Робърт Джордан
Господарят на хаоса (9)

Глава 8
Надигаща се буря

Нинив се събуди раздразнена. Имаше чувството, че идва лошо време, но не беше така — по небето нямаше нито един облак. Денят още отсега обещаваше да бъде поредната нажежена фурна. Ризата й беше подгизнала и намачкана от непрекъснатото въртене и мятане. Някога можеше да разчита на дарбата си да се „Вслушва във вятъра“, но тя, изглежда, бе започнала да я подвежда, ако не беше я напуснала съвсем. А и случилото се с Шериам и останалите…

— Въобразяват си, че знаят всичко — промърмори Нинив. — Казах им за кошмарите. Предупредих ги, а снощи не им беше за пръв път. — Никакво значение нямаше, че и шестте Сестри бяха вече Изцерени още когато тя излезе от Тел-айеран-риод. Твърде лесно това можеше да свърши далеч по-зле — защото си въобразяваха, че знаят всичко. Тя погледна гривната на ай-дам. През нея се процеждаше тревога, както и неизбежният страх, но повече от всичко — безсилие. Несъмнено „Мариган“ в момента помагаше в приготвянето на закуската; това, че трябваше да шета, изглежда, я ядосваше повече дори от факта, че е пленничка. — Много разумно от твоя страна, няма що, Елейн. Не ми каза обаче как сама си се озовала там, след като си предупреждавала другите.

Елейн не отговори и Нинив сви устни. Елейн вероятно се беше оставила да попадне в кошмара, въпреки че никога нямаше да си го признае. Нинив не беше сигурна дали Елейн смята изтъкването на храбростта си за самохвалство, или просто не съзнава колко е храбра.

— Стори ми се, че зърнах Ранд — каза тя.

— В плът ли беше? — попита Елейн. Това според Мъдрите беше твърде опасно; рискът беше да загубиш част от онова, което те прави човек. — Нали го предупреди за това.

— Че той някога вслушвал ли се е в здравия разум? Само го зърнах. Може би само бе докоснал Тел-айеран-риод насън. — Едва ли. Той определено бранеше сънищата си с толкова силни прегради, че не можеше да стигне до Света на сънищата другояче, освен в плът, дори да беше Сънебродник. — Може и да е бил някой, който е приличал на него. Казах ти, видях го само за миг, на площада пред Кулата.

— Трябваше да съм там с него — промърмори Елейн. — Той има нужда от мен.

— Той има нужда от това, от което винаги е имал нужда — изръмжа Нинив. — Някой да му дърпа ушите поне веднъж на ден просто по принцип и да го държи непрекъснато в правия път.

— Непрекъснато се тревожа за него. Тревожа се за него дори в сънищата си! Смяташ ли, че и неговите нощи минават в тревоги по мен? Аз не.

Нинив кимна, въпреки че част от нея прецени, че не е същото. На Ранд беше съобщено, че Елейн е жива и здрава и в безопасност сред Айез Седай. Но как самият Ранд изобщо можеше да е в безопасност? Тя попипа пръстена на Лан. Не, Елейн беше права. Каквото и да правеше Лан, където и да се намираше, тя се съмняваше, че се сеща за нея и наполовината от времето, което тя отделяше в грижи по него. „Светлина, дано да е жив, та дори изобщо да не мисли за мен.“

— Не можеш да се тревожиш за един мъж непрекъснато — рече тя кисело, — дори да си решила да ставаш Зелена. Какво намериха те снощи?

Разказът се оказа дълъг, макар да съдържаше малко съществени неща, и скоро Нинив седна на леглото на Елейн, за да слуша и да задава въпроси. Не че отговорите й казаха нещо повече. Просто не беше същото, като да си видяла сама документите. Това, че бяха научили, че Елайда най-сетне е разбрала за амнистията на Ранд, беше много добре, но какво смяташе да предприеме тя във връзка с това? Доказателствата, че Кулата се обръща към отделни владетели за подкрепа, можеха да подпалят пожар в Съвета, което не беше лошо. Че Елайда беше пратила посланичество до Ранд наистина бе повод за тревога, но той не беше чак такъв глупак, че да слуша каквото и да било, идващо от Елайда. Във всичко, което Елейн бе подслушала обаче, нещо липсваше. И какво бе намислил Ранд, поставяйки трона на Белия лъв на пиедестал? Какви ги вършеше с трона изобщо? Можеше и да беше Преродения Дракон и айилският вожд на вождовете, но тя го помнеше от малък и често го беше шляпала по дупето, когато трябваше.

— Останалото ще ти разправя по-късно — каза Елейн и излезе.

Нинив изръмжа и започна да се облича, без много да бърза. Днес Елейн имаше урок с първия си клас от новачки, нещо, което на Нинив все още не бяха разрешили. Но и да не й бяха поверили новачки, все пак й оставаше Могедиен. А тя скоро щеше да привърши шетнята си около закуската.

Могедиен обаче бе потънала до лакти в сапунена вода и сребърният й нашийник изглеждаше съвсем не на място. Не беше сама — десетина други жени усърдно търкаха дрехи върху перални дъски в дворче с дървена ограда сред котли с вряща вода. Погледът, който хвърли на Нинив, стигаше да й опърли кожата. Омраза, срам и гняв избликнаха през ай-дам, почти достатъчно да потушат непрестанния страх.

Старшата, слаба сивокоса жена на име Нилдра, се засуети около тях. Беше овързала полите на черната си вълнена рокля до коленете, за да ги предпази от разкаляната от водата пръст.

— Добрутро, Посветена. За Мариган си дошла, нали? — Тонът й беше суховата смесица от уважение и увереност, че още утре някоя от Посветените ще се окаже пратена при нея в пералнята за ден или за месец, за да бъде научена на труд и покорство. — Е, все още не мога да я пусна. Не ми стигат работни ръце. Едно от момичетата ми днес се жени, друга избяга, а две са на лека работа, защото са бременни. Миреле Седай ми каза, че мога да я взема. Може би ще привърша с нея след няколко часа. Ще видя.

Могедиен се изправи и отвори уста, но Нинив я изгледа твърдо и многозначително докосна гривната на китката си. Оставаше само Могедиен да се изтърве, да изтърси някое оплакване, неуместно за селянка, за каквато се представяше, за да си постеле пътечката към усмиряването и брадвата на палача, а Нинив и Елейн нямаше да ги чака нищо по-добро. През ай-дам протече неописуем срам и неудържим гняв.

Нинив тръгна към една от общите кухни, за да намери нещо за закуска. Пак Миреле. Зачуди се дали Зелената не се е настроила лично против нея.

Взе глинена чаша с чай с мед и топла кифла и излезе. По лицето й изби пот. Дори в този ранен час жегата нарастваше. Денят на една Посветена по правило си беше неин в по-голямата си част, освен ако не преподаваше на новачки, за да се занимава с проучвания на неща, които тя сама си избереше, под ръководството на някоя Айез Седай, но една Посветена, създаваща впечатление, че се мотае без работа, можеше да бъде нахокана от всяка Айез Седай. Нинив нямаше намерение да прекара целия ден в помагане на някоя Кафява сестра в попълването на каталози или да преписва бележките на някоя Сива, затова тръгна да търси Сюан и Леане. Толкова беше ядосана, че можеше да прелее и без помощта на Могедиен.

Всеки път, когато усетеше допира на тежкия златен пръстен между гърдите си, си помисляше: „Трябва да е жив. Дори да ме е забравил. Светлина, само дано да е жив.“ Последното, разбира се, само я ядосваше още повече. Ако ал-Лан Мандрагоран само си бе позволил да не помисля за нея, щеше да го научи тя. Трябваше да е жив. Стражниците често загиваха, отмъщавайки за своите Айез Седай — беше сигурно толкова, колкото че слънцето изгрява сутрин, че няма Стражник, който да се спре пред нещо по пътя си към това възмездие — но нямаше как Лан да отмъсти за Моарейн повече, отколкото ако беше паднала от кон и си беше счупила врата. Двете с Ланфеар се бяха убили една друга. Той трябваше да е жив. И защо трябваше да се чувства гузна заради смъртта на Моарейн? Наистина, това бе освободило Лан за нея, но тя нямаше нищо общо с него. И все пак първата мисъл, когато научи за смъртта на Моарейн, беше радост, че Лан е свободен, а не мъка за Моарейн. Не можеше да се отърве от чувството си за срам от това и то още повече усилваше гнева й.

Изведнъж забеляза Миреле — крачеше по улицата към нея с жълтокосия Крой Макин, един от тримата си Стражници — строен младеж, но як като скала. Едва ли бе тръгнала да търси нея, но Нинив бързо се шмугна в една голяма каменна постройка, била някога един от хановете на Салидар.

Логаин стоеше дръзко изправен пред една от широките незапалени камини под бдителния поглед на Лелаин Акаши, чийто шал със сини ресни придаваше официалност на срещата. Крехка жена с хладно достойнство, пречупвано понякога от топла усмивка, тя беше една от трите Заседателки за Синята Аджа в Съвета на Кулата в Салидар. Днес, докато оглеждаше посетителите на Логаин, изпъкваха преди всичко пронизващите й очи.

Те бяха двама мъже и една жена в пищно везани копринени дрехи и златни накити, и тримата с посивели коси. Могъщи благородници от Алтара, те бяха пристигнали предния ден с внушителни ескорти и толкова подозрително настроени един към друг, колкото към Айез Седай, събиращи войска в страната им. Алтарците проявяваха васална вярност към някой лорд или някоя лейди или управата на някой град, но малцина от благородниците плащаха данъци или ги интересуваха декретите на кралицата в Ебу Дар. И все пак не можеха да са безразлични към една войска, събираща се посред собствените им владения. Светлината само знаеше как им въздействаха слуховете за Заклетите в Дракона. За момента обаче тримата бяха забравили да се гледат с омраза или да мятат непокорни погледи към Лелаин. Очите им бяха приковани в Логаин, все едно че виждаха пред себе си отровна змия.

Кръгът се затваряше с присъствието на мургавия Бурин Шерен, който изглеждаше издялан от изкоренен дънер. Стражникът на Лелаин беше тук уж да пази Логаин — защото в края на краищата Логаин бе дошъл в Салидар доброволно, но всъщност за да го защитава от гостите му, да не би да го промуши някой с нож в сърцето.

От своя страна, Логаин сякаш беше разцъфтял под всичките тези погледи. Висок мъж с къдрава коса, падаща до широките му рамене, мургав и красив, той изглеждаше горд и самоуверен като орел. Ала това, което придаваше блясък на очите му, бе жаждата за мъст.

— Шест Червени сестри ме намериха в Косамеле близо година преди да се провъзглася — тъкмо казваше той. — Джавиндра, така се казваше водачката им, въпреки че най-много говореше една на име Баразайн. Чух да споменават и Елайда, сякаш тя знаеше какво става. Намериха ме заспал и си помислих, че с мен е свършено, когато ме заслониха.

— Айез Седай — намеси се дрезгаво слушащата жена. Едра и с твърд поглед, тя имаше тънък белег на едната буза, който се стори на Нинив нелеп за жена. Алтарските жени наистина се славеха със своята свирепост, макар тази слава най-вероятно да беше преувеличена. — Айез Седай, нима е възможно това, което той твърди, да е вярно?

— Не знам, лейди Серана — отвърна спокойно Лелаин. — Но беше потвърдено пред мен от една, която не може да лъже. Той казва истината.

— Та както ви разправях — продължи Логаин с усмивка, — те ме намериха и ми предоставиха избора или да загина на място, или да приема това, което ми предлагат. Странен избор, но не и такъв, че да размислям дълго. Не ми казаха открито дали са го правили и друг път, но усещането за това беше несъмнено. Обяснения не ми предложиха, но сега нещата ми се струват съвсем ясни. Довеждането в Кулата на един мъж, който може да прелива, не носи голяма слава, но виж, да плениш един Лъжедракон…

Нинив се намръщи. Логаин говореше небрежно, но разказваше за собственото си поражение и всяка дума от устата му отекваше като гвоздей, забит в ковчега на Елайда. Може би в ковчега на цялата Червена Аджа. След като Червените бяха подтикнали Логаин да се провъзгласи за Преродения Дракон, възможно ли бе да са направили същото с Горин Рогад или Мазрим Таим? И с всички Лъжедракони в цялата история?

— Цяла година ми помагаха да отбягвам други Айез Седай — продължи Логаин. — Съобщаваха ми, когато някоя се озовеше наблизо, макар да не бяха много. След като се провъзгласих и започнах да събирам следовници, ми изпращаха вести къде се намират войските на краля и каква им е числеността. Как иначе според вас щях да зная къде да ударя и кога? — Слушателите му го гледаха смутено, както заради убийствената му усмивка, така и заради думите му.

Той мразеше Айез Седай — Нинив се беше уверила в това в няколкото случая, когато бе дошла при него да го изследва. Отначало си мислеше, че изследването му ще предложи поглед над задачата от друг ъгъл — нищо друго не можеше да покаже толкова ясно колко различни са мъжете, както използването на Единствената сила — но се оказа по-лошо, отколкото да надничаш в черна дупка; вътре нямаше нищо, нямаше я дори дупката. А да си край Логаин беше повече от обезпокоително. Той беше следил всяко нейно движение с изгаряща напрегнатост, която я караше да потръпва, макар да знаеше, че би могла да го стегне здраво със Силата, само да посмее да вдигне и пръст. Следил я беше не с онази жар, с която мъжките очи често оглеждат жените, а с чисто презрение, което правеше положението още по-ужасно. Айез Седай го бяха отрязали от достъпа до Единствената сила завинаги. Това, което можеше да направи той, бе да унищожи Червената Аджа и той много сериозно се подготвяше за това.

Това беше първият път, в който бяха дошли трима наведнъж, но иначе често идваха благородници, за да изслушат разказа му, от цяла Алтара и понякога чак от Муранди, и всички на тръгване изглеждаха премазани от чутото от Логаин. Нищо чудно — единствената по-смайваща вест щеше да бъде, ако Айез Седай признаеха, че Черната Аджа наистина съществува. Е, това те нямаше да го направят и по същата причина държаха новините за Логаин да се знаят само от тесен кръг хора. Независимо че това го беше правила Червената Аджа, те все пак бяха Айез Седай, а твърде много хора не можеха да различат една Аджа от друга. Като цяло, едва на малцина се позволяваше да посетят Логаин, и при това всеки от тях беше избиран според могъществото на Дома, който оглавяваше — нали Домовете трябваше да предоставят подкрепата си за Айез Седай в Салидар, или в най-лошия случай — да се въздържат от поддръжка за Елайда.

— Джавиндра ме извести, когато дойдоха още Айез Седай — каза Логаин, — онези, които бяха тръгнали да ме заловят, и къде ще бъдат, така че можах да ги нападна преди да са разбрали. — Суровите, лишени от възраст черти на Лелаин за миг се вкочаниха, а ръката на Бурин посегна към меча. Сестри бяха загинали, преди да бъде пленен Логаин. Логаин като че ли не забеляза реакцията им. — Червената Аджа никога не ме лъжеха, преди накрая да ме предадат.

Брадатият мъж се взираше в Логаин толкова твърдо, че си личеше какво усилие му струва.

— Айез Седай, а какво ще кажете за следовниците му?

— Не всички бяха набити или пленени — вметна лордът с мършавото лице веднага след него. — Повечето са избягали, стопили са се. Познавам историята, Айез Седай. Следовниците на Раолин са дръзнали да щурмуват самата Бяла кула, след като е бил пленен, както и тези на Гуаир Амалазан. Много добре помня когато армията на Логаин премина през земите ни — искаха да го избавят.

— От това не бива да се боите. — Лелаин изгледа Логаин с бегла усмивка, както жена би изгледала свирепо псе, за което е сигурна, че е добре дресирано и кротува на каишката й. — Той повече не изпитва стремеж към слава, само едно малко възмездие за онова, което му е причинено. Освен това, съмнявам се, че много от бившите му следовници биха дошли, дори да ги призове, не и след като бе откаран в Тар Валон в клетка и опитомен. — Ведрият й смях бе подет от алтарците, но само за миг и много слабо. Лицето на Логаин заприлича на желязна маска.

Изведнъж Лелаин забеляза Нинив и вдигна вежди. Неведнъж беше разговаряла ласкаво с Нинив и я беше хвалила, както и Елейн, за тъй наречените им „открития“, но като всяка Айез Седай можеше набързо да скастри една Посветена.

Нинив приклекна в реверанс, посочи глинената чаша в ръката си и бързо каза:

— Простете ми, Лелаин Седай. Трябва да върна това в кухнята. — И излезе на улицата преди Айез Седай да успее да й каже и една дума.

За щастие, Миреле вече я нямаше. И за още по-голям късмет, Сюан стоеше на тридесетина крачки от нея срещу Гарет Брин посред улицата, а преминаващата тълпа се раздвояваше покрай двамата.

— Какво ти става, жено? — ръмжеше Брин. — Поздравих те за това колко добре са огладени ризите ми, а ти ме шамаросваш. А го казах само да те развеселя, не да отваряме бой. Беше комплимент, жено, нищо че не ти поднесох рози.

— Комплименти? — изръмжа в отговор Сюан и сините й очи блеснаха. — Не ти искам комплиментите! Просто си доволен, че съм длъжна да ти гладя ризите. Ти се оказа много по-дребнав, отколкото допусках, Гарет Брин. Да не би да очакваш да се мъкна по теб като някоя от ония, дето следват военните лагери, надявайки се за още от твоите комплименти? И няма да се обръщаш към мен с това „жено“! Звучи като: „Куче, тук!“

На слепоочието на Брин запулсира вена.

— Доволен съм от това, че си държиш на думата, Сюан. И дори войската да тръгне в поход, очаквам да продължиш да държиш на нея. Никога не съм ти искал онази клетва, ти сама си я избра, за да се измъкнеш от отговорност. Не си и помисляла, че ще бъдеш призована да я изпълниш, нали? Като стана дума за похода, какво успя да чуеш, докато пълзиш през Айез Седай и им целуваш краката?

За миг свирепият гняв на Сюан се превърна в ледено спокойствие.

— Това не влиза в клетвата ми — каза тя предизвикателно. — Няма да шпионирам заради теб. Ти служиш на Съвета на Кулата, Гарет Брин, съгласно твоята клетва. Твоята армия ще тръгне в поход тогава, когато Съветът реши. Слушай техните думи и се подчинявай, когато ги чуеш.

Промяната в Брин беше мълниеносна.

— Ама и теб си те бива за противник. Ако можеше и меч да въртиш… — Той се изкиска възхитен. — По-добра би била като… — Бързият кикот премина в ръмжене. — Съветът значи? Ба! Ти по-добре кажи на Шериам да престане да ме отбягва. Това, което може да се направи тук, вече е направено. Кажи й, че ако държи дълго време един вълкодав в клетката, той може да се превърне в прасе, докато дойдат вълците. Не съм събирал тези мъже за продан на пазара. — Той кимна отсечено и закрачи през тълпата. Сюан намръщено се загледа в гърба му.

— За какво беше всичко това? — попита я Нинив и Сюан се сепна.

— За каквото и да е, не е твоя работа! — сопна се тя. Тази жена винаги приемаше нещата лично.

— Не съм дошла да се караме — каза спокойно Нинив. Нямаше да се остави да я подведат. — Трябва да те проуча. — Беше решена да свърши нещо полезно днес. Сюан отвори уста и се огледа. — Не, Мариган не е с мен и точно сега нямам нужда от нея. Позволила си ми да те доближа само два пъти — два пъти! — откакто открих, че нещо в теб може да се Изцери. Смятам днес да те проучвам и ако не ми позволиш, наистина ще кажа на Шериам, че не се подчиняваш на заповедите й да си ми на разположение. Заклевам се, че ще го сторя!

— Следобед — отвърна с неохота Сюан. — Сутринта съм заета. Освен ако не смятащ, че твоята работа е по-важна от помощта за твоя приятел от Две реки.

Нинив пристъпи още по-близо до нея. Никой по улицата не им обръщаше внимание, но въпреки това тя сниши глас.

— Какво са намислили за него? Продължаващ да твърдиш, че все още не са решили какво да правят, но би трябвало да са стигнали до някакво решение вече. — Ако беше така, Сюан щеше да го знае.

Изведнъж се появи Леане и Нинив все едно че изобщо не беше проговаряла. Сюан и Леане се изгледаха сърдито, настръхнали като две котки, затворени в една стая.

— Е? — промърмори Сюан със свити устни.

Леане изсумтя, тръсна глава и къдриците й се разлюляха. Устните й се изкривиха в злобна усмивка, но това, което изрече, не отиваше нито на изражението й, нито на тона.

— Това, че не са те слушали достатъчно внимателно дори за да го обсъдят. Няма да си с тях на срещата с Мъдрите тази нощ.

Сюан изръмжа недоволно, обърна и бързо се отдалечи, но не по-бързо от Леане, която закрачи енергично в обратната посока.

Нинив едва не вдигна ръце от безсилие. Да си говорят така, сякаш нея я няма, сякаш си няма представа за какво си говорят. Сюан дано само дойдеше следобеда, както беше обещала, че иначе… Нечий женски глас заговори зад нея и тя подскочи.

— Тези двете наистина трябва да ги пратят на Тиана и здраво да ги напердаши. — Лелаин пристъпи до Нинив и погледна най-напред към Сюан, а после към Леане. Да се промъква така и да стряска хората! И следа нямаше нито от Логаин или Бурин, нито от алтарските благородници. Синята сестра намести шала на раменете си. — Те, разбира се, не са това, което бяха, но все пак биха могли да запазят малко приличие. Остава само наистина да вземат да си скубят косите насред улицата.

— Понякога хората просто не могат да се понасят — отвърна Нинив. Сюан и Леане толкова се стараеха да поддържат фалшивата си неприязън, че тя можеше поне да ги подкрепи. Как мразеше само да й се натрапват така.

Лелаин мерна с око ръката на Нинив на плитката и тя я пусна. Твърде много от тях вече знаеха за този й навик, навик, от който упорито се бе опитвала да се отърве. Но вместо да я нахока, Айез Седай каза само:

— Не и когато това засяга достойнството на Айез Седай, дъще. Жени, които служат на Айез Седай, би трябвало да се държат по-сдържано пред хората, колкото и да се карат насаме. — По това определено не можеше да се възрази; не и без да си навлечеш неприятности, във всеки случай. — Я кажи, ти защо влезе точно когато им показвах Логаин?

— Помислих си, че няма никой, Айез Седай — отвърна припряно Нинив. — Извинете ме. Надявам се, че не съм ви притеснила. — Не беше никакъв отговор — трудно можеше да признае, че се е крила от Миреле — но дребничката Синя само срещна очите й за миг.

— Какво според теб ще направи Ранд ал-Тор, дъще?

Нинив примигна смутено.

— Айез Седай, не съм го виждала от половин година. Единственото, което знам за него, е това, което съм чула тук. Да не би Съветът… Айез Седай, какво е решил Съветът за него?

Лелаин изгледа внимателно Нинив и сви устни.

— Забележително съвпадение. Ти идеш от същото село, от което и Преродения Дракон, както и другото момиче, Егвийн ал-Вийр. Велики събития се очакваха, когато тя стана новачка. Имаш ли някаква представа къде се намира тя? — Не изчака за отговор. — И другите двама младежи, Перин Айбара и Мат Каутон. И двамата тавирен, както разбирам. Забележително наистина. А и ти, с твоите необикновени открития, въпреки ограниченията ти. Където и да е Егвийн, и тя ли също е припарвала до места, в които никоя от нас не е успявала? Всички вас Сестрите непрекъснато ви обсъждат.

— Надявам се, че казват само хубави неща — отвърна предпазливо Нинив. Откакто бе пристигнала в Салидар, много пъти я бяха питали за Ранд, особено след като пратеничеството бе тръгнало за Кемлин — някои Айез Седай, изглежда, не можеха да разговарят с нея за нищо друго — но това сега като че ли беше нещо по-различно. Тъкмо в това се криеше бедата, когато говориш с Айез Седай. Повечето време не си сигурен какво искат да кажат и какво целят.

— Ти още ли храниш надежди, че ще успееш да Изцериш Сюан и Леане, дъще? — Лелаин кимна, сякаш приела безмълвния отговор на Нинив, и въздъхна. — Понякога ми се струва, че Миреле е права. Твърде много те глезим. Каквито и да са ти откритията, изглежда, трябва да те поставим под грижите на Теодрин, докато не се прекърши задръжката ти срещу преливането. Предвид това, което успя да постигнеш през последните два месеца, помисли само какво би могла да постигнеш тогава. — Нинив несъзнателно стисна плитката си и понечи да вметне някоя дума, грижливо скалъпено възражение, но Лелаин пренебрегна опита й. Което най-вероятно беше само за добро. — И хич не ги щади Сюан и Леане, дъще. Остави ги да забравят кои и какво са били и да се задоволят с това, което ся сега. Ако мога да съдя по държането им, единственото, което им помага да го забравят напълно, си ти и твоите глупави опити да Изцериш нещо, което не може да се Изцери. Те повече не са Айез Седай. Защо да се поддържат в тях празни надежди?

В гласа й се долавяше нотка на жалост и също така на презрение. Онези, които не бяха Айез Седай, в края на краищата бяха нещо по-низшо, а хитруването на Сюан и Леане определено ги представяше като съвсем низши. И освен това, разбира се, немалко Айез Седай тук в Салидар хвърляха вината за неприятностите с Кулата върху гърба на Сюан, на нейните коварства като Амирлин. Най-вероятно бяха убедени, че си е заслужила всичко.

Но това, което наистина й беше причинено, усложняваше цялата работа. Усмиряването се прилагаше рядко. Преди Сюан и Леане никоя жена не беше осъждана и усмирявана от сто и четиридесет години и никоя не беше се „отгаряла“ поне от десет пъти по толкова. Една усмирена жена обикновено гледаше да избяга колкото се може по-далече от Айез Седай. Несъмнено, ако Лелаин беше усмирената, щеше да иска да забрави, че е била Айез Седай, стига да можеше. Несъмнено й се искаше сама да забрави, че Сюан и Леане са имали всичко онова, което им беше отнето. Ако можеха да видят в тях жени, които никога не са познавали способността да прелеят, които никога не са били Айез Седай, навярно всички Айез Седай щяха да се чувстват много по-удобно.

— Шериам Седай ми даде разрешение да се опитам — отвърна Нинив толкова решително, колкото можеше да се осмели пред една пълноправна Сестра.

— Всички ние понякога допускаме глупости, дъще, но все пак една разумна жена се научава да ги ограничи. След като, изглежда, се приключила със закуската си, бих те посъветвала да си намериш някакво занимание преди наистина да си паднала в казана с вряла вода. Помисляла ли се някога дали да не си подрежеш тази коса? Няма значение. Хайде, марш.

И си тръгна, а Нинив я изгледа свирепо. Да си реже косата? Цели месеци да седи тук в Салидар, без да прави нищо — от практична гледна точка излизаше точно така, каквото и да успяваха да измъкнат с Елейн от Могедиен — сред Айез Седай, които не правеха нищо друго, освен да си приказват и да чакат, докато целият свят вървеше към пълната си разруха, а Лелаин да й казва, че трябвало да си подреже косата! Тя беше преследвала Черната Аджа, беше попадала в плен и се бе измъквала, на свой ред беше пленила цяла Отстъпница — е, никоя от тях не знаеше за това — помогнала беше на Панархесата на Тарабон да си възвърне трона, макар и за кратко, и сега единственото, което можеше да прави, бе да седи и да разчита единствено на онова, което можеше да измъкне от Могедиен. Косата да си реже? Че то ако можеше да й помогне нещо, по-добре плешива да станеше!

Забеляза Дагдара Финчи — тя не отстъпваше по ширина на никой мъж и бе по-висока от повечето — и кръглоликата Жълта също я ядоса. Една от причините да остане в Салидар беше да се учи при Жълтите, защото те познаваха Церителството повече от всички други. Но дори и някоя от тях да знаеше повече, отколкото тя сама вече бе научила, никоя не желаеше да го сподели с някаква си жалка Посветена. Жълтите трябваше да приемат с най-голяма охота страстното й желание да се научи да Цери всичко, дори усмиряване, но се оказа обратното. Ако Шериам не се бе намесила, Дагдара щеше да я прати да търка подове от изгрев до залез, докато не се откаже от „глупавите си идейки и губенето на време“. Докато Нисао Дачен, дребничка Жълта с очи като свредели, отказваше дори да разговаря с Нинив, понеже настоявала с опитите си „да промени самата тъкан на Шарката“.

И отгоре на всичко нейният усет за времето продължаваше да й говори, че се приближава буря, макар разтопеното слънце да се смееше подигравателно от безоблачното небе.

Мърморейки си под нос, тя пъхна глинената чаша през ритлата на една минаваща волска кола и отново тръгна по изпълнената с хора улица. Нищо не можеше да направи, освен да продължи да обикаля, докато не освободят Могедиен, а Светлината само знаеше кога ще го бъде това. Цял похабен предиобед, добавен към тягостния низ от похабени дни.

Размина се с покрития с белези Юно, който спря да се кара на някакъв свит младеж в ризница и я погледна топло. Е, можеше да мине за топло, ако не беше превръзката с изрисуваното кървавочервено око.

Юно бе придружил нея и Елейн до Салидар и дори бе обещал да им открадне коне — да ги „заеме“, така се изрази — ако поискат да напуснат. Сега вече беше офицер и тренираше тежката конница на Гарет Брин, и бе нагазил в тази длъжност твърде дълбоко, за да се занимава с Нинив. Не, това не беше вярно. Ако тя му кажеше, че иска да замине, щеше да й осигури коне и хора и тя щеше да потегли с ескорт от шиенарци с дълги перчеми, които се бяха врекли на Ранд и пребиваваха в Салидар само защото двете с Елейн ги бяха довели тук. Само че трябваше да признае, че е сбъркала в решението си да остане, да му признае, че го е лъгала, че й е много приятно да се намира точно тук. А да направи такива признания просто не можеше. Главната причина Юно да остане тук беше, че той си въобразяваше, че се грижи за нея и Елейн.

Идеята да напусне Салидар беше нова, възпламенена от Юно, и тя превъртя рязко мислите й. Само Том и Джюйлин да не бяха отишли да се шляят из Амадиция. Не че бяха предприели това пътуване за свое удоволствие. В онези дни, когато все още им се струваше, че тукашните Айез Седай могат да предприемат нещо, те бяха предложили доброволно да отидат да поразузнаят какво става отвъд реката, чак в Амадор. Бяха заминали преди цял месец и не знаеше кога ще се върнат. Те, разбира се, не бяха единствените съгледвачи — бяха изпратени дори Айез Седай със Стражници, въпреки че повечето от тях целяха да стигнат още по̀ на запад, до Тарабон. Просто изчакването да се върнат и да донесат вест беше добро извинение за цялото това бавене. Нинив съжали, че беше позволила на двамата мъже да заминат. Нямаше да го направят, ако им беше казала „не“.

Унизително й беше да си признае, че наистина има нужда от тях, но не беше сигурна дали ще може да се оправи с краденето на кон. Във всеки случай, една Посветена лесно щеше да бъде забелязана, че се мотае около конете, а ако си сменеше бялата рокля с цветните ивици, със сигурност щяха да я видят и да донесат за нея много преди да се добере до някой кон. Дори да успееше, щяха да я подгонят. Избягалите Посветени, също както избягалите новачки, почти винаги биваха връщани, за да изтърпят наказания, които завинаги да изкоренят от главите им всякаква мисъл за втори такъв опит. Започнеш ли да се учиш за Айез Седай, Айез Седай не приключват с теб, докато сами не решат, че са приключили.

Не страхът от наказание я задържаше естествено. Можеше ли да се сравни един бой с пръчки с възможността да те убие Черната Аджа или да се озовеш лице в лице с една от Отстъпниците? Целият въпрос беше в това дали наистина иска да тръгне. Къде щеше да отиде? При Ранд в Кемлин? Или при Егвийн в Кайриен? Дали Елейн щеше да дойде? Със сигурност, ако тръгнеха за Кемлин. Дали това беше желание да предприеме нещо, или страх, че Могедиен може да бъде разкрита? Не беше стигнала до никакво заключение, когато зави на една пресечка и се озова при новашкия клас на Елейн.

Над двадесет облечени в бяло жени седяха на ниски столчета, подредени в полукръг, и наблюдаваха как Елейн напътства две от тях в упражнението им. Сиянието на сайдар обгръщаше и трите. Табия, зеленооко луничаво девойче, около шестнадесетгодишно, и Никола, тънка чернокоса жена на възрастта на Нинив, колебливо си подаваха малко пламъче. То се полюшваше и от време на време угасваше за миг, когато едната се оказваше твърде бавна, за да го поеме от другата и да го задържи. В сегашното си настроение Нинив можеше ясно да види потоците, които запридаха.

Осемнадесет новачки бяха прогонени, когато Шериам и останалите избягаха — Табия беше една от тях, — но повечето от тази група бяха като Никола, новосъбрани, след като Айез Седай се бяха установили в Салидар. Никола не беше единствената жена тук, по-възрастна от обичайното за новачка. Поне половината бяха такива. Когато Нинив и Елейн отидоха в Кулата, Айез Седай рядко изпитваха жени, много по-стари от Табия — Нинив изпъкваше сред тях със своята възраст, както и с това, че беше „дива“ — но може би в отчаянието си, тукашните Айез Седай бяха разширили изпита и проверяваха по-големи от Нинив, дори жени. В резултат на това сега в Салидар имаше повече новачки, отколкото бе имало в Бялата кула от години. Този успех бе накарал Айез Седай да разпратят Сестри да претърся цяла Алтара, село по село.

— Би ли желала да учиш този клас?

Беше Теодрин, доманката с пълничките бузки. Тя не беше Айез Седай. В Кулата щеше вече да е издигната до правото да носи шал, но тук бе издигната в нещо повече от Посветена и по-малко от пълноправна Сестра. Носеше пръстена си с Великата змия на дясната си ръка, а не на лявата, и си бе облякла зелена рокля, която отиваше много добре на бронзовия й тен, но още нямаше право да си избере Аджа, нито да си сложи шала.

— Имам си по-добри занимания от това да уча пасмина дебелоглави новачки.

Теодрин само се усмихна на жлъчния й тон. Всъщност тя беше много мила.

— Една дебелоглава Посветена да учи дебелоглави новачки? — Мила беше, ама не винаги. — Е, веднъж да те докараме да можеш да преливаш, без да трябва за тази цел да ги биеш по главите, и ти ще учиш новачки. И не бих се учудила, ако те издигнат скоро след това, с тези неща, които откриваш. Знаеш ли, така и не си ми казала каква ти е хитринката. — Дивите винаги си имаха по някаква „хитринка“, изнамерена от самите тях, първото нещо, с което разбулваха способността си да преливат. Другото нещо, в което повечето диви си приличаха, бе наличието на „преграда“, на нещо, което са си изградили в умовете, за да скрива преливането им дори от самите тях.

Нинив се помъчи да запази спокойствие. Да може да прелива винаги, когато пожелае. Да бъде издигната в Айез Седай. Нито едното, нито другото щеше да реши проблема с Могедиен, но тогава щеше да може да ходи там, където пожелае, и да се занимава с това, което иска, без някоя да й казва, че това или онова просто не може да се Цери.

— Хората се оправяха, въпреки че болежките им изглеждаха неизлечими. Готова бях да полудея от това, че някой ще умре, че всичко, което знам за билките, не е достатъчно… — Тя сви рамене. — И те оздравяваха.

— Много по-добро е било от моето — въздъхна Теодрин. — Аз можех да накарам някое момче да му се прииска да ме целуне или да не поиска. Моят параван бяха мъжете, не гневът. — Нинив я изгледа с неверие и Теодрин се засмя. — Какво пък, и това е чувство. Ако край мен имаше мъж и аз много го харесвах или не харесвах, можех да прелея. Ако не изпитвах нито едното, нито другото, или изобщо нямаше мъж, бях като пълно дърво, що се отнася до сайдар.

— Как изобщо си успяла да го преодолееш това? — попита я Нинив с любопитство. Елейн междувременно беше разделила новачките по двойки и те се мъчеха да си подхвърлят пламъчета.

Теодрин се усмихна по-широко, но бузките й се изчервиха.

— Един младеж, Чарел, коняр в конюшните на Кулата, ми хвърли око. Бях петнадесетгодишна, а усмивката му беше най-хубавата на света. Айез Седай разрешиха да седи по време на уроците ми кротко в един ъгъл, за да мога изобщо да преливам. Това, което не знаех тогава, беше, че Шериам го е уговорила за първата ни среща. — Бузите й поаленяха още повече. — Не знаех също, че си има близначка и че са я сменили с него. И когато тя веднъж се съблече посред урока ми, бях толкова слисана, че припаднах. Но оттогава вече можех да прелея когато си поискам.

Нинив избухна в смях — не можа да се сдържи — и въпреки червените петна по бузите си, Теодрин също се разсмя без задръжки.

— Де да беше толкова лесно и с мен, Теодрин.

— Все едно дали е, или не е — заговори сериозно Теодрин, — ще ти прекършим преградата. Този следобед…

— Този следобед ще проучвам Сюан — прекъсна я припряно Нинив и Теодрин стисна устни.

— Ти все ме отбягващ, Нинив. През последния месец все успяваш да се отскубнеш, имали сме само три срещи. Бих приела, ако се опитваше и не успяваше, но не мога да приема да те е страх да опитваш.

— Не ме е страх — възрази разгорещено Нинив, но тъничък гласец в главата й я подпита дали все пак не се опитва да скрие истината от себе си. Беше толкова обезсърчително… Опитваш се, опитваш и опитваш… и все без успех.

Теодрин не я остави да каже нещо повече.

— Приемам, че си имаш задължения днес — рече тя кротко, — но ще се видим утре и всеки ден след това, иначе ще се принудя да взема други мерки. Не искам да го правя и вярвам, че и ти не искаш, но съм решила да ти прекърша преградата. Миреле ме помоли да положа специални усилия и се кълна, че ще го сторя.

Беше почти като ехо на онова, което тя самата бе заявила на Сюан, и челюстта на Нинив увисна. Късметът й и този на Сюан днес бе тръгнал толкова накриво, че като нищо можеха да се озоват една до друга в очакване да ги привика Тиана.

Теодрин не изчака за отговор, а й кимна и тръгна нанякъде.

Нинив се прибра, легна и заопипва сребърната гривна. Какво ли би могла да измъкне днес от Могедиен? И изведнъж вратата се отвори рязко и още от прага Могедиен изрева:

— А, тука си значи! Виж! — Тя протегна ръце. — Съсипаха се! — За Нинив те не изглеждаха по-различно от които и да било ръце, киснати в пране няколко часа, бяха побелели и набръчкани, но това щеше да мине. — Не стига че трябва да живея в нищета, да оправям и да мъкна като слугиня, ами сега и трябва да работя като някоя първобитна…

Нинив я прекъсна с едно много простичко средство. Само си помисли какво е усещането при едно рязко шибване с върбова пръчка, след което насочи мисълта към онази част от ума си, която съдържаше приетите от Могедиен чувства. Тъмните очи на другата жена се разшириха, устата й се затвори и устните се стиснаха. Не беше силен удар. Само напомняне.

— Затвори сега вратата и седни — каза Нинив. — Леглата можеш да оправиш по-късно. Сега ще имаме урок.

— Свикнала съм на по-добро от това — изпъшка Могедиен, но се подчини. — Дори нощният труд в каторгата в Тоджар беше по-добър!

— Освен ако не греша — отвърна й рязко Нинив, — каторгата с нощния труд я получаваш тогава, когато се смилят да не те осъдят на смърт чрез обесване. Когато пожелаеш, можем да кажем на Шериам точно коя си. — Беше си чист блъф — стомахът на Нинив се сви на гореща топка само при мисълта за това, — но откъм Могедиен потече влудяващ приток на страх. Нинив почти се възхити колко невъзмутимо остана лицето на жената; ако тя беше изпитала това, щеше да пищи и да дращи с нокти по пода.

— Какво искаш да ти покажа? — попита Могедиен. Винаги трябваше да й казват какво искат от нея. Тя самата никога не пожелаваше доброволно да сподели каквото и да е, освен ако не я притиснеха до точката, която според Нинив бе на самия ръб на изтезанието.

— Ще опитаме нещо, в което не си била много добра в преподаването. Засичането на мъжко преливане. — Досега това бе единственото нещо, което тя с Елейн не бяха успели да схванат бързо. А можеше да е от голяма полза, ако наистина решеше да отиде в Кемлин.

— Не е лесно, особено при липсата на мъж, с когото да го упражняваш. Жалко, че не успя да Изцериш Логаин. — Нито в гласа, нито в изражението на Могедиен имаше следа от насмешка. — Но въпреки това можем отново да опитаме.

Урокът наистина не беше никак лесен. Могедиен не можеше да прелее, без Нинив да й позволи, без Нинив да я насочи всъщност, но при нов урок Могедиен трябваше да я води, за да покаже накъде се насочват потоците. Мешавицата беше пълна и беше основната причина да не могат да научават по дузина нови неща от нея всеки ден. В случая Нинив вече имаше някаква представа как се сплитат потоците, но сложната като дантела плетеница от всичките Пет сили бе много по-трудна и от Церителството, а шарката се менеше със замайваща бързина, при което човек го заболяваше глава.

Въпреки това Нинив се изтегна на леглото и упорито заработи над сплита. Ако наистина отидеше при Ранд, това можеше да й потрябва и нямаше как да се предвиди колко скоро. А рано или късно Могедиен щеше да бъде изправена на съд заради престъпленията си и какво щеше да прави тогава тя, свикнала вече да извлича от силата на жената всеки път, щом пожелае? Щеше да живее и работи, примирявайки се със своите ограничения. Дали Теодрин наистина можеше да намери начин да й счупи преградата? Болката се задълбочи като свредел в слепоочията й.

Изведнъж вратата отново се отвори с трясък и Нинив чак подскочи.

— Чу ли, Нинив? — викна Елейн. — Дошла е пратеничка от Кулата, от Елайда.

Нинив забрави за думите, които щеше да изкрещи. Забрави дори за главоболието си.

— Пратеничка ли? Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна. Да не мислиш, че дойдох тук тичешком заради някоя клюка? Цялото село е като разбунен кошер.

— Не разбирам защо — отвърна кисело Нинив. Това момиче никога ли нямаше да се научи, че се чука преди да влезеш? — Все пак им казахме, че Елайда знае за Салидар.

— Може би ни вярват — отвърна Елейн, — а може би не, но това улучи право в целта. Елайда знае къде сме и най-вероятно какво се каним да правим. Всяка от слугините може да е очи и уши. Може би дори някои от Сестрите. Видях пратеничката, Нинив. Светложълта коса и сини очи, от които слънцето може да замръзне. Червена, казва се Тарна Фейр, според Фаолайн. Един от Стражниците от охраната я придружи. Когато те погледне, все едно че гледа в камък.

Нинив погледна Могедиен.

— Засега приключваме с урока. Върни се след час и можеш да оправиш леглата. — Изчака, докато Могедиен излезе, след което се обърна към Елейн. — Какво… послание носи?

— Нищо не ми казаха, Нинив. Всяка Айез Седай, покрай която минах, се питаше същото. Чух, че като казали на Тарна, че ще бъде приета от Съвета на Кулата, се изсмяла. При това съвсем не като да й е станало смешно. Нали не мислиш, че… — Елейн захапа за миг долната си устна. — Нали не мислиш, че могат наистина да решат да…

— Да се върнат? — възкликна невярващо Нинив. — Елайда ще поиска да изминат последните десет мили на колене, а последната миля по корем! Дори да не го направи, дори тази Червена да им каже: „Хайде, елате. Всичко ви е простено и вечерята ви чака“, мислиш ли, че могат да забравят толкова лесно какво им каза Логаин?

— Нинив, Айез Седай могат да забравят всичко, стига да могат отново да обединят Бялата кула. Всичко. Не ги разбираш така както аз; в двореца ни имаше Айез Седай от деня, в който се родих. Въпросът сега е какво казва Тарна пред Съвета? И какво й казват те?

Нинив раздразнено потри ръце. Отговори нямаше, само надежди, а усетът й за време й казваше, че градоносната буря, която я нямаше, бие по покривите на Салидар като по барабани.