Джефри Арчър
Търговецът (4)

4.

Няколко минути след като английският бряг се скри от поглед, Чарли усети, че му се гади.

— Никога не съм се качвал на кораб — призна си той пред Томи, — ако не броим увеселителните параходчета в Брайтън.

Над половината мъже около него повръщаха почти през цялото пътуване — изхвърляха малкото храна от оскъдната закуска.

— Доколкото виждам, офицерите не драйфат — отбеляза Томи.

— Може би са свикнали да се придвижват с кораби.

— Или повръщат по каютите.

Когато най-сетне зърнаха френския бряг, войниците на палубата се поободриха. Единственото, което искаха, бе да стъпят на суша. Ако това изобщо можеше да се нарече суша: небето сякаш се продъни още в мига, когато частите слязоха на френска земя. Старшината ги предупреди да се приготвят за двайсет и четири километров преход.

Чарли поведе през калта своята част — под съпровода на устната хармоника на Томи мъжете запяха песни от мюзикхолите. След като пристигнаха в Етапл и опънаха за през нощта палатките, Чарли си помисли, че в сравнение с условията тук гимнастическият салон в Единбург е бил същински палат.

След отбоя две хиляди очи се затвориха и войниците в брезентовите палатки се опитаха да поспят. Всеки взвод бе излъчил по двама постови, които съгласно заповедта трябваше да се сменят на два часа с друга двойка, така че никой да не бъде лишен от почивка. По жребий на Чарли му се падна да дежури от четири часа нататък заедно с Томи.

Дълго се мята на бабунестата влажна френска земя и след неспокойната нощ се събуди в четири — изрита Томи, но той само се обърна и пак заспа. След няколко минути Чарли вече беше пред палатката — закопча куртката и се опита да се постопли, като се потупваше по гърба. Очите му свикнаха със здрача и той съзря редиците кафяви палатки, опънати докъдето поглед стига.

— Добро утро, ефрейторе — поздрави Томи, появил се някъде в четири и двайсет. — Случайно да ти се намира кибрит?

— Не. Трябва на всяка цена да пийна какао, нещо топло.

— На твоите заповеди, ефрейторе.

Томи се отправи към палатката на готвачите и след половин час се появи отново с две канчета топло какао и две парчета сухар.

— Но захар няма — предупреди той Чарли. — Пазят я само за сержантите и онези над тях. Казах им, че си предрешен генерал, ония обаче отсякоха, че всички генерали били в Лондон и спели сладко-сладко в леглата си.

Чарли се усмихна, обхвана с длани канчето и отпи бавно, за да се наслади на топлата напитка.

Томи огледа хоризонта.

— И къде са проклетите германци, за които ни надуха главите да ни разказват?

— Един бог знае — отвърна другият младеж. — Но можеш да бъдеш сигурен, че са някъде наблизо и вероятно също се питат къде сме ние.

В шест часа той вдигна от сън останалите от частта. Те станаха и се приготвиха за проверката: свалиха палатката и до шест и половина успяха да я сгънат на малък квадрат.

Тръбата изсвири отново — знак, че е време за закуска, и мъжете се наредиха на опашка, която би сгряла сърцето на всеки уличен търговец по Уайтчапъл Роуд.

Когато най-сетне дойде редът и на Чарли, той поднесе канчето, за да получи черпак лепкава каша и резен клисав хляб. Томи намигна на младока в дълга бяла куртка и панталони на сини карета.

— Само като си помисля колко съм чакал да я опитам тая прословута френска кухня!

— Колкото повече приближавате фронта, толкова по-лоша става храната — обеща готвачът.

Следващите десет дни прекараха в Етапл: сутрин маршируваха по дюните, следобед ги обучаваха как да се предпазват от отровния газ, а вечер капитан Трентам им обясняваше колко много начини имало да умрат.

На единайсетия ден си събраха багажа, сгънаха палатките и бяха строени по роти, за да посрещнат командващия полка.

Над хиляда мъже се наредиха на квадрат насред разкаляното френско поле — всички се питаха дали след трите месеца обучение и десетте дни „аклиматизация“ наистина са готови да се изправят лице в лице с мощта на германската войска.

— Може би и те са били обучавани само три месеца — отбеляза обнадежден Томи.

Точно в седем часа се появи и подполковник сър Данвърс Хамилтън, яхнал врана кобила, която спря пред множеството. Хамилтън се обърна към войската с реч, от която Чарли запомни само, че цели петнайсет минути кобилата не се е помръднала.

— Добре дошли във Франция — подхвана подполковник Хамилтън и намести монокъла върху лявото си око. — Жалко само, че не случихте на време. — Някой в строя се засмя. — Но се опасявам, че трябва да действаме бързо, така щото швабите да побегнат с подвити опашки към Германия, където им е мястото. — Този път се раздаде по-силен смях. — И не забравяйте, играем на чужд терен, а и германците си нямат и представа от правилата на крикета.

Отново екна смях, макар Чарли да подозираше, че подполковникът говори съвсем сериозно.

— Днес — продължи Хамилтън — поемаме към Ипр, където ще направим лагер, преди да предприемем нов и, надявам се, окончателен щурм срещу предната линия на германците. Този път съм убеден, че ще направим пробив и че славните стрелци от Кралския полк ще извоюват победа. Дано имате късмет и Бог да пази краля.

След възгласите „ура“ полковият оркестър засвири химна. Бойците запяха от сърце, с цяло гърло.

 

 

След поредния петдневен поход най-сетне чуха първите артилерийски гърмежи, усетиха миризмата на окопите и по това разбраха, че очевидно наближават фронта. След още един ден подминаха големите зелени палатки на Червения кръст. Оная заран, в единайсет без нещо Чарли видя първия мъртъв войник, лейтенант от Полка на Източен Йоркшир.

— Ама че работа! — възкликна Томи. — Куршумите явно не правят разлика между офицерски състав и редници.

След още километър-два двамата се бяха нагледали на толкова много носилки, на толкова много трупове и крайници, откъснати от туловището, че вече не им беше до шеги. Разбра се, че батальонът е пристигнал на мястото, наричано от вестниците „Западен фронт“. Но никой военен кореспондент не бе в състояние да опише мрачното настроение, просмукало въздуха, и отчаянието, изписало се върху лицето на всекиго, прекарал там повече от няколко дни.

Чарли се вторачи в голите ниви, които някога сигурно бяха раждали плод. Само тук-там се мяркаше по някоя опожарена плевня, напомняща, че навремето и тук е имало цивилизация. Врагът не се виждаше никъде. Чарли отново се взря в околността, която щеше да се превърне в негов дом за доста време напред — стига той да не загинеше. Всеки войник знаеше, че на фронта средната продължителност на живота е седемнайсет дни.

Той остави мъжете да почиват в палатките и тръгна да поразузнае. Не след дълго излезе при тиловите траншеи — падаха се на неколкостотин метра пред палатките на лазарета и бяха известни като „хотелската част“, понеже се намираха на около петстотин метра зад предната линия, където всеки войник прекарваше по четири дни без прекъсване, след което му се разрешаваше да почива четири дни в тиловите траншеи. Чарли се приближи до предните окопи досущ турист, който е тръгнал да разглежда и няма нищо общо с войната. Поговори с шепата мъже, които, макар да бяха тук от няколко седмици, бяха оцелели — те го разпитваха за родината и се молеха да ги ранят леко, за да бъдат прехвърлени в най-близкия лазарет, и ако извадят късмет, да се приберат в Англия.

Над ничията земя просвистяха заблудени куршуми, Чарли коленичи и припълзя обратно в тиловите траншеи, за да обясни на своите какво да очакват, след като се придвижат още неколкостотин метра напред.

Разказа им, че окопите се простират докъдето поглед стига и че в тях се побират десет хиляди души наведнъж. Пред окопите, на двайсетина метра от тях, бе видял заграждения от бодлива тел с височина към метър — те, както му беше обяснил един стар ефрейтор, вече били отнели живота на хиляда души, натоварени със задачата да ги поставят. Зад загражденията се простирала ничията земя с площ петстотин акра, навремето собственост на невинно семейство, озовало се в епицентъра на чужда война. После идвали загражденията от бодлива тел на германците, сетне окопите, където въпросните германци ги причаквали.

Както личеше, и двете армии се спотайваха в подгизналите, гъмжащи от плъхове окопи с дни, а понякога и с месеци и чакаха другата страна да направи първата крачка. Делеше ги не повече от километър. Ако някой подадял глава да види какво става, от другата страна проехтявал куршум. При заповед за настъпление човек почти нямал шанс да измине и двайсетина метра. Ако излезел при бодливата тел, можел да умре по два начина, ако ли пък успеел да се добере до окопите на германците, вече можел да загине по десетки начини.

Дори и да си седял в окопите, пак можел да издъхне от холера, газ, гангрена, тиф или от болестите по краката, които се получавали заради дългото стоене в траншеите и които били съпроводени с такава канска болка, че войниците се пробождали с щиковете, само и само да не я усещат. Един стар сержант пък разказа на Чарли, че при нападение гинели точно толкова мъже, колкото и в тила, и не било особена утеха, че германците на неколкостотин метра от тях също се мъчат като грешни дяволи.

Чарли се опита да въведе някакъв ред в частта си. Мъжете на негово подчинение изпълняваха всекидневните си задължения, изгребваха водата от окопите и смазваха оръжието. Чарли пък събираше слухове и контраслухове за това какво им готви бъдещето. Подозираше, че единствен подполковникът в командния щаб зад предната линия има някаква представа какво всъщност става.

Дойдеше ли им редът да прекарат четири дни в предните окопи, подчинените на Чарли почти през цялото време изгребваха с канчетата литрите вода, които се изсипваха всекидневно от небето. Понякога водата достигаше до коленете на Чарли.

— Не се записах доброволец във флотата само защото не знам да плувам — вайкаше се Томи. — Никой не ме предупреди, че със същия успех мога да се удавя и в армията.

Макар и подгизнали до кости, премръзнали и гладни, те успяваха да запазят бодро настроение. Цял месец Чарли и частта му понасяха всички несгоди в очакване на нова заповед, след която да преминат в настъпление. Но през това време чуха само за една атака — на Фон Лудендорф. Германският генерал беше принудил войските на Антантата да преминат в отстъпление и да се изтеглят на близо шейсет и пет километра, при което бяха загинали четиристотин хиляди души, а други осемдесет хиляди бяха пленени. Вестоносецът, съобщаващ им тези новини, бе капитан Трентам и Чарли се дразнеше най-вече от това, че въпреки всичко той пак изглеждаше като изваден от кутийка, пак беше чист, спретнат и още по-лошо — сит. За разлика от тях капитанът очевидно не мръзнеше на дъжда.

Двама от мъжете в частта на Чарли вече бяха умрели, без дори да зърнат врага. Мнозина войници предпочитаха да влязат в бой, защото вече не вярваха, че ще оцелеят във война, която според слуховете щяла да продължава вечно. Разсейваха скуката единствено като намушкваха с щиковете плъховете, гребяха отново и отново водата, напълнила окопите, и от немай-къде слушаха как Томи свири втръсналите им стари песни на хармониката, която вече бе хванала ръжда.

Чак на първата седмица от третия месец най-сетне се получи заповед и пак ги строиха на импровизирания плац. Както бе възседнал кобилата, която не помръдваше, подполковникът с монокъла отново ги запозна с положението. На другата сутрин Кралският стрелкови полк трябвало да се придвижи към предната линия на германците със задачата да направи пробив в северния фланг на врага. Ирландските гвардейци щели да ги подкрепят от десния фланг, докато уелсците щели да нападнат отляво.

— Утре за стрелковия полк ще бъде ден на слава — увери ги подполковник Хамилтън. — А сега почивайте, битката ще започне още на развиделяване.

След като се върна в окопите, Чарли с изненада видя, че войниците са се развеселили от вестта как най-после ще влязат в истински бой. Всички пушки до последната бяха разглобени, почистени, смазани, проверени веднъж, сетне и втори път, всички ръчни минохвъргачки „Луис“ също бяха изпробвани многократно и смазани, накрая мъжете се обръснаха, преди да застанат лице в лице с противника. Първото бръснене на Чарли беше с леденостудена вода.

Бяха му обяснили, че на никого не му е лесно да заспи преди битка — мнозина се заеха да пишат дълги-предълги писма на близките си у дома, някои дори набраха смелост да съставят завещание. Чарли написа писмо на Дебелата фукла — и той не знаеше защо точно на нея — в което я помоли, ако не се върне, да се грижи за Сал, Грейс и Кити. Томи не написа на никого, но не само защото не знаеше да пише. В полунощ Чарли събра всички писма в частта, прихвана ги с връвчица и ги занесе на дежурния офицер.

Щиковете бяха старателно наточени и втъкнати, с всяка изминала минута сърцата туптяха все по-учестено, мъжете чакаха в мълчание заповедта за настъплението. Чарли изпитваше какви ли не чувства, от ужас до възторг, докато гледаше как капитан Трентам обикаля взводовете за последен инструктаж. Глътна наведнъж мъничкото ром, отпуснат преди битката на всички в окопите.

Зад окопа на Чарли застана младши лейтенант Мейкпийс, поредният офицер, когото младежът виждаше за пръв път. Приличаше на голобрад ученик и се представи нехайно, сякаш са на увеселение. Нареди на Чарли да строи частта няколко метра зад линията, та той да се обърне със слово към войниците. Десетимата премръзнали, уплашени мъже излязоха от окопа и заслушаха в цинично мълчание младичкия офицер. Командването бе избрало именно този ден, защото синоптиците твърдяха, че слънцето щяло да изгрее в пет часа и петдесет и три минути и нямало да вали. За слънцето се оказаха прави, но сякаш за да се потвърди колко са некадърни, в единайсет започна да ръми.

— Германски дъжд — каза Чарли на своите другари. — На чия страна все пак е Бог?

Лейтенант Мейкпийс се подсмихна криво. Зачакаха изстрела на сигналния пистолет, все едно той е свирка, с която реферът ще обяви началото на футболен мач.

— И не забравяйте, паролата е „Кренвирши с пюре“ — напомни лейтенант Мейкпийс. — Предайте и на другите.

В пет часа и петдесет и три минути иззад хоризонта надзърна кървавочервеното слънце, сигналният пистолет даде изстрел, а Чарли се обърна и видя озареното от светлината на куршума небе зад себе си.

Лейтенант Мейкпийс изскочи от окопа и се провикна:

— След мен!

Чарли също излезе от окопа, разкрещя се колкото му глас държи — по-скоро от страх, отколкото от нахъсаност — и се устреми към бодливата тел.

Лейтенантът не бе изминал и петнайсетина метра, когато го застигна първият куршум, той обаче продължи със сетни сили, докато излезе при бодливата тел. Чарли загледа вцепенен как Мейкпийс се свлича върху загражденията точно когато поредната градушка вражески куршуми направи безжизненото му тяло на решето. Двама смелчаци смениха посоката на движение и се завтекоха да му помогнат, ала и двамата така и не успяха да излязат при бодливата тел. Чарли беше само на метър от тях и тъкмо понечи да се промуши през дупката, зейнала в телта, когато Томи го изпревари. Чарли се обърна и се засмя — това бе последното, което помнеше от битката при Лис.

 

 

След два дни се събуди в палатка на лазарета, намираща се на около триста метра зад предната линия, и видя, че над него се е надвесило момиче в тъмносиня униформа с герб над сърцето. Говореше му нещо. Но Чарли го разбра само по мърдането на устните: не чуваше и дума. „Слава богу — помисли си. — Още съм жив и сега със сигурност ще ме върнат в Англия.“ Ако те освидетелстват, че си си загубил слуха, те пращат у дома. Такива бяха разпоредбите на краля.

За седмица обаче слухът му се възстанови напълно и върху устните му за пръв път грейна усмивка, когато видя, че до него стои Грейс и му сипва чай. Веднага щом научила, че по време на сражението е ранен войник на име Тръмпър, тя си издействала да я преместят в неговата палатка на лазарета. Каза на брат си, че е извадил късмет: въпреки че са го улучили с ръчна граната, той е изгубил само един пръст на крака си, при това не палеца, подметна младата жена на шега. Чарли беше разочарован — ако някой изгубеше палеца на крака си, веднага го връщаха в Англия.

— Ако не се брои пръстът, си се отървал само с драскотини и няколко цицини. Не е болка за умиране. След броени дни сигурно ще те върнат на фронта — допълни натъжена Грейс.

Чарли заспа. После се събуди. Дали Томи беше отървал кожата?

— Някакви новини от редник Прескот? — попита младежът дежурния офицер, след като той приключи с обиколката.

Лейтенантът прегледа списъка и се свъси.

— Задържан е под стража. Както личи, ще го изправят пред военен съд.

— Какво? Ама как така? Направил ли е нещо?

— Нямам представа — рече младичкият дежурен и се отправи към следващото легло.

На втория ден Чарли успя да хапне малко, на третия направи няколко болезнени крачки, а подир седмица вече можеше и да тича. Само двайсет и един дни, след като лейтенант Мейкпийс беше скочил и се бе провикнал: „След мен!“, върнаха Чарли на предната линия.

В тиловите окопи той установи, че от десетимата души в частта му са живи едва трима, а от Томи нямаше и следа. Същата заран от Англия беше пристигнало попълнение. Отново се започна въртележката: четири дни на предната линия, четири дни в тила. Всички се отнасяха с Чарли като с ветеран.

Броени часове след като той се върна при бойците си, се разбра, че подполковник Хамилтън е заповядал младши ефрейтор Тръмпър да се яви при него в единайсет часа на другата сутрин.

— Защо ли командващият ме вика? — попита Чарли дежурния сержант.

— В такива случаи или те изправят пред военен съд, или те повишават — командващият няма време за друго. При всички случаи това не ти вещае нищо добро, ето защо си мери приказките. От мен да го знаеш, Хамилтън си е кибритлия.

Точно в единайсет без пет младши ефрейтор Тръмпър застана разтреперан пред палатката на подполковника — страхуваше се от него почти колкото от германците. След няколко минути от палатката излезе потният старшина.

— Ще застанеш мирно, ще изкозируваш и ще си кажеш името, войнското звание и номера — ревна старшина Филпот. — И помни — няма да говориш, ако не те питат — тросна се той.

Чарли влезе в палатката и се опъна като струна току пред писалището на подполковника. Изкозирува и каза:

— По ваша заповед се явява младши ефрейтор Тръмпър, номер 7312087.

За пръв път виждаше командващия не на кон, а на стол.

— А, ти ли си, Тръмпър! — вдигна очи подполковник Хамилтън. — Радвам се, че отново си при нас. И че се възстанови толкова бързо.

— Благодаря, подполковник — отвърна Чарли и чак сега забеляза, че се движи само едното око на командващия.

— Но възникна проблем с редник от твоята част, надявам се да изясниш нещата.

— Ще съдействам, стига да мога.

— Както личи — продължи подполковникът, като намести монокъла върху лявото си око, — Прескот… — Той се взря в кафеникавия формуляр върху писалището и продължи: — Точно така, редник Прескот си е прострелял ръката, за да не се сражава с противника. Според рапорта на капитан Трентам редникът е бил намерен с една-единствена рана от куршум в дясната длан, лежал е в калта само на няколко крачки от окопа. Това очевидно е проява на най-обикновено малодушие пред лицето на врага. Аз обаче реших първо да чуя какво ще ми разкажеш ти за случилото се оная сутрин и чак тогава да свиквам военен съд. В края на краищата редникът е от твоята част. Казах си, че сигурно имаш какво да добавиш към рапорта на капитан Трентам.

— Тъй вярно, подполковник — отвърна Чарли. Опита да си възвърне самообладанието и да си припомни какво точно се е случило преди около месец. — Веднага след сигналната ракета лейтенант Мейкпийс поведе настъплението, аз тръгнах подире му, следван от останалите в поверената ми част. Лейтенантът достигна пръв бодливата тел, но веднага бе покосен от няколко куршума, по онова време пред мен имаше само двама души. Те храбро му се притекоха на помощ, ала още преди да са се доближили, бяха повалени. Щом излязох при загражденията, забелязах дупка и хукнах, за да мина през нея, но видях, че редник Прескот ме е изпреварил — той се провря през дупката и се завтече към вражеската линия. Явно точно тогава се е взривила ръчната граната, предполагам, че именно тя е ранила и редник Прескот.

— Сигурен ли си, че той те е изпреварил? — попита озадачен полковникът.

— Трудно ми е да си припомня всички подробности, все пак се водеше битка, но никога няма да забравя как Прескот ме изпревари.

— Защо? — полюбопитства Хамилтън.

— Защото е мой другар и се подразних, че е по-бърз от мен.

На Чарли му се стори, че по лицето на подполковника се мерна усмивка.

— Прескот близък приятел ли ти е? — попита командващият, вперил в него монокъла.

— Тъй вярно, подполковник, това обаче не може да повлияе на мнението ми и никой няма право да ме обвинява в подобно нещо.

— Знаеш ли с кого разговаряш? — ревна старшина Филпот.

— Тъй вярно — рече Чарли. — Разговарям с човек, който иска да узнае истината и да има справедливост. Може и да съм неук, но съм честен и почтен.

— Ще отговаряш за… — разкрещя се старшината.

— Благодаря, достатъчно — прекъсна го подполковникът. — Благодаря и на теб, ефрейтор Тръмпър, за ясните и лаконични показания. Няма да те притеснявам повече, не се налага. Можеш да се върнеш във взвода.

— Слушам, подполковник — каза Чарли.

Отстъпи крачка назад, изкозирува, обърна се кръгом и излезе от палатката.

— Да се заема ли с въпроса? — попита старшината.

— Да — отговори подполковник Хамилтън. — Повиши Тръмпър в ефрейтор и незабавно освободи от ареста редник Прескот.

 

 

Следобед Томи се върна с превързана лява ръка във взвода.

— Спаси ми живота, Чарли.

— Няма такова нещо, просто казах истината.

— Знам, знам. Но на теб повярваха, а на мен не.

През нощта Чарли лежеше в палатката и се питаше защо ли капитан Трентам е решил да прави, да струва, но да се отърве от Томи. Мигар някой наистина може да смята, че е в правото си да прати човек на сигурна смърт само защото навремето той е лежал в затвора?

Мина още един месец, през който не се промени нищо в установения ред, после пристигна заповед да се придвижат на юг, към Марна, и да се подготвят за контранастъпление срещу генерал Фон Лудендорф. На Чарли му притъмня, когато той прочете заповедта: знаеше, че вероятността да остане жив след две нападения клони към нула. Успяваше да прекара някой и друг час заедно с Грейс, която сподели, че се е влюбила в ефрейтор уелсец, стъпил на противопехотна мина и ослепял с едното око.

— Любов от пръв поглед — подметна брат й.

В сряда срещу четвъртък, седемнайсети юли 1918 година, в полунощ над ничията земя се спусна зловеща тишина. Чарли остави мъжете, успели да се унесат, да поспят, и ги събуди чак в три след полунощ. Като ефрейтор отговаряше за целия взвод, състоящ се от четирийсет души, които трябваше да се подготвят за бой. Всички все още бяха на подчинение на капитан Трентам, който, откакто бяха пуснали Томи, изобщо не се беше вясвал.

В три и половина, когато вече бяха в пълна бойна готовност, при тях зад окопите дойде лейтенант Харви, който, както се оказа, бил пристигнал на фронта едва предния петък.

— Безумна война — отбеляза Чарли, след като двамата се запознаха.

— А, не съм сигурен — отвърна ведро Харви. — Лично мен не ме свърта да се срещна с швабите. Само да ми паднат в ръчичките!

— Докато сред нас се срещат луди глави като тоя, германците нямат никаква надежда — промърмори Томи.

— А, между другото, каква е паролата този път? — поинтересува се Чарли.

— Извинявай, съвсем ми изхвърча от главата. „Червена качулка“ — отвърна лейтенантът.

Всички зачакаха. Точно в четири втъкнаха щиковете, в четири и двайсет сигналната ракета озари в червено небето някъде зад предната линия и всичко наоколо се огласи от свирки.

— Напред! — ревна лейтенант Харви.

Стреля с пистолета във въздуха и се юрна напред, сякаш преследваше заблудила се лисица. И този път Чарли изпълзя от окопа и хукна само на няколко крачки зад лейтенанта. Останалите от взвода го последваха, докато той се препъваше в разкаляната пустош — не бе останало и едно-едничко дърво, зад което да се прикрият. Отпред вляво Чарли видя друг взвод. След него различи извадения като от кутийка капитан Трентам — нямаше как да го сбърка. Но най-отпред отново бе лейтенант Харви, който с лекота се прехвърли през загражденията и се озова в ничията земя. Кой знае защо, Чарли бе обзет от увереността, че всеки, проявил подобно безразсъдство, ще се отърве жив. Харви продължи да върви и върви като омагьосан напред, сякаш бе неуязвим. Чарли очакваше той да бъде повален всеки момент, защото се втурна към германските заграждения като към поредното препятствие, прескочи и тях и се завтече към вражеските окопи презглава, все едно са финал на надбягване в началното училище. От тях го деляха двайсетина крачки, когато най-сетне го покоси градушка от куршуми. Чарли се озова най-отпред и започна да стреля по германците, по всяка глава, показала се от траншеите.

Не беше чувал някой да е стигал до тях и не знаеше какво да прави от тук нататък — въпреки цялото обучение пак му беше трудно да стреля тичешком. Усети, че така и няма да разбере, когато пред него изневиделица изникнаха четирима германци с насочени пушки. Стреля право в първия, който клюмна назад в окопа, междувременно обаче другите трима вече се целеха в него. Най-неочаквано чу току зад себе си гърмежи и трите тела паднаха назад досущ тенекиени патета на стрелбище. Чарли си даде сметка, че най-добрият стрелец наистина е в неговите редици.

Не щеш ли, се озова във вражеския окоп и се взря от горе в очите на младо германче, ужасен хлапак, който едва ли бе по-голям от Чарли. Той се подвоуми само миг и заби щика право в устата на германеца. Издърпа острието и пак го заби, този път в сърцето на момчето, после продължи тичешком нататък. Сега трима от редниците му бяха пред него и гонеха отстъпващия противник. Точно тогава Чарли зърна отдясно Томи, погнал нагоре по хълма двама германци. Скри се зад дърветата и Чарли чу съвсем ясно през грохота на битката един-единствен изстрел. Обърна се и се втурна колкото му крака държат към горичката, за да спаси своя приятел, но видя, че единия от германците се е проснал на земята, а Томи продължава да гони по нанагорнището другия. Запъхтян, Чарли го настигна, когато той най-сетне спря зад едно дърво.

— Страхотен си, Томи, нямаш равен — похвали го Чарли и се метна до него на земята.

— Е, не мога да се меря с онзи офицер, как му беше името?

— Харви, лейтенант Харви.

— В края на краищата ни спаси именно неговият пистолет — отбеляза Томи и размаха оръжието. — Виж, не така стоят нещата с онова говедо Трентам.

— В смисъл? — попита Чарли.

— В смисъл че си плю на петите и заобиколи германските окопи. Хукна към гората. Двама германци обаче го видяха и го погнаха, а аз ги последвах. На единия вече му светих маслото.

— И къде е сега Трентам?

— Някъде там горе — отвърна другият младеж и посочи към билото на възвишението. — Сто на сто се крие от самотния германец.

Чарли се взря в далечината.

— И сега какво правим, ефрейторе?

— Налага се да настигнем германеца и да го убием, докато той не е сгащил капитана.

— А не е ли по-добре да се приберем и да се надяваме, че швабата ще намери капитана преди мен? — възкликна Томи.

Чарли обаче вече бе скочил на крака и бе тръгнал да изкачва хълма.

Двамата напредваха бавно, като се прикриваха зад дърветата, оглеждаха се и надаваха ухо. Накрая излязоха на голото било.

— И от двамата няма и следа — прошепна Чарли.

— Така си е. Дай да се връщаме в окопите — ако германците ни спипат, надали ще ни поканят на чай и сладки.

Чарли се огледа още веднъж. Точно отпред имаше църквица, почти същата като множеството църкви, които бяха подминали, докато се прехвърляха от Етапл към фронта.

— Хайде първо да проверим в църквата — предложи той. — Само без излишни рискове, чу ли?

— А какво, дявол го взел, правим от един час? Точно това — поемаме излишни рискове! — възкликна Томи.

Сантиметър по сантиметър, педя по педя, метър по метър те пропълзяха през голото поле, докато излязоха при вратата на притвора. Чарли я побутна и я отвори бавно — очакваше отвътре да се посипе градушка от куршуми, но най-силният звук, който чуха, бе скърцането на пантите. Влязоха вътре и Чарли се прекръсти, както бе правил дядо му всеки път, щом влезеше в „Сейнт Мери и Сейнт Майкъл“ на Джубилий стрийт. Томи запали цигара.

На Чарли му стана любопитно и той тръгна да разглежда мъничката църква. Половината покрив вече бе рухнал не без помощта на германските и английските снаряди, инак храмът си стоеше непокътнат.

Младежът се вторачи като омагьосан в мозайката по вътрешните стени, по ситните квадратни камъчета, образуващи портрети в цял ръст. Той тръгна да обикаля и да разглежда седемте Христови ученици, оцелели като по чудо в тази безбожна война.

Стигна при олтара, падна на колене и сведе глава — в съзнанието му изникна образът на отец О’Мали. Точно тогава покрай него просвистя куршум — той уцели месинговото разпятие, което падна с трясък на земята. Чарли се стрелна зад олтара, когато екна втори изстрел. Младежът надзърна иззад олтара и загледа как някакъв германски офицер, улучен отстрани в главата, се свлича през завеските на изповедалнята и се просва на каменния под. Вероятно беше издъхнал на място.

— Дано е имал време да се изповяда — рече Томи.

Чарли изпълзя иззад олтара.

— За бога, глупако, не мърдай! Струва ми се, че в църквата има още някой и това не е Всевишният.

Двамата чуха как някой се движи горе на амвона и Чарли побърза пак да се шмугне зад олтара.

— Аз съм — оповести глас, който младежите начаса разпознаха.

— Какво ще рече „аз“? — попита Томи — едвам се сдържа да не прихне.

— Капитан Трентам. Правете, каквото правите, само не стреляйте.

— Ами покажи се де! Слез с ръце, вдигнати над главата, за да сме сигурни, че наистина си онзи, за когото се представяш — подкани злорадо Томи.

Трентам стана бавно от амвона и заслиза с ръце високо над главата по каменните стъпала. Мина по пътеката между скамейките и дойде при разпятието, което сега лежеше пред олтара, сетне прекрачи мъртвия германец и застана лице в лице с Томи, който още държеше пистолета, насочен право към сърцето му.

— Прощавайте, капитане — рече младежът и свали пистолета. — Трябваше да се уверя, че там горе не се спотайва някоя шваба.

— Която говори безупречен английски ли? — подметна ехидно Трентам.

— В една от лекциите си, капитане, ни предупредихте в случаи като този да нямаме вяра на никого — вметна Томи.

— Много си устат, Прескот. Откъде имаш офицерски пистолет?

— Беше на лейтенант Харви — намеси се Чарли, — изпусна го, когато…

— Когато вие хукнахте към гората — продължи вместо него Томи, без да сваля очи от Трентам.

— Преследвах двама германци, които се опитваха да избягат.

— На мен пък ми се стори точно обратното — подсмихна се младежът. — И след като се върнем при нашите, смятам да разкажа на всички.

— Да де, но ще повярват на мен, не на теб — натърти капитанът. — При всички положения и двамата германци са мъртви.

— Благодарение единствено на мен, а и не забравяйте, че ефрейторът също видя с очите си всичко.

— Значи и той знае, че аз, а не ти, казвам истината — обърна се Трентам към Чарли.

— Единственото, което знам, е, че трябва да се качим на камбанарията и да видим как да се върнем при нашите, вместо да губим време в разправии.

Капитанът кимна, че е съгласен, обърна се и изтича към дъното на църквата, при стълбата на камбанарията, където щеше да се чувства в безопасност. Чарли веднага го последва. Двамата заеха позиции в противоположните краища на покрива и макар че тътенът на битката още огласяше всичко наоколо, Чарли не можеше да прецени кой от другата страна на гората е надделял.

— Къде е Прескот? — попита след малко Трентам.

— Не знам, капитане — отвърна младежът. — Мислех, че е зад мен.

Мина доста време, докато Томи се появи в горния край на стълбите, понесъл pickelhaube^[1] на мъртвия германец.

— Къде се губиш? — попита подозрително Трентам.

— Претърсих педя по педя църквата с надеждата да открия нещо за ядене, но не намерих и виното за причастие.

— Заеми позиция ей там — нареди капитанът и посочи един от сводовете, който не беше покрит, — и наблюдавай. Ще стоим тук, докато се мръкне. Дотогава ще разработя план как да се изтеглим на нашите позиции.

Докато тримата мъже се взираха във френските полета, се здрачи, после се и мръкна.

— Дали да не се придвижим, капитане? — попита Чарли, след като цял час бяха седели в тъмнината.

— Ще тръгнем, когато бъда готов — отсече Трентам.

— Слушам, капитане — рече Чарли и разтреперан, още четирийсет минути продължи да се взира в мрака.

— Хайде, след мен! — заповяда най-неочаквано Трентам.

Изправи се и поведе двамата надолу, накрая спря пред входа на притвора. Отвори бавно вратата. Чарли чу скърцането на пантите, прозвучало му като картечен откос. Тримата се взряха в тъмнината и Чарли се запита дали там някъде не ги причаква поредният германец, насочил към тях пушка. Капитанът погледна компаса.

— Първо трябва да се опитаме да излезем при дърветата по билото, зад които да се прикрием — изшушука Трентам. — После ще разработя маршрут, по който да се върнем зад нашите позиции.

Очите на Чарли посвикнаха с тъмното и той се зае да изучава луната и по-важно, движението на облаците.

— Дотам е голо — продължи капитанът, — затова не можем да рискуваме, докато луната не се скрие. После ще притичаме поотделно до хълма. И така, Прескот, щом ти дам заповед, тръгваш пръв.

— Аз? — възкликна Томи.

— Да, ти, Прескот. После, веднага щом навлезеш в гората, ефрейтор Тръмпър ще те последва.

— А вие ще прекосите пространството последен и ще дойдете при нас… ако имаме късмета да отървем кожата де — подметна Томи.

— Не проявявай неподчинение — тросна се Трентам. — Инак наистина ще се изправиш пред военен съд и този път затворът няма да ти се размине. Мен ако питаш, мястото ти е там.

— А, не, ако няма свидетели, ще ми се размине — натърти Томи. — Може и да не разбирам от кралски разпоредби, но това го знам.

— Млъквай, Томи — скастри го Чарли.

Зачакаха мълком в притвора, докато над пътеката се появи голяма сянка, която бавно се придвижи нататък и накрая обгърна църквата и цялото пространство до горичката.

— Тръгвай! — нареди капитанът и потупа Томи Прескот по рамото.

Младежът се стрелна като хрътка, пусната от нашийника, а другите двама мъже загледаха как той прекосява откритото пространство и след двайсетина секунди вече навлиза сред дърветата.

Подир миг същата ръка потупа и Чарли по рамото и той хукна презглава — не помнеше някога да е тичал толкова бързо, въпреки че сега носеше в едната ръка пушката и бе преметнал на гръб войнишката торба. Усмивката се появи отново върху лицето му чак когато той се озова при Томи.

Двамата се обърнаха и загледаха по посока на капитана.

— Какво още чака, да го вземат мътните! — възкликна Чарли.

— Вероятно иска да види дали ще ни гръмнат — отвърна другият младеж точно когато месечината се показа отново.

Зачакаха, без да казват нищо, докато валчестото светило се скри зад поредния облак и капитанът най-сетне притича при тях.

Спря, облегна се на едно дърво и си пое дълбоко въздух.

— Добре — прошепна накрая, — сега ще тръгнем бавно през гората, ще използваме дърветата за прикритие и от време на време ще спираме, за да чуем дали врагът не се спотайва някъде наоколо. И не забравяйте, ако луната не е зад облак, няма да мърдате, няма и да разговаряте, освен ако не ви питам нещо.

Тримата запълзяха бавно по нанадолнището, като се придвижваха от дърво на дърво и току спираха. Чарли не бе и подозирал, че може да долавя и най-лекия непознат шум. Мина близо час, докато стигнат в подножието на хълма, където спряха. Единственото, което виждаха пред себе си, бе голото поле, ширнало се докъдето поглед стига.

— Ничията земя — изшушука Трентам. — Това означава, че от тук нататък само ще пълзим по корем. — Той моментално залегна в калта. — Ще водя аз — допълни. — Ти, Тръмпър, ще ме следваш, а Прескот ще бъде най-отзад.

— Ако не друго, това доказва поне, че знае накъде трябва да се насочим — прошепна Томи. — Явно е преценил откъде ще идват куршумите и кого е най-вероятно да уцелят.

Тримата запълзяха бавно, сантиметър по сантиметър през седемстотинте метра ничия земя, към предната линия на войските на Антантата — всеки път, когато месечината изникнеше из ненадеждното си прикритие, те захлупваха лица в калта.

Чарли виждаше през цялото време Трентам, който пълзеше пред него, Томи обаче бе много тих и той час по час се обръщаше, за да се увери, че приятелят му още е отзад. Единственото, с което биваше възнаграждаван за притесненията, беше усмивката, оголила блесналите бели зъби на Томи.

През първия час тримата изминаха някакви си стотина метра. Чарли съжали, че нощта не се е случила по-облачна. Над главите им току просвистяваха заблудени куршуми, изстреляни и от едните, и от другите окопи, и те не смееха да се отлепят от земята. Чарли усети, че плюе кал, и веднъж дори се озова лице в лице с някакъв мъртъв германец.

Още един сантиметър, още една педя, още един метър — така продължаваха да пълзят по лепкавата студена кал на земята, все още неотвоювана от никого. Най-неочаквано Чарли чу зад себе си оглушителен цвъркот. Обърна се ядосан, за да скастри Томи, но видя между краката си плъх с размерите на заек. Томи го беше промушил с щика точно през корема.

— Май ти беше хвърлил око, ефрейторе. Ако се вярва на Роуз, надали е заради секса, значи е смятал да те излапа за вечеря.

Чарли си запуши с длан устата, за да не прихне и да не привлече вниманието на германците.

Луната отново се показа от облака и освети голото пространство. Тримата пак се долепиха до калта и зачакаха поредният облак да затули месечината и те да се придвижат още няколко метра. След цели два часа най-после излязоха при загражденията, вдигнати, за да спират германците.

Щом стигнаха бодливата тел, Трентам промени посоката и запълзя покрай телта откъм страната на германците — опитваше се да намери пролука, през която да се прехвърлят при своите. След още осемдесет метра, сторили се на Чарли цял километър, намериха тесен отвор и се провряха през него. Сега вече бяха само на петдесетина метра от английските окопи, където щяха да бъдат в безопасност.

Чарли с изненада видя, че капитанът е изостанал и дори го пуска да мине пръв.

— Да го вземат дяволите — изпелтечи тихо младежът, защото луната пак блесна над сцената на бойните действия и ги остави да лежат безжизнено на хвърлей от траншеите.

Щом месечината се скри за кой ли път, Чарли продължи да напредва рачешката сантиметър по сантиметър — сега се страхуваше повече от заблуден куршум на своите, отколкото на противниците. Накрая чу и гласове, гласове на англичани. Вече имаше чувството, че няма да доживее да види проклетите окопи.

— Успяхме — викна Томи толкова силно, че сигурно го чуха и германците.

Чарли отново заби лице в калта.

— Кой е там? — екна в отговор.

Чарли чу как сънените мъже в траншеите се размърдват и зареждат пушките.

— Капитан Трентам, ефрейтор Тръмпър и редник Прескот от Кралския стрелкови полк — отговори той твърдо.

— Парола! — настоя гласът.

— Божичко, как ли беше…

— Червена качулка — извика зад тях Трентам.

— Елате насам.

— Нека пръв се приближи Прескот — заповяда капитанът, а Томи се надигна на колене и запълзя бавно към окопите.

Чарли чу как някъде зад него изсвистява куршум и след миг видя ужасен как Томи се просва по корем в калта и застива. Извърна се в сумрака бързо назад към Трентам, който изпелтечи:

— Проклети шваби! Залегни, ако не искаш и с теб да стане същото.

Чарли не се подчини на заповедта и запълзя трескаво към тялото на приятеля си. Прегърна Томи през раменете.

— Остават ни само двайсетина метра — рече му. — Ранен е — добави през висок шепот и погледна към окопите.

— Прескот, не мърдай, докато луната свети — разпореди се някъде отзад Трентам.

— Как си, мой човек? — попита Чарли и се помъчи да види изражението върху лицето на своя приятел.

— Да ти призная, бил съм и по-добре — промълви Томи.

— Ей, вие двамата, не говорете — скастри ги капитанът.

— Между другото, куршумът не беше германски — простена със сетни сили Томи и от устата му на тънка струйка се застича кръв. — Постарай се тоя негодник да си плати, ако аз не успея да си разчистя сметките с него.

— Ще се оправиш, ще видиш — взе да го успокоява Чарли. — Нищо и никой не е в състояние да убие Томи Прескот.

Месечината беше затулена от голям черен облак и от окопите изскочиха неколцина мъже, включително двама санитари от Червения кръст, които се завтекоха към тримата. Сложиха носилката до Томи и го преместиха върху брезента, след което пак хукнаха към окопите. Откъм германските позиции отново се посипа градушка от куршуми.

След като се добраха здрави и невредими до траншеите, санитарите пуснаха най-безцеремонно носилката на земята. Чарли им изкрещя:

— Носете го в лазарета, бързо! Какво се мотаете, да ви вземат мътните!

— Безсмислено е, ефрейторе — отвърна единият от санитарите. — Мъртъв е.