Робърт Джордан
Господарят на хаоса (50)

Глава 49
Огледалото на мъглите

Ранд пуфтеше доволно с лулата си, седнал по риза и опрял гръб в една от тънките бели колони, обкръжаващи малкия овален двор. Гледаше водните пръски в мраморния шадраван — проблясваха като скъпоценни камъчета под лъчите на слънцето. В този ранен час дворчето все още бе загърнато в приятна сянка. Дори Луз Терин кротуваше.

— Сигурен ли си, че не си премислил за Тийр?

Опрян на съседната колона и също така без палто, Перин издуха две кръгчета дим преди да извади гравираната с вълчи глави лула.

— А това, което е видяла Мин?

Опитът на Ранд да направи кръгче се обърка от киселото му изръмжаване и се получи само облаче. Мин нямаше никакво право да го казва пред Перин.

— Ти наистина ли държиш да си до мен, Перин?

— Това, на което държа, едва ли има голямо значение, още откакто за пръв път видяхме Моарейн в Емондово поле — отвърна сухо Перин. И въздъхна. — Ти си този, който си, Ранд. Ако се провалиш, проваля се всичко. — Изведнъж той изправи гръб и намръщено погледна към една широка врата вляво от тях.

След малко и Ранд чу стъпки от същата посока, твърде тежки, за да са човешки. Съществото, което снишено излезе през вратата и закрачи през двора, беше два пъти по-високо от слугинята, която подтичваше, за да се изравни с дългите му крачки.

— Лоиал! — възкликна Ранд и скочи. Двамата с Перин стигнаха до огиера едновременно. Лоиал се усмихваше широко, но очевидно бе уморен. Дългото му палто, покриващо високите му до коленете ботуши, беше покрито с прах от пътя. Големите му джобове бяха издути както винаги — Лоиал никога не оставаше без книги. — Добре ли си, Лоиал?

— Изглеждаш уморен — каза Перин и задърпа огиера към шадравана. — Ела да седнеш.

Лоиал се остави да го сложат да седне, но дългите му провиснали вежди и туфестите му уши затрепкаха озадачено, докато местеше поглед от единия към другия. Седнал, той беше висок колкото изправения Перин.

— Дали съм добре? Уморен ли? — Гласът му изтътна като разместване на земни пластове. — Разбира се, че съм добре. А и да съм поизморен, все пак пътувах дълго. Трябва да кажа, че беше много приятно да стъпя отново на краката си. Винаги знаеш накъде те водят краката ти, докато с коня никога не си сигурен. Тъй или инак, краката ми са по-бързи. — Изведнъж той избухна в гръмотевичен смях. — Дължиш ми една златна крона, Перин. С твоите десет дни. Залагам още една крона, че си дошъл тук не повече от пет дни преди мене.

— Ще си получиш кроната — засмя се Перин. И поясни на Ранд, от което ушите на Лоиал затрепериха възмутено: — Гаул го развали. Сега хвърля зарове и залага на коне, макар че изобщо не може да различи един кон от друг.

Ранд се ухили. Лоиал винаги беше гледал на конете с голямо подозрение, и нищо чудно, след като краката му бяха по-дълги от техните.

— Сигурен ли си, че си добре, Лоиал?

— Намери ли онзи изоставен стеддинг? — попита Перин.

— Постоя ли достатъчно в него?

— Ама какво ми говорите вие двамата? — Лоиал се навъси озадачен и веждите му се смъкнаха. — Исках само да видя отново един стеддинг, да го усетя. Вече съм готов за още десет години напред.

— Майка ти казва съвсем друго — каза Ранд сериозно. Лоиал скочи още преди Ранд да е довършил и се заозърта свирепо във всички посоки. Щръкналите му уши потрепваха.

— Майка ми? Тук? Тя е тук?

— Не, не е — каза Перин и ушите на Лоиал почти клепнаха от облекчение. — Тя, изглежда, е в Две реки. Или е била там преди месец. Ранд е използвал един от онези негови подскоци, за да отведе нея и старея Хаман… Какво има?

При споменаването на старея Хаман Лоиал бе замръзнал.

— Стареят Хаман — измърмори Огиерът и отри лице с дебелите си пръсти. — Стареят Хаман и майка ми. — Той изгледа Перин, после Ранд и с тих и много небрежен глас попита: — Някой друг беше ли с тях? — Тих — тих, само че за огиер; като гигантски бръмбар, забръмчал в огромна кана за вода.

— Една млада огиерка на име Ерит — каза Ранд. — Ти… — И не успя да довърши.

Лоиал изпъшка и отново скочи. Слугински глави занадничаха през врати и прозорци да видят от какво е този оглушителен шум и се покриха, щом видяха Ранд.

— Жена — затюхка се Лоиал. — Нищо друго не може да означава, не и с мама и със старея Хаман. Жена! Много съм млад за женитба бе! — Ранд прикри усмивката си с ръка; Лоиал можеше и да е млад за огиер, но всъщност бе на повече от деветдесет. — Тя ще ме завлече в стеддинг Шангтай. Знам, че няма да ме пусне да пътувам с вас, а аз все още не съм събрал достатъчно бележки за книгата си. О, можеш да ми се смееш, Перин, но Файле прави каквото ти кажеш и… — Перин се задави с лулата си и Ранд трябваше да го удари по гърба. — При нас е различно — продължи Лоиал. — Смята се за много невъзпитано да не правиш това, което каже жена ти. Много невъзпитано. Знам, че ще ме накара да се спра на нещо стабилно и почтено, като дървопевството или… — Изведнъж той се навъси. — Ерит ли каза? — Ранд кимна; Перин, изглежда, бе успял да си поеме дъх, но гледаше Лоиал с някаква злокобна насмешка. — Ерит, щерка ни Ива щерка на Алар? — Ранд отново кимна и Лоиал се отпусна на перваза на шадравана. — Но аз я познавам. Ти си я спомняш, Ранд. Срещнахме я в стеддинг Нофу.

— Точно това се опитвах да ти кажа — отвърна Ранд търпеливо. И с не по-малка насмешка също така. — Същата, дето ти каза, че си хубавец. И ти даде цвете, доколкото си спомням.

— Може и да е казала — промърмори оправдателно Лоиал. — Може и да ми е дала, не помня. — Но посегна към единия си джоб и Ранд беше готов да се обзаложи на всичко, че онова цвете лежи грижливо притиснато между страниците на някоя от книгите му. Огиерът се окашля като дълбок тътен. — Ерит е красива. Никога не съм виждал по-красива девойка. И интелигентна. Слушаше ме много внимателно, когато й обяснявах теорията на Серден — Серден е син на Колом, син на Радлин; писал е преди около шестстотин години — когато й обяснявах неговата теория за Пътищата… — Той млъкна, сякаш едва сега забелязал широките им усмивки. — Добре де, слушаше ме. Внимателно. Беше й много интересно.

— Сигурен съм — каза Ранд уклончиво. Споменаването за Пътищата го накара да се замисли. Повечето Портали към тях се намираха близо до стеддинг и ако можеше да се вярва на майката на Лоиал и на старея Хаман, тъкмо стеддинг бе това, от което Лоиал имаше нужда. — Слушай, Лоиал. Искам да поставя охрана на всички Портали и ми трябва някой, който да може да ги намери, но мога да поговоря също така със старейте, за да получа разрешението им.

— Светлина! — изрева отвратен Перин. — Светлина! Изпращаш Мат да се разправя с Айез Седай, мен ме тикаш във война със Самаил заедно с неколкостотин мъже от Две реки, някои от които лично познаваш, а сега искаш да отпратиш Лоиал нанякъде, след като едва-що е пристигнал. Да те изгори дано, Ранд, погледни го! Та той има нужда от отдих! Има ли изобщо някой, когото не би искал да използваш? Може би искаш Файле да подгони Могедиен или Семирага? Светлина!

Гняв се надигна в Ранд, като буря, която го разтърси. Жълтите очи на Перин се взираха в него мрачно, но той отвърна на погледа им студено.

— Ще използвам всеки, който трябва. Ти сам го каза — аз съм този, който съм. А себе си използвам до предела, Перин, защото трябва. Така, както трябва да използвам всеки друг. Вече нямаме никакъв избор. Нито аз, нито ти, нито никой!

— Ранд, Перин — промърмори загрижено Лоиал. — Успокойте се, по-кротко. Не се бийте. Не и вие двамата. — Ръцете му, големи като волски бутове, ги потупаха непохватно по раменете. — Вие двамата би трябвало да си починете в някой стеддинг. В стеддинг е много мирно, много утешително.

Ранд се взираше в Перин, а той се взираше в него. Гневът все още припламваше в него, като проблясъци на мълнии сред буря, която все още не е съвсем стихнала. Мърморенето на Луз Терин отекна някъде отдалече, но отчетливо.

— Съжалявам — измърмори той.

Перин махна небрежно с ръка, навярно за да каже, че не са необходими извинения, или може би че приема извинението, но самият той не предложи такова. Вместо това главата му отново се извърна към колоните, към вратата, през която беше дошъл Лоиал. Отново трябваше да минат няколко мига преди Ранд да чуе тичащи стъпки.

Мин изхвърча на двора — тичаше презглава. И без да обръща внимание на Лоиал и Перин, стисна Ранд за ръката.

— Те идват — отрони тя задъхано. — Вече влизат.

— Спокойно, Мин — каза Ранд. — Успокой се. Вече бях започнал да си мисля, че всички са си по леглата като… как каза, че се казвала тя? Демира? — Всъщност той изпита значително облекчение, въпреки че ръмженето и хрипливият смях на Луз Терин се усилиха при споменаването на Айез Седай. В продължение на три дни Мерана се беше появявала с още по две Сестри всеки следобед с точността на най-финото произведение на часовникарския занаят, но преди пет дни посещенията изведнъж бяха секнали без нито дума за обяснение. Мин нямаше представа защо. Той даже се беше притеснил, че са взели забраните му за достатъчно оскърбителни и са си заминали.

Но Мин го гледаше с измъчено лице и трепереше.

— Чуй ме! Те са седем, а не три, и не са ме изпратили, за да помолят за разрешение или за да те уведомят за каквото и да било. Измъкнах се пред тях и препусках с Дива роза по целия път. Смятат да влязат в Двореца преди да си разбрал, че са тук. Чух Мерана да говори с Демира, без да ме забележат. Канят се да стигнат във Великата зала преди теб, за да се наложи ти да влезеш при тях.

— Смяташ ли, че е твоето видение? — попита я той. Лошо щял да пострада от жени, които могат да преливат, му беше казала. „Седем! — прошепна дрезгаво Луз Терин. — Не! Не! Не!“ Ранд го пренебрегна: нищо друго не можеше да направи.

— Не знам — отвърна измъчено Мин. Ранд смаяно осъзна, че блясъкът в тъмните й очи е от неизтритите сълзи. — Мислиш ли, че нямаше да ти го кажа, ако знаех? Знам само, че идват и…

— И няма от какво да се боим — каза той твърдо. Айез Седай трябваше здравата да са я изплашили, за да стигне Мин почти до плач. „Седем — простена Луз Терин. — Не мога да се справя със седем, не наведнъж. Не седем.“ Ранд си помисли за дебеличкия малък мъж ангреал и гласът затихна в глухо мърморене; все още звучеше притеснено обаче. Добре поне че Аланна не беше с тях; Ранд я усещаше някъде далече, но тя не се движеше и определено не идваше към него. Не беше сигурен, че би посмял отново да я види лице в лице. — Нито пък имаме време за губене. Джалани?

Младата Дева със закръглените бузки изскочи иззад една от колоните толкова внезапно, че ушите на Лоиал щръкнаха. Мин на свой ред като че ли едва сега забеляза огиера и Перин и също се сепна.

— Джалани — каза Ранд, — предай на Нандера, че отивам във Великата зала, където очаквам скоро да пристигнат Айез Седай.

Тя се постара да запази спокойствие, но намек на самодоволна усмивка още повече изду бузките й.

— Берална вече уведоми Нандера, Кар-а-карн. — Ушите на Лоиал трепнаха от изненада като чу титлата.

— Тогава би ли предала на Сюлин да ме посрещне в гардеробните зад Великата зала с палтото ми? И с Драконовия скиптър.

Джалани се ухили открито.

— Сюлин вече тича във влагоземската си рокля като заек, седнал върху бодли на сегаде.

— В такъв случай — каза Ранд, — можеш да ми доведеш коня във Великата зала. — Ченето на Девата увисна, особено след като Перин и Лоиал започнаха да се превиват от смях.

Юмрукът на Мин между ребрата на Ранд го накара да изпъшка.

— Няма място за шеги, дебелоглаво овчарче! Мерана и останалите са се загърнали в шаловете си като в ризници. Сега ме чуй. Ще застана от едната страна зад колоните, така че ти да ме виждаш, а те не, и ако забележа нещо, ще ти дам някакъв знак.

— Ти ще стоиш тук с Лоиал и Перин — каза той. — Не знам какъв знак би могла да ми дадеш така, че да го разбера, а ако те само те мернат, ще разберат, че точно ти си ме предупредила. — Тя го изгледа под дългите си клепачи с предизвикателно непокорство. — Мин?

За негова изненада, тя въздъхна и каза: „Да, Ранд“, мека като прясно сирене. Такова нещо от нейна страна го накара да се усъмни, все едно че беше от страна на Елейн или Авиенда, но нямаше време да мисли за това, след като трябваше да изпревари Мерана във Великата зала. Той кимна, за да потвърди думите си, и тръгна.

Като се чудеше дали все пак не би било добре да помоли Перин и Лоиал да я задържат — това пък колко щеше да й хареса! — той измина почти тичешком целия път до стаичките за преобличане зад Великата зала. Джалани тичаше по петите му и мърмореше дали все пак онова за коня не било шега. Сюлин вече го чакаше с извезано със злато червено сетре и с Драконовия скиптър; върхът от копието бе удостоен с одобрително пръхтене, въпреки че тя несъмнено щеше да го намери за много по-приемливо без странния зелено-бял пискюл и с по-подходяща дръжка, без тази резба по нея. Ранд опипа да се увери, че ангреалът е в джоба му. Беше, и той задиша по-леко, въпреки че Луз Терин се задъхваше притеснено.

Когато бързо прекоси стаичката и влезе във Великата зала, откри, че всички са проявили същата бързина като Сюлин. Баел се извисяваше от едната страна на трона, скръстил ръце, докато Мелайне спокойно стоеше от другата. Поне стотина Деви се бяха подредили от двете страни чак до вратата, на едно коляно, под бдителния поглед на Нандера, въоръжени с копия и щитове, е роговите лъкове, прибрани в калъфи на гърбовете им, и с препълнени колчани на бедрата. Само очите им се показваха над черните була. Зад тях между колоните се бяха струпали още айилци, мъже и Деви, въпреки че като че ли никой от тях не носеше оръжие освен ножовете с тежките остриета. Лицата им бяха мрачни. Не можеше да им хареса мисълта за противоборство с Айез Седай, и не поради страх от Силата. Колкото и да им говореха за тях Мелайне и Мъдрите напоследък, в главите на повечето айилци твърдо беше набита древната вина на Айил.

Башийр не беше тук, разбира се — той и жена му бяха извън града в тренировъчните му лагери, — нито се мяркаше някой от андорските благородници, от които обикновено палатът гъмжеше. Ранд беше сигурен, че Неин и Еления, и Лир, и цялата останала пасмина вече са научили всичко — те никога не пропускаха аудиенция, освен ако не ги отпратеше. Отсъствието им можеше да означава само, че на път към Великата зала са научили и за причината на тази, а това пък на свой ред означаваше, че Айез Седай вече са в палата.

И наистина, още щом Ранд седна на Драконовия трон, госпожа Харфор заситни във Великата зала с много смутен вид — нещо съвсем необичайно за нея. Погледна и айилците, и него с еднакво удивление и каза:

— Пратих навсякъде слуги да ви намерят. Има Айез Седай в… — Това беше единственото, което успя да изрече преди седемте Айез Седай да се появят на прага на широката двукрила врата.

Ранд усети как Луз Терин посегна към сайдин и успя да го удържи, като сдържи в себе си кипящия порой от огън и лед, от гадост и сладост, толкова здраво, колкото бе стиснал сеанчанското копие.

„Седем — изломоти мрачно Луз Терин. — Казах им да са три, а идат седем. Трябва да съм предпазлив. Да. Предпазлив.“

„Аз им казах да са три — сопна се Ранд на гласа. — Аз! Ранд ал-Тор!“ Луз Терин млъкна, но след миг далечното мърморене се подхвана отново.

При всяко от трите си посещения Мерана беше водила със себе си различни Айез Седай и Ранд ги разпозна всички с изключение на една — от Фелдрин Харела, вдясно, чиято тъмна коса беше заплетена на множество тънки плитчици, украсени с яркоцветни мъниста, до грубоватата Валинде Натенос вляво с нейния шал с бели ресни и бяла рокля. Всички се бяха облекли в цветовете на своите Аджи. Той се досети коя трябва да е тази, която не позна. Демира Ериф, Кафявата сестра, за която Мин му бе съобщила, че била ранена. Но тя стоеше в средата на редицата, на една крачка пред останалите, докато Мерана стоеше между Фелдрин и пълничката кръглолика Рафела Циндал, която днес бе дори по-сериозна, отколкото когато я беше видял с Мерана преди шест дни. Всъщност всички изглеждаха много сериозни.

Те спряха, изгледаха го с невъзмутимо спокойствие, без да обръщат внимание на айилците, а после тръгнаха напред, първо Демира, после Сеонид и Рафела, след тях Мерана и Масури, оформяйки връх на стрела, сочеща право към Ранд. Не беше нужно да усеща лекото ощипване по кожата си, за да разбере, че са прегърнали сайдар. С всяка следваща стъпка всяка от жените изглеждаше забележимо по-висока от преди.

„Мислят, че ще ме впечатлят, завъртайки Огледалото на мъглите?“ Озадаченият смях на Луз Терин заглъхна в налудничав кикот. Ранд нямаше нужда от възклицанието му — видял беше веднъж Моарейн да го прави. Ашмодеан също го бе нарекъл „Огледалото на мъглите“, както и „Илюзия“.

Мелайне подръпна раздразнено шала си и шумно изсумтя, но Баел изведнъж се напрегна, сякаш се беше изправил сам-самичък срещу стотици нападащи врагове. Имаше вид на мъж, готов да им устои, но без да очаква добър изход. Някои от Девите също се размърдаха. Нандера ги изгледа сурово, но това не спря тихия звук на пристъпващи нозе откъм айилците сред колоните.

Демира Ериф заговори и в това също така явно беше включено преливане. Не викаше, но гласът й изпълни Великата зала, сякаш ехтеше отвсякъде.

— При тези обстоятелства реши се да говоря аз, от името на всички. Не мислим днес със нищо да ти навредим, ала забраните, кои преди приехме, за да се чувстваш в безопасност, сега ще трябва да отхвърлим. Не си научен явно ти на почитта, дължима пред Айез Седай. Ще трябва веч да я научиш. Оттук насетне ще идваме при теб по своя воля, с единствената уговорка, че решим ли, ще те уведомяваме за в бъдеще, когато пожелаем да говорим с теб. Айилските ти съгледвачи край хана ни ще трябва да се махнат и никой повече да не посмее да ни дебне или следва. Че всяко оскърбление във бъдеще към нас ще се накаже, дори онези, дето ще да трябва да накажем, да са деца невръстни, и ти ще носиш отговорност за болката и мъките, конто ще търпят. Така е редно и така ще бъде. Помни, че сме Айез Седай.

Ранд забеляза, че Мелайне го поглежда намръщено: явно се чудеше дали е впечатлен. Ако той нямаше известна представа какво точно става, сигурно щеше да бъде — всъщност не беше съвсем сигурен дали не е. Седемте Айез Седай се извисяваха два пъти повече от Лоиал, може би и повече, с глави почти наполовината до сводестия таван. Демира го гледаше някъде отгоре, хладна и невъзмутима, и сякаш размисляше дали да не го надигне в едната си ръка, нещо, за което изглеждаше достатъчно голяма.

Ранд се насили да се отпусне назад небрежно и устата му се сви щом осъзна, че това му струва усилие, макар и не чак толкова голямо. Луз Терин цвърчеше и скимтеше, но някъде от много далече — нещо, че не можело да се чака, че трябвало да се удари тутакси. Тя беше натъртила на определени думи, като че ли той трябваше по тях да разбере значението на всичко. При какви обстоятелства? Нали бяха приели забраните му — защо сега изведнъж бяха решили да нарушат почитта си към него? Защо изведнъж бяха решили, че вместо да е необходимо да го накарат да се чувства в безопасност, могат да го заплашват?

— Посланичките на Кулата в Кайриен приемат същите ограничения като вас и не изглеждат оскърбени. — Е, не особено оскърбени. — Наместо празни заплахи, те ми предлагат дарове.

— Те не сме ние. Не те са тук. Ние не те купуваме.

Презрението в гласа на Демира го ужили и той ядно стисна Драконовия скиптър. Гневът му беше бледо ехо на този на Луз Терин — и изведнъж той усети, че другият мъж в него отново се напряга да достигне Извора.

„Да те изгори дано!“ — помисли си Ранд. Решил беше да ги заслони, но Луз Терин заговори, задъхано и почти в паника.

„Не съм силен достатъчно. Дори с ангреала може би не съм силен достатъчно да удържа седем. Глупак такъв! Твърде дълго чака! Твърде опасно е!“

Засланянето на когото и да било наистина изискваше много сила. Ранд беше сигурен, че с помощта на ангреала ще може да направи седем щита, въпреки че Айез Седай вече бяха прегърнали сайдар, но дори една само да успееше да прекърши този щит… Или повече от една. Трябваше да ги впечатли с мощта си, а не да им дава шанс да я преодолеят. Но имаше и друг начин. Запридайки Дух, Огън и Земя малко по-така, той удари, почти все едно че се канеше да заслони.

Тяхното Огледало на мъглите се разби. Изведнъж те се превърнаха в седем съвсем обикновени смаяни жени. Шокът обаче бързо се скри зад маската на айезседайското им спокойствие.

— Чу вече нашите изисквания — каза Демира с нормален глас, нормален, но властен, все едно че нищо не се беше случило. — Очакваме да се изпълнят.

Ранд я зяпна въпреки волята си. Какво всъщност трябваше да направи, за да им покаже, че няма да се остави да го заплашват? Сайдин закипя в него като вряща стихия. Не посмя да го освободи. Сега Луз Терин пищеше налудничаво, мъчейки се да се докопа до Извора и да го издърпа от хватката му. Единственото, което можеше да направи, бе да го задържи. Той бавно се изправи. Извиси се над тях, с допълнителната височина на подиума. Седем невъзмутими айезседайски липа го изгледаха отдолу нагоре.

— Забраните остават — каза той спокойно. — С още едно изискване от моя страна. Отсега нататък очаквам да видя почитта, която заслужавам, от вас. Аз съм Преродения Дракон. Можете да си вървите. Аудиенцията приключи.

Те останаха на място, може би за около десет изтупвалия на сърцето, без да мигнат, сякаш за да му покажат, че и стъпчица няма да помръднат по негова команда. След което Демира се обърна, без дори да кимне. Когато подмина Сеонид и Рафела, те тръгнаха след нея, и другите поред, всички плъзгайки се плавно, без да бързат, по червено-белите плочки и извън Великата зала.

След като изчезнаха в коридора, Ранд слезе от подиума.

— Кар-а-карн се справи добре с тях — каза Мелайне, достатъчно високо, за да се чуе и в най-далечния ъгъл. — Трябва да бъдат стиснати за вратовете и научени на почит, докато не зареват със сълзи. — Баел не успя съвсем да прикрие неудобството си, чувайки да се говори така за Айез Седай.

— А може би така трябва да се оправяме и с Мъдрите? — попита Ранд и се усмихна леко.

Мелайне намести показно шала си и изсумтя:

— Не бъди съвсем глупак, Ранд ал-Тор.

Баел се изкиска, въпреки че жена му го изгледа сърдито. Добре поне че той се изсмя. Ранд не можа да усети хумора в шегата, и не заради обкръжилата го Празнота. Почти съжали, че не беше позволил на Мин да дойде. Твърде много подмолни течения имаше тук, които не можеше да разбере, а се боеше, че е имало и други, които дори не е забелязал. Какво целяха те всъщност?

 

 

Мин притвори вратичката на стаичката за преобличане, облегна се на тъмната ламперия с гравиран лъв и дълбоко си пое дъх. Файле беше дошла и бе прибрала Перин и колкото и да беше протестирал Лоиал, че Ранд искал тя да остане в двора, беше рухнал пред простата истина, че Ранд няма никакво право да я кара да остава където и да било. Разбира се, ако на Лоиал му беше хрумнало какво се канеше да направи, сигурно щеше да я пъхне под мишницата си — много нежно, естествено — и да почне да й чете някоя книжка.

Работата беше, че макар да бе чула всичко, не беше видяла много, освен дето Айез Седай се извисиха над трона и подиума. Те, изглежда, бяха прелели, което обикновено скриваше образите и аурите, но тя беше толкова смаяна, че нямаше да ги забележи дори да ги имаше. Докато се съвземе, те вече не се извисяваха и гласът на Демира не тътнеше от всеки ъгъл.

Тя задъвка долната си устна и се замисли. Според нея имаше два проблема. Първо — Ранд с неговите настоявания за почит, каквото и да имаше предвид с това. Ако очакваше Мерана да започне да му се кланя и да си бие челото в пода, имаше много да чака, а междувременно те щяха да се окопитят. Трябваше да измисли някакъв начин да позаглади това, доколкото може. Вторият проблем бяха Айез Седай. Ранд, изглежда, смяташе, че това е някаква истерия, на която може да сложи край, като я смаже с крак. Мин не беше сигурна дали Айез Седай ги хваща истерия, но беше сигурна, че е нещо по-сериозно. Единственото място обаче, където можеше да го разбере, беше „Короната на розите“.

Гостилницата на „Короната на розите“ изглеждаше почти същата, както когато се беше измъкнала през кухните преди малко. По масите седяха Стражници, някои играеха на домино или на камъчета, други хвърляха зарове. Почти като един всички я изгледаха, докато влизаше, и като я познаха, се върнаха към заниманията си. Госпожа Чинчонайн стоеше пред вратата на избата — в гостилницата на „Короната на розите“ нямаше бурета с ейл и вино покрай стената, — скръстила ръце и с кисела физиономия: Стражниците бяха единствените посетители, а те пиеха малко и рядко. По масите имаше немалко глинени халби и чаши, но Мин не забеляза някоя от тях да се докосва. Но забеляза един мъж, който можеше да се съгласи да й поразкаже нещо.

Махиро Шукоса седеше на една от масите сам и разплиташе някаква телена кръчмарска главоблъсканица. Двата меча, които обикновено носеше на гърба си, бяха опрени на стената до него. С посивелите си слепоочия и благородния си нос Махиро беше чаровен, макар и малко пораздърпан, въпреки че само влюбена в него жена можеше да го нарече красив. В Кандор Махиро беше бил лорд. Беше обходил владетелските дворове в почти всички страни, пътувайки с малка библиотека, и губеше и печелеше от комар с почти неизменна лековата усмивка. Можеше да рецитира стихове, да свири на арфа и да танцува като бог. Накратко, освен че беше Стражник на Рафела, той беше от този тип мъже, които тя беше харесвала преди да срещне Ранд. Все още ги харесваше всъщност, когато не мислеше за Ранд. Дали за щастие, или не, Махиро гледаше на нея по начин, който навярно беше необичаен за Кандор — сиреч като на по-малка сестра, която от време на време има нужда от човек, с когото да поговори, и от някой съвет, колкото да не си счупи врата. Казваше й, че имала хубави крака, но че никога нямало да си помисли да ги докосне и че щял да счупи врата на всеки мъж, който си го помислел без нейно разрешение.

Той ловко сглоби усуканите телчета, пусна главоблъсканицата на купчинката вече решени и вдигна нова от съседната купчинка, докато тя сядаше срещу него.

— Е, зелчице — каза й той с усмивка, — пак се върна със здрав врат, неотвлечена и неомъжена, а? — Някой ден трябваше да го попита какво означава това: винаги го казваше.

— Случи ли се нещо докато ме нямаше, Махиро?

— Имаш предвид, освен че Сестрите се върнаха от двореца освирепели като планинска виелица? — Както винаги, главоблъсканиците се разпадна в ръцете му, сякаш някой преля в нея.

— Какво ги е ядосало?

— Ал-Тор, предполагам. — Главоблъсканицата се сглоби точно толкова бързо, колкото се беше разпаднала, и отиде в купа с решените; моментално я последва една от другия куп. — Тия съм ги правил преди години — сподели той.

— Но как, Махиро? Какво се е случило?

Изгледаха я две тъмни очи; очите на някой леопард щяха да приличат на тези на Махиро, ако бяха толкова черни.

— Мин, на малачетата, които си пъхат носа в мечи дупки, обикновено им отхапват ушите.

Мин трепна. Беше съвсем прав. Глупави неща правеше тя за една жена, само защото се беше влюбила.

— Точно това бих искала да избегна, Махиро. Единствената причина да съм тук е да пренасям съобщения между Мерана и Двореца, но влизам там, без да имам никаква представа в какво влизам. Не зная защо Сестрите престанаха да се срещат с него всеки ден, нито кое ги е накарало да започнат отново, или защо цяла тумба отиде днес там вместо обичайните три. Мога да си изпатя, като не знам. А Мерана няма да ми каже. Тя не ми казва нищо освен отиди там и там, направи това и това. Само едно малко намекче, Махиро? Моля те!

Той заоглежда главоблъсканицата, но тя разбра, че размисля, защото телчетата само се размърдаха между дългите му пръсти, но нищо не се измъкна.

Някакво движение в дъното на гостилницата привлече вниманието й и тя извърна глава и замръзна. Две Айез Седай излизаха от баните, ако се съдеше по свежия им вид. Последният път, когато бе видяла тази двойка, беше преди месеци, преди да бъдат изпратени от Салидар, защото Сюан бе подразбрала, че Ранд е някъде в Айил. Тъкмо натам се бяха отправили Бера Харкин и Кируна Начиман — към Пустошта, а не за Кемлин.

Ако го нямаше лишеното от възраст лице, Бера щеше да прилича на проста селска жена с късата си кафява коса и квадратното си лице, но в момента това лице се беше изопнало в мрачна решимост. Кируна, елегантна като статуя, приличаше точно на това, което беше — сестра на краля на Арафел и самата тя могъща владетелка по право. Големите й тъмни очи блестяха, сякаш ей сега щеше да заповяда нечия екзекуция и да й се наслади. Около тях примигваха образи и аури, също както около всички Айез Седай и Стражници. Една от тях обаче привлече окото на Мин, защото проблесна около двете едновременно — кафеникавожълта и тъмночервена. Цветовете сами по себе си не значеха нищо, но от тази аура дъхът на Мин секна.

Масата не беше далече от стълбището, но двете жени не погледнаха към Мин, докато се извръщаха да се качат. Никоя от тях не беше я заглеждала и в Салидар, а сега бяха погълнати от собствения си разговор.

— Аланна отдавна трябваше да го накара да коленичи. — Гласът на Кируна беше тих, но при все това — изпълнен с нескрит гняв. — Аз на нейно място щях да го направя. Когато пристигне, ще й го кажа, пък нека Тъмния решава.

— На каишка трябва да го вържат — съгласи се Бера. — И то преди да е успял да нанесе повече поразии на Андор. — Тя самата беше андорка. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Двете се заизкачваха по стъпалата. Мин забеляза, че Махиро я гледа.

— Те как се озоваха тук? — попита тя и се изненада, че гласът й прозвуча съвсем обикновено. С Кируна и Бера ставаха тринадесет. Тринадесет Айез Седай! А и тази аура…

— Следвали са мълвата за ал-Тор. Били са стигнали половината път до Кайриен, когато чули, че е тук. Аз бих стоял настрана от тях, Мин. Техните Гайдини ми казаха, че и двете са в много лошо настроение. — Кируна имаше четирима Стражници, а Бера — трима.

Мин успя да се усмихне. Искаше й се да изхвърчи от хана, но това щеше да предизвика подозрения дори у Махиро.

— Съветът ти не изглежда лош. Какво стана с намека?

Той се поколеба още миг, след което остави главоблъсканицата на масата.

— Няма да ти кажа кое е или не е, но една дума в добро ухо… Може би трябва да очакваш, че ал-Тор ще е обезпокоен. Може би дори трябва да обмислиш дали да не попиташ не може ли някой друг да носи посланията, може би някой от нас. — Имаше предвид Стражниците. — Може би Сестрите са решили да му дадат един малък урок по унижение. А това, зелчице, е може би с една дума повече от това, което би трябвало да кажа. Ще го обмислиш ли?

Мин не знаеше дали „малкият урок“ е това, което се бе случило в двореца, или нещо, което предстои, но всичко съвпадаше. А и тази аура…

— Това ми изглежда добър съвет, Махиро. Махиро, ако Мерана дойде да ме търси да занеса някое послание, би ли й казал, че ще разглеждам забележителностите на Вътрешния град през следващите няколко дни?

— Дълго пътешествие — изкиска се той закачливо. — Ако не внимаваш, току-виж си отвлякла нечий съпруг.

Клепоухият коняр зяпна, когато Мин настоя пак да й изкара Дива роза. Тя я подкара ходом, но щом „Короната на робите“ се скри зад първата пресечка, заби пети в хълбоците й и препусна в галоп чак до двореца.

 

 

— Тринадесет — отрони Ранд и само споменаването на тази дума беше достатъчно, за да накара Луз Терин за пореден път да се опита да му отнеме сайдин. Беше като безсловесна борба с озъбен звяр. Когато Мин одеве му каза, че в Кемлин имало тринадесет Айез Седай, Ранд едва успя да сграбчи Силата преди Луз Терин. Пот рукна по лицето му, палтото му се покри с тъмни петна. Можеше да се съсредоточи само върху едно. Да задържи сайдин надалече от Луз Терин. Един мускул на бузата му заподскача от напрежението. Дясната му длан се разтрепера.

Мин спря да крачи по килима в дневната и го погледна.

— Не е само това, Ранд — каза тя в паника. — По-страшното е аурата. Кръв, смърт, Единствената сила, онези две жени и ти, всичко на едно място и по едно и също време. — По бузите й се стичаха сълзи. — Кируна и Бера не те харесват, изобщо! Помниш ли какво видях около теб? Жени, които могат да преливат, които те нараняват. Това са аурите, и тринадесетте, и всичко, Ранд, Твърде много е!

Тя винаги твърдеше, че виденията й винаги се сбъдват, въпреки че никога не можеше да каже дали след ден, след година или след десет, но той смяташе, че ако остане в Кемлин, това ще е денят. Знаеше и че Луз Терин иска да удари Мерана и другите преди те да успеят да ударят него. Колкото до това, идеята неприятно допадаше на самия него. Навярно беше само съвпадение, навярно неговото тавиренско усукване на слепия късмет бе заработило срещу него, но фактът си оставаше факт — Мерана беше решила да го предизвика още в същия ден, в който броят на Айез Седай беше стигнал тринадесет.

Той се изправи, отиде в спалнята, извади меча си от гардероба и го запаса.

— Идваш с мен, Мин — каза той, сграбчи Драконовия скиптър и се запъти към вратата.

— Къде? — настоя тя, докато изтриваше бузите си с носната си кърпичка, но го последва в коридора. Джалани скочи на крака малко по-бързо от Берална, кокалеста и червенокоса, със сини очи и дивашка усмивка.

Ако наоколо нямаше други освен Деви, Берална щеше да го изгледа все едно, че обмисля дали да го удостои с привилегията да направи това, за което я е помолил, но този път той самият я изгледа остро. Празнотата направи гласа му далечен и много студен. Луз Терин беше затихнал в приглушен хленч, но Ранд не смееше да се отпусне. Не и в Кемлин; не и където и да е край Кемлин.

— Берална, намери Нандера и й кажи да ме чака в покоите на Перин с толкова Деви, колкото може да събере. — Не можеше да остави Перин зад гърба си и не заради виденията на Мин — когато Мерана разбереше, че той си е отишъл, някоя от тях можеше да обвърже Перин така, както Аланна бе обвързала него. — Може и да не се върна повече тук. Ако някоя види Перин, Файле или Лоиал, кажете им и те да ме намерят там. Джалани, потърси госпожа Харфор. Кажи й, че ми трябва перо, мастило и хартия. — Писма трябваше да напише преди да напусне. Ръката му отново се разтрепера и той добави: — Много хартия. Хайде! Марш! — Те се спогледаха и хукнаха. Той тръгна в обратната посока. Мин почти се затича след него.

— Ранд, къде отиваме?

— В Кайриен. — С Празнотата около него това излезе хладно, като шамар през лицето. — Повярвай ми, Мин, няма да те нараня. По-скоро ръката ще си отрежа, отколкото да позволя да пострадаш. — Тя мълчеше и най-после той сведе очи към нея и видя, че го гледа със странно изражение.

— Много мило от твоя страна, овчарче. — Гласът й беше непривичен, като лицето й. Мисълта за тринадесетте Айез Седай, дошли за него, сигурно я бе изплашила, и нищо чудно.

— Мин, ако се наложи да им се противопоставя, ще те отпратя някак надалече от опасността. — Как можеше който и да е мъж да се противопостави на тринадесет Айез Седай? Мисълта отново накара Луз Терин да се надигне с крясък.

За негова изненада, тя отново извади с ловък жест ножовете от ръкавите си и отвори уста, но после прибра бляскавите остриета също така плавно — сигурно много се беше упражнявала — и каза:

— Можеш да ме водиш за носа до Кайриен и докъдето си поискаш, овчарче, но помни, че ще трябва здравата да се озориш, ако си помислиш да ме отпращаш някъде. — Странно защо той беше сигурен, че не се канеше да му каже точно това.

Когато стигнаха до покоите на Перин, Ранд се натъкна на доста интересно сборище. В единия край на дневната Перин и Лоиал, по ризи, седяха с кръстосани крака върху синия килим и пушеха лулите си с Гаул, Каменно куче, когото Ранд помнеше от падането на Камъка. В другия край на стаята седеше Файле, също на пода, с Баин и Чиад, които също бяха били в Камъка. През отворената врата към другата стая Ранд успя да зърне Сюлин, която сменяше спалните чаршафи, като ги тръскаше така, сякаш искаше да ги съдере на парцали. Всички вдигнаха глави, когато той и Мин влязоха, а Сюлин пристъпи до вратата на спалнята.

Голяма суетня настана, след като им обясни за тринадесетте Айез Седай и какво е подслушала Мин. Не споменава виденията, разбира се — някои в стаята знаеха, други можеше да не знаят и той нямаше да каже на никого, освен ако Мин сама не го направеше. И за Луз Терин също, разбира се — не че се боеше какво можеше да го сполети в един град с тринадесет Айез Седай. Нека да си мислят, че е изпаднал в паника, колкото си искат; той самият не беше сигурен дали не беше. Луз Терин беше замлъкнал, но Ранд още го усещаше, като две очи — тлеещи въглени, дебнещи в нощта. Гняв и страх, а може би и паника, дращеха и пълзяха отвъд Празнотата като паяци.

Перин и Файле незабавно се захванаха да си приберат багажа, а Баин и Чиад разшаваха пръсти, след което обявиха, че са решили да придружат Файле, при което Гаул на свой ред обяви, че ще придружи Перин. Ранд не разбираше какво точно става между тях, но каквото и да беше то, включваше голямо не-поглеждане към Баин и Чиад от страна на Гаул и не по-малко от тяхна страна към Гаул. Лоиал излезе тичешком, мърморейки тихо, че според него Кайриен бил доста по-далече от Две реки от Кемлин, но че майка му била прочута пешеходка. Когато се върна, мъкнеше под мишница недоовързан вързоп и на рамо огромни дисаги, от които висяха недонатъпкани ризи. Лоиал беше готов да тръгне тутакси. Сюлин също побягна навън и скоро се върна в ръце с вързоп, който като че ли беше пълен с червено-бели рокли. С лице, заковано в неподобаваща й кротост, тя изръмжа, че й било заповядано да слугува на него и на Перин, и на Файле, и че само някой слънчасал гущер може да си помисли, че ще може да го направи, ако остане в Кемлин, докато всички те са в Кайриен. Дори успя да добави едно „милорд Дракон“, което прозвуча по-скоро като ругатня, и при това приклекна в реверанс, без да залитне нито веднъж. Удивително. Последното като че ли удиви и самата нея.

Нандера се появи почти едновременно с госпожа Харфор, която носеше писалищен сандък с няколко перодръжки с метални пера и достатъчно листове, мастило и восък за печати за поне петдесет писма. Което се оказа полезно.

Перин искаше да напише на Данил Луин да ги последва с останалите мъже от Две реки — нямаше намерение да ги остави в ръцете на Айез Седай, — но се сдържа да нареди на Данил да вземе Боуд и другите момичета от „Хрътката на Кулаин“, още повече че Ранд и Файле изтъкнаха, че първо на първо, Айез Седай няма да им позволят да тръгнат, и второ на второ, те самите най-вероятно няма да поискат. Перин и Файле бяха прескачали до хана да се видят с тях неведнъж и дори Перин трябваше да признае, че момичетата подскачаха от нетърпение час по-скоро да станат Айез Седай.

Файле, от своя страна, трябваше набързо да напише две писма, до майка си и до баща си, за да не се тревожели, както каза тя. Ранд не знаеше кое за кого е, но явно бяха с много различен тон, защото едното беше подхващано половин дузина пъти и после скъсвано, и всяка дума предизвикваше чумерене, докато другото бе надраскано светкавично, с куп усмивки и подхилквания. Според него това трябваше да е до майка й. Мин написа до някакъв свой приятел на име Махиро в „Короната на розите“ и по същата причина подчерта пред Ранд, че бил доста възрастен, въпреки че се изчерви, когато го каза. Дори Лоиал след известно колебание взе писало в ръката си. Неговото си — човешко писало щеше да изчезне в огромните му пръсти. След като запечата писъмцето си, той го връчи на госпожа Харфор със свенлива молба да го предаде лично, ако се появи такава възможност. Палец с размери на дебела наденица покриваше по-голямата част от името на получателя, изписано както с човешки букви, така и с огиерски, но с Единствената сила, изострила зрението му, Ранд забеляза името „Ерит“. Все пак Огиерът не показа някакви признаци на готовност да остане и да го връчи лично.

Писмата на самия Ранд бяха също така трудни като на Файле, но по други причини. Потта, стичаща се по лицето му, капеше по мастилото и ръката му трепереше, така че се наложи да започне на няколко пъти. Знаеше обаче точно какво да каже. До Таим — да го предупреди за тринадесетте Айез Седай и да повтори заповедта си да стои настрана от тях. И до Мерана — друг вид предупреждение и същевременно нещо като покана; нямаше да му е от полза да се опитва да се крие — Аланна все едно щеше да го намери навсякъде по света. Трябваше обаче да е при неговите условия, стига да можеше да го постигне.

Когато най-сетне ги запечата — наличието на печат от зелен камък с врязан в него Дракон спечели за госпожа Харфор смаяния му поглед, на което тя отвърна с крайна ирония — Ранд се обърна към Нандера.

— Твоите двадесет Деви отвън ли са?

Нандера вдигна вежди.

— Двадесет? Ти си казал да събера колкото мога и че може да не се върнеш повече. Имам петстотин и щях да събера повече, ако не трябваше да бързам толкова.

Той само кимна. В главата му се бе възцарила тишина, с изключение на собствения му глас, но можеше да усети Луз Терин вътре в Празнотата, изчакващ като изтегната пружина. Едва след като прекара всички през прага в залата в Кайриен и затвори дупката, възпирайки усещането си за Аланна до онова смътно впечатление, че е някъде на запад, едва тогава Луз Терин сякаш се махна. Беше все едно че уморен от боричкането си с Ранд, мъжът беше легнал да поспи. Най-сетне Ранд отблъсна сайдин и едва тогава усети колко изтощителна е била борбата. Наложи се Лоиал да го отнесе в покоите му в Слънчевия палат.

 

 

Мерана седеше кротко до прозореца на дневната, с гръб към улицата и с писмото на Ранд ал-Тор в ръце. Знаеше наизуст съдържанието му.

„Мерана“, започваше то. Не Мерана Айез Седай, нито дори Мерана Седай.

Мерана,

Един приятел преди време ми каза, че в повечето игри със зарове числото тринадесет се смята за почти толкова нещастно, колкото да хвърлиш „Очите на Тъмния“. Аз също така смятам тринадесет за нещастно число. Заминавам за Кайриен. Би могла да ме последваш както можеш, с не повече от пет друга Сестри. Така ще бъдете на равни начала с пратеничките от Бялата кула. Ще бъда разочарован, ако се опиташ да доведеш повече. Не ме притискай повече. Малко доверие ми е останало.

Ранд ал-Тор

Преродения Дракон

В края перото му беше натискало толкова силно, че почти бе разкъсало хартията.

Мерана седеше много кротко. Не беше сама. Останалите Сестри от пратеничеството, доколкото то все още можеше да се нарече така, седяха на столове около стените. Колкото и дразнещо да беше, само Берениша седеше кротко като Мерана, прибрала в скута си пълничките си ръце, с леко клюмнала глава; дума не казваше, освен ако не я заговореше някоя. Фелдрин седеше доста гордо и говореше когато си поиска, също като Масури и Рафела. Сеонид изглеждаше не по-малко нетърпелива. Останалите бяха като Валинде, почти невъзмутими. Всички бяха тук освен Верин и Аланна — бяха пратили Гайдините да ги намерят. Най-много изпъкваше присъствието на Кируна и Бера, които стояха прави в средата на стаята.

— Това, че някой може да си позволи да изпрати такова писмо до Айез Седай, ме отвращава. — Гласът на Кируна бе хладен и властен едновременно, но тъмните й очи мятаха мълнии. — Демира, може ли твоят информатор да потвърди, че ал-Тор е отишъл в Кайриен?

— Пътуване — промърмори невярващо Бера. — Като си помисля само, че е успял да преоткрие това!…

Фелдрин кимна и светлите мъниста в плитчиците й издрънчаха.

— Другояче не можем да го обясним. Няма да е зле да запомним, че вероятно е много по-силен дори от Логаин и Мазрим Таим.

— Нищо ли не може да се направи с този Таим? — Кръглото лице на Рафела, обикновено кротко и миловидно, сега беше доста напрегнато, а обикновено сладкият й гласец прозвуча мрачно. — Има поне сто мъже, които могат да преливат — сто! — на по-малко от двайсет мили оттук, а ние си седим. — Кайрен кимна рязко, но не проговори.

— Те ще трябва да почакат — каза твърдо Кируна. — Светлина и чест, представа си нямам колко Сестри ще са нужни, за да се справим с толкова много. Сега важното е ал-Тор и той е този, с когото можем да се справим. Демира?

Демира, разбира се, беше изчакала другите да довършат. Тя кимна леко и каза:

— Знам само, че е заминал, очевидно с голям брой айилци и вероятно с Перин Айбара също.

Верин, която беше влязла, докато Демира говореше, добави:

— За Перин не може да има съмнение. Изпратих Томас да огледа в лагера на мъжете от Две реки. Изглежда, са изпратили двама мъже до двореца да приберат конете на Перин и жена му, Останалите са оставили фургоните и слугите и вече яздят с всички сили на изток. След Вълчата глава на Перин и Червения орел на Манедерен. — Тънка усмивка изкриви устните й, сякаш намираше последното за смешно. За Кайрен явно не беше, защото тя ахна изненадано. Мерана също не го намираше за смешно, но пък беше такава дреболия в сравнение с останалото. Като лек полъх на нещо гнило, когато вече си седнала върху купчината смет. Като псе, което ти се е озъбило, когато глутницата вълци вече са ти захапали полите. Като си помислеше само, че се беше тревожила заради Верин, че толкова се бе съпротивлявала. Всъщност Верин почти не беше засегнала собствените й планове, освен че подведе Демира да предложи днешния нещастен сблъсък. Направила го беше много ловко — Мерана не допускаше, че някоя друга освен Сива би го забелязала. И все пак тя самата се беше съгласила дори на това. Да изгледат ал-Тор отгоре — да се опитат да го притиснат — беше най-малкото, което можеше да се направи. Тревожила се беше заради Верин, а после се бяха появили Кируна и Бера, и двете необвързани с нейната власт, и двете не по-малко силни от Масури, Фелдрин или Рафела.

— И това ако не е гнила ряпа, хвърлена в супата — промърмори мрачно Бера. Кайрен и много други кимнаха в съгласие.

— Гнила, но малка — отвърна й сухо Кируна. Този път кимнаха почти всички, с изключение на Мерана и Верин. Мерана само въздъхна тихо; Верин изгледа Кируна с птичия си поглед, килнала глава настрани. — Какво задържа Аланна? — попита Кируна, без да се обръща към някоя определено. — Не бих искала да го предъвкваме отново.

Мерана не беше сигурна дали сама не беше го започнала, отстъпвайки на Верин. Тя все още оглавяваше делегацията, всички продължаваха да изпълняват нейните заповеди, дори Масури, Рафела и Фелдрин. Но всички го знаеха. Не беше сигурна дали Кируна или Бера беше поела командването — това, че едната беше родена във ферма, а другата в палат, нямаше никакво значение; тези неща нямаха нищо общо с това да си Айез Седай — но единственото, в което Мерана бе сигурна, беше, че пратеничеството около нея се срутва. Подобно нещо никога нямаше да се случи, докато Бялата кула беше цяла, когато една посланичка разполагаше с цялата власт на Кулата и на Амирлинския трон зад гърба си, дори да й бяха нужни тридесет години, докато стигне до шала, и да имаше сила едва колкото да не бъде отпратена. Сега те представляваха само сбирщина от Айез Седай, всяка от които, без да мисли, се беше пъхнала на мястото, което до известна степен й се полагаше.

Споменали за вълка — и той в кошарата — така и Аланна се появи още щом Бера си отвори устата. Двете с Кируна се нахвърлиха върху Аланна едновременно.

— Ал-Тор твърди, че е заминал за Кайриен — рече злобно Бера. — Можеш ли да добавиш нещо?

Аланна ги изгледа гордо, с опасен блясък в очите. В края на краищата, говореха за нейния Стражник.

— Той е някъде на изток. Само това знам. Възможно е да е в Кайриен.

— След като си обвързала един мъж, без да го попиташ — подхвана я Кируна със заповедния си тон, — защо тогава, в името на Светлината пресвята, не използва връзката, за да го склониш под своята воля? В сравнение с другото това е все едно да го плеснеш по ръчицата.

Аланна все пак запази известно самообладание. Наистина, бузите й се изчервиха, отчасти от гняв, ако се съдеше по грейналите й очи, и със сигурност отчасти от срам.

— Никоя ли не ти е казала? — попита тя някак прекалено игриво. — Предполагам, че никоя не би искала и да си го помисли. Аз във всеки случай — не. — Фелдрин и Сеонид се загледаха в пода и не бяха единствените. — Опитах се да го надвия мигове след като го обвързах — продължи Аланна, сякаш не бе забелязала нищо. — Някога опитвала ли си се да изтръгнеш из корен вековен дъб с двете си голи ръце, Кируна? Е, това е почти същото.

Единствената реакция на Кируна беше да се ококори и много бавно да вдиша. Бера само промърмори:

— Това е невъзможно. Невъзможно.

Аланна отметна глава и се разсмя. Както бе опряла ръце на бедра, смехът й изглеждаше презрителен, поради което Бера сви устни, а очите на Кируна блеснаха хладно. Верин ги изгледа — напомняше на Мерана за червеношийка, загледала се в червеи. Верин успяваше някак да отстъпва, без да отстъпва, и Мерана не разбираше как го постига.

— Никой никога досега не е обвързвал мъж, който може да прелива — каза Аланна, след като веселието й мина. — Може би това е обяснението.

— Както и да е — каза твърдо Бера. И гледаше също толкова твърдо. — Както и да е. Все пак можещ да установиш къде е.

— Да — каза Кируна. — Ти тръгваш с нас, Аланна. — Аланна примигна, после кимна.

Време беше, реши Мерана. Ако трябваше да запази делегацията да не се разпадне, това беше последният й шанс. Тя се изправи и започна да сгъва писмото на ал-Тор, та ръцете й да са заети с нещо.

— Когато поех това пратеничество до Кемлин — започна тя, за да напомни на всички, че тя е начело; слава на Светлината, че гласът й остана крепък. — Когато го поех, ми се даде свобода на действие, но тогава изглеждаше очевидно какво трябва да се направи, и всички ние — за да им напомни, че са пратеничество — се заловихме за работа с големи очаквания за успех. Ал-Тор трябваше да бъде изтикан извън Кемлин, за да можем да върнем Елейн и да се погрижим да бъде коронясана, поставяйки по този начин Андор твърдо на наша страна. Трябваше бавно да накараме ал-Тор да ни се довери, да повярва, че няма да му навредим. И също така да го накараме да проявява към нас подобаващата ни се почит. Две или три от нас, грижливо подбрани, щяха да заемат мястото на Моарейн, да го съветват и напътстват. В това число Аланна, разбира се.

— Откъде знаеш, че не той е убил Моарейн — прекъсна я Бера, — след като казват, че е убил Мургейз?

— Чухме най-различни слухове, засягащи гибелта й — добави Кируна. — Някои дори твърдят, че била загинала в битка с Ланфеар. Според повечето обаче била сама с ал-Тор, когато е умряла.

Мерана с усилие се сдържа да не им отговори, както заслужаваха. Ако позволеше на тези покълнали плевели да изрекат и една дума, щеше да стане съвсем лошо.

— Всичко това ни беше в ръцете — продължи тя, — когато пристигнахте вие двете. Знам, че беше случайно и само защото следвахте указанията да го намерите, но с вас броят ни стигна тринадесет. Кой мъж като ал-Тор не би побягнал презглава, чувайки, че до него са се събрали тринадесет Айез Седай? Простият факт е, че ако нещо е провалило плановете ни, то трябва да бъде вменено в твоя вина, Кируна, и в твоя, Бера. — Оставаше й само да изчака. Стига изобщо да си беше спечелила някакво морално превъзходство…

— Е, свърши ли? — попита хладно Бера.

Кируна беше още по-груба. Тя се обърна към останалите.

— Фелдрин, ти можеш да дойдеш с нас в Кайриен, ако желаеш. И вие също, Масури, Рафела.

Мерана се разтрепера и сгънатото писмо се смачка в юмрука й.

— Не разбирате ли? — викна тя. — Говорите все едно, че можем да продължим както досега, все едно че нищо не се е променило. В Кайриен има пратеничество от Елайда, от Бялата кула. Така сигурно изглеждат нещата в очите на ал-Тор. Ние имаме повече нужда от него, отколкото той от нас, и се боя, че той го знае!

За миг всички се смаяха, всички с изключение на Верин. Верин само кимна замислено с лека, тайнствена усмивка. За миг всички я погледнаха с широко отворени очи, зашеметени. Тези думи сякаш иззвъняха във въздуха. „Ние имаме повече нужда от него, отколкото той от нас.“ Не бяха нужни Трите клетви, за да знаят, че е истина.

След което Бера каза твърдо:

— Седни, Мерана, и се успокой. — И Мерана седна, преди да се усети. Цялата трепереше. Искаше да извика, но седеше и стискаше посланието на ал-Тор.

Кируна нарочно й обърна гръб.

— Сеонид, ти ще дойдеш, разбира се. Двама Гайдини в повече винаги са от полза. И Верин, струва ми се. — Верин кимна, сякаш това беше молба, а не заповед. — Демира — продължи Кируна, — знам, че си оскърбена от него, но не искаме отново да го вкарваме в паника, а някоя трябва да откара онази необикновена сбирка от момичета от Две реки в Салидар. Ти, Валинде и Берениша трябва да помогнете на Мерана в това.

Другите три споменати се съгласиха без капка колебание. Мерана я полазиха студени тръпки. Делегацията не се разпадаше — беше се превърнала в прах.

— Аз… — Тя млъкна пред погледите на Бера и Кируна. Както и на Масури, на Фелдрин и на Рафела. В прах, заедно с цялата й власт. — Може да се окаже, че имате нужда от Сива — отрони тя плахо. — Със сигурност ще има преговори и… — Думите отново я напуснаха. Това никога нямаше да се случи, ако Кулата беше цяла.

— Значи се разбрахме — най-сетне рече Бера с такъв тон, че целият самоконтрол на Мерана й стигна само колкото да не позволи бузите й да пламнат от срам.

— Демира, значи ще се погрижите за момичетата до Салидар — каза Кируна.

Мерана седеше смирено. Седеше и се молеше дано Съветът да е избрал вече Амирлин. Някоя много силна, в Силата, както и в сърцето си. Щяха да имат нужда от нова Деане, от нова Рашима, за да ги превърне отново в онова, което бяха. Молеше се Аланна да ги отведе при ал-Тор преди той да е решил да признае Елайда. Иначе дори една нова Рашима нямаше да ги спаси.