Робърт Джордан
Господарят на хаоса (39)

Глава 38
Внезапен хлад

Жаркото слънце все още се издигаше зад гърба на Мат и той беше доволен, че шапката му прави поне малко сянка. Алтарският лес беше гол като през зимата и още по-кафяв, с борове, кожолист и други вечно зелени дървета с посърнал вид и дъбове, ясени и лески — съвсем оголени. Още нямаше обед, така че най-голямата жега тепърва щеше да се изсипе, а вече беше все едно че яздиш в пещ. Палтото му беше метнато на дисагите, но от потта тънката ленена риза беше залепнала на гърба му. Бандата се придвижваше с пращене през гората. Малко птици се мяркаха — и никакви катерици. Мухи обаче имаше колкото щеш, а също и рояци хапливчета, сякаш бяха посред разгара на лятото, а не оставаше по-малко от месец ли Празника на светлините. Всъщност не беше по-различно от онова, което бе видял по Еринин, но това, че го намери и тук, го безпокоеше. Нима целият свят се канеше да пламне?

Авиенда крачеше до Пипе с вързопа си на гърба, явно без да я притесняват хапещите мухи, и вдигаше далеч по-малко шум от коня въпреки полите си. Очите й оглеждаха околните дървета, сякаш не се доверяваше на съгледвачите и фланговите патрули на Бандата, че ще ги предпазят от засада. Нито веднъж не беше приела да пояяди, което той бездруго не очакваше, знаейки какво е отношението на айилците към ездата, но и не беше му създавала неприятности, освен ако точенето на ножа й всеки път, когато спираха да отдъхнат, не се смяташе за предизвикателство. Разбира се, налице беше инцидентът с Олвер. Олвер яздеше сивия дългокрак кон, който Мат му беше намерил сред резервните, и току я поглеждаше нащрек. Още на втората нощ се беше опитал да й забие ножа, който носеше на колана си — крещеше, че айилците били убили баща му. Разбира се, тя само му го беше измъкнала от ръцете, но въпреки че Мат го нахока и се опита да му обясни разликата между Шайдо и другите айилци — нещо, за което самият той не беше съвсем сигурен, че го разбира — Олвер непрекъснато я гледаше с гняв. Той не обичаше айилците. От друга страна, Авиенда, изглежда, се притесняваше от Олвер, което пък Мат съвсем не разбираше.

Дърветата бяха достатъчно високи, за да пропуснат ветреца да зашуми под рехавия балдахин над главите им, стига да лъхнеше, но Червената ръка висеше унило, както и другите две знамена, които Мат беше изровил, след като Ранд ги преведе през онзи праг в загърнатата от нощта ливада. Знамето на Дракона и едно от онези, които Бандата наричаше „знамето на ал-Тор“, древния символ на Айез Седай. Един прошарен старши знаменосец, тип с тесни очи и с повече белези дори от Дерид, настояваше да носи знамето по малко всеки ден — нещо, което правеха малцина от знаменосците. Талманес и Дерид бяха осигурили младши кавалеристи за другите две, младежи със свежи лица, които се бяха показали достатъчно стабилни, за да им се повери малко отговорност.

Три дни бяха минали, откакто бяха в Алтара, три дни сред лесовете, без да срещнат и един Заклет в Дракона — или някой друг, впрочем — и Мат се надяваше да не срещнат никого поне още един ден, докато не стигнат проклетия Салидар. Ако се оставеха настрана Айез Седай, оставаше проблемът как да задържи Авиенда да не стисне Елейн за гърлото. Малко съмнения хранеше той защо точеше така настървено ножа си, чийто резец блестеше като низ от елмази. Много се боеше, че ще се наложи да задържи айилката под стража, заедно с проклетата му щерка-наследница. Ранд и проклетите му жени! Според Мат всяко нещо, което можеше да позабави Бандата и да го задържи по-надалече от кашата, която го очакваше в Салидар, щеше да е само за добро. Това, че спираше рано и потегляше късно, помогна. Както и фургоните на обоза в тила, както се тътреха мудно през гората. Но по-бавно от това Бандата просто не можеше да язди. Много, ама много скоро, Ванин със сигурност щеше да забележи нещо.

Помисли си за името му, та го привика, и ето че дебелият съгледвач изникна сред дърветата отпред с още четирима конници. Призори беше тръгнал с шестима.

Мат вдигна стиснатия си пестник да даде знак за спиране и по колоната премина тихо мърморене. Първата му заповед след преминаването през прага беше „никакви барабани, никакви тромпети, никакви флейти и никакви проклети песни“. И макар отначало да имаше няколко навъсени лица, след първия ден в този горист терен, където човек не можеше да види ясно на повече от стотина крачки, а в повечето случаи и това не се удаваше, никой изобщо не възрази.

Мат отпусна копието си на седлото и изчака, докато Ванин се приближи и го поздрави небрежно.

— Намери ли ги?

Ванин се наведе на една страна и се изплю през редките си зъби. Толкова се потеше, че чак се топеше.

— Намерих ги. На осем-десет мили на запад. Из горите има Стражници. Видях как един спипа Мар — просто изникна от нищото с един от ония плащове и го помете от седлото. Здравата му се нахвърли, но не го уби. Предполагам, че Ладвин не се появи по същата причина.

— Значи знаят, че сме тук. — Мат издиша тежко. Не очакваше, че двамата ще премълчат нещо пред Стражниците, камо ли пред Айез Седай. Но пък, от друга страна, Айез Седай трябваше да го разберат рано или късно. Просто му се искаше да е по-късно. Той плесна една конска муха на китката си. — Колко са?

Ванин отново се изплю.

— Повече, отколкото очаквах да видя. Влязох в селото пешком и по улиците беше пълно с айезседайски мутри. Двеста, триста може би. Гледах да не забележат, че ги броя. — Преди на този шок да му остане време да заглъхне, Ванин се постара да му поднесе следващия. — Имат си и армия. Станува на север, предимно. Повече от твоята. Може би два пъти повече.

Междувременно Талманес, Нейлсийн и Дерид дойдоха при тях и спряха конете си.

— Чухте ли? — попита ги Мат и те кимнаха умислено. Късметът му в битките беше нещо много добро, но при числено надмощие две към едно, като се прибавеха и неколкостотин Айез Седай, и най-добрият късмет щеше да се поозори. — Не сме дошли тук да се бием — напомни им той, но лицата им останаха посърнали. Впрочем, от забележката и на него самия не му олекна. Важното беше дали Айез Седай ще поискат тяхната армия да се бие.

— Подгответе Бандата за отбрана — разпореди се той. — Разчистете колкото може повече терен и използвайте дърветата за барикади. — Талманес направи също толкова кисела гримаса, колкото и Нейлсийн: обичаха да са на седлата и да могат да се движат, когато се бият. — Мислете. Може да има Стражници, които точно в този момент ни наблюдават. — Изненада се, като видя, че Ванин кимна и многозначително отмести поглед надясно. — Ако ни видят, че се готвим за отбрана, значи явно не се готвим за щурм. Това ще ги накара да ни оставят на мира, а ако не, поне ще сме подготвени. — Това го схванаха, Талманес по-бързо, отколкото Нейлсийн. Дерид кимаше от самото начало.

Нейлсийн заусуква намазаната си брада и промърмори:

— И какво смяташ да правиш? Просто да седиш и да чакаш да дойдат?

— Това ти ще го направиш — каза му Мат. Да го изгори дано Ранд и неговото „навярно петдесетина Айез Седай!“ Да го изгори дано с неговото „Уплаши ги малко!“ Да изчака, докато някой от селото дойде и го попита защо са тук и какво искат, му се стори много добра идея. Никакви тавиренски усуквания този път. Всяка битка щеше сама да му дойде на крака; нямаше нужда сам да се пъха в нея.

— Натам ли са? — каза Авиенда и посочи. И без да дочака отговор, намести вързопа си и закрачи на запад.

Мат зяпна след нея. „Проклети айилци.“ Някой Стражник сигурно щеше да се опита да спипа и нея и тя щеше да му донесе главата му. А може би не, Стражниците все пак си бяха Стражници — ако се опиташе да наръга някой от тях с ножа си, сигурно щеше да пострада. А освен това, ако се добереше до Елейн и започнеше да й скубе косата заради Ранд, или по-лошо, да и забие нож в… Тя вече се движеше много бързо, почти подтичвайки, нетърпелива да стигне до Салидар. „Кръв и кървава пепел!“

— Талманес, поемаш командата, докато се върна, но няма да помръдваш оттук, освен ако някой не скочи върху Бандата с двата си ботуша. Тия четиримата ще ти кажат с какво може да си имаш работа. Ванин, ти тръгваш с мен. Олвер, стой край Дерид, в случай че се наложи да ми прати вест. Можеш да го научиш как се играе на змии и лисици — добави той и се ухили. — Той каза, че искал да се научи. — Челюстта на Дерид увисна, но Мат вече обръщаше коня да тръгне. Щеше да е страхотно, ако накрая някой Стражник го завлечеше в Салидар с буца на главата. Как да намали риска от това? Знамената привлякоха погледа му. — Ти оставаш тук — каза той на знаменосеца с прошарената коса. — Другите двама тръгват с мен. И тия неща ги дръжте свити.

Странната му малка свита бързо настигна Авиенда. Ако нещо можеше да убеди Стражниците да го пуснат, без да го закачат, това щеше да е единствено видът им. Не можеше да се крие никаква заплаха в една жена и четирима мъже, които явно не правеха никакво усилие да се прикрият и при това носеха две знамена. Той огледа двамата младши кавалеристи. Вятър все още нямаше, но двамата държаха знамената увити около дръжките. Лицата им бяха изопнати. Само глупак би посмял да развее тези проклетии пред Айез Седай.

Авиенда го изгледа накриво и понечи да измъкне ботуша му от стремето.

— Вдигни ме — разпореди се тя кратко.

Защо, в името на Светлината, й се бе дощяло да язди точно сега? Е, нямаше да я остави да се катери и най-вероятно да го смъкне от седлото — виждал беше как айилците се качват на коне.

Той плесна поредната муха, наведе се и я хвана за ръката.

— Дръж се. — И я издърпа с пъшкане зад себе си. Беше висока почти колкото него и доста тежка. — Просто ме хвани през кръста. — Тя пак го изгледа накриво и се изви непохватно, докато не седна на една страна, с крака оголени над коленете, без това изобщо да я притеснява. Хубави крака, но той не смяташе да се увлича повече с друга айилка, дори и да не беше хлътнала до ушите по Ранд.

След малко тя заговори.

— Онова момче, Олвер. Шайдо ли са убили баща му?

Мат кимна, без да се обръща. Дали изобщо щеше да забележи проклетите Стражници, преди да е станало твърде късно? Ванин яздеше отпред отпуснат като чувал с говежда лой, както винаги, но острият му поглед шареше наоколо.

— А майка му е умряла от глад? — попита Авиенда.

— Да. Или от болест. — Стражниците носеха онези техни плащове, които се сливаха с всичко. Можеше да минеш край някой от тях, без изобщо да го забележиш. — Олвер не беше много ясен, а и аз не съм го разпитвал. Той сам я заровил. Защо? Да не смяташ, че му дължиш нещо, защото айилците са му отнели семейството?

— Да му дължа? — Гласът й прозвуча изненадано. — Не съм убила нито баща му, нито майка му, а и да бях, те са били дървоубийци. Как бих могла да имам тох? — И продължи все едно по същата тема. — Ти не се грижиш за него както трябва, Мат Каутон. Мъжете бездруго нищо не разбират от гледане на деца, но той е твърде малък, за да прекарва цялото си време сред възрастни мъже.

Сега вече Мат я изгледа и примигна. Беше си свалила забрадката и енергично решеше тъмночервеникавата си коса с гребен от излъскан зелен мрамор. Без да пада при това. На всичкото отгоре си беше надянала красиво изработен сребърен гердан и една широка гривна от слонова кост.

Той поклати глава и продължи да оглежда леса. Айилки или не, всички си приличаха в някои неща. „Дори да иде свършекът на света, една жена ще иска време да си среше косата. Светът да свършва, една жена ще намери време да каже на един мъж, че нещо е сбъркал.“ Това щеше да е напълно достатъчно да го накара да се изкиска, ако не се притесняваше дали точно в този момент не го следят Стражници.

Слънцето вече прехвърляше зенита, когато лесът изведнъж свърши. По-малко от стотина крачки голо сечище отделяха гората от селото и теренът имаше запуснат вид, сякаш отдавна не беше разчистван. Самият Салидар се оказа доста голямо селище, със сиви каменни къщи, покрити със сламени покриви, улиците бяха оживени и изпълнени с народ.

Никой не се опита да го спре, но хората му правеха път и всяко око се извръщаше към него и странната му малка свита. Добре, ясно беше, че знаеха. Всички знаеха. Той се отказа да брои лицата на Айез Седай, след като стигна до петдесет — това число го стигна много бързо, без да напряга много ума си. Сред тълпата не се мяркаха войници, освен ако не се брояха Стражниците, някои наметнати с менящите цветовете си плащове, други — опипващи дръжките на мечовете си, докато го следяха как отминава. Липсата на войници в селото просто означаваше, че всички са си в лагерите, за които беше споменал Ванин. А това, че всички войници са си в лагерите, на свой ред означаваше, че са готови да направят нещо. Мат се надяваше, че Талманес все пак има малко разум, но понякога изгаряше от нетърпение да влезе в битка също като Нейлсийн. Трябваше да възложи командата на Дерид — Дерид бе преживял твърде много битки, за да се поддава на подобно нетърпение — но благородниците нямаше да го приемат. Също така в Салидар, изглежда, нямаше мухи. „Сигурно и мухите знаят нещо, което аз не знам.“

Някаква жена привлече погледа му — с приятна външност и много странно облекло: широки жълти панталони и късо бяло палто, с прибрана на изкусно сплетена плитка златиста коса. На всичко отгоре носеше лък. Тя забеляза, че я гледа, и се шмугни в някаква тясна странична уличка. Нещо свързано с нея погъделичка паметта му, но не можа да се сети какво. Тъкмо в това се състоеше белята с древните му спомени — непрекъснато му се мяркаха хора, които му се струваха познати и които се оказваха умрели преди хиляда години, когато най-сетне се сетеше кои са. Може пък наистина да беше виждал някоя, която прилича на нея. „Още някоя Ловкиня на Рога сигурно“ — помисли си той кисело и я разкара от главата си.

Нямаше смисъл да язди насам-натам, докато някой го заговори, още повече че, изглежда, никой нямаше подобно намерение. Мат дръпна юздите и кимна на една стройна тъмнокоси жена, която го изгледа хладно и питащо. Не изглеждаше зле, но беше твърде кльощава за вкуса му. На кой би му харесало да го ръгат с кокали при всяка прегръдка?

— Аз съм Мат Каутон — каза той с добре премерен равен тон. Ако очакваше да й се кланя и да й пълзи — друг път, но пък и да й се репчи щеше да е глупаво. — Търся Елейн Траканд и Егвийн ал-Вийр. Както и Нинив ал-Мийра, предполагам. — За нея Ранд не му беше споменал, но той знаеше, че бе заминала с Елейн.

Айез Седай примигна изненадана, но само след миг строгото спокойствие се върна на лицето й. Тя го изгледа, както и останалите, един по един, спирайки се повече на Авиенда, после се загледа в двамата млади конници толкова продължително, че Мат се зачуди дали не вижда и Дракона и черно-белия диск през платнените калъфи, в които бяха загърнати.

— Последвайте ме — каза най-сетне тя. — Ще видя дали Амирлинския трон може да ви приеме. — Жената се обърна и тръгна по улицата.

Мат сръга Пипе да я последва, а Ванин промърмори:

— Да питаш една Айез Седай за каквото и да било не е на добро. Можех да ти покажа къде да отидем. — И кимна към една триетажна сграда пред тях. — На онова там му викат Малката кула.

Мат сви рамене. Малката кула? И си имаха тук Амирлински трон? Съмняваше се, че жената бе имала предвид Елайда. Ранд пак беше сбъркал. Тази пасмина тук изобщо не беше изплашена.

Пред каменната сграда кльощавата Айез Седай спря и каза безцеремонно:

— Почакайте тук. — И изчезна вътре.

Авиенда скочи на земята и Мат бързо я последва, готов да я сграбчи в случай, че се опита да му избяга. Дори да му се наложеше да пролее малко кръв, нямаше да я остави да му се измъкне и да клъцне гърлото на Елейн преди да е успял да поприказва с тази така наречена Амирлин. Но тя остана неподвижна, загледана напред и скръстила ръце под гърдите си, с наметнат на лактите й шал. Изглеждаше съвсем спокойна, въпреки че като нищо можеше да е изплашена до мозъка на костите си. Ако имаше малко ум в главата, щеше да се изплаши. Около тях вече се беше струпала гъста тълпа.

Айез Седай вече ги обграждаха плътно и ги гледаха безмълвно. Всъщност като че ли гледаха повече Авиенда, отколкото него, но той усещаше студените им погледи. Едва се сдържа да не опипа сребърната лисича глава, висяща на гърдите му под ризата.

Една Айез Седай с гладко лице се измъкна пред тълпата — теглеше за ръка крехка млада жена в бяло. Той смътно си спомни, че Айез Седай май се казваше Аная, но тя като че ли изобщо не се интересуваше от него.

— Сигурна ли си, дъще? — запита тя новачката.

Устните на младата жена леко се присвиха, но тя не си позволи раздразнението да се прокрадне в гласа й.

— Все още като че ли сияе, или по-скоро блести. Наистина го виждам. Само дето не знам защо.

Аная се усмихна доволна.

— Той е тавирен, Никола. Разкрила си първия си Талант. Ти можеш да виждаш тавирен. А сега, марш обратно в класа си. Бързо. И гледай да не закъснееш. — Никола приклекна в реверанс, хвърли последен поглед към Мат и се шмугна сред обкръжилите ги Айез Седай.

Едва тогава Аная извърна погледа си към него — един от онези айезседайски погледи, предназначени да смутят всяка човешка душа. Разбира се, някои Айез Седай знаеха за него — някои дори знаеха много повече, отколкото би му харесало, и като си помисли, Аная май беше една от тях — но да го обяви по такъв начин, пред толкова много жени с тия студени айезседайски очи… Дланите му погалиха дръжката на копието му. Лисича глава или не, бяха предостатъчно, за да могат да го спипат. „Проклетите Айез Седай! Проклетият му Ранд!“

Вниманието на Аная обаче се задържа върху него само за миг. Тя пристъпи към Авиенда и попита:

— А на теб как ти викат, дъще? — Тонът й беше учтив, но бе явно, че очаква отговор, без бавене при това.

Авиенда я изгледа — беше с цяла глава по-висока от Айез Седай.

— Аз съм Авиенда, от септата Девет долини на Таардад Айил.

Устата на Аная се изкриви в лека усмивка — бе усетила предизвикателната нотка.

Мат взе да се чуди коя от двете ще спечели това надвиване с погледи, но преди да реши на коя да заложи, друга Айез Седай се присъедини към тях, жена, чиито мършави скули създаваха впечатление за преклонна възраст въпреки гладките й бузи и лъскавата кафява коса.

— Ти знаеш ли, че можеш да преливаш, дъще?

— Знам — отвърна кратко Авиенда и сви устни сякаш да им покаже, че няма намерение да приказва повече, но за съжаление беше казала повече от достатъчно. Айез Седай се скупчиха около нея, избутвайки Мат настрана.

— На колко си години, дъще?

— Много сила си развила, но много повече ще можеш да научиш като новачка.

— Много ли айилчета умират от немощ преди да стигнат твоите години?

— Откога започна да…

— Можеш ли да…

— Ти наистина би трябвало…

— Ти трябва да…

На входа се появи Нинив — толкова внезапно, че сякаш бе изникнала от въздуха — и изгледа Мат с присвити очи.

— А ти какво правиш тук, Матрим Каутон? Предполагам, че би било прекалено да се надява човек, че имаш нещо общо с онази армия на Заклетите в Дракона, която се кани да ни връхлети?

— Всъщност — отвърна той сухо — аз я командвам.

— Ти! — Нинив зяпна, но веднага се окопити и заопъва синята си рокля, сякаш беше омачкана. Деколтето й беше доста дълбоко — поне Мат не помнеше да се е обличала така — толкова изрязано, че разкриваше отчасти гърдите й. Доста по-различна дреха от онези, които носеше на село. — Е, влизай с мен — подкани го тя рязко. — Ще те заведа при Амирлин.

— Мат Каутон — подвикна Авиенда, малко задъхано. Оглеждаше се над главите на навалицата да го зърне. — Мат Каутон. — Само толкова, но за айилка изглеждаше доста притеснена.

Айез Седай около нея продължаваха със спокойни гласове, назидателни и безмилостни:

— Виж, за теб ще е най-добре да…

— Трябва добре да помислиш дали…

— Много по-добре ще е…

— Едва ли би се сетила, че…

Мат се ухили. Тя можеше за миг да измъкне ножа си, но в тази гмеж според него едва ли щеше да й свърши работа. Скоро нямаше да хукне да спипа Елейн, това поне беше сигурно. Зачуден дали няма да я намери облечена в бяла рокличка на излизане, той подхвърли копието си на Ванин и каза:

— Хайде, води, Нинив. Да видим тази ваша Амирлин.

Тя го изгледа намръщено и тръгна към вратата. Подръпваше плитката си и мърмореше като че ли на себе си:

— Това ще да е работа на Ранд, нали? Знам си аз. Все той ще е замесен. Да изкарва ума на хората. А ти само внимавай как стъпваш, лорд-генерал Каутон, или, кълна се, ще съжалиш, че не съм те спипала пак, че крадеш къпини. Хората ще ми плаши той! Дори един мъж би трябвало да има малко ум в главата! И престани да ми се хилиш така, Мат Каутон! Че хич не знам какво ще те…

По масите вътре имаше други Айез Седай — заприлича му малко на гостилница въпреки всичките грижливо пишещи или раздаващи заповеди Айез Седай, — но те почти не поглеждаха към него и Нинив, докато двамата пресичаха помещението. Що за игра му играеха? Някаква Посветена мина покрай него, мърморейки си под нос, но нито една Айез Седай не каза и дума. Той беше бил в Кулата съвсем за кратко, но много добре знаеше, че Айез Седай не допускат такива неща.

Стигнаха дъното на помещението и Нинив бутна една врата, която сигурно помнеше и по-добри времена. Всичко тук като че ли беше виждало по-добри времена. Мат я последва… и се закова на място. Ето ти я Елейн, по-хубава от всякога с тази нейна златиста коса — и пак се правеше на велика дама — в зелена коприна и с вечната си снизходителна усмивчица, с високо вдигнати вежди. А ето я и Егвийн, седнала зад някаква маса, с питаща усмивка на лицето. И с шарф с ресни със седем цвята над бледожълтата рокля! Той бързо се озърна назад и дръпна вратата да я притвори преди някоя от Айез Седай оттатък да е видяла.

— Сигурно си мислите, че е много смешно — изръмжа той и с две крачки стигна до масата, — но ако го разберат, кожите ще ви съдерат. Хич няма да ви простят, проклетници такива, ако… — Той сграбчи шарфа от врата на Егвийн, дръпна го… и сребърната лисича глава на гърдите му се вледени.

Той бутна Егвийн настрани и ги изгледа ядосано. Егвийн изглеждаше само озадачена, но Нинив отново беше зяпнала, а големите сини очи на Елейн сякаш всеки миг щяха да изскочат. Някоя от тях се беше опитала да използва Силата върху него. Едно от малкото хубави неща от пътуването му през онзи тер-ангреал беше медальонът с лисичата глава. Предполагаше, че и той е тер-ангреал, но въпреки това беше много благодарен за него. Докато се опираше до кожата му. Единствената сила не можеше да го засегне. Не и сайдар, във всеки случай — за това бе получил достатъчно доказателства. Но опиташе ли някоя, главата се вледеняваше.

Той хвърли шарфа и шапката си на масата и седна, а после се надигна, измъкна няколко възглавнички от седалката и ги хвърли на пода. Вдигна крак на ръба на масата и изгледа глупавите жени.

— Тези възглавнички ще ви потрябват, ако тази ваша така наречена Амирлин разбере за малката ви шегичка.

— Мат… — почна Егвийн решително, но той я отряза.

— Не! Ако искахте да говорим, трябваше да говорите, а не да ме тряскате с проклетата си Сила. Сега ще слушате.

— Но как можа да… — възкликна Елейн. — Потоците просто… изчезнаха.

Почти в същия миг Нинив изръмжа заплашително:

— Мат Каутон, ти правиш най-голямата…

— Казах да слушате! — Той посочи с пръст Елейн. — Теб те връщам в Кемлин, стига да мога да задържа Авиенда да не те убие. Ако не искаш да ти срежат хубавата шийка, стой плътно до мен и прави каквото аз кажа, без никакви въпроси! — Пръстът му се отмести към Егвийн. — Ранд каза, че ще те върне при Мъдрите, каквото и да ти се ще, и ако това, което видях преди малко, е показателно за глупостите, които вършите, съветът ми е да се съобразиш с него веднага! Изглежда, че знаеш как се Пътува — тук Егвийн се сепна, — тъй че ще можеш да отвориш едно прагче за Бандата. И не искам никакви спорове, Егвийн! Както и от теб, Нинив! Би трябвало да те оставя тук, но ако искаш да дойдеш, идвай. Само че те предупреждавам. Ако ми дръпнеш тази плитка още веднъж, кълна се, че ще ти насиня задника!

Гледаха го, сякаш му бяха изникнали рога като на тролок, но поне си държаха устите затворени. Може би беше успял да налее малко разум в главите им. Не че щяха да му благодарят за това, че им е спасил кожите. О, не; те — никога. Както обикновено, щяха да кажат, че са щели да се оправят и сами, само че за малко по-дълго. Щом една жена може да ти каже, че й се бъркаш, когато си я измъкнал от тъмницата, какво ли не би могла да ти каже?

Той вдиша дълбоко.

— Така. Сега, като влезе нещастната тъпа глупачка, която са си избрали за Амирлин, разговора ще водя аз. Едва ли ще е много умна, иначе нямаше да я натикат на тази работа. Амирлинския трон в едно проклето село посред никъде. Ще си държите езиците зад зъбите и ще клякате колкото можете, а аз пак ще ви измъкна сланината от въгленчетата. — Те го гледаха втренчено и мълчаха. Добре. — За армията ви знам всичко, но и аз си имам армия. Ако е толкова луда, че да си въобразява, че може да измъкне Кулата от ръцете на Елайда… е, едва ли ще държи да претърпи чак толкова загуби, само за да задържи вас трите. Ти, Егвийн, отваряш този Праг и ви отвеждам в Кемлин утре, най-късно вдругиден, а тези побъркани жени могат, ако искат, да нападнат Кулата и да се оставят Елайда да ги избие. Може да ви се посъберат и дружки. Не вярвам всички да са толкова луди. Ранд е готов да им предложи убежище. Едно реверансче, една клетвичка за вярност набързо и той ще попречи на Елайда да им набие главите на копия в Тар Валон. От това по-добро не биха могли и да поискат. Е? Нещо да кажете? — Те дори не примигнаха, доколкото забеляза. — Едно простичко „Благодаря ти, Мат“ ще свърши работа. — Нито дума. Не мигат.

На врата се чу плахо почукване, после влезе някаква новачка, хубаво зеленооко момиче, което приклекна в дълбок реверанс, с широко ококорени в благоговение очи.

— Пратиха ме да видя дали имате нужда от нещо, майко. За… за генерала, искам да кажа. Вино или… или…

— Не, Табита. — Егвийн дръпна шарфа изпод шапката му и го наметна на раменете си. — Искам да поговоря малко с генерал Каутон насаме. Предай на Шериам, че скоро ще я повикам за съвет.

— Затвори си устата преди да си глътнал някоя муха, Мат — посъветва го Нинив с огромно задоволство.