Джефри Арчър
Търговецът (44)

44.

Когато трийсет и четири часа по-късно самолетът кацна в топлата, огряна от слънцето вечер на летище „Кингсфорд Смит“ в Сидни, Чарли усети, че ако има нужда от нещо, то това е да си отспи. След гишето за митническа проверка го чакаше снажен младеж, облечен в лек бежов костюм — пристъпи напред и се представи като Тревър Робъртс, адвоката, препоръчан му от Бейвърсток. Беше едър, добре сложен и червенокос, със силен загар — очевидно прекарваше съботните следобеди по кортове и игрища. Веднага пое от Чарли количката с натоварения на нея багаж и я забута с напета походка към изхода с табела „Паркинг“.

— Не се налага да караме куфарите в хотел — обясни младежът, докато държеше вратата. — Ще оставим всичко в автомобила.

— Дали съветът, който ми давате, е разумен? — попита той задъхан — едва успяваше да настигне младия адвокат.

— Повече от разумен, сър Чарлс, нямаме никакво време за губене. — Спря с количката край бордюра и шофьорът натовари куфарите в багажника на автомобила. Чарли и господин Робъртс се качиха отзад. — Генерал-губернаторът на Великобритания ви е поканил на прием в резиденцията си, който започва в шест часа, освен това искам още тази вечер да хванем последния самолет за Мелбърн. Разполагаме само с шест дни, не можем да си позволим да ги пилеем някъде другаде.

Още когато австралиецът му подаде дебелата папка, Чарли разбра, че двамата ще се сработят. Заслуша съсредоточено младия адвокат, който му обясни как предвижда да разпределят времето през следващите три дни. Докато автомобилът се носеше към покрайнините на града, Чарли не пропускаше и дума, изречена от Робъртс, и само от време на време го караше да повтори или да уточни по-подробно нещо. Мъчеше се да свикне с разликата в подхода на господин Робъртс и на всички други адвокати, с които беше работил в Англия. Когато бе помолил господин Бейвърсток да му намери най-умния и оправен млад адвокат в Австралия, не беше и подозирал, че той ще се спре на юрист, който да е толкова различен от самия него.

Автомобилът все така се носеше шеметно по магистралата към резиденцията на генерал-губернатора, а през това време Робъртс, който бе закрепил върху коленете си няколко папки, продължаваше подробния си доклад:

— Отиваме на приема у генерал-губернатора — поясни той — само защото през следващите няколко дни можем да опрем до помощта му. После тръгваме за Мелбърн, защото всеки път, когато някой от кантората се натъкне на следа, тя като че ли води към кабинета на началника на мелбърнската полиция. За утре сутринта съм ви уредил среща с него, но както вече ви предупредих, той не е особено отзивчив с подчинените ми.

— Защо така?

— Назначен е отскоро и сега се опитва да докаже, че ще се отнася към всички безпристрастно… освен към англичаните.

— Какво са му направили англичаните?

— Нищо, просто като всеки австралиец второ поколение ги мрази… или най-малкото се прави, че ги мрази — подсмихна се Робъртс. — Но мен ако питате, наистина има само една прослойка, която ненавижда повече.

— Кого, престъпниците ли?

— А, не. Адвокатите — уточни младежът. — Както виждате, всичко е срещу нас.

— Успяхте ли все пак да измъкнете нещичко от него?

— Не много. Онова, което ни каза, го има, общо взето, и в регистрите. Например, че на двайсет и седми юли 1926 година Гай Трентам е убил в пристъп на ярост жена си, като я е намушкал няколко пъти с нож, докато се е къпела. За всеки случай после й е държал главата под водата — да не би да прескочи трапа. Страница шестнайсета от папката, която ви предоставих. Освен това знаем, че на двайсет и трети април 1927 година той е бил обесен за извършеното престъпление, въпреки че генерал-губернаторът е получил множество молби за помилване. Виж, не успяхме да установим дали е имал деца. Единствен вестник „Ейдж“, който излиза в Мелбърн, е пуснал дописка за съдебния процес, в нея обаче не се споменава за деца. Но това не е изненадващо, съдията не би позволил на процеса да се говори за децата, освен ако това не хвърля някаква светлина върху престъплението.

— А как е моминското име на жена му? То със сигурност би ни насочило.

— И да ви го кажа, няма да ви хареса, сър Чарлс — рече Робъртс.

— Нищо, нека опитаме.

— Жената се е казвала Смит, Ана Хелън Смит, ето защо през краткото време, с което разполагахме, насочихме усилията си към Трентам.

— И въпреки това не сте попаднали на никакви сигурни следи, така ли?

— Опасявам се, че да — потвърди адвокатът. — Дори и по онова време в Австралия да са живели деца с името Трентам, не успяхме да ги открием. Подчинените ми в адвокатската кантора разговаряха поотделно с всеки на име Трентам, вписан в националния регистър, включително с един от Курабулка, селце с население от единайсет души, до което се стига за три дни с автомобил и пеш.

— Въпреки неуморните ви усилия, Робъртс, предполагам, че все има още някои места, където можем да надзърнем.

— Не го изключвам — призна адвокатът. — По едно време дори се питах дали, когато е пристигнал в Австралия, Трентам не си е сменил името, но началникът на полицейското управление потвърди, че делото, което се пази при тях в Мелбърн, е на името на Гай Франсис Трентам.

— Щом името е същото, значи и детето, ако има такова, може да бъде открито.

— Невинаги. Съвсем наскоро имах клиентка, чийто мъж бил пратен зад решетките за непредумишлено убийство. Тя си върнала моминското име, което дала и на единственото си дете — показа ми как е заличила от регистрите всички следи от името си по мъж. Не забравяйте и че в нашия случай става въпрос за дете, родено някъде между 1923 и 1925 година — било е достатъчно от документацията да изчезне и един-единствен лист, за да се заличи всяка връзка между това дете, ако е имало такова, и Гай Трентам. Ако това наистина е станало, Австралия е доста голяма и ние все едно търсим прословутата игла в купата сено.

— Но аз разполагам само с шест дни — каза притеснен Чарли.

— Хич и не ми напомняйте — отвърна Робъртс точно когато автомобилът влезе през портала в резиденцията на генерал-губернатора и понамали скоростта. — Отделил съм на приема най-много един час — предупреди младият адвокат. — Единственото, което искам от генерал-губернатора, е да обещае, че преди срещата утре ще се обади по телефона на началника на полицията в Мелбърн, за да го помоли да е възможно най-отзивчив. Но когато, сър Чарлс, ви кажа, че трябва да тръгваме, значи наистина трябва да тръгваме.

— Разбрах — рече Чарли — струваше му се, че отново е редник на плаца в Единбург.

— Между другото — добави Робъртс, — генерал-губернаторът се казва сър Оливър Уилямс. На шейсет и една години е, навремето е бил офицер в гвардията, родом е от някакво селце на име Тънбридж Уелс.

След две минути те вече влизаха в салоните на резиденцията.

— Колко се радвам, сър Чарлс, че успяхте да дойдете! — възкликна висок мъж, облечен в изискан раиран костюм с двуредно закопчаване и вратовръзка, каквато носеха всички гвардейци.

— Благодаря ви, сър Оливър.

— Как мина пътуването, стари ми приятелю?

— На пет места спирахме, за да зареждаме гориво. На никое от летищата не умееха да правят чай.

— Значи чашка от ей това тук ще ви дойде добре — отсъди сър Оливър и връчи на Чарли чаша голямо уиски, която взе чевръсто от подноса. — Само като си помисли човек — продължи дипломатът, — предсказват, моля ви се, че внуците ни ще стигат от Лондон чак до Сидни за един-единствен ден, и то без междинни кацания. Все пак вашето пътуване е било далеч по-приятно от прехода, който са направили първите преселници в Австралия.

— Не е кой знае каква утеха — отбеляза Чарли, понеже не се сети за по-уместен отговор.

Помисли си колко много се различава представителят на кралицата от човека, когото господин Бейвърсток му беше препоръчал в Австралия.

— Я ми кажете какво ви води насам — добави генерал-губернаторът. — Да очакваме ли втората най-голяма сергия на света да се появи от тази страна на планетата?

— Не, сър Оливър. Ще ви го спестим. Тук съм на кратко частно посещение, опитвам се да уредя едни семейни дела.

— Е, ще ми кажете, ако има нещо, с което мога да ви помогна — рече домакинът и си взе от поредния поднос, минал покрай него, чаша джин.

— Много мило от ваша страна, сър Оливър, защото наистина се нуждая от съдействие по един дребен въпрос.

— Какъв? — попита генерал-губернаторът и погледна през рамото на Чарли към неколцина гости, които бяха позакъснели.

— Бихте могли да позвъните на началника на полицията в Мелбърн и да го помолите да ми съдейства. Утре сутринта имам уговорена среща.

— Смятайте, стари ми приятелю, че вече съм разговарял с него — рече сър Оливър, докато се навеждаше, за да се ръкува с някакъв арабски шейх. — Помнете, сър Чарлс: само ми кажете, ако мога да ви помогна с нещо — с каквото и да било. A, monsieur l’ambassadeur, comment allez-vous^[1]?

Изведнъж Чарли се почувства капнал от умора. Преди да си тръгнат, не правеше друго, освен да опитва да се задържи на крака, докато разговаряше с дипломати, политици и предприемачи — всички познаваха добре най-голямата сергия на света. Накрая Робъртс го докосна по лакътя, за да му покаже, че нямат повече работа тук и трябва да тръгват към летището.

Докато пътуваха със самолета към Мелбърн, Чарли успя да не заспи, макар че очите му се затваряха. В отговор на въпроса на Робъртс потвърди, че генерал-губернаторът се е съгласил на другата сутрин да се обади по телефона на шефа на полицията.

— Но дали е разбрал, че наистина е важно?

— Съмнявам се — възкликна Робъртс. — Утре сутринта, още щом стана, ще се свържа отново с канцеларията на сър Оливър. Той не се слави с това, че помни обещанията, които е давал по приемите. „Само ми кажете, ако мога да ви помогна с нещо, с каквото и да било…“ — изимитира адвокатът генерал-губернатора и дори успя да изтръгне от Чарли сънена усмивка.

На летището в Мелбърн ги чакаше друг автомобил. Чарли се качи и този път вече заспа — събуди се след двайсетина минути, когато спряха пред хотел „Уиндзор“. Директорът заведе госта в апартамент „Принц Едуард“ и веднага щом остана сам, Чарли се съблече набързо, взе си душ и си легна. След няколко минути вече бе потънал в непробуден сън. Въпреки това пак се събуди в четири на следващата сутрин.

Облегна се на неудобните, натъпкани с дунапрен възглавници, които непрекъснато поддаваха, и следващите три часа посвети на папките на Робъртс. Макар че младежът изобщо не приличаше на Бейвърсток, и неговата работа носеше отпечатъка на добросъвестността. Когато накрая пусна на пода и последната папка, Чарли трябваше да признае, че адвокатската кантора на Робъртс е обхванала всички гледни точки и е проучила всички следи — сега единствената им надежда беше сприхавият полицай от Мелбърн.

В седем часа Чарли си взе студен душ, а в осем и нещо седна на топла закуска. Макар че този ден имаше само една среща — в десет часа, той крачеше припряно из апартамента много преди девет и половина, когато Робъртс трябваше да мине да го вземе. Даваше си сметка, че ако от тази среща не излезе нищо, той преспокойно може да си събере багажа и още същия следобед да вземе самолета за Англия. Ако не друго, така поне Беки щеше да злорадства, че се е оказала права.

Робъртс почука на вратата точно в девет и двайсет и девет и Чарли се запита колко ли е чакал отвън в коридора. Младият адвокат докладва, че вече се е свързал с канцеларията на генерал-губернатора сър Оливър и той е обещал до час да поговори по телефона с полицейския началник.

— Чудесно. А сега ми кажете какво знаете за този началник.

— Казва се Майк Купър, на четирийсет и седем години е, много е оправен, пада си сухар и е доста сприхав. Тръгнал е от нулата, минал е през всички стъпала на йерархията, но още смята, че е длъжен да се доказва пред всеки вероятно защото в Мелбърн се извършват много повече престъпления, отколкото като цяло в Австралия, да не говорим пък за Англия.

— Вчера споменахте, че бил второ поколение австралиец. Откъде все пак е коренът му?

Робъртс провери в папката.

— В началото на века баща му се е преселил в Австралия от Детфорд.

— Детфорд ли? — ухили се Чарли. — Това са мои води. — Той си погледна часовника. — Тръгваме ли? Смятам, че съм повече от готов за срещата с господин Купър.

Когато след двайсет минути Робъртс отвори вратата на полицейското управление, във фоайето ги посрещна голяма снимка на мъж към петдесетте, от която Чарли се почувства доста стар.

Робъртс се представи на дежурния — почакаха само няколко минути, след което Чарли бе поканен в кабинета на началника.

Той се усмихна доста изкуствено, докато се ръкуваше с Чарли.

— Опасявам се, сър Чарлс, че надали ще ви помогна особено — подхвана Купър и покани с ръка госта да седне. — Въпреки че генерал-губернаторът си направи труда да ми се обади.

Изобщо не обърна внимание на Робъртс, който продължаваше да стои на няколко крачки от своя клиент.

— Вашият акцент ми е познат — оповести Чарли, без да сяда на предложения му стол.

— Моля? — учуди се полицейският началник, който също продължаваше да стои прав.

— Готов съм да се обзаложа на половин крона, не, на една лира стерлинга, че баща ви е родом от Лондон.

— Да, познахте.

— От Ийст Енд е, нали?

— От Детфорд — потвърди Купър.

— Разбрах още щом отворихте уста — оповести Чарли и сега вече седна на кожения фотьойл. — Самият аз съм от Уайтчапъл. Той къде е раждан?

— На Чърч стрийт в Детфорд — отвърна полицейският началник. — Точно срещу…

— Само на две крачки от нас — прекъсна го Чарли, който сега вече говореше на лондонски диалект.

Робъртс не бе казал и дума, камо ли да изрази професионално мнение.

— Сигурно е бил от „Милуол“ — рече Чарли.

— Не, от топчиите^[2] — отсече Купър.

— Големи простаци — каза гостът. — За нищо не ги бива.

— Така си е — съгласи се през смях полицейският началник. — Този сезон почти съм изгубил надежда. А вие от кой отбор сте?

— От „Уест Хам“.

— И очаквате да ви съдействам?

Чарли прихна.

— Е, веднъж ви пуснахме да ни биете — за Купата.

— През 1930 година — засмя се и Купър.

— Ние от „Ъптън Парк“^[3] сме си злопаметни.

— Да ви призная, сър Чарлс, не съм и очаквал да говорите с такъв акцент.

— Наричайте ме Чарли, като всички приятели. А, и още нещо, Майк, искате ли да го отпратя? — посочи Чарли с палец към Тревър Робъртс, когото още не бяха поканили да седне.

— Може да помогне — рече полицейският началник.

— Изчакайте ме отвън, Робъртс — каза Чарли, без дори да си дава труда да поглежда към своя адвокат.

— Да, сър Чарлс.

Робъртс се обърна и тръгна към вратата.

Щом останаха сами, Чарли се надвеси над писалището и тихо каза:

— Проклети адвокати, всичките са един дол дренки. Фрашкани с пари надути пуяци, искат майка си и баща си, а после очакват да им свършиш работата.

Купър прихна. По-възрастният мъж отново се наведе към писалището.

— Ще си остане между нас, Майк. Все пак и двамата сме от Ийст Енд, трябва да се подкрепяме. Можете ли да ми кажете за Гай Франсис Трентам нещо, което онзи там не знае? — посочи Чарли с палец към вратата.

— Не мога да не му го призная, Робъртс се е добрал почти до всичко, общо взето, нямам какво да добавя, сър Чарлс.

— Чарли.

— Да де, Чарли. Вече знаете, че Трентам е убил жена си, а също, че заради това по-късно е бил обесен.

— Да, това го знам, но ме интересува, Майк, дали е имал деца.

Чарли затаи дъх, понеже полицаят като че ли се подвоуми. Погледна листа върху писалището.

— Тук пише: жена (починала), една дъщеря.

Гостът едвам се сдържа да не скочи от фотьойла.

— А името на дъщерята пише ли го?

— Маргарет Етел Трентам — отвърна полицейският началник.

Чарли знаеше, че не се налага да проверява името в папките, които Робъртс му беше оставил за през нощта. В никоя от тях не се споменаваше за Маргарет Етел Трентам. Той помнеше, че между 1923 и 1925 година в Австралия са се родили трима души с името Трентам, и тримата мъже.

— Дата на раждане? — попита наслуки.

— Нямам представа, Чарли — отговори Купър. — Момиченцето не е било обвинено в нищо. — Той приплъзна листа по писалището, така че гостът сам да прочете онова, което вече му беше казал. — През двайсетте не са си играли с такива подробности.

— В досието дали има още нещо, което да помогне на едно момче от Ийст Енд, озовало се на чужда територия? — попита Чарли с надеждата, че не преиграва.

Купър прегледа още веднъж книжата в папката с досието на Трентам и чак тогава отговори:

— Вписани са още две неща, които вероятно ще ви бъдат от полза. Едното е нанесено с молив от моя предшественик, а другото е отбелязано още по-рано, от неговия предходник.

— Целият съм слух, Майк.

— На двайсет и четвърти април 1927 година при началника на полицията Паркър е идвала жена на име госпожа Етел Трентам, майка на починалия.

— Божичко! — възкликна Чарли, който така и не успя да прикрие изненадата си. — Но защо?

— Не е посочена причина, не е отбелязано и какво са си казали. Съжалявам.

— А второто посещение?

— И втория път е идвал някакъв англичанин, разпитвал за Гай Трентам. Това е станало на двайсет и трети август 1947 година. — Купър се взря в папката, за да разчете името на посетителя. — Някой си господин Даниъл Трентам.

Чарли плувна в студена пот и се вкопчи в страничните облегалки на фотьойла.

— Добре ли сте? — притесни се не на шега Купър.

— Да, да, няма ми нищо — успокои го Чарли. — Явно е от пътуването. А посочено ли е защо този Даниъл Трентам е идвал в полицейското управление?

— Ако се вярва на прикачената бележка, е казал, че е син на покойния — обясни полицейският началник. Чарли се опита да не издава обзелите го чувства. Купър отново седна на стола. — Е, сега знаете за случая точно колкото и аз.

— Оказахте ми неоценимо съдействие, Майк — рече Чарли, после стана, наведе се и се ръкува в шефа на полицията. — Ако случайно отскочите до Детфорд, да ми се обадите, чухте ли! На драго сърце ще ви заведа на мач.

Купър се усмихна и продължи да си бъбри с госта, докато го изпращаше с асансьора. На партера го придружи чак до стълбите пред полицейското управление, където двамата се ръкуваха и Чарли се върна при Тревър Робъртс в автомобила.

— Е, Робъртс, май ни се отваря работа.

— Преди да започнем, разрешено ли ми е да ви задам един въпрос, сър Чарлс?

— Слушам.

— Откъде го извадихте този диалект?

— Пазя го за по-особени хора, господин Робъртс. Например за кралицата, за Уинстън Чърчил и за клиентите, които обслужвам на сергията. Днес сметнах за необходимо да добавя в списъка и началника на полицейското управление в Мелбърн.

— А какво, интересно, казахте за мен и за моята гилдия?

— Казах му на Купър, че сте фрашкан с пари, надут пуяк, който чака аз да му свърша работата.

— А той отвърна ли нещо?

— Реши, че съм се изразил прекалено меко.

— Близко е до ума — отбеляза адвокатът. — А успяхте ли да откопчите нещо?

— Иска ли питане! — увери го Чарли. — Както личи, Гай Трентам е имал дъщеря.

— Дъщеря ли? — повтори Робъртс, който не съумя да прикрие вълнението си. — Купър каза ли ви името й или нещо друго за нея?

— Маргарет Етел. Полицейският началник ми съобщи и че през 1927 година в Мелбърн е идвала госпожа Трентам, майката на Гай, но лично той не знаел защо.

— Господи! — възкликна адвокатът. — За двайсет минути свършихте повече, отколкото аз за двайсет дни.

— Да, но аз имам предимството на възрастта — напомни ухилен Чарли. — Къде ли по онова време би отседнала една изнежена англичанка?

— Аз не съм тукашен — призна си Робъртс. — Но съдружникът ми Нийл Мичъл би трябвало да знае. Семейството му се е установило в Мелбърн преди повече от век.

— Какво тогава чакаме?

Нийл Мичъл се свъси, когато колегата му зададе същия въпрос.

— Нямам представа — призна си той, — но майка ми със сигурност знае. — Той вдигна телефонната слушалка и се зае да набира някакъв номер. — Шотландка е, ще се опита да ни изврънка пари за предоставените сведения.

Чарли и Тревър Робъртс застанаха пред писалището на Мичъл и зачакаха — единият търпеливо, другият доста припряно. След няколко уводни думи, каквито се очакват от един син, Мичъл зададе въпроса и заслуша внимателно.

— Благодаря ти, мамо, както винаги, ми оказа неоценима помощ — рече той. — Хайде, ще се видим в края на седмицата — допълни адвокатът и затвори.

— Е? — подкани Чарли.

— През двайсетте години жена с потеклото на госпожа Трентам би отседнала в едно-единствено място — крайградски клуб „Виктория“ — поясни Мичъл. — В ония години в Мелбърн е имало само два що-годе сносни хотела, във втория са отсядали главно предприемачи.

— Този клуб дали още съществува? — поинтересува се Робъртс.

— Да, но е доста западнал.

— В такъв случай звъннете и запазете маса на името на сър Чарлс Тръмпър. И се постарайте да наблегнете върху „сър“.

— Разбира се, сър Чарлс — рече Робъртс. — Този път с кой акцент ще говорите?

— Още не знам, зависи от обстоятелствата — отговори Чарли, докато се връщаха при автомобила.

— Каква ирония на съдбата! — каза адвокатът, след като потеглиха по магистралата.

— Ирония на съдбата ли?

— Да — рече Робъртс. — Щом е хвърлила толкова усилия, за да заличи от регистрите самото съществуване на своята внучка, госпожа Трентам със сигурност е опряла до услугите на обигран адвокат.

— Е, и?

— Значи някъде в града има папка и в нея се съдържа всичко, което трябва да знаем.

— Дори да е така, едно е сигурно: не разполагаме с достатъчно време, за да разберем в чия кантонерка е скрита тази папка.

 

 

Когато пристигнаха в крайградски клуб „Виктория“, видяха, че управителят ги чака във фоайето. Той поведе именитите си гости към маса в прикътана тиха ниша. Чарли бе разочарован, че мъжът е толкова млад.

От листа с дългото меню си избра най-скъпото ястие, после поръча и бутилка „Шамбертен“ реколта 1957 година. След миг всички келнери в заведението се втурнаха да го обслужват.

— Какво сте намислили пък сега, сър Чарлс? — попита Робъртс, който се задоволи с по-скромен обяд.

— Имайте търпение, млади момко — рече му уж възмутен Чарли, докато се опитваше да разреже с тъпия нож прегорялото жилаво агнешко.

Накрая се предаде и си поръча ванилов сладолед, убеден, че него трудно ще го развалят. Когато накрая им донесоха и кафето, на масата дойде най-възрастният сервитьор, който им предложи пури.

— „Монте Кристо“, ако обичате — каза Чарли, после извади от портфейла си банкнота от една лира стерлинга и я сложи на масата пред келнера, който му поднесе голям старовремски овлажнител за пури — да го огледа. — Сигурно работите тук от много време, нали? — допълни гостът.

— Миналия месец станаха четирийсет години — потвърди сервитьорът точно когато върху първата банкнота се появи и втора.

— Добра памет ли имате?

— Надявам се, сър — рече мъжът, вторачен в двете банкноти.

— Помните ли една клиентка на име госпожа Трентам? Англичанка, доста сурова на вид, отсядала е при вас за около половин месец някъде през 1927 година — обясни Чарли и побутна парите към мъжа.

— Дали я помня ли? — възкликна той. — Никога няма да я забравя. По онова време още чиракувах, тя през цялото време мърмореше и се оплакваше от кухнята и обслужването. Не пиеше друго, освен вода, разправяше, че нямала вяра на австралийските вина, а не искаше да се охарчва за френски — ето защо пращаха все мен да я обслужвам. В края на месеца се вдигна и си замина, без да каже и дума, дори не ми остави бакшиш. Помня я, как да не я помня!

— Както ми я описвате, наистина е била госпожа Трентам — потвърди Чарли. — А разбрахте ли какво е правела в Австралия?

Той извади от портфейла си трета банкнота и я сложи при първите две.

— Нямам представа, сър — призна си натъжен сервитьорът. — По цял ден не обелваше и дума, не разговаряше с никого, не съм сигурен дали и господин Синклер-Смит знае отговора на въпроса ви.

— Господин Синклер-Смит ли?

Келнерът показа през рамо дъното на заведението, където в ъгъла седеше възрастен господин, подпъхнал салфетката в яката си. Беше погълнат от голямо парче синьо сирене „Стилтън“.

— Сегашният собственик — поясни сервитьорът. — Госпожа Трентам се държеше като хората единствено с баща му.

— Признателен съм ви — благодари Чарли. — Оказахте ми голяма помощ. — Келнерът прибра в джоба си трите банкноти. — Бъдете така любезен, попитайте управителя дали е удобно да поговоря с него.

— Ей сега, сър — обеща старчето, след което затвори овлажнителя за пури и се отдалечи, тътрузейки нозе.

— Управителят е твърде млад, надали помни…

— Просто наблюдавайте внимателно, господин Робъртс, вероятно ще усвоите един-два номера, на които не са ви научили в юридическия факултет — посъветва го Чарли и сряза връхчето на пурата.

Управителят дойде на тяхната маса.

— Искали сте да ме видите, сър Чарлс.

— Дали господин Синклер-Смит ще има нещо против да изпие заедно с мен един ликьор? — попита Чарли и подаде на младежа визитната си картичка.

— Ей сега ще му предам, сър — рече управителят, после се завъртя и веднага се отправи към другата маса.

— Отново се налага, Робъртс, да отидете във фоайето — подхвана Чарли. — Опасявам се, че поведението ми през следващия половин час ще бъде истинско оскърбление за професионалната ви етика.

Той погледна в другия край на заведението, където старецът проучваше внимателно визитната му картичка.

Робъртс въздъхна тежко, стана от масата и се отправи към фоайето.

Върху месестите устни на господин Синклер-Смит грейна широка усмивка. Той се надигна тежко от стола и закуцука към госта от Англия.

— Синклер-Смит — представи се с писклив английски акцент и протегна вяла ръка.

— Много ми е драго, че се отзовахте на поканата, стари ми приятелю — възкликна Чарли. — От сто километра разпознавам своите сънародници. Ще пийнете ли едно бренди?

Келнерът забърза да изпълни поръчката.

— Много мило от ваша страна, сър Чарлс. Дано кухнята в скромното ми заведение ви е допаднала.

— Великолепна е! — послъга Чарли. — Но не се и учудвам, все пак идвам тук по изрична препоръка — натърти той и изпусна голямо валмо тютюнев дим.

— По изрична препоръка ли? — ахна Синклер-Смит, който все пак се постара да не издава учудването си. — Разрешете да попитам чия.

— На моята възрастна леля, госпожа Етел Трентам.

— Госпожа Трентам ли? Божичко, госпожа Трентам! Не сме я виждали още от времето на баща ми, беше много мила жена.

Чарли се свъси, а сервитьорът се върна с две големи брендита.

— Надявам се да е добре, сър Чарлс.

— Никога не е била по-добре — натърти гостът. — И пожела да ви предам много поздрави.

— Колко мило! — рече Синклер-Смит и завъртя брендито в широката чаша. — Каква изумителна памет! По онова време бях съвсем млад, тъкмо бях започнал работа в хотела. Госпожа Трентам сигурно вече е на…

— Прехвърли деветдесетте — поясни Чарли. — Знаете ли, ние в семейството и досега се чудим защо ли изобщо е идвала в Мелбърн — добави той.

— И аз нямам представа — каза собственикът на хотела и отпи от брендито.

— А вие разговаряли ли сте някога с нея?

— Никога — призна си старецът. — Баща ми е водил многократно дълги разговори с леля ви, ала така и не ми довери какво са си казали.

Чарли се опита да не издава разочарованието си.

— Щом вие нямате представа какво е търсела тук, едва ли някой друг ще знае — отбеляза той.

— О, не съм толкова сигурен — възрази собственикът на хотела. — Слейд би трябвало да знае… в случай че не е съвсем изкукуригал де.

— Слейд ли?

— Да. Родом е от Йоркшир, по времето на баща ми беше шофьор в хотела, тогава имахме и такава длъжност тук. Всъщност през цялото време, докато беше в хотела, госпожа Трентам настояваше да я кара именно Слейд. Не искаше и да чуе за друг.

— Този Слейд още ли се води при вас? — поинтересува се Чарли и издиша поредния голям облак тютюнев дим.

— А, не, къде ти! — възкликна Синклер-Смит. — Пенсионира се преди доста време. Дори не съм сигурен дали още е жив.

— Ходите ли си понякога в родината? — попита гостът, убеден, че е изстискал всички сведения, които би могъл да се надява да получи от този източник.

— За съжаление, не. При тези…

През следващите двайсет минути Чарли, който се бе облегнал на стола, се наслаждаваше на пурата и слушаше собственика на хотела, който бъбреше за какво ли не, като се почне от безславния край на Британската империя и се стигне до плачевното състояние, в което е изпаднал крикетът в Англия. Накрая гостът поиска сметката, а Синклер-Смит се сбогува и се изнесе дискретно.

Възрастният келнер побърза да дойде веднага щом зърна върху покривката на масата поредната банкнота.

— Какво обичате, сър?

— Името „Слейд“ говори ли ви нещо?

— Старият Уолтър Слейд, шофьорът на хотела ли?

— Точно той.

— Пенсионира се преди доста години.

— Това го знам, но дали още е жив?

— Нямам представа — отговори сервитьорът. — Навремето чух, че живеел някъде край Балърат.

— Благодаря — каза Чарли, след което угаси в пепелника пурата, остави поредната банкнота от една лира стерлинга и отиде при Робъртс във фоайето. — Веднага се свържете по телефона с кантората — нареди му той. — Кажете им да издирят мъж на име Уолтър Слейд, доколкото подразбрах, живеел недалеч от Балърат.

Робъртс забърза към табелата, на която пишеше „Телефон“, а Чарли заснова напред-назад из фоайето и се замоли старецът да е още сред живите. След няколко минути адвокатът се върна при него.

— Ще разрешите ли да попитам какво сте намислили този път, сър Чарлс? — рече той, докато му подаваше лист хартия, на който с главни букви беше написан адресът на Уолтър Слейд.

— Със сигурност нищо добро — отвърна Чарли, след като пое листа. — Този път, млади момко, няма да имам нужда от вас, но виж, колата ще ми трябва. Ще се видим в кантората, само не знам кога.

Махна му с ръка и излезе през летящата врата, а Робъртс продължи да стои озадачен насред фоайето.

Чарли подаде адреса на шофьора, който го прочете.

— Но това е на близо сто и шейсет километра! — възкликна мъжът и погледна през рамо.

— Значи нямаме и миг за губене.

Шофьорът завъртя ключа, направи завой и излезе от двора на хотела. Мина покрай игрището за крикет на Мелбърн, където, както Чарли видя, някой водеше със сто четирийсет и седем на две. Ядоса се, че за пръв път е в Австралия, а няма да има време да иде на някой от мачовете в международния турнир. Пътуването по магистралата, водеща на север, им отне още час и половина, така че Чарли разполагаше с достатъчно време да обмисли какъв подход да приложи спрямо господин Слейд, стига той, разбира се, да не бе „изкукуригал съвсем“, както се беше изразил Синклер-Смит. Подминаха табелата с името на град Балърат и шофьорът отби към една бензиностанция. След като напълни догоре резервоара, продавачът им обясни как да стигнат до посоченото място и подир четвърт час те вече бяха пред къщичка с тераса и със занемарен двор.

Чарли изскочи от автомобила, мина по тревясалата пътека и почука на входната врата. След малко му отвори възрастна жена с престилка и рокля в меки тонове, която стигаше почти до прасците й.

— Вие ли сте госпожа Слейд? — попита гостът.

— Да — потвърди старицата и го измери подозрително от глава до пети.

— Мога ли да поговоря със съпруга ви?

— Защо? — попита жената. — От социалната служба ли сте?

— Не, идвам от Англия — отвърна Чарли. — Леля ми, госпожа Етел Трентам, почина наскоро, завещала му е малка сума, която искам да му предам.

— О, колко мило — зарадва се госпожа Слейд. — Заповядайте, влезте де!

Заведе го в кухнята, където той завари старец в плетена жилетка, чиста карирана риза и торбести панталони, който дремеше на стола пред камината.

— Имаш посетител, Уолтър, идва чак от Англия.

— Какво? — трепна господин Слейд и разтърка с кокалеста ръка очите си, да се поразсъни.

— Един човек от Англия — повтори жена му. — Носи ти подарък от госпожа Трентам.

— Стар съм вече да я карам с колата — сопна се Слейд и примига с уморени очи срещу Чарли.

— Не, Уолтър, толкова ли не разбираш! Той й е роднина, идва с подарък чак от Англия. Госпожа Трентам е умряла.

— Умряла ли?

Сега и двамата старци се бяха вторачили изчаквателно в Чарли, затова той побърза да извади от портфейла всичките си пари и подаде банкнотите на госпожа Слейд. Тя се зае да ги брои бавно, а Уолтър Слейд продължи да гледа изпитателно Чарли, който, доста притеснен, стоеше насред безупречно чистата стая.

— Осемдесет и пет лири стерлинги, Уолтър — оповести старицата и подаде парите на мъжа си.

— Защо толкова много? — изненада се той. — И след толкова време?

— Направили сте й голяма услуга и тя просто искаше да ви се отплати — поясни Чарли.

Старецът го изгледа още по-подозрително.

— Тя ми плати навремето — отсече той.

— Знам, знам, но… — подхвана Чарли.

— И съм си държал езика зад зъбите — допълни Слейд.

— Ето още една причина леля да ви е признателна — вметна посетителят.

— Нима си седнал да ми разправяш, че си бил целия път от Англия колкото да ми дадеш тия мижави осемдесет и пет лири? — сопна се старецът. — Нещо не ми се вярва — подвикна той — вече се беше разсънил.

— Не, не, няма такова нещо — заоправдава се Чарли, усетил, че положението му се изплъзва. — Ходих при още десетина души, на които леля е завещала пари, при вас идвам чак сега, защото се затрудних да ви открия.

— Не се изненадвам. Вече двайсет години, откак съм спрял да шофирам.

— Вие сте от Йоркшир, нали? — усмихна се Чарли. — Чуя ли този акцент, веднага го разпознавам.

— Да, млади момко, а ти си от Лондон. Което ще рече, че не може да ти се има вяра. Защо всъщност си дошъл? Със сигурност не за да ми дадеш осемдесет и пет лири. На друг ги разправяй тия!

— Не мога да открия момиченцето, което е било с госпожа Трентам, докато сте я карали — реши да рискува Чарли. — То е получило голямо наследство.

— Представяш ли си, Уолтър! — ахна госпожа Слейд.

По лицето на мъжа й не трепна и мускулче.

— Мой дълг е да открия младата жена и да й съобщя какъв късмет е извадила.

Слейд продължи да го гледа невъзмутимо.

— Рекох си, че вие сте единственият човек, който може би ще ми помогне.

— Не, няма да ти помогна — отсече старецът. — И си взимай парите, чу ли! — добави той и метна банкнотите в краката на госта. — Само да си посмял да ми се мъкнеш пак тук с тия изсмукани от пръстите небивалици за разни наследства. Изпрати господина, Елзи.

Госпожа Слейд се наведе и събра старателно разлетелите се банкноти, които после подаде на посетителя. След това го изпрати мълком до входната врата.

— Извинявайте, госпожо Слейд — каза Чарли. — Не исках да обидя мъжа ви.

— Знам, знам — отвърна жената. — Уолтър винаги си е бил много горд. Но Бог ми е свидетел, парите щяха да ни дойдат добре.

Чарли се усмихна, пъхна бързо в джоба на престилката й пачката банкноти и долепи пръст до устните си.

— Аз няма да му кажа, не му казвайте и вие — пошушна той.

Кимна и понечи да тръгне по късата пътека обратно към автомобила.

— Не съм виждала малко момиченце — спря го госпожа Слейд. Чарли застина. — Но навремето Уолтър закара една префърцунена госпожа в сиропиталището в Парк Хил в Мелбърн. В ония години излизах с градинаря, той ми каза.

Чарли се обърна да й благодари, ала тя вече беше затворила вратата и се бе скрила в къщата.

Той се качи в автомобила — сега нямаше и пени в портфейла и макар да съзнаваше, че старецът безспорно е могъл да разбули загадката, не разполагаше с нищо друго, освен с едно име. Ако господин Слейд не беше наясно за какво става въпрос, щеше да му каже „Не мога да ти помогна“, а не „Няма да ти помогна“.

По дългия път към града Чарли многократно се прокле, задето се е държал толкова глупаво.

— В Мелбърн има ли сиропиталище, Робъртс? — беше първото, което попита, когато нахълта в адвокатската кантора.

— „Света Хилда“ — отвърна Нийл Мичъл още преди съдружникът му да е осмислил въпроса. — Намира се някъде в Парк Хил. Защо?

— Значи е същото — оповести Чарли и си погледна часовника. — Сега по лондонско време е към седем сутринта. Едвам се държа на крака, ще отскоча до хотела и ще се опитам да подремна. Междувременно ми трябват отговорите на няколко въпроса. Като начало искам да знам всичко за сиропиталище „Света Хилда“, като се започне от имената на всички, работили там от 1923 до 1927 година, от директора до миячката на съдове. Ако някои от тези хора все още са откриваеми, не е зле да ги издирите, защото искам да поприказвам с тях, и то до двайсет и четири часа.

Двама от сътрудниците в кантората на Мичъл се заеха да записват трескаво всяка дума, изречена от сър Чарлс.

— Искам да знам и как са се казвали всички деца, постъпили в сиропиталището между 1923 и 1927 година. Не забравяйте, издирваме момиченце, което по онова време е било най-много на четири години и вероятно се е казвало Маргарет Етел. След като намерите отговорите на тези въпроси, събудете ме, колкото и да е часът.