Робърт Джордан
Господарят на хаоса (42)

Глава 41
Заплаха

Мин яздеше бавно през Кемлин. Почти не забелязваше хората, носилките, фургоните и каляските, задръстващи улиците, освен когато се наложеше да подкара дорестата си кобила покрай тях. Една от мечтите й винаги беше била да живее в голям град и да пътува до непознати места, но днес кулите, покрити с блестящи керемиди, и замайващите гледки, откриващи се на всеки завой, отминаваха зад нея почти невидени. Групичките айилци, крачещи сред тълпите, които боязливо им отваряха път, привличаха вниманието й малко повече, както и патрулите от мъже с ястребови носове и често брадати, яхнали коне, но само защото й напомняха историите, които бяха започнали да чуват още в Муранди. Мерана много се беше ядосала от тях, както и от овъглените отломки, доказателство за безчинствата на Заклетите в Дракона, на които се бяха натъкнали на два пъти, но Мин смяташе, че част от останалите Айез Седай са притеснени. Колкото по-малко говореха за това, което Айез Седай си мислеха за амнистията на Ранд, толкова по добре.

На площада пред Кралския дворец тя дръпна юздите на Дива роза и грижливо изтри лицето си с поръбената с дантела кърпа, след което я затъкна пак в ръкава си. Само няколко души се мяркаха по огромния овал, навярно защото на отворените главни порти на палата пазеха айилци. Още айилци стояха неподвижно по мраморните тераси или пристъпваха по пасажите с високи колонади плавно като леопарди. Белият лъв на Андор се полюшваше на лекия ветрец над най-високия от куполите на двореца. Друг пурпурен флаг висеше над една от кулите, малко по-ниска от белия купол, едва-едва надигнат от немощния полъх, колкото да може да се различи древният символ на Айез Седай в бяло и черно.

Зарадва се, че бе отказала предложените й двама Стражници за придружители — подозираше, че между айилците и Стражниците могат да се разхвърчат искри. Е, не беше точно предложение и отказът й се състоеше в това да се измъкне преди уречения час, указан от часовника над камината в хана. Мерана беше от Кемлин и когато пристигнаха призори, ги отведе направо в това, което нарече „най-добрия хан в Новия град“.

Но не айилците бяха тези, които задържаха Мин там. Не съвсем, въпреки че беше слушала какви ли не ужасни приказки за забулените в черно айилци. Палтото и панталоните й бяха от най-фината, най-мека вълна, която можеше да се намери в Салидар, в бледорозово, с малки синьо-бели цветенца, извезани по реверите, по маншетите и по крачолите. Ризата й също беше с мъжка кройка, но от кремава коприна. В Бейрлон, след като баща й почина, лелите й се бяха опитали да я превърнат в това, което те наричаха „свястна и прилична жена“, макар че леля й Мирен може би разбираше, че след десет години тичане из мините в момчешки дрехи сигурно е твърде късно да я напъхат в рокли. Въпреки това се бяха опитали и тя им се беше съпротивлявала точно толкова упорито, колкото отказваше да се научи да борави с куките за плетене. Освен онзи нещастен период, когато обслужваше масите в „Миньорски отдих“ — място за недодялани грубияни, но не беше се задържала дълго; Рана, Ян и Мирен се бяха потрудили да я принудят да се махне оттам, въпреки че вече беше на двадесет години — та освен през онзи период тя никога не беше носила по своя воля рокля. Сега обаче си мислеше, че може би не би било зле да си има една вместо това палто и панталони. Рокля от коприна, скроена така, че да й стои прилепнала в кръста, с дълбоко деколте и…

„Ще трябва да ме приеме такава, каквато съм — помисли си тя и подръпна раздразнено юздите. — Няма да се променям заради никой мъж.“ Само че едно тънко гласче в главата й шепнеше; „Ще станеш такава, каквато той иска да бъдеш.“ Тя го изрита по кокалчето така здраво, както щеше да изрита някой коняр, опитал се да се държи грубо, и сръга Дива роза съвсем малко по-нежно. Ненавиждаше самата мисъл, че жените трябва да бъдат слаби, стигне ли се до мъже. Имаше само един проблем — беше съвсем сигурна, че много скоро й предстои да разбере какво е да си слаба.

Тя слезе пред портите на палата и потупа кобилата да й покаже, че не е искала да я ритне нарочно, като в същото време поглеждаше колебливо към айилците. Половината от тях бяха жени, всички, с изключение на една, доста по-високи от нея. Повечето от мъжете се извисяваха като Ранд, а някои бяха по-високи и от него. Всички гледаха нея — е, те като че ли наблюдаваха всеки наоколо, но и нея също — и нито един дори не мигваше, доколкото можа да забележи. С тези техни копия и щитове, с лъковете на гърбовете и колчаните на бедрата, с тежките ножове на коланите изглеждаха готови да убиват. Черните платнени ивици, провиснали на гърдите им, трябваше да са прословутите им була. Беше чувала, че един айилец няма да те убие, преди да си е покрил лицето. „Дано да е така.“

Тя се обърна към най-ниската от жените. Обрамчено от рижа коса, къса, каквато обикновено носеше Мин, потъмнялото й от слънцето лице изглеждаше като издялано от дърво. Беше по-ниска дори от Мин.

— Дошла съм да се видя с Ранд ал-Тор — каза Мин малко плахо. — Преродения Дракон. — Ама никой ли от тях не мигаше? — Казвам се Мин. Той ме познава и имам важно съобщение за него.

Червенокосата жена се обърна към другите айилки и бързо започна да жестикулира със свободната си ръка. Когато отново се обърна към нея, останалите жени се разсмяха.

— Ще те отведа при него, Мин. Но ако не те познава, ще напуснеш по-бързо, отколкото си влязла. — Част от айилките се разсмяха и на това. — Аз пък се казвам Инайла.

— Познава ме — смънка Мин и се изчерви. Имаше си два ножа в ръкавите на палтото, Том Мерилин я бе научил как да ги използва, — но имаше чувството, че тази жена може просто да й ги вземе и да я одере с тях. Над главата на Инайла просветна образ и изчезна. Нещо като венец — Мин нямаше представа какво може да значи. — Трябва ли да си вкарам и кобилата? Ранд едва ли ще иска да види и нея. — За нейна изненада част от айилците се изкискаха, мъже и жени, а устните на Инайла се извиха, сякаш и тя щеше да прихне.

Някакъв мъж дойде да отведе Дива роза — на Мин й се стори, че и той е айилец, въпреки сведения му към земята поглед и бялата му роба — и тя последва Инайла през портите, после през някакъв просторен вътрешен двор и в същинския палат. Изпита известно облекчение, като видя слуги в червено-бели ливреи да щъкат из просторните коридори — вече бе започнала да си мисли, че ще завари палата пълен само с айилци.

Пред някакви високи и широки врати, гравирани с лъвове и широко отворени, Инайла спря и бързо размърда ръката си към айилците на стража. Всички бяха жени. Една, с лененожълта коса и доста по-висока от повечето мъже, също разшава пръсти.

— Изчакай тук — каза Инайла и влезе.

Мин направи само стъпка след нея и светлорусата жена сякаш случайно препречи пътя й с копието си. Можеше и да не беше случайно, но на Мин й беше все едно. Беше успяла да зърне Ранд.

Той седеше на позлатен трон, в червено палто, тежко извезано със злато, и на всичкото отгоре държеше някакъв си връх на копие със зелено-бял пискюл. Друг трон стърчеше на висок пиедестал зад него, също така позлатен, но с лъв, изпъкващ върху пурпурен фон. Лъвския трон, това трябва да беше. Изглеждаше уморен. Беше толкова красив, че сърцето я заболя. Около него непрестанно кръжаха образи. При Айез Седай и Стражниците този потоп от образи беше нещо, което й се искаше доколкото може, да избегне — не можеше да каже какво означават повече, отколкото при някой друг, но винаги кръжаха. При Ранд трябваше насила да се накара да ги гледа, защото инак щеше да се взира само в лицето му. Един от тези образи бе виждала винаги, когато го погледнеше. Неизброими блещукащи светлини, като звезди или светулки, нахлуваха сред умопомрачителна чернота, мъчейки се да я изпълнят, напираха и биваха погълвани. Светлините сякаш бяха безкрайно повече, отколкото бе виждала през целия си живот, но мракът ги поглъщаше също така бързо. А имаше и още нещо, нещо ново — аура от жълто, кафяво и пурпурно, при вида на която стомахът й се сви.

Опита се да провиди неща и около благородниците, изправени срещу него — не можеха да бъдат нещо друго, разбира се, в тези фини извезани палта и пищни копринени рокли — но нямаше нищо за гледане. Това беше вярно за повечето хора в повечето случаи и когато тя наистина видеше нещо, повечето пъти не знаеше какво предсказва то. Въпреки това Мин присви очи и се напрегна. Ако можеше да зърне поне един образ, поне една аура, сигурно щеше да му е от полза. Според разказите, които бе чула, откакто влязоха в Андор, май щеше да му е нужна цялата помощ, която някой можеше да му предложи.

Накрая с тежка въздишка се отказа. Да присвива очи и да се напъва нямаше никаква полза.

А после изведнъж забеляза, че благородниците се оттеглят, Ранд се изправя и Инайла й маха с ръка да влезе. Ранд се усмихваше. Мин си помисли, че сърцето й ще изскочи от гърдите. Това значи изпитваха всички онези жени, на които толкова се беше смяла, готови да се проснат пред нозете на някой мъж. Не! Тя не беше лекомислено момиченце — по-голяма беше от него, целунала се беше за първи път когато за него единственото удоволствие в живота все още е било да изкарва овцете на паша и… „О Светлина, моля те, не искам да се просна пред него.“

 

 

Ранд подхвърли небрежно Драконовия скиптър на мястото, където доскоро седеше, прескочи стъпалата на подиума и се затича през Великата зала. Прегърна Мин и я завъртя във въздуха още преди Диелин и останалите да са си излезли. Благородниците го зяпнаха. Можеха да зяпат колкото си искат, все едно му беше.

— Светлина, Мин, колко се радвам, че те виждам! — засмя се той.

Когато я пусна да стъпи на пода, тя се отпусна на гърдите му задъхана и го стисна за ръцете.

— Прощавай — каза той. — Не исках да ти се завие свят. Просто наистина се радвам, че те виждам.

— Е, наистина ми се зави свят, празноглав овчар такъв — измърмори тя в гърдите му, после се отдръпна и го изгледа през дългите си мигли. — Яздих дълго, пристигнала съм посред нощ, тъй да се каже, а ти ме подхвърляш като торба с овес. Не са ли те учили на прилични маниери?

— Празноглав! — изсмя се той. — Мин, можеш да ме наречеш лъжец, ако искаш, но толкова ми липсваше да ме наричаш така. — Тя никак не го нарече; тя само се взря в него и сърдитият й поглед напълно се стопи. Миглите й наистина май бяха по-дълги, отколкото ги помнеше.

Опомнил се къде се намират, той я хвана за ръката. Една тронна зала не беше най-подходящото място за среща на стари приятели.

— Хайде, Мин. Ела да пийнем студен пунш в дневната ми. Сомара, прибирам се в покоите си. Можеш да отпратиш всички.

Сомара не изглеждаше особено радостна от това, но освободи всички Деви и останаха само тя и Инайла. Изглеждаха малко посърнали — нещо, което той просто не разбираше. Надяваше се, че двете Деви не се канят да му се правят на тъщи. Редуваха се да го пазят по-често, отколкото им се падаше като че ли, и вечно го поучаваха — той можело и да командва Фар Дарейз Май, но не бил Дева, така че всичко останало не било негова работа.

Мин оглеждаше гоблените по стените, докато той я водеше за ръка из коридора, взираше се в обкованите сандъци и маси, в златните купи и високите вази от порцелан на Морския народ в нишите. Огледа и Сомара и Инайла от глава до пети, по три пъти всяка. Но него не погледна, дори дума не му каза. Ръката му обгръщаше нейната и той можеше да усети как лудо препуска пулсът й. Надяваше се, че не му се е разсърдила наистина, че я завъртя така.

За негово огромно облекчение Сомара и Инайла заеха местата си от двете страни на вратата, въпреки че го изгледаха, когато ги помоли да донесат пунш, и се наложи да им го повтори. В дневната той си съблече палтото и го метна на един от столовете.

— Сядай, Мин. Сядай. Отпусни се и си отдъхни. Ей сега ще ни донесат пунш. Трябва да ми разкажеш всичко. Къде си била, как се озова тук, как пристигна през нощта? Не е безопасно да се пътува нощем, Мин. А напоследък — по-малко от всякога. Ще ти дам най-хубавите стаи в двореца — е, вторите по хубост; най-хубавите са тези — и айилски ескорт да те води където пожелаеш. Всеки нехранимайко и уличен бабаит ще ти сваля шапка и ще свежда глава, ако не хукне презглава да се скрие.

За миг си помисли, че може да му се присмее, застанала така до вратата, но вместо това тя си пое дълбоко дъх и извади някакво писмо от джоба си.

— Да ти кажа откъде идвам не мога, Ранд — обещала съм, — но Елейн е там и…

— Салидар — каза той и се усмихна така, че очите му светнаха. — И аз знам някои нещица, Мин. Навярно повече, отколкото си мислят някои.

— Виждам, че… знаеш — каза тя плахо, тикна писмото в ръцете му и отново отстъпи. И добави с по-твърд глас: — Заклех се първо да ти предам това. Хайде, прочети го.

Той разпозна печата — лилия върху тъмножълт восък — и нежния почерк на Елейн, изписал името му, и се поколеба преди да го отвори. Ясният край бе най-доброто и той веднъж го беше правил, но сега не можа да се сдържи. Прочете писмото, седна на палтото си и отново го прочете. Беше съвсем кратко.

Ранд,

Чувствата си към теб изразих съвсем ясно. Знай, че не са се променили. Надявам се да изпитваш към мен каквото и аз към теб. Мин може да ти помогне, стига само да я слушаш. Обичам я като сестра и се надявам, че я обичаш също като мен.

Елейн

Мастилото, изглежда, й беше свършило, защото последните две изречения бяха надраскани набързо, съвсем не толкова елегантно като първите. Мин се беше приближила и плахо надзърташе, мъчейки се да прочете писмото, без да личи много, но когато той се надигна да си измъкне палтото, отново изприпка назад.

— Вие, жените, всички ли се мъчите да подлудите човек? — измърмори той.

— Какво!?

Той зяпна в писмото и заговори почти на себе си.

— Елейн е толкова красива, че не мога да се стърпя да не я гледам, но почти никога не знам дали иска да я целуна, или да коленича в нозете й. Честно казано, понякога наистина ми се е искало да коленича… и да я обожавам, Светлината да ми е на помощ. Сега ми казва, че знам какво изпитвала. Две писма ми написа преди това, едното пълно с любов, а с другото ми казваше, че не искала никога вече да ме види. Колко пъти съм седял и ми се е искало първото да е вярно, а второто да е просто някаква шега или грешка, или… А и Авиенда. Тя също е красива, но всеки ден с нея е като някаква битка. Виж, от нея — никакви целувки, повече не, и няма съмнение какво изпитва. Тя дори беше по-щастлива и от мен, че замина надалече. Само че непрекъснато очаквам да я видя, когато се озърна, а когато я няма край мен, сякаш нещо вътре в мен липсва. Всъщност това, което ми липсва, е битката и има моменти, в които се хващам, че си мисля: „Има неща, за които си струва да се сражаваш“. — Мълчанието на Мин го накара да вдигне глава. Тя се взираше в него с лице, изопнато като на Айез Седай.

— Никой ли досега не ти е казвал, че не е учтиво да говориш пред жена за друга жена? Още по-малко за две. — Тонът й беше убийствено хладен.

— Мин, та ние сме приятели — възрази той. — Аз не мисля за теб като за жена. — Не биваше да го казва; усети го веднага щом думите се изплъзнаха от устата му.

— О? — Тя отметна палтото си и опря длани на бедрата си. Не в онази твърде позната му сърдита поза. Китките й се бяха извърнали така, че пръстите й стърчаха нагоре и някак си тъкмо това я правеше по-различна. Стоеше с присвито коляно и това… За първи път той наистина я видя — не просто Мин, но външността й. Не обичайното обикновено кафяво палто и панталони, но бледочервено и с везмо. Не обичайно грубо подкъсената коса, която едва покриваше ушите й, а с къдрици, стигащи до шията й. — Приличам ли ти на момче?

— Мин, аз…

— На мъж приличам ли ти? Или на кон? — С една широка крачка тя пристъпи до него и се намести в скута му.

— Мин — каза той слисан, — какво правиш?

— Опитвам се да те убедя, че съм жена, празна главо. Не ти ли приличам на жена? Не ти ли мириша на жена? — Ухаеше леко на цветя, забеляза го едва сега. — Не ти ли се струвам… Е, стига толкова. Отговаряй на въпроса, овчарче.

Тъкмо това „овчарче“ и „празна главо“ укроти тревогата му. Истината си беше, че седнала така му се стори възхитително хубава. Но си беше Мин, която го смяташе за селянче със сено в косата и не особено разумно.

— Светлина, Мин, знам, че си жена. Не исках да те обидя. Освен това си ми приятелка. С теб просто ми е толкова приятно… С теб изобщо не ме интересува, че мога да изглеждам глупак. На теб мога да кажа неща, които не бих споделил с никой друг, дори с Мат или Перин. Когато съм край теб, всички възли са разхлабени, цялото бреме на раменете ми изобщо не се усеща. Разбираш ли, Мин? Обичам да съм с теб. Толкова ми липсваше…

Тя го изгледа накриво, намръщена.

— Всичко онова за Елейн… А и тази… Авиенда. Коя е тя между другото? Стори ми се, че си влюбен и в двете. О, престани да ме подрусваш така. Дължиш ми отговори. Ще ми казва той, че не съм… Само ми отговори. Влюбен ли си и в двете?

— Може би — отвърна той бавно. — Светлината да ми е на помощ, струва ми се, че да. Това значи ли, че съм развратник, Мин, или просто алчен глупак? — Устата й се отвори и се затвори. Той побърза да продължи преди да е успяла да му каже кое от двете е избрала да му отива по-добре. — Всъщност всичко това вече едва ли има значение. Свърши се. Авиенда я отпратих и няма да позволя да се върне. Не мога да си позволя на една миля да се приближа до нея или до Елейн, дори на десет, стига да мога.

— В името на… Защо, Ранд? Кое ти дава правото да правиш този избор вместо тях?

— Мин, нима не разбираш? Аз съм мишена. Всяка жена, която обикна, също се превръща в мишена. Дори стрелата да е насочена в мен, може да порази нея. Може да бъде насочена и към нея. — Той тежко въздъхна и се отпусна назад. Тя леко се изви и го изгледа с едно от най-сериозните изражения, които бе виждал на лицето й. Мин винаги беше усмихната, винаги с малко насмешка към всичко. Сега все едно че изобщо не беше тя. Той самият беше убийствено сериозен. — Лан ми каза, че двамата с него си приличаме в известен смисъл, и това е вярно. Каза, че има мъже, които излъчват смърт. Той самият. Аз. Когато такъв мъж се влюби, най-добрият дар, който може да предложи на любимата си, е да я отдалечи колкото може повече от себе си. Това го разбираш, нали?

— Това, което разбирам, е, че… — За момент тя замълча. — Добре. Аз съм ти приятелка и се радвам, че го знаеш, но не си въобразявай, че ще се предам. Ще те убедя, че не съм нито мъж, нито кон.

— Мин, казах ти, че…

— О, не, овчарю. Не е достатъчно. — Тя се изви в скута му по такъв начин, че го накара да се окашля смутено, и заби пръстче в гърдите му. — Искам да видя сълзи в очите ти, когато го казваш. Искам брадичката ти да се свежда и гласът ти да трепери. Не си мисли, че няма да те накарам да си платиш.

Ранд не можа да се сдържи да не се разсмее.

— Мин, наистина ми е толкова хубаво, че си тук. Ти все още виждаш в мен едно босоного селянче от Две реки с кални крака, нали?

Настроението й се смени мълниеносно.

— Виждам теб, Ранд — отвърна тя странно тихо. — Теб виждам. — Окашля се и седна прилично, с длани на коленете. Доколкото беше възможно да се седи прилично в скута му. — Май е по-добре да ти кажа защо дойдох. Явно вече знаеш за Салидар. Това непременно ще накара някои да вдигнат вежди, казвам ти. Това, което вероятно не знаеш, е, че не дойдох сама. Тук пристигна пратеничество от Салидар, при теб.

Луз Терин измърмори като далечен тътен. Всяко споменаване на Айез Седай го тревожеше след Аланна и обвързването, макар и не толкова, колкото когато се озовеше край Таим.

Въпреки сумтежа на Луз Терин Ранд почти се усмихна. Подозирал го беше още когато Мин му връчи писмото от Елейн. Потвърждението почти доказваше, че са изплашени, както му се струваше. И можеше ли да не са, след като бяха изпаднали в положение на бунтовнички, принудени да се крият край самата граница на властта на Белите плащове? Най-вероятно също така им се искаше да измислят как да се върнат в Бялата кула и как по-безболезнено да се проснат в нозете на Елайда, търсейки милостта й. Според онова, което той знаеше за Елайда, шансовете им бяха нищожни и те трябваше да го знаят по-добре и от него. Щом бяха пратили посланичество до Преродения Дракон, до мъж, можещ да прелива, значи почти бяха готови да приемат закрилата му. Това не беше като с Елайда, която явно си въобразяваше, че може да го купи и да го постави в плетена от върбови клони клетка като пойна птичка. Мъглявите обещания на Егвийн за Айез Седай, които го подкрепяли, май щяха да се сбъднат.

— Коя е дошла с теб? — попита той. — Може би я познавам. — Всъщност не можеше да твърди, че истински познава някоя Айез Седай с изключение на Моарейн, която беше мъртва, но беше срещал няколко. Ако пратеничката се окажеше една от тях, това можеше да позатрудни нещата.

— Не е една, Ранд. Девет са. — Той се сепна и тя бързо продължи. — Замислено е като отдаване на почит, Ранд, три пъти повече, отколкото изпращат при крале и кралици. Мерана — тя ги води — е от Сивата Аджа. Ще дойде тук сама днес следобед и винаги при теб ще идва не повече от една, докато престанеш да се притесняваш. Взеха стаи в „Короната на розите“ в Новия град — направо го завзеха с всичките си Стражници и слуги. Мерана ме изпрати да те посетя първа, защото те познавам, за да огладя пътя. Не искат с нищо да ти навредят, Ранд. Сигурна съм.

— Видение ли, Мин, или твое лично мнение? — Изглеждаше доста непривично да води такъв сериозен разговор с жена, кацнала на коляното му, но това беше Мин в края на краищата. Това го правеше по-различно. Макар че му се налагаше непрекъснато да си го напомня.

— Лично мнение — призна тя неохотно. — Ранд, провиждах ги всяка поотделно, всеки ден, по целия дълъг път от Салидар. Ако се канят да ти навредят, все щях да видя нещо. — Тя се помръдна и го изгледа с тревога, която бързо се смени с твърда решителност. — Щом така и така съм почнала, да взема да ти кажа още нещо по този въпрос. В тронната зала видях една аура около теб. Айез Седай ще те уязвят. Във всеки случай жени, които могат да преливат. Беше много объркано и не съм сигурна дали се отнася точно за Айез Седай. Но може да се случи неведнъж. Мисля, че точно затова изглеждаше такава каша. — Той я изгледа мълчаливо и тя се усмихна. — Харесва ми това у теб, Ранд, Ти приемаш това, което мога да правя, и това, което не мога. Не ме питаш дали съм сигурна, или кога точно ще се случи. Никога не ме питаш за нещо повече от това, което знам.

— Е, едно поне ще те попитам, Мин. Можеш ли да си сигурна, че тези Айез Седай от видението ти не са същите Айез Седай, с които си дошла?

— Не — отвърна тя искрено. Това пък бе едно от нещата, които той харесваше у нея — никога не се опитваше да се измъкне.

„Трябва да внимавам — напрегнато зашепна Луз Терин. — Дори тези полунеуки момиченца може да са опасни, събрани девет наведнъж. Трябва да…“

„Аз трябва да“ — помисли си решително Ранд. Миг на объркване от страна на Луз Терин и той пак се спотаи в сенчестото си леговище в главата му. Напоследък винаги го правеше, щом Ранд му заговореше. Единственият проблем бе в това, че Луз Терин като че ли вече виждаше и чуваше повече, и възнамеряваше да реагира. Друг инцидент с негов опит да сграбчи сайдин не бе имало, но Ранд вече внимаваше. Мъжът искаше да овладее ума и тялото му, смяташе, че са негови, и ако успееше да се наложи само веднъж, Ранд не беше сигурен, че няма да се получи точно така — Луз Терин Теламон да закрачи по света и да заговори, докато Ранд остане само един глас в главата му.

— Ранд — каза Мин обезпокоена, — не ме гледай така. Аз съм на твоя страна, ако се стигне до страни. Би могло, макар и мъничко. Те си мислят, че ще им кажа какво си ми казал. Няма да го направя, Ранд. Те искат да разберат как да се държат с теб, какво да очакват, но няма да им кажа и една дума, която не си поискал да им предам, и ако ме помолиш да излъжа, ще го направя. За виденията ми те не знаят нищо. Те са за теб, Ранд. Знаеш, че мога да разчета всеки, който поискаш, в това число Мерана и останалите.

Той с усилие прикри озъбването си и се постара да придаде кротост на гласа си.

— Успокой се, Мин. Знам, че си на моя страна. — Това си беше самата истина. Да подозира Мин бе все едно да подозира самия себе си. С Луз Терин засега се беше справил; време беше да се оправи и с тази Мерана и нейното пратеничество. — Кажи им, че могат да идват по три наведнъж. — Това го бе посъветвал Луз Терин в Кайриен: не повече от три наведнъж. Мъжът, изглежда, вярваше, че може да се справи с три Айез Седай. Като че ли дори изпитваше презрение към тези, които днес се кичеха с тази титла. Но онова, което в Кайриен представляваше ограничение, тук щеше да е по-различно. Мерана бе наредила на Мин да го успокои преди дори една Айез Седай да се приближи до него. Да видим как щеше да преглътне поканата за три едновременно, как щеше да се чуди какво ли може да означава това. — Инак никоя от тях няма да влиза във Вътрешния град без мое позволение. И няма да се опитват да преливат край мен. Това им кажи, Мин. В мига, в който се опитат да хванат Извора, ще го разбера и никак няма да съм доволен. Кажи им го.

— Те също няма да са никак доволни, овчарю — отвърна му тя сухо. — Но ще им го кажа.

Трясък и Ранд рязко извърна глава.

Сюлин стоеше на прага с червено-бялата си дреха и с толкова изчервено лице, че светлият белег на бузата й изпъкваше още по-силно. Бялата й коса беше израсла, откакто бе навлякла ливреята, но все още беше по-къса, отколкото на другите слугини. Госпожа Харфор се бе разпоредила да си я прибере на къдрава шапчица. Това Сюлин го мразеше. В краката й лежеше поднос с позлатени ръбове, с чаши в сребърен обков, килнати настрани. Каната с вино се изтъркули още веднъж, но погледът му я улови и тя като по чудо застана права, въпреки че пуншът по подноса и килима като че ли беше не по-малко от останалото в каната.

Мин понечи да се дръпне от него и да стане, но той я хвана здраво през кръста и я дръпна обратно в скута си. Крайно време беше да им набие в главите, че е приключил с Авиенда, а Мин едва ли щеше да има нещо против да му помогне. Всъщност след миг съпротива тя сама се облегна на него и склони глава на гърдите му.

— Сюлин — каза Ранд, — добрият слуга не хвърля така подноси. Сега го вдигни и го направи както трябва. — Тя го изгледа много мрачно и едва не се загърчи от гняв.

Начинът, който бе успял да измисли да й позволи да посрещне своя тох и в същото време да облекчи поне отчасти задължението си към нея, се беше оказал почти блестящ. Сега Сюлин се грижеше за покоите му и носеше и поднасяше само за него. Мразеше го естествено, особено че я вижда да го прави всеки ден, но поне не кършеше повече гръб да търка подове из целия палат или да мъкне безкрайна върволица от тежки ведра с вода за пране. Подозираше, че би предпочела всички айилци отсам Драконовата стена да видят срама й, вместо да я гледа той, но той пък бе облекчил значително труда й, като донякъде бе облекчил и собствената си съвест, и след като задължението да му служи по този начин я караше да мисли, че донякъде посреща тоха си, толкова по-добре. А и поне докато оправяше чаршафите в спалнята му, Сюлин си носеше своя кадин-сор и копията си, а не беше в ливрея.

Тя вдигна подноса, закрачи свирепо през стаята и грубо го тръшна върху инкрустираната със слонова кост масичка.

— Това е Мин, Сюлин — каза Ранд. — Тя ми е приятелка. Тя не разбира от айилски нрави и ще бъде крайно неуместно, ако нещо й се случи. — Току-що му бе хрумнало, че Девите могат да погледнат по свой начин на това, че бе отпратил Авиенда и веднага след като беше заминала, бе гушнал друга жена. По свой начин и да решат по своя начин да се справят с положението. — Всъщност ако тя пострада, ще го смятам, че е насочено срещу мен.

— Че защо трябва някоя друга освен Авиенда да иска да навреди на тази жена? — отвърна мрачно Сюлин. — Тя твърде много се увлече по теб вместо да те учи на това, което трябва да знаеш. — След което добави с ръмжене: — Милорд Дракон. — Според него ръмженето трябваше да мине за мърморене. И излезе и тръшна вратата.

Мин изви глава и го погледна.

— Никога не съм виждала толкова свирепа жена. Ранд, сигурна съм, че щеше да те наръга, ако имаше нож.

— Да ме срита може би — изкиска се той, — но да ме наръга — никога. Тя ме смята за отдавна изгубеното си братче. — Объркване замъгли очите на Мин и той видя в тях стотици напиращи въпроси. — О, тази история е дълга. Ще ти разкажа друг път. — Отчасти. Никой никога не биваше да разбере какво му се бе наложило да изтърпи от Инайла, Сомара и още няколкото като тях. Е, Девите вече го знаеха, но никой друг.

Мелайне влезе съвсем по айилски, ще рече — бързо и без да чука. Той така и не можеше да разбере какво би могло да спре айилците да влизат така при него. Вождове, Мъдри и Деви влизаха при него когато е по долни дрехи, в леглото си или дори докато се къпе. Сега слънцекосата Мъдра седна на килима пред него сред дрънчене на гривни и грижливо оправи полите си. Зелените й очи изгледаха Мин безизразно.

Този път Мин не направи усилие да стане. Всъщност по начина, по който се бе изтегнала върху него, с глава, опряна на гърдите му, и дишайки едва-едва, той не беше сигурен дали не заспива. В края на краищата му беше казала, че е пристигнала в Кемлин през нощта. Той внезапно осъзна, че ръката му е обгърнала кръста й, и решително я отдръпна на облегалката. Мин въздъхна почти със съжаление и се притисна още по-плътно до него. Явно заспиваше.

— Вести ти нося — каза Мелайне, — а не знам коя е най-важната. Егвийн напусна шатрите. Отива в едно място на име Салидар, където има Айез Седай. Тия Айез Седай, които може да те подкрепят. По нейна молба не ти го казахме преди, но сега ще ти река, че те са вироглави, недисциплинирани, свадливи и крайно самовлюбени. — Към края на този речитатив гласът й се беше поразгорещил и брадичката й се вирна.

Значи някоя от сънебродниците в Кайриен бе говорила с Мелайне в сънищата й. Това май беше всичко, което Ранд знаеше за дарбите на сънебродниците, и макар да изглеждаха полезни, те много рядко му ги предоставяха на разположение. По-различното този път беше всичко това за „вироглавите“ и прочие. Повечето айилци се държаха така, сякаш очакваха всеки момент Айез Седай да ги ударят, вярваха, че си го заслужават, и смятаха да понесат такъв удар, без да трепнат. Дори Мъдрите говореха за Айез Седай с почтителност, доколкото изобщо си го позволяваха. Явно някои неща се бяха променили.

— Знам. — Ако Мелайне смяташе да му поясни защо, щеше да го направи и без да я пита. Ако не, питането нямаше да му донесе отговор. — За Егвийн и Салидар също знам. В момента тук в Кемлин има девет от Салидар. Мин е дошла с тях. — Мин се размърда на гърдите му и измърмори нещо. Луз Терин отново взе да сумти, но толкова тихо, че Ранд не го разбра. От близостта на Мин му беше така… хубаво. Тя сигурно щеше да подскочи до тавана от обида, ако го разбереше. Но пък ако се съдеше по заканата й да го накара да си плати, можеше и да се разсмее. Сигурно. Понякога беше направо непредсказуема.

Мелайне не показа никаква изненада от знанията му, шала си дори не намести. Откакто се бе омъжила за Баел, като че ли се беше… „кротнала“ май не беше най-подходящата дума; кротостта и Мелайне хич не се връзваха… но някак по-рядко се заяждаше.

— Това беше втората ми вест. Трябва да бъдеш нащрек с тях, Ранд ал-Тор, и да ги държиш изкъсо. Иначе няма да те уважават. — Определено си беше промяна.

— Две дъщери ще имаш — измърмори Мин. — Близначки. Като две капки вода.

Мелайне се ококори и едва не подскочи.

— Но как можеш да… — почна тя недоверчиво: — Та аз самата чак до тази заран не знаех дали нося дете. Как успя да го разбереш?

Мин се изправи и го изгледа с онзи поглед, който му беше твърде познат. Защо ли смяташе, че вината е негова? Тя си имаше недостатъци, макар и дребни. Заоправя палтото си и замята поглед накъде ли не, само не към Мелайне, и когато отново го погледна, погледът й беше почти като одевешния. Той я беше напъхал в това; той трябваше и да я измъкне.

— Всичко е наред, Мин — каза той. — Тя е Мъдра и допускам, че знае неща, от които косата ти може да се накъдри. — Само дето тя вече си беше къдрава. Как го постигаха това жените впрочем? — Сигурен съм, че ще обещае да запази тайната ти и можеш спокойно да се довериш на обещанието й. — Мелайне почти оплете език, докато обещаваше.

Все едно, Ранд бе възнаграден с още един поглед преди Мин да приседне до Мелайне. Укорителен, като че ли. Но как очакваше той да я измъкне? Мелайне нямаше да го забрави и да я помолеше, но обещанието си щеше да спази, а с него — и тайната. Достатъчно негови тайни беше опазила.

При цялата си неохота, след като започна, Мин даде много по-пълно обяснение от всичко, което някога бе обяснявала на самия него, навярно с помощта на непрестанните въпроси на другата жена и на видимата промяна в отношението на Мелайне. Сякаш Мелайне бе започнала да чувства, че дарбата на Мин я прави някак равна на нея, а не някаква си влагоземка.

— Невероятно — най-сетне отрони Мелайне. — Като тълкуването на сънища, без да сънуваш. Близначки, казваш? И момичета? Баел ще бъде страшно доволен. Доринда му е родила трима сина, но и двете знаем, че иска дъщеричка. — Мин примигна и силно тръсна глава. Естествено — нямаше откъде да знае за сестрожените.

Оттук двете бързо минаха на въпроса за раждането. Никоя от тях не беше раждала, но бяха помагали в акуширане.

Ранд се окашля шумно. Не че всичките подробности го притесняваха. Той пък бе помагал на овци да се агнят, на кобили да се жребят и на крави да се отелват. Това, което го подразни, беше, че двете си седяха ей така, опрели глави, и си бърбореха, сякаш той беше престанал да съществува. Никоя от двете не вдигна очи, докато той не се окашля отново, този път толкова силно, че се уплаши да не се задави.

Мелайне се наведе към Мин и заговори с шепот, който можеше да се чуе и от съседната стая:

— Мъжете винаги припадат.

— И винаги в най-неподходящия момент — съгласи се със същия тон Мин.

Какво ли щяха да си помислят, ако можеха да го видят в конюшнята на бащата на Мат, потънал до раменете в кръв и родилна течност, с три счупени ребра, след като кобилата го бе изритала уплашена, че няма да може да се ожреби? А беше излязло чудесно жребче и кобилата повече изобщо не го ритна.

— Преди да припадна — каза той кисело и седна до тях на килима, — може би някоя от вас ще благоволи да ми каже нещо повече за тези Айез Седай? — Щеше да е станал от трона и да е седнал на пода още преди малко, ако не беше пълен скутът му. При айилците само вождовете имаха столове и столът на един вожд се използваше само при произнасянето на присъди или при приемане поражението на противник.

Двете жени не казаха нищо, но го изгледаха гузно и смениха темата. Мин неотстъпчиво държеше на мнението си, че Айез Седай нямали намерение да му навредят и можели да му предложат помощ, при това да му я поднесат по приемлив за него начин, с цялата подобаваща публична почит, а насаме тя щяла да донася на Ранд всеки шепот, който дочуела.

— Не съм предателка, нали разбираш, Мелайне. Запознах се с Ранд много преди да опозная която и да било Айез Седай освен Моарейн и честно казано, той получи обета ми за вярност много преди тя да загине.

Мелайне не смяташе Мин за предателка, дори напротив. Възгледите на Мъдрите за шпионството леко се отличаваха от общото айилско мнение. Но възрази, че с много малки изключения на Айез Седай не можело да се вярва повече, отколкото на Шайдо, което означаваше, че изобщо не бива да им се вярва, докато не бъдат взети в плен и направени гай-шайн. Не че препоръчваше точно Айез Седай да бъдат поставени в плен в „Короната на розите“, но почти.

— Как би могъл да им се довериш, Ранд ал-Тор? Според мен те нямат капка чест, освен Егвийн ал-Вийр, а тя… — Мелайне понамести шала си. — Когато една Айез Седай ми покаже, че има толкова чест, колкото Егвийн, ще й повярвам, но не и преди това.

От своя страна, Ранд повече слушаше, отколкото говореше, и докато каза едва десетина думи, научи доста. Отвръщайки на аргументите на Мелайне, Мин описа пратеничеството име по име, изброявайки какво всяка от жените бе казала в подкрепа на Ранд и признавайки всъщност, че не всичко е чак толкова розово. Мерана Амбри и Кайрен Станг, Синя, били от Андор и при всичката липса на вярност към друга власт освен към Бялата кула се тревожели, че Ранд е отседнал в Кемлин и навярно е убил Мургейз. Рафела Циндал, също Синя Аджа, колкото и да била доволна от промените, въведени от Ранд в Тийр, където преливането доскоро беше било под възбрана и всяко момиче, за което се разбереше, че може да се научи, биваше прогонвано от страната, почти не говорела за него, но гибелта на Мургейз също я тревожела. Сеонид Трайган, Зелена, се умисляла при всеки слух от родния й Кайриен и не споделяла мнението си, а Фелдрин Харела, втората Зелена сестра, понякога сравнявала безчинствата на Заклетите в Дракона в Алтара и Муранди с деянията им в Тарабон, но изобщо не споменавала факта, че гражданската война е разкъсала родната й страна много преди първият тамошен мъж да се закълне в Дракона. Но колкото и да я притискаше Мелайне, Мин настояваше, че всяка една от тези Айез Седай признавала, че Ранд е Преродения Дракон, и че били разпитвали много внимателно през цялото им пътуване от Салидар как изглеждал и как би било най-добре да се обърнат към него, без да го оскърбят или изплашат.

Тук Ранд изпръхтя — тревожели ли се да не би да го изплашат! — но Мелайне започна да настоява, че след като повечето жени в пратеничеството имат такива сериозни причини да са настроени против Ранд, то тогава на това пратеничество като цяло човек не може да се довери и тор за огъня да му донесе. Мин го изгледа съжалително и продължи. В Арад Доман имало толкова Заклети в Дракона, колкото и в Тарабон, там също се вихрела гражданска война, но Демира Ериф, от Кафявата Аджа, всъщност говорела само за две неща: за срещата им с Ранд и за мълвата, че е бил основал някаква школа в Кайриен; човек, основал школа, не можеше да е лош в очите на Демира. Берениша Морсад, Жълта сестра от Шиенар, бе чула от шиенарците в Салидар, че Ранд бил посрещнат във Фал Дара от великия лорд-капитан Агелмар Джагад, чест, която за нея имаше голяма тежест; лорд Агелмар трудно би приел един грубиян, глупак или измамник. Този аргумент беше достатъчно тежък и за Масури Сокава — тя пък беше Кафява, от Арафел. Най-накрая дойде ред и на Валинде Натенос, която според Мин проявявала нетърпение, неприсъщо за Бялата Аджа, да накарат Ранд да прогони Самаил от Иллиан; само едно обещание за това, обещание да се опита дори, и според Мин Валинде щяла да му се закълне във вярност. Мелайне не повярва в това — тя не била срещала чак толкова благоразумна Айез Седай, отношение, което се стори на Ранд твърде изненадващо, като се имаше предвид, че тя самата най-вероятно щеше да му се изсмее в лицето, ако я помолеше за подобна клетва. Мин обаче твърдеше, че било точно така, каквото и да възразяваше айилката.

— Ще им покажа толкова уважение, колкото мога, без да коленича пред тях — каза Ранд, след като Мин най-сетне свърши. И за Мелайне добави: — И докато не ми докажат добрата си воля, няма да повярвам една тяхна дума. — Смяташе, че е удовлетворил и двете, след като всяка получи каквото очакваше, но от намръщените погледи, с които му отвърнаха, разбра, че нито едната, нито другата е останала доволна.

След целия този спор той почти очакваше да се хванат за гушите, но изглежда, бременността на Мелайне и провиждането на Мин бяха създали между тях някаква връзка, защото когато се изправиха, двете жени разцъфнаха от усмивки, запрегръщаха се и Мелайне каза:

— Не мислех, че ще те харесам, Мин, но ми харесваш и ще нарека на теб едната от дъщерите си, защото ти първа разбра за тях. Трябва веднага да ида да го кажа на Баел, за да не ревнува, че Ранд ал-Тор го е научил пръв. Дано винаги намираш вода и заслон, Мин. — После се обърна към Ранд. — Внимавай много с тези Айез Седай, Ранд ал-Тор, и дай на Мин закрилата си, когато има нужда от нея. Да знаеш, че ще й навредят, ако разберат, че ти се е заклела. — И излезе.

А той отново остана сам с Мин. От което, кой знае защо, му стана неловко.