Робърт Джордан
Господарят на хаоса (41)

Глава 40
Ненадеен смях

Мат дръпна от лулата си и каза:

— Трябва да ми помогнеш да налея малко разум в главите им. Том, слушаш ли ме?

Седяха на две обърнати бурета под оскъдната сянка на една двуетажна къща, запалили лули. Длъгнестият стар веселчун не изглеждаше много заинтригуван от писмото, което му беше изпратил Ранд — беше го напъхал в джоба на палтото си, без да счупи печата. Пот се лееше по лицата и на двамата. Поне за едно нещо обаче Мат нямаше какво да се тревожи в момента. На излизане от Малката кула беше забелязал как няколко Айез Седай завлякоха Авиенда нанякъде. Значи скоро нямаше да наръга някого с ножа си.

Том извади лулата от устата си. Беше с дълга дръжка и цялата резбована на дъбови листа и жълъди.

— Преди време се опитах да спася една жена, Мат. Ларита. Беше млада и красива и омъжена за един сърдит грубиян, обущар в едно село, в което се отбих за няколко дни. Ама наистина грубиян. Крещеше й, ако вечерята му не е готова, когато се прибере, и я пердашеше с върбови пръчки, видеше ли я да размени и дума с някой друг мъж.

— Том, какво общо има всичко това с наливането на малко мозък в главите на три глупави жени?

— Ти само ме изслушай, момче. Държането му към нея беше нещо съвсем обичайно в това село, но Ларита лично ми го разказа, като през цялото време стенеше колко й се искало някой да я спаси. Аз имах злато в кесията, хубава каляска и слуга. Бях млад в изглеждах добре. — Том поглади с кокалчетата на юмрука си дългите си бели мустаци и въздъхна; трудно беше да се повярва, че това сбръчкано лице някога е изглеждало добре. Мат примигна. Каляска? Че кога един веселчун е могъл да има каляска? — Мат, мъките на тази жена направо ми скъсаха сърцето. И няма да отрека, че лицето й също ме привлече. Както вече казах, бях млад тогава; въобразих си, че съм влюбен, като някакъв си герой от сказанията. И тъй, един ден, както си седяхме под една цъфнала ябълка — доста далече от къщата на обущаря, — взех, че й предложих да я отведа с мен. И й обясних как ще й дам слугиня и къща, която да си е нейна, и как ще я ухажвам с песни и стихове. Когато най-накрая схвана за какво й говоря, тя ме изрита в коляното така здраво, че после цял месец куцах, и освен това ме халоса с пейката.

— Те май всички обичат да ритат — измърмори Мат и се намести на бурето. — Сигурно не ти е повярвала. Но пък кой може да я обвини?

— О, повярва ми тя. И така се разлюти, че си помислих, че завинаги ще напусне любимия си съпруг. Думите си бяха нейни: „любимия ми съпруг“. Но тя изтича при него толкова бързо, колкото я държаха краката, и трябваше да избирам или да убия обущаря, или да скачам в каляската. Наложи се да побегна гол-голеничък. Предполагам, че още си живее с него. Стиска здраво връзките на кесията в шепата си и му троши главата с каквото й попадне всеки път, когато нещастникът се отбие в гостилницата за чаша ейл. Както правела винаги — така разбрах по-късно от няколко души, които поразпитах дискретно. — И Том лапна лулата си, сякаш с това слагаше точка.

Мат се почеса по главата.

— Не разбирам обаче какво общо има това с нашето тук.

— Само това, че не бива да си въобразяваш, че си чул всичкото, когато са ти разказали една част. Например знаеш ли, че Елейн и Нинив заминават за Ебу Дар? Двамата с Джюйлин тръгваме с тях.

— Ебу Дар! — Мат зяпна и лулата му насмалко да падне от устата му. Нейлсийн му беше разказвал за едно свое пътуване до Ебу Дар и дори да се вземеше предвид склонността му да преувеличава, когато станеше дума за жените, които е познавал, и за битките, в които е участвал, в този град, изглежда, нещата бяха доста груби. Значи си мислеха, че могат да измъкнат Елейн от него, така ли? — Том, трябва да ми помогнеш да…

— Какво? — прекъсна го Том. — Да ги измъкна от обущаря ли? — Старецът издуха валмо син пушек. — Това, момче, няма да го направя. Ти още не знаеш цялата история. Я ми кажи, какво изпитваш към Елейн и Нинив? Между другото, какво ще ми кажеш за Егвийн?

Мат се намръщи. Чудеше се дали старецът се опитва да засуче нещата и да заобиколи въпроса му.

— Егвийн си я обичам. То… Да ме изгори дано, Том, ами че това е Егвийн, какво друго да ти кажа? Точно затова искам да я отърва.

— Да я отървеш от обущаря, ще рече — измърмори Том, но Мат продължи:

— Нея, както и Елейн, дори и Нинив, стига да не я удуша някой ден. О, Светлина! Искам само да им помогна. Освен това Ранд ще ми счупи врата, ако допусна нещо да се случи на Елейн.

— Помислял ли си си някога да им помогнеш да направят това, което те искат, вместо това, което ти искаш? Ако аз правех каквото ми се искаше, щях да метна Елейн на коня и да препусна към Андор. На нея обаче й е нужно да прави други неща — нужно й е, струва ми се — затова аз подтичвам след нея, потя се ден и нощ, че някой може да я убие преди да съм успял да я защитя. Тя ще отиде в Кемлин, когато е готова. — Той добродушно засмука лулата си, но в гласа му се долови леко напрежение, сякаш собствените му думи не му харесваха, колкото и да се преструваше.

— Имам чувството, че ще се предадат на Елайда. — Значи Том би метнал тази глупава фръцла на коня си, така ли? Веселчун, повлякъл щерката-наследница за коронясване! Страхотно самочувствие имаше този Том.

— Ти не си глупак, Мат — каза кротко Том. — Имаш ум в главата. Егвийн… Трудно ми е да си помисля за това дете като за Амирлин… — Мат изсумтя кисело в знак на съгласие, но Том не му обърна внимание. — И все пак съм убеден, че кураж за това не й липсва. Твърде е рано да кажа дали някои неща не са само съвпадение, но започвам да си мисля, че има и мозък за това също. Въпросът е дали е достатъчно корава. Ако не е, жива ще я изядат — с куража, с мозъка и с всичко.

— Кой това? Елайда?

— О, и тя, разбира се. На оная всичко може да й липсва, но коравост — не. Но Айез Седай тука едва ли си мислят за Егвийн като за Айез Седай. Като за Амирлин може би, но не и като за Айез Седай, колкото и да е трудно да се повярва. — Том поклати глава. — Не го разбирам, но е точно така. Същото се отнася за Елейн и Нинив. Опитват се да го запазят помежду си, но дори Айез Седай не крият толкова, колкото си мислят, стига да ги гледаш внимателно и да си достатъчно умен. — Той извади писмото и го завъртя в ръцете си, без да го поглежда. — Егвийн върви по ръба на пропаст, Мат, и три фракции тук, в Салидар — поне три, за които съм сигурен — могат да я бутнат да падне само ако направи дори една грешна стъпка. Елейн ще я последва, ако това се случи, и Нинив също. А може и да бутнат първо тях, за да дръпнат и нея.

— Тук, в Салидар — повтори Мат. Том кимна кротко, а Мат не можа да се сдържи да не повиши глас. — И искаш от мен да ги оставя тук?

— Искам да престанеш да си въобразяваш, че ще ги накараш да направят каквото и да било. Те вече са решили какво трябва да направят и ти не можеш да го промениш. Но може би — само може би — можеш да им помогнеш да останат живи.

Мат скочи. В главата му изникна образът на една жена с нож, забит в гърдите; не беше от заетите му от други хора спомени. Той изрита бурето, на което бе седял, и то се затъркаля по уличката. Да помогне на един веселчун да ги опазят живи? В ума му се размърда някакъв блед спомен за Бейзъл Джил, един ханджия в Кемлин, който му бе казал нещо за Том, но всичко беше като мъгла, която се стопи още докато се опитваше да я задържи.

— От кого е това писмо, Том? От друга жена, която си спасил ли? Или си я оставил някъде, където да й отрежат главата?

— Оставих я — тихо отвърна Том. Надигна се и тръгна без повече приказки.

Мат почти понечи да го спре, да го заговори. Само че не можа да измисли какво да каже. „Побъркан старец!“ Не, не беше побъркан. Егвийн обаче беше опърничаво муле, макар в сравнение с Нинив да изглеждаше направо сговорчива. Колкото до Елейн, благородниците изобщо нямаха капка разум в главите!

Той изтръска лулата си, смачка въгленчетата, за да не подпалят треволяка, вдигна шапката си от земята и закуцука към улицата. Имаше нужда от информация от някой по-добър източник от този веселчун, обзет от измамно чувство за величие след толкова мъкнене по фустите на онази самомнителна хлапачка, щерката-наследница. Вляво зърна Нинив — тъкмо излизаше от Малката кула — и тръгна към нея. Тя щеше да му каже каквото искаше да научи. Нямаше начин. Кракът го жегна. „Да ме изгори дано, ако не ми дължи тя няколко отговора.“

Нинив обаче го забеляза и видимо се вкочани. За миг го изгледа как се приближава, след което изведнъж се забърза нанякъде, явно за да го избегне. На два пъти се озърна през рамо преди хората и колите да я скрият.

Той спря, навъси се и придърпа шапката над челото си. Първо да го изрита без никакъв повод, а сега да не иска и да поговори с него! Решили бяха значи да го разиграват, докато не започне да подтичва накъдето му посочат. „Е, не са си избрали подходящия човек за игричките си, кожите им да изгори дано!“

Ванин и другите стояха пред конюшнята до една каменна постройка, която много приличаше на бивш хан. Сега там непрекъснато влизаха и излизаха десетки Айез Седай. Пипе и останалите коне стояха кротко на коневръза, а Ванин и двамата пленени съгледвачи клечаха край стената. Мар и Ладвин бяха толкова различни, колкото беше възможно за двама души, единият — длъгнест и с грубовато лице, другият — нисък, набит и с добродушна физиономия, но и двамата изглеждаха явно смутени — не бяха понесли леко плена си. Двамата млади знаменосци стояха вдървено до тях и стискаха в ръце плътно увитите около прътовете знамена, сякаш сега те бяха най-важното. И също изглеждаха притеснени. Да влезеш в битка беше едно, но всички тези Айез Седай наоколо бяха нещо съвсем друго. В битката човек поне имаше шанс. Недалече от тях стояха двама Стражници, които зорко ги следяха. Уж не съвсем открито, но така, че да ги виждат.

Мат потупа Пипе по ноздрите и после се вгледа в очите му. От конюшнята излезе някакъв тип в кожен елек — тикаше количка с тор. Ванин също пристъпи да надникне в окото на Пипе. Без да го поглежда, Мат каза:

— Можеш ли да се добереш до Бандата?

— Може би. — Ванин се намръщи и повдигна клепача на Пипе. — Стига да имам късмет. Мразя да си оставям коня обаче.

— Предай на Талманес, че съм казал да стои на място и да не мърда. Може да се задържа тук няколко дни и не искам никакви проклети опити да ме спасяват. После се опитай да се върнеш тук. Без да те забележат, ако можеш.

Ванин се изплю в прахта под Пипе.

— Замеси ли се човек с Айез Седай, все едно си надява такъмите и си връзва седло на гърба. Ще се върна когато мога. — Той поклати глава и се шмугна в тълпата — дебел, рошав трътлест мъж, когото никой нямаше да заподозре като шпионин.

Единият от младоците се окашля колебливо и попита:

— Милорд, всичко ли е… Нали точно така го бяхте планирали, милорд?

— Всичко върви по плана, Вердин — отвърна Мат и потупа Пипе. Беше се напъхал в чувала и връзките бяха здраво затегнати. Обещал беше на Ранд да се погрижи Елейн да пристигне жива и здрава в Кемлин и не можеше да си тръгне без нея. А не можеше и да си иде и да остави Егвийн да си подложи главата на дръвника. Можеше да се получи така, че — Светлина, колко го гризеше това! — можеше да се получи така, че да приеме съвета на Том. Да се опита да опази проклетите глави на тези проклети жени на проклетите им рамене, като им помогне някак целият им налудничав и невъзможен план да проработи. Като междувременно се помъчи да опази собствения си врат цял и невредим. Без да се брои това, че трябваше да попречи на Авиенда да се докопа до гърлото на Елейн. Е, в най-лошия случай поне щеше да е наоколо, за да ги измъкне някак си, когато всичко това се срине. Слаба утеха. — Всичко е просто чудесно.

 

 

Елейн очакваше да намери Авиенда в чакалнята или може би отвън, но нямаше нужда да й казват, за да разбере, че я няма и на двете места. Другите Айез Седай обсъждаха основно две теми и всички говореха, зарязали хартии и пергаменти по масите. Името на Мат беше на езиците на повечето; дори слугите и новачките се поспираха, докато тичаха по задачките си, да разменят по някоя дума за него. Той беше тавирен. Дали било безопасно да се остави един тавирен в Салидар? Той наистина ли бил пребивавал в Кулата и го били оставили да си замине? Вярно ли било, че той командвал войската на Заклетите в Дракона? Не трябвало ли да го задържат за безчинствата, за конто били чували? Вярно ли било, че бил от същото село, от което били Преродения Дракон и Амирлин? И нали имало двама тавирен, свързани с Преродения Дракон — та кой бил вторият и къде можел да бъде намерен? Може би Мат Каутон знаел. Толкова мнения, колкото бяха хората, които ги изказваха.

Имаше обаче два въпроса, които Елейн очакваше да чуе, но не ги чу. Какво търсеше Мат в Салидар и как Ранд бе разбрал къде да го изпрати? Тези въпроси никой не ги задаваше. Но тук по някоя Айез Седай се увиваше в шала си, сякаш изведнъж й ставаше студено, или се сепваше, щом разбереше, че някой я е заговорил, там някоя слугиня зяпваше в празното посред стаята, след което се съвземаше и тръскаше глава, или някоя готвачка мяташе изплашени погледи към Сестрите. Мат не беше чак котарак, промъкнал се в гълъбарника, но почти. Самият факт, че Ранд бе разбрал къде са, беше в състояние да ги смрази.

Авиенда предизвикваше по-малко коментар, но Сестрите не можеха да се сдържат да не говорят и за нея, и то не само за да сменят темата. Не се случваше всеки ден някоя дивачка просто ей така да им дойде на крака, особено с такава забележителна сила, и айилка на всичко отгоре. Последното искрено омайваше умовете на всички Сестри. Никоя айилка досега не беше се обучавала в Кулата и много малко Айез Седай бяха прониквали в Айилската пустош.

Само един въпрос беше достатъчен, за да разбере къде я държат, при това без да я споменава по име — Елейн много добре знаеше как се държат Айез Седай, решат ли, че някоя трябва да стане новачка.

— Ще облече тя бялото преди да е паднала нощта — заяви убедено Акаррин. Крехка Кафява, тя кимаше натъртено почти при всяка своя дума. Двете Сестри с нея закимаха също толкова уверено.

Елейн тихо изцъка и бързо излезе навън. Зърна Нинив, която почти подтичваше и се оглеждаше през рамо толкова начесто, че непрекъснато се блъскаше в хората. Елейн си помисли дали да не я настигне — нямаше нищо против да си има компания, — но не й се тичаше в тази жега, въпреки онзи номер със съсредоточаването, а друг начин, изглежда, нямаше. Въпреки това надигна полите си и се забърза. Преди да е изминала петдесетина крачки, усети, че към нея се приближава Биргит, обърна се и я видя да тича по улицата. С нея беше и Арейна, която все пак спря малко встрани, скръсти ръце и се намръщи. Тази жена беше истински навлек и определено не беше променила възгледите си само защото Елейн вече наистина беше станала Айез Седай.

— Реших, че трябва да го знаеш — каза й тихо Биргит. — Току-що чух, че когато тръгнем за Ебу Дар, Вандийн и Аделиз също ще тръгнат с нас.

— Разбирам — измърмори Елейн. Възможно беше тези двете да ги пращат да се присъединят към Мерилил по някаква причина, въпреки че при Тилин имаше вече три Айез Седай, или може би си имаха своя собствена задача в Ебу Дар. Не вярваше нито на едното, нито на другото. Арейна беше заела ума й, както и Съветът. Елейн и Нинив щяха да бъдат придружени от две истински Айез Седай като две момиченца, които не могат да отидат на бал без възрастни придружителки. — Тя май разбира, че няма да дойде.

Биргит погледна, в посоката, в която се взираше Елейн — към Арейна, — след което сви рамене.

— Разбира и това никак не я радва. Аз лично чакам с нетърпение да тръгнем.

Елейн се поколеба само за миг. Обещала беше да пази тайни, което никак не й харесваше, но не беше обещала да не се опитва да убеди другата жена, че от това няма никаква нужда и че е съвсем безсмислено.

— Биргит, Егвийн…

— Не!

— Защо не? — Скоро след като бе направила от Биргит свой Стражник, тя беше решила, че като обвърже Ранд, ще го накара по някакъв начин да й обещае да прави каквото му каже, поне тогава, когато е важно. Напоследък бе взела решение за друга уговорка. Щеше да го задължи да отговаря на въпросите й. Биргит отговаряше когато сама решеше, отбягваше ги, когато й хрумнеше, а понякога на лицето й просто се изписваше упоритост, както сега. — Кажи ми само защо не, и ако е достатъчно основателно, повече няма да те моля.

Отначало Биргит само изръмжа, но после хвана Елейн под мишница и почти я повлече към близката уличка. Никой наоколо не им обръщаше внимание, а Арейна си остана на място, макар лицето й да беше съвсем помръкнало, но въпреки това Биргит се заоглежда предпазливо и заговори шепнешком:

— Винаги когато Колелото ме извъртеше отново в живия свят, се раждах, живеех и умирах, без изобщо да знам, че съм обвързана за Колелото. Научавах го едва в промеждутъците между двата си поредни живота, в Тел-айеран-риод. Понякога ставах известна, дори прочута, но си бях като всички други, не някоя си от легендите. Този път бях откъсната, не изхвърлена от въртежа. За първи път, откакто съм в плът, знам коя съм. За първи път може би и други хора го знаят. Том и Джюйлин например го знаят. Те нищо не казват, но съм сигурна. Гледат ме не като другите хора. Ако кажа, че ще се покатеря на върха на някоя стъклена планина, за да убия там някой гигант с голи ръце, те просто ще ме попитат дали няма да имам нужда от малко помощ по пътя и при това няма да очакват, че ще имам.

— Не разбирам — отвърна замислено Елейн, а Биргит въздъхна.

— Не знам дали ще мога да преживея всичко това. В другите си животи правех това, което трябваше, това, което изглеждаше редно, достатъчно, колкото за Мерион, за Джоана или която и да е друга жена. Сега аз съм Биргит от сказанията. Всеки, който го знае, ще го очаква. Чувствам се направо като перотанцьорка на Тованския събор.

Елейн не я попита какво ще рече това — когато Биргит споменеше разни неща от предишните си животи, обясненията обикновено се оказваха по-объркващи от незнанието.

— Това са пълни глупости — каза тя твърдо и прегърна Биргит през кръста. — Аз знам и аз определено не очаквам от теб да убиваш гиганти. Егвийн също. А тя вече знае.

— Докато сама не съм го признала — промърмори Биргит, — все едно че не го знае. И не си прави труда да ми казваш, че и това е глупост. Знам, че е така, но това не променя нищо.

— А какво ще кажеш за нещо друго? Тя е Амирлин, а ти си Стражник. Тя заслужава да й се довериш, Биргит. Има нужда от това.

— Свърши ли най-после с нея? — подвикна Арейна. — Щом ще тръгваш нанякъде и ще ме оставяш, поне можеш да ми помогнеш в стрелбата, както ми обеща.

— Ще помисля за това — тихо каза Биргит на Елейн, после отиде при Арейна и я дръпна за плитката точно под врата. — Ще си поговорим с тебе и за стрелбата — каза и я забута по улицата, — но първо ще си поговорим малко за добрите обноски.

Елейн поклати глава, после изведнъж се сети за Авиенда и се разбърза. Къщата не беше далеко.

Не можа да я познае веднага — бе свикнала да я вижда в кадин-сор, с късо подстригана коса, а не с пола, блуза и шал и с коса под раменете, прибрана назад със сгъната забрадка. На пръв поглед Авиенда не изглеждаше да е притеснена от нещо. Седнала непохватно на един стол — айилците не бяха свикнали със столове, — тя като че ли кротко пиеше чай с пет Сестри, разположени в кръг в дневната. Къщите, подслоняващи Айез Седай, си имаха дневни, въпреки че Елейн и Нинив все още живееха в тясната си стаичка. Но когато се вгледа по-внимателно в Авиенда, Елейн забеляза, че тя мята тревожни погледи към Айез Седай над ръба на чашката си. За трети поглед време не остана — щом я забеляза, Авиенда веднага скочи и изтърва чашката си на идеално пометения под. Елейн беше виждала малко айилци, освен в Сърцето на Камъка, но знаеше, че умеят да сдържат чувствата си, а Авиенда го правеше много добре. Само че сега на лицето й се беше изписала чиста болка.

— Съжалявам — каза спокойно Елейн, — но се налага да я отведа за малко. Сигурно ще можете да поговорите с нея по-късно.

Петте жени стиснаха устни, но Елейн не им обърна внимание.

Авиенда метна вързопа си на гръб, но се поколеба, докато Елейн не я подкани да я последва. На улицата Елейн й каза:

— Моите извинения. Ще се погрижа това повече да не се случва. — Сигурна беше, че ще може да го уреди. Или Егвийн поне — със сигурност. — Няма обаче много места, където можем да си поговорим насаме. В моята стая по това време е доста горещо. Можем да се опитаме да си намерим някоя сянка или да пийнем чай, стига вече да не са ти напълнили корема с чай.

— В стаята ти. — Авиенда явно все още не искаше да говорят. Тя внезапно се затича към една подминаваща кола, натоварена с дърва за огрев, и измъкна един клон, по-дълъг от ръката и и малко по-дебел от палеца й. После се върна при Елейн и започна да го кастри с ножа си; наточеното острие сряза по-малките клонки като бръснач. Болката на лицето й се беше стопила. Сега изглеждаше изпълнена с решимост.

Елейн я погледна накриво. Не вярваше Авиенда да се кани да й посегне, каквото и да твърдеше този простак Мат Каутон. Но пък… Тя знаеше много малко за джи-е-тох; Авиенда й беше обяснила някои неща, докато бяха заедно в Камъка, но много малко. Сигурно Ранд беше казал или направил нещо. Сигурно този техен заплетен лабиринт от чест и дълг изискваше Авиенда да… Не й се струваше възможно. Но може би…

Когато влязоха в стаята й, тя реши да постави въпроса открито. Погледна другата жена — съвсем съзнателно, без да прегръща сайдар — и каза:

— Мат твърди, че си дошла да ме убиеш.

Авиенда примигна.

— Вие влагоземците винаги преобръщате всичко наопаки — каза тя удивена, остави тоягата на леглото на Нинив и грижливо положи ножа си до нея. — Моята почтисестра Егвийн ме помоли да пазя Ранд ал-Тор за теб и аз обещах да го направя. — Вързопът и шалът й паднаха на пода до вратата. — Имам тох към нея, но още по-голям към теб. — Развърза блузата си и я смъкна, след което надигна долната си риза до кръста. — Обичам Ранд ал-Тор и веднъж си позволих да легна с него. Имам тох и те моля да ми помогнеш да си го посрещна. — Обърна се с гръб и коленичи в тясното място между двете легла. — Можеш да използваш тоягата или ножа, ако искаш; тох е мой, но изборът е твой. — Тя вдигна брадичка и изпъна врат. Очите й бяха затворени. — Каквото и да избереш, приемам.

Коленете на Елейн омекнаха. Мин беше казала, че третата жена ще е опасна, но Авиенда? „Почакай! Тя каза, че е… С Ранд!“ Ръката й посегна към ножа на леглото и тя едва успя да я спре.

— Я ставай! И си облечи блузата. Аз няма да те ударя… — Само няколко пъти? Стисна ръце да ги удържи. — И няма да го пипна тоя нож. Моля те, махни го от очите ми. — Можеше да й го подаде, но не беше сигурна дали е безопасно да хваща оръжие точно в този момент. — Никакъв тох нямаш към мен. — Надяваше се, че това е верният израз. — Обичам Ранд, но изобщо не се притеснявам, че и ти го обичаш. — Лъжата опари езика й. Авиенда всъщност беше лягала с него!

Все така на колене Авиенда се обърна и я изгледа намръщено.

— Не те разбирам. Да не би да ми предлагаш да си го поделим? Елейн, ние сме приятелки, мисля, но трябва да сме като първосестри, ако ще ставаме сестрожени. Ще ни е нужно време, докато разберем дали това е възможно.

Елейн усети, че е зяпнала, и затвори устата си.

— Приятелки сме — отвърна тя тихо. Мин непрекъснато повтаряше, че щели да си го поделят… но не и по този начин! Дори мисълта за това й се струваше неприлична! — Но е малко по-сложно. Има и още една жена, която го обича.

Авиенда се изправи толкова бързо, че сякаш в един момент беше едновременно и долу, и горе.

— Как се казва? — Зелените й очи блеснаха и ръката й стисна ножа.

Елейн едва не се разсмя. „Само преди малко ми приказваше за подялба, а сега освирепя като… като… като мен“ — довърши тя наум и никак не остана доволна от тази мисъл. Но всичко можеше да бъде и по-лошо. Много по-лошо. Можеше да е Берелайн. След като все едно трябваше да има някоя, защо да не е Авиенда? „И по-добре да се оправя с това, вместо да се цупя като ядосано детенце.“ Тя седна на леглото и стисна ръце в скута си.

— Прибери го най-после това в канията и седни малко, Авиенда. И моля те, облечи си блузата. Много имам да ти разправям. Има една жена — моя приятелка, почти сестра — казва се Мин…

Авиенда се облече, наистина, но мина доста време преди да склони да седне и още повече, докато Елейн успее да я убеди, че не бива да се настройва срещу Мин. С последното поне се съгласи и най-сетне неохотно отрони:

— Трябва да я опозная. Няма да го деля с жена, с която не мога да бъда първосестра. — При което изгледа изпитателно Елейн и тя въздъхна.

Авиенда щяла да обмисля дали да го подели с нея. Мин беше готова да го дели с нея. Нима само тя от трите беше нормална? Според картата под дюшека й Мин скоро трябваше да пристигне в Кемлин, ако вече не беше пристигнала. Не знаеше какво й се иска да се случи там, знаеше само, че Мин трябва да използва виденията си, за да му помогне. Което означаваше, че Мин ще е близо до него. Докато тя самата заминаваше за Ебу Дар.

— Има ли поне едно нещо в живота, което да е просто, Авиенда?

— Не и когато са намесени мъже.

Елейн не разбра кое я изненада повече — това, че тя самата се разсмя, или че се смееше Авиенда.