Джефри Арчър
Търговецът (29)

29.

„Ти си малко копеле“, ето какъв е първият ми спомен. След три месеца щях да навърша шест години, когато едно момиченце ми изкрещя тези думи от другия край на детската площадка, сетне започна да ме сочи и заподскача от крак на крак. Всички деца от класа застинаха на място и ме зяпнаха, а аз изтичах при момиченцето и го залепих до стената.

— Какво означава това? — попитах го и му извих ръцете.

— Не знам, не знам — ревна момиченцето. — Само чух как мама казва на тате, че си копеленце.

— Аз знам какво означава — подвикна някой зад мен.

Обърнах се и видях, че целият клас ме е наобиколил, но така и не разбрах кой се е обадил.

— И какво означава? — повторих още по-силно.

— Ще ти кажа, ако ми дадеш шест пенса.

Погледнах под вежди Нийл Уотсън, грубияна, който вечно сядаше на чина зад мен.

— Имам само три.

Той помисли, помисли и се съгласи:

— Добре тогава, ще ти кажа за три пенса.

Приближи се, протегна длан и зачака, докато аз развързвах бавно носната си кърпа. Дадох му всичките си джобни пари за седмицата. Той направи с дланите си фуния и изшушука в ухото ми:

— Означава, че нямаш баща.

— Не е вярно! — викнах аз и го заудрях по гърдите.

Но той бе много по-едър от мен и само се изсмя на немощните ми напъни. Звънецът удари, междучасието беше свършило и всички се юрнаха към класната стая. Някои се смееха и викаха в хор:

— Даниъл е малко копеле.

Следобед бавачката дойде да ме вземе от училище и когато се уверих, че никой от класа не е наблизо, за да ме чуе, я попитах какво означава тази дума. Тя каза само:

— Как не те е срам, Даниъл, да питаш такова нещо! На това ли ви учат в „Сейнт Дейвид“? Да не съм те чула повече да го казваш.

Докато закусвах в кухнята, бавачката отиде да ми напълни ваната и аз попитах готвачката какво е „копеле“.

— Не знам, господарю — рече ми само тя. — Не ви съветвам да питате такова нещо.

Не смеех да задам въпроса на мама и тате, да не би да се окаже, че Нийл Уотсън ми е казал истината, и цяла нощ не мигнах — мятах се в леглото и умувах как да разбера.

После се сетих, че преди много-много време мама е постъпила в болница и е трябвало да се върне с братче или сестриче, но това не е станало. Дали пък „копеле“ не означаваше точно това?

След около седмица бавачката ме бе завела на свиждане на мама в болница „Гай“, аз обаче не помнех почти нищо, освен че тя бе много бледа и тъжна. Виж, зарадвах се неописуемо, когато си дойде вкъщи.

Следващото събитие в живота ми, което помня съвсем ясно, бе как единайсетгодишен ме записаха в училище „Сейнт Пол“. Там за пръв път в живота ме накараха да се трудя наистина къртовски. В подготвителното училище бях пръв по почти всички предмети, макар че не полагах повече усилия от останалите си съученици. Викаха ми „зубър“, но това не ме притесняваше особено. Оказа се, че в „Сейнт Пол“ има много умни момчета, никой обаче не можеше да се мери с мен по математика. Не само че обичах предмета, който хвърляше в ужас повечето ми съученици, но и оценките, които получавах на изпитите в края на срока, винаги радваха мама и тате. Изгарях от нетърпение да ни дадат следващото алгебрично уравнение, поредната геометрична главоблъсканица, предизвикателството на още едно контролно — решавах задачите наум, докато другите в класа само хапеха края на моливите и си блъскаха главите над страниците, изпълнени с дълги-предълги цифри.

Справях се и по останалите предмети и макар да не бях добър в игрите, се запалих да свиря на виолончело, така че ме поканиха в училищния оркестър, но класният каза, че това не било важно, понеже очевидно съм щял да си остана до гроб математик. По онова време не знаех какво точно има предвид, знаех само, че на четиринайсет години тате е напуснал училище, за да помага на дядо си на сергията за плодове и зеленчуци в Уайтчапъл, и макар че мама е завършила Лондонския университет, още й се налагаше да работи в галерията на Челси Терас номер едно, та да „поддържа лукса, с който татко е свикнал“. Поне това я чувах да му казва сегиз-тогиз, докато закусвахме.

Някъде по това време най-после разбрах какво всъщност означава думата „копеле“. В един от часовете четяхме на глас „Крал Джон“, така че ми се отвори случай да попитам учителя по английски господин Килтън за значението на думата, без да привличам вниманието. Едно-две от момчетата ме изгледаха и прихнаха, този път обаче никой не започна да ме сочи с пръст и да шушука — помня, когато учителят ми каза значението, си помислих, че Нийл Уотсън не е бил чак толкова далеч от истината. Но подобно обвинение не можеше да бъде отправено, разбира се, към мен, защото още в първите ми спомени мама и тате си бяха заедно. И винаги са били господин и госпожа Тръмпър.

Сигурно съм щял да забравя онази отколешна случка, ако една вечер не бях слязъл в кухнята, за да изпия чаша мляко, и чух как Джоан Мур си говори с иконома Харолд.

— На малкия Даниъл му спори в учението — отбеляза Харолд. — Явно по ум се е метнал на майка си.

— Така е, дано само не научава никога истината за баща си.

При тези думи застинах като попарен край перилата на стълбите. Отново нададох ухо.

— Едно е сигурно — продължи икономът, — госпожа Трентам никога няма да признае момчето за свой внук. Един бог знае кой ще наследи всички тия пари.

— Със сигурност не и капитан Гай — вметна Джоан. — Сто на сто ще отидат у брат му Найджъл.

После двамата започнаха да обсъждат кой ще приготви закуската, затова се промъкнах обратно горе в стаята си, но така и не успях да заспя. През следващите няколко месеца сядах честичко на стъпалата и чаках търпеливо да чуя още нещо важно, което да излезе от устата на слугите, но те така и не се върнаха на темата.

Помня само още един случай, когато съм чувал името „Трентам“. Преди доста време маркиза Уилтшир, близка приятелка на мама, дойде веднъж у нас на чай. Аз още бях в антрето, когато мама попита:

— Ходи ли на погребението на Гай?

— Да, но повечето богобоязливи енориаши в Асхърст не го уважиха — увери я маркизата. — Онези, които са го познавали добре, като че ли изпитваха облекчение, че са се отървали от него.

— А сър Реймънд дойде ли?

— Не, биеше на очи отсъствието му — прозвуча в отговор. — Госпожа Трентам разправя, че бил твърде стар за такова пътуване, което само ми напомни, че в близко бъдеще тя ще наследи цяло състояние.

Така научих още подробности, които обаче не ми говореха нищо.

Името „Трентам“ изникна още веднъж, когато чух един разговор между баща ми и подполковник Хамилтън. Двамата стояха известно време сами в кабинета и когато подполковникът си тръгна, татко му каза:

— Колкото и да предложим на госпожа Трентам, тя за нищо на света няма да ни продаде жилищните сгради.

Подполковникът закима убедено, ала единственото, което каза по въпроса, беше:

— Проклетия!

Веднъж мама и тате ги нямаше вкъщи и аз потърсих в телефонния указател името „Трентам“. Имаше само едно: майор Дж. Х. Трентам, депутат, Честър Скуеър деветнайсет. Това не ми помогна особено.

Когато през 1939 година от колежа „Тринити“ ми отпуснаха стипендия „Нютон“, с която да следвам математика, тате направо щеше да се пръсне от гордост. В края на седмицата всички се вдигнахме и отидохме с колата в университетското градче, за да видим къде ми предстои да живея, а после тръгнахме да разглеждаме колежите.

Небосклонът над мен бе съвсем ведър, ако не броим един-единствен облак, при това буреносен: нацистка Германия. В Парламента се обсъждаше мобилизацията на всички, навършили двайсет години, и аз изгарях от нетърпение да дам своя принос, в случай че Хитлер дръзне да стъпи на полска земя.

Първата ми година в Кеймбридж мина добре главно защото ми преподаваше Хорас Брадфорд, смятан заедно с жена си Виктория за един от най-ярките представители на поколение много надарени математици, които по онова време водеха занятията в университета. Мълвеше се, че като първенец на курса госпожа Брадфорд била спечелила престижната награда „Ранглър“, но не й я дали просто защото била жена. Вторият в класирането станал пръв — разказах на мама тази случка и тя направо побесня.

Госпожа Брадфорд се радваше много, че още през 1921 година мама е получила научна степен в Лондонския университет, докато Кеймбридж отказваше да признае нейната дори през 1939-а.

Подобно на мнозина от началните курсове в „Тринити“, и аз, след като завърших първи курс, подадох молба за доброволец, моят преподавател обаче ме попита дали искам да работя с него и с жена му в Министерството на войната, в нов отдел, който щял да се занимава единствено с разчитането на шифри.

Приех, без изобщо да се замислям, и се размечтах как ще седя в някоя тясна, слабо осветена стаичка в Блечли Парк и ще се опитвам да разгадая шифрите на германците. Изпитвах известни угризения на съвестта, че ще бъда сред малцината в униформа, които ще се забавляват по време на войната. Тате ми даде малко пари да си купя на старо автомобил „Морис Гараж“, което означаваше, че от време на време ще мога да отскачам до Лондон, за да се видя с нашите.

Понякога успявах да се отскубна за час-два, за да обядвам с татко в Министерството на хранителната промишленост, той обаче ядеше само хляб и сирене, които поливаше с чаша мляко — очевидно за да дава пример на подчинените си. Господин Селуин ме предупреди, че баща ми със сигурност вдъхновява останалите, но надали се наяжда, после добави, че бил запалил дори министъра.

— Но не и господин Чърчил, нали? — предположих аз.

— Доколкото подразбрах, той е следващият в списъка му.

През 1943 година ме произведоха капитан — така Министерството на войната просто признаваше приноса на новоучредения ни отдел. Татко, естествено, бе на върха на щастието, аз обаче съжалявах, че не мога да споделя с него и с мама радостта си, когато разчетохме шифъра, използван от командирите на германските подводници. И до ден-днешен не проумявам защо те продължиха да шифроват съобщенията с кода „Енигма“, при положение че ние отдавна го бяхме разгадали. Той беше мечта за всеки математик — след доста усилия го разчетохме върху обратната страна на листа с менюто в ресторант „Лион“ недалеч от Пикадили. Келнерката, която ни обслужваше, се развика, че съм бил простак. Засмях се и доколкото си спомням, реших да не се връщам в службата и да ида вкъщи, та и мама да ме види в капитанската униформа. Според мен изглеждах страхотно, но тя ми отвори и подскочи като ужилена. Бях стъписан, че ме гледа така, сякаш е видяла призрак. Съвзе се доста бързо, но първата й реакция на униформата ми се превърна в поредната брънка от сложната главоблъсканица. Главоблъсканица, към която постоянно се връщах.

Другото, което ме озадачи, бе последният ред в поместен във вестника некролог, на който почти не обърнах внимание, докато не прочетох, че някоя си госпожа Трентам щяла да наследи баснословно състояние. Това само по себе си не ми се стори чак толкова важно, докато не прочетох отново некролога и не научих, че въпросната госпожа е дъщеря на някой си сър Реймънд Хардкасъл, име, позволило ми да запълня доста квадратчета и отвесно, и хоризонтално. Ала най-много ме озадачи това, че сред роднините, които според некролога бяха надживели сър Реймънд, го нямаше името на Гай Трентам.

Понякога съжалявам, че съм се родил с ум, сякаш създаден да разчита шифри и кодове и да борави с математически формули. Все ми се струваше, че има пряка връзка между „копеле“, „Трентам“, „болница“, „капитан Трентам“, „жилищни сгради“, „сър Реймънд“, „брат му Найджъл“, „погребение“ и това, че мама пребледня като платно, когато ме видя в капитанската униформа. Все пак си давах сметка, че трябва да узная още доста неща, докато стигна до правилното решение.

После най-неочаквано се досетих за кого са говорели през всички тези години, когато маркизата е идвала на гости на мама, досетих се и кого е имала предвид, когато каза, че току-що е ходила на погребението на Гай. Очевидно са погребвали капитан Гай. Но защо това бе толкова важно?

Следващата неделя сутринта станах в нечовешко време и отидох в Асхърст, селото, където маркиза Уилтшир е живяла навремето — нещо, което, както отсъдих аз, не беше никакво съвпадение. Малко след шест вече бях в енорийската църква и както и бях очаквал, в този ранен час не заварих никого на гробищата. Тръгнах да обикалям и да разглеждам надписите: колкото щеш мъртъвци с имената Ярдли, Бакстър, Флъд и Харкорт-Браун. Някои от гробовете бяха обрасли с бурени, други бяха старателно поддържани и в горния им край дори имаше току-що откъснати цветя. Поспрях за миг край гроба на дядото на моята кръстница. Край часовниковата кула бяха погребани към стотина енориаши, но не ми отне много време да открия старателно поддържания парцел на семейство Трентам, който беше само на няколко метра от църковния вестиарий.

Когато съгледах надгробния камък, сложен най-скоро, ме обля студена пот:

КАПИТАН ГАЙ ТРЕНТАМ

Удостоен с Военен кръст

1896 — 1927 г.

Починал след дълго боледуване

Цялото семейство скърби за теб

И така загадката навлезе в задънена улица в буквалния смисъл на думата: стоях край гроба на единствения човек, който, стига да беше жив, щеше да отговори на всичките ми въпроси.

 

 

След края на войната се върнах в колежа „Тринити“, където ми отпуснаха още една година, за да се дипломирам. Нашите смятаха, че най-паметното събитие през тази година са наградата „Ранглър“, с която бях удостоен, и това, че са ми предложили преподавателско място в „Тринити“, аз обаче бях на мнение, че не по-малко важна е благородническата титла, която Бъкингамският дворец е дал на баща ми.

Церемонията се оказа за мен двоен празник, защото на нея видях как и някогашният ми преподавател — професор Брадфорд — също получава благородническа титла за приноса си в разчитането на германските шифри, макар че, както отбеляза мама, жена му отново бе подмината. Помня, възмутих се не по-малко и заради самия доктор Брадфорд. Баща ми наистина изигра своята роля, за да напълни стомасите на англичаните, но както и Чърчил изтъкна пред Камарата на общините, малкият ни екип вероятно бе скъсил войната поне с една година.

После онзи следобед всички отидохме на чай в „Риц“ и съвсем естествено по някое време заговорихме за това на какво смятам да се посветя сега, след като войната е свършила. Прави чест на баща ми, че никога не е и намеквал да му помагам в „Тръмпър“, особено след като знаех как се е надявал да има втори син, който някой ден да поеме дружеството. През лятната ваканция осъзнах още повече какъв късмет съм извадил: баща ми бе погълнат от проблемите във фирмата, а мама не можеше да прикрие тревогата си за бъдещето на „Тръмпър“, въпреки това обаче, попитах ли с какво мога да помогна, тя винаги отвръщаше:

— Не се безпокой, рано или късно всичко ще се оправи.

След като се върнах в Кеймбридж, успях да си втълпя, че не бива да се притеснявам, ако отново се натъкна на името „Трентам“. В мое присъствие обаче никой не дръзваше да го изрече, затова мисълта за него продължи да ме гложди. Баща ми беше много прям човек, та не намирах просто обяснение защо по този въпрос е толкова потаен — до степен да разбирам, че не бива да отварям пред него дума за това.

Сигурно щяха да минат години, докато се върна към тази загадка, ако една сутрин не бях вдигнал слушалката на телефона у нас в Литъл Болтънс и не бях чул, че баща ми разговаря по другия апарат с Том Арнолд, негова дясна ръка. Той каза:

— Е, ако не за друго, то поне можем да бъдем благодарни, че изпревари госпожа Трентам и отиде пръв при Сид Рексол.

Веднага затворих, усетил, че този път трябва веднъж завинаги да разбуля загадката, при това без родителите ми да разберат. Защо ли в такива случаи човек си мисли най-лошото? Бях сигурен как накрая ще се окаже, че става дума за нещо съвсем безобидно.

Не се познавах със Сид Рексол, но още го помнех като съдържателя на „Мускетарят“, пивница, възправяла се гордо в другия край на Челси Терас, докато върху нея не падна бомба. През войната татко беше купил помещението и по-късно го бе превърнал в магазин за мебели.

Не беше нужно да си Дик Бартън^[1], за да установиш, че през войната господин Рексол е напуснал Лондон и е отворил кръчма в затънтеното селце Хатъртън в графство Чешир.

Цели три дни разработвах стратегията си за Рексол и поех към Хатъртън едва след като бях сигурен, че съм прехвърлил наум всичко, което искам да узная. Трябваше да задам въпросите така, че те да не приличат на въпроси. Изчаках обаче още един месец, преди да се отправя с автомобила на север — междувременно си пуснах брада, която, бях сигурен, бе достатъчно дълга, та Рексол да не ме познае. Не помнех да съм го срещал някога, но си давах сметка, че е твърде възможно кръчмарят да ме е виждал през последните три-четири години и да ме познае още щом вляза в пивницата. Дори си купих модни очила, с които замених старите.

Реших да отида в понеделник, защото смятах, че по кръчмите това е най-спокойният ден. Преди да потегля на път, звъннах за всеки случай в „Щастливият бракониер“ — да се уверя, че този ден господин Рексол ще бъде на работа. Жена му ми каза, че той ще бъде в кръчмата, и аз затворих още преди да ме е попитала кой го търси.

Докато пътувах към Чешир, репетирах отново и отново въпросите, които не трябваше да звучат като въпроси. След като пристигнах в село Хатъртън, спрях автомобила в странична уличка и чак тогава влязох в пивницата. Заварих на тезгяха трима-четирима души, които си бъбреха, и още петима-шестима, които си пиеха пиенето край мъждукащия огън. Седнах в края на тезгяха и си поръчах пай по овчарски и малка горчива бира — от най-хубавата. Поръчката взе тантуреста застаряваща лелка, която, както установих по-късно, била съпруга на съдържателя. Трябваха ми само няколко секунди, за да разбера кой е кръчмарят — всички останали в пивницата го наричаха „Сид“, но разбрах, че трябва да проявя още малко търпение, понеже той не млъкваше, разказваше за всичко и всички, като се почне от лейди Докър и се стигне до Ричард Мърдок, за които говореше така, сякаш са му първи приятели.

— Пак ли същото, уважаеми господине? — попита накрая той, след като дойде при мен в края на тезгяха и взе празната халба.

— Да, ако обичате — отвърнах, успокоен, че кръчмарят очевидно не ме е познал.

Докато се върне с бирата, на тезгяха бяхме останали само двама-трима души.

— Тукашен ли сте, господине? — поинтересува се Рексол и се наведе към мен.

— Не — отговорих му аз. — Дошъл съм само за ден-два на проверка. От Министерството на земеделието, рибната и хранителната промишленост съм.

— И какво ви води в Хатъртън?

— Проверявам всички стопанства в околията за болести по копитата и устата на добитъка.

— А, да, четох по вестниците — рече той и започна да върти между дланите си празна чаша.

— Ще пийнете ли едно за моя сметка? — предложих аз.

— О, да, благодаря ви, господине. Едно уиски, ако нямате нищо против.

Сложи празната халба във водата под тезгяха, с която миеше съдовете, и си наля голямо уиски. Взе ми половин крона, после ме попита какво съм установил.

— Дотук всичко е чисто — отвърнах. — Но ми остава да проверя още няколко стопанства в северната част на графството.

— Имах един познат във вашето министерство — оповести кръчмарят.

— Така ли?

— Сър Чарлс Тръмпър.

— Не съм го заварил — казах аз и отпих от бирата, — но в министерството още говорят за него. Ако се вярва на хората, бил костелив орех.

— И още как! — потвърди Рексол. — Ако не беше той, сега щях да съм богаташ.

— Виж ти!

— Ами да! Навремето, преди да дойда тук, държах заведенийце в Лондон. Имах и дял в няколко магазина на Челси Терас. През войната Тръмпър купи от мен пивницата за някакви си шест хиляди лири стерлинги. Ако бях изчакал още едно денонощие, щях да й взема двайсет, че и трийсет хилядарки.

— Да де, но войната не е свършила за едно денонощие.

— Изобщо не твърдя, че Тръмпър ме е изиграл, но винаги съм си мислел, че надали е съвпадение, дето не го бях виждал от години, а той се изтърси като гръм от ясно небе точно онази сутрин.

Чашата на Рексол вече беше празна.

— Дали да не повторим? — предложих аз с надеждата, че ако вложа още половин крона, кръчмарят вероятно ще си развърже езика още повече.

— Много щедро от ваша страна, драги ми господине — възкликна мъжът и когато се върна с пълните чаши, попита: — Та докъде бях стигнал?

— До онази сутрин…

— А, да. Та сър Чарлс, или Чарли, както винаги съм го наричал. Плати ми направо тук, в кръчмата, сключихме сделката за десетина минути. Тъкмо си тръгна, и ми се обади една жена, която пита дали имотите още се продават. Отвърнах на въпросната дама, че току-що съм ги спазарил.

Не попитах коя е тази „дама“, макар и да подозирах, че знам.

— Това обаче не доказва, че тя е щяла да ви предложи двайсет хиляди лири стерлинги — отбелязах аз.

— Щеше, щеше да ми предложи! И още как! — възрази Рексол. — Госпожа Трентам бе готова да ми сваля и звезди, само и само да попречи на сър Чарлс да се сдобие с магазините.

— Ама че работа! — възкликнах аз, но отново не попитах „защо“.

— Не е за разправяне! Тръмпърови и Трентамови са се хванали за гушите вече не знам от колко години. Госпожа Трентам още притежава няколко жилищни сгради насред Челси Терас. Единствено това спря сър Чарлс да построи своя мавзолей. И още нещо, когато госпожата се опита да купи сградата на Челси Терас номер едно, Чарли я изигра лошо. Никога не съм виждал такова чудо!

— Но това вероятно е станало преди много години — отбелязах аз. — Възможно ли е хората да си имат зъб толкова дълго?

— Прав сте. Доколкото знам, враждата им е започнала още в началото на двайсетте, откакто онова конте, синът й излизаше с госпожица Салмън.

Затаих дъх.

— Тя, госпожа Трентам де, никак не одобряваше. Всички ние в „Мускетарят“ се досещахме, а когато синчето й се вдигна и замина за Индия, Салмън ни в клин, ни в ръкав се омъжи за Чарли. И това не е краят на загадката.

— Така ли?

— Ами да — потвърди Рексол. — И досега никой не е сигурен кой точно е бащата.

— Бащата ли?

Кръчмарят се поколеба.

— Разбъбрих се прекалено много. Стига толкова.

— Изумен съм, че след толкова време това още вълнува някого — опипах за последно почвата и изпих на един дъх бирата.

— Вярно си е — съгласи се Рексол. — И аз винаги съм се чудел. Но нали ги знаете какви са хората. Е, драги ми господине, трябва да затварям, че властите ще ме погнат.

— Ама разбира се. И аз трябва да се връщам при добитъка.

Преди да потегля към Кеймбридж, седнах в колата и си записах най-подробно каквото помнех от разказа на кръчмаря. През дългия път на връщане се помъчих с новите неща, които бях научил, да си съставя някаква по-пълна картина. Рексол ми бе разказал доста подробности, които дотогава не знаех, но и бе добавил нови въпроси без отговори. Когато излязох от пивницата, единственото, в което бях сигурен, бе, че не мога да спра дотук.

На другата сутрин реших да се отбия в Министерството на войната и да попитам старата секретарка на сър Хорас дали е възможно да намери някакви сведения за един бивш офицер.

— Името? — попита строго облечената жена на средна възраст, която още прибираше косата си на нисък кок, каквато беше модата по време на войната.

— Гай Трентам — отвърнах аз.

— Чин и част?

— Капитан, вероятно от Кралския стрелкови полк.

Жената се скри зад затворената врата, но след около четвърт час се върна с малка кафява папка. Извади от нея един-единствен лист хартия и зачете на глас:

— Капитан Гай Трентам, удостоен с Военен кръст. Участвал е в Първата война, после е бил прехвърлен на служба в Индия, напуснал е въоръжените сили през 1922 година. Не е посочено защо. Няма и адрес за връзка.

— Ти си истинско съкровище — рекох аз и целунах жената по челото, от което тя много се смути, после си тръгнах и се върнах в Кеймбридж.

Колкото повече научавах, толкова повече ми се искаше да знам, макар че поне засега очевидно бях навлязъл в поредната задънена улица.

 

 

Следващите няколко седмици се посветих изцяло на студентите, докато те не се пръснаха за коледната ваканция.

Прибрах се в Лондон и прекарах чудесно трите седмици заедно с нашите в Литъл Болтънс. В сравнение с лятото баща ми изглеждаше много по-спокоен, дори мама като че ли се бе поотърсила от необяснимите си притеснения.

Но по време на празниците изникна друга загадка — бях убеден, че тя по никакъв начин не е свързана с Трентамови, затова не се поколебах да помоля мама да я разбули.

— Какво е станало с любимата картина на татко?

Отговорът й ме натъжи много, а тя ме помоли да не споменавам изобщо пред татко „Хората, ядящи картофи“.

Седмицата преди да се върна в Кеймбридж се разхождах по Бофорт стрийт по посока на Литъл Болтънс, когато забелязах възрастен ветеран в униформа от синьо сукно, който се опитваше да пресече улицата.

— Нека ви помогна — предложих аз.

— Благодаря ви, млади момко — усмихна се старецът и ме погледна със сълзящи очи.

— С кого сте служили? — попитах уж между другото.

— Не с друг, а с принца на Уелс — отговори той. — Ами вие?

— В Кралския стрелкови полк. — Прекосихме заедно улицата. — Имате ли познати там?

— Кралският стрелкови полк значи — повтори мъжът. — Имам, как да нямам, Бейнджър Смит, дето участва в Голямата война, и Сами Томкинс, той обаче отиде в полка по-късно, ако не ме лъже паметта, някъде през двайсет и втора — двайсет и трета, и след Тобрук^[2] го демобилизираха като инвалид.

— Бейнджър Смит ли? — повторих аз.

— Да — потвърди ветеранът вече когато стигнахме отсрещния тротоар. — Падаше си кръшкач — прихна гърлено старчето. — Но ако се вярва на мълвата, и досега работи един ден седмично във вашия полкови музей.

На другия ден влязох за пръв път в малкия полкови музей колкото да разбера от уредника, че Бейнджър Смит идвал само в четвъртък, и то невинаги. Огледах помещението, пълно с опърпани знамена, окичени с бойни отличия, с витринки, зад които се мъдреха униформи, и с допотопно оръжие от отминали времена, а също с огромни карти, на които с разноцветни кабарчета беше отбелязано как, къде и кога са извоювани тези отличия.

Уредникът бе само няколко години по-голям от мен, затова не си дадох труда да го обременявам с въпроси за Първата световна война.

В четвъртък се върнах и заварих на стола в ъгъла на музея възрастен войник, който се правеше на много зает.

— Бейнджър Смит?

Окаяното старче бе високо, има-няма, метър и шейсет. Дори не се опита да стане от стола, само ме погледна изпод вежди.

— Е, и?

Извадих от вътрешния си джоб банкнота от десет шилинга.

Той погледна изпитателно първо парите, после мен.

— Какво искате?

— Случайно да помните капитан Гай Трентам? — попитах го аз.

— От полицията ли сте?

— Не, адвокат съм, занимавам се с наследството му.

— Бас ловя, че капитан Трентам не е оставил на никого нищо.

— Нямам правото да разкривам това — обясних аз. — Сигурно не знаете какво се е случило с него, след като е напуснал Стрелковия полк. В документацията на полка от 1922 година насам не се споменава нищо за него.

— То оставаше да се споменава! Мен ако питате, Трентам не е напуснал полка с духова музика и военни почести. Заслужаваше да го скъсат от бой.

— Защо?

— От мен няма да научите нищичко — отсече старецът. — Полкова тайна — добави той и се пипна отстрани по носа.

— А имате ли представа къде е отишъл, след като е напуснал Индия?

— Това ще ви струва повече от десет шилинга — изкиска се ветеранът.

— В смисъл?

— Онзи ниедник отпраши към Австралия. Там умря и майка му върна трупа в Англия. Личното ми мнение е, че светът не е загубил нищо. Ако зависеше от мен, щях да махна и портрета му от музея.

— Портретът му ли?

— Да. При офицерите, удостоени с Военен кръст е, снимките им са сложени в горния ляв ъгъл, след носителите на орден „За особени заслуги“ — рече мъжът и успя криво-ляво да вдигне ръка и да посочи.

Отидох бавно при ъгъла, който ми беше показал, минах покрай снимките на хората, удостоени с кръст „Виктория“, общо седем на брой, сетне и покрай воините, получили медал „За особени заслуги“, и застанах пред отличените с Военен кръст. Бяха подредени по години: 1914-та — трима, 1915-а — тринайсет, 1916-а — десетима, 1917-а — единайсет, 1918-а — седемнайсет. Под фотографията на капитан Гай Трентам пишеше, че е получил Военния кръст за участието си във втората битка при Марна от осемнайсети юли 1918 година.

Взрях се в снимката на млад офицер в капитанска униформа и разбрах, че искам, не искам, ще се наложи да отида до Австралия.