Джефри Арчър
Търговецът (30)

30.

— Кога смяташ да заминеш?

— През лятната ваканция.

— Имаш ли пари за такова дълго пътуване?

— Останало ми е нещичко от петстотинте лири, които ми даде по случай дипломирането. При всички положения ерген, който живее на общежитие в колежа, не се нуждае от много пари.

Младежът вдигна очи, защото в дневната влезе майка му.

— Това лято Даниъл смята да ходи в Америка.

— Колко вълнуващо! — възкликна Беки и остави на страничната масичка до пишещата машина ваза с цветя. — На всяка цена се срещни със семейство Фийлд в Чикаго и с Блумингдейлови в Ню Йорк, а ако ти остане време, би могъл и да…

— По-скоро ще се опитам да се срещна с Уотърстоун в Принстънския университет и със Стинстед от „Бъркли“.

— Познавам ли ги? — свъси се Беки, докато редеше цветята във вазата.

— Едва ли, мамо. И двамата са университетски преподаватели по математика.

Чарли се засмя.

— На всяка цена да ни пишеш редовно, моля те! — настоя майка му. — По-спокойно ми е, когато знам къде си и какво правиш.

— Да, мамо, ще пиша — увери я Даниъл и се постара да не издава раздразнението си. — Но само ако ми обещаеш да не забравяш, че вече съм на двайсет и шест години.

Беки го погледна с усмивка.

— Не думай!

Вечерта младежът се върна в Кеймбридж — опитваше се да измисли как да пише на родителите си от Америка, при положение че отива в Австралия. Никак не му бе приятно да мами майка си, ала знаеше, че ще я заболи още повече, ако й каже истината за капитан Трентам.

Положението съвсем се усложни, когато Чарли му прати билет първа класа за Ню Йорк — беше за кораба „Куин Мери“ и на него бе посочена точната дата на заминаване. Струваше сто и три лири стерлинги и включваше и връщането, датата за което трябваше да се уточни допълнително.

Накрая Даниъл реши как да постъпи. Изчисли, че ако през седмицата след края на сесията се качи на „Куин Мери“ и отплава за Ню Йорк, а после продължи с железницата през Съединените щати и отиде в Сан Франциско, би могъл да остане там един ден и да вземе парахода „Аоранджи“, който да го откара до Сидни. Така щеше да разполага с един месец, който да остане в Австралия, а оттам да повтори пътуването, само че от юг на север, и да има достатъчно време, за да се върне в Саутхамптън няколко дни преди началото на Михаиловия семестър^[1].

Както винаги когато се заемаше с нещо, и този път Даниъл се готви дълго и старателно, преди да поеме към Саутхамптън. Отдели три дни за Информационната служба към дипломатическото представителство на върховния комисар^[2] на Австралия на улица Странд, а в мензата на „Тринити“ се стараеше да сяда до някой си доктор Маркъс Уинтърс, професор от Аделаида, на специализация в Кеймбридж. Макар че първият секретар и заместник главен библиотекар в Информационната служба на Австралия остана озадачен от някои въпроси на Даниъл, а доктор Уинтърс недоумяваше какви ли са подбудите на младия математик, в края на пролетния триместър Даниъл бе убеден, че знае достатъчно, за да не пилее време, когато стъпи на далечния континент. Въпреки това си даваше сметка, че цялото начинание ще се окаже авантюра, ако първият му въпрос получеше отговора: „Няма как да установим“.

Четири дни след като студентите се пръснаха и Даниъл приключи с протоколите от сесията, той си стегна багажа — беше готов за пътуването. На другата заран майка му дойде в колежа, за да го откара до Саутхамптън. Докато пътуваха към южното крайбрежие, Даниъл научи, че наскоро Чарли е поискал от Лондонската община да одобри проекта му за огромен универсален магазин от единия, та чак до другия край на Челси Терас.

— Ами разрушените при бомбардировките жилищни сгради?

— От общината са дали на собствениците тримесечен срок да подадат молба за нов строеж на мястото на развалините, в противен случай са ги заплашили, че ще откупят принудително парцела и ще го обявят за продан.

— Жалко, че не можем да го купим ние — отбеляза Даниъл, надявайки се с поредния си завоалиран въпрос да изтръгне от майка си някакъв отговор, тя обаче не каза нищо и продължи да кара по шосе номер трийсет.

„Каква ирония на съдбата“, помисли Даниъл. Беше достатъчно тя да му се довери и да му обясни защо госпожа Трентам не желае да работи с баща му, за да обърнат колата и да се приберат в Кеймбридж.

Младежът се върна към по-безопасните теми.

— И как татко смята да събере средства за такова мащабно начинание?

— Още се колебае дали да тегли заем, или да пусне на борсата акции.

— За каква сума става въпрос?

— Според господин Мерик ще бъдат необходими към сто и петдесет хиляди лири стерлинги.

Даниъл подсвирна.

— Напоследък цените на недвижимите имоти се вдигнаха рязко и банките са готови да ни отпуснат веднага цялата сума — продължи Беки, — но искат да заложим като обезпечение всичко, което притежаваме, включително сградите на Челси Терас, къщата, сбирката с произведения на изкуството, а за капак ни предлагат и лихва върху заема от четири на сто годишно.

— В такъв случай май е по-добре да учредите акционерно дружество.

— Не е толкова просто. Ако тръгнем по този път, нищо чудно накрая семейството да притежава едва петдесет и едно на сто от дяловете.

— Това ще рече, че пак ще имате последната дума.

— Така е — потвърди майка му, — но ако в бъдеще се наложи да вдигаме капитала, дяловете ще се раздробят още повече и накрая нищо чудно да изгубим мажоритарния пакет. При всички положения знаеш прекрасно как се отнася баща ти към външни хора, които разполагат с прекалено голяма власт във фирмата, да не говорим пък за дялове. Не обича да се отчита пред никого, дори пред членовете на управителния съвет, камо ли пред акционери — това може да завърши с истинско бедствие. Открай време следва инстинкта си, докато „Банк ъф Ингланд“ вероятно ще предпочете по-традиционен подход.

— Докога трябва да вземете решение?

— Докато се върнеш от Америка.

— Ами галерията?

— Както върви, вероятно ще излезем на печалба. Привлякла съм подготвени хора, имам достатъчно връзки, ако получим разрешението за строеж, след време сигурно ще създадем доста неприятности на „Сотби“ и „Кристи“.

— Ами да, татко и бездруго им отмъква под носа най-добрите картини…

— Да, да — усмихна се Беки. — Но ако караме и занапред така, няма да се изненадам, ако някой ден личната ни колекция струва повече от търговското дружество, както се убедихме от горчив опит, когато се наложи да продадем отново на галерия „Льофевр“ моя Ван Гог. Не съм срещала аматьор, който да има такова набито око, както баща ти… Но не му споменавай, че съм го казала.

Беки насочи вниманието си към пътните знаци, за да види как да излезе на пристанището, и накрая спря автомобила точно при презокеанския кораб, но не чак толкова близо, както навремето Дафни.

Вечерта Даниъл отплава с „Куин Мери“, а майка му остана да му маха от кея.

На кораба написа на родителите си дълго писмо, което изпрати пет дни по-късно от Пето авеню. После си купи билет за влака за Чикаго. В осем същата вечер композицията потегли от гара „Пенсилвания“, след като Даниъл бе прекарал цели шест часа в Манхатън, където, ако не броим пощенската марка, не беше купил друго, освен пътеводител на Щатите.

Пристигнаха в Чикаго и там прикачиха вагона към друг влак, който откара младежа чак в Сан Франциско.

По време на четиридневното пътуване през Щатите той съжали, че изобщо ще ходи до Австралия. Мина през Канзас Сити, Нютън Сити, Ла Хунта, Албъкърки и Барстоу — градовете му се сториха кой от кой по-интересен. Щом влакът спреше на някоя гара, Даниъл скачаше от вагона, купуваше пъстра пощенска картичка, от която личеше къде точно е бил, запълваше празното пространство с още и още сведения, почерпани от пътеводителя, и я пускаше в пощенската кутия. На следващата гара пак повтаряше същото. Когато експресът пристигна на гара „Оукланд“ в Сан Франциско, той беше пратил на майка си и баща си в Литъл Болтънс цели двайсет и седем различни картички.

Взе автобуса до Сейнт Франсис Скуеър и след като провери цените, за да е сигурен, че са му по джоба, отседна в хотелче край пристанището. До заминаването на „Аоранджи“ оставаха трийсет и шест часа, затова той отскочи и до „Бъркли“, където прекара целия втори ден заедно с професор Стинстед. Толкова се увлече по изследванията на математика, та отново съжали, че няма да остане по-дълго — подозираше, че в „Бъркли“ ще научи повече, отколкото в Австралия.

Вечерта преди да замине, купи още двайсет пощенски картички и стоя до един след полунощ, за да ги надпише. На двайсетата въображението му вече се бе изчерпало напълно. На другата заран, след като плати стаята, помоли главния портиер да праща по една картичка на всеки три дни, докато той се върне. Даде му десет долара и му обеща, щом дойде отново в Сан Франциско, да му плати още толкова, но само ако са останали точно толкова картички, колкото е предвидил — и досега не бе сигурен кога точно ще се качи на кораба обратно за Америка.

Главният портиер бе озадачен, но прибра в джоба си десетте долара и сподели с младия администратор на рецепцията, че са го молили да върши далеч по-странни неща за далеч по-малко пари.

Когато Даниъл се качи на „Аоранджи“, вече му бе поникнала брада, а той се беше подготвил възможно най-добре, ако отчетем, че все пак бе събирал сведенията от другия край на света. По време на пътуването се хранеше на голяма кръгла маса заедно със семейство австралийци, които бяха ходили на почивка в Щатите и сега се прибираха. През следващите три седмици те обогатиха значително познанията на младежа, без дори да съзнават, че той поглъща с изострен интерес всяка дума, която изричат.

В първия понеделник на август 1947 година Даниъл зърна Сидни. Застана на палубата и загледа как слънцето залязва зад моста точно когато една лодка дойде, за да покаже на презокеанския кораб откъде да влезе в пристанището. Изведнъж му домъчня много за дома и той не за пръв път съжали, че изобщо е предприел такова пътуване. След час вече бе слязъл от кораба и беше отседнал в хотелче, препоръчано му от австралийците на неговата маса.

Собственичката, която се представи като госпожа Снел, беше много едра, с широка усмивка и гръмък смях. Настани го, както твърдеше самата тя, в най-луксозната стая. Даниъл изпита облекчение, че все пак не му е дала от обикновените стаи, защото когато легна на двойното легло, то хлътна в средата, а щом понечи да се обърне, пружината го последва, сякаш беше залепена за гърба му. И от двата крана на мивката течеше студена вода в различни оттенъци на кафявото, а единствената гола крушка, която висеше от средата на тавана, светеше толкова слабо, че Даниъл изобщо не можеше да чете на нея, освен ако не стъпеше на стол и не застанеше точно отдолу. Но госпожа Снел не му беше предоставила стол.

Когато на другия ден, след закуската, състояща се от яйца, бекон, картофи и пържени филийки, жената го попита къде ще се храни, в хотела или навън, той за нейно огромно разочарование отсече:

— Навън!

Първото, най-важно посещение, което бе набелязал, беше в Имиграционната служба. Знаеше, че ако там не му съобщят нищо, може още същата вечер да се качи на „Аоранджи“ и да се върне в Щатите. Вече му се струваше, че няма да е особено разочарован, ако му се наложи да го направи.

Огромната кафява сграда на Маркет стрийт, където се пазеха сведенията за всички, пристигнали в колонията след 1823 година, отваряше в десет сутринта. Макар да дойде половин час по-рано, Даниъл завари осем дълги опашки от хора, опитващи се да установят едно или друго за регистрираните преселници, така че се озова пред гишето след цели четирийсет минути.

Когато най-сетне му дойде редът, той видя пред себе си червендалест мъж в синя риза с разкопчана яка, отпуснал вяло ръце върху гишето.

— Опитвам се да издиря един англичанин, пристигнал в Австралия между 1922 и 1925 година.

— Не знаеш ли нещо по-конкретно, моето момче?

— Опасявам се, че не — отвърна Даниъл.

— Опасяваш се, значи — повтори чиновникът. — Поне името не знаеш ли?

— А, да — рече Даниъл. — Гай Трентам.

— Трентам. Как се пише?

Младежът каза името бавно, буква по буква.

— Сега вече те разбрах, моето момче. Ще ти струва две лири стерлинги. — Даниъл извади от вътрешния джоб на якето си портфейла и плати. — Подпиши се тук — каза служителят, след което завъртя формуляра и му показа с пръст най-долния ред. — Ела пак в четвъртък.

— В четвъртък ли? Но това е след цели три дни.

— Добре че в Англия още ви учат да смятате — рече чиновникът. — Следващият.

Даниъл си тръгна само с квитанция за две лири стерлинги, без да е научил нищо ново. След като излезе на улицата, си купи брой на „Сидни Морнинг Хералд“ и потърси кафене край пристанището, където да обядва. Хареса си ресторантче, пълно с младежи. Келнерката го преведе през шумното, претъпкано заведение и го сложи да седне на масичка в ъгъла. Даниъл почти бе прочел вестника, когато тя най-сетне му донесе салатата. Изтика вестника встрани, изненадан, че в него не пише и дума за ставащото в Англия.

Тъкмо отхапваше от марулята и се чудеше как да оползотвори най-добре непредвиденото забавяне, когато момичето на съседната маса се пресегна и попита дали може да вземе захарта.

— Разбира се, нека аз — рече Даниъл и й подаде захарницата.

Надали щеше да погледне отново непознатата, ако не бе забелязал, че тя чете „Основи на математиката“ на А. Н. Уайтхед и Бъртранд Ръсел.

— Да не би случайно да следвате математика? — полюбопитства той, след като й подаде захарницата.

— Да — потвърди тя, без дори да го погледне.

— Попитах, защото преподавам математика — уточни Даниъл — да не го помислят за невъзпитан.

— Как ли не! — възкликна момичето, без да се обръща. — И то се знае, че в Оксфорд.

— Не, в Кеймбридж.

При тези думи непознатата все пак се извърна и се взря по-внимателно в Даниъл.

— А можеш ли да ми обясниш Правилото на Симпсън? — попита ни в клин, ни в ръкав.

Даниъл разгъна хартиената салфетка, извади писалката и нахвърли няколко чертежа, за да онагледи правилото, нещо, което не бе правил още от „Сейнт Пол“.

Младата жена свери чертежа му с обяснението в учебника, усмихна се и възкликна:

— Ама ти наистина си преподавал математика!

Даниъл се изненада от бурната й реакция, но тъй като тя бе съпроводена с усмивка, реши, че момичето го одобрява. Остана още по-изненадан, когато непознатата грабна чинията с яйца и фасул, премести я на масата му и седна срещу него.

— Джаки — представи се тя. — Селяндурка от Пърт.

— Даниъл — отвърна той. — И съм…

— И си момче англичанче от Кеймбридж. Вече ми каза, забрави ли?

Даниъл се взря по-изпитателно в младата жена срещу себе си. Беше към двайсетгодишна, с къса руса коса и чипо носле. Дрехите й се свеждаха до шорти и жълта тениска, на която отпред пишеше „ПЪРТ“. Не приличаше на студентките, които Даниъл бе виждал в „Тринити“.

— Следваш ли? — попита я той.

— Да. Втори курс съм, в Пърт. Та кой вятър те е довял в Сидни, Дан?

Докато се сети какво точно да отговори, Джаки вече му обясняваше защо е дошла в столицата на Нов Южен Уелс. Почти не млъкна, докато се хранеха. Даниъл настоя да плати и двете сметки.

— Браво на теб, мъж на място! — похвали го Джаки. — Какво ще правиш довечера?

— Още не съм решил.

— Така ли! Аз пък мислех да отида в Кралския театър — рече му тя. — Защо не дойдеш и ти?

— Какво е представлението? — попита Даниъл — така и не успя да скрие изумлението си, че момиче му определя среща, случваше му се за пръв път в живота.

— „Довечера в осем и половина“ на Ноел Кауард, участват Сирил Ричард и Мадж Елиот.

— Звучи обещаващо — подметна нехайно Даниъл.

— Страхотно. Е, Дан, ще се видим във фоайето в осем без десет.

Тя грабна раницата, метна я на гърба си, пристегна токата и изчезна като хала.

Даниъл видя как момичето изхвърча от кафенето още преди да си е измислил някакво оправдание, за да не отиде на театър. После си каза, че ще бъде невъзпитано да не се яви на срещата, а и не можеше да отрече, че му беше приятно с Джаки. Погледна си часовника и реши да поразгледа града.

Вечерта, някъде в осем без двайсет, отиде в Кралския театър, купи два билета от по шест шилинга отпред на партера и зачака своята гостенка — или обратното, може би гостът беше той? След първия звънец Джаки още я нямаше, а Даниъл си даде сметка, че колкото и да не му се иска да си го признае, очаква с нетърпение срещата с нея. И след втория звънец обаче нямаше и следа от новата му позната и той се примири, че ще гледа представлението сам. До вдигането на завесата оставаше само една минута, когато младежът усети, че някой го хваща за ръката, и чу глас:

— Здравей, Дан! Мислех, че няма да дойдеш!

Още нещо, което му се случваше за пръв път: никога досега не бе водил на театър момиче по къси панталонки.

Той се усмихна. Пиесата му хареса, но още повече му хареса компанията на Джаки през антракта, както и в „Романо“, италианско ресторантче, където тя го заведе след представлението. Не беше срещал човек, който, въпреки че са се запознали само преди няколко часа, е толкова прям и дружелюбно настроен. Говориха си за какво ли не, като се почне от математиката и се стигне до Кларк Гейбъл, но за каквото и да ставаше дума, Джаки винаги имаше мнение.

— Може ли да те изпратя до хотела? — попита Даниъл, когато накрая си тръгнаха от ресторанта.

— Нямам хотел — усмихна се Джаки и след като метна раницата на рамо, добави: — Затова дай аз да те изпратя до твоя.

— Защо пък не! — възкликна той. — Госпожа Снел все ще има стая и за теб.

— Дано няма — подметна момичето.

Натисна няколко пъти звънеца, накрая госпожа Снел им отвори.

— Не знаех, че сте двама — рече тя. — Това ще ви струва повечко, разбира се.

— Но ние… — подхвана Даниъл.

— Благодаря ви — прекъсна го Джаки и грабна ключа от ръката на госпожа Снел, която намигна на младежа.

След като влязоха в тясната му стаичка, Джаки свали раницата от гърба си и заяви:

— Не се притеснявай за мен, Дан, аз ще спя на пода.

Той не знаеше какво да отговори и без да каже и дума, отиде в банята, където си облече пижамата и си изми зъбите. Върна се в стаята и отиде на пръсти при леглото, без изобщо да поглежда към Джаки. След миг чу, че тя влиза в банята, отново стана, прокрадна се до входната врата и угаси лампата, после пак се пъхна между завивките. Не след дълго вратата на банята изскърца. Даниъл стисна очи и се престори на заспал. Подир миг усети как до него се плъзга голо тяло и го прегръщат две ръце.

— О, Даниъл! — натърти в тъмното с подчертан английски акцент младата жена. — Я да я махнем тази ужасна пижама!

Тя дръпна памучния шнур на долнището и Даниъл тъкмо понечи да възроптае, когато усети, че се е долепил до голото й тяло. Продължи да лежи със затворени очи, без да пророни и дума, докато Джаки го милваше бавно по краката. Младежът усети как го плисва вълна блаженство, сетне се отпусна омаломощен — и той не знаеше какво точно е станало. Но бе сигурен, че е било неописуемо приятно.

— Знаеш ли, наистина съм убедена, че си девствен — рече Джаки, когато накрая той отвори очи.

— Не — поправи я Даниъл. — Бях девствен.

— Опасявам се, че още си — възрази момичето. — Строго погледнато де. Но ти не се притеснявай — обещавам ти до сутринта да наваксаме. А, да, другия път може да участваш и ти, Дан.

Следващите три дни Даниъл почти не стана от леглото, където премина обучението на второкурсничката от Университета в Пърт. На втората сутрин вече бе открил колко красиво може да бъде женското тяло. На третата вечер Джаки простена тихо, от което той разбра, че може и да не е завършил курса, но вече не е и пълен новак.

Натъжи се, когато момичето му каза, че е време да се връща в Пърт. Джаки метна за последно раницата на рамо, после Даниъл я изпрати на гарата и загледа от перона как влакът потегля към Западна Австралия.

— Ще те потърся, Дан, ако някога дойда в Кеймбридж — бяха последните думи, които чу от Джаки.

— Надявам се наистина да дойдеш — отвърна той, убеден, че доста от преподавателите в „Тринити“ само ще спечелят, ако преминат неколкодневен курс на обучение при Джаки.

 

 

В четвъртък сутринта, както му бяха казали, отиде отново в Имиграционната служба и след още един час висене на неизбежната опашка връчи квитанцията на служителя, който беше облечен в същата риза и пак се беше отпуснал върху гишето.

— А, да, спомням си, Гай Трентам. Само няколко минути след като си тръгна, му открих данните — обясни мъжът. — Жалко, че не дойде по-рано.

— Мога само да съм ви признателен.

— Да си ми признателен ли, за какво? — учуди се чиновникът и го изгледа подозрително.

Даниъл взе зеленото картонче, което мъжът му подаде.

— За три от най-щастливите дни в живота ми.

— За какво говориш, моето момче? — ахна чиновникът, но Даниъл вече се бе отдалечил и не го чу.

Седна на стъпалата пред високата сграда в колониален стил и се взря в официалния документ. Както се беше опасявал, той не му разкри почти нищо:

Име: Гай Трентам

(вписан като имигрант на 18. XI. 1922 г.)

Занятие: търговец на земеделски парцели

Адрес: Сидни

Манли Драйв №117

Даниъл откри бързо върху картата, оставена му от Джаки, къде точно се намира Манли Драйв и взе автобуса за Северен Сидни, където слезе в предградие с много дървета и с изглед към пристанището. Макар и доста големи, къщите имаха запуснат вид и оставиха у младежа впечатлението, че навремето кварталът очевидно е бил много моден.

Той натисна звънеца на къща, която преди доста години може би е била хотел, отвори му младеж по къси панталони и потник. Даниъл бе на път да приеме, че това е нещо като национална носия.

— Знам, било е отдавна — подхвана той, — но се опитвам да науча нещо за човек, който може би е живял тук през 1922 година.

— Доста преди мен — отвърна весело младежът. — Елате да поговорите с леля Силвия, тя сигурно ще ви помогне.

Домакинът поведе Даниъл през антрето — влязоха в дневна, която очевидно не бе разтребвана от доста време, откъдето отидоха на терасата, вероятно преди години боядисана в бяло. На люлеещия се стол седеше жена към петдесетте, беше с боядисана коса и толкова силен грим, че на Даниъл му бе невъзможно да определи възрастта й. Тя продължи да се люлее със затворени очи на стола и да се припича на сутрешното слънце.

— Извинявайте, че ви безпокоя…

— Не спя — рече жената и изгледа подозрително натрапника. — Ти пък кой си? Изглеждаш ми познат.

— Казвам се Даниъл Тръмпър — подхвана младежът. — Опитвам се да науча нещо за един човек, който по всяка вероятност е отседнал при вас през 1922 година.

Жената прихна.

— Преди двайсет и пет години! Доста голям оптимист си.

— Казва се Гай Трентам.

Тя изправи рязко гръб и се втренчи в Даниъл.

— Ти си му син, нали? — Младежът се вцепени. — И на сто години да стана, няма да го забравя онзи негодник, само как умееше да омайва със сладки приказки!

Той вече не можеше да отрича истината дори пред самия себе си.

— За какво си се домъкнал след толкова години, за да му платиш борчовете ли?

— Аз такова… — подхвана Даниъл.

— Духна, без да е платил наема за близо година. Вечно пишеше на майка си в Англия, врънкаше й пари, но аз така и не ги видях. Тоя мръсник си въобразяваше, че щом спи с мен, може да мине метър, до гроб ще го помня, особено след онова, което му се случи.

— Значи знаете къде е отишъл, след като си е тръгнал оттук?

Жената се подвоуми. Извърна се и погледна през прозореца, а Даниъл продължи да чака.

— Последното, което чух — поде пак жената след дълго мълчание, — е, че се е хванал букмейкър в Мелбърн, но това беше преди да…

— Преди какво? — не се стърпя младежът.

Тя отново го изгледа изпитателно.

— А, не — рече домакинята, — не искам аз да съм човекът, който ще ти го каже, разбери си го сам. Но ако искаш съвет от мен, се качвай на първия кораб за Англия, няма смисъл да биеш толкова път до Мелбърн.

— Може да се окаже, че вие сте единствената, която е в състояние да ми помогне.

— Навремето му се хванах на баща ти, няма да позволя и синът да ме преметне, така да знаеш. Покажи му вратата, Кевин.

Даниъл помръкна. Благодари на жената, че му е отделила от времето си, и си тръгна. Хвана автобуса за Сидни, после стигна пеш до хотела. Прекара самотна нощ, беше му мъчно за Джаки. Питаше се защо ли в Сидни баща му се е държал като негодник и дали той да не послуша съвета на „леля Силвия“.

На другата заран се сбогува с госпожа Снел и с голямата й усмивка, но първо, без да възрази, плати доста голямата сметка. Оттам се отправи към гарата.

Когато същата вечер влакът от Сидни навлезе в гарата на Спенсър стрийт в Мелбърн, първото, което Даниъл направи, бе да провери в телефонния указател — да не би в него да има хора с името „Трентам“, такива обаче нямаше. След това започна да звъни на всички посочени в указателя букмейкъри в града, но чак деветият се сети, че е чувал името „Трентам“.

— Звучи ми познато — каза гласът в другия край на линията. — Но не знам откъде. Защо не се свържете с Брад Морис. Той държеше навремето този пункт за залагания, може би ще ви помогне. Ще намерите телефонния му номер в указателя.

Разговорът с възрастния господин Морис беше съвсем кратък.

— Името Гай Трентам говори ли ви нещо? — попита отново Даниъл.

— Англичанинът ли?

— Да — потвърди младежът и усети как пулсът му се ускорява.

— Оня, дето говореше с тузарски акцент и разправяше на всеки срещнат, че е майор ли?

— Възможно е.

— Тогава провери в затвора, накрая го тикнаха там.

Даниъл понечи да попита защо, но връзката вече бе прекъснала.

Още трепереше като листо, когато си тръгна с тежкия куфар от гарата и отседна в хотела отсреща. Отново легна на единственото легло в тясната тъмна стаичка и се опита да реши дали да продължи с издирването, или просто да забрави за истината и както го е посъветвала Силвия, „да се качи на първия кораб за Англия“.

Беше рано вечерта, когато заспа, ала се събуди посред нощ и видя, че още е с дрехите. Когато през прозореца грейнаха първите предизгревни лъчи, младежът вече бе взел решение. Не искаше да научава нищо повече, не му трябваше да научава, веднага се връща в Англия!

Първо обаче отиде в банята да се изкъпе и да се преоблече и през това време размисли.

След половин час слезе във фоайето на хотела и попита администратора къде се намира полицейското управление. Мъжът му каза да отиде на Бърк стрийт.

— Толкова лоша ли беше стаята! — възкликна той.

Даниъл се усмихна насила. Притеснен до смърт, тръгна бавно в посоката, която му бяха показали. Само след няколко минути вече беше на Бърк стрийт, но обиколи няколко пъти сградата, докато накрая набра смелост да се качи по каменните стъпала пред полицейското управление и да влезе вътре.

Името „Трентам“ очевидно не говореше нищо на младичкия дежурен сержант, който само попита кой се интересува от въпросния човек.

— Един негов роднина от Англия — отвърна Даниъл.

Сержантът го остави на гишето и отиде в дъното на помещението, където някакъв офицер с по-висок чин разглеждаше търпеливо зад писалището купчинка снимки. Изслуша внимателно сержанта, после го попита нещо. Дежурният се обърна и посочи Даниъл. „Копеле — помисли си той. — Ти си малко копеле.“ След малко сержантът се върна при него.

— Приключили сме с разследването на Трентам — обясни той. — Обърнете се към Управлението на затворите.

Даниъл почти онемя, но накрая все пак успя да промълви:

— Къде се намира?

— На седмия етаж — посочи нагоре дежурният.

Когато на седмия етаж слезе от асансьора, Даниъл видя пред себе си огромен плакат с мъж със сърдечно лице. Отдолу пишеше „Хектор Уотс, главен директор на Управлението на затворите“.

Младежът отиде на гише „Справки“ и обясни, че търси господин Уотс.

— Имате ли уговорена среща?

— Не — отвърна той.

— В такъв случай се съмнявам, че…

— Бихте ли обяснили на главния директор, че съм дошъл чак от Англия, за да се видя с него?

Оставиха го да чака само няколко минути и го отведоха на осмия етаж. Сърдечната усмивка от плаката сега грейна отново — вече на живо — пред него, въпреки че бръчките по лицето бяха малко по-дълбоки. Даниъл отсъди, че Хектор Уотс е някъде към шейсетте — макар да беше много пълен, човекът преливаше от енергия.

— От коя част на Англия си, моето момче? — попита Уотс.

— От Кеймбридж — отвърна Даниъл. — Преподавам математика в университета.

— Аз пък съм от Глазгоу — поясни директорът на затворите. — Но сигурно вече си се досетил от името и акцента. Заповядай, седни и казвай какво те води насам.

— Опитвам се да науча нещо за Гай Трентам, от полицейското управление ми казаха да се обърна към вас.

— А, да, чувал съм името. Защо ли ми е познато?

Шотландецът стана иззад писалището и отиде при няколкото кантонерки до стената отзад. Издърпа едно от чекмеджетата, отбелязано с буквите „СТУ“, и извади голяма папка с дебели корици.

— Трентам — повтори той, докато преглеждаше книжата в папката.

Накрая издърпа два листа. Отново седна зад писалището и сложи листовете пред себе си, после вдигна поглед и се взря по-внимателно в Даниъл.

— Отдавна ли си тук, моето момче?

— Пристигнах в Сидни преди по-малко от седмица — отговори той, озадачен от въпроса.

— И никога ли не си идвал в Мелбърн?

— Не, никога.

— И защо питаш за този човек?

— Искам да науча възможно най-много за капитан Гай Трентам.

— Защо? — повтори главният директор на затворите. — Журналист ли си?

— Не — рече Даниъл. — Преподавател съм, но…

— Значи имаш много основателна причина, за да биеш толкова път.

— Вероятно от любопитство — каза младежът. — Как да ви обясня… Никога не съм виждал Гай Трентам, но той ми е баща.

Уотс погледна графата, където бяха изброени най-близките роднини: съпруга Ана Хелън (починала), една дъщеря — Маргарет Етел. Син не беше посочен. Мъжът отново се взря в Даниъл, помисли и взе решение.

— Неприятно ми е да ти го съобщя, но баща ти е починал, докато е бил задържан в полицията.

Даниъл бе стъписан и се разтрепери. Уотс отново го погледна и добави:

— Съжалявам, че трябва да ти съобщя такава неприятна новина, все пак идваш от много далеч.

— От какво е починал? — прошепна Даниъл.

Главният директор на затворите обърна страницата, погледна последния ред от формуляра и прочете: „Обесен“. Вдигна очи към младежа.

— От инфаркт — каза му.