Робърт Джордан
Господарят на хаоса (10)

Глава 9
Планове

— Довел си тези Илюминатори в Амадор? — Мнозина щяха да се разтреперят от ледения тон на Педрон Ниал, но не и мъжът, стоящ върху инкрустирания златен слънчев изгрев пред просто изработения стол на Ниал. — Има причина да поставя две хиляди Чеда да пазят границата с Тарабон, Омерна. Откъм Тарабон е подсигурено. На никого не е позволено да пресича границата. Дори врабче не би трябвало да може да прехвръкне, доколкото зависи от мен.

Омерна беше пълно олицетворение на офицер от Чедата на Светлината — висок и властен, с широко безстрашно лице, волева брадичка и прошарени слепоочия. Тъмните му очи изглеждаха способни да огледат и най-кръвопролитното полесражение без смут. В този момент те сякаш издаваха дълбока загриженост. Бяло-златистият лампаз на лорд-капитан, Помазан от Светлината, му подхождаше.

— Милорд-капитан командир, те искат да установят тук своя камара. — Дори гласът му, дълбок и звучен, подхождаше на осанката му. — Илюминаторите пътуват навсякъде. Сред тях ще бъде лесно да внедрим свои агенти. Агенти, посрещани радушно във всеки град, във всяко имение, във всеки палат. — Смяташе се, че Абдел Омерна е с относително нисък сан в Съвета на Помазаните, но в действителност той оглавяваше шпионската мрежа на Чедата на Светлината. — Помислете само!

Това, което Ниал си помисли, беше, че Гилдията на Илюминаторите се състои от тарабонци, а Тарабон бе заразен от хаоса и лудостта, които той нямаше да допусне да проникнат и в Амадиция. След като изрязването на тази зараза трябваше да почака, трябваше поне да я ограничи.

— Към тях ще се отнесем по същия начин, по който и към всеки, който се е опитал да се промъкне, Омерна. Под стража, без право да разговарят с никого и придружени с военен ескорт извън пределите на Амадиция без никакво забавяне.

— Ако ми позволите, милорд-капитан командир, ползата от тях е по-голяма от малкото клюки, които могат да разпространят. Те се държат изолирано. А освен ползата от тях като мои агенти, престижът от това, че в Амадор ще има камара на Илюминаторите, може да се окаже значителен. Единствената камара в момента. Онази в Кайриен е изоставена, а другата в Танчико — изглежда, също.

Престиж! Нямаше смисъл да се ядосва на Омерна, но задръжката му струваше усилие. Тази заран печеше нервите му на бавен огън.

— Те наистина се държат изолирано, Омерна. Живеят сами, пътуват сами и рядко разговарят с някой друг. Да не се каниш да жениш тези свои агенти за Илюминаторки? Те рядко се женят извън гилдията си, а няма начин човек да стане Илюминатор, освен по рождение.

— Сигурен съм, че все ще се намери някакъв начин. — Нищо не можеше да прояде тази фасада на самоувереност и компетентност.

— Ще стане така, както казах, Омерна. — Мъжът понечи отново да отвори уста, но Ниал го превари раздразнено. — Както казах, Омерна! И повече да не чувам за това! Е, казвай сега, каква информация имаш днес? Каква полезна информация? Това ти е задачата. Не да осигуряваш фойерверки за Ейлрон.

Омерна се поколеба — явно искаше да повтори молбата си за драгоценните си Илюминатори, но най-накрая заяви тържествено:

— Съобщенията за Заклетите в Дракона в Алтара, изглежда, ще се окажат нещо повече от слух. А може би и в Муранди. Заразата е малка, но ще се разпространи. Един силен ход в момента може да се справи с тях, както и с Айез Седай в Салидар, и с…

— Да не би ти да диктуваш стратегията на Чедата напоследък? Събирай информация и остави на мен как да я използвам. Какво друго имаш да ми съобщиш?

— Имам и добри вести. Матин Степанеос е готов да се присъедини към нас. Колебае се да го обяви публично, но хората ми в Иллиан съобщават, че скоро ще го направи. Докладват ми, че едва се сдържа.

— Това би било много добре — отвърна сухо Ниал. Наистина много добре. Лошото бе, че Матин Степанеос държеше за своя съветничка една тарвалонска вещица, макар да го прикриваше. Ниал бе изпращал свои емисари, защото не смееше да остави и тази пътека неопитана, но да, доброволното съюзяване на Матин Степанеос с него наистина щеше да е нещо забележително. — Продължавай. И бъди кратък. Днес ме чака много работа, а писмените ти доклади мога да прочета по-късно.

Изложението на Омерна обаче продължи дълго. Ал-Тор едва успял да разшири контрола си в Андор извън Кемлин. Мълниеносните му щурмове най-сетне били затихнали — Омерна подчерта, че той го е предсказал. Вероятността Граничните земи да се съюзят с Чедата срещу Лъжедракона беше малка: лордове в Шиенар, Арафел и Кандор се бяха възползвали от спокойствието откъм Погибелта, за да се разбунтуват, а кралицата на Салдеа се бе скрила някъде из страната от страх да не я сполети същото. Агентурата му обаче действаше и владетелите на Граничните земи щяха да бъдат поставени на колене. От друга страна, владетелите на Муранди, Алтара и Геалдан бяха готови да влязат в строя, въпреки че засега вдигаха двусмислен шум, колкото да успокоят тарвалонските вещици. Алиандре Геалданска си даваше сметка, че тронът й се клати, знаеше, че има нужда от Чедата, за да не се срине така внезапно, както нейните предтечи, докато Тюлин Алтарска и Редран Мурандийски се надяваха, че тежестта на Чедата най-сетне ще ги направи нещо повече от марионетки.

В Амадиция картинката изглеждаше още по-добре, според описанията на Омерна. Новобранци се стичаха под стяговете на Чедата в по-големи количества от всякога. Строго казано, последното не беше грижа на Омерна, но той винаги се стараеше да украсява докладите си с колкото може повече добри новини. Пророкът нямало много дълго да безпокои страната; в момента парцаливите му орди се ограничавали до плячкосване на селца и имения на север и лесно можели да бъдат разпръснати към Геалдан при следващия тласък на армията на Ейлрон. Не достигали затвори, защото Мраколюбците и тарвалонските шпиони били залавяни по-бързо от времето, нужно, за да се избесят. Хванати били и няколко бежанци от Тарабон — доказателство, че карантината става все по-ефективна. Заловените били върнати в Тарабон веднага щом успели да ги закарат до границата. Последното го каза набързо, което не беше изненадващо, предвид глупостта с Илюминаторите.

Ниал го слушаше толкова, колкото да знае къде да кимне. Омерна беше нелош командир на бойното поле, стига някой да му кажеше какво трябва да прави, но в сегашното му положение тъпата му доверчивост будеше досада. Тъкмо той му беше докладвал, че Мургейз е мъртва, че трупът й е намерен и несъмнено разпознат до деня, в който Ниал го изправи лице в лице със самата нея. Беше се надсмивал над „слуховете“, че Тийрският камък е паднал, и все още отричаше, че най-могъщата крепост в света може да бъде завзета от външна сила; имало било някакво предателство, настояваше той, някой върховен лорд, който е предал Камъка на ал-Тор и на Тар Валон. Твърдеше, че поражението при Фалме и неприятностите в Тарабон и Арад Доман били дело на армиите на Артур Ястребовото крило, завърнали се през океана. Беше убеден, че Сюан Санче изобщо не е сваляна, че ал-Тор е обезумял и умира, че от Тар Валон умишлено са предизвикали убийството на крал Галдриан, за да разпалят гражданската война в Кайриен, и че тези три „факта“ по някакъв начин са вплетени в ония „тъпи“ слухове, идещи за тяхна радост все от някъде далече, за хора, избухващи в пламъци, и за кошмари, оживяващи от нищото и подлагащи на гибел цели села. Не беше сигурен как точно, но работеше над някаква своя всеобхватна теория и обещаваше един ден да му я представи, теория, която уж щяла да разкрие всички коварни схеми на вещиците от Тар Валон и да ги постави в ръцете на Ниал.

Така стояха нещата с Омерна — той или си измисляше някакви заплетени обяснения за това, което ставаше, или награбваше някоя празна клюка от улицата и я налапваше цялата. По-голямата част от времето си прекарваше в слушане на клюки по именията, както и по улиците. Не само че беше забелязван да пие по кръчмите с Ловци на Рога, но също така зле опазена тайна беше, че е прахосал огромни суми за не по-малко от три предполагаеми Рога на Валийр. Всеки път беше отнасял нещицата навън в околността и ги беше духал с дни, чак докато не признае с неохота, че никакви мъртви герои от легендата няма да излязат от гробовете си. Въпреки това тези провали нямаше да го предпазят от бъдещи покупки по тъмни улички или край задния вход на някоя кръчма. Казано простичко, докато един ръководител на шпионска мрежа трябваше да се съмнява дори в собственото си отражение в огледалото, то Омерна вярваше на всичко.

— Ще обмисля добре доклада ти, Омерна — каза Ниал накрая. — Справяш се много добре. — Как само се наду нещастникът! — А сега ме остави. Пътьом кажи на Балвер да влезе. Имам да му издиктувам няколко писма.

— Разбира се, милорд-капитан командир. Аа… — Той се намръщи, измъкна едно костено цилиндърче и го подаде на Ниал. — Това пристигна по гълъб тази заран. — Три червени ивици минаваха по дължината на цилиндъра, означаващи, че трябва да се предаде лично на Ниал, без да се разчупват восъчните печати. А Омерна почти беше забравил за него.

Дори след като Омерна излезе, Ниал само опипа цилиндърчето, без да бърза. Тези редки, специални съобщения почти никога не му носеха добри новини. Той се надигна бавно — напоследък усещаше все по-ясно тежестта на годините — и си напълни сребърния бокал с пунш, но после го остави недокоснат на масата и отвори една кожена папка. Тя съдържаше един-единствен лист дебела хартия, намачкана и отчасти разкъсана, рисунка на уличен художник с цветни креди, изобразяваща двама мъже, сражаващи се сред облаците, единият — с огнен лик, а другият — с тъмночервеникава коса. Ал-Тор.

Всичките му планове да попречи на Лъжедракона бяха излезли криви. Дали не беше чакал твърде дълго, позволявайки на ал-Тор да набере прекалена мощ? Ако беше така, само един начин му оставаше да се справи с него бързо — ножът в тъмното, стрелата от някой покрив. Колко дълго още смееше да чака? Смееше ли да рискува да не чака? Прекалената припряност щеше да донесе гибел, също както и прекаленото бавене.

— Милорд? — чу се гласът на Балвер и Ниал вдигна глава. После попита:

— Ти вярваш ли, че Рогът на Валийр може да призове мъртвите герои да се върнат, за да ни спасят, Балвер?

— Може би да, милорд — отвърна Балвер, — а може би не. Аз лично не бих разчитал точно на това.

Ниал кимна.

— А смяташ ли, че Матин Степанеос ще се съюзи с мен?

— Отговорът ми отново е „може би“. Той едва ли желае да загине или да се превърне в нечия марионетка. Първата му и единствена грижа е да задържи Лавровата корона и армията, сбираща се в Тийр, сигурно го кара да се поти по този повод. — Балвер се усмихна с почти свити устни. — Говорил е открито, че приема предложението на милорд, но от друга страна, току-що научих, че поддържа връзка и с Бялата кула. Явно се е съгласил с тях за нещо, въпреки че още не знам за какво.

Официално светът знаеше, че Абдел Омерна е главата на шпионите на Чедата. Такъв пост трябваше да се пази в тайна, разбира се, но и последните конярчета и просяците го сочеха боязливо с пръст по улиците като най-опасния човек в Амадиция. Истината беше, че тъпият Омерна беше просто уловка — глупак, който сам не знаеше, че играе ролята на маска за истинския глава на шпионите в Крепостта на Светлината. А истинският бе Себбан Балвер, сухият, дребен и вечно намусен секретар на Ниал.

Докато Омерна вярваше на всичко, Балвер не вярваше в нищо, навярно дори в съществуването на Мраколюбци или на Тъмния. Ако Балвер изобщо вярваше в нещо, то бе в надничането над раменете на хората, в слухтенето, в измъкването на тайните им. Разбира се, той можеше да служи на всеки господар, тъй както сега служеше на Ниал, но и това беше само за добро. Това, което Балвер научаваше, никога не биваше зацапвано от нещо, което той знае, че трябва да е вярно, или му се иска да е вярно. Приемайки всичко с недоверие, той винаги успяваше да измъкне истината.

— Не е повече от това, което съм очаквал от Иллиан, Балвер, но дори той може да бъде обърнат. — Трябваше да може. Не беше възможно да е станало късно. — Има ли някакви свежи новини от Граничните земи?

— Все още не, милорд. Но Даврам Башийр е в Кемлин. С три хиляди души лека конница, твърдят информаторите ми, но според мен не са повече от половината на това. Той не би могъл да отслаби твърде много силите на Салдеа, дори Тенобия да му го заповяда.

Ниал изпръхтя. Башийр в Кемлин! Добро обяснение защо кралица Тенобия се крие и отбягва пратеника му.

Не бяха добри вестите от Граничните земи, колкото и да го уверяваше Омерна. „Незначителните бунтове“, за които Омерна му бе докладвал, наистина бяха незначителни, но не и бунтове. По Граничните земи мъжете спореха дали ал-Тор е поредният Лъжедракон, или Преродения Дракон. Нравът на обитателите на Граничните земи беше такъв, че понякога такива спорове довеждаха до боеве. Такива бяха започнали в Шиенар още по времето, когато падаше Тийрският камък, явно доказателство за намесата на тарвалонските вещици, ако на човек изобщо му беше нужно такова. Как можеше да се реши този спор, според Балвер все още беше неясно.

Едно от малкото неща, в които Омерна се оказа прав, беше, че ал-Тор все още се задържа в Кемлин. Но защо, при наличието на Башийр, на айилците и на вещиците? Дори Балвер не можеше да отговори на това. Каквато и да бе причината, слава на Светлината за това! Тълпите на Пророка наистина се бяха ограничили в плячкосване северно от Амадиция, но укрепваха завоеванията си, избивайки или прогонвайки всеки, който откаже да се закълне пред Пророка на Дракона. Войниците на Ейлрон бяха спрели оттеглянето си само защото проклетият Пророк бе спрял настъплението си. Алиандре и другите, които според Омерна със сигурност щяха да се присъединят към него, всъщност го усукваха, отлагайки срещите си с неговите пратеници по най-грубо скалъпени поводи.

Привидно всичко, изглежда, вървеше в полза на ал-Тор, с изключение на онова, което го задържаше в Кемлин, но Ниал винаги ставаше най-опасен, когато го превъзхождаха и когато се налагаше да опре гръб в стената.

Ако можеше да се вярва на слуховете, Карридин се справяше добре в Алтара и Муранди, макар и не толкова бързо, колкото би се харесало на Ниал. Времето беше толкова сериозен противник, колкото ал-Тор или Кулата. При все това дори Карридин да се справяше добре само според слуховете, и това трябваше да е достатъчно. Навярно беше време да се разпрострат „Заклети в Дракона“ и в Андор. Навярно и в Иллиан също, въпреки че армията, трупаща се в Тийр, беше достатъчна, за да покаже пътя на Матин Степанеос, и няколко опустошени ферми и села едва ли щяха да са от значение. Мащабите на тази армия ужасяваха Ниал — дори да беше половината от онова, което Балвер му докладва, дори четвъртината, въпреки това го ужасяваше. Нещо невиждано от времената на Артур Ястребовото крило. Вместо да изплаши хората и да ги накара да се съюзят с Ниал, такава армия можеше да ги изплаши и да ги тласне да застанат под знамето на Дракона.

Не всичко беше изгубено, разбира се. Никога нищо не беше загубено, докато си жив. Тарабон и Арад Доман бяха също толкова безполезни за ал-Тор и вещиците, колкото и за него — две гърнета, пълни със скорпиони; само глупак можеше да си пъхне ръката там преди скорпионите да се избият един-друг. Дори да загубеше Салдеа, нещо, с което той нямаше да се примири, Шиенар, Арафел и Кандор все още висяха на ръба на равновесието, а равновесията можеха да се нарушат. Ако Матин Степанеос искаше да язди едновременно два коня — а той винаги се беше опитвал да прави точно това, — все още можеше да бъде принуден да избере правилния. Алтара и Муранди също можеше да се сръгат с остена в правия път. В Тийр агентите на Балвер бяха убедили Тедосиан и Естанда да се съюзят с Дарлин и същото можеше да стане в Кайриен, както и в Андор. Още месец, два най-много, и Еамон Валда щеше да пристигне от Тар Валон; Ниал можеше да се оправи и без Валда, но пък с него повечето сила на Чедата щеше да се окаже на едно място, готова да бъде използвана там, където ще е от най-голяма полза.

Да, той все още разполагаше с много неща на своя страна. Нищо все още не беше слято, но се съединяваха. Времето бе единственото, което му липсваше.

Той счупи восъчния печат с нокътя на палеца си и внимателно извади тънката, навита на руло хартийка от цилиндърчето.

Балвер не каза нищо, но устата му се присви още повече. С Омерна се беше примирил — знаеше, че е глупак, и предпочиташе самият той да остане скрит, но не обичаше Ниал да получава съобщения, които не минават през него, и то от хора, които не познава.

Тънки като паяжина драскулки покриваха листчето с шифър, който знаеха малцина освен Ниал, и никой в Амадор. За него самия четенето му беше съвсем лесно. Варадин беше поне доскоро един от най-добрите му лични агенти, процъфтяващ търговец в Танчико, снабдяващ редовно с фини килими и вина дворците на краля и панархесата, както и повечето благородници. Ниал отдавна го смяташе за загинал след тамошните вълнения — това беше първата вест за него от цяла година. Според това, което пишеше Варадин, наистина щеше да е по-добре, ако бе загинал преди година. Накъсаното писмо на човек на ръба на лудостта приличаше на несвързан брътвеж за мъже, яздещи странни зверове, за Айез Седай, водени на каишки, и за хайлене. Това на Древния език означаваше „Предтечите“, но не ставаше ясно защо Варадин е толкова изплашен от тях, нито кои би трябвало да са те. Явно човекът бе получил възпаление на мозъка само от гледането как страната му се разпада.

Ядосан, Ниал смачка хартийката и я хвърли.

— Най-напред трябваше да изтърпя идиотизмите на Омерна, а сега и това. Какво друго имаш за мен, Балвер? — Башийр. Нещата можеха да станат гадни, ако Башийр оглавеше армиите на ал-Тор. Този човек си бе заслужил славата. Някоя кама в сенките и за него може би?

Очите на Балвер не се отклоняваха от лицето на Ниал, но Ниал знаеше, че топчицата хартия на пода ще се озове в ръцете му, освен ако не я изгори.

— Четири неща, които може да са интересни за вас, милорд. Най-напред най-дребното. Слуховете за срещи между огиерските стеддинг са верни. Колкото до огиерите, те, изглежда, проявяват известна припряност. — Той естествено не каза за какво са били тези срещи; да се вкара човек в огиерски „Пън“ бе все едно да направиш от един огиер шпионин сред хората. По-лесно беше да накараш слънцето да изгрее посред нощ. — Също така, появили са се необичайно много кораби на Морския народ по южните пристанища. Нито товарят, нито плават.

— И какво чакат?

— Все още не знам, милорд. — Балвер не обичаше да признава, че има човешки тайни, които той не е успял да изкопчи. Но да се опита човек да научи нещо повече от това, което е на повърхността, за намеренията на Ата-ан Миере беше все едно да се опиташ да разбереш как Гилдията на Илюминаторите прави фойерверките — усилие, обречено от самото начало на провал. Огиерите поне щяха в един момент да известят намеренията си.

— Продължавай.

— Малко по-интересните новини са… необичайни, милорд. Според достоверни източници ал-Тор е бил забелязван в Кемлин, в Тийр и в Кайриен, понякога в един и същи ден.

— Достоверни? Достоверно безумие. Вероятно вещиците разполагат с двама-трима мъже, които приличат на ал-Тор достатъчно, за да подлъжат всеки, който не го познава. Това би могло да обясни много неща.

— Може би, милорд. Но моите информатори наистина са надеждни.

Ниал затръшна кожената папка, скривайки лика на ал-Тор.

— И кои са най-интересните новини?

— Получих ги от два източника в Алтара — надеждни източници, милорд — че според вещиците в Салидар Червената Аджа е окуражила Логаин да стане Лъжедракон. Всъщност те едва ли не сами са го създали. Те държат Логаин в Салидар — във всеки случай някакъв мъж, който твърди, че е Логаин — и го показват на благородници, които канят там. Нямам доказателства, но предполагам, че разказват същото на всеки владетел, до когото могат да се доберат.

Ниал се замисли. Възможно ли бе да греши? Възможно ли беше Кулата наистина да се е разцепила? Някакъв вид борба между Аджите? За какво? Ал-Тор? Ако вещиците воюваха помежду си, сред Чедата щяха да се намерят мнозина, готови да подкрепят предлаганото от Карридин решение — удар, за да се унищожи Салидар и колкото може повече вещици, струпани там. Мъже, които вярваха, че мисълта за утрешния ден е мисъл занапред, но никога не се замисляха за следващата седмица или месец, да не говорим за следващата година. Валда например — може би беше по-добре, че все още не бе стигнал до Амадор. Друг такъв беше Радам Асунава, Великият инквизитор на Разпитвачите. Валда винаги предпочиташе да използва секирата, дори когато кинжалът е по-подходящ. А на Асунава просто му се искаше всяка жена, която е прекарала дори една нощ в Кулата, да е обесена още вчера и всяка книга, в която се споменава за Айез Седай и за Единствената сила, да бъде изгорена, и самите думи да бъдат забранени. Асунава не бе способен да мисли за нищо друго освен за тези цели, без да го интересува цената им. Ниал се бе трудил твърде упорито, рискувал беше твърде много, за да може да позволи всичко това да се превърне в борба между Чедата и Кулата в очите на света.

Всъщност нямаше никакво значение дали е сбъркал. Дори и да беше, и това можеше да се окаже негово предимство. Дори навярно повече, отколкото ако се окажеше прав. С малко късмет, можеше да разтърси Кулата така, че никога повече да не може да се възстанови, да раздроби вещиците на късчета, които да се превърнат в прах. Тогава ал-Тор със сигурност щеше да се разколебае, оставайки достатъчна заплаха, за да се използва като остен. А той самият можеше да се придържа близо до истината. Достатъчно близо.

— Разцеплението в Кулата е факт — каза той. — Черната Аджа се надига, победителите държат Кулата, а пораженките са прогонени да ближат раните си в Салидар. — Погледна Балвер и почти се усмихна. Някои от Чедата щяха да възразят, че не съществува Черна Аджа, или по-скоро че всички вещици са Мраколюбки; последните новобранци — със сигурност. Балвер само го изгледа, без никакъв намек за укор, че току-що е произнесъл сквернословие срещу всичко, което отстояваха Чедата. — Единственото решение, което трябва да се вземе, е дали Черната Аджа е спечелила, или е загубила. Аз мисля, че са спечелили. Повечето хора ще сметнат, че тези, които държат Кулата, са истинските Айез Седай. Да им позволим да свържат истинските Айез Седай с Черната Аджа. Ал-Тор е създание на Кулата, васал на Черната Аджа. Навярно това ще мога да го съвместя с обяснението защо все още не съм предприел мерки срещу Салидар. — Чрез своите емисари той бе използвал този свой провал като доказателство за това колко страшна е според него заплахата от ал-Тор: предпочиташе вещиците да се съберат пред вратата на Амадиция, отколкото да бъде отклонен от опасността от Лъжедракона. — Жените там, наплашени от толкова години от проникването на Черната Аджа, най-сетне отблъснати от злото, в което са се въвлекли… — Изобретателността му отиваше на изчерпване: всички те бяха Мраколюбки, какво зло изобщо можеше да ги отблъсне? — но след малко Балвер поде идеята му.

— Навярно са решили да се оставят на милостта на милорд, дори да помолят милорд за закрила. Та те всъщност губят в един метеж, оказали са се по-слаби от враговете си, страхуващи се, че ще бъдат съкрушени; един човек, пропадащ от ръба на пропастта към сигурната си гибел, ще протегне ръка за спасение и към най-големия си враг. Навярно… Навярно са готови да се покаят за греховете си и да се отрекат да бъдат повече Айез Седай?

Ниал се взря в него. Предполагаше, че греховете на вещиците от Тар Валон са едно от нещата, в които Балвер не вярваше.

— Това е абсурдно — отвърна той. — Това бих очаквал само от Омерна.

Лицето на секретаря му остана строго както винаги, но той започна да трие запотените си длани, както правеше всеки път, когато го обидят.

— Да, нещо, което милорд би очаквал да чуе от него, но точно такова, което ще бъде повтаряно по местата, където той подслушва — по улиците и там, където благородниците сеят клюки над чаша вино. Там абсурдните неща никога не предизвикват смях; само ги слушат. На това, което е твърде абсурдно, за да се повярва, обикновено му се вярва, защото е твърде абсурдно, за да бъде лъжа.

— По какъв начин ще го представиш? Не бих пуснал слух, че Чедата се пазарят с вещици.

— Ще бъде само слух, милорд. — Погледът на Ниал се втвърди и Балвер разпери ръце. — Както милорд пожелае. Всяко преповтаряне винаги доукрасява мълвата, така че същината и в най-простичката приказка има най-добър шанс да оцелее. Предлагам четири слуха, милорд, не един. Първият — че разцеплението в Кулата е било предизвикано от метеж на Черната Аджа. Вторият — че Черната Аджа е победила и държи Кулата. Третият — че Айез Седай, отблъснати и изплашени, се отказват от битието си на Айез Седай. И четвъртият — те са се обърнали към вас, търсейки милост и закрила. За повечето хора всеки от тях ще изглежда като потвърждение на другите. — Балвер се усмихна самодоволно.

— Много добре, Балвер. Така да бъде. — Ниал отпи глътка от виното. Жегата го караше да усеща по-силно тежестта на преклонната си възраст. Костите му сякаш бяха станали чупливи. Но смяташе да преживее още достатъчно дълго, за да надвие Лъжедракона и да види света обединен пред лицето на Тармон Гай-дон. Дори да не доживееше, за да поведе сам Последната битка, Светлината със сигурност щеше да му дари поне това. — И искам Елейн Траканд и брат й Гавин да бъдат издирени и доведени в Амадор. Погрижи се за това. Свободен си.

Но вместо да си тръгне, Балвер се поколеба.

— Милорд знае, че никога не си позволявам да предлагам ход на действие.

— Но сега искаш да предложиш? И какъв е той?

— Притиснете Мургейз, милорд. Мина повече от месец, а тя все още обмисля вашето предложение. Тя…

— Достатъчно, Балвер. — Ниал въздъхна. — С всеки ден Мургейз ми става все по-предана, в каквото и да е убедена. По̀ би ми харесало, ако беше приела веднага — още днес бих вдигнал Андор срещу ал-Тор, с дебела закваска на Чеда, за да се втвърдят нещата повече — но всеки ден, в който тя остава като моя гостенка, я обвързва още по-здраво. В един момент тя самата ще повярва, че е моя съюзничка, просто защото целият свят е повярвал, че е така, обвързана с мен така здраво, че да не може да се измъкне. И никой няма да може да твърди, че съм я принудил, Балвер. Това е важното. Винаги е по-трудно да изоставиш един съюз, когато светът смята, че си го приел по своя воля, отколкото когато можеш да докажеш, че си бил принуден. Безразсъдното бързане води до поражение, Балвер.

— Както каже милорд.

Ниал му даде знак да напусне и мъжът се измъкна с поклони. Балвер не беше разбрал. Мургейз беше корав противник. Притиснеше ли я прекалено силно, щеше да се обърне и да се бори, каквото и да бе съотношението на силите. Но ако бъдеше притисната само колкото трябва, щеше да се бори с противника, когото сама смята, че вижда, без да види капана, заложен около нея, преди да е станало твърде късно. Времето го притискаше, както и годините, които бе преживял, но той нямаше да позволи привързаността да провали всичко.

 

 

Конници и пешаци се бяха пръснали по дългото пасище. Група музиканти с къси наметала, с флейти, битерни и тамбури, свиреха лека мелодия, подходяща за следобед на открито с изстудено вино. Дузина соколари държаха закачулени соколи на облечените си в кожени ръкавици ръце, два пъти повече облечени в ливреи слуги обикаляха с плодове и вино в златни бокали върху златни подноси, а отряд мъже в ярки ризници бяха встрани, до гората. Всичко това — в услуга на Мургейз и нейната свита, за да мине безопасно ловът им със соколи.

Е, такова поне беше обяснението, въпреки че хората на Пророка бяха на цели двеста мили северно оттук, а не изглеждаше вероятно да се появят разбойници толкова близо до Амадор. И въпреки пъстрата група благородници, свитата на Мургейз всъщност включваше само Бейзъл Джил. Бедният господин Джил непрекъснато пипаше дръжката на меча си и поглеждаше със зле прикрита неприязън стражите от Бели плащове. Но те за съжаление бяха неизбежни, придружаваха я неизменно всеки път, когато излезеха извън Крепостта на Светлината, макар и да не носеха белите си плащове. И наистина бяха стражи. Опиташе ли се да поязди твърде далеко или да остане навън за твърде дълго, командирът им, мъж със суров поглед, казваше се Норовин и му беше повече от неприятно да се прави, че не е Бял плащ, щеше да я „посъветва“ да се върне в Амадор, било защото било станало много горещо, или защото имало слухове за разбойници, появили се в околностите. Не можеше да се спори с петдесет въоръжени мъже, без да се лишиш от достойнството си. Първия път Норовин едва се бе сдържал да не вземе юздите от ръцете й. Това бе причината тя никога да не взема Таланвор за свой придружител по време на тези езди. Младият глупак щеше да настои за нейната чест и права дори сто души да застанеха срещу него. Свободното си време прекарваше в упражнения с меч, сякаш смяташе със сеч да й пробие път към свободата.

— Ваше величество би трябвало да сте изключително щастлива да научите, че синът ви се е присъединил към Чедата на Светлината — каза една от благородничките. — И че толкова бързо е получил офицерски ранг.

— Това не би трябвало да е изненада — каза друга и си повя с ветрилото. — Синът на нейно величество, разбира се, би трябвало да расте бързо, като слънцето в своя възход.

Мургейз с мъка запази лицето си безизразно. Вестта, поднесена й от Ниал предната вечер, по време на една от поредните му изненадващи визити, я беше поразила. Галад — Бял плащ! Поне беше в безопасност, според твърденията на Ниал. Но не можел да я посети — задълженията му като Чедо на Светлината го задържали далече. Със сигурност обаче щял да бъде част от нейния ескорт, когато се върнела в Андор, предвождайки армия на Чедата.

Не, Галад не беше в по-голяма безопасност, отколкото Елейн или Гавин. Навярно беше дори още по-застрашен. Светлината дано се погрижеше Елейн да е жива и здрава в Бялата кула. Светлината дано да се погрижеше Гавин да е жив — Ниал твърдеше, че не знаел къде се намира той, освен че не бил в Тар Валон. Галад беше като нож, опрян на гърлото й. Ниал не можеше да си позволи такава грубост, че дори да й го намекне, но една най-обикновена заповед от негова страна можеше да прати Галад някъде, където го чака сигурна смърт. Единствената защита, която имаше, бе, че според Ниал тя навярно се тревожеше за него много по-малко, отколкото за Елейн и Гавин.

— Доволна съм за него, ако е намерил това, което търси — отвърна им тя с безразличен тон. — Но той все пак е син на Тарингейл, не мой. Нали разбирате, бракът ми с Тарингейл беше династичен. Странно, но той почина така отдавна, че трудно си спомням дори лика му. Галад е свободен да прави каквото пожелае. Гавин е този, който ще стане Първият принц на меча, когато Елейн поеме след мен Лъвския трон. — Тя отпъди с жест един слуга с поднос. — Ниал можеше поне да ни осигури прилично вино. — Отговори й вълна от боязлив кикот. Беше успяла донякъде да ги привлече към себе си, но не можеха да приемат с лекота едно оскърбление към Педрон Ниал, не и там, където можеше да стигне до ушите му. Мургейз използваше всяка възможност да го прави на всеослушание. Това ги убеждаваше в храбростта й и беше важно, след като се стремеше да си спечели поне някакво съпричастие. И навярно по-важното бе, поне според нея, че помагаше да се поддържа илюзията, че не е пленничка на Ниал.

— Чух, че Ранд ал-Тор бил изложил Лъвския трон като трофей — каза Маранде, симпатична жена, малко по-възрастна от останалите. Беше сестра на Върховния трон на Дома Алгоран и по своему притежаваше голямо могъщество, навярно достатъчно, за да може да се опълчи на Ейлрон, но не и на Ниал.

— Това и аз го чух — отвърна живо Мургейз. — Но лъвът е опасно животно за лов, а Лъвския трон — още повече. Особено за един мъж. Винаги убива мъжете, които се стремят към него.

Маранде се усмихна.

— Чух също, че предлагал високи постове на мъже, които могат да преливат.

Последното предизвика тревожни споглеждания. Една от по-младите жени, Маревин, крехка и с почти момичешки черти, се люшна на седлото си, сякаш щеше да припадне. Вестите за амнистията на ал-Тор бяха предизвикали ужасяващи приказки; само слухове, надяваше се с тревога Мургейз. Светлината дано се погрижеше да са само слухове — че мъже, можещи да преливат, се събират в Кемлин, гуляят в Кралския дворец и тероризират града.

— Твърде много неща чувате — отвърна Мургейз. — Да не би да прекарвате цялото си време в подслушване?

Маранде се усмихна още по-широко. Не беше способна да се възпротиви на натиска да стане една от придружителките на Мургейз, но притежаваше достатъчно власт, за да си позволи да показва неприязънта си открито и без страх. Беше като трън, забил се дълбоко в крака й, който не може да се измъкне и рязко боде при всяка стъпка.

— Почти никакво време не ми остава от удоволствието да служа на ваше величество, за да слушам някъде другаде, но наистина се опитвам да съм в течение на всички вести, идещи от Андор. Просто за да мога да поддържам разговор с ваше величество. Чух, че Лъжедраконът се забавлявал всеки ден в обкръжението на андорски благородници. Лейди Аримила и лейди Неан, лорд Джарин и лорд Лир. И на много други.

— Какво ли не чува човек — каза Мургейз и после извиси глас: — Господин Джил, съберете ескорта. Връщам се в града.