Джефри Арчър
Търговецът (37)

37.

На девети ноември 1950 година предстоеше да се проведе второто годишно събрание на акционерите на „Тръмпър“. В десет сутринта членовете на управителния съвет се събраха в заседателната зала, та Артър Селуин да ги запознае най-подробно с дневния ред.

Точно в единайсет часа той влезе в салона, където беше насрочено годишното събрание, следван от председателя на управителния съвет и осмината му членове, които вървяха в индийска нишка досущ ученици от малките класове, тръгнали на излет.

Чарли представи един по един членовете на съвета пред акционерите, които наброяваха около сто и двайсет души — доста добро присъствие, както Тим Нюман прошепна в ухото на Беки. Чарли се придържаше към дневния ред, без да се налага изпълнителният директор да му подсказва, и отговори само на един притеснителен въпрос:

— Защо през първата пълна отчетна година разходите са надскочили значително предвидените?

Артър Селуин стана да обясни, че строежът е излязъл по-скъп, а откриването на универсалния магазин е било съпътствано с непредвидени разходи, каквито няма да има отново. Той изтъкна още, че през първото тримесечие на втората година дружеството е успяло да изравни разходите с приходите. После добави, че е силно обнадежден за предстоящата година, особено като се има предвид, че заради провеждания в Лондон Фестивал на Великобритания се очаква броят на туристите да скочи. Артър Селуин предупреди обаче акционерите, че вероятно ще се наложи дружеството да увеличи капитала, ако иска да разшири дейността си.

Чарли обяви събранието за закрито, но остана на мястото си, понеже за негова изненада събралите се в салона започнаха да ръкопляскат.

Беки тъкмо смяташе да се върне в галерията на Челси Терас номер едно и да продължи работата върху търга с произведения на импресионистите, който подготвяше за пролетта, когато при нея дойде господин Бейвърсток, който я докосна лекичко по лакътя.

— Може ли да поприказваме насаме, лейди Тръмпър?

— Разбира се, господин Бейвърсток — отвърна Беки и се огледа за по-тихо място, където да говорят на спокойствие.

— Струва ми се, че ще бъде по-уместно да се срещнем в кантората ми в Хай Холборн — предложи адвокатът. — Въпросът е твърде деликатен. Утре в три следобед удобно ли ви е?

 

 

Сутринта Даниъл се бе обадил от Кеймбридж — майка му не помнеше той да е бил някога по-словоохотлив и да й е съобщил повече новини. Тя обаче нито бе словоохотлива, нито й се съобщаваха новини: още недоумяваше какъв ли е този „твърде деликатен въпрос“, заради който старши съдружникът в адвокатска кантора „Бейвърсток, Дикенс и Коб“ бе настоял да се срещнат.

Не й се вярваше жената на господин Бейвърсток да е решила да върне шкафа в стил „Чарлс Втори“ или да се интересува от повече подробности около предстоящия търг с картини на импресионистите, при нея обаче тревогата винаги надделяваше над оптимизма, затова през следващите двайсет и шест часа тя очакваше най-лошото.

Не сподели с Чарли притесненията си, понеже, доколкото изобщо познаваше господин Бейвърсток, той не би поканил само нея, ако въпросът засягаше и съпруга й. При всички положения Чарли си имаше достатъчно други неприятности, та тя да го обременява и със своите.

На обяд Беки не можа да сложи и залък в уста и отиде в адвокатската кантора малко преди уговорения час. Веднага я поканиха в кабинета на господин Бейвърсток.

Той я посрещна със сърдечна усмивка, все едно е далечна братовчедка в многолюдния му род. Покани я да седне срещу него, от другата страна на голямото махагоново писалище.

Адвокатът беше някъде на петдесет и пет — шейсет години. Беше с валчесто добродушно лице и оредяла прошарена коса, прилежно разделена на среден път. Бе облечен в черно сако с жилетка и сив раиран панталон. Бейвърсток се върна на мястото си и се зае да проучва купчината книжа, струпани пред него, после си махна очилата с формата на полумесечинки.

— Лейди Тръмпър — подхвана той, — много мило от ваша страна, че дойдохте да се видим.

Познаваха се от две години, а Бейвърсток нито веднъж не се беше обърнал към нея на малко име.

— Ще премина направо на въпроса — продължи адвокатът. — Сред клиентите ми беше и покойният сър Реймънд Хардкасъл. — Беки се запита защо ли Бейвърсток не го е споменавал никога досега и тъкмо понечи да възроптае, когато той побърза да допълни: — Но нека уточня, че госпожа Етел Трентам никога не е ползвала услугите на адвокатската ни кантора.

Гостенката не се и постара да прикрие облекчението си.

— Длъжен съм и да ви уведомя, че имах привилегията да служа вярно на сър Реймънд повече от трийсет години и всъщност се смятам не само за негов юридически съветник, но към края на живота му и за твърде близък приятел. Казвам ви го, лейди Тръмпър, за да добиете представа, защото, след като чуете какво имам да ви съобщавам, вероятно ще се съгласите, че тези факти са важни.

Беки кимна — продължаваше да чака адвокатът да заговори по същество.

— Няколко години преди да почине — допълни Бейвърсток, — сър Реймънд състави завещание. Според него приходите от наследството му се поделят поравно между неговите дъщери, приходи, които, бих могъл да добавя, нараснаха значително след кончината на сър Реймънд благодарение на направените разумни вложения. По-голямата от дъщерите му се казваше госпожица Ейми Хардкасъл, а по-малката, както, сигурен съм, знаете — госпожа Етел Трентам. Приходите от наследството на покойния ми клиент са предостатъчни, за да осигурят живот, не по-лош, дори значително по-добър от живота, с който те бяха свикнали преди смъртта на баща си. И все пак…

„Кога ли милият старец ще заговори по същество?“, запита се Беки.

— Като мъдър човек сър Реймънд реши основният капитал в наследството да остане непокътнат и уреди търговското дружество, основано от баща му и разработено толкова успешно от самия него, да се слее с фирмата на един от най-големите му конкуренти. Да ви кажа, лейди Тръмпър, сър Реймънд беше на мнение, че сред роднините му няма човек, който да заеме неговото място като председател на управителния съвет на „Хардкасъл“. Не смяташе, че дъщерите му, както и неговите внуци, на които след малко ще се спра по-подробно, са достатъчно подготвени, за да поемат ръководството на едно акционерно дружество.

Адвокатът си свали очилата, избърса ги с носната кърпа, която извади от горния джоб, и надзърна през тях, за да се увери, че са чисти, после отново се върна към разговора.

— Да ви призная, сър Реймънд не си правеше никакви илюзии за своите близки. По-голямата му дъщеря Ейми беше кротка и разбрана, ала саможива жена, която през последните години от живота на баща си се грижеше предано за него. След смъртта на сър Реймънд се изнесе от семейния дом и се премести в малък пансион край морето, където живя до кончината си миналата година. Моят клиент смяташе, че по-малката му дъщеря — Етел Трентам — продължи господин Бейвърсток, — как ли да се изразя по-меко… че по-малката му дъщеря е изгубила всякаква представа за действителността и не се чувства свързана с миналото си. При всички положения знам, че старецът бе твърде огорчен, задето няма син, ето защо, когато се роди Гай, насочи всичките си надежди за бъдещето към своя невръстен внук. След време започна да вини себе си за падението на момчето. Не допусна същата грешка, когато на бял свят се появи Найджъл, когото нито обичаше, нито уважаваше. Въпреки това обаче заръча на адвокатската ни кантора да му съобщаваме всичко, което сме научили за най-близките му хора. И така, когато през 1922 година капитан Трентам напусна доста неочаквано полка, бяхме помолени да се опитаме да установим истинската причина за тази негова постъпка. Сър Реймънд не вярваше и на думица от разказите на дъщеря си, че Гай бил станал съдружник в австралийско дружество за продажба на едър рогат добитък, и по едно време бе толкова разтревожен, че дори обмисляше дали да не ме прати на далечния континент, за да разбера за какво всъщност става дума. После Гай умря.

Беки продължаваше да седи на стола — идеше й да навие господин Бейвърсток, все едно той е грамофон, и да го пусне на скорост, по-голяма от седемдесет и осем оборота, ала вече беше стигнала до заключението, че каквото и да каже, няма да накара стареца да промени темпото, което сам си е определил.

— След разследването, което проведохме — продължи адвокатът, — имахме всички основания да смятаме, че — ще прощавате, лейди Тръмпър, за нетактичността, не искам да ви обиждам… Та имахме всички основания да смятаме, че баща на вашето дете е не Чарлс Тръмпър, а Гай Трентам.

Беки наведе глава, а Бейвърсток се извини още веднъж, преди да продължи:

— Ала сър Реймънд искаше да се увери, че Даниъл наистина му е правнук, и с тази цел, след като момчето спечели стипендия за „Сейнт Пол“, посети на два пъти училището.

Беки се втренчи във възрастния адвокат.

— Първия път присъства на училищен концерт — ако не ме лъже паметта, Брамс — в който момчето участва, а втория път отиде, когато Дейвид получи от директора наградата по математика „Нютон“. Струва ми се, че и вие бяхте в залата. И при двете посещения клиентът ми направи всичко по силите си момчето да не разбере, че и той е там. След второто посещение сър Реймънд бе напълно убеден, че Даниъл му е правнук. Всички мъже в рода имат типичната за Хардкасълови челюст, да не говорим пък за навика, когато са развълнувани, да пристъпват от крак на крак. Още на следващия ден моят клиент промени завещанието си. — Адвокатът взе от писалището документ, прихванат с червена лента, която развърза бавно. — Беше ми наредено, уважаема госпожо, да ви прочета съответните точки от завещанието, когато сметна за уместно, но не преди момчето да е отпразнувало трийсетия си рожден ден. Стига да не греша, преди няколко седмици Даниъл навърши трийсет години, нали така?

Беки кимна.

Бейвърсток разгъна бавно листовете в свитъка.

— Вече ви изложих условията в завещанието, отнасящи се до постъпленията от наследството на сър Реймънд. След смъртта на госпожица Ейми госпожа Трентам разполага с всички приходи, спечелени от попечителския фонд и днес възлизащи на около четирийсет хиляди лири стерлинги годишно. Доколкото ми е известно, моят клиент не е завещавал никога нищо на по-големия си внук господин Гай Трентам, но тъй като той вече не е сред живите, това не е толкова съществено. По-късно остави малка сума на другия си внук, господин Найджъл Трентам. — Адвокатът замълча. — А сега ще ви прочета точните думи на сър Реймънд — оповести той и се взря в завещанието. Прокашля се и продължи: — „След като бъдат изплатени горепосочените суми, завещавам всичко, което остане от имуществото и състоянието ми, на господин Даниъл Тръмпър от колежа «Тринити» в Кеймбридж с условието той да получи наследството след смъртта на баба си госпожа Етел Трентам“.

Сега, след като вече беше разбрала защо адвокатът я е повикал, Беки седеше като вцепенена. Господин Бейвърсток поизчака, в случай че тя реши да каже нещо, но посетителката продължи да мълчи — подозираше, че има да научава още. Бейвърсток отново извърна очи към книжата пред себе си.

— Смятам, тук му е мястото да отбележа, че знам — както всъщност знаеше и сър Реймънд — как и внук му, и неговата дъщеря са се отнасяли към вас, затова съм длъжен да ви предупредя, че макар и наследството, което синът ви ще получи, да е твърде голямо, то не включва имението в Асхърст, графство Бъркшир, и къщата на Челси Скуеър. И двата имота са собственост на госпожа Трентам, след смъртта на съпруга си тя ги наследи от него. И което поне според мен е още по-съществено за вас, в наследството не влиза и пустеещият парцел в средата на Челси Терас, той не е сред имотите на покойния сър Реймънд. Ала всичко останало, което той е притежавал, ще бъде наследено от Даниъл, макар и, както вече ви обясних, едва след смъртта на самата госпожа Трентам.

— Тя в течение ли е?

— Госпожа Трентам бе запозната с всички условия в завещанието на баща си още преди той да почине. Дори се посъветва с адвокати дали точките, включени в него вече след посещенията на сър Реймънд в училище „Сейнт Пол“, могат да бъдат оспорени пред съда.

— И подаде ли съдебен иск?

— Не. Обратното, доста ненадейно и според мен необяснимо нареди на адвокатите си да изтеглят всички възражения. Така или иначе в завещанието си сър Реймънд е подчертал изрично, че при никакви обстоятелства капиталът, оставен от него, не може да бъде използван или контролиран от дъщерите му и че той се полага на следващия му наследник по права линия.

Господин Бейвърсток замълча и сложи длани върху попивателната отпред.

— Сега най-после ще бъда принудена да му кажа — пророни едва чуто Беки.

— Очевидно да, лейди Тръмпър. Целта на срещата ни всъщност бе да ви обясня как точно стоят нещата. Сър Реймънд не беше сигурен, че изобщо сте съобщили на Даниъл кой му е баща.

— Не, не сме.

Бейвърсток си свали очилата и ги остави върху писалището.

— Не е нужно да бързате, драга милейди, само ме уведомете, когато имам разрешението ви да се свържа с вашия син и да го известя, че е наследник на огромно състояние.

— Благодаря ви — прошепна тихо Беки и веднага усети колко неуместни са тези думи.

— И накрая — допълни адвокатът — съм длъжен да ви уведомя, че сър Реймънд се възхищаваше много от мъжа ви и от неговата работа, всъщност от вашата съвместна работа. До такава степен, че препоръча на адвокатската кантора, в случай че търговско дружество „Тръмпър“ пусне акции на борсата, което той очакваше, че рано или късно ще стане, да вложим в новата фирма значителни средства. Беше убеден, че подобно начинание ще се увенчае с успех, ето защо е разумно да се направят инвестиции в него.

— Значи затова банка „Хамброс“ закупи десет на сто от акциите ни! — възкликна Беки. — А ние се чудехме каква е причината.

— Точно така — потвърди едва ли не със самодоволна усмивка господин Бейвърсток. — Именно по мое изрично нареждане от „Хамброс“ подадоха заявка за акции, които да бъдат закупени от името на попечителския фонд: съпругът ви няма причини да се притеснява от такъв крупен външен акционер. Всъщност вложените пари са значително по-малко от сумите, които онази година фондът получи от дивиденти. Ала което е още по-съществено, от книжата по регистрацията на акционерното дружество разбрахме, че сър Чарлс възнамерява да задържи петдесет и едно на сто от акциите, та отсъдихме, че за него ще бъде утешително да знае, че разполага косвено с още десет на сто, ако в бъдеще възникнат някакви непредвидени спънки. Дано сме постъпили така, че да защитим изцяло интересите ви, а сър Реймънд пожела изрично, когато сметна за уместно, да ви изложа фактите в тяхната пълнота, но както ви обясних, при условие, че синът ви вече е навършил трийсет години.

— Бяхте изключително любезен, господин Бейвърсток — отбеляза Беки. — Знам, Чарли ще поиска да ви благодари лично.

— Твърде мило от ваша страна, лейди Тръмпър. Разрешете да добавя, че срещата бе много приятна за мен. Подобно на сър Реймънд, и аз през годините съм следял с огромно удоволствие израстването и на трима ви и се радвам, че играя скромна роля в бъдещето на акционерното дружество.

След като изпълни задачата си, господин Бейвърсток стана от стола и изпрати мълком Беки до входната врата на кантората. Тя се запита дали адвокатът говори само по работа.

— Ще чакам да ми се обадите, милейди, за да ми дадете разрешение да се свържа със сина ви.