Робърт Джордан
Господарят на хаоса (7)

Глава 6
Нишки на Сянката

Самаил пристъпи предпазливо по цветните копринени килими. Бе оставил портала отворен, в случай че му се наложи да се оттегли, и се държеше здраво за сайдин. Обикновено отказваше срещи освен на неутрален терен или на свой, но тук идваше за втори път. Въпрос на необходимост. Никога не беше бил доверчив, а напоследък още по-малко — нали бе чул част от разговора между Демандред и трите жени, а и Грендал му беше казала достатъчно. Той също си кроеше планове, за които другите Отстъпници не знаеха нищо. Не-блис щеше да стане само един, а това бе награда, неотстъпваща дори на безсмъртието.

Самаил стоеше върху нещо като мраморен подиум над огромна, богато украсена зала, в която имаше дълги плитки басейни с шадравани, които хвърляха пръски вода почти до високия сводест таван. В басейните се плискаха мъже и жени, покрити с парчета прозрачна коприна, докато други, не повече облечени, изнасяха номерата си отстрани — акробати и акробатки, жонгльори, танцьори в различни пози и музиканти, свирещи на всякакви инструменти. Бяха с всякакъв ръст и цвят на кожата, косите и очите, всяка човешка фигура изглеждаше по-съвършена от другите. Всичко това беше предназначено да забавлява този, който седеше на подиума. Идиотизъм. Загуба на време и сили. Типично за Грендал.

Подиумът беше празен, но както се беше изпълнил със сайдин, Самаил скоро подуши сладникавия парфюм на Грендал, като аромат от розова градина, и чу пантофките й по килимите много преди да заговори зад гърба му.

— Не намираш ли котенцата ми за красиви?

Тя пристъпи до него и огледа с широка усмивка картината под нозете им. Тънката й синя доманска рокля се впиваше в плътта й предизвикателно. Както обикновено, носеше пръстени с различни камъни, по четири-пет гривни на всяка китка и широко колие с огромни сапфири. Той не разбираше много от тези неща, но подозираше, че е похабила часове в нагласяването на златистите си като слънце къдрици, нежно докосващи шията й, и на лунните камъчета, привидно пръснати без ред из тях; в това безредие се долавяше някакъв намек за съвършенство.

Самаил понякога й се чудеше. Не беше я срещал преди да избере да изостави една губеща кауза и да последва Великия властелин, но всеки, който я беше познавал, я описваше като известна и радваща се на почит всеотдайна и крайно сдържана аскетка, грижеща се за хора с поразен ум, които Церителството не можеше да оправи. При първата им среща, когато тя бе положила първите си клетви пред Великия властелин, всяка следа на безкористна благодетелност бе изчезнала от нея, сякаш тя съзнателно се бе превърнала в пълната противоположност на всичко, което беше била. На повърхността като че ли я занимаваха единствено удоволствията, с което почти прикриваше страстното си желание да унищожава всеки, който притежава поне малко власт. А това на свой ред почти прикриваше собствената й жажда за власт, проявявана открито твърде рядко. Грендал винаги беше била много добра в прикриването на очевидни неща. Той смяташе, че я познава по-добре от всеки друг от Отстъпниците, но дори и той не знаеше всичките й пластове. А в нея имаше толкова отсенки, колкото люспи има по един джегал, и тя се плъзгаше от една към друга бързо като мълния. По това време тя беше неговата надзорница, а той послушникът, въпреки всичките му постижения като пълководец. Но положението се беше променило.

С появата й всички долу се раздвижиха по-енергично и по-грациозно, доколкото това беше възможно, стараейки се да се представят колкото може по-добре. Съществуваха само за да й доставят удоволствие. Грендал се беше погрижила за това.

Тя посочи една група от четирима акробати — тъмнокос мъж, поддържащ във въздуха три стройни жени с лъскави от намазаните с благовония тела.

— Тези, струва ми се, са ми фаворитите. Рамзид е братът на доманския крал. Жената, стъпила на раменете му, е съпругата му. Другите две са най-младата сестра и най-голямата дъщеря на краля. Не мислиш ли, че е забележително колко могат да се научат хората, когато ги окуражиш малко? Като си помисли човек колко таланти се похабяват… — Това беше един от любимите й възгледи: място за всеки и всеки на мястото си, избрано според личните дарби и нуждите на обществото. Нужди, които, изглежда, винаги се свеждаха до собствените й прищевки. Грендал посочи един много тъмнокож мъж и една жена с къдрави коси, и двамата много красиви. Стройната двойка свиреше на странно издължени арфи със звънчета, отекващи на дърпането на струните с кристално ехо.

— Най-новата ми придобивка, чак от земите отвъд Айилската пустош. Би трябвало да са ми благодарни, че ги спасих. Чиапе беше Ш’боан, нещо като императрица, наскоро овдовяла, а Шаофан трябваше да се ожени за нея и да стане Ш’ботай. Седем години тя щеше да царува с абсолютна власт, след което да умре. След което той щеше да си намери нова Ш’боан и да царува абсолютно седем години, до смъртта си. Този цикъл са го следвали близо три хиляди години без прекъсване. — Тя се засмя и поклати глава. — Според Шаофан тези смърти били естествени. Волята на Шарката, така го наричат. За тях всичко е „Волята на Шарката“.

Грендал дрънкаше като последна глупачка, но човек наистина трябваше да е глупав, за да я вземе за такава. Това, което тя уж изтърваваше с бърборенето си, винаги се оказваше грижливо наместено. Целият въпрос беше да доловиш защо го прави и какво иска да спечели с това. Защо изведнъж ще й хрумне да отвлече „домашни любимци“ от толкова далече? Тя рядко се отклоняваше от пътя си. Дали не се опитваше да отвлече вниманието му към земите отвъд Айилската пустош, внушавайки му, че има някакви свои интереси там? Но полето на битката щеше да е тук. Първият допир на Великия властелин, когато се измъкнеше на свобода, щеше да падне тъкмо тук. Останалата част от света щеше да бъде пометена от краищата на вихрите, щеше дори да бъде разсипана от бурите, но тези бури щяха да започнат тук.

— Щом толкова членове на доманската кралска фамилия се радват на твоето одобрение — каза той сухо, — изненадан съм, че не виждам още.

Някаква тъмнокоса жена, не млада, но с онази бледа хубост и изтънченост, които се запазват през целия живот, изникна до лакътя му и му поднесе с две ръце кристален бокал с пунш. Той го пое, въпреки че нямаше намерение да пие. Съюзите, колкото и временни да бяха, бяха нещо много хубаво, но колкото по-малко Избраници останеха до Деня на завръщането, толкова по-голяма беше вероятността един от оцелелите да бъде провъзгласен за Не-блис. Великият властелин винаги беше окуражавал такава… надпревара; само най-приспособимите бяха достойни да му служат. Понякога Самаил дори вярваше, че онзи, който ще е избран да властва над света вечно, ще е последният оцелял Избраник.

Жената отстъпи място на мускулест младеж, държащ златен поднос с друг бокал и подобаваща му висока кана. И двамата бяха облечени в ефирни бели роби и нито един дори не погледна към отвора на Портала към покоите му в Иллиан. След като жената служеше на Грендал, лицето й беше самото олицетворение на преклонението. Нямаше никаква опасност, ако говориш в присъствието на нейните слуги и любимци, въпреки че сред тях не можеше да се намери и един Приятел на Мрака — Грендал не се доверяваше на Приятелите на Мрака: твърдеше, че лесно се огъвали, но количеството Принуда, което тя лично прилагаше към слугуващите й, оставаше малко място за нещо по-различно от благоговение.

— Почти очаквах лично кралят да ми поднесе вино — продължи той.

— Знаеш, че избирам само най-изключителните. Алсалам не отговаря на изискванията ми. — Грендал пое виното от жената почти без да я поглежда, и не за първи път Самаил се зачуди дали любимците й не са поредният параван, също като дърдоренето.

— Рано или късно ще се изтървеш, Грендал. Някой от посетителите ти може да разпознае този, който му поднася вино или оправя леглото му, и да има достатъчно разум да мълчи, докато не напусне. Какво ще направиш, ако такъв човек дойде с войска, за да освободи близките си? Една стрела може и да не е шок-копие, но все пак може да те убие.

Тя отметна глава и се засмя, ведро и весело, явно твърде глупава, за да схване вложената в думите му обида. Явно, стига човек да не я познаваше.

— О, Самаил, но защо трябва да ги оставям да виждат нещо друго освен това, което аз искам да видят? Разбира се, че не изпращам котенцата си да ги обслужват. Поддръжниците на Алсалам, както и противниците му, дори Заклетите в Дракона, си отиват оттук убедени, че поддържам тях и само тях. А освен това не искат да безпокоят една страдалка. — Тя преля и образът й в миг се промени. Кожата й стана груба, косата и очите й тъмни, но посърнали; изглеждаше мършава и крехка, някогашна красива доманка, бавно губеща битката си с болестта. Едно докосване щеше да докаже, че ъглестите черти на това лице не са нейните — само най-финото прилагане на Илюзията можеше да преодолее това изпитание, — но в следващия миг тя отново си стана същата и се усмихна лукаво. — Няма да повярваш до каква степен всички ми се доверяват и ме слушат.

Той не преставаше да се удивлява, че бе избрала да остане тук, в толкова известно място в цял Арад Доман, при гражданската война и анархията. Разбира се, не смяташе, че е допуснала другите Избраници да разберат къде се е установила. Това, че му беше доверила местонахождението си, го караше да бъде нащрек. Тя си падаше по удоволствията и не скъпеше усилия да си ги достави, но все пак този палат… беше нужен доста труд, за да се предпази от бъркотиите наоколо, да не позволи на никого да я запита къде се е дянал старият му собственик заедно с цялото си семейство и слугите си. Самаил нямаше да се изненада, ако всеки доманец, дошъл да я посети тук, си заминаваше убеден, че тази къща е била дарена на фамилията й още от Разрушението. Тя толкова често използваше Принудата като чук, че човек можеше и да забрави за способността й да владее по-тънките й форми твърде деликатно, извивайки пътеката на човешкия разсъдък така подмолно, че дори най-внимателният поглед да не може да отличи всяка нейна диря. Всъщност тя може би беше най-добрата в това изкуство от всички, живели на този свят.

Той остави Портала да изчезне, но задържа сайдин — нейните хитрини не можеха да въздействат на човек, прегърнал Извора. А и честно казано, той дори изпитваше известна наслада от борбата за оцеляване и в тази ежедневна битка доказваше своята пригодност и сила пред самия себе си. Тя нямаше как да разбере, че все още държи здраво сайдин, но се усмихна леко над бокала си, сякаш го знаеше. Не му допадаха хора, които се преструват, че знаят някои неща, точно толкова, колкото не харесваше такива, които знаеха неща, за които той сам беше в неведение.

— Какво имаш да ми казваш? — попита той по-грубо, отколкото му се искаше.

— За Луз Терин? Теб, изглежда, нищо друго не те интересува. Виж, от него какво котенце би се получило… Бих го направила централна фигура във всяко забавление. Не че е толкова красив, но същността му го компенсира. — Тя отново се усмихна и промърмори: — А пък как ги обичам височки…

Самаил едва се сдържа да не се изправи на пръсти, за да стане по-висок. Не че беше нисък, но се дразнеше, че ръстът му не съответства на способностите. Луз Терин навремето беше с една глава по-висок от него; също и ал-Тор сега. Винаги се смяташе, че по-високите мъже са по-добри. Ново усилие му струваше да не опипа белега, разцепил лицето му от косата до късо подстриганата брада. Луз Терин му го беше направил: оставил си го беше за спомен. Подозираше, че нарочно беше схванали въпроса му „погрешно“, само за да го подразни.

— Луз Терин умря отдавна — каза той дрезгаво. — Ранд ал-Тор е само един селски дългуч, един карач на чосс, който просто има късмет досега.

Грендал примигна уж изненадана.

— Наистина ли мислиш така? Зад него би трябвало да стои нещо повече от обикновен късмет. Късметът не би могъл да го отведе толкова далече и толкова бързо.

Самаил не беше дошъл, за да си говорят за Ранд ал-Тор, но гръбнакът му се вледени. Мисли, които се бе насилил да потуши, се просмукаха отново в разсъдъка му. Ал-Тор не беше Луз Терин, но ал-Тор беше преродената душа на Луз Терин, тъй както самият Луз Терин навремето представляваше прерождение на същата тази душа. Самаил не беше нито философ, нито теолог, но Ишамаел беше бил и двете, а той твърдеше, че знае свещени тайни, скрити в този факт. Вярно, Ишамаел беше умрял в лудост, но оше докато все още беше с разсъдъка си, още когато изглеждаше сигурно, че ще доведат Луз Терин Теламон до поражение, той твърдеше, че тази борба е продължавала още от самото Сътворение — една безкрайна война между Великия властелин и Създателя, в която те използват човешки сурогати. Нещо повече, той се кълнеше, че Великия властелин ще успее да обърне Луз Терин в Сянката почти веднага след като се измъкне на свобода. Може би тогава Ишамаел също беше малко луд, но беше имало усилия да бъде обърнат Луз Терин. И Ишамаел твърдеше, че в миналото това е ставало, че фаворитът на Създателя е бил превръщан веднъж в същество на Сянката и е бил издиган като фаворит на Сянката.

Тези твърдения водеха до известни изводи, следствия, над които на Самаил не му се искаше да разсъждава. Но онова, което само изплуваше на повърхността на съзнанието му, беше възможността Великия властелин наистина да иска да направи от ал-Тор Не-блис. Във вакуум нямаше как да стане. Ал-Тор щеше да има нужда от помощ. Помощ… това можеше да обясни привидния му късмет досега.

— Да си чула случайно къде ал-Тор крие Ашмодеан? Нещо за местонахождението на Ланфеар? Или за Могедиен?

— Знаеш точно толкова, колкото и аз — отвърна му весело Грендал. — Лично аз смятам, че Луз Терин ги е убил. О, недей да ми гримасничиш. Ал-Тор, щом толкова настояваш. — Мисълта, изглежда, не я безпокоеше, но пък и нея не я застрашаваше пряк конфликт с ал-Тор. Това никога не беше било в нейния стил. Ако ал-Тор я откриеше, тя просто щеше да изостави всичко и да се премести някъде другаде — или да се предаде преди да й е нанесъл удар, след което да започне да го убеждава, че е незаменима. — Носят се слухове от Кайриен, че Ланфеар е загинала от ръцете на ал-Тор в същия ден, в който той е убил Рахвин.

— Слухове! Ланфеар помага на ал-Тор от самото начало, ако питаш мен. Щях да му взема главата в Тийрския камък, само че някой изпрати мърдраали и тролоци, за да го спаси! И този някой беше Ланфеар, сигурен съм. Писна ми от нея. Следващия път, когато я видя, ще я убия! А защо да убива Ашмодеан? Виж, аз бих го убил, ако можех да го намеря, но той е минал на страната на ал-Тор. Той го учи!

— Все ще намериш оправдание за провалите си — каза тя. — Разчитай на собствените си обяснения, щом предпочиташ. Може пък и да си прав. Единственото, което знам, е, че Луз Терин, изглежда, ни изважда от играта един по един.

Ръката на Самаил затрепера от гняв. Ранд ал-Тор не беше Луз Терин.

— Толкова много от нас загинаха, противопоставяйки му се — тихо каза Грендал. — Ишамаел, Велаал и Рахвин. И Ланфеар и Ашмодеан, в каквото и да си убеден. Сигурно и Могедиен, но тя може и да се прокрадва още из сенките, изчаквайки всички останали да паднем — твърде глупава е. Надявам се, че си си подготвил място, където да избягаш. Изглежда, няма основания за съмнение, че следващият, срещу когото ще тръгне, ще си ти. Скоро, бих казала. Тук аз срещу войски няма да се изправя, но Луз Терин трупа доста могъща армия, за да се нахвърли върху теб. Това е цената, която плащаш, щом трябва да даваш вид, че разполагаш с мощ, както и ако наистина разполагаш.

Той наистина си бе подготвил пътища за оттегляне — въпрос на здрав разум, — но го разгневи интонацията й.

— А ако унищожа ал-Тор, то това няма да наруши нито една заповед на Великия властелин. — Не го разбираше, но не съществуваше и изискване да разбира Великия властелин, само да се подчинява. — Поне според това, което ми предаде. Ако си премълчала нещо…

Сините очи на Грендал се вледениха. Можеше и да избягва противоборство, но заплахи не обичаше. В следващия миг отново се разтопи в безгрижни усмивки. Променлива като времето в М’джинн.

— Казах ти това, което ни каза Демандред. Дума по дума. Съмнявам се, че дори той би се осмелил да излъже в името на Великия властелин.

— Но ти ми каза твърде малко за неговите планове — отвърна тихо Самаил. — За неговите, както и за тези на Семирага, или на Месаана. Всъщност нищо.

— Казах ти това, което знам — въздъхна раздразнено Грендал. Какво пък, може би говореше истината. При нея всичко можеше да е показност. — Колкото за другите… Спомни си, Самаил. Ние заговорничехме един против друг почти толкова усърдно, колкото се борехме с Луз Терин, и въпреки това печелехме, допреди да ни хване всичките в Шайол Гул. — Тя потръпна и в миг лицето й доби измъчен вид. Самаил също не искаше да си спомня онзи ден, нито онова, което бе последвало — един безкрайно дълъг сън без сънища, през който светът се бе изменил до неузнаваемост и всичко, което той бе постигнал, беше изчезнало. — Сега ние сме се събудили в един свят, в който би трябвало да изпъкваме толкова много над обикновените смъртни, че все едно сме от друг вид, а ето че загиваме. За малко поне забрави кой ще бъде Не-блис. Ал-Тор — щом толкова държиш да го наричаш така — ал-Тор беше безпомощен като бебенце, когато се събудихме.

— Ишамаел не го намери чак толкова безпомощен — отвърна той. Разбира се, Ишамаел вече бе полудял. Но тя продължи все едно че не го бе чула.

— Държим се така, сякаш това е светът, който познавахме, след като нищо не е като това, което познавахме. Умираме един по един, докато ал-Тор става все по-силен. Държави и народи се събират след него. А ние умираме. Безсмъртието си е мое. Не искам да умра.

— Ако те плаши, убий го.

Неверие и укор сгърчи лицето на Грендал.

— Аз служа на Великия властелин и се подчинявам, Самаил.

— Както и аз. Както и всеки от нас.

— Колко мило от твоя страна, че благоволяваш да коленичиш пред нашия Господар. — Гласът й беше вледеняващ, също като усмивката й. — Казвам само, че Луз Терин днес е също толкова опасен, колкото беше в нашето време. Изплашена ли? Да, изплашена съм. Смятам да живея вечно, а не да ме постигне ориста на Рахвин!

— Цаг! — Скверната дума поне я накара да примигне и наистина да го погледне в очите. — Ал-Тор… Ал-Тор, Грендал! Невежо момченце, каквото и да е успял да го научи Ашмодеан! Примитивен простак, който вероятно все още е убеден, че девет десети от онова, което ти и аз имаме за нещо дадено от само себе си, просто е невъзможно! Ал-Тор накарва няколко там лорда да му се поклонят и смята, че е завладял държава. Липсва му волята да стисне юмрук и наистина да властва над тях. Само айилците… Баджад дровя! Кой би повярвал, че могат да се променят толкова? — Трябваше да се овладее. Никога не беше ругал толкова невъздържано; беше проява на слабост. — Но само те го следват истински, при това не всички. Увиснал е на косъм и ще падне, рано или късно.

— Нима? Ами ако се окаже, че той е… — Тя млъкна, бързо вдигна бокала си и загълта, докато не го пресуши. Елегантната прислужница се притече с кристалната кана. — Колко от нас ще загинат преди да се е свършило? Трябва да застанем срещу него заедно, както никога преди.

Не това беше понечила да каже. Той пренебрегна леда в очите й, от който гръбнакът му отново се бе вкочанил. Ал-Тор нямаше да бъде провъзгласен за Не-блис. Нямаше! Значи заедно искаше да застанат, така ли?

— Тогава ме свържи. Свързани ще бъдем много по-силни от ал-Тор. Нека това да е началото на новия ни съюз. — Белегът през лицето му се набръчка, щом се усмихна на смутената й физиономия. Връзката трябваше да дойде от нея, но докато са двамата, тя трябваше да му отстъпи контрола и да му се довери той да избере кога да свърши. — Така. Изглежда, ще трябва да продължим както досега. — Всъщност изобщо не беше го поставял под въпрос: доверието не беше присъщо на никого от тях. — Какво още имаш да ми кажеш? — Затова беше дошъл тук, а не да слуша дърдоренето й за Ранд ал-Тор. С ал-Тор щяха да се справят. Пряко или косвено.

В очите й проблесна вражда.

— Твърде малко. — Никога нямаше да забрави, че я е видял да изгубва контрол. Дори трошица от гнева й не се издаде в тона й. — Семирага не дойде на последното събиране. Не зная защо и не мисля, че Месаана или Демандред също знаеха. Месаана специално беше разтревожена, въпреки че се стараеше да го прикрива. Тя смята, че Луз Терин скоро ще падне в ръцете ни, но пък тя винаги го е твърдяла. Също толкова сигурна беше, че Бе-лаал ще го убие или че ще го плени в Тийр — много се гордееше с онзи капан. Демандред те предупреждава да внимаваш.

— Значи Демандред знае, че двамата с теб се срещаме — отвърна той навъсено. Защо ли изобщо очакваше, че ще получи от нея нещо повече от дреболии?

— Разбира се, че знае. Не колко от нещата ти казвам, но че ти казвам нещо. Опитвам се да направя така, че да се обединим, Самаил, преди да е станало твърде…

Той рязко я прекъсна.

— Ще предадеш на Демандред нещо от мен. Кажи му, че знам какво е намислил. — В събитията на юг явно личеше почеркът на Демандред. Той винаги използваше подставени лица. — Кажи му той да внимава. Няма да позволя той или приятелите му да се бъркат в моите планове. — Този път, след като и последният печат се пръснеше, той щеше да предложи на Великия властелин държави, готови да го следват. Дори и да не знаеха кого следват, щеше ли да има значение? Той нямаше да се провали като Бе-лаал и Рахвин. Великият властелин щеше да разбере кой му служи най-добре. — Така да му кажеш!

— Щом искаш — отвърна тя неохотно, сбърчила лице. И миг след това на лицето й отново изгря ленива усмивка. — Всички тези заплахи ме отегчават. Ела. Послушай малко музика и се успокой. — Той понечи да й каже, че не изпитва никакъв интерес към музиката, сякаш тя и без това не го знаеше, но Грендал се извърна към залата. — Ето ги. Послушай.

Много тъмният мъж и жената се бяха приближили до подиума със странните си арфи. Самаил допускаше, че звънчетата добавят нещо към свирнята им; какво — не можеше да определи.

Въпреки че му бе казала да слуша, Грендал продължи да говори.

— От много странно място идат. Там жените, които могат да преливат, са задължени да се омъжват за синове на жени, които могат да преливат, и всеки от такова родословие бива белязан с татуировка на лицето още при раждането. На никого с подобен белег не е позволено да се жени за някой без белег — всяко дете от такъв брак бива убивано. Татуираните мъже бездруго биват убивани, когато навършат двадесет и една, а преди това биват изолирани, без да могат дори да четат.

Значи все пак се върна на това. Изглежда, наистина си въобразяваше, че е наивник. Той реши да я боцне.

— А свързват ли се помежду си като престъпници?

По лицето й за миг пробяга объркване и тя побърза да го прикрие. Явно не беше разгадала въпроса му; а и нямаше нищо особено за отгадаване. Малцина по тяхно време бяха извършвали някакво ужасно престъпление, във всеки случай — преди пробиването на Въртела. Тя, разбира се, не призна незнанието си. Точно затова й го беше подхвърлил; знаеше, че ще я жегне дълбоко, и тя си го заслужаваше, заради трохите, които толкова милостиво му подхвърляше.

— Не — отвърна тя, сякаш бе разбрала. — Аядите, както сами се наричат, живеят в свои малки градчета, като избягват всички останали, и се смята, че изобщо не преливат без разрешение или заповед от Ш’ботай или Ш’боан. Всъщност те са истинската власт и причината Ш’ботай или Ш’боан да царуват само по седем години. — За миг тя се разсмя неудържимо. Тя самата винаги бе залагала на това да е власт, скрита зад друга власт. — Да, удивителна земя. Твърде далече е от центъра, за да бъде от полза, разбира се. — Грендал махна пренебрежително с ръка. — Ще има много време да видя какво може да се получи от нея след Деня на завръщането.

Да, тя определено искаше да го накара да си помисли, че има някакви интереси там. Той остави недокоснатия си бокал на подноса, който мускулестият побърза да му поднесе, и каза:

— Не се съмнявам, че музиката е забележителна… Но имам някои приготовления, за които трябва да се погрижа.

Грендал го докосна по рамото.

— Грижливи приготовления, надявам се? Великият властелин няма да остане доволен, ако объркаш плановете му.

Самаил присви устни.

— Всичко съм направил, само дето не съм се предал, за да уверя ал-Тор, че не представлявам заплаха за него, но този човек сякаш се е побъркал.

— Можеш просто да напуснеш Иллиан, да започнеш някъде отново.

— Не! — Той никога не беше бягал от Луз Терин и нямаше и сега да побегне от този провинциален палячо. Невъзможно беше Великият властелин да е решил да постави такъв над Избраниците. Над него самия! — Каза ли ми всичко за заповедите на Великия властелин?

— Не обичам да се повтарям, Самаил. — В очите й блесна гняв. — Ако не си ми повярвал още отначало, няма да ми повярваш и сега.

Той я изгледа малко по-продължително, а после кимна енергично. Най-вероятно за това му беше казала истината — една лъжа, засягаща Великия властелин, можеше да се обърне срещу теб със смъртоносна сила.

— Не виждам смисъл да се виждам с теб пак, освен ако нямаш да ми кажеш нещо повече от това дали Семирага е била там, или не. — Изгледа бързо и свъсено арфистите, колкото да я убеди, че е успяла с подвеждането, после плъзна неодобрителен поглед през хората, пръскащи се с вода в басейните, акробатите и всички останали, за да не изглежда мимиката му подозрително ясна. Всичкото това хабене на усилия, цялата тази показност на плът наистина го отвращаваше. — Следващия път ти можеш да дойдеш в Иллиан.

Тя сви рамене, като че ли й беше все едно, но устните й леко се размърдаха и усиленият му от сайдин слух долови във въздуха:

— Ако все още си там.

Вледенен, Самаил отвори Портал към Иллиан. Мускулестият младеж не успя да се дръпне достатъчно бързо и не му остана време дори да изкрещи преди нажежената до бяло черта да го пререже точно по средата, заедно с подноса и каната в ръцете му. Грендал сви устни свадливо при загубата на един от любимците си.

— Ако искаш да ни помогнеш да останем живи — каза й Самаил, — разбери как Демандред и другите смятат да изпълнят заповедите на Великия властелин.

И пристъпи през Портала, без да сваля очи от лицето й.

 

 

Грендал запази раздразненото си изражение, докато Порталът се затвори зад Самаил, след което си позволи да забарабани с пръсти по мраморния перваз. С тази златиста коса Самаил можеше да мине за достатъчно красив, за да се озове сред любимците й, стига Семирага да му махнеше прогорената бразда през лицето. Тя бе единствената, запазила умението да прави това, което някога изглеждаше съвсем просто. Мисълта я споходи между другото. Същинският въпрос беше доколко усилието си струваше.

Шаофан и Чиапе продължаваха да свирят своята странна атонална музика, пълна със сложни хармонии и непривични дисонанси; лицата им грееха от радост, че може би й предлагат удоволствие. Тя кимна и почти физически усети искрената им радост. Сега те бяха много по-щастливи, отколкото ако бяха оставени сами на себе си. Толкова усилия да ги достави и само заради тези няколко минути със Самаил. Разбира се, можеше и да не си създава чак толкова грижи — всеки от техните земи щеше да свърши същата работа, — но тя държеше на високите си стандарти дори за такава дребна уловка. Много отдавна бе избрала да си доставя най-изтънчените удоволствия, всичко, което не би могло да заплаши положението й пред Великия властелин.

Очите й попаднаха върху останките, проснати на килима, и носът й се сбърчи раздразнено.

Самаил беше наивен глупак. Не, не глупак. Гибелно опасен беше, когато имаше нещо, с което да се бори открито, нещо, което може да види ясно, но стигнеше ли се до хитрости, беше пълен слепец. Най-вероятно смяташе, че лукавството й цели да прикрие какво замислят тя и останалите. Това, за което никога нямаше да се замисли, беше, че тя познава всяка гънка на мозъка му, всяка извивка на мисълта му. В края на краищата тя бе прекарала близо четиристотин години в изучаване на умове далеч по-сложни от неговия. Прозрачен беше. Колкото и да се мъчеше да го прикрие, изпитваше почти безумно отчаяние. Заклещил се беше в капана на собствените си кроежи.

Тя отпи от виното си и челото й леко се набръчка. Вероятно беше постигнала целите си с него, макар да предвиждаше, че за това ще са нужни поне още четири-пет подобни посещения. Трябваше да намери някакъв повод да го потърси в Иллиан.

Независимо дали това момче беше едно простовато селяче, или самият Луз Терин — тя самата все още нямаше ясен отговор на това, — младежът беше доказал, че е твърде, твърде опасен. Тя служеше на Великия властелин на Мрака, но нямаше никакво намерение да умира, дори заради Великия властелин. Щеше да живее вечно. Разбира се, човек не можеше да се опълчи и срещу най-дребното желание на Великия властелин. И все пак Ранд ал-Тор трябваше да бъде отстранен, но този, който щеше да поеме вината, беше Самаил. Ако той осъзнаеше, че е бил насочен срещу Ранд ал-Тор като дорнат, пратен на лов, тя щеше много да се изненада. Не, никой не можеше да отгадае хитрините й.

Съвсем не беше глупав обаче. Щеше да е интересно да разбере как се е досетил за свързването. Тя самата изобщо нямаше да разбере, ако Месаана не беше се изтървала — нещо толкова рядко за нея — в яда си заради отсъстващата Семирага; гневът й беше толкова силен, че дори не се усети колко е разкрила. От колко ли време се беше подвизавала в Бялата кула? Само този факт разкриваше нови, неподозирано широки пътеки. Ако имаше начин да открие къде са се устроили Демандред и Семирага, щеше да е възможно да отгадае и какво възнамеряват да предприемат. Това не бяха пожелали да й доверят. О, не, Тези тримата бяха действали заедно още отпреди Войната за Силата. Привидно поне. Беше сигурна, че и те заговорничат един против друг също толкова усърдно, колкото всички други Отстъпници, но колкото и Месаана да подлагаше крак на Семирага или Семирага на Демандред, досега тя никога не беше успявала да намери между тях и най-малката цепнатина, в която да забие клин.

Скърцането на ботуши я извести за нечие пристигане, но не бяха мъже, дошли да изнесат Рашан. Беше Ебрам — висок, добре сложен доманец, в тесни червени панталони и широка бяла риза; щеше да е подходящ за колекцията й от любимци, ако беше нещо повече от син на богат търговец. Очите му, тъмни и бляскави, се взряха напрегнато в нея, докато коленичеше.

— Пристигна лорд Итуралд, велика господарке.

Грендал остави бокала си върху една масичка, която на пръв поглед изглеждаше инкрустирана с танцьори от слонова кост.

— Тогава ще трябва да говори с лейди Бейлсийн.

Ебрам се изправи плавно и предложи ръка на крехката доманка, която забеляза едва сега. Знаеше кой стои зад сплита на Илюзия, но въпреки това благоговението, изписано на лицето му, леко помръкна. Святата му почит беше за Грендал, не за лейди Бейлсийн. Но сега това не я интересуваше. Стрелата Самаил в най-лошия случай беше насочена срещу Ранд ал-Тор и вероятно вече пусната. Колкото до Демандред, Семирага и Месаана… Никой освен нея самата не знаеше, че бе предприела собствено пътуване до Шайол Гул, чак до огненото езеро долу. Само тя знаеше, че Великият властелин почти й беше обещал да я провъзгласи за Не-блис, обещание, което със сигурност щеше да бъде изпълнено, ако Ранд ал-Тор бъдеше отстранен от пътя й. Тя щеше да е най-покорната от слугите на Великия властелин. Щеше да посее такъв хаос, че в жътвата му дробовете на Демандред щяха да се пръснат.

 

 

Семирага притвори зад себе си обкованата с желязо врата. Един от светещите глобуси, оцелял от Великия властелин само знаеше къде, замига яростно, но все пак хвърляше по-добра светлина от свещите и лоените лампи, с които трябваше да се примири в настоящото време. Ако се махнеше светлината, помещението имаше потискащия облик на затвор: груби каменни стени и гол под, с една грубо скована дървена маса в ъгъла. Не беше по вкуса й; тя самата щеше да предпочете безупречно бял и сияещ куеран, гладък и стерилен. Това място бе приготвено преди да е разбрала, че ще й потрябва. Светлокоса облечена в коприна жена висеше в празното пространство сред помещението, с разперени встрани ръце и крака, и я гледаше гневно и предизвикателно. Айез Седай. Семирага мразеше Айез Седай.

— Коя си ти? — настоя жертвата й. — Мраколюбка? Черна сестра?

Без да й обръща внимание, Семирага набързо опипа паравана между жената и сайдар. Дори и да се пробиеше, щеше отново без усилие да заслони окаяницата — признак за слабостта на жената бе това, че не можеше да се измъкне от затегнатия параван незабелязано — но предпазливостта си беше нейна втора природа, всяка стъпка трябваше да се прави точно и навреме. Сега трябваше да поработи по облеклото на жената. Човек се чувстваше по-сигурен облечен, отколкото гол. Тя деликатно запреде нишки на Огън и Вятър и тънко сряза и смъкна роклята, долната риза и всички други парцалки от тялото й, от вратлето до обувките. Сбра всичко пред жената на куп, след което отново преля Огън и Земя и по каменния под се посипа фина прах.

Сините очи на жената се изцъклиха. Семирага се съмняваше, че би могла да повтори тези елементарни действия, дори да можеше да ги проследи.

— Коя си ти? — Този път в настоятелния въпрос се долови и нотка на отчаяние. Дори на страх. Винаги бе по-добре страхът да настъпи по-рано.

Семирага педантично намери в мозъка на жената центровете, получаващи сигналите за болка от тялото, и започна да ги стимулира с помощта на Дух и Огън. Отначало съвсем леко. Твърде много наведнъж можеше да убие жертвата за няколко мига, и все пак беше забележително колко много можеше да се понесе, ако системата се подхранва с фино нарастващи съставки. Работата над нещо, което не можеш да видиш, беше трудна задача, дори от толкова близо, но тя беше ненадмината в познанията си за човешкото тяло.

Разпънатата във въздуха жена разтърси глава, сякаш можеше да се отърси по този начин от болката, но после осъзна, че не може, и зяпна Семирага. Семирага само я наблюдаваше и полека затягаше мрежата.

Колко мразеше само всички, които се наричаха Айез Седай. Самата тя някога беше такава — истинска Айез Седай, не някоя невежа глупачка като тази простакеса, увиснала пред нея. Беше известна, прославена, канена по всяко кътче на света, заради способността си да се справи с всяка болест, да върне хората от самия ръб, когато всеки друг кажеше, че нищо повече не може да се направи. И едно посланичество от Съвета на слугите й бе предложило избор, който не беше никакъв избор: да се обвърже с клетва да забрави завинаги за удоволствията си и с това обвързване да види сама как наближава краят на живота й; или да бъде отрязана и изхвърлена от клана на Айез Седай. Бяха очаквали, че ще предпочете обвързването — това беше рационалният, порядъчният избор, а те бяха рационални, порядъчни мъже и жени. Изобщо не бяха очаквали, че ще избяга. Тя бе една от първите, които отидоха в Шайол Гул.

По лицето на жертвата избиха капки пот и тя изпъшка. Търпение. Още малко.

От ревност беше. Ревността на онези, които не можеха да постигнат онова, което умееше тя. Имаше ли един поне от всички онези, които бе измъкнала от прегръдката на смъртта, който да заяви, че би предпочел да умре, вместо да изстрада малкото, което тя извличаше от тях? А другите? Винаги се намираха хора, които заслужават страдание. Какво значение имаше, че тя с удоволствие им поднасяше този десерт? Съветът, с неговия лицемерен хленч за законност и права. Тя си бе заслужила правото на това, което правеше; сама си го беше спечелила. Беше много по-ценна за света от всички онези, които я забавляваха с писъците си. А в своята сляпа ревност Съветът бе решил нея да срине!

Е, някои от тях след това бяха паднали в ръцете й, през войната. При достатъчно време тя можеше да прекърши и най-силния мъж, и най-гордата жена, да ги размекне като глина и да ги извае точно такива, каквито иска да ги види. Процесът можеше и да е по-бавен, отколкото Принудата, но доставяше невъобразимо по-голямо удоволствие. Освен това Принудата можеше да се разплете. Но нейните пациенти… На колене я бяха молили да отдадат душите си на Сянката и бяха служили покорно до самата си смърт. Всеки път щом напълнеше чашата на Демандред — с поредния Съветник, заявил публично верността си към Великия властелин — за нея оставаше най-добрата част, да вижда пребледнелите им лица дори след много години, щом я срещнеха, и да я уверяват трескаво колко верни са останали на онова, в което ги беше превърнала.

Първият хлип се откъсна от висящата във въздуха жена и беше бързо потиснат. Семирага чакаше равнодушно. Припряността понякога можеше да е наложителна, но прекаленото бързане можеше да развали всичко. Избухнаха нови хлипове, надмогнали усилието на страдащата да ги потисне, все по-силни и по-силни, докато не преминаха в неудържим вой. Широко изцъклените сини очи вече не виждаха нищо. Започваше се.

Семирага рязко прекъсна потоците на сайдар, но минаха още няколко мига, докато писъците се уталожат в немощни хлипове.

— Как се казваш? — попита тя кротко. Въпросът беше без значение, стига жената да отговори. Можеше и да е „Още ли ме презираш?“ — често се оказваше много приятно да го повтаряш, докато жертвата ти не започне да те моли да й позволиш да докаже, че не е така — но този път тя държеше всеки въпрос да си дойде поред.

Неволни гърчове пробягаха по увисналото тяло на жената и тя измърмори дрезгаво:

— Кабриана Мекандес.

Семирага се усмихна.

— Добре е, че ми казваш истината. — В мозъка съществуваха центрове на болката и центрове на удоволствието. Тя стимулира един от вторите само за няколко мига, но силно, пристъпвайки по-близо. От тласъка очите на Кабриана се оцъклиха до крайност; тя ахна и се разтресе. Семирага извади кърпа от ръкава си, вдигна удивеното лице на жената и нежно изтри потта по него. — Знам, че ти беше много трудно, Кабриана — рече тя топло. — Отметна от челото влажната й коса. — Искаш ли да пийнеш нещо? — Без да дочака отговор, тя преля и от масичката в ъгъла към ръката й полетя олющено метално канче. Айез Седай не отмести очи от Семирага, но отпи жадно. След няколко глътки Семирага дръпна канчето и го върна на масата. — Да, така е по-добре, нали? Запомни, постарай се да не си създаваш повече трудности.

— Плюя в майчиното ти мляко, Мраколюбке! Чу ли ме? Ще те…

Семирага престана да я слуша. В други случаи щеше да изпита удоволствие, че непокорството на жертвата й още не е прекършено. Най-чистата възбуда от постепенното заличаване на всякакво непокорство и достойнство — да наблюдава как жертвата най-сетне осъзнава, че се бори напразно да задържи онова, което й е останало. Сега обаче нямаше време за подобна наслада. Тя отново грижливо изпъна мрежата по центровете на болката в мозъка на Кабриана и я затегна. Обикновено предпочиташе да го прави постепенно и под пълен личен контрол, но сега трябваше да се побърза. Включи мрежата, преля да изгаси светлините и излезе. Тъмнината също щеше да изиграе роля. Сама, в тъмното и с болката.

Коридорът бе сумрачен и пуст, изсечен в камък, с кръстосващи го проходи, които тя нямаше никакво желание да изследва. Виждаха се само още две врати, едната от които водеше към сегашните й покои. Те бяха достатъчно удобни, но тя не тръгна натам. Пред другата врата стоеше Шайдар Харан, облечен в черно и загърнат в сумрак като дим, така неподвижен, че когато заговори, почти я стресна.

— Какво разбра?

Привикването й в Шайол Гул бе завършило с едно предупреждение на Великия властелин. ПОДЧИНЯВАШ ЛИ СЕ НА ШАЙДАР ХАРАН, ПОДЧИНЯВАШ СЕ НА МЕН. НЕ СЕ ЛИ ПОДЧИНЯВАШ НА ШАЙДАР ХАРАН… Нямаше нужда от повече.

— Името й. Кабриана Мекандес. Едва ли можех да науча нещо повече толкова бързо.

Съществото в един миг беше статуя на десет крачки от нея, в следващия се извиси над нея така, че й оставаше или да отстъпи, или да си счупи врата, вдигайки глава да се взре в бялото безоко лице. А да отстъпи беше немислимо.

— Ще я изцедиш докрай, Семирага. Ще я изсушиш до капчица, без да се бавиш, и ще ми кажеш всяко късче, което научиш.

— Обещах на Великия властелин, че ще го направя — отвърна тя хладно.

Безкръвните устни се изкривиха в усмивка. Това беше единственият му отговор. Съществото рязко се обърна, закрачи през кръпките сянка… и изчезна.

Семирага съжали, че не знае как мърдраалите правят това. Нямаше нищо общо със Силата, но на ръбовете на сянката, там, където светлината се превръща в мрак, един мърдраал можеше внезапно да се озове някъде другаде, в друга сянка, много далече. Преди много време Агинор бе подлагал стотици от тях на изпитания, до пълното им унищожение, в безплодно усилие да разбере как става. Самите мърдраали не знаеха — тя лично го беше доказала.

Изведнъж осъзна, че стомахът й сякаш се е превърнал в буца лед. Толкова години бяха минали, откакто бе престанала да изпитва страх — страхуваше се само от Великия властелин в Ямата на ориста. Замръзналата буца започна да се топи, когато пристъпи към другата врата на затвора. По-късно щеше да анализира безстрастно обзелото я чувство. Шайдар Харан можеше и да е по-различен от мърдраалите, които бе виждала, но все пак си беше мърдраал.

Вторият й „пациент“, увиснал като първия във въздуха, беше едър мъж с квадратно лице, в зелено палто и панталони — подходящи дрехи да го скриват сред леса. Тук поне половината от светещите глобуси мигаха отчаяно, готови да изгаснат — наистина цяло чудо беше, че са оцелели толкова дълго — но Стражникът на Кабриана всъщност не беше толкова важен. Това, което й бе нужно, се криеше в ума на Айез Седай, но в ума на мърдраалите неизвестно защо Айез Седай и техните Стражници изглеждаха едно цяло. Така да е. Досега тя никога не бе имала възможност да прекърши един от тези легендарни воини.

Черните му очи я гледаха ядно, докато махаше дрехите и ботушите му и ги превръщаше в прах като тези на Кабриана. Беше космат, същинска канара от здрави мускули. Изобщо не трепна. Нищо не каза. Непокорството му беше различно от това на жената. Нейното беше гордост, запокитена в лицето ти. Неговото — мълчалив отказ да се превие. Можеше да се окаже по-труден за прекършване от господарката си. Обикновено това правеше нещата още по-интересни.

Тя се спря и го заразглежда. Имаше нещо… Напрежение около устните и очите му. Сякаш вече се беше борил с болката. Разбира се. Оная особена връзка между Айез Седай и Стражник. Странно как тези примитиви се бяха добрали до нещо, което никой от Избраниците не разбираше, но все пак беше така. Според малкото, което знаеше, този вероятно изпитваше поне отчасти това, което преживяваше тя. В друг случай това щеше да й предложи интересни възможности. Сега то само означаваше, че той смята, че знае какво го очаква.

Този път тя нагласи мрежата върху центровете на удоволствието и започна бавно да увеличава импулсите. Беше интелигентен. Намръщи се, поклати глава, после очите му се присвиха, фиксираха я като късчета черен лед. Знаеше, че не би трябвало да изпитва това растящо блаженство, и макар да не можеше да види мрежата й, разбираше, че трябва да е нейна работа, поради което започна да се съпротивлява. Семирага почти се усмихна. Несъмнено си въобразяваше, че е по-лесно да се пребориш с удоволствието, отколкото с болката. В редки случаи беше прекършвала някои от жертвите си само с това. Не й доставяше особена наслада, а и след това те не можеха да разсъждават свързано, само искаха повече и повече от екстаза, изригващ в главите им, но беше бързо и бяха готови да направят абсолютно всичко, което им се поискаше, само за да получат повече. Липсата на свързаност бе причината да не го приложи на другата жертва — от нея чакаше отговори. Този нещастник скоро щеше да схване разликата.

Разликата. Тя замислено постави пръст на устните си. С какво все пак Шайдар Харан беше по-различен от другите мърдраали? Никак не обичаше да се натъква на непривични неща, а един мърдраал, поставен над Избраниците, бе нещо доста повече от непривичност. Ал-Тор беше заслепен, цялото му внимание беше насочено към Самаил, а Грендал подхвърляше на Самаил достатъчно, за да му попречи да развали всичко с гордостта си. Разбира се, Грендал и Самаил непременно крояха козни за своя собствена изгода, заедно или поотделно. Така и не се бяха научили, че властта произтича единствено от Великия властелин, получава се по негов избор и за неговите собствени цели.

Още по-обезпокоителни бяха изчезналите Избраници. Демандред настояваше, че са загинали, но тя и Месаана не бяха толкова сигурни. Ланфеар. Ако съществуваше някаква справедливост, времето щеше да й даде Ланфеар в ръцете. Тази жена винаги се оказваше там, където най-малко я очакваш, винаги се държеше така, сякаш има право да се меси в чуждите планове, и винаги се измъкваше невредима. Могедиен. Скрила се беше някъде, но никога досега не бе изчезвала за толкова дълго, без да даде знак за себе си, просто колкото за да напомни на останалите, че и тя е Избраница. Ашмодеан. Предател, поради което обречен, но той наистина бе изчезнал, а съществуването на Шайдар Харан и заповедите, които тя самата бе получила тук, подсилваха убеждението й, че Великият властелин действа по свой собствен път, за да постигне своите собствени неведоми цели.

Избраниците не бяха нищо повече от камъчета върху игралната дъска. Ако Великият властелин я преместваше тук в следващия си таен ход, дали не преместваше също така и Могедиен и Ланфеар, и Ашмодеан дори? Дали Шайдар Харан не бе изпратен да донесе тайни заповеди на Грендал или Самаил? Както впрочем и на Демандред или Месаана? Техният труден съюз — доколкото можеше да се нарече с такова силно име — бе продължил дълго, но никой от тях нямаше да й каже дали получава тайни заповеди от Великия властелин, тъй както и тя нямаше да позволи никога да разберат за заповедите, които я бяха довели тук, или за онези, които я бяха накарали да изпрати мърдраали и тролоци в Тийрския камък срещу изпратените от Самаил.

Ако Великият властелин бе решил да направи ал-Тор Не-блис, тя лично щеше да коленичи пред него… и да зачака търпеливо да се подхлъзне, за да й падне в ръцете. Безсмъртието означаваше неограничено време за чакане. Междувременно винаги щеше да разполага с други „пациенти“, с които да се забавлява. Това, което наистина я тревожеше, беше Шайдар Харан. Тя винаги бе проявявала равнодушие в играта на черан, но Шайдар Харан беше нова фигура на дъската, с неизвестна сила и предназначение.

Странно усещане по мрежата прекъсна мислите й и тя хвърли поглед към жертвата си и изцъка с език от досада. Главата на Стражника беше клюмнала, брадичката му бе почерняла от кръв, докато беше дъвкал езика си, очите му бяха изцъклени и безжизнени. Малко небрежност, и бе допуснала импулсите да нараснат твърде бързо, да стигнат твърде далече. Раздразнена, тя прекъсна потоците. Нямаше смисъл да се опитва да стимулира мозъка на един труп.

Внезапно й хрумна нещо. Щом Стражникът можеше да изпита това, което изпитва Айез Седай, дали и обратното не беше в сила? Не, едва ли. Дори тези глупци биха променили връзката, ако водеше да споделяне на това. И все пак остави тялото и закрачи припряно по коридора.

Писъците, които чу още преди да отвори обкованата с желязо врата, я накараха да въздъхне облекчено. Да убие жената преди да изтръгне от нея всичко, което знаеше, вероятно щеше да означава да остане тук, докато бъде пленена друга Айез Седай. Най-малкото.

— Мииилооост — пищеше жената. — О, Светлина, МИИИЛОООСТ!

Семирага се усмихна. Все пак във всичко това имаше нещо забавно.