Джефри Арчър
Търговецът (3)

3.

Чарли седеше в купето на влака за Единбург и си мислеше за онова, което беше направил през последните четири дни. Беки бе определила решението му като неразумно. Сал пък не беше проявила такава тактичност и бе отсякла, че постъпва глупаво. Госпожа Смели беше на мнение, че е трябвало да изчака да го мобилизират, вместо да се записва доброволец, а Грейс още се грижеше за ранените на Западния фронт и дори не знаеше какво е предприел брат й. Колкото до Кити, тя само се нацупи и попита как ще живее без него.

Както известяваха в писмото, редник Джордж Тръмпър бе загинал на втори ноември 1917 година на фронта, докато атакувал храбро врага при Полигън Уд. Онзи ден по време на нападението, разпростряло се на цели петнайсет километра, бяха загинали над хиляда души, та не беше изненадващо, че писмото на лейтенанта е кратичко и без излишни сантименталности.

Чарли не мигна цяла нощ и на другата сутрин отиде пръв в наборната комисия на Грейт Скотланд Ярд. Върху плаката на стената пишеше, че се търсели доброволци от осемнайсет до четирийсет години, които да попълнят войската на генерал Хейг.

Чарли още не бе навършил осемнайсет и се молеше да не го отпратят.

Сержантът от наборната комисия излая:

— Име?

Младежът се опъна като струнка и почти изкрещя:

— Тръмпър.

Зачака със свито сърце.

— Дата на раждане? — каза мъжът с три бели нашивки върху ръкава.

— Двайсети януари 1899 година — отвърна без колебание Чарли, макар че се поизчерви.

Сержантът го погледна и му намигна. Без да казва нищо, вписа буквите и цифрите във формуляра.

— Махни шапката, млади момко, и се яви на преглед при военния лекар.

Медицинската сестра заведе Чарли в тесен като килия кабинет, където възрастен мъж в дълга бяла престилка му каза да се съблече гол до кръста, да се изкашля, да си покаже езика и да си поеме дълбоко въздух, след което го преслуша. Прегледа му и очите и ушите, сетне го удари с гумено чукче по капачките на коленете. После Чарли си свали панталоните и гащите — правеше го за пръв път пред чужд човек — и научи, че не страда от предавани по полов път болести, макар да не знаеше какви точно са те.

Загледа се в огледалото, докато му мереха ръста.

— Метър седемдесет и четири — оповести санитарят.

„Но продължавам да раста“, понечи да добави Чарли, докато махаше гъстия черен перчем от очите си.

— Зъби в добро състояние, очи кафяви — заяви възрастният лекар. — Общо взето си здрав — допълни той.

Старецът наслага няколко чавки в кафеникавия формуляр, после каза на Чарли да се върне при онзи с трите бели нашивки.

Младежът се озова на поредната опашка, преди да се изправи отново лице в лице със сержанта.

— Ставаш, млади момко. Подпиши се тук и тук и ще ти издадем направление.

Чарли се подписа на мястото, посочено му от сержанта. Забеляза, че мъжът е без палец.

— Почетната артилерийска рота или Кралският стрелкови полк? — попита сержантът.

— Кралският стрелкови полк — отвърна Чарли. — Там е служил баща ми.

— Значи Кралският стрелкови полк — повтори сержантът, без да се замисля, и драсна чавка в поредното квадратче от формуляра.

— Къде да получа униформа?

— Ще ти дадат, когато пристигнеш в Единбург, млади момко. Утре сутринта в осем нула нула се яви на гара „Кингс Крос“. Следващият.

Чарли се върна на номер сто и дванайсет на Уайтчапъл Роуд и прекара още една безсънна нощ. Мислите му скачаха от Сал на Грейс и сетне на Кити и той се питаше как ли двете му сестри ще се издържат без него. Мислеше си и за Ребека Салмън и тяхното съдружие, после обаче отново се сещаше за гроба на баща си на някакво чуждо бойно поле и за решимостта си да отмъсти на всеки германец, изпречил се на пътя му. Тези чувства не го напуснаха, докато прозорците не се озариха от изгрева.

Чарли си облече новия костюм, същия, за който госпожа Смели беше казала, че му стои много добре, и най-хубавата си риза, сложи си вратовръзката на баща си и единствения чифт кожени обуща, на главата нахлупи кепе.

— Тръгнал съм да се сражавам с германците, а не да се женя — изрече на глас, докато се гледаше в пукнатото огледало над мивката.

С малко помощ от страна на отец О’Мали бе написал на Беки писмо, в което поръчваше да продаде, ако успее, фурната и двете сергии и да му пази неговия дял от парите, докато той се върне в Уайтчапъл. Вече никой не споменаваше Коледа.

— А ако не се върнеш? — попита отец О’Мали, понавел глава. — Какво да правим с вещите ти?

— Разделете ги поравно между трите ми сестри — отвърна Чарли.

Отец О’Мали записа напътствията на бившия си ученик и за втори път от няколко дни Чарли се подписа под официален документ.

След като се облече, видя, че Сал и Кити го чакат на входната врата, но колкото и да го молеха, колкото и да плачеха, той не им позволи да го изпратят до гарата. Двете му сестри го целунаха — още нещо, което му се случваше за пръв път — и се наложи той да издърпа дланта си от ръката на Кити, която се бе вкопчила в него, за да вземе увития в амбалажна хартия пакет — беше опаковал в него целия си багаж.

Отиде сам на пазара и влезе за последно във фурната. Двамата хлебари се зарекоха, че когато се върне, щял да завари всичко, както си е сега. Чарли си тръгна от фурната и видя, че друго момче, някъде към година по-малко от него, вече е заело мястото му на пазара и продава кестени. Тръгна бавно през тържището към гара „Кингс Крос“ — не се обърна нито веднъж.

Яви се половин час преди посоченото време и веднага отиде при сержанта от наборната комисия, при когото предния ден се беше записал доброволец.

— Добре дошъл, Тръмпър, вземи си чаша чай и после чакай на трети перон.

Чарли не помнеше кога за последен път са му заповядвали какво да прави, още по-малко — кога се е подчинявал. Вероятно преди да умре дядо му.

На трети перон вече се бяха струпали доста мъже — униформени и цивилни — някои бъбреха на висок глас, други стояха смълчани и самотни, всеки изразяваше по свой си начин усещането за несигурност.

В единайсет, три часа след времето, когато им бяха казали да се явят, най-сетне им наредиха да се качват на влака. Чарли побърза да седне в ъгъла на неосветено купе и се загледа през покрития със сажди прозорец — никога дотогава не беше виждал провинциална Англия. В коридора някой свиреше малко фалшиво на устна хармоника най-новите шлагери. Минаваха през гари, някои от които Чарли не бе и чувал: Питърсбъро, Грантам, Нюарк, Йорк, а тълпите по перона махаха на героите във влака. В Дърам спряха, та локомотивът да зареди въглища и вода. Сержантът от наборната комисия им каза да слязат, да се поразтъпчат и да пийнат чай и добави, че ако извадят късмет, може да получат и нещо за хапване.

Чарли тръгна да се разхожда по перона, както дъвчеше клисавата кифла под звуците на военния оркестър, който свиреше „Земя на надежда и слава“^[1]. Войната беше навсякъде. Качиха се отново във влака и от перона с кърпички им замахаха жени с капели, които цял живот щяха да си останат стари моми.

Влакът продължи с потракване на север, все по-далеч и по-далеч от врага, докато накрая спря на гара „Уейвърли“ в Единбург. На перона ги посрещнаха капитан, трима сержанти и хиляда жени.

Чарли чу как някой казва:

— Хайде, старшина!

След миг напред излезе мъж — същинска канара, сигурно беше висок към два метра, гърдите му бяха окичени с какви ли не медали.

— Стройте се — изкрещя великанът на непознат за Чарли диалект.

Сетне бързо — но както младежът щеше да научи впоследствие, твърде бавно според представите му — строи мъжете в редици по четирима и изкозирува на някакъв човек, вероятно офицер, както отсъди Чарли.

— Всички са налице — рапортува грамадният мъж, другият — Чарли не бе виждал по-добре облечен човек — също изкозирува.

До старшината изглеждаше дребничък, макар че сигурно бе висок към метър и осемдесет. Униформата му беше безупречна, въпреки че по нея нямаше медали, а ръбът на панталоните бе толкова остър, сякаш младият офицер ги обличаше за пръв път. В ръката с ръкавица държеше къса кожена палка, с която от време на време удряше лекичко отстрани по крака си, все едно е яхнал кон. Чарли се вторачи в хубавия му офицерски колан и кафявите кожени обуща. Бяха лъснати до блясък, точно както обувките на Ребека Салмън.

— Аз съм капитан Трентам — представи се той на тълпата необучени воини с акцент, който, както си помисли Чарли, по прилягаше на Мейфеър^[2], отколкото на гара в Шотландия. — Отговарям за личния състав на батальона — допълни мъжът, като пристъпваше от крак на крак. — Докато сте разквартирувани в Единбург, ще бъдете на мое подчинение. Първо ще отидем в казармата, за да получите завивки. Вечерята е в деветнайсет нула нула, осветлението се гаси в двайсет и един часа. Утре сутрин тръбата ще ви вдигне в пет часа, до шест, когато започва строевата подготовка, трябва да сте закусили. Така ще бъде през следващите три месеца. И от мен да го знаете, чакат ви три месеца истински ад — допълни той някак злорадо. — През това време пряк началник ще ви бъде старшина Филпот. Сражавал се е на Сома, където е бил удостоен с военен медал, така че е наясно какво ви чака, когато накрая отидете във Франция и застанете лице в лице с врага. Не пропускайте нито дума от онова, което ще ви каже, защото именно тя може да ви спаси живота. Поемете частта, старшина!

— Слушам! — излая Филпот.

Пъстрата тълпа изгледа уплашено мъжа, който през следващите три месеца щеше да отговаря за живота им. В края на краищата беше виждал противника и се беше прибрал в родината, за да разказва.

— Е, да тръгваме — подкани той и закрачи пред подопечните си, понесли багажа в какво ли не, като се почне от очуканите куфари и се стигне в пакетите, увити в амбалажна хартия, по улиците на Единбург — бързаше вероятно от страх да не би местните жители да забележат колко недисциплинирани са новобранците.

Въпреки че те изглеждаха пълни аматьори, минувачите спираха, насърчаваха ги с възгласи и им ръкопляскаха. Чарли забеляза с крайчеца на окото, че един от насъбралите се е опрял единствената си ръка в единствения си крак. След двайсетина минути вече бяха изкачили най-високия хълм, който младежът беше виждал и от който буквално останаха без дъх, и влязоха в казармата в Единбургската крепост.

Оная вечер Чарли почти не отвори уста — слушаше различните диалекти на мъжете около себе си. След вечерята, която се състоеше от грахова супа — „По едно грахче на всеки“, подметна ехидно дежурният ефрейтор — и от вкусно говеждо, Чарли, който с всяка изминала минута научаваше нови и нови думи, беше разквартируван в просторен гимнастически салон, където временно бяха наслагани четиристотин легла, широки само шейсет сантиметра и отстоящи едно от друго едва на трийсетина сантиметра. Върху тъничкия росерен дюшек имаше един чаршаф, една възглавница и едно одеяло. Такива били разпоредбите на краля.

За пръв път на Чарли му хрумна, че условията в къщата на Уайтчапъл Роуд могат да минат и за луксозни. Беше капнал от умора, свлече се на неоправеното легло и заспа, въпреки това на другата заран се събуди още в четири и половина. Днес обаче не му се налагаше да ходи за стока, нито пък можеше да избира каква ябълка да изяде на закуска — зелена или червена.

В пет часа самотната тръба извади другарите му от тревожния унес. Чарли вече беше станал, беше се измил и се бе облякъл, когато в помещението влезе мъж с две нашивки върху ръкава. Той затръшна вратата и изкрещя:

— Ставайте, ставайте де!

Зарита долната табла на леглата, където още имаше заспали. Новобранците наскачаха и се наредиха на опашка, за да се измият на легените с ледена вода, която се сменяше само веднъж на трима души. Някои отидоха и до тоалетната в дъното на коридора, която според Чарли смърдеше по-ужасно и от средата на Уайтчапъл Роуд в задушен летен ден.

Закуската се състоеше от черпак овесена каша, половин чаша мляко и парче сухар, никой обаче не възропта. Веселата олелия, която цареше в помещението, не би оставила у германците и следа от съмнение, че новобранците са сплотени срещу общия враг.

В шест, след като леглата бяха оправени и проверени, всички излязоха в студената тъмна нощ и отидоха на плаца, покрит с тънък слой сняг.

— Ако това тук е хубавата Шотландия — каза някой на лондонско просторечие, — тогава аз съм холандец.

Чарли се усмихна за пръв път, откакто бе напуснал Уайтчапъл, и отиде при младеж, който бе доста по-нисък от него и който, пъхнал длани между бедрата си, ги търкаше, за да се постопли.

— Откъде си? — попита той.

— От Поплър^[3], мой човек. А ти?

— От Уайтчапъл.

— Значи не си от нашите.

Чарли се вторачи в новия си познат. Момчето бе високо най-много метър и шейсет, беше кльощаво, с черна къдрава коса и блеснали очи, които постоянно шареха, сякаш хлапакът само се чуди каква беля да направи. Лъснатият костюм с кръпки на лактите му беше възголям, раменете под него приличаха на закачалка.

— Казвам се Чарли Тръмпър.

— Томи Прескот — екна в отговор.

Младежът протегна топла длан. Чарли я стисна силно.

— Тихо там в строя — ревна старшината. — А сега се стройте в редици по трима. Най-високите отдясно, най-ниските отляво. И по-чевръсто!

Те се разделиха.

Следващите два часа посветиха на онова, което старшината нарече „строева подготовка“. Снегът се сипеше ли, сипеше от небето, но Филпот явно си бе наумил по плаца да не се задържи и снежинка. Новобранците маршируваха в редица по четирима, която, както Чарли научи след време, се наричала „взвод“. Движеха ръцете на височината на кръста и вдигнали глава, правеха по сто и двайсет крачки на минута.

— По-бодро, момчета!

— Марширувайте в крак!

Ето какво Чарли чуваше непрекъснато.

— Швабите също маршируват някъде и само това и чакат да ви се нахвърлят — убеждаваше ги старшината под сипещия се сняг.

Ако още си беше в Уайтчапъл, Чарли на драго сърце би кръстосвал напред-назад из пазара от пет сутринта до седем вечерта, а после би изиграл в клуба и някой боксов рунд, би обърнал една-две бири и на другия ден би повторил всичко отначало, без дори да се замисля, но когато в девет часа старшината им даде десет минути почивка, той направо се свлече — едвам се държеше на крака. Вдигна очи и видя, че Томи Прескот се е надвесил над него.

— Една цигара?

— Не, благодаря. Не пуша — отвърна Чарли.

— С какво се занимаваш? — поинтересува се другият младеж, както си палеше цигарата.

— Имам хлебарница на ъгъла на Уайтчапъл Роуд — поясни Чарли — и…

— Я не се занасяй — прекъсна го Томи. — Сега остава да ми кажеш, че баща ти е кмет на Лондон.

Чарли се засмя.

— Не съвсем. Ами ти с какво си вадиш хляба?

— Работех в една пивоварна. „Уитбред и сие“ на Чизел стрийт в Централен Лондон. Товарех буретата на впрегната в коне каруца и ги разкарвах из Ийст Енд. Е, не ми плащаха много, но всяка вечер се отцепвах като свиня.

— И защо си се записал доброволец?

— Дълго е за разправяне — рече Томи. — Като начало…

— Ей, вие там! Бързо в строя — ревна старшина Филпот и през следващите два часа и двамата нямаха дъх да си кажат и дума: маршируваха напред-назад, напред-назад, докато накрая Чарли не изпита чувството, че когато накрая спрат, краката му със сигурност ще се подкосят.

Обядът се състоеше от хляб и сирене, каквито той не би дръзнал да предложи на госпожа Смели. Докато се хранеха лакомо, научи как на осемнайсет години Томи трябвало да избира дали две години да търка наровете, или да се запише доброволец и да се сражава за краля и за родината. Хвърлил чоп и се паднал кралят.

— Две години ли? — учуди се Чарли. — Защо?

— Задигах по някое буре бира и се спазарявах с по-отраканите кръчмари. Правех го още от самото начало. Но накрая ме спипаха. Инак можех да си карам така до Второ пришествие. А преди един век са щели или да ме обесят на мига, или да ме изселят в Австралия, така че не мога да се оплача. В края на краищата съм учил за това.

— Как така си учил за това? — попита Чарли.

— Ами баща ми беше професионален джебчия. Неговият баща също. Само да беше видял каква физиономия направи капитан Трентам, когато разбра, че съм предпочел да служа в стрелковия полк, вместо да се връщам в пандиза.

Обядът продължи всичко на всичко двайсет минути, после ги заведоха да им раздадат униформи. Оказа се, че Чарли е стандартният размер, и бързо му намериха подходяща униформа. Виж, за Томи се наложи да търсят дълго куртка и панталони, с които той да не изглежда така, сякаш е тръгнал на надбягване с чували.

Върнаха се в спалното помещение, Чарли сгъна най-хубавия си костюм и го прибра под леглото до това на Томи, после тръгна да се разхожда с напета стъпка в новата си униформа.

— Свалени са от мъртъвци — предупреди Томи, след като огледа хубаво куртката на своя приятел.

— Как така от мъртъвци?

— Тия униформи са върнати от фронта. Изпрали са ги и са ги позакърпили — поясни другият младеж и посочи петсантиметровата кръпка точно над сърцето на Чарли. — Готов съм да се обзаложа, че е от щик — допълни той.

След още два часа строева подготовка на леденостудения плац ги пуснаха за вечеря.

— Пак тоя проклет клисав хляб и вмирисано сирене — изсумтя мрачно Томи, Чарли обаче бе прегладнял като вълк и без да роптае, събра с навлажнен пръст всички трошици до последната.

И тази вечер се свлече изнемощял на леглото.

— Е, как мина първият ден в кралската войска? Доволни ли сте? — попита дежурният ефрейтор, когато в девет вечерта влезе да угаси газеничетата в спалното помещение на казармата.

— Доволни сме, доволни сме, и още как, ефрейторе — отвърнаха всички в ехиден хор.

— Това да се чува — рече мъжът. — Защото първия ден винаги ви щадим.

Проехтя дружна въздишка, която Чарли бе готов да се обзаложи, че са чули чак в центъра на Единбург. Всички продължиха да си говорят припряно и след като ефрейторът си тръгна. По едно време Чарли долови как от крепостната стена свирят отбой и потъна в сън.

Щом на другата заран се събуди, скочи веднага от леглото, изми се и се облече още преди другите да са помръднали. Когато сутрешната тръба изсвири за ставане, той вече беше сгънал завивките и си лъскаше ботушите.

— Много си ни ранобуден! — възкликна Томи и се обърна в леглото. — Какво си се разбързал, и бездруго ще ни дадат на закуска кренвирши, които не стават за ядене.

— Поне ще са топли, ако си пръв на опашката — възрази Чарли. — Пък и…

— Краката на пода! На пода, казах — ревна ефрейторът, след като влезе в спалното помещение и заблъска с палката по долната табла на леглата.

— Да де — възкликна Томи и се опита да прикрие прозявката. — Ти си човек с имоти, налага ти се да ставаш по нощите, за да си сигурен, че работниците вече са на линия и не кръшкат.

— Вие там двамата, престанете да говорите. По-чевръсто — скастри ги ефрейторът. — Обличайте се по-бързо, в противен случай ви пращам наряд в кухнята.

— Вече съм облечен, ефрейторе — обади се Чарли.

— Не ми отговаряй, момче, освен ако не искаш да чистиш нужниците.

Тази закана беше достатъчна, та Томи да се стресне и да стъпи на пода.

Втората сутрин отново бе посветена на строева подготовка, съпътствана от снега, който този път ги беше изпреварил и беше натрупал цели пет сантиметра. На обяд пак им дадоха хляб и сирене. Според заповедта обаче следобедът бе определен за „игри и активна почивка“. Смениха униформите със спортен екип и пак в редица се затичаха към спорната зала за гимнастика, а след това трябваше да изслушат напътствията на треньора по бокс.

Чарли, който вече бе средна категория, изгаряше от нетърпение да се качи на ринга, докато Томи успя някак да се скрие и да не участва в тренировката въпреки застрашителното присъствие на капитан Трентам, който не спираше да удря лекичко с палката по крака си и сякаш постоянно ги държеше под око. Онзи следобед по устните на капитана се мярваше усмивка само ако забележеше, че някой е повален в нокаут. Ако Томи му се изпречеше пред погледа, той се свъсваше.

— Това е то, по рождение съм си пройдоха — сподели по-късно същата вечер Томи с Чарли, който, забил поглед в тавана, лежеше на кревата. — Ще излезем ли някога от тая дупка? — попита той малко по-късно дежурния ефрейтор, дошъл да угаси осветлението в спалното помещение.

— Ще ви пуснат в събота вечерта. Три часа градски отпуск — от шест до девет вечерта, можете да ходите където си поискате. Но не бива да се отдалечавате от казармата на повече от три километра, трябва да се държите както приляга на войници от стрелковия полк, и сте длъжни да се явите в казармата трезви като кукуряци точно в девет без две минути. Сладки сънища, пиленца.

Това бяха последните думи на ефрейтора, преди той да обиколи помещението и да угаси газеничетата.

Когато най-сетне дойде и съботната вечер, двамата капнали от умора редници с подути ходила и изтръпнали крайници тръгнаха да обикалят града и да разглеждат каквото могат за три часа, пък и разполагаха само с по пет шилинга, което ограничи споровете коя кръчма да посетят.

Въпреки това Томи очевидно знаеше как да получи от всеки кръчмар най-много бира за възможно най-малко пари, макар че Чарли не разбираше какво си говорят, а те не разбираха него. В последната спирка — пивница „Доброволецът“, Томи дори изчезна някъде заедно с жената зад тезгяха, наперено закръглено момиче на име Роуз. Върна се след десет минути.

— Какво правихте? — полюбопитства Чарли.

— А ти какво мислиш, че сме правили, смотаняк такъв!

— Да де, но ви нямаше само десет минути.

— И десет минути са предостатъчни — обясни Томи. — За тая работа само на офицерите им трябва повече време.

Следващата седмица имаха първото занятие по стрелба и по ръкопашен бой с щик, дори урок по разчитане на карти. С картите Чарли нямаше трудности, докато на Томи му трябваше само един ден, за да се справи с пушката. На третото занятие вече я разглобяваше и сглобяваше по-бързо и от преподавателя.

В сряда сутринта на втората седмица капитан Трентам им изнесе първата лекция по история на Кралския стрелкови полк. Чарли беше много доволен, ако не се брои това, че Трентам остави у всички впечатлението, че не са достойни да бъдат в един полк с него.

— Онези, от нас, които са избрали Кралския стрелкови полк, защото се чувстват свързани исторически или по кръвна линия с него, надали смятат, че славата му ще се увеличи с тия престъпници, допуснати при нас само защото сме във война — натърти капитанът и изгледа Томи.

— Надут пуяк — изсъска младежът достатъчно силно, та да го чуят всички в залата, освен капитана.

Новобранците захихикаха, а Трентам се свъси.

В четвъртък следобед се появи отново в гимнастическия салон, този път обаче не потупваше с палката отстрани по крака си. Беше облечен в бяла фланелка, тъмносини гащета и дебел бял пуловер, не по-малко чисти от униформата му. Тръгна да се разхожда и да наблюдава как върви физическата подготовка — както и преди, и този път той прояви особен интерес към случващото се на боксовия ринг. В продължение на един час разделяха мъжете на двойки и им обясняваха основните правила първо за защита, после и за нападение.

— Дръж гарда, момче — ехтеше в залата всеки път, когато юмруците докоснеха брадичката на противника.

Когато и Чарли и Томи се качиха през въжетата на ринга, Томи вече бе обяснил на приятеля си, че се надява да приключат бързо и смята да мине метър.

— Ей, вие двамата, боксирайте се като хората — изкрещя Трентам и Чарли започна да удря Томи по гърдите, но съвсем лекичко, за да не го заболи. — Ако продължавате да се боксирате като женки, ще се кача на ринга и ще ви нокаутирам и двамата — допълни капитанът.

— Мен ако питаш, не може да нокаутира и муха — изшушука Томи, този път обаче Трентам го чу и за ужас на треньора моментално се метна на ринга.

— Ще ти дам аз на теб да се разбереш.

Помоли треньора да му сложи боксови ръкавици.

— Ще играя по три рунда с всеки от двамата — оповести Трентам, докато треньорът волю-неволю му връзваше ръкавиците.

Всички в залата бяха притаили дъх и ги гледаха.

— Ти ще бъдеш пръв. Как се казваш? — попита капитанът и посочи Томи.

— Прескот — ухили се младежът.

— А, да, престъпникът — рече Трентам и още през първата минута прогони усмивката от лицето на Томи, който сякаш танцуваше около него, само и само да не си изпати.

Във втория рунд капитанът започна да удря крошета, които обаче не бяха достатъчно силни, за да повалят Томи — беше запазил унижението за третия рунд, когато фрасна на младежа от Поплър съкрушителен ъперкът, който той така и не забеляза. Изнесоха го от ринга и сложиха ръкавиците на Чарли.

— Твой ред е — оповести Трентам. — Как се казваш?

— Тръмпър.

— Е, Тръмпър, дай да приключваме бързо — беше единственото, което изрече капитанът, преди да се устреми към него.

През първите две минути Чарли се защитаваше добре: току се навеждаше и отскачаше при въжетата или в ъгъла, припомнил си всички умения, получени в младежкия клуб на Уайтчапъл. Дори му се струваше, че като нищо би могъл да натрие носа на капитана, ако онзи проклетник нямаше очевидното предимство на по-голямото тегло и ръст.

През третата минута младежът вече бе набрал достатъчно смелост, та за радост на сеирджиите да удари някое и друго кроше на капитана. Към края на рунда усещаше, че се е справил, общо взето, добре. Чу се свирката на рефера, Чарли метна ръкавиците и понечи да се запъти към своя ъгъл. След миг капитанът ни в клин, ни в ръкав стовари пестник отстрани по носа му. Всички в залата чуха как хрущялът изпуква, Чарли залитна към въжетата. Присъстващите мълчаха, докато капитанът развързваше ръкавиците и слизаше от ринга.

— Никога не сваляй гарда — беше единственото, което Трентам изрече.

Вечерта, след като Чарли си легна, Томи се зае да проучва състоянието на лицето му.

— Извинявай, мой човек, заради мен си изпати. Тоя е садист. Но ти не бери грижа, ако германците не му светят маслото, ще го направя аз.

Чарли само се усмихна вяло.

До събота и двамата се бяха възстановили достатъчно и се наредиха заедно с другите от ротата на дълга опашка, за да си получат от касиера полагащите им се пет шилинга. Вечерта, по време на отпуската, жалките грошове се стопиха по-бързо, отколкото опашката, Томи обаче пак получаваше повече за по-малко пари от всеки друг новобранец.

В началото на третата седмица Чарли едвам напъхваше отекли пръсти в тежките кожени ботуши, отпуснати му от войската, веднъж обаче погледна редиците ходила, които всяка сутрин красяха пода в спалното помещение, и се убеди, че всичките му другари се мъчат не по-малко от него.

— Както е тръгнало, със сигурност ще дежуриш в кухнята, мой човек — разкрещя се ефрейторът.

Чарли го стрелна с поглед, но думите бяха предназначени за мъжа на съседното легло.

— Защо, ефрейторе? — възропта Томи.

— Заради чаршафите. Я ги погледни. Да си речеш, че нощес си спал с три жени.

— Да ти призная, ефрейторе, само с две.

— Много си устат, Прескот, веднага след закуска да се явиш при нужниците.

— Вече ходих по нужда, ефрейторе.

— Млъквай, Томи — скастри го Чарли. — Само си усложняваш живота.

— Гледам, влизаш ми в положението — изшушука Томи. — Не го понасям тоя ефрейтор. По-голям калтак е и от проклетите шваби.

— Дано наистина е така, момче, инак тежко ти — чу се отговорът на ефрейтора. — Това ти е единственият шанс да отървеш кожата. А сега беж към нужниците, и по-чевръсто.

Томи — къде ще ходи — се подчини колкото един час по-късно да се върне усмърдян като камара фъшкии.

— Ще изтребиш цялата германска армия, без да е гръмнала и пушка — рече Чарли. — Достатъчно е да се изправиш и да се помолиш вятърът да духа в правилната посока.

 

 

Коледа и Нова година минаха вяло — нямаше кой знае какво за празнуване — а през петата седмица назначиха Чарли отговорник по взвод.

— Както е тръгнало, нищо чудно още тук да те произведат полковник — ухили се Томи.

— Я не ставай за смях — отвърна Чарли. — През тези три месеца се редуваме — известно време всеки от нас е отговорник по взвод.

— Надали ще рискуват с мен — вметна другият младеж. — Ще насоча пушките към офицерите и първият, когото ще гръмна, ще бъде онова говедо Трентам.

Чарли установи, че му е приятно през тези седем дни да организира взвода, и съжали, когато седмицата свърши и отговорността беше прехвърлена на друг.

В края на шестата седмица вече разглобяваше и смазваше пушката точно толкова бързо, както и Томи, виж, нямаше точния мерник на приятеля си, който се оказа страхотен стрелец и улучваше всичко, което мърда на двеста метра от него. Дори старшината беше възхитен.

— Доста съм висял по стрелбищата на панаирите, вероятно се дължи на това — призна си Томи. — Но кога най-после ще мога да се целя по швабите?

— По-скоро, отколкото си мислиш, момче — обеща ефрейторът.

— Трябва да приключим с тримесечното обучение — намеси се Чарли. — Такива са разпоредбите на краля. Така че най-малко още месец няма да имаме тази възможност.

— Да им се не види и на разпоредбите — изсумтя Томи. — Подочух, че войната можела да свърши още преди да съм гръмнал и веднъж по германците.

— Надали — вметна ефрейторът, а Чарли зареди пушката и се прицели.

— Тръмпър — ревна някой.

— Аз — отвърна Чарли, изненадан, че дежурният сержант е застанал до него.

— Вика те комендантът. Идвай с мен.

— Но, сержанте, не съм направил нищо…

— Не спори, момче, тръгвай с мен, и толкоз.

— Сигурно те водят на разстрел — подметна Томи. — Само защото си подмокряш леглото. Кажи им, че нямам нищо против аз да натисна спусъка. Така поне ще си сигурен, че всичко ще приключи бързо.

Чарли махна патрона от пълнителя, остави на земята пушката и хукна подир сержанта.

— Ей, и не забравяй, можеш да поискаш да ти вържат очите. Жалко, че не пушиш — бяха последните думи на Томи, които Чарли чу, докато прекосяваше на бегом плаца.

Сержантът спря пред комендантството, а Чарли го настигна запъхтян точно когато вратата беше отворена от старши сержант, който се обърна към него и рече:

— Застани мирно една крачка зад мен, момче, и не говори, ако не те питат. Разбра ли?

— Тъй вярно, старши сержант.

Чарли мина с него през вестибюла и стигна при друга врата, на която пишеше: „Капитан Трентам, комендант“. Сърцето му биеше като обезумяло. Старши сержантът почука тихо.

— Влез — каза отегчен глас и двамата влязоха. Спряха на четири крачки от вратата, точно пред капитан Трентам.

Старши сержантът изкозирува.

— Както заповядайте, водя ви редник Тръмпър, номер 7312087 — ревна той, макар че бяха най-много на метър от коменданта.

Той вдигна очи от писалището.

— А, да, Тръмпър. Сещам се, фурнаджийчето от Уайтчапъл. — Чарли понечи да го поправи, но Трентам се извърна и погледна през прозореца — явно не очакваше отговор. — Старшината те наблюдава от няколко седмици — продължи комендантът — и смята, че можеш да бъдеш повишен в младши ефрейтор. Да ти призная, имам съмнения, но наистина съм съгласен, че от време на време трябва да повишаваме в чин някой доброволец, за да поддържаме бойния дух в редиците. Нали, Тръмпър, ще поемеш тази отговорност? — добави той, но пак не си направи труда да погледне Чарли.

Младежът не знаеше какво да отговори.

— Да, коменданте, благодаря ви, коменданте — рече старши сержантът и пак ревна: — Кръгом! Ходом марш, леви, десни, леви, десни.

След десет секунди младши ефрейтор Чарли Тръмпър от Кралския стрелкови полк се озова на плаца.

— Младши ефрейтор Тръмпър ли! — ахна невярващо Томи, щом научи новината. — Това означава ли, че трябва да ти козирувам?

— Не ставай за смях, Томи — ухили се Чарли, след което приседна на крайчеца на леглото и заши върху ръкава на униформата си една нашивка.

На другия ден десетимата души, от които се състоеше поверената му част, съжалиха, задето предишните четиринайсет години той е ходел рано-рано всяка сутрин на уличната сергия. Чарли не ги оставяше на мира, държеше всичко да е безупречно: и строевата подготовка, и ботушите, и униформите, и обучението по стрелба, и ги притискаше все повече и повече. Най-горд обаче бе през единайсетата седмица, когато излязоха от казармата и отидоха в Глазгоу — там Томи спечели първа награда по стрелба с пушка, като победи всички офицери и редниците от седем други полка.

— Ти си ни гений — възкликна Чарли, след като полковникът поднесе на приятеля му сребърната купа.

— Съмнявам се в цял Глазгоу да има джебчия, който да ми стъпи и на малкия пръст — беше единственото, което Томи каза по въпроса.

 

 

Тържественият преглед на полка се състоя в събота, двайсет и трети февруари 1918 година, накрая по плаца мина и частта на Чарли, която маршируваше в такт с военния оркестър. Чарли за пръв път се почувства воин, макар че Томи пак си приличаше на чувал с картофи.

Когато прегледът завърши, старшина Филпот ги поздрави и преди да ги освободи им съобщи, че до края на деня са в градски отпуск, но трябвало да се приберат в казармата и да са по леглата най-късно в полунощ.

Доброволците за последен път се пръснаха из Единбург. Томи отново взе нещата в свои ръце и поведе единайсети взвод от кръчма на кръчма — всички се изпонапиха и накрая се озоваха в любимата си пивница „Доброволецът“ на Лийт Уок.

Десетимата щастливи редници наобиколиха пианото и докато обръщаха халба след халба, запяха „Прибери неприятностите в раницата“, сетне подкараха целия си репертоар, който не бе особено богат, та се наложи да повтарят песните. Томи, който им пригласяше с устната хармоника, забеляза, че Чарли не може да откъсне очи от кръчмарката Роуз, която, макар че отдавна бе прехвърлила трийсетте, се задяваше с всички млади новобранци подред. Томи се отдели от групата около пианото и дойде при приятеля си, седнал на тезгяха.

— Хвърлил си й око, а, мой човек?

— Да, но нали ти ходиш с нея — отвърна Чарли, все така зяпнал дългокосата блондинка, която се преструваше, че не ги забелязва.

Направи му впечатление, че блузата й е разкопчана повече от обикновено.

— Чак пък да ходя! — възкликна Томи. — А и съм ти длъжник заради счупения нос. — Чарли прихна, когато другият младеж добави: — Я да видим дали ще го уредим.

Той намигна на Роуз, после остави Чарли и отиде при кръчмарката в другия край на тезгяха.

Чарли не набра смелост да ги погледне, макар че с крайчеца на окото видя в огледалото над тезгяха, че двамата си шушукат нещо. Роуз го стрелна един-два пъти с очи. След миг Томи отново беше при своя приятел.

— Готово, Чарли! — оповести той.

— В смисъл?

— Казах ти вече, вредих те. Трябва само да отидеш в бараката зад кръчмата, където държат празните щайги, след мъничко Роуз ще дойде при теб.

Чарли продължи да седи като залепен за стола.

— Хайде де! Какво умуваш! — подкани Томи. — Побързай, докато оная проклетия не е размислила.

Чарли стана и без да поглежда назад, излезе през страничната врата. Надяваше се, че никой не го е видял как тича по тъмния коридор и се измъква в задния двор. Застана сам на ъгъла и запристъпва от крак на крак, за да се постопли — чувстваше се кръгъл глупак. Втресе го и му се прииска да се върне в кръчмата. След малко пак потрепери, кихна и реши, че е чакал достатъчно и е време да се върне при другарите си и да забрави цялата история. Тъкмо тръгна към входа, когато отвътре изхвърча Роуз.

— Здрасти, аз съм Роуз. Извинявай, че се забавих, но точно когато ти излезе, дойде един клиент.

Той я погледна в мъждивата светлина, просмукваща се през прозорчето над вратата. Кръчмарката беше разкопчала още едно копче, изпод което се подаваше черният й корсет.

— Чарли Тръмпър — представи се младежът и протегна ръка.

— Знам — изкиска се жената. — Томи ми разказа всичко за теб, спомена и че в леглото никой от взвода не можел да се мери с теб.

— Е, поизхвърлил се е — изчерви се Чарли, а Роуз се пресегна и го хвана за ръцете.

Целуна го първо по врата, после и по лицето и накрая по устата. Раздалечи обиграно устните му и пъхна език.

В началото Чарли недоумяваше какво става, после обаче му стана толкова приятно, че продължи да прегръща жената и не след дълго дори притисна език в нейния. Първа се дръпна Роуз.

— Къде си се разбързал, Чарли. Отпусни се де. В тая работа наградите ги получават най-издръжливите, а не най-бързите.

Чарли отново започна да я целува, този път по-полека, и усети как една от щайгите се е забила в задните му части. Прокара плахо длан по лявата гърда на кръчмарката и се понамести — не знаеше какво да прави от тук нататък. Но това не бе чак толкова важно, защото Роуз бе наясно какво точно се очаква от нея: разкопча припряно и останалите копчета на блузата си и оголи пищна гръд. Вдигна крак, опря го в купчината щайги и показа розово бедро. Притеснен, младежът прокара ръка по меката плът. Щеше му се да плъзне пръсти нагоре, но продължи да стои като вцепенен, сякаш е на застинал кадър от черно-бял филм.

Роуз отново пое нещата в свои ръце, махна длани от врата му и се зае с копчелъка му. След миг пъхна длан под гащите му и започна да я движи напред-назад. Чарли недоумяваше какво точно става, макар да бе сигурен, че си е струвало да му счупят носа.

Роуз затърка все по-бързо, а със свободната ръка си смъкна гащите. Младежът едва се владееше. По едно време кръчмарката спря и си погледна роклята отпред.

— Ако наистина си най-добрият във взвода, по-добре германците да спечелят войната.

 

 

На другата сутрин върху дъската за обяви се появи заповед на коменданта. Според нея новият батальон към Кралския стрелкови полк бил достатъчно подготвен и разполагал с достатъчно мощ, за да се присъедини към войските на Антантата на Западния фронт. Чарли се запита дали дружбата, която през последните месеци е сплотила такава разнородна тълпа от момчета, е достатъчна, та те да влязат в битка с елита на германската войска.

Докато пътуваха с влака обратно на юг, на всяка гара отново ги приветстваха и насърчаваха, и този път Чарли си помисли, че сега вече наистина може би заслужават уважението на жените с капелите. Вечерта локомотивът най-сетне навлезе в Мейдстоун, където всички слязоха и бяха отведени в местните казарми на Кралския западнокентски полк.

На заранта, точно в шест часа, капитан Трентам проведе пълен инструктаж: новобранците научиха, че ще бъдат прехвърлени с кораб в Булон и след още десет дни обучение ще отидат в Етапл, където ще се присъединят към войските под командването на подполковник сър Данвърс Хамилтън, който бил удостоен с медал „За особени заслуги“ и който, както ги увери комендантът, подготвял мощен щурм срещу отбранителната линия на германците. Сутринта провериха оръжието и боеприпасите, а по обяд се качиха по мостика на чакащия военен кораб на Негово Величество краля „Решителност“.

Сирената изсвири шест пъти и корабът с хиляда войници, струпани по палубата и пеещи „Далеч е Типърери“, потегли от Дувър.

— Бил ли си някога в чужбина, ефрейторе? — попита Томи.

— Не, ако не броим Шотландия — отвърна Чарли.

— Аз също — призна притеснен другият младеж. След малко изпелтечи: — Страх ли те е?

— Не, разбира се — рече Чарли. — Направо съм си вцепенен от ужас.

— Аз също — рече Томи.

— Довиждане, Пикадили, сбогом, Лестър Скуеър. Далеч, много далеч е…