Джефри Арчър
Търговецът (8)

8.

На другата сутрин Беки се събуди още преди да е иззвънял будилникът, стана, облече се и излезе много преди приятелката й дори да се е размърдала в леглото. Изгаряше от нетърпение да види как Чарли се справя първия ден. Докато вървеше към магазина, още отдалеч видя, че вече е отворено и някакъв самотен купувач се радва на прехласнатото внимание на Чарли.

— Добро утро, съдружнице — поздрави я той иззад щанда, когато тя влезе вътре.

— Добро утро — отвърна Беки. — Както гледам, решил си първия ден просто да седиш със скръстени ръце и да наблюдаваш как стават тия неща.

Видя, че той е започнал да обслужва купувачите още преди Гладис и Патси да са се явили на работа, докато клетият Боб Мейкинс изглеждаше много уморен, сякаш е краят на работното време.

— Точно сега не ми е до празни приказки с класата на безделниците — подметна Чарли. — Мога ли да се надявам, че тази вечер ще поговоря с теб?

— Разбира се — отвърна Беки.

Погледна си часовника, махна за довиждане и отиде на лекции. Установи, че й е трудно да се съсредоточи върху историята на Ренесанса и дори върху диапозитивите с творби на Рафаело, прожектирани с латерна магика върху бял екран. Притесняваше се, че ще прекара края на седмицата с родителите на Гай, после мислите й я отнасяха при Чарли — дали той щеше да печели достатъчно, за да изплатят дълга си към Дафни? Младата жена си призна, че е почти сигурна в успеха на своя приятел. С облекчение видя, че часовникът показва четири и половина. Завтече се, за да хване трамвая на ъгъла на Портланд Плейс, който за неин ужас едвам запъпли към Челси Терас.

Пред магазина за плодове и зеленчуци имаше малка опашка и още преди да е влязла вътре, Беки чу познатите закачки на Чарли:

— Половинка картофи сорт „Крал Едуард“, сочен грейпфрут от Южна Африка, защо, слънчице, да не добавим и една ябълка „Златна превъзходна“ и всичко това само за шилинг!

Изтънчени дами, бъдещи майки и бавачки, които биха възроптали, ако друг ги наречеше така свойски „слънчице“, направо се разтапяха, когато Чарли изричаше думата. Чак когато си тръгна и последният клиент, Беки успя да види какви промени вече е направил съдружникът й.

— Цяла нощ крак не съм подвил — обясни й той. — Изнесох всички празни щайги и стоката, която никой няма да купи. Накрая подредих шарените и зелените зеленчуци и всички меки плодове в горния край, а отпред сложих по-непривлекателната стока. Картофите, червеното цвекло, ряпата. Това си е златно правило.

— Дядо Чарли… — подхвана с усмивка младата жена, но се спря овреме.

Пак огледа пренаредените рафтове и волю-неволю се съгласи, че сега е много по-удобно. А и нямаше как да опровергае усмивките върху лицата на купувачите.

След месец пред магазина вече всеки ден се виеше опашка, а след два месеца Чарли предложи на Беки да се разширят.

— Къде? — прихна тя. — В спалнята ти ли?

— Горе няма място за зеленчуци — усмихна се и Чарли. — Поне откакто опашките пред „Тръмпър“ са по-дълги, отколкото за билети за „Пигмалион“. Още повече че за разлика от представлението нашият магазин е вечен.

Беки провери веднъж, сетне и втори път оборота от първото тримесечие — не можеше да повярва, че имат такава голяма печалба, и реши, че вероятно е време да го ознаменуват.

— Защо да не вечеряме в онзи италиански ресторант? — подметна Дафни, след като получи за тримесечието чек за много по-голяма сума, отколкото бе очаквала.

Беки посрещна възторжено предложението, но се изненада, че Гай не си умира от желание четиримата да вечерят заедно, а Дафни се готви твърде старателно за събитието.

— Не си въобразявай, че ще изхарчим за една вечер цялата печалба — предупреди я Беки.

— Жалко! — въздъхна на шега приятелката й. — Тъкмо се надявах, че ще се възползвам от наказателната клауза в договора. Не че се оплаквам де. Чарли ще ми подейства като свеж полъх след ония сухари, попските синове, и кривокраките конярчета, които съм принудена да търпя в края на всяка седмица.

— Само внимавай Чарли да не те изхруска за десерт.

Беки предупреди съдружника си, че масата е запазена за осем часа, и го накара да обещае, че ще облече най-хубавия си костюм.

— Имам само един — напомни й той.

Точно в осем Гай мина да вземе двете момичета от жилището им в дом номер деветдесет и седем, но докато вървяха към ресторанта, за разлика от друг път бе много свъсен и кисел. Влязоха в заведението няколко минути след уречения час. Завариха Чарли да седи сам в ъгъла — нервничеше и изглеждаше така, сякаш за пръв път стъпва в ресторант.

Беки му представи първо Дафни, а после и Гай. Чарли стана от стола и двамата мъже се загледаха така, сякаш им предстоеше кървав боксов мач между професионалисти.

— Точно така, били сте в един полк — рече Дафни. — Но едва ли сте се срещали — допълни тя и се вторачи в Чарли.

И двамата си замълчаха.

Вечерта започна лошо и продължи още по-зле — те така и не намираха тема, която да вълнува и четиримата. За разлика от магазина, където беше остроумен и мил с клиентите, Чарли се мусеше и бе твърде необщителен. Стига да можеше да го достигне с крак, Беки щеше да го изрита, и то не само задето гребе с ножа от граха и си го слага в устата.

Гай също мълчеше свъсен, което не облекчаваше положението, въпреки че Дафни се кикотеше и не спираше да дърдори. Когато най-после им донесоха сметката, Беки изпита облекчение, че вечерята е приключила. Наложи се дори да остави скришно бакшиш, понеже Чарли очевидно не се досещаше, че би трябвало да го направи.

Тръгна си от ресторанта с Гай, след като двамата се разделиха с Дафни и Чарли, които поеха заедно към дом номер деветдесет и седем. Предполагаше, че приятелите й са само на няколко крачки зад тях, но престана да мисли за това, когато Гай я прегърна, целуна я нежно и рече:

— Лека нощ, скъпа. И да не забравиш, в събота и неделя ще бъдем в Асхърст.

То оставаше да забрави!

Беки забеляза, че Гай поглежда крадешком към Дафни и Чарли, но после, без да изрече и дума, той спря един екипаж и каза на кочияша да го закара в гарнизона, където бе разквартируван Кралският стрелкови полк.

Младата жена отключи входната врата, седна на канапето и се замисли дали да не се върне в магазина и да не каже на Чарли какво мисли за него. След няколко минути в стаята като хала влетя Дафни.

— Извинявай за тази вечер — подхвана Беки още преди приятелката й да е имала възможност да изрази мнението си. — Обикновено Чарли е по-общителен. Не знам какво го прихвана.

— Сигурно не му е било никак лесно да вечеря с офицер от стария полк — предположи другата жена.

— Сигурно — потвърди Беки. — Но накрая ще се сприятелят, ще видиш.

Дафни я погледна замислено.

 

 

Следващата събота сутринта Гай дойде да вземе Беки от Челси Терас номер деветдесет и седем, за да я закара в Асхърст. Още щом я видя в една от изисканите червени рокли на Дафни, й каза, че е много красива, и докато пътуваха към Бъркшир, бе толкова весел и бъбрив, че Беки дори започна да се отпуска. Пристигнаха в село Асхърст малко преди три. Гай се извърна, намигна й и подкара по двата километра път, който водеше към имението на родителите му.

Беки не беше очаквала, че къщата им е толкова голяма.

В горния край на стълбището ги чакаха иконом, помощник-иконом и двама лакеи. Гай спря автомобила на посипаната с чакъл алея, а икономът слезе да вземе от багажника двата малки куфара на Беки и ги подаде на лакея, който изтича да ги внесе вътре. После икономът поведе бавно и спокойно гостите нагоре по каменните стъпала. Влязоха във вестибюла и се качиха по широкото дъсчено стълбище при спалня на първия етаж.

— Стая „Уелингтън“, уважаема госпожице — рече напевно мъжът и отвори вратата.

— Ако се вярва на преданието, Уелингтън е пренощувал навремето именно в това помещение — поясни Гай, докато се качваха по стълбите. — Между другото, не е нужно да се чувстваш самотна. Аз ще бъда в съседната стая, освен това съм много по-жив от генерала.

Беки влезе в просторната уютна стая, където завари младо момиче в дълга черна рокля с бяла якичка и маншети, което разопаковаше багажа. Момичето се обърна, направи реверанс и оповести:

— Аз съм Нели, вашата камериерка. Само ми кажете, ако имате нужда от нещо, драга госпожице.

Беки й благодари, отиде при еркерния прозорец и се взря в зелените морави, разпрострели се докъдето поглед стига. На вратата се почука, младата жена се обърна и видя, че Гай влиза още преди тя да е отговорила на почукването.

— Стаята е хубава, нали, скъпа?

— Прекрасна е — потвърди Беки, а камериерката приклекна още веднъж.

На Беки й се стори, че когато Гай тръгна да прекосява помещението, в очите на момичето проблесна едва доловима уплаха.

— Готова ли си да се запознаеш с татко? — рече младежът.

— Едва ли някога ще бъда по-готова — призна си Беки и слезе заедно с Гай във всекидневната, където пред разгорелия се огън в камината ги чакаше мъж малко над петдесетте.

— Добре дошли в Асхърст Хол — каза майор Трентам.

Беки се усмихна на домакина и отвърна:

— Добре заварили.

Майорът бе малко по-нисък от сина си, но като него бе строен и рус, макар че косата по слепоочията му вече беше започнала да побелява. Приликите обаче свършваха дотук. Лицето на Гай бе свежо и бледо, докато кожата на майор Трентам бе загрубяла, точно като на човек, прекарал по-голямата част от живота си на открито. Когато му протегна ръка, Беки усети, че дланите му са изпръхнали — той очевидно работеше на полето.

— Тия красиви лондонски обувчици не са много подходящи за онова, което съм намислил — обяви майорът. — Ще се наложи да сложите ботушите за езда на жена ми или може би някой от чифтовете на Найджъл.

— Найджъл ли? — учуди се младата жена.

— Трентам младши. Гай не ви ли е казвал за него? Тази година завършва „Хароу“^[1]. Надява се да влезе в Кралската военна академия „Сандхърст“ и доколкото разбирам, да засенчи брат си.

— Не знаех, че имаш…

— Не си заслужава да говорим за малкото ми братче — прекъсна я с ехидна усмивка Гай, докато баща му ги водеше по коридора към долапа под стълбите.

Беки погледна редицата кожени ботуши за езда, лъснати по-добре и от обувките й.

— Избирайте, драга — подкани майор Трентам.

След един-два опита Беки намери чифт, който й беше точно по мярка, и излезе заедно с Гай и баща му в градината. Почти цял следобед майор Трентам показва на младата гостенка огромното имение и когато се прибраха в къщата, Беки бе повече от готова за топлия пунш в сребърна купа, който ги чакаше в дневната.

Икономът им съобщи, че госпожа Трентам се била обадила да предупреди, че се е забавила в къщата на свещеника и нямало да успее да дойде за следобедния чай.

Майката на Гай още не се бе появила, когато надвечер Беки се върна в предоставената й стая, за да си вземе вана и да се преоблече за вечеря.

За пътуването Дафни бе преотстъпила на приятелката си две от своите рокли и дори й бе дала скъпа диамантена брошка във формата на полумесец, за която Беки се притесняваше доста. Но щом се погледна в огледалото, всичките й страхове се разсеяха.

Чу, че многобройните часовници в къщата отброяват в хор осем часа, и се върна в дневната. Роклята и брошката направиха осезаемо впечатление на двамата мъже. От майката на Гай все така нямаше и следа.

— Каква прелестна рокля, госпожице Салмън! — възкликна домакинът.

— Благодаря ви, майор Трентам — отвърна Беки и протегна ръце, за да ги постопли на огън, после огледа и помещението.

— Жена ми ще дойде всеки момент — увери я майорът, а икономът й донесе чаша херес на сребърен поднос.

— Много ми хареса разходката из имението.

— Надали, скъпа, може да се опише като имение — отвърна домакинът със сърдечна усмивка. — Но се радвам, че ви е било приятно — допълни той и погледна някъде зад нея.

Беки се обърна и видя, че в стаята влиза висока изискана жена, облечена от глава до пети в черно. Тя тръгна бавно и спокойно към тях.

— Запознай се с Беки Салмън, мамо — рече Гай, след което пристъпи напред и я целуна по бузата.

— Много ми е приятно — каза Беки.

— Мога ли да попитам кой е имал нахалството да вземе от долапа най-хубавите ми ботуши за езда? — тросна се госпожа Трентам, без да обръща внимание на протегнатата ръка на Беки. — А после ги е върнал целите в кал?

— Аз — отговори майорът. — В противен случай щеше да се наложи госпожица Салмън да обикаля из имението на високи токове. А при тези обстоятелства това едва ли е разумно.

— Може би щеше да е по-разумно госпожица Салмън да си беше донесла подходящи обувки.

— Извинявайте… — подхвана Беки.

— Къде се губиш цял ден, майко? — намеси се Гай. — Надявахме се да те видим по-рано.

— Опитвах се да реша някои от проблемите, които, както се оказа, не са по силите на новия ни енорийски свещеник — отвърна госпожа Трентам. — Тоя човек явно си няма и понятие как да организира празник на плодородието. На какво ли ги учат в Оксфорд?

— Сигурно на богословие — предположи мъжът й.

Икономът се прокашля.

— Вечерята е пренесена, уважаема госпожо.

Без да каже и дума, госпожа Трентам се завъртя и забърза към трапезарията. Сложи Беки отдясно на майора, точно срещу себе си. Три ножа, четири вилици и две лъжици блеснаха срещу Беки от квадратната маса. Тя веднага се досети кой прибор да вземе най-напред, защото започнаха със супа, но си даде сметка, че от тук нататък ще се наложи да гледа какво прави госпожа Трентам и да го повтаря.

Домакинята не се обърна нито веднъж към нея, докато не донесоха основното ястие. Говореше с мъжа си за учението на Найджъл в „Хароу“ — не особено успешно, и за новия свещеник, който също не се проявяваше кой знае колко блестящо, а също за лейди Лавиния Мейлим, установила се наскоро в селището и създаваща големи неприятности.

Беки тъкмо дъвчеше хапката фазан, когато госпожа Трентам най-неочаквано я попита:

— А с какво се занимава баща ви, госпожице Салмън?

— Той е покойник — изпелтечи с пълна уста момичето.

— О, колко жалко — рече бездушно по-възрастната жена. — Вероятно е загинал на фронта?

— Не.

— А какво все пак е правел по време на войната?

— Занимаваше се с фурната. В Уайтчапъл — допълни Беки, припомнила си предупреждението на своя баща: „Опиташ ли се да скриеш от какво семейство произлизаш, рано или късно ще плачеш горчиво“.

— Уайтчапъл ли? — ахна госпожа Трентам. — Ако не ме лъже паметта, това е малко китно селце на хвърлей от Устър.

— Не, госпожо Трентам, намира се насред лондонския квартал Ийст Енд — уточни Беки с надеждата, че Гай ще й се притече на помощ, той обаче бе погълнат от чашата бордо.

— Виж ти! — възкликна домакинята, стиснала устни. — Помня, че веднъж гостувах на жената на епископа на Устър в селце, което се казваше Уайтчапъл, но да ви призная, никога не съм виждала смисъл да ходя чак в Ийст Енд. Там надали имат епископ. — Тя остави ножа и вилицата. — При всички положения — продължи домакинята — баща ми, сър Реймънд Хардкасъл — сигурно сте чували за него, госпожице Салмън…

— Не, не съм — призна си момичето.

Върху лицето на госпожа Трентам се появи поредното презрително изражение, което обаче не я спря в излиянията й.

— Та баща ми, когото крал Джордж Пети удостои с благородническа титла за особените му заслужи…

— И какви са тези особени заслуги — прекъсна я невинно Беки, което накара госпожа Трентам да замълчи, после обаче тя отговори на въпроса:

— Той даде своя скромен принос в усилията на Негово Величество да не позволи германците да ни изпреварят.

— Търговец на оръжие е — вметна съвсем тихо майор Трентам.

Дори и да чу забележката му, госпожа Трентам предпочете да не й обръща внимание.

— Тази година ли приключихте с обучението си, госпожице Салмън? — попита тя ледено.

— Не. Приеха ме в университета — рече младата жена.

— Лично аз не одобрявам подобно нещо. Истинската дама трябва да знае само да пише, да чете и да смята, а също как да ръководи прислугата и да не умре от скука, когато е принудена да ходи на крикет.

— А ако нямате прислуга… — подзе Беки и смяташе да се доизкаже, ако госпожа Трентам не бе позвънила със сребърното звънче, оставено отстрани на дясната й ръка.

Когато икономът се появи отново, тя му нареди сопнато:

— Кафето ще го пием в дневната, Гибсън.

Човекът я погледна, донейде изненадан, а тя се изправи и поведе всички от трапезарията по дългия коридор към дневната, където огънят вече не гореше толкова ожесточено.

— Ще пийнете ли малко портвайн или бренди, госпожице Салмън? — попита майор Трентам, докато Гибсън наливаше кафето.

— Не, благодаря — отвърна съвсем тихо Беки.

— Моля да ме извините — рече госпожа Трентам и стана от фотьойла, на който току-що беше седнала. — Явно съм развила леко главоболие, затова с ваше разрешение ще се прибера в стаята си.

— Да, да, разбира се, скъпа — рече безизразно мъжът й.

Веднага щом майка му излезе от помещението, Гай побърза да дойде при Беки, седна до нея и я хвана за ръката.

— Ще бъде по-мила утре сутринта, щом й мине мигрената. Ще видиш.

— Съмнявам се — отвърна през шепот младата жена, сетне се обърна към майор Трентам и рече: — Нали ще извините и мен? Денят беше уморителен, пък и съм сигурна, че вие двамата имате да си разказвате много неща.

Двамата мъже станаха, а тя излезе от дневната и се качи по стълбището в предоставената й спалня. Съблече се набързо, изми се с ледената вода в легена, прекоси неотоплената стая и се пъхна между завивките на студеното легло.

Вече се унасяше, когато чу, че някой натиска дръжката на бравата. Премига и се взря в другия край на помещението. Вратата се отвори, ала единственото, което Беки различи, бе мъж, който влиза и затваря тихо вратата подире си.

— Кой е? — прошепна уплашена младата жена.

— Аз съм, аз съм, няма страшно — успокои я също тъй тихо Гай. — Отбих се да видя как се чувстваш.

Беки придърпа завивката чак до брадичката си.

— Лека нощ, Гай — пожела му припряно.

— Не си много дружелюбна — укори я мъжът, който вече бе прекосил стаята и бе приседнал на крайчеца на леглото. — Просто исках да се уверя, че се чувстваш добре. Доста ти се събра тази вечер.

— Добре съм, благодаря — рече хладно младата жена.

Когато Гай понечи да я целуне, тя се дръпна толкова силно, че си удари лявото ухо.

— Времето вероятно не е много подходящо.

— И мястото — допълни Беки и се дръпна още повече — насмалко да падне от другата страна на леглото.

— Исках само да те целуна за „лека нощ“.

Младата жена му разреши от немай-къде да я прегърне и да я целуне по устните, Гай обаче я задържа в обятията си по-дълго, отколкото беше очаквала, и накрая тя се видя принудена да го избута.

— Лека нощ, Гай — отсече.

Отпърво той не се помръдна, после обаче се изправи бавно и каза:

— Може би някой друг път.

След миг Беки чу как вратата се затваря след него.

Поизчака малко, сетне стана от леглото. Отиде, завъртя ключа, извади го и пак си легна. Доста дълго се мята, преди да заспи.

 

 

Когато на другата сутрин слезе за закуска, разбра от майор Трентам, че жена му почти не била мигнала и още страдала от мигрена, затова решила да полежи, докато главата й мине напълно.

По-късно, когато майорът и Гай отидоха на църква и оставиха Беки да чете във всекидневната неделните вестници, на нея й направи впечатление, че слугите си шушукат нещо и се споглеждат.

Госпожа Трентам се появи за обяд, но дори и не опита да се включи в разговора в другия края край на масата. Най-неочаквано, докато им поднасяха плодовата салата с крем, тя попита:

— За какво беше днешната проповед?

— „Не причинявай на другите онова, което не искаш те да причиняват на теб“ — отвърна някак дръпнато майорът.

— Хареса ли ви службата в нашата църква, госпожице Салмън? — обърна се за пръв път домакинята към Беки.

— Аз не съм… — подхвана младата жена.

— А, да, вие сте от богоизбраните.

— Не, не, ако изобщо може да се каже, че изповядвам някаква религия, то това е римокатолицизмът.

— А! — престори се на изненадана домакинята. — Пък аз си рекох, е с това име… Салмън… при всички положения нямаше да ви хареса в нашата църква, прекалено скромна е.

Беки се запита дали всяка дума, всяка постъпка на госпожа Трентам са предварително отрепетирани.

След обяда домакинята отново изчезна някъде, а Гай предложи двамата с Беки да се поразходят. Младата жена се качи в отредената й стая, за да обуе възможно най-старите си обувки — не искаше и да си помисли, че отново може да й се наложи да взима някой чифт от ботушите за езда на госпожа Трентам.

— Готова съм на всичко, само и само да се махнем от къщата — сподели тя с Гай, щом слезе при него, и не посмя да отвори отново уста, докато не беше сигурна, че госпожа Трентам вече не може да я чуе.

— Какво очаква майка ти от мен? — възкликна накрая.

— О, не го взимай толкова навътре — успокои я Гай и я хвана за ръката. — Прекалено чувствителна си. Татко е убеден, че с времето мама ще свикне с теб, пък и ако трябва да избирам между двете, знам коя ми е по-важна.

Беки стисна ръката му.

— Благодаря ти, скъпи, но не съм сигурна, че ще издържа още една вечер като снощната.

— Можем да си тръгнем, когато поискаме, и да прекараме остатъка от деня у вас — рече младежът. Беки се извърна към него — не го беше разбрала. Той добави бързо: — Хайде да се връщаме! Току-виж мама пак започнала да опява, че цял следобед сме я оставили сама.

Ускориха крачка.

След няколко минути вече се качваха по каменното стълбище пред къщата. Беки само се преобу, погледна се в огледалото — да не би да е рошава, и се върна при Гай в дневната. С изненада видя, че чаят вече е пренесен. Погледна си часовника: беше едва три и четвърт.

— Много жалко, Гай, че накара всички да те чакат — бяха първите думи, които Беки чу, след като влезе в стаята.

— Никога досега не сме пили чая толкова рано — намеси се майорът от другата страна на камината.

— Вие, госпожице Салмън, ще пиете ли чай? — попита домакинята така, сякаш дори името звучеше обидно.

— Да, благодаря — отговори младата жена.

— Защо не се обръщаш към Беки на малко име — подметна Гай.

Госпожа Трентам впи очи в сина си.

— Не приемам тези днешни нрави, когато всички си говорят на малко име, дори и да са се запознали съвсем наскоро. Какъв чай искате, госпожице Салмън, дарджелински, жасминов или „Ърл Грей“? — попита тя още преди някой да е реагирал.

Зачака нетърпеливо отговора на Беки, тя обаче сякаш бе онемяла — още не можеше да се окопити от предишното заяждане на домакинята.

— Вие в Уайтчапъл очевидно нямате такъв голям избор — подметна госпожа Трентам.

На Беки й идеше да грабне чайника и да го излее върху тая проклетия, но накрая все пак се сдържа, ако не за друго, то защото знаеше, че домакинята цели тъкмо това — да я злепостави.

След поредното мълчание госпожа Трентам попита:

— Имате ли, госпожице Салмън, братя и сестри?

— Не, единствено дете съм.

— Виж ти! Да не очаква човек.

— Защо се изненадвате? — попита невинно по-младата жена.

— Защото винаги съм си мислела, че простолюдието се размножава като зайците — отвърна домакинята и си сложи в чая още една бучка захар.

— Мамо, вече прекаляваш… — намеси се Гай.

— Какво толкова, просто се шегувам — побърза да го прекъсне тя. — Понякога синът ми ме възприема твърде на сериозно, госпожице Салмън. И все пак още помня как баща ми, сър Реймънд, обичаше да казва навремето…

— Не почвай пак — тросна се майорът.

— Та баща ми казваше, че класите са като виното и водата. В никакъв случай не бива да се смесват.

— Пък аз си мислех, че Христос е успял да превърне водата във вино — възрази Беки.

Госпожа Трентам предпочете да се направи на глуха.

— Точно заради това във войската има офицери и редници — именно защото такъв е Божият промисъл.

— Нима смятате, че пак е според Божия промисъл да има война, в която тези офицери и редници да се избиват безразборно помежду си? — попита Беки.

— Със сигурност не знам, госпожице Салмън — отвърна по-възрастната жена. — Нямам привилегията да бъда като вас интелектуалка. Аз съм най-обикновена проста жена, която казва, каквото мисли. Знам обаче, че през войната всички правехме жертви.

— А вие, госпожо Трентам, какви жертви направихте? — възкликна гостенката.

— Какви ли не, млада ми госпожице — тросна се госпожа Трентам и се изпъчи във фотьойла. — Като начало се лишавах от куп жизненоважни неща.

— Например от крак или ръка? — подметна Беки и веднага съжали, усетила, че се е хванала в капана на злобарката.

Майката на Гай стана от фотьойла, отиде бавно при камината и дръпна с все сила шнурчето със звънеца за прислугата.

— Не съм длъжна да седя и да търпя да ме обиждат в собствения ми дом — подвикна тя. Веднага щом Гибсън се появи отново в дневната, домакинята се обърна към него и добави: — Погрижи се Алфред да приготви багажа на госпожица Салмън. Тя се прибира в Лондон по-рано от предвиденото.

Беки продължи да седи край камината и да мълчи — и тя не знаеше какво да прави. Госпожа Трентам я загледа ледено, докато накрая младата жена не отиде при майора, не се ръкува с него и не каза:

— Довиждане, майор Трентам. Имам чувството, че няма да се видим отново.

— Само аз губя от това, госпожице Салмън — отговори той любезно и й целуна ръка.

После Беки се обърна и излезе бавно от дневната, без да поглежда отново госпожа Трентам. Гай я последва във вестибюла.

Докато се връщаха в Лондон, той се опита да оправдае как ли не поведението на майка си, Беки обаче знаеше, че сам не си вярва. Щом автомобилът спря пред дом деветдесет и седем, младежът скочи и отвори вратата на Беки.

— Може ли да се кача? — попита я. — Имам да ти казвам още нещо.

— Нека да не е тази вечер — примоли се тя. — Трябва да помисля и предпочитам да остана сама.

Гай въздъхна тежко.

— Исках само да ти кажа, че те обичам много, и може би да обсъдим плановете за бъдещето.

— Планове, в които присъства и майка ти ли?

— Остави я майка ми — отвърна той. — Толкова ли не разбираш, че те обичам?

Беки се поколеба.

— Хайде още сега да обявим в „Таймс“ годежа си, пък майка ми да си мисли каквото ще. Какво ще кажеш?

Тя се обърна и го прегърна.

— О, Гай, и аз те обичам, но по-добре не се качвай. Дафни ще се прибере всеки момент. Може би някой друг път.

Върху лицето на младежа се изписа разочарование. Той я целуна и й пожела „лека нощ“. Беки отвори входната врата и се завтече нагоре по стълбите.

Влезе в жилището и видя, че Дафни още не си е дошла от провинцията. Седна на канапето и когато се здрачи, не си направи труда да включи осветлението. Приятелката й влетя след цели два часа.

— Как мина? — бяха първите думи, които изрече, след като нахълта в хола, изненадана, че Беки седи на тъмно.

— Ужасно.

— Значи скъсахте?

— Не съвсем — отвърна другата жена. — Дори ми се стори, че Гай ми поиска ръката.

— А ти съгласи ли се? — попита Дафни.

— Май да.

— Ами Индия?

 

 

На другата заран, след като си разопакова багажа, Беки с ужас установи, че прелестната брошка, която Дафни й бе дала за пътуването, я няма. Реши, че я е забравила в имението Асхърст.

Тъй като не изгаряше от желание да общува отново с госпожа Трентам, остави на пропуска в казармата бележка на Гай, за да сподели притеснението си. На другия ден той й отговори, че в неделя ще обядва с родителите си в имението и на всяка цена ще провери.

Следващите пет дни Беки мислеше само за едно: дали Гай ще намери скъпата брошка — добре поне, че Дафни не забелязваше липсата й. Беки се молеше да намери бижуто, преди приятелката й да е решила да си го сложи.

В понеделник Гай й прати бележка, че са претърсили педя по педя стаята за гости, но така и не са открили липсващата брошка, пък и Нели го била уверила, че помнела много добре как е сложила всички накити на госпожицата в багажа.

Това изуми Беки, понеже, след като я бяха изпъдили толкова позорно от имението, тя сама си бе приготвила багажа. Вечерта зачака със свито сърце Дафни да се върне от провинцията, за да й обясни какво е станало. Опасяваше се, че ще минат месеци, дори години, докато събере пари, за да купи подобна брошка, вероятно семейна ценност, предавана от поколение на поколение.

Беше изпила няколко чаши силно кафе и аха — да запали и от цигарите на приятелката си, когато малко след полунощ тя влетя в жилището на Челси Терас.

— Защо не спиш, скъпа? — учуди се Дафни. — Да не би да е започнала сесията?

— А, не — отвърна Беки и разказа всичко за изчезналата диамантена брошка.

Накрая попита колко ли време ще измине, докато успее да я плати.

— Най-много седмица — засмя се Дафни.

— Ама как така? — попита смаяна Беки.

— Ами така. Имитация е — такъв е последният писък на модата. Ако не ме лъже паметта, я купих за някакви си три шилинга.

Във вторник, докато вечеряха заедно, Беки сподели с облекчение с Гай, че не се налага да търсят изгубената брошка.

Следващия понеделник, младежът я донесе на Челси Терас и обясни, че камериерката я била намерила под леглото в стая „Уелингтън“.