Джефри Арчър
Търговецът (36)

36.

— Двайсет хиляди лири стерлинги ли! — ахна Беки и спря пред магазина на Челси Терас номер сто четирийсет и едно. — Сериозно?

— Толкова иска посредникът — натърти Тим Нюман.

— Да де, но магазинът струва най-много три хиляди — намеси се и Чарли, взрян в единствената сграда на улицата, която още не му принадлежеше. — При всички положения съм подписал с господин Снедълс споразумение…

— Но не и за книгите — напомни му банкерът.

— Книгите не ни трябват — каза Беки, едва сега забелязала дебелата верига и якото резе върху входа на магазина.

— Значи не можете да притежавате и магазина — според договора ви с господин Снедълс той влиза в сила едва след като се продаде и последната книга.

— Колко всъщност струват книгите? — поинтересува се Беки.

— Съвсем в свой стил господин Снедълс е написал лекичко с молив цената върху всяка от тях — уточни Том Нюман.

— Според колегата му доктор Холкум общата сума възлизала на около пет хиляди лири стерлинги, в нея обаче не влиза…

— В такъв случай купете всички книги — нареди Чарли.

— Доколкото познавам Снедълс, той бездруго е посочил по-ниска от реалната цена. След това Беки ще продаде цялата сбирка. Така ще си покрием разходите и ще сме вътре само с хиляда лири стерлинги.

— Та както ви обяснявах, в тази цена не влиза първото издание на „Невинни песни“ на Блейк — доизказа се Нюман. — Подвързано е с велен и срещу него в описа на Снедълс е посочена цена от петнайсет хиляди лири стерлинги.

— Петнайсет хиляди лири стерлинги в момент, когато цепя косъма на две! Кой изобщо си въобразява…

— Може би някой, който знае, че не можеш да продължиш със строежа на универсалния магазин, ако не притежаваш и тази сграда — предположи Нюман.

— Но откъде…

— Въпросната книга на Блейк е закупена от книжарница „Хейууд Хил“ на Кързън стрийт за баснословната сума от четири лири стерлинги и десет шилинга и лично според мен думите, написани върху авантитула, разбулват наполовина загадката.

— А там, готов съм да се обзаложа, пише „Етел Трентам“ — рече Чарли.

— Не, но си на прав път. Ако не ме лъже паметта, надписът гласи: „От твоя любещ внук Гай, 9 юли 1917 г.“.

Чарли и Беки гледаха известно време Тим Нюман.

— А каква е другата половина от загадката? — попита накрая Чарли.

— Подозирам, че тези пари й трябват на госпожа Трентам — отвърна банкерът.

— За какво са й? — възкликна невярващо Беки.

— За да купи още по-голям дял от акциите в „Тръмпър“.

 

 

На деветнайсети март 1948 година, половин месец след като епископът се прибра в Реймс, официално бе обявено, че акциите на „Тръмпър“ вече са пуснати на борсата, и това съвпадна с рекламите, излезли върху цяла страница в „Таймс“ и „Файненшъл Таймс“. Сега единственото, което Чарли и Беки можеха да сторят, бе да чакат каква ще бъде реакцията. Само три дни по-късно заявките вече не можеха да бъдат удовлетворени, а подир седмица те бяха двойно повече, отколкото акциите. След като заявките бяха преброени, Чарли и Тим Нюман трябваше да решат само едно: как да разпределят дяловете. Съгласиха се, че учрежденията, поискали големи пакети, ще получат първи от акциите, понеже така, ако в бъдеще възникнеха трудности, управителният съвет на дружеството щеше да има безпрепятствен достъп до повечето дялове.

Единствената заявка, озадачила Тим Нюман, беше постъпила от банка „Хамброс“, откъдето не бяха обосновали защо искат да закупят сто хиляди акции, което се равняваше на десет на сто от капитала на дружеството. Тим обаче препоръча на председателя да удовлетвори изцяло заявката и да предложи представител на банката да влезе в управителния съвет. Чарли прие, но само при условие, че от „Хамброс“ потвърдят, че акциите няма да отидат у госпожа Трентам или у подставени лица. Други две учреждения пожелаха да закупят пакети от по пет на сто: застрахователно дружество „Доверие“, обслужвало фирмата на Чарли още от самото начало, и американска посредническа къща, която, както Беки установи, всъщност само служеше за прикритие на фондовете на семейство Фийлд. Чарли удовлетвори и двете заявки, а останалите акции бяха поделени между други хиляда и седемстотин обикновени вложители. Сто акции, най-малкият допустим пакет, бяха закупени от възрастна пенсионерка от Челси — госпожа Саймъндс, която написа на Чарли кратичко писмо, напомнящо, че е била сред редовните клиентки, когато той е отворил първия си магазин.

След разпределянето на акциите Тим Нюман настоя Чарли да назначи още хора в управителния съвет. Представител на банка „Хамброс“ беше някой си господин Бейвърсток, старши съдружник в адвокатска кантора „Бейвърсток, Дикенс и Коб“, когото Чарли одобри веднага. Беки предложи в съвета да влезе и Саймън Матюс, който в нейно отсъствие всъщност ръководеше галерията. Чарли назначи и него и така управителният съвет вече се състоеше от деветима души.

 

 

Дафни сподели с Беки, че къщата на Итън Скуеър номер седемнайсет се продава, и на Чарли му трябваше да види само още веднъж сградата с осем спални, за да реши, че именно тук иска да прекара остатъка от живота си. Явно така и не му хрумна, че е твърде зает със строежа на универсален магазин „Тръмпър“ и все някой трябва да се заеме с преместването. Беки сигурно щеше да възроптае, ако не се беше влюбила в къщата.

След около два месеца тя организира по случай нанасянето голямо празненство на Итън Скуеър. На вечерята у Тръмпърови, устроена в пет различни помещения, бяха поканени над сто гости.

Дафни закъсня и се завайка, че докато се е връщала от Слоун Скуеър, е попаднала в задръстване, а подполковникът пристигна чак от Скай, без изобщо да се оплаква. Даниъл дойде от Кеймбридж заедно с Марджъри Карпънтър, а за изненада на Беки Саймън Матюс се появи под ръка с Кати Рос.

След вечерята Дафни държа кратко слово и поднесе на Чарли умален макет на универсален магазин „Тръмпър“ във формата на сребърна табакера за пури.

Беки разбра, че мъжът й се е зарадвал на табакерата, когато след увеселението той я качи горе и я сложи на нощното си шкафче. Легна си и погледна за последно новата си играчка тъкмо когато жена му излезе от банята.

— Мислил ли си някога да поканиш Пърси за член на управителния съвет? — попита го тя, докато също си лягаше.

Той я погледна скептично.

— Акционерите сигурно ще се зарадват, ако видят върху листовете за писма на фирмата и името на маркиз. Така ще се чувстват по-сигурни.

— Само каква снобка си, Ребека Салмън! Винаги си била и винаги ще си останеш такава.

— Не ми го натякваше, когато преди двайсет и пет години ти предложих за пръв председател на управителния съвет подполковника.

— Така си е — потвърди Чарли, — но се съмнявах, че той изобщо ще приеме. При всички положения, ако ще привличаме в управителния съвет още външни хора, предпочитам това да е Дафни. Така ще разполагаме и с благородническата й титла, и с нейния здрав разум.

— Как не се сетих досега!

Когато Беки предложи на маркизата да влезе в управителния съвет на „Тръмпър“, тя се зарадва много и без изобщо да се замисля, прие. За всеобща изненада подходи към новите си задължения с огромна енергия и плам. Не пропускаше заседание на управителния съвет, изчиташе много внимателно всички книжа и ако решеше, че Чарли е погледнал през пръсти на някой от обсъжданите въпроси или още по-лошо, опитва се да изклинчи, му додяваше, докато не получеше обяснение.

— Още ли се надявате, господин председателю, да построите универсален магазин „Тръмпър“ на цената, която сте посочили първоначално? — постоянно питаше Дафни през следващите две години.

— Какво ти трябваше да я каниш тая Дафни в управителния съвет! — натякна веднъж Чарли на жена си след едно особено бурно заседание, на което маркизата му беше натрила носа.

— Сам си си виновен — отвърна Беки. — Аз ти предложих Пърси, а ти ме обвини, че съм снобка.

 

 

Трябваше да минат близо две години, докато архитектите построят кулите близнаци на „Тръмпър“, а също топлата връзка между тях и петте етажа с административни помещения точно над празния парцел на госпожа Трентам. Задачата не стана по-лесна от това, че Чарли очакваше търговията в другите магазини да върви, все едно наоколо не става нищо. Всички не можеха да се начудят, че през този преходен период годишните приходи в дружество „Тръмпър“ са спаднали едва с петнайсет на сто.

Чарли се бе нагърбил с всичко, като се започне от точното разположение на сто и осемнайсетте щанда и се стигне до цвета на сто и десетте хиляди квадратни метра мокет, скоростта, с която се движат дванайсетте асансьора, волтажа на стоте хиляди електрически крушки, подредбата на деветдесет и шестте витрини и униформите на седемстотинте служители, върху чиито ревери беше извезана малка сребърна сергийка.

След като Чарли си даде сметка какви огромни складове ще му трябват, да не говорим за подземния гараж, който се наложи да построи, тъй като вече мнозина клиенти притежаваха собствени автомобили, себестойността на обекта скочи значително над предвиденото. Въпреки това на първи септември 1949 година изпълнителите и подизпълнителите успяха да предадат готовата сграда главно благодарение на това, че Чарли идваше на строителната площадка още в четири и половина всяка сутрин и често си тръгваше след полунощ.

На осемнайсети октомври 1949 година маркиза Уилтшир откри официално със съпруга си универсалния магазин.

Хиляда души вдигнаха чаши в чест на отварянето му. После се постараха да изядат и да изпият печалбата на дружеството от първата година. Чарли обаче дори не го забеляза: обикаляше щастлив от етаж на етаж, за да се убеди, че всичко е както го иска, и че основните доставчици са заобиколени с полагащото им се внимание.

По всички етажи празнуваха приятели, роднини, акционери, купувачи, продавачи, журналисти, зяпачи, хора, промъкнали се, без да са канени, и дори клиенти. В един часа Беки се почувства толкова уморена, че реши да потърси мъжа си с надеждата той да се съгласи да се приберат. На щанда за кухненски мебели се натъкна на сина си, който оглеждаше хладилник, прекалено голям за стаята му в общежитието на колежа „Тринити“. Даниъл каза на майка си, че преди около половин час е видял как Чарли излиза от универсалния магазин.

— Излиза ли? — изненада се Беки. — Едва ли баща ти си е тръгнал без мен.

Слезе с асансьора на партера и забърза към главния вход. Портиерът й изкозирува и отвори тежките двойни врати към Челси Терас.

— Случайно да сте виждали сър Чарлс? — попита го Беки.

— Да, милейди — кимна мъжът към отсрещния тротоар.

Беки погледна натам и що да види: Чарли седи с някакъв старец на своята пейка. Двамата бяха погълнати от оживен разговор и току поглеждаха към универсален магазин „Тръмпър“. Старецът посочи нещо, привлякло вниманието му, и Чарли се усмихна. Беки прекоси бързо улицата, ала подполковникът застана мирно доста преди тя да е отишла при тях.

— Много се радвам, скъпа — рече той и се наведе да я целуне по бузата. — Жалко само, че Елизабет не доживя да види магазина.

 

 

— Мен ако питате, ни изнудват — тросна се Чарли. — Крайно време е да гласуваме.

Беки огледа насъбралите се около заседателната маса — кого ли щяха да подкрепят? Управителният съвет работеше в пълен състав вече три месеца, откакто универсален магазин „Тръмпър“ бе отворил врати, това обаче бе първият важен въпрос, по който се бяха появили истински разногласия.

Седнал на челно място, Чарли изглеждаше необичайно раздразнителен, понеже очевидно нямаше да стане неговото. Отдясно беше секретарката Джесика Алън. Тя нямаше право на глас, но присъстваше, за да вписва надлежно всичко в протокола. Артър Селуин, който навремето беше работил с Чарли в Министерството на хранителната промишленост, беше напуснал държавната служба, за да замести като изпълнителен директор наскоро пенсиониралия се Том Арнолд.

Селуин непрекъснато доказваше, че правилно са се спрели на него, работеше прозорливо и дръзновено и същевременно изпълняваше ролята на идеален буфер на председателя на управителния съвет, понеже, стига да бе възможно, знаеше как да предотвратява сблъсъците.

Младият икономически директор на акционерното дружество Тим Нюман бе общителен и дружелюбен и почти винаги подкрепяше Чарли, макар че не се страхуваше да изкаже и противоположно на неговото становище, ако бе убеден, че финансите на фирмата ще пострадат. Финансовият директор Пол Мерик не беше нито общителен, нито дружелюбен и с повод и без повод показваше пределно ясно, че най-важни за него винаги ще бъдат банка „Чайлд“ и нейните вложения. Колкото до Дафни, тя рядко гласуваше според очакванията и със сигурност не минаваше за човек на Чарли, а и на когото и да било. Господин Бейвърсток, тих възрастен адвокат, който представляваше дяла от десет на сто от акциите на дружеството, собственост на банка „Хамброс“, рядко взимаше думата, но стореше ли го, всички, дори Дафни, го слушаха.

Нед Денинг и Боб Мейкинс, и двамата работили близо трийсет години при Чарли, рядко се обявяваха срещу желанията на председателя, докато Саймън Матюс често проявяваше изблици на независимост, с което само потвърждаваше първоначалното високо мнение на Беки за него.

— Последното, което ни трябва в момента, е стачка — отсече Мерик. — Тъкмо си стъпихме на краката.

— Но исканията на профсъюзите са направо възмутителни — възрази Тим Нюман. — Повишение на заплатите от десет шилинга, четирийсет и четири часова работна седмица, и то точно когато се канят да въведат задължителното заплащане на извънредния труд… повтарям, исканията са възмутителни.

— Повечето други универсални магазини вече са ги приели — вметна Мерик, след като погледна статията във вестник „Файненшъл Таймс“ пред себе си.

— Това ще бъде непосилно бреме за нас — намеси се отново Нюман. — Длъжен съм да предупредя управителния съвет, че така разходите ни за заплати през тази година ще скочат с цели двайсет хиляди лири стерлинги, и то без да включваме заплащането на извънредния труд. В крайна сметка ще пострада само една група хора — нашите акционери.

— Колко печели сега един продавач? — попита тихо господин Бейвърсток.

— Двеста и шейсет лири стерлинги годишно — отвърна Артър Селуин, без да му се налага да проверява. — С парите за прослужено време, които плащаме на всички, работили в дружеството петнайсет години, сумата нараства на цели четиристотин и десет лири годишно.

— Безброй пъти сме превишавали тази сума — уточни доста рязко Чарли. — И така, крайно време е да решим ще отстояваме ли становището си, или ще се поддадем на исканията на профсъюзите?

— Струва ми се, господин председателю, че приемате нещата твърде драматично — намеси се Дафни, която досега беше мълчала. — Може да се окаже, че те не са нито толкова черни, нито толкова бели, колкото си мислите.

— Предлагате ли нещо друго? — възкликна Чарли, без дори да се опитва да прикрива учудването си.

— Зависи, господин председателю. Първо, нека видим какво рискуваме, ако повишим заплащането на служителите. Очевидно ще се лишим от доста средства, да не говорим пък, че ще ни обявят за мекушави. От друга страна, ако не изпълним исканията им, вероятно ще загубим и добри, и по-лоши работници, които ще отидат при основните ни конкуренти.

— И какво предлагате, лейди Уилтшир? — попита Чарли, който се обръщаше към Дафни на титла винаги когато искаше да подчертае, че не е съгласен с нея.

— Може би компромис — отвърна Дафни, но все така без да се поддава на емоциите. — Ако според господин Селуин това изобщо е възможно на този късен етап. Дали например професионалните съюзи изобщо са склонни да обсъждат някакво друго предложение за заплащането и работното време, което да бъде разгледано заедно с изпълнителния директор?

— Стига управителният съвет да реши, винаги бих могъл да поговоря с Дон Шорт, водача на Профсъюза на търговските работници — отвърна Артър Селуин. — Смятам го за свестен, разбран човек, който през годините е проявявал вярност към „Тръмпър“.

— И таз добра, изпълнителният директор да се разправя с представител на профсъюзите! — ревна Чарли. — Само това оставаше, да предложите Шорт за член на управителния съвет.

— В такъв случай господин Селуин би могъл да се срещне с него неофициално — вметна Дафни. — Убедена съм, че точно той винаги ще намери общ език с господин Шорт.

— Съгласен съм с лейди Уилтшир — подкрепи я Бейвърсток.

— Тогава предлагам да упълномощим господин Селуин да преговаря от наше име — допълни Дафни. — Да се надяваме, че ще намери начин да предотврати стачката, без да удовлетворява всичките искания на профсъюзите.

— Защо да не опитам! — рече Селуин. — На следващото заседание ще докладвам какво съм постигнал.

За кой ли път Беки се възхити на Дафни, обезвредила заедно с Артър Селуин бомбата с часовников механизъм, която председателят на управителния съвет като нищо щеше да остави да избухне насред заседателната маса.

— Благодаря, Артър — рече малко намусено Чарли. — Така да бъде. Други въпроси?

— Да — обади се Беки. — Бих искала управителният съвет да обсъди търга на сребърни предмети от времето на крал Джордж, който ще проведем следващия месец. Другата седмица ще разпратим каталозите и наистина се надявам, че стига да са свободни, членовете на съвета ще бъдат в галерията.

— Как мина последният търг на антики? — поинтересува се господин Бейвърсток.

Беки погледна в папката.

— Продадохме предмети за двайсет и четири хиляди и седемстотин лири стерлинги, от които комисионата на „Тръмпър“ съставляваше седем и половина на сто. Само три от предметите не достигнаха предварително определената цена и бяха изтеглени от търга.

— Проявявам интерес доколко успешна е била разпродажбата — обясни адвокатът — само защото на него скъпата ми съпруга закупи шкаф от времето на Чарлс Втори.

— Един от най-прелестните предмети, обявени за продажба — вметна Беки.

— Жена ми определено е на същото мнение — продължи да наддава далеч над сумата, която беше предвидила. Ще ви бъда признателен, ако не й пращате каталог на сребърните предмети.

Всички в залата се засмяха.

— Четох някъде — вметна Тим Нюман, — че в „Сотби“ смятат да вдигнат комисионата на десет на сто.

— Знам, знам — потвърди Беки. — И точно по тази причина не възнамерявам да предприемам същата стъпка най-малко още една година. Ако искам и занапред да привличам най-добрите им клиенти, трябва поне засега да предлагам по-добри условия.

Нюман кимна разбиращо.

— И все пак — продължи Беки, — ако и в бъдеще задържим комисионата на седем и половина на сто, печалбата на галерията за 1950 година няма да е толкова висока, както се надявах. Но докато водещите продавачи продължават да идват при нас, това е проблем, с който и занапред трябва да се примирявам.

— Ами купувачите? — заяде се Пол Мерик.

— С тях нямаме затруднения. Ако разполагате със стока, която да продавате, купувачите винаги ще дойдат при вас. Именно продавачите захранват една галерия, провеждаща търгове, и те са не по-малко важни от купувачите.

— Това е ясно и на малките деца — прекъсна я с усмивка Чарли. — Други въпроси?

Тъй като всички продължиха да мълчат, той благодари на членовете на управителния съвет за присъствието и стана от мястото си — знак, че заседанието е приключило.

Беки си събра книжата и тръгна заедно със Саймън обратно към галерията.

— Приключихте ли с оценката на експонатите, предвидени за търга със сребърни предмети? — попита тя точно когато двамата скочиха в асансьора малко преди вратите да се затворят.

Натисна копчето с буквата „П“ върху него и асансьорът потегли към партера.

— Да, снощи. Общо в търга са включени сто трийсет и два предмета. Според мен ще успеем да ги продадем за около седем хиляди лири стерлинги.

— Сутринта видях за пръв път каталога — отбеляза Беки. — Както личи, Кати отново се е справила блестящо. Открих само две-три дребни грешки, но нека прегледам коректурите, преди да го пратите в печатницата.

— Разбира се — каза Саймън. — Ще я помоля днес следобед да ти ги донесе в кабинета.

Двамата слязоха от асансьора.

— Това момиче се оказа голяма находка — рече Беки. — Направо не проумявам какво е вършела в онзи хотел, където работеше, преди да дойде при нас. Ще ми бъде много мъчно за нея, когато се върне в Австралия.

— Ако се вярва на мълвата, мислела да поостане тук.

— Каква добра новина! Пък аз си мислех, че смята да стои в Лондон най-много две-три години и после да се прибере в Мелбърн.

— Да, така е. Но май съм на път да я убедя да остане още.

Беки понечи да разпита заместника си, но още щом влязоха в галерията, бе наобиколена от доста от подчинените си, дошли при нея по един или друг въпрос.

След като поговори с тях, тя прати една от продавачките да потърси Кати.

— В момента я няма, лейди Тръмпър — отвърна момичето. — Преди около час я видях да излиза.

— А знаеш ли къде е отишла?

— Съжалявам, но нямам представа.

— В такъв случай, веднага щом се върне, я помоли да дойде при мен в кабинета. През това време ми прати коректурите за каталога за сребърните предмети.

Докато вървеше към стаята си, й се наложи да спре още няколко пъти, за да обсъди един или друг проблем, възникнал в нейно отсъствие, така че, когато седна зад писалището, коректурите за каталога вече я чакаха. Беки запрелиства бавно страниците, като сравняваше всеки експонат със снимката и после проверяваше подробното описание. Тъкмо изучаваше фотографията на съдинката за горчица от времето на крал Джордж, за която преди години Чарли се бе изръсил доста в „Кристи“, когато на вратата се почука и в кабинета надзърна младо момиче.

— Търсили сте ме.

— Да. Влизай, Кати.

Беки вдигна очи към високото стройно момиче с буйна къдрава руса коса и лице, по което още личаха лунички. Ласкаеше се при мисълта, че навремето и тя е имала изваяното телце на Кати, но огледалото в банята доста жестоко й напомняше, че наближава шеметно петдесетия си рожден ден.

— Исках само да прегледам последните коректури на каталога на търга със сребърни предмети, преди да ги пратите в печатницата.

— Извинявайте, че не бях тук, когато сте се върнали от заседанието на управителния съвет — рече Кати. — Изникна нещо, което ме притесни. Може и да драматизирам, но ми се струва, че трябва да знаете.

Беки си свали очилата, сложи ги върху писалището и погледна съсредоточено момичето.

— Слушам.

— Помните ли онзи мъж, който на търга за италиански картини скочи от мястото си и предизвика цялата шумотевица около Бронзино?

— Оставаше да не го помня!

— Днес сутринта отново беше в галерията.

— Сигурна ли си?

— Повече от сигурна. Набит, с прошарена коса, кафеникави от тютюна мустаци и бледо лице. Толкова е нагъл, че отново бе облечен в същото ужасно туидено сако с жълтата вратовръзка.

— Какво иска пък сега?

— И аз не знам, макар че не го изпусках от очи. Не разговаря с никого от галерията, но прояви подчертан интерес към някои от експонатите, включени в търга със сребърни предмети, особено към номер деветнайсет.

Беки си сложи отново очилата и бързо отгърна страниците на каталога, докато стигна до въпросния експонат: „Сребърен сервиз за чай от времето на крал Джордж, състоящ се от четири части — чайник, захарница, цедка и щипци за захар, всички с отпечатана върху тях проба с малка котва“. Тя погледна и буквите „АХ“ отстрани в полето.

— Предварително определена цена седемдесет лири стерлинги. Един от най-хубавите сервизи.

— Непознатият явно е съгласен с вас — отвърна Кати, — дълго оглежда всеки предмет, през цялото време си водеше записки, после си тръгна. Дори свери чайника със снимка, която носеше.

— Нашата ли?

— Не, очевидно друга.

Беки отново погледна илюстрацията в каталога.

— Не бях тук, когато сте се върнали от заседанието, защото след като мъжът си тръгна от галерията, реших да го проследя.

— Проявила си съобразителност — похвали я шефката й и се усмихна. — И къде изчезна нашият тайнствен непознат?

— Отиде на Честър Скуеър — отвърна по-младата жена. — Голяма къща по средата отдясно. Мъжът пусна в пощенската кутия някакъв пакет, но не влезе в къщата.

— На номер деветнайсет ли?

— Точно така — изненада се Кати. — Знаете ли къщата?

— Само отвън — рече Беки, без да дава повече обяснения.

— Мога ли да помогна с още нещо?

— Да, можеш. Като начало помниш ли нещо за клиента, донесъл сервиза?

— О, да — потвърди Кати, — понеже ме повикаха аз да обслужа жената. — Тя помълча, помълча и добави: — Не се сещам за името, но беше възрастна и… точно така, доста изтънчена, така бих я описала. — Кати се поколеба и продължи: — Доколкото си спомням, обясни, че е дошла чак от Нотингам. Сподели, че сервизът е наследство от майка й. Не й се искало да го продава, но била „притисната от обстоятелствата“. Точно така се изрази.

— А какво бе мнението на господин Фелоус, когато му показа сервиза?

— Един от най-прекрасните образци от онова време, обявявани някога на търг — всичките му части са почти в отлично състояние. Както виждате и от предварителната оценка, Питър е убеден, че сервизът ще получи добра цена.

— В такъв случай е най-разумно още сега да се обадим в полицията — отсече Беки. — Само това оставаше нашият тайнствен мъж пак да се изтъпани пред всички на самия търг и да обяви, че и този сервиз е откраднат.

Тя вдигна слушалката на апарата върху писалището и помоли да я свържат със Скотланд Ярд. Подир малко се обади някой си инспектор Дийкинс от отдел „Углавно следствие“ и след като изслуша подробностите за случилото се сутринта, се съгласи още същия следобед да дойде в галерията.

Появи се в три и нещо, придружаван от сержант. Беки веднага заведе и двамата при началника на отдела Питър Фелоус. Той посочи почти незабележимата драскотинка, която бе открил върху сребърен поднос. Беки се свъси. Началникът на отдела прекъсна работата си и отиде при масата в средата на кабинета, където вече беше изложен сервизът от четири части.

— Красота! — възкликна инспекторът, след което се надвеси и погледна пробата. — Вероятно е произведен в Бирмингам някъде около 1820 година.

Беки вдигна вежда.

— Това ми е хобито — обясни инспекторът. — Сигурно по тази причина възлагат все на мен случаи като този.

Той извади от чантата си някаква папка и прегледа тестето снимки с приложено към тях подробно описание на сребърни предмети, откраднати наскоро в района на Лондон. Час по-късно волю-неволю се съгласи с Фелоус: никоя от тях не отговаряше на описанието на сервиза за чай от времето на крал Джордж.

— При нас не е получавано оплакване, че липсва такъв сервиз — призна Дийкинс. — Лъснали сте много добре предметите — обърна се той към Кати, — няма никаква надежда да открием отпечатъци.

— Съжалявам — промълви девойката и поруменя.

— Нямате вина, драга ми госпожице, просто сте проявили голямо старание. Де да можеше и моите сребърни предмети да изглеждат така! Все пак ще проверя в полицейския участък на Нотингам, може пък те да знаят нещо. Ако и там ударим на камък, за всеки случай ще разпратя описанието на сервиза до всички полицейски участъци в Обединеното кралство. Ще помоля да проверят и тая госпожа…

— Досън — каза Кати.

— Точно така, госпожа Досън. Това вероятно ще отнеме доста време, но веднага щом науча нещо, ще се свържа с вас.

— Между другото, търгът е след три седмици, във вторник — напомни Беки на инспектора.

— Дотогава ще се постарая да ви съобщя какво съм установил — обеща мъжът.

— Да оставим ли страницата в каталога, или предпочитате да изтеглим сервиза от търга? — поинтересува се Кати.

— А, не, не изтегляйте нищо. Много ви моля, оставете каталога така, както си е. Току-виж някой си познае сервиза и се свърже с нас.

„Някой вече го е познал“, помисли Беки.

— И понеже стана дума — продължи Дийкинс, — ще ви бъда много признателен, ако ми дадете за ден-два копие от снимката в каталога и някой от негативите.

Когато по време на вечеря същия ден Чарли разбра за сервиза, съветът му беше съвсем прост: не го включвай в търга и… повиши Кати.

— Не е толкова лесно да направя първото — отвърна Беки. — Тази седмица трябва да разпратим каталога. Как ще обясним на госпожа Досън, че сме махнали сервиза, завещан й от нейната мила майчица?

— Мен ако питаш, няма никаква мила майчица. А не си включила сервиза в търга, защото си имала всички основания да смяташ, че е откраднат.

— Направим ли го, нищо чудно да ни съдят за неспазване на договора — възрази жена му. — Ами ако се окаже, че госпожа Досън е напълно невинна? Ако тръгне да ни съди, няма да можем да се оправдаем с нищо.

— Ако тази Досън наистина е невинна, както смяташ, защо госпожа Трентам проявява такъв интерес към сервиза й за чай? Не знам защо, но ми се струва, че тя вече си има сервиз.

Беки прихна.

— О, има, и още как. Знам, защото дори съм го виждала, макар че така и не си получих обещаната чаша чай.

 

 

След три дни инспектор Дийкинс се обади по телефона на Беки, за да й съобщи, че в нотингамската полиция не разполагат със сведения в техния район да е откраднато нещо, което да отговаря на описанието на сервиза за чай, и че за пръв път от него са чули името на госпожа Досън. Ето защо той бил разпратил запитване до всички полицейски участъци в страната.

— Но — добави Дийкинс — полицаите в провинцията не са особено отзивчиви, когато трябва да предоставят сведения на колегите си в столицата.

Докато затваряше, Беки реши въпреки опасенията на Чарли да даде зелена светлина и да разпратят каталога, който замина още същия ден заедно с поканите за отбрани гости.

Двама журналисти бяха поръчали билети за търга. Понеже вече беше патила, Беки ги провери, колкото да научи, че и двамата работят за национални всекидневници и многократно са отразявали търговете в галерия „Тръмпър“.

Саймън Матюс беше на мнение, че Беки взима случката твърде присърце, докато Кати бе по-склонна да се съгласи със сър Чарлс, че е по-разумно да не включват в търга сервиза за чай, докато Дийкинс не потвърди, че той не е краден.

— Ако изтегляме всеки експонат, към който този тип проявява интерес, нищо чудно в скоро време да се наложи да пуснем кепенците и да се отдадем на звездобройство — подметна Саймън.

В понеделника преди търга инспектор Дийкинс се обади и настоя да се види незабавно с Беки. След половин час вече беше в галерията, отново заедно със сержанта. Този път единственото, което извади от чантата, беше брой на излизащия в Абърдийн „Ивнинг Експрес“ от петнайсети октомври 1949 година.

Помоли да му покажат повторно сервиза за чай от времето на крал Джордж. Беки кимна и полицаят сравни старателно всяка вещ със снимката на една от вътрешните страници на вестника.

— Точно така, същите са — оповести той, след като отново свери сервизите.

Показа снимката и на Беки. Кати и Питър Фелоус също разгледаха внимателно всяка част от сервиза и я свериха с фотографията и трябваше да се съгласят с Дийкинс, че съвпадението е пълно.

— Та това сервизче е откраднато преди три месеца от Музея на среброто в Абърдийн — обясни инспекторът. — Ония некадърници от местната полиция дори не си дадоха труда да ни уведомят. Очевидно смятат, че не им влиза в работата.

— И какво ще правим сега? — попита Беки.

— Колегите в Нотингам вече са гостували на госпожа Досън и са открили и други сребърни предмети и накити, укрити в къщата. Отвели са я в участъка, та, както биха се изразили журналистите, тя да съдейства на разследването. — Дийкинс прибра вестника в чантата. — Позвъних, за да потвърдя какво съм научил и вероятно още днес госпожа Досън ще бъде обвинена в кражба. Но се опасявам, че ще се наложи да занеса сервиза в Скотланд Ярд — като веществено доказателство.

— Разбира се — отвърна Беки.

— Сержантът ще ви издаде разписка, лейди Тръмпър. Искам да ви благодаря и за съдействието. — Инспекторът погледна възхитен сервиза и се поколеба. — Една месечна заплата.

Той вдигна шапка, после двамата полицаи си тръгнаха от галерията.

— И сега какво ще правим! — възкликна Кати.

— Нямаме голям избор — въздъхна тежко Беки. — Ще започнем търга, все едно не е станало нищо, и когато стигнем до сервиза, просто ще обявим, че е изтеглен.

— Да де, но нашият приятел веднага ще скочи и ще оповести на всеослушание: „Ето ви още един пример как галерията рекламира откраднати вещи и в последния момент ги вади от търга!“. Всички ще си помислят, че сме заприличали на заложна къща, а не на галерия — подвикна ядосан Саймън. — Май е крайно време да ограничим достъпа и да допускаме само проверени хора.

Беки не отвърна нищо.

— Щом имаш такива опасения, Саймън, защо да не опитаме да извлечем полза от цялата шумотевица? — предложи Кати.

— Как? — попита Беки и заедно със Саймън се извърна рязко към младата австралийка.

— Нека за разнообразие този път ние се обърнем към пресата.

— Не те разбирам.

— Ще звъннем на онзи журналист от „Дейли Телеграф“… как му беше името? А, да, Баркър, и ще му разкажем всичко от игла до конец.

— И какво ще постигнем с това? — изненада се Беки.

— Този път той ще научи нашата версия за случилото се и ще се зарадва много, че е единственият журналист, добрал се до информацията — особено след издънката с Бронзино.

— Мислиш ли, че ще прояви интерес към сребърен сервиз за някакви си седемдесет лири стерлинги?

— Как няма да не прояви, все пак става въпрос за шотландски музей и за крадла професионалистка, задържана в Нотингам! Особено пък ако не кажем на никой друг.

— Нали нямаш нищо против, Кати, ти да се заемеш с господин Баркър? — попита Беки.

— Само ми дайте тази възможност.

На другия ден „Дейли Телеграф“ пусна на трета страница малка, но добре открояваща се дописка, в която се съобщаваше, че от галерия „Тръмпър“ са се свързали с полицията, след като са се усъмнили в произхода на сервиз за чай от времето на крал Джордж, за който по-късно се е установило, че е бил откраднат от Музея на среброто в Абърдийн. По-нататък в статията се казваше, че полицията в Нотингам е задържала жена, обвинена че пласира откраднати вещи, цитираха се и думите на инспектор Дийкинс от Скотланд Ярд: Жалко, че не всички галерии в Лондон са бдителни като „Тръмпър“.

На търга същия следобед се стекоха много хора и въпреки че бе извадила един от най-ценните експонати, галерията успя да продаде доста от другите предмети на цени, по-високи от предвидените. Непознатият в туиденото сако и жълтата вратовръзка така и не се появи.

След като вечерта прочете в леглото материала в „Дейли Телеграф“, Чарли отбеляза:

— Защо не се вслуша в съвета ми?

— Вярно, не изтеглих веднага сервиза — отвърна Беки, — затова пък за другото те послушах и повиших Кати.