Джефри Арчър
Търговецът (42)

42.

Три дни не мигнах. На четвъртата сутрин заедно с мнозина от приятелите, колегите и студентите на Даниъл отидох на опелото в параклиса към колежа „Тринити“. Издържах някак на това изпитание и доживях края на седмицата благодарение не на последно място на Дафни, която запази самообладание и организира всичко. Кати не присъстваше на погребението, понеже още я държаха под лекарско наблюдение в болница „Адънбрук“.

Стоях до Беки, докато хорът пееше „Бавно се спуска нощта“. Мислите ми се носеха във всички посоки, опитвах се да възстановя какво точно се е случило последните три дни и да си го обясня. След като Дафни ми каза, че Даниъл е посегнал на живота си — който е избрал нея да ми съобщи, е знаел какво означава думата „състрадание“ — отидох незабавно с автомобила в Кеймбридж, но първо я помолих сега-засега да не казва на Беки, исках да разбера какво точно е станало. Когато след около два часа бях пред общежитието, вече бяха изнесли трупа на Даниъл и бяха завели Кати в болница „Адънбрук“, където тя още била в състояние на шок, нещо, което изобщо не ме изненада. Полицейският инспектор, натоварен с разследването, бе изключително внимателен. По-късно отидох в моргата и разпознах трупа — бях признателен на Бога, че на Беки й е било спестено ако не друго, то поне да идва в това леденостудено помещение, където да види за последно сина си.

„И с мене, Господи, бъди…“

Обясних на полицията, че не виждам причина Даниъл да посегне на живота си, че току-що се е сгодил и не го помня по-щастлив. После инспекторът ми показа предсмъртното писмо: лист най-обикновена хартия с един-единствен написан на ръка абзац.

— Нали знаете, обикновено пишат само един — обясни той.

Не, не знаех.

Взрях се в четливия почерк на Даниъл:

След като вече е невъзможно да се оженя за Кати, не виждам смисъл да живея. Умолявам ви, грижете се за детето.

Даниъл

Сигурно съм си повторил сто пъти тия двайсет и две думи, а пак не проумявах какво означават. След седмица лекарят потвърди пред следователя, че Кати не е бременна и не е правила спонтанен аборт. Връщах се отново и отново към онези думи. Дали не пропусках нещо дребно, или просто не бях в състояние да разбера докрай предсмъртното писмо на момчето?

„Когато другите са безсилни да помогнат…“

По-късно един от криминалистите намери в камината хартия за писма, но тя бе изпепелена и не ни насочи към нищо. После ми показаха плик, в който според полицията е било пратено овъгленото писмо, и попитаха дали познавам почерка. Взрях се в тънките небрежни букви, с които с розово мастило пишеше „Доктор Даниъл Тръмпър“.

— Не — излъгах.

Следователят ми обясни, че писмото било пратено по човек — малко по-рано същия следобед го бил донесъл някакъв тип с кафеникави от тютюна мустаци и туидено сако. Студентът, който го бил видял, помнел само това, направило му впечатление и че непознатият очевидно знае пътя.

Запитах се какво ли е написала тази дърта усойница на Даниъл, та той да посегне на живота си, бях сигурен обаче: и да е разбрал, че негов баща всъщност е Гай Трентам, пак не би предприел такава крайна стъпка, особено като знаех, че преди около три години се е срещал с госпожа Трентам и двамата са се споразумели.

Полицаите намериха върху писалището му още едно писмо — от ректора на Кралския колеж в Лондон, канещ го за преподавател по математика.

„И няма повече утеха…“

След като си тръгнах от моргата, отидох с колата до болница „Адънбрук“, където ми разрешиха да поседя край леглото на Кати. Макар че очите й бяха отворени, личеше, че тя не ме е познала: стоях при нея близо час, а тя само гледаше невиждащо тавана. Разбрах, че не мога да й помогна, и си тръгнах. Завеждащият психиатричното отделение доктор Стивън Аткинс изскочи от кабинета си и попита дали мога да му отделя малко време.

Дребничкият мъж беше облечен като от кутийка, в добре скроен костюм с голяма папийонка. Обясни ми, че Кати е получила психогенна загуба на паметта, известна още като хистерична амнезия, и че трябвало да мине известно време, докато той определи на каква степен на възстановяване можем да се надяваме. Благодарих му и добавих, че ще държа с него постоянна връзка. После се върнах бавно в Лондон.

„Помогни на безпомощните, о, бъди с мен…“

Дафни ме чакаше в моя кабинет и не каза нищо, задето се връщам толкова късно. Опитах се да й благодаря за безграничната доброта, но й обясних, че именно аз трябва да съобщя на Беки. Един бог знае как съм изпълнил това задължение, без да спомена моравия плик с издайническия почерк. Но ако бях казал на Беки всичко от игла до конец, оная вечер тя щеше да отиде право на Честър Скуеър и да удуши с голи ръце старата вещица — сигурно и аз щях да й помогна.

Погребаха Даниъл сред неговите колеги. Наложи се свещеникът към колежа, който вероятно бе присъствал многократно на такива случаи, да спира три пъти молитвата, за да преглътне сълзите.

„В живот и смърт бъди с мен, о, Господи…“

Онази седмица ние с Беки ходехме всеки ден в болница „Адънбрук“, но доктор Аткинс все повтаряше, че състоянието на Кати си остава непроменено — тя и досега не бе промълвила и дума. Въпреки това дори мисълта, че момичето лежи там сам-само и се нуждае от нашата любов, ни отклоняваше от скръбта.

Когато надвечер в петък се прибрахме в Лондон, заварихме Артър Селуин да крачи нервно напред-назад в кабинета ми.

— Някой е проникнал с взлом в жилището на Кати — обясни той още преди да съм казал и дума.

— Но какво може да се открадне оттам?

— И полицаите недоумяват. А и както личи, май не липсва нищо.

Към главоблъсканицата какво ли е написала госпожа Трентам на Даниъл добавих загадката какво би могла да иска тя да вземе от Кати. Отговор не намерих и след като лично отидох да огледам тясната стаичка.

Ние с Беки продължихме да ходим през ден в Кеймбридж, после, някъде в средата на седмицата, Кати най-после проговори — в началото плахо, сетне през сълзи, като ми стискаше ръката. След това най-неочаквано млъкваше отново. Случваше се да търка под брадичката си палец и показалец.

Това озадачи дори доктор Аткинс.

Той обаче обясни, че вече е провел няколко дълги разговора с младата жена и дори е започнал да играе с нея на нещо като игрословици, за да провери паметта й. Според него Кати била заличила в съзнанието си всичко, свързано с Даниъл Тръмпър и с живота си в Австралия. Лекарят ни увери, че при такива случаи това не било необичайно, и дори назова подобно състояние с красива гръцка дума.

— Да се опитам ли да се свържа с преподавателя й в Мелбърнския университет? И да поговоря с персонала в хотел „Мелроуз“. Може би те ще хвърлят някаква светлина?

— Не — рече доктор Аткинс и оправи папийонката си на точки. — Не я притискайте и се подгответе, че тази част от паметта й няма да се възстанови много скоро.

Кимнах.

— Не забравяйте и че жена ви вероятно ще страда от същото.

След месец и три седмици ни разрешиха да приберем Кати у нас на Итън Скуеър, където Беки й беше приготвила стая. Вече бях наредил да пренесат всичките й вещи от малкото жилище над месарницата, макар и да не бях сигурен дали след проникването с взлом не липсва нещо.

Беки беше подредила всички дрехи на младата жена в гардероба и шкафовете и се беше постарала стаята да изглежда възможно най-обитавана. Преди известно време бях свалил акварела, който висеше над писалището на Даниъл, и го бях окачил над стълбището у нас, между картините на Курбе и Сисле. Но когато за пръв път тръгна нагоре по стълбището към своята стая, Кати подмина собствената си рисунка, без изобщо да я забелязва.

Отново попитах доктор Аткинс дали да не пиша до Мелбърнския университет и да се опитам да разбера нещо за миналото на Кати, той обаче и този път ме посъветва да не го правя и изтъкна, че тя сама трябва да ни съобщи нещо, и то когато се почувства готова, а не когато я притискаме.

— Но кога според вас паметта й ще се възстанови напълно?

— Доколкото съдя от опита си, това може да стане и след четиринайсет дни, и след четиринайсет години.

Помня, онази вечер се върнах в стаята на Кати, приседнах в края на леглото и хванах за ръка младата жена. Зарадвах се, когато забелязах, че лицето й си е повъзвърнало руменината. Кати се усмихна и ме попита какво ново-старо на „голямата сергия“.

— Отчитаме рекордна печалба — отвърнах аз. — Но далеч по-важно е, че всички в галерията те очакват с нетърпение.

Тя помълча-помълча и каза простичко:

— Колко ми се иска ти да ми беше баща.

 

 

През февруари 1951 година Найджъл Трентам влезе в управителния съвет на „Тръмпър“. Седна до Пол Мерик, на когото се усмихна едва доловимо. Не намирах сили да го погледна в лицето. Беше няколко години по-млад от мен, но аз суетно отсъдих, че надали някой около масата го е забелязал.

Междувременно управителният съвет гласува да се отпуснат още половин милион лири стерлинги, с които „да се запълни дупката“ — така Беки наричаше пустеещия парцел от половин акър, който от десет години зееше насред Челси Терас.

— Така най-после „Тръмпър“ ще може да събере всички магазини под един покрив — оповестих аз.

Трентам не каза нищо. Колегите ми в управителния съвет се съгласиха да отпуснем още сто хиляди лири стерлинги и с тях на мястото на стария младежки клуб в Уайтчапъл да построим нов, който да се нарича център „Дан Салмън“. Забелязах, че Трентам шушука нещо на ухото на Мерик.

Накрая заради инфлацията, стачките и все по-високите цени на строителството сумата, която хвърлихме за „Тръмпър“, скочи от предвидения половин милион на близо седемстотин и трийсет хиляди лири стерлинги. Наложи се отново да пускаме на пазара акции, с които да покрием непредвидените разходи. Друга последица от това бе, че се видяхме принудени да отложим строежа на младежкия клуб.

И този път кандидатите за акции бяха далеч повече от самите акции, което лично за мен бе твърде ласкателно, макар и да се опасявах, че госпожа Трентам вероятно е закупила голям пакет: нямаше как да го докажа. Заради разводняването на капитала моят пакет в дружеството за пръв път падна под четирийсет на сто.

 

 

Лятото се оказа тежко, но от ден на ден Кати си възвръщаше все повече силите, а Беки ставаше по-общителна. Накрая лекарят разреши Кати да се върне в галерията на Челси Терас номер едно. Следващия понеделник тя отново бе на работа и Беки сподели, че се е държала така, все едно изобщо не е отсъствала — с тази разлика, че никой не смеел да изрече в нейно присъствие името на Даниъл.

Една вечер след около месец се прибрах от работа и заварих Кати да снове напред-назад във вестибюла. Първото, което ми хрумна, бе, че се измъчва заради миналото. Оказа се, че съм много далеч от истината.

— Кадровата ти политика е сбъркана — рече ми тя, след като затворих вратата след себе си.

— Моля? — възкликнах аз, още дори не си бях свалил пардесюто.

— Сбъркана е — повтори Кати. — Американците проучват натовареността в магазините си и с това спестяват хиляди долари, а ние в „Тръмпър“ се държим така, все едно още плаваме в Ноевия ковчег.

— Хората от Ноевия ковчег са плавали по неволя в него — напомних й аз.

— Да, но само докато дъждът е спрял — отвърна ми младата жена. — Чарли, толкова ли не разбираш, че фирмата може да пести само от заплати най-малко по осемдесет хиляди лири стерлинги годишно! Последните няколко седмици не съм седяла със скръстени ръце. Всъщност дори съм написала доклад, с който доказвам, че съм права.

Тя ми подаде малък кашон и излезе от помещението.

След вечерята близо час преглеждах какво има в него и се запознавах с онова, което Кати е установила: че персоналът е твърде раздут, нещо, което така и не бяхме забелязали. После съвсем в свой стил обясняваше надълго и нашироко как да се справим с положението, без да разгневяваме профсъюзите.

На другия ден, докато закусвахме, Кати продължи да ми разяснява какво е открила така, сякаш изобщо не бях лягал да спя.

— Слушаш ли ме още, господин председателю? — току ме питаше.

Наричаше ме „господин председателю“ винаги когато искаше да привлече вниманието ми, капан, който, бях сигурен, е заимствала от Дафни.

— Целият съм слух — отвърнах аз, при което дори Беки погледна над вестника.

— Искаш ли да ти докажа, че съм права? — попита Кати.

— Дай да чуем.

От този ден нататък, правех ли сутрешната си обиколка из универсалния магазин, неизменно се натъквах на Кати, която работеше на някой от етажите: разпитваше, наблюдаваше или просто си записваше нещо, често пъти с хронометър в ръка. Не я питах какво е намислила, а ако тя ме забележеше, ми казваше само:

— Добър ден, господин председателю.

В неделя я чувах как с часове трака на пишещата машина в стаята си. После една сутрин най-неочаквано намерих на масата за закуска не както се надявах, едно яйце, два тънки резена бекон и „Сънди Таймс“, а обемиста папка.

Следобед се заех да чета какво ми е приготвила Кати. Надвечер вече бях стигнал до заключението, че управителният съвет трябва незабавно да осъществи повечето й препоръки.

Знаех какво точно да направя, но усещах, че ми трябва и благословията на доктор Аткинс. Вечерта се обадих по телефона в болница „Адънбрук“ и главната сестра на отделението великодушно ми довери домашния му номер. Разговаряхме по телефона повече от час. Той ме увери, че нямал опасения за бъдещето на Кати, особено откакто тя започнала да си спомня дребни случки от миналото и дори изявявала желание да говори за Даниъл.

Когато на другата сутрин слязох за закуска, заварих Кати да ме чака на масата. Не каза и дума, докато ядях препечената филия с мармалад и се преструвах на погълнат от „Файненшъл Таймс“.

— Хайде, предавам се — рече накрая младата жена.

— По-добре не го прави — предупредих я, без да вдигам поглед от вестника. — Защото следващия месец си точка седма от дневния ред на заседанието на управителния съвет.

— Но кой ще запознае съвета със заключенията ми? — попита притеснена тя.

— Със сигурност не и аз — предупредих я. — Пък и не се сещам за друг, който да е готов да го направи.

Следващия половин месец, тръгнех ли да си лягам, минавах покрай стаята на Кати и чувах, че тя вече не пише на машината. Загложди ме такова любопитство, че веднъж дори надзърнах през открехнатата врата. Младата жена стоеше пред огледалото, до нея имаше статив с лист бял кадастрон, изпъстрен с цветни кабарчета и очертани с пунктир стрелки.

— Тръгвай си — отпрати ме тя, без дори да се обръща.

Дадох си сметка, че не ми остава друго, освен да чакам следващото заседание на управителния съвет.

Доктор Аткинс ме беше предупредил, че за Кати може да се окаже прекалено тежко изпитание да запознава съвета с изводите си, затова, ако съм забележел и най-малки признаци на стрес, да съм заведял момичето вкъщи.

— Внимавайте, не я притискайте много — бяха последните му думи.

Още в десет без три минути онзи четвъртък сутринта всички членове на управителния съвет вече седяха около масата. Заседанието започна мирно и кротко, с проверка на присъстващите, след което одобрихме протокола от последната ни среща. Въпреки това накарахме Кати да чака цял час, защото, щом стигнахме до точка трета от дневния ред: твърде рутинното продължаване на договора с нашите застрахователи — дружество „Доверие“, Найджъл Трентам се възползва от възможността да ме подразни: подозирам, че очакваше да си изпусна нервите. И сигурно щях да се вбеся, ако не знаех, че той цели точно това.

— Според мен, господин председателю, е дошло време за промени — подхвана Трентам. — Предлагам да прехвърлим застраховката в Общото застрахователно дружество.

Погледнах към левия край на масата, към мъжа, който със самото си присъствие събуждаше спомените за Гай Трентам и ме караше да се питам как ли е щял да изглежда той, ако беше доживял зряла възраст. По-младият брат беше облечен в добре скроен костюм с двуредно закопчаване, който доста успешно прикриваше наднорменото му тегло. Ала нищо не можеше да потули двойната брадичка и плешивеещото теме.

— Искам да напомня на управителния съвет — натъртих аз, — че вече трийсетина години „Тръмпър“ работи със застрахователно дружество „Доверие“. И не само това — то не ни е подвеждало никога досега. Не по-маловажно е, че Общото застрахователно дружество едва ли ще ни предложи по-добри условия.

— Да, но притежава две на сто от акциите на „Тръмпър“ — изтъкна Трентам.

— „Доверие“ пък притежава пет на сто — напомних аз на колегите си от управителния съвет, за да им покажа, че и този път Трентам се е явил неподготвен.

Препирнята сигурно щеше да продължи с часове и двамата с Трентам щяхме да си нанасяме удари точно както Дробни и Фрейзър по време на оспорвана среща по тенис, ако Дафни не се беше намесила, за да поиска да гласуваме.

Макар че Трентам загуби със седем гласа „за“ моето предложение и три — „против“, спорът, избухнал помежду ни, напомни на всички около масата какви са дългосрочните му цели. Благодарение на парите на майка си през последната година и половина Трентам постоянно изкупуваше акции на дружеството и сега вероятно притежаваше пакет, възлизащ на около четиринайсет на сто. Това не беше болка за умиране, ако не знаех, че попечителският фонд „Хардкасъл“ държи още седемнайсет на сто от акциите ни, пакет, първоначално предназначен за Даниъл, който обаче след смъртта на госпожа Трентам веднага щеше да премине в ръцете на следващия наследник на сър Реймънд по права линия. Макар да бе загубил гласуването, Найджъл Трентам не показа с нищо, че е притеснен, и се зае да си подрежда книжата. Стрелна с поглед Пол Мерик, който седеше от лявата му страна. Очевидно бе сигурен, че времето е на негова страна.

— Точка седма — оповестих аз, после се наведох към Джесика и я помолих да покани госпожица Рос.

Когато Кати влезе в залата, всички мъже около масата се изправиха. Дори Трентам се понадигна от мястото си.

Кати сложи два кадастрона върху статива, вече приготвен за нея: върху първия имаше диаграми, вторият беше изпълнен със статистика. Младата жена се извърна с лице към нас. Насърчих я със сърдечна усмивка.

— Добро утро, госпожи и господа — поздрави тя. После замълча и си погледна бележките. — Бих искала да започна…

В началото говореше доста колебливо, но не след дълго се отърси от притеснението и обясни точка по точка защо дружеството провежда остаряла кадрова политика и какви стъпки трябва да предприемем час по-скоро, за да подобрим положението: ранно пенсиониране на мъжете, навършили шейсет, и на жените, които вече са на петдесет и пет, отдаване под наем на търговска площ, дори на цели етажи, на утвърдени марки, които ще ни осигурят постоянни постъпления, без „Тръмпър“ да поема финансов риск, защото търговските марки, наели щандовете, сами ще плащат на продавачите, по-голяма търговска отстъпка за стоките на фирми, които за пръв път работят с нас. Кати изложи всичко това за около четирийсет минути и когато приключи, известно време хората около масата продължиха да мълчат.

Представи чудесно доводите си, но беше още по-добра, когато започна да отговаря на въпросите. Справи се блестящо с всички финансови проблеми, изтъкнати от Тим Нюман и Пол Мерик, отговори подобаващо и на тревогите, които Артър Селуин имаше за профсъюзите. Колкото до Найджъл Трентам, Кати разговаря с него спокойно, с убедителност, за каквато само можех да мечтая. Когато след един час излезе от заседателната зала, всички мъже отново станаха без Трентам, който продължи да гледа втренчено доклада пред себе си.

Вечерта, докато се прибирах по алеята пред нас, видях, че Кати ме чака на стълбите.

— Добре ли беше?

— Дали е било добре ли?

— Чарли, стига си ме държал в напрежение де! — разсърди ми се тя.

— Назначена си в управителния съвет, ще отговаряш за кадровата политика — обясних й с усмивка.

За миг тя като че онемя.

— Е, сама забърка кашата, драга ми госпожице, сега ще си я сърбаш — добавих аз и я подминах.

Кати бе на върха на щастието и на мен за пръв път ми се стори, че вече може би сме загърбили трагичната смърт на Даниъл. Вечерта звъннах по телефона на доктор Аткинс, за да му съобщя не само че се е справила блестящо, но и че е била избрана в управителния съвет. Не казах обаче нито на него, нито на Кати, че от немай-къде съм се съгласил да включим в съвета още един човек на Трентам, само и само да съм сигурен, че назначаването й няма да бъде подлагано на гласуване.

От деня, в който Кати седна на заседателната маса, бе ясно на всички, че тя вече не е просто будно момиче от котилото на Беки, а се е наредила сред сериозните кандидати да ме заменят като председател на управителния съвет. Същевременно обаче си давах прекрасно сметка, че може да заеме мястото ми единствено ако Трентам не успее да се сдобие с контролния пакет от петдесет и едно на сто от акциите в „Тръмпър“. Съзнавах и че той ще го постигне само ако предложи на борсата по-висока цена за акциите на дружеството, което според мен щеше да бъде възможно единствено ако сложеше ръка върху наследството на Хардкасъл. За пръв път в живота ми се прииска госпожа Трентам да доживее до дълбоки старини, а аз да укрепя дружеството дотолкова, че дори парите на Хардкасълови да се окажат недостатъчни, та Найджъл Трентам да завземе „Тръмпър“.

 

 

На втори юни 1953 година, четири дни след като двама мъже от различни краища на Общността на нациите покориха Еверест, на престола се възкачи кралица Елизабет. Уинстън Чърчил обобщи чувствата на всички, когато каза:

— Който е чел историята на епохата на първата кралица Елизабет, със сигурност очаква с нетърпение да участва в историята на втората.

Поех предизвикателството, отправено от министър-председателя, а Кати посвети всичките си усилия на начинанието, поверено й от управителния съвет, и през 1953 година спести на дружеството само от заплати четирийсет и девет хиляди лири стерлинги, а през първата половина на 1954-та — още двайсет и една хиляди. В края на финансовата година вече си давах сметка, че Кати знае за управлението на „Тръмпър“ на равнище кадри повече, отколкото всички останали около заседателната маса, включително от мен.

През 1955 година продажбите в чужбина спаднаха рязко и понеже Кати вече се бе справила с предишната си задача и ми се искаше да понатрупа опит и в други области, й възложих ръководството на международния отдел.

Тя се зае с новата си задача със същия плам, с който вършеше всичко, но през следващите две години влезе в сблъсък с Найджъл Трентам по ред въпроси, включително дали да връщаме разликата на всеки клиент, доказал, че е платил за една и съща стока по-малко при нашите конкуренти. Трентам изтъкна, че клиентите на „Тръмпър“ се вълнували не толкова от някаква си въображаема разлика в цената в сравнение с по-неизвестен магазин, а само от качеството и обслужването, на което Кати отвърна:

— Не клиентите, а управителният съвет носи отговорност за отчетите, защото именно той трябва да отстоява интересите на акционерите.

Друг път Трентам насмалко да я обвини, че е комунистка, понеже тя предложи и служителите в дружеството да придобият дял от акциите — така според нея те щели да се чувстват по-съпричастни и обвързани с фирмата, както било например в Япония, страна, в която, както обясни Кати, било нещо обичайно деветдесет и осем на сто от хората да се пенсионират във фирмата, където са започнали трудовия си живот. Дори аз не бях напълно убеден, че трябва да го правим, но когато останахме сами, Беки ме предупреди, че съм започнал да разсъждавам като „изкуфял старец“, което надали беше комплимент.

След като не успя да получи договора за застраховката на „Тръмпър“, Общото застрахователно дружество продаде своя дял от две на сто направо на Найджъл Трентам. От този миг нататък се притеснявах още повече, че накрая той ще се сдобие с достатъчно акции, за да превземе дружеството. Освен това Трентам предложи да назначим в управителния съвет още един негов човек, който благодарение на подкрепата на Пол Мерик беше одобрен.

— Още преди трийсет и пет години трябваше да купя парцела само за четири хиляди лири стерлинги — тюхках се аз пред Беки.

— Често ни го напомняш — отбеляза веднъж жена ми. — За капак сега госпожа Трентам е по-опасна за нас мъртва, отколкото жива.

 

 

„Тръмпър“ се справи подобаващо с появата на Елвис Пресли, модата „Теди“^[1], тънките токчета и тийнейджърите.

— Клиентите ни може и да се променят, но ние не бива да променяме високите си изисквания — постоянно напомнях аз на управителния съвет.

През 1960 година дружеството обяви чиста печалба от седемстотин петдесет и седем хиляди лири стерлинги, което представляваше четиринайсет на сто възвръщаемост на капитала, а през следващата година получи почетна грамота от монарха. Наредих гербът на династията на Уиндзорите да бъде окачен над главния вход, та клиентите да знаят, че кралицата редовно пазарува в „най-голямата сергия на света“.

Не бих твърдял, че съм виждал някога Нейно Величество да носи наша фирмена синя торбичка с изобразена върху нея сребърна сергийка, нито че в най-натоварените часове съм я мяркал да се качва или да слиза с ескалаторите, но ако запасите в двореца свършеха, оттам ни се обаждаха редовно, което за пореден път доказваше теорията на стария ми дядо, че ябълката си е ябълка, който и да отхапва от нея.

 

 

За мен най-радостният ден през 1961 година бе, когато Беки най-сетне откри център „Дан Салмън“ на Уайтчапъл Роуд, още една сграда, за която се бяхме охарчили много повече от предвиденото. Аз обаче не съжалявах — въпреки натякванията на Мерик — за нито едно вложено пени: не можех да се нарадвам, докато гледах как следващото поколение дечурлига от Ийст Енд плуват, боксират се, вдигат тежести или играят скуош, игра, която все не можех да усвоя.

Ако в събота следобед отидех на мач на „Уест Хам“, на връщане задължително се отбивах на път за вкъщи в новия клуб и наблюдавах как децата от Африка, Карибите и Азия — новите обитатели на Ийст Енд, играят едни срещу други точно толкова настървено, както ние навремето срещу малките преселници от Ирландия и Източна Европа.

„Старият ред се сменя, отстъпва място на новото, а Бог се изявява по много начини — да не би някой добър обичай да поквари света“, тези думи на Тенисън, издълбани върху каменната арка на центъра, отново ми напомняха за госпожа Трентам, която рядко напускаше мислите ми, особено при положение че нейните хора, общо трима на брой, седяха на заседателната маса на управителния съвет, готови да изпълнят всяка нейна приумица. Найджъл, който сега живееше на Честър Скуеър, чакаше търпеливо да дойде и неговият час, за да поведе в настъпление войските си.

Все така се молех госпожа Трентам да доживее до дълбока старост, тъй като ми трябваше още време, за да се подготвя и да противодействам на сина й в желанието му да превземе акционерното дружество.

Първа Дафни ме предупреди, че госпожа Трентам се е залежала и семейният лекар я посещава често. През тези месеци на очакване Найджъл Трентам продължаваше да се усмихва невъзмутимо.

Госпожа Трентам, която вече бе на осемдесет и девет години, умря внезапно на седми март 1962 година.

— Докато спяла, не се била мъчила — обясни Дафни.