Робърт Джордан
Господарят на хаоса (47)

Глава 46
Отвъд портата

Ранд погледна двете Деви до вратата и разпореди:

— Предайте на Сюлин да приготви стаи за Перин и Файле и да им се подчинява също като на мен.

Айилките очевидно взеха това за някаква страхотна шега, ако се съдеше по това как се разсмяха и се запляскаха по бедрата, но Перин беше зяпнал към един слаб мъж, застанал малко по-назад в коридора. Нямаше никакво съмнение, че това беше самият Даврам Башийр. Не толкова защото беше салдеец — при това изобщо не приличаше на Файле с дебелите си прошарени мустаци, извити надолу така, че почти скриваха устата му. Дори не беше по-висок от Файле, навярно дори беше малко по-нисък, но начинът, по който стоеше, скръстил ръце и с лице като на ястреб, взиращ се в някой кокошарник, караше Перин да е съвсем сигурен. Мъжът знаеше — това също така беше сигурно.

Перин се сбогува с Ранд, пое си дълбоко дъх и закрачи по коридора. Съжали, че си беше оставил секирата — Башийр носеше меча си.

— Лорд Башийр? — Перин направи поклон, на който не се отговори. Мъжът вонеше на хладен гняв. — Аз съм Перин Айбара.

— Ела да поговорим — каза кратко Башийр и се обърна и тръгна. На Перин не му остана никакъв избор освен да го последва, при това с бързи крачки, въпреки че краката му бяха по-дълги.

След два завоя Башийр влезе в една малка стая и затвори вратата. Високите прозорци пропускаха много светлина и повече зной, отколкото можеше да поеме високият таван. Един срещу друг стояха два тапицирани стола с високи облегалки с издълбани в дървото спирали. Върху масичката, инкрустирана с лунен камък, беше поставена сребърна кана с високо гърло и две сребърни чаши. Този път не беше пунш, а силно вино, ако можеше да се съди по миризмата.

Башийр напълни чашите, тикна едната в ръката на Перин и му посочи безцеремонно единия стол. Зад дебелите му мустаци изгря усмивка, но очите и усмивката сякаш принадлежаха на двама различни мъже. Очите можеха и пирони да забиват.

— Предполагам, Зарийн ти е казала за моите владения преди да се… ожениш за нея. Всичко за „Счупената корона“. Тя винаги е била бъбрива.

Мъжът остана прав, така че Перин също не седна. Счупена корона? Файле определено не му беше споменавала за никаква счупена корона.

— Тя първо ми каза, че сте търговец на кожи. Или май най-напред беше търговец на дървен материал, а после стана на кожи. Продавали сте и леден пипер също така. — Башийр се сепна и повтори тихо: „Търговец на кожи?“ — Версията й се променяше — продължи Перин, — но по едно време твърде често започна да споменава какво сте казвали за поведението на пълководеца, след което аз я попитах направо и… — Той надникна в чашата си е вино, след което насила вдигна очи и срещна погледа на салдееца. — Когато най-после разбрах кой сте, почти се отказах да се женя за нея, само че тя вече го беше решила, а когато Файле си науми нещо, да я помръднеш е все едно да помръднеш впряг запънали се мулета. Освен това я обичах. Обичам я.

— Файле ли? — изджавка Башийр. — Коя, в Ямата на ориста, пък е тази Файле? Говорим за моята дъщеря Зарийн и за това, което ти си й направил!

— Файле е името, което тя си е избрала, когато е станала Ловкиня на рога — отвърна търпеливо Перин. Трябваше да направи добро впечатление на този мъж — да си скаран с тъста си беше почти толкова лошо, колкото да си скаран с тъщата. — Това е било преди да се срещнем.

— Ловкиня? — В гласа, както и във внезапната широка усмивка на мъжа проблесна гордост. Миризмата на гняв почти се стопи. — Тази малка кокетка не ми спомена и дума за това. Всъщност Файле й подхожда много повече от Зарийн. Това беше приумица на майка й, докато аз… — Той изведнъж се навъси и изгледа Перин подозрително. Гневът отново изпълни въздуха наоколо. — Не се опитвай да сменяш темата, момче. Това, за което говорим сега, сте двамата с дъщеря ми и този ваш така наречен брак.

— Така наречен ли? — Перин винаги успяваше да сдържа нрава си; госпожа Люхан дори казваше, че бил мекушав. Когато обаче си по-едър и по-силен от останалите момчета и можеш да нараниш някого, без да искаш, се научаваш да си сдържаш яда. Точно в този момент обаче му беше малко трудно. — Премъдрата изпълни церемонията по същия начин, както всички, които са се женили в Две реки, откак свят светува.

— Момче, нямаше да има значение дори думите да са били изречени от някой огиерски Старей с шест Айез Седай за свидетелки. Зарийн все още не е достатъчно голяма, за да се омъжи без разрешението на майка си, за каквото тя изобщо не е помолила, камо ли да го е получила. Точно сега тя е с Дейра и ако не успее да убеди майка си, че е достатъчно пораснала, за да се омъжи, се връща в лагера, където вероятно ще послужи за седло на майка си. А теб… — Пръстите на Башийр погалиха дръжката на меча му, въпреки че самият той като че ли не го усети. — Теб — повтори той с почти весел тон — ще трябва да те убия.

— Файле е моя — изръмжа Перин. Китката му се обля с вино и той погледна изненадано към чашата, скършена в пестника му. Остави внимателно смачканата буца сребро на масата до каната, но за гласа си не можа да направи нищо. — Никой не може да ми я отнеме. Никой! Само да я отведете в лагера си — или където и да е! — ще дойда и ще си я взема!

— Девет хиляди мъже имам с мен — каза Башийр с изненадващо кротък глас.

— Те по-трудни ли са за убиване от тролоци? Опитайте се да ми я вземете — само опитайте! — и ще разберем! — Перин усети, че се тресе, ръцете му се бяха свили в юмруци толкова силно, че го заболяха. Това го порази — не беше се ядосвал така истински от толкова дълго, че вече бе забравил какво е.

Башийр го изгледа от глава до пети, след което поклати глава.

— Май ще е срамно да те убивам. Имаме нужда от свежа кръв. Кръвта на Дома изтънява. Дядо ми обичаше да казва, че всички ставаме все по-меки, и беше прав. Аз самият съм едва наполовина мъж спрямо онова, което беше дядо ми, и колкото и да ме е срам да го кажа, Зарийн е ужасно мека. Не слаба, отбележи… — за миг той люто се намръщи и кимна, след като се увери, че Перин няма да каже, че дъщеря му е слаба — …но мека, така или иначе.

Това също слиса Перин дотолкова, че той седна преди да осъзнае, че се е изправил. Дотолкова, че почти забрави, че е ядосан. Този мъж луд ли беше, че толкова бързо си сменяше мнението? И Файле мека? Вярно, на моменти можеше да бъде омайващо мека, но всеки мъж, който си помислеше само, че тя е мека в смисъла, който имаше предвид баща й, трябваше да е идиот.

Башийр вдигна смачканата чаша, огледа я, след което я остави и седна на другия стол.

— Зарийн доста ми разказа за теб преди да отиде при майка си — всичко за лорд Перин на Две реки, Убиеца на тролоци. Виж, ей това ми харесва. Харесва ми на мене мъж, който може да застане очи в очи с тролок и да не отстъпи. Сега искам да разбера що за човек си. — И зачака търпеливо, отпивайки от виното си.

Перин съжали, че няма малко от пунша на Ранд или поне чашата му с вино да беше цяла. Гърлото му беше пресъхнало. Искаше да направи добро впечатление, но трябваше да започне с истината.

— Всъщност аз не съм истински лорд. Ковач съм. Виждате ли, когато дойдоха тролоците… — И млъкна, защото Башийр се разсмя толкова силно, че чак се просълзи.

— Момче, Създателят никога не е създавал Домовете. Някои го забравят, но като се поразровиш достатъчно назад в родословието на всеки Дом, ще намериш някой човек от простолюдието, който е проявил необикновен кураж или си е запазил разума и е поел задължението да води, докато всички други са се разбягали като подплашени гъски. Забележи също така, че другото, което мнозина предпочитат да забравят, е, че пътят надолу може да се окаже също тъй внезапен. Аз имам две слугини в Тир, които сега щяха да са знатни дами, ако предците им преди двеста години не са били толкова глупави, че и най-големият глупак не е могъл да ги следва, както и един дървар в Сидона, който твърди, че предците му били крале и кралици още преди Артур Ястребовото крило. Може и истината да казва. Добър дървар е впрочем. Пътищата надолу са толкова, колкото и нагоре, и не по-малко хлъзгави. — Башийр изсумтя толкова силно, че мустаците му се разбъркаха. — Глупакът само хленчи, когато съдбата го свали, и трябва да си наистина глупак, за да хленчиш, когато съдбата те издигне. Това, което искам да знам за теб, е не какво си бил, нито толкова какво си сега, колкото какво си отвътре. Ако жена ми все пак не смъкне кожицата на Зарийн и ако аз не те убия, знаеш ли как да се държиш с една жена? Е?

Помнейки за въпросното добро впечатление, Перин реши да не обяснява, че много би предпочел отново да си стане ковач.

— С Файле се държа така добре, както знам — отвърна той предпазливо.

Башийр отново изсумтя.

— Стига да знаеш как. — Тонът му премина в ръмжене. — Обаче гледай добре да знаеш, момче, че иначе ще те… Чуй ме сега. Една жена не ти е някой боец, да тича след тебе, щом й подвикнеш. Донякъде жената е като гълъба. Държиш я два пъти по-нежно, отколкото ти се струва, че е необходимо, иначе можеш да я нараниш. А ти не искаш да нараниш Зарийн, нали? Разбра ли ме? — Той внезапно се усмихна, някак разсеяно, и гласът му стана почти дружелюбен. — От тебе може да излезе много добър зет, Айбара, но ако я направиш нещастна… — Той отново погали дръжката на меча си.

— Ще се опитам да я направя щастлива — каза сериозно Перин. — Да я нараня е последното нещо, което бих искал.

— Добре. Защото инак това ще е последното нещо, което ще направиш, момче. — Това също го каза ухилен, но Перин изобщо не се усъмни, че си го мисли. — Май е време да те заведа при Дейра. Ако двете със Зарийн още не са приключили, най-добре ще е да влезем преди едната да е убила другата. Те винаги се увличат, започнат ли да спорят, а Зарийн вече е твърде голяма, та Дейра да сложи край на спора с някой шамар. — Башийр остави чашата си на масата и тръгна към вратата. — Едно нещо трябва да имаш предвид. Само това, че една жена казва, че е убедена в нещо, още не значи, че то е вярно. О, тя може да е убедена колкото си ще, но едно нещо не е задължително да е вярно само защото една жена е убедена в него. Ей това не го забравяй.

— Няма. — Перин си помисли, че разбира какво има предвид Башийр. Файле понякога сякаш наистина не виждаше истината. Никога за нещо важно, или поне не за нещо, което тя смяташе за важно, но обещаеше ли да направи нещо, което не искаше да направи, винаги успяваше да си остави отворче, през което да се измъкне и да спази буквата на обещанието, и в същото време да направи точно това, което иска. Не разбираше обаче какво общо има това с предстоящата им среща с майката на Файле.

След дълго крачене по коридорите влязоха в една стая с инкрустирани със слонова кост столове и масички, подредени върху пъстър килим с червени, златни и зелени шарки. Ушите на Перин се наостриха към приглушения звук на извисили се женски гласове зад една врата. Не можеше да различи думи, но позна, че единственият глас е на Файле. Изведнъж се чу плющене, последвано от друго, и той присви очи. Само един празноглавец би си позволил да застане между жена си и майка й, когато се карат — от това, което бе виждал, обикновено и двете се нахвърляха върху нещастния глупак — а той знаеше много добре, че Файле умее да отстоява своето. Но пък, от друга страна, беше виждал и силни жени, самите те майки, че даже и баби, да позволяват да се държат с тях като с малки дечица собствените им майки.

Той изправи рамене и тръгна към вратата, но Башийр вече го беше изпреварил и много предпазливо почука — сякаш разполагаха с всичкото време на света. Разбира се, Башийр не можеше да чуе онова, което прозвуча на Перин като две котки в чувал. Мокри котки.

Чукането на Башийр преряза врявата отвътре като с нож.

— Можеш да влезеш — чу се сдържан глас.

Перин едва се стърпя да не избута Башийр и да нахълта, и щом влезе, очите му с тревога се спряха на Файле — тя седеше в едно голямо кресна точно на границата между ярката светлина от прозорците и сенките в стаята. Килимът тук беше предимно тъмночервен, което го накара да си помисли за кръв, а на един от гоблените бе избродирана някаква жена на кон, която убиваше леопард с копие. Съседният изобразяваше свирепа битка около знамето на Белия лъв. Миризмата в стаята беше смесица от чувства, които той не можа да определи — а на лявата буза на Файле имаше червен отпечатък от ръка. Но тя му се усмихна, макар и плахо.

Тази обаче, която накара Перин да примигне, беше майката на Файле. След всичките приказки на Башийр за гълъби той очакваше да види крехка жена, но лейди Дейра стърчеше с няколко пръста над мъжа си и беше… като статуя. Не голяма като госпожа Люхан, която беше дебела, нито като Деиз Конгар, която имаше вид на жена, готова да размаха ковашки чук. Беше приятно закръгленка, нещо, което един мъж определено не биваше да мисли за тъща си, и той разбра откъде идва красотата на Файле. Лицето на Файле беше като това на майка й, без белия й кичур, разбира се. Ако така щеше да изглежда Файле, когато стигнеше нейната възраст, значи той беше щастлив мъж. От друга страна, големият нос придаваше на лейди Дейра орлов вид, както и тъмните й очи, приковани в него, очи като на свирепа орлица, готова да впие нокти в някой особено непредпазлив заек. Миришеше на ярост и презрение. Същинската изненада обаче беше пурпурният отпечатък от длан върху бузата й.

— Татко, тъкмо си говорихме за теб — каза Файле с любяща усмивка, стана и хвана Башийр за ръцете. Целуна го по бузите и на Перин му стана криво — един баща не заслужаваше всичко това, щом съпругът ще се среща само с една бегла усмивка.

— Е, какво, да яхна коня и да се скрия някъде ли, Зарийн? — изкиска се Башийр. Ох, как се изкиска! И като че ли дори не забеляза, че жена му и дъщеря му се бяха били!

— Тя предпочита „Файле“, Даврам — каза лейди Дейра и скръстила ръце под пищните си гърди, изгледа Перин от глава до пети, без дори да направи усилие да го прикрие.

Той чу как Файле прошепна в ухото на баща си:

— Сега всичко зависи от него.

Сигурно бе така, след като тя и майка й бяха стигнали до шамари. Изправил рамене, Перин се приготви да заяви на лейди Дейра, че ще бъде нежен с Файле като с малко котенце и че самият той ще е кротък като агънце. Това последното щеше да е лъжа, разбира се — Файле би се изплюла в лицето на един кротък мъж и би го изпекла за вечеря, — но само мир да има. Освен това той наистина се опитваше да бъде нежен с нея. Може би точно заради лейди Дейра Башийр му беше наговорил всички онези неща за нежността — никой мъж не би посмял да се държи другояче с такава жена.

Преди да е успял да си отвори устата обаче майката на Файле каза:

— Тия жълти очи още не те правят вълк. Силен ли си достатъчно, за да се справиш с щерка ми, младежо? Според това, което тя ми разправя, ти си мекушавец, прощаваш й всеки каприз и я оставяш да те върти на пръста си.

Перин я зяпна. Башийр беше заел стола, на който бе седяла Файле, и в момента добродушно оглеждаше ботушите си. Файле, приседнала на облегалката до него, изгледа майка си възмутено, след което се усмихна на Перин с цялата увереност, която бе показала, докато му казваше да се държи достойно пред Ранд.

— Не мисля, че ме върти на пръста си — отвърна той предпазливо. Вярно, беше се опитвала, но той не смяташе, че й го е позволявал. Освен от време на време, колкото да й достави удоволствие.

Лейди Дейра изсумтя повече от красноречиво.

— Слабаците никога не го мислят. Една жена иска силен мъж, по-силен от нея, ей тук. — Пръстът й го сръга в гърдите толкова силно, че той изпъшка. — Никога няма да забравя първия път, когато Даврам ме стисна за врата и ми доказа, че е по-силният. Беше великолепно! — Перин примигна: тази картинка умът му не можеше да побере. — Ако една жена е по-силна от мъжа си, тя започва да го презира. Трябва да избира или да го тиранизира, или да се направи на по-слаба от него, за да не стои той под нея. Но ако мъжът е достатъчно силен… — тя отново го сръга, този път още по-силно — може да си остане силна, колкото си е, толкова, колкото може да израсне. Ще трябва да докажеш на Файле, че си силен. — Още едно ръгане, още по-силно. — Жените от моя род са леопарди. Ако не можеш да я научиш да ловува по твоя команда, Файле ще те разкъса, и то заслужено. Достатъчно ли си силен? — Този път пръстът й накара Перин да отстъпи крачка назад.

— Ще престанете ли най-сетне? — изрева той и едва се сдържа да не потърка гърдите си. Файле с нищо не му помагаше, само се усмихваше окуражително. Башийр го оглеждайте с присвити устни и вдигната вежда. — Ако й прощавам понякога, то е защото аз го искам. Искам да я виждам усмихната. Ако очаквате, че ще я тъпча, лъжете се. — Май загуби с това. Майката на Файле започна да го гледа много странно и миризмата й стана нещо, което той трудно можеше да определи, макар че в нея все още имаше гняв, както и ледено презрение. Но добро впечатление или не, писнало му беше и нямаше да каже това, което Башийр и жена му непременно искаха да чуят. — Обичам я и тя ме обича, и колкото до мен — това е всичко.

— Той казва — изговори бавно Башийр, — че ако отведеш дъщеря ни, ще си я прибере. Изглежда, смята, че девет хиляди салдейски конници не могат да се мерят с неколкостотин лъкометци от Две реки.

Жена му изгледа Перин замислено, след което видимо се стегна и изправи глава.

— Това е много добре, но всеки мъж може да размахва меч. Това, което искам да разбера, е дали може да дресира една опърничава, дебелоглава, непослушна…

— Стига, Дейра — каза кротко Башийр. — След като очевидно си решила, че Зарийн… Файле… вече не е дете, мисля, че Перин е напълно подходящ.

За изненада на Перин жената на Башийр покорно кимна.

— Както кажеш, сърце мое. — След което изгледа свирепо Перин, без капка кротост, сякаш да му каже, че един мъж трябва да се държи с жена си точно така.

Башийр промърмори нещо за внучета и свежа кръв. А Файле? Тя се усмихна на Перин с изражение, каквото той не беше виждал на лицето й никога досега, изражение, което определено го накара да се почувства неловко. Скръстила ръце, кръстосала глезени и килнала глава на една страна, тя странно как успяваше да изглежда… покорна. Файле? Май се беше оженил в семейство, където всички бяха луди.

 

 

След като затвори вратата след Перин, Ранд допи пунша си, после се просна в един стол и се замисли. Надяваше се, че Перин ще се разбере с Башийр. Но пък ако между двамата захвърчаха искри, може би Перин щеше да стане по-склонен да отиде в Тийр. Трябваше му или Перин, или Мат там, за да накара Самаил да повярва, че това е истинската атака. Мисълта предизвика тих, горчив смях. Светлина, какво искаше да направи с приятелите си? Луз Терин се кикотеше и мърмореше нещо неразбрано за приятелства и за измени. На Ранд му се дощя да може да заспи и да не се събуди цяла година.

Мин влезе, без да чука, и без да го известят, разбира се. Девите понякога я поглеждаха странно, но каквото и да им беше казала Сюлин, или навярно Мелайне, Мин вече бе попаднала в краткия списък от хора, които можеха да си влизат при него, каквото и да правеше. Тя също се възползваше от тази привилегия — веднъж вече бе настояла да седне на столчето до ваната му и да си говорят, все едно че не виждаше нищо необичайно в това. Сега се спря само колкото да си напълни бокал и се тръсна в скута му. Лицето й леко лъщеше от пот. Тя никога нямаше да се опита да се научи как да пренебрегва горещината, само се смееше и казваше, че не била Айез Седай и нямала никакво намерение да става. Той, изглежда, се беше превърнал в любимия й стол при тези посещения, но пък беше сигурен, че ако просто се направеше, че не го забелязва, тя рано или късно ще се откаже от играта. Точно затова се бе покрил колкото може под водата във ваната си, вместо да я заслепи с Въздух. Разбереше ли тя, че го притеснява, никога нямаше да прекрати шегата си. Освен това, колкото и да го беше срам да си го признае по отношение на Мин, наистина му беше приятно да седи на коленете му. Все пак не беше от дърво.

— Добре ли си поговори с Файле?

— Не продължи дълго. Баща й дойде да я вземе и тя така се хвърли да го прегръща, че забрави за мен. След това излязох да се поразходя.

— Тя не ти е харесала — каза той и очите на Мин се разшириха, а клепачите й ги направиха да изглеждат още по-големи. Жените никога не очакваха един мъж да забележи или разбере нещо, което те не искат да разбере.

— Не че точно не ми харесва — отвърна тя, подбирайки думите си. — Просто… Е, тя е от тези, дето искат каквото искат, когато го поискат, и никога няма да приеме „не“ за отговор. Жалко за бедничкия Перин, че се е оженил за нея. Знаеш ли какво поиска от мен? Да я уверя, че нямам никакви претенции за драгоценния й съпруг. Може да не си го забелязал — мъжете никога не забелязват такива неща… — Тя млъкна и го изгледа подозрително през дългите си мигли. В края на краищата, той й беше доказал, че все пак забелязва някои неща. След като се увери, че не се кани да се разсмее, тя продължи: — От един поглед забелязах, че е изтъпял по нея, бедничкият глупак. И тя по него, сякаш това нещо ще му помогне. Не мисля, че той повече ще се загледа по някоя друга жена, но тя не го вярва, дори другата жена първа да се загледа в него. Той си е намерил соколицата и няма да се изненадам, ако тя го убие, когато се появи ястребицата. — Мин затаи дъх, погледна го отново бързо и загълта от бокала си.

Ако я попиташе, щеше да му каже какво има предвид. Той помнеше как не искаше да му каже нищо за виденията си, което не засяга него самия, но и да беше така, по някаква причина това се бе променило. Сега щеше да му каже виденията си за всеки, за когото я помолеше, и то открай докрай. Но все пак това я караше да се чувства неловко.

„Млъкни! — извика той в ума си на Луз Терин. — Махни се! Ти си мъртъв!“ Никакъв резултат. Напоследък често се случваше. Гласът продължи да ломоти нещо, било за измени на приятели, било за това как той е изменил на тях.

— Видяла ли си нещо, което ме засяга? — попита той.

С благодарна усмивка, Мин положи дружелюбно глава на гърдите му — е, тя поне сигурно си мислеше, че е дружелюбно; макар че едва ли — и заговори, отпивайки от пунша си.

— Когато вие двамата бяхте заедно, видях онези светулки и тъмнината, по-силна отвсякога. Хм. Обичам динен пунш. Но докато двамата бяхте в една стая, светулките се удържаха, вместо да ги изяжда мракът по-бързо, отколкото бликаха, както когато беше сам. И още нещо видях, когато бяхте заедно. На два пъти ще се наложи да е край теб, иначе ти… — Тя заби поглед в бокала, за да не може да види лицето й. — Ако го няма, нещо лошо ще ти се случи. — Гласът й прозвуча тънък и изплашен. — Много лошо.

Колкото и да му се искаше да разбере повече — например кога, къде и какво точно — тя вече щеше да му е казала, ако знаеше.

— Тогава ще трябва да го държа край себе си — каза той колкото можа по-весело. Не обичаше да вижда Мин изплашена.

— Не знам дали това ще е достатъчно — изломоти тя, забила очи в пунша си. — То ще се случи, ако той не е край тебе, но нищо от това, което видях, не подсказва, че няма да се случи и ако е. Ще бъде много лошо, Ранд. Само мисълта за това видение ме кара да…

Той вдигна лицето й и се изненада, като видя сълзите, бликнали от очите й.

— Мин, не знаех, че тези видения могат да те наранят — каза той нежно. — Съжалявам.

— Какво знаеш ти, овчарче — измърмори тя, измъкна дантелена кърпа от ръкава си и изтри очите си. — Беше само от праха. Не караш Сюлин да бърше прах достатъчно често. — Кърпата отново се озова на мястото си. — Трябва вече да се връщам в „Короната на розите“. Просто трябваше да ти кажа какво видях за Перин.

— Мин, пази се. Може би не трябва да идваш тук толкова често. Не мога да си представя, че Мерана ще се държи добре с теб, ако разбере какво правиш.

Усмихната, тя отново заприлича на себе си и очите й го изгледаха насмешливо, въпреки че все още блестяха от сълзите.

— Остави ме сама да се погрижа за себе си, овчарче. Те си въобразяват, че ахкам пред гледките на Кемлин като някоя селска простачка. Ако не идвах всеки ден, щеше ли да знаеш, че се срещат с благородниците? — Това го беше забелязала съвсем случайно вчера, на път към двореца: Мерана се бе появила за миг на прозореца на един замък, за който Мин бе разбрала, че е на лорд Пеливар. Възможността Пеливар и гостите му да са единственият такъв случай беше толкова голяма, колкото Мерана да е отишла да му изчисти каналите.

— Внимавай — каза й той твърдо. — Не искам да пострадаш, Мин.

За миг тя го изгледа мълчаливо, след което се надигна достатъчно, за да може да го целуне по устните. Поне… Е, беше леко, но това бе станало ежедневен ритуал преди да си тръгне и на него му се струваше, че тези целувки всеки ден стават все по-малко леки.

Въпреки всичките си заричания той каза:

— Бих искал да не правиш повече това. — Да я остави да седне на коляното му беше едно, но с целувките шегичката отиваше твърде далече.

— Никакви сълзи повече, селянче — усмихна се тя. — Никакво пелтечене. — Тя разроши косата му, сякаш беше десетгодишен хлапак, след което тръгна към вратата, поклащайки се така грациозно, че сълзи и пелтечене можеше и да не предизвика, но определено го накара да я зяпне, колкото и да се мъчеше да се сдържи. Очите му рязко се вдигнаха към лицето й, когато тя се обърна. — Виж ти, овчарче, нещо се изчерви. Мислех, че жегата вече не те засяга. Както и да е. Исках само да ти кажа, че ще внимавам. Ще се видим утре. И да си смениш чорапите.

И вратата след нея най-после се затвори. Да си сменял чорапите?! Той си ги сменяше всеки ден! Имаше само две възможности за избор. Можеше да продължи да се преструва, че тя изобщо не му въздейства, докато Мин не престанеше, или да започне наистина да пелтечи. Или да започне да си проси милувки — тогава тя сигурно щеше да престане, но след това щеше да го използва, за да го дразни, а Мин много обичаше да дразни. Единствената друга възможност — да съкрати срещите им, като остава хладен и отдалечен — не подлежеше на обсъждане. Тя беше приятелка; все едно да бъде студен към… Авиенда и Елейн бяха първите имена, които му хрумнаха, но те не бяха подходящи. Към Мат или към Перин. Единственото, което така и не разбираше, беше защо въпреки всичко му е толкова приятно, когато тя е при него. Не трябваше да е така, след като го дразнеше толкова, но така беше.

Ломотенето на Луз Терин се беше усилило от мига, в който се спомена за Айез Седай, и сега той каза съвсем ясно: „Щом заговорничат с благородници, ще трябва да направя нещо с тях.“

„Махай се“ — заповяда Ранд.

„Девет са твърде опасни, дори необучени. Твърде опасни. Не мога да ги допусна. Не. О, не!“

„Махни се, Луз Терин!“

„Не съм мъртъв! — изви гласът по вълчи. — Заслужавам смърт, но съм жив! Жив! Жив!“

„Мъртъв си! — изрева в отговор Ранд в главата си. — Мъртъв си, Луз Терин!“

Гласът заглъхна, все още виейки „Жив!“, и се стопи дотолкова, че престана да се чува.

Треперещ, Ранд стана, напълни бокала си и го пресуши на една дълга глътка. Пот рукна от челото му и ризата се залепи на гърба му. Струваше му огромно усилие, за да се съсредоточи отново. Луз Терин ставаше все по-настоятелен. Едно беше сигурно — щом Мерана заговорничеше с благородниците, особено с благородниците, които бяха готови да обявят бунт, ако той не доведеше Елейн достатъчно скоро, за да ги удовлетвори, то тогава наистина трябваше да предприеме нещо. За съжаление нямаше никаква представа какво.

„Да ги убия — прошепна Луз Терин. — Девет са твърде опасни, но ако убия част от тях, ако ги подгоня… да ги убия… да ги накарам да се боят от мен… няма да умра отново… Заслужавам смърт, но искам да живея…“ Заплака, но шепнещото му бълнуване не престана.

Ранд отново напълни бокала си и се постара да не слуша.

 

 

Когато Ориганската порта на Вътрешния град изникна пред очите й, Демира Ериф забави крачка. Мнозина мъже по претъпканата улица я поглеждаха с възхита и тя може би за хиляден път си помисли, че, изглежда, е крайно време да престане да носи роклите от родния си Арад Доман, и за хиляден път също така тутакси го забрави. Роклите едва ли бяха от значение — носила беше същите шест еднакви рокли от години — и ако някой мъж, който не е разбрал, че е Айез Седай, започнеше да се държи твърде безсрамно, винаги беше много лесно да му покаже в какъв сос се е натопил. Изхвърчаха като нахални мухи от косата й толкова бързо, колкото можеха да тичат.

Точно в този момент това, което привлече вниманието й, беше Ориганската порта, огромна арка от бял мрамор в сияйната бяла стена. Поток от хора, коли и фургони минаваше през нея под погледа на дузина айилци, за които тя подозираше, че не са толкова небрежни, колкото изглеждаха на пръв поглед. Те можеха да разпознаят една Айез Седай само като я видят. Изненадващо, но някои хора го постигаха. Освен това я бяха следили от „Короната на розите“ — палтата и панталоните, предназначени да се сливат със скали и храсти, изпъкваха сред градската навалица. Така че дори да искаше да проникне във Вътрешния град, дори да беше готова да рискува да не изпълни изричната забрана на Мерана да не влизат без разрешението на ал-Тор, нямаше да го направи. Как може такова нахалство — една Айез Седай да е принудена да моли за разрешение един мъж. А искаше само да се види с Майлам Харднър, Втори библиотекар в Кралския дворец и неин агент от тридесет години.

Библиотеката в тукашния дворец не можеше да се сравни с онази в Бялата кула нито с Кралската библиотека в Кайриен или с Библиотеката на Терана в Бандар Еваан, но тя по-лесно можеше да си пожелае да полети, отколкото да се добере до някоя от тях. Все пак, ако посланието й бе достигнало до Майлам, той щеше да започне да търси книгите, които й трябваха. Дворцовата библиотека като нищо можеше да съдържа някаква информация за Печатите на Затвора на Тъмния, навярно дори каталог на изворите, макар че това беше твърде много, за да се надява. Повечето библиотеки съдържаха томове и томове, разхвърляни по прашни ъгли, които трябваше отдавна да са описани, но кой знае защо, оставаха забравени сто години, или петстотин, а понякога и повече. Повечето библиотеки съдържаха такива съкровища, за които и самите библиотекари не подозираха.

Тя зачака търпеливо, съсредоточена в хората, които излизаха от портата, но не виждаше плешивото теме и кръглото лице на Майлам. Най-сетне въздъхна. Явно не беше получил съобщението й — ако беше, все щеше да си намери някакво подходящо извинение, за да се озове тук в уречения час. Налагаше се да изчака реда си да придружи Мерана в двореца и да се надява, че младият ал-Тор ще й разреши — пак разрешение! — да се порови в библиотеката.

Докато се обръщаше да си тръгне, случайно срещна очите на някакъв мъж с издължено лице, облечен в коларски елек — зяпаше я с нескрита възхита. И когато очите им се срещнаха, той й намигна!

Не можеше да се примири с това по целия път обратно към хана. „Наистина трябва да запомня, че трябва да обличам по-прости рокли“ — мислеше си тя и се чудеше защо ли така и не го беше направила вече. За щастие, идвала беше в Кемлин и по-рано, преди няколко години, и Стиван щеше да я чака при „Короната на розите“, като маяк, който можеше да използва, за да я насочи, ако се стигнеше до това. Тя се шмугна в един тесен сенчест процеп между някакъв ножарски дюкян и една пивница.

Тесните улички на Кемлин бяха разкаляни, когато беше стъпвала по тях последния път, но макар и сухи сега, колкото по-надълбоко навлизаше в тях, толкова по-неприятна ставаше миризмата. Стените бяха слепи, без никакви прозорци и само тук-таме по някоя разнебитена врата или тясна портичка, а и те сякаш не бяха отваряни от дълго време. Проскубани котки мълчаливо заничаха към нея от бъчви и зидове, улични псета с изпъкнали ребра лежаха с клепнали уши, като понякога изръмжаваха или почваха да я лаят. Не се притесняваше, че ще я одраскат или ухапят. Котките, наглежда, усещаха нещо около Айез Седай — не беше чувала някоя Айез Седай да е била одраскана дори от най-свирепата котка. Кучетата, вярно, се държаха враждебно, почти все едно че си мислеха, че Айез Седай са котки, но почти винаги подвиваха опашка и се отдръпваха, след като поръмжат показно.

По уличките се мяркаха повече котки и кучета, отколкото помнеше, и бяха по-мършави, но хората бяха много по-малко, сякаш градът бе опустял. И изведнъж на един ъгъл пред нея се появиха пет-шест айилци — смееха се и си говореха нещо. Изглежда, се стреснаха, като я видяха.

— Извинете, Айез Седай — измърмори един от тях и всички се притиснаха към едната страна на уличката, въпреки че имаше достатъчно място да се разминат.

Един й се стори познат — едър мъж със злобни очи. Тя кимна и промърмори благодарност, докато ги подминаваше.

Копието, забило се в хълбока й, толкова я изненада, че дори не успя да извика. Панически посегна към сайдар, но още нещо я удари в хълбока и тя се срути в прахта. Мъжът, който й се бе сторил познат, се наведе над нея, в черните му очи блесна подигравка, той заръмжа нещо, на което тя не обърна внимание, а пак понечи да се докопа до сайдар и се опита да… Мракът я обгърна.

 

 

Когато Перин и Файле най-после свършиха безкрайния разговор с родителите и и излязоха в коридора, видяха, че ги чака Сюлин. От Перин се лееше пот и правеше тъмни петна по палтото му, и той се чувстваше все едно че беше бягал десет мили, блъскан с юмруци на всяка крачка. Файле пък се беше усмихнала, цялата сияеше, беше красива и изглеждаше толкова горда от себе си, колкото когато бе довела мъжете на Стражеви хълм тъкмо когато тролоците щяха да завземат Емондово поле. Сюлин приклякаше всеки път, когато някой от двамата я погледнеше, и всеки път толкова усърдно, че за малко да падне; на строгото й лице се бе изписала раболепна усмивка. Минаващите Деви шаваха с пръсти в ръчния си говор и Сюлин приклякваше и на тях, въпреки че скърцаше със зъби толкова силно, че Перин я чуваше съвсем ясно. Дори Файле по едно време започна да я гледа загрижено.

Щом ги отведе в стаите им, дневна и спалня с легло с балдахин, достатъчно да побере десет души, и с дълга мраморна тераса, гледаща към дворче с шадраван. Сюлин настоя да им обясни и покаже всичко, дори това, което сами можеха да видят. Конете им били прибрани и вчесани. Дисагите им бяха разопаковани и окачени в гардероба, с колана за секирата на Перин, повечето от оскъдното им съдържание бе подредено най-изрядно в чекмеджетата на двойния скрин. Секирата на Перин бе опряна до сивата мраморна камина сякаш щеше да сече с нея дърва за огрев. В едната от двете сребърни кани, блеснали от кондензираните капки, имаше изстуден чай, подправен с мента, а в другата — сливов пунш. Две огледала с позлатени рамки бяха лъснати, едното над масичката, на която бяха поставени гребенът и четката на Файле, и още едно на стойка с изящна резба, което и слепец щеше да забележи.

Докато Сюлин обясняваше как ей сега щяла да им донесе вода за баня и медни вани, Перин плесна една златна крона в мазолестата й шепа.

— Благодаря — каза й той, — но ако ни оставите веднага… — За миг си помисли, че тя ще го замери с жълтицата по главата, но вместо това тя с олюляване приклекна още веднъж и излезе, като тръшна вратата.

— Предполагам, че този, който обучава слугите тук, не знае за шегите й — каза Файле. — Това беше много добре, между другото. Учтиво, но твърдо. Само да можеше да го правиш и с нашите слуги. — След което обърна стройния си гръб към него и измърмори: — Би ли ме разкопчал?

На него винаги му се струваше, че пръстите му са прекалено дебели за разкопчаване на малките й копченца, пък и се боеше, че ще ги откъсне или ще скъса роклята й. От друга страна, му беше много приятно да помага на жена си да се съблича. Обикновено го правеше някоя слугиня — заради изгубените копчета, беше сигурен в това.

— Ти наистина ли си мислиш онези глупости, дето ги каза на майка си?

— А ти не си ли ме дресирал, съпруже мой — отвърна тя, без да го поглежда — и не ме ли научи да кацам на китката ти, когато ме повикаш? Не тичам ли да ти доставя радост? Не съм ли аз на теб покорна при най-оскъдния ти жест? — Миришеше насмешливо. И определено звучеше насмешливо. Само че звучеше така, сякаш наистина го мислеше, точно както когато бе казала на майка си на практика същото, вирнала глава и толкова горда, колкото можеше да е. Странни бяха жените и толкова. А майка й… Впрочем, както и баща й!

Май трябваше да смени темата. Какво беше онова, за което спомена Башийр?

— Файле, каква е тази счупена корона?

Тя изсумтя раздразнено и изведнъж замириса притеснено.

— Ранд е излязъл от двореца, Перин.

— Е, и? — Наведен да види по-добре едно много дребно седефено копченце, той се навъси. — Ти как разбра?

— Девите. Баин и Чиад ме научиха малко на техния ръчен говор. Само не го издавай, Перин. По начина, по който започнаха да се държат, когато разбраха, че тук има айилци, струва ми се, че може би не трябваше да го правят. Освен това може би ще е добре да разбирам какво си говорят Девите, без те да знаят. Те май са доста нагъсто около Ранд. — Тя се извърна, изгледа го закачливо и го погали по брадата. — Онези, първите Деви, които срещнахме, смятаха, че имаш хубави мишци, но за ето това нямат високо мнение. Айилките нищо не разбират от хубави бради.

Той поклати глава и я изчака да се обърне отново, след което пъхна в джоба копчето, което се беше откъснало, докато тя се извръщаше. Може би нямаше да забележи — той лично цяла седмица беше ходил с едно липсващо копче на палтото и не беше го забелязал, докато тя не му го показа. Колкото до брадите, според Гаул айилците винаги се бръснеха гладко; Баин и Чиад бяха смятали, че брадата му е много подходящ предмет за странните им шеги. Той лично неведнъж се беше канил да се обръсне при тази жега. Но Файле наистина харесваше брадата му.

— Какво щеше да ми кажеш за Ранд? Защо трябва да има значение дали е напуснал палата?

— Просто за да знаеш какво прави зад гърба ти. Явно не си знаел, че той излиза. Не забравяй, той наистина е Преродения Дракон. Все едно че е крал, дори крал на кралете, а кралете понякога се възползват и злоупотребяват с приятелите си, случайно или нарочно.

— Ранд не би го направил. Ти какво ми предлагаш впрочем? Да го шпионирам ли?

Каза го на шега, но тя отвърна:

— Не ти, обич моя. Шпионирането е женска работа.

— Файле! — Той се дръпна толкова рязко, че за малко да откъсне още едно копче, хвана я за раменете и я обърна към себе си. — Ти няма да шпионираш Ранд, чу ли ме? — Тя си надяна опърничава физиономия, със стиснати устни и присвити очи — от нея направо завоня на опърничавост, — но и той можеше да бъде упорит. — Файле, бих искал да видя част от онова покорство, с което толкова много се хвалеше. — Доколкото можеше да прецени, тя правеше каквото й каже само когато й е добре и е доволна, иначе не, иначе забравяше за всяко послушание, независимо дали беше прав, или не. — Говоря ти сериозно, Файле. Искам да ми обещаеш. Няма да участвам в ни…

— Обещавам ти, сърце мое — отвърна тя и докосна устата му с пръсти. — Обещавам ти, че няма да шпионирам Ранд. Виждаш ли как слушам своя повелител и съпруг? Запомни ли колко внучета каза майка ми, че очаква?

Внезапната смяна на темата го накара да примигне. Но тя му бе обещала, това беше важното.

— Шест, струва ми се. Престанах да ги броя, когато взе да уточнява кои да са момчета и кои — момичета. — Лейди Дейра бе подхванала също така едни смайващо откровени съвети как точно да се постигне това; за щастие, по-голямата част той беше пропуснал, докато се чудеше дали да не излезе. Файле само кимаше, сякаш това бе най-естественото нещо на света — и то пред съпруга си и баща си.

— Поне шест — уточни тя с наистина порочна усмивка. — Перин, тя няма да миряса и ще занича през раменете ни, докато не й съобщя, че може да очаква първия ни син, та си мислех, стига изобщо да успееш някога да ми разкопчаеш тези копчета… — След месеци брак тя продължаваше да се изчервява, но широката усмивка не изчезна от лицето й. — Присъствието на истинско легло след толкова седмици ме прави дръзка като селско момиче по жътва.

Понякога той се чудеше какви ли ще са тези салдейски селски момичета, за които непрекъснато му подхвърляше. Изчервявания или не, ако те бяха толкова дръзки, колкото Файле, когато двамата останеха насаме, в Салдеа никога нямаше да си ожънат реколтата. Той счупи още две копчета, мъчейки се да свали роклята й, и тя не възрази. Дори му скъса ризата.

 

 

Демира с изненада отвори очи и с още по-голяма изненада разбра, че лежи в леглото си, в собствената си стая в „Короната на розите“. Очакваше да е мъртва, а не разсъблечена и завита с ленен чаршаф. Стиван седеше на столче откъм краката й и изглеждаше едновременно облекчен, угрижен и строг. Слабичкият й кайриенски Стражник беше с една глава по-нисък от нея и с двадесет години по-млад въпреки сивите косми по слепоочията си, но понякога се опитваше да се държи бащински и твърдеше, че тя не можела да се пази. Тя много се боеше, че този инцидент ще му даде основание да мърмори месеци наред. Мерана бе от едната страна на леглото й и изглеждаше гробовно, Берениша — от другата. Пълничката Жълта сестра винаги изглеждаше гробовно, но този път лицето й беше абсолютно мрачно.

— Как? — понечи да попита Демира. Светлина, колко отпаднала се чувстваше. Изцеряването причиняваше това, но дори да измъкне ръцете си изпод чаршафа й струваше усилие. Сигурно се беше озовала на прага на смъртта. Изцеряването не оставяше белези, но спомените и слабостта бяха предостатъчно.

— В гостилницата влезе някакъв мъж — отрони Стиван — и каза, че искал ейл. Каза, че видял айилци да преследват една Айез Седай — описа те съвсем точно — и твърдеше, че ще те убият. Още докато говореше, усетих… — Той направи гримаса и очите му се замъглиха.

— Стиван ме помоли да тръгна с него — каза Берениша, — само дето не ме повлече — и тичахме през цялото време. Честно казано, не бях сигурна дали сме пристигнали навреме, докато ти не отвори очи преди малко.

— Естествено — проговори Мерана — всичко това е било част от същата клопка, от същото предупреждение. Айилците и мъжът. Жалко, че го оставихме да си отиде, но толкова се бяхме разтревожили за теб, че той успя да се измъкне преди някой да се сети да го задържи.

Демира се беше замислила за Майрам и как това ще се отрази на издирването в библиотеката, за това колко време ще е нужно на Стиван да се успокои, и това, което говореше Мерана, не проникваше в ума й — чак до последните думи.

— Да го задържите? Предупреждение? За какво говориш, Мерана? — Берениша измърмори нещо, как щяла да го разбере само ако й го покажат написано в книга. Берениша понякога имаше хаплив език.

— Да си видяла някой да е идвал в гостилницата за пиене, откакто пристигнахме, Демира? — попита търпеливо Мерана.

Истина беше — не беше виждала. Една или дори две Айез Седай не променяха много нравите в един хан в Кемлин, но девет наведнъж бяха съвсем друго нещо. Напоследък госпожа Чинчонайн им го изтъкваше открито.

— Значи е било замислено да разберете, че са ме убили айилци. Или навярно да бъда намерена преди да умра. — Тя си спомни какво й беше изръмжал онзи непознат със злобното лице. — Казаха ми да ви предам да стоите настрана от ал-Тор. Точните думи бяха: „Кажи на другите вещици да стоят настрана от Преродения Дракон.“ Едва ли щях да мога да предам посланието мъртва, нали? Къде бяха раните ми?

Стиван се помръдна на столчето и я погледна измъчено.

— И двете за малко да улучат някой орган и да те убият на място, но кръвта, която си изгубила…

— Какво да правим сега, Мерана? — прекъсна го Демира, преди да е започнал да й обяснява колко глупаво е било от нейна страна да се остави да я спипат така.

— Според мен трябва да намерим виновните айилци — каза твърдо Берениша — и да ги накажем за назидание. — Тя беше родом от Граничните блата на Шиенар и айилските набези бяха неотменима част от детството й. — Сеонид е съгласна с мен.

— О, не! — възрази Демира. — Няма да допусна първият ми шанс да проуча айилците да рухне. Те няма да кажат нито дума, ако това стане. Кръвта си е моя в края на краищата. Освен това, ако мъжът, който ви е предупредил, не е бил също айилец, за мен е очевидно, че са действали по заповеди, а ми се струва, че има само един човек в Кемлин, който заповядва на айилците.

— Останалите — каза Мерана и погледна сурово Берениша — сме съгласни с теб, Демира. Повече и дума не искам да чуя за губене на време и сили, за да намерим глутница хрътки сред стотици други, докато мъжът, който ги е изпратил на лов, се разхожда на воля и ни се хили. — Берениша настръхна преди да кимне, но тя винаги правеше така.

— Най-малкото трябва да покажем на ал-Тор, че не може да се държи с Айез Седай по този начин — каза рязко Берениша. Бърз поглед от страна на Мерана и тя посмекчи тона си, макар това никак да не й харесваше. — Но не толкова рязко, че да провалим всичките си замисли, разбира се.

Демира въздъхна. Наистина се чувстваше отпаднала.

— Хрумна ми нещо. Ако открито го обвиним за това, което е направил, той, разбира се, ще го отрече, а не разполагаме с никакво доказателство, за да му го хвърлим в лицето. Не само това, но може да се окаже мъдро да оставим да се разбере, че той се чувства свободен да напада Айез Седай като безпомощни зайци. — Мерана и Берениша се спогледаха и кимнаха. Бедничкият Стиван се навъси свирепо — той никога не оставяше някой, който я е наранил, да се измъкне току-така. — Няма ли да е по-добре да не казваме нищо? Това със сигурност ще го накара да се позамисли и поизпоти. Защо не сме казали нищо? Какво ще предприемем сега? Всъщност аз не знам какво бихме могли, но може поне да го накара да започне да се озърта.

— Много точно — каза Верин от вратата. — Ал-Тор трябва да започне да уважава Айез Седай, иначе съдействие няма да получи. — Тя даде знак на Стиван да излезе — той изчака кимването на Демира, разбира се — след което седна на столчето му. — Мислех си, че след като ти се оказа мишената… — Тя изгледа начумерено Мерана и Берениша. — Вие двете няма ли да седнете? Нямам намерение да си счупя врата, за да ви гледам. — Верин продължи, докато заемаха единствения стол в стаята и второто трикрако столче до леглото. — След като ти се оказа мишената, Демира, трябва да помогнеш да решим как да се даде урок на господин ал-Тор. И ти, изглежда, вече си започнала.

— Аз мисля… — заговори Мерана, но Верин я прекъсна.

— Почакай, Мерана. Демира има право първа да си каже предложенията.

Демира затаи дъх в очакване стаята да се взриви. Мерана винаги като че ли предпочиташе решенията й да се одобрят от Верин, нещо съвсем естествено при създалите се обстоятелства, макар и създаващо неудобства, но едва сега за първи път Верин просто й беше отнела командването. Поне пред други. И въпреки това единственото, което Мерана направи, бе да зяпне за миг към Верин, стиснала устни, след което мълчаливо да кимне. Демира се зачуди дали това означаваше, че Мерана се кани да отстъпи пратеничеството на Верин; друго вече като че ли не й оставаше. Всички очи се извърнаха към Демира. Погледът на Верин беше особено пронизителен.

— Щом искаме да го накараме да се потревожи какво ще предприемем, предлагам днес никой да не отива в двореца. Може би без никакво обяснение, или ако това ви се струва твърде сурово, с такова, чрез което да се досети. — Мерана кимна. Нещо повече, както се обръщаха нещата, Верин също кимна. Демира реши да се осмели малко повече. — Може би не бива да изпращаме нито една няколко дни, да го накараме да се притесни. Струва ми се, че ако наблюдаваме Мин, ще разберем кога ще кипне достатъчно и тогава…

Каквото и решение да вземеха, тя държеше да участва в него. Кръвта наистина си беше нейна, в края на краищата, а Светлината само знаеше за колко дълго щеше да й се наложи да отложи проучванията си в библиотеката. А последното бе не по-малка причина да даде хубав урок на ал-Тор никога да не забравя кои са Айез Седай.