докато Диелин има само тридесет, а…

Защо изведнъж изпита такова облекчение?

— …ако мога да се изразя така, милорд Дракон.

— Какво? Простете. Бях се разсеял. Проблемите на… Не успях да чуя последното, което казахте. — Но в него имаше нещо, което бе погъделичкало ухото му.

Еления си беше изписала раболепната, угодническа усмивка, която придаваше толкова странен вид на лицето й.

— Ами, току-що казах, че вие самият странно напомняте на Тигрейн, милорд Дракон. Вие дори може би носите струйка от кръвта на Ишара и… — Тя млъкна и изписка уплашена, и той усети, че се е изправил.

— Аз… малко съм уморен. — Постара се да го изрече спокойно, но гласът му прозвуча така далечен, сякаш се намираше в Празнотата. — Оставете ме сам, ако обичате.

Не знаеше как изглежда лицето му, но Еления скочи от стола си и бързо постави бокала си на масата. Цялата трепереше. Поклони се и се забърза към вратата.

Дълго време Ранд продължи да се взира в нищото. Нищо чудно, че онези древни кралици го бяха гледали така — знаеха какво си мисли дори когато той сам не го разбираше. И онзи нечакано явил се червей на тревогата, който го гризеше невидим, откакто бе научил името на истинската си майка. Но Тигрейн не беше в родствена връзка с Мургейз. Майка му не беше била в роднинска връзка с майката на Елейн. Той не беше роднина на…

— По-лош си от развратник — каза той горчиво. — Глупав си и… — Прииска му се Луз Терин да го бе изговорил, за да може да си каже: „Тоя е лудият; аз съм с разсъдъка си.“ Онези ли мъртви владетелки на Андор усети, че се взират в него, или беше Аланна? Той закрачи към вратата и я отвори рязко. Нандера и Калдин бяха приклекнали под един гоблен с яркоцветни птици. — Сбирайте хората си — каза им той. — Тръгвам за Кайриен. И моля ви, не казвайте на Авиенда.