Джефри Арчър
Търговецът (27)

27.

През 1935 година всички в „Тръмпър“ се включиха в празненствата по случай сребърната сватба на крал Джордж Пети и на кралица Мери. По витрините на магазините бяха наслагани цветни плакати и снимки на кралското семейство, а Том Арнолд организира състезание за най-оригинална идея в чест на юбилея.

Чарли се зае с украсата на магазина на номер сто четирийсет и седем, който продължаваше да смята за своя най-свидна рожба, и с помощта на дъщерята на Боб Мейкинс, която беше първи курс в училището по изящни изкуства в Челси, се представи с изображение на краля и на кралицата, изработено от всички възможни плодове и зеленчуци, отглеждани в Британската империя.

Чарли поруменя, когато журито в състав подполковника и маркиз и маркиза Уилтшир присъдиха на магазина на номер сто четирийсет и седем втора награда — първата бе взета от цветарницата, която не можеше да насмогне да обслужи клиентите, грабещи като невидели цели букети от червени, бели и сини хризантеми, и която извоюва отличието с огромна карта на света, изрисувана изцяло от цветя. Британската империя бе изобразена с червени рози.

Чарли освободи за празника всички служители и в четири и половина сутринта поведе Беки и Даниъл към Мал^[1], за да си запазят място, откъдето да видят как кралят и кралицата отиват на тържествената служба в катедрала „Сейнт Пол“.

Когато обаче излязоха на Мал, установиха, че хиляди хора са заели всеки квадратен сантиметър по тротоарите — кой със спален чувал, кой с одеяло, кой дори с палатка, някои закусваха или просто стояха на едно място.

Чакаха няколко часа, ала те отлетяха много бързо, понеже Чарли се сприятели с хора, дошли от всички кътчета на империята. Когато шествието най-сетне потегли, Даниъл направо онемя от възторг и загледа прехласнат войниците от Индия, Африка, Австралия, Канада и трийсет и шест други страни. Когато кралят и кралицата се зададоха с каляската, Чарли застана мирно и си свали шапката, нещо, което направи и когато под звуците на военната музика пред тях с маршова стъпка мина Кралският стрелкови полк. Щом полкът се скри, Чарли си помисли със завист, че Дафни и Пърси са поканени и на службата в „Сейнт Пол“.

След като кралят и кралицата се прибраха в Бъкингамския дворец, та, както Даниъл обясни на хората наоколо, да си изядат навреме обяда, семейство Тръмпър също пое към къщи. На връщане минаха по Челси Терас, където малчуганът забеляза на витрината в магазина на номер сто четирийсет и седем табела с надписа „Второ място“.

— Какво е това второ място, тате? — попита веднага Даниъл.

Майка му с удоволствие му обясни за конкурса.

— А ти на кое място си? — попита хлапето.

— На шестнайсето от общо двайсет и шест — отвърна Чарли. — И то само защото членовете на журито са й стари приятели.

 

 

След осем месеца кралят почина.

Чарли се надяваше, че след като Едуард Осми се е качил на престола, ще започне нова епоха, и си каза, че е крайно време да отиде на нещо като поклонение в Америка.

На следващото заседание на управителния съвет предупреди, че смята да замине.

— Има ли за какво да се безпокоя, докато отсъствам? — попита председателят на управителния съвет изпълнителния директор на дружеството.

— Все още не мога да намеря управител на бижутерията и две-три продавачки за магазина за дамско облекло — отвърна Арнолд. — Ако не броим това, всичко, общо взето, е мирно и кротко.

Убеден, че Том Арнолд и управителният съвет ще удържат положението, докато него го няма, Чарли реши, че наистина трябва да замине — беше прочел, че корабът „Куин Мери“ се готви за първото си пътуване, и запази каюта за двама.

По време на пътуването Беки прекара на презокеанския параход пет славни дни и с радост видя, че дори мъжът й е започнал да се поотпуска, след като е установил, че е невъзможно да се свърже с Том Арнолд и дори с Даниъл, постъпил в първия си пансион. Примирил се, че няма как да безпокои никого, Чарли дори започна да се весели и откри различните забавления, които корабът предлагаше на застаряващи пътници с леко наднормено тегло, отдавна загубили форма.

В понеделник сутринта „Куин Мери“ навлезе величествено в Нюйоркското пристанище, където бе посрещнат от хилядно множество. Чарли си представи колко различно е било на „Мейфлауър“: след тежкото пътуване първите заселници не са били посрещнати от никого и не са знаели какво да очакват от туземците. Всъщност и той не знаеше какво да очаква от американците.

По препоръка на Дафни беше запазил стая в хотел „Уолдорф Астория“, но след като те с Беки си разопаковаха багажа, вече не виждаше смисъл да стои в стаята и да бездейства. На другата заран стана още в четири и половина и докато преглеждаше „Ню Йорк Таймс“, за пръв път се натъкна на името на госпожа Уолис Симпсън. След като изчете от край до край вестниците, излезе от хотела и тръгна да се разхожда по Пето авеню, за да разгледа витрините. Бързо бе запленен от изобретателността и новаторския дух на жителите на Манхатън.

В девет часа, веднага след като магазините отвориха, Чарли вече имаше възможност да огледа по-отблизо всичко. Тръгна да обикаля щандовете на модните магазини, каквито имаше почти на всеки ъгъл. Разглеждаше стоката, наблюдаваше продавачите и дори следваше някои от клиентите, за да види какво купуват. В края на всеки от първите три дни в Ню Йорк се прибираше в хотела капнал.

Чак на третата заран, след като бе огледал от край до край Пето авеню и Медисън, се прехвърли на Лексингтън, където откри универсален магазин „Блумингдейл“, и от този миг нататък Беки си даде сметка, че до края на престоя им в Ню Йорк е загубила съпруга си.

Първите два часа в магазина Чарли не прави друго, освен да се вози нагоре-надолу с ескалаторите, докато не установи какво точно е разположението на сградата. Сетне се зае да изучава етажите един по един, да обикаля от щанд на щанд и да си води бележки. На приземния етаж се намираха парфюмерията, кожените изделия и бижутерията, на първия бяха шаловете, шапките, ръкавиците и канцеларските материали, на втория — мъжкото облекло, на третия дамското, на четвъртия човек можеше да купи домакински потреби и така нататък, докато накрая Чарли откри, че служебните помещения са на дванайсетия етаж и са скрити зад дискретното „Вход забранен“. Много му се искаше да разбере какво е разпределението на етажа, но нямаше как да проникне вътре.

На четвъртия ден се зае да проучва как са разположени отделните щандове и да отбелязва върху лист хартия подредбата им. Тъкмо се качи с ескалатора на третия етаж, когато пред него се изпречиха двама млади бабаити. Той нямаше друг избор: трябваше или да спре, или да слезе по ескалатора, който обаче се движеше нагоре.

— Какво има?

— И ние не знаем, уважаеми господине — рече единият от едрите младежи. — Ние сме от охраната на магазина, бихте ли дошли с нас?

— С удоволствие — отвърна Чарли, който недоумяваше какво искат от него.

Те го вкараха в асансьора, качиха го на етажа, който Чарли така и не бе успял да огледа, поведоха го по дълъг коридор и го тикнаха в гола стая без табела на вратата. По стените нямаше картини, подът не бе застлан с килим, единственото обзавеждане се състоеше от три дървени стола и маса. Бабаитите оставиха Чарли сам. След малко при него влязоха двама по-възрастни мъже.

— Нали нямате нищо против, уважаеми господине, да отговорите на няколко въпроса? — подхвана по-високият.

— Разбира се, че ще отговоря — потвърди Чарли, озадачен от странното отношение, проявявано към него.

— Откъде сте? — попита първият.

— От Англия.

— А как пристигнахте тук? — поинтересува се вторият.

— С кораба „Куин Мери“, когато прекоси за пръв път океана.

При тези думи двамата се притесниха доста.

— В такъв случай, уважаеми господине, защо вече трети ден обикаляте магазина, водите си бележки, а не купувате нищо?

Чарли прихна.

— Защото самият аз притежавам в Лондон двайсет и шест магазина — обясни той. — Просто сравнявах как работите вие в Щатите.

Двамата си зашушукаха припряно нещо.

— Как се казвате, уважаеми господине?

— Тръмпър. Чарли Тръмпър.

Единият мъж стана от стола и излезе от стаята. На Чарли му се стори, че не са му повярвали. Покрай това се сети как навремето е разправял на Томи за първия си магазин. Непознатият, който продължаваше да седи срещу него, не изказа никакво мнение и двамата продължиха да мълчат, докато след няколко минути вратата се отвори рязко и в стаята влезе висок мъж, облечен в изискан тъмнокафяв костюм със златиста вратовръзка и кафяви обувки. Почти изтича към Чарли, протегнал ръце за прегръдка.

— Извинявайте, господин Тръмпър! — бяха първите му думи. — Не сме и подозирали, че сте в Ню Йорк, още по-малко при нас. Казвам се Джон Блумингдейл и това тук е моето магазинче. Подразбрах, че го разглеждате.

— Да, това правех — потвърди Чарли.

Още преди да е казал и дума повече, господин Блумингдейл добави:

— Би могло да се очаква. И аз огледах от край до край прочутите ви магазини на Челси Терас и заимствах някои идеи.

— От „Тръмпър“ ли? — изуми се Чарли.

— О, да. Не видяхте ли на витрината флага на страната ни: всеки от четирийсет и осемте щата е изобразен с различни цветя.

— Да, но… — подхвана Чарли.

— Ние с жена ми посетихме страната ви за сребърната сватба на краля и откраднахме от вас идеята. И така, драги ми господине, сега съм на вашите услуги.

Мъжете от охраната вече се усмихваха.

Вечерта Беки и Чарли отидоха на гости у семейство Блумингдейл в богаташката им къща на Шейсет и първа улица и Медисън и домакинът отговаря до среднощ на многобройните въпроси на Чарли.

На другия ден разведе из „магазинчето си“ своя гост, докато жена му запозна Беки с музея за изобразително изкуство „Метрополитън“ и с „Фрик“, като я обсипваше с въпроси за госпожа Симпсън, на които Беки така и не можа да отговори, защото преди да дойдат в Америка, не бе и чувала за нея.

Волю-неволю семейство Тръмпър трябваше да се сбогува с Блумингдейлови и да продължи с влак пътешествието си. В Чикаго си бяха запазили стая в хотел „Стивънс“. След като пристигнаха във ветровития град, разбраха, че ще бъдат настанени в апартамент и господин Джоузеф Фийлд от „Маршал Фийлд“ ги кани с кратко писмо на вечеря.

На другия ден те отидоха у семейство Фийлд в дома му на Лейк Шор Драйв. Чарли напомни на домакина рекламата, където той описва универсалния си магазин като най-големия в света, и го предупреди, че Челси Терас е с три и половина метра по-дълга.

— Но дали, господин Тръмпър, ще ви разрешат да вдигнете двайсет и един етажа?

— Двайсет и два — отвърна Чарли, макар и да нямаше представа колко ще му разрешат от общината.

На следващия ден той обогати все по-големите си познания за универсалните магазини, като разгледа отвътре „Маршал Фийлд“. Особено бе възхитен от това, че служителите работят много задружно: момичетата бяха облечени в зелени униформи по последна мода с „МФ“, извезано със сърмени конци върху яките, управителите на щандове бяха в сиви костюми, а етажните управители бяха издокарани в тъмносини сака с двуредно закопчаване.

— Така клиентите по-лесно откриват продавачите, особено ако магазинът е препълнен — обясни господин Фийлд.

Докато Чарли се запознаваше с работата в универсалния магазин, Беки прекара безброй часове в Чикагския институт по изобразително изкуство, където остана възхитена от произведенията на Уайът^[2] и Ремингтън^[3] — смяташе, че спокойно би могла да им организира изложби и в Лондон. Прибра се в Англия с образци от творчеството и на двамата художници — с едно маслено платно и със статуетка, които сложи в новозакупените куфари, но англичаните щяха да им се порадват много по-късно, защото, след като ги разопаковаха, Чарли отказа да се раздели с тях и ги остави в дома си.

В края на месеца и двамата бяха капнали от умора, но бяха сигурни в едно: искаше им се да посещават отново и отново Америка, макар и да се опасяваха, че няма да успеят да отвърнат по подобаващ начин на гостоприемството, ако семейство Фийлд или Блумингдейл решат да дойдат на Челси Терас. Джоузеф Фийлд помоли Чарли за дребна услуга, която той обеща да изпълни лично веднага щом се прибере в Лондон.

* * *

Мълвата, че кралят има любовна връзка с госпожа Симпсън, отразявана толкова подробно и шумно от американските вестници и списания, бе започнала да достига до ушите и на англичаните и Чарли се натъжи, когато накрая кралят се видя принуден да абдикира. Най-неочаквано отговорността падна върху неподготвените плещи на херцога на Йорк, коронясан като крал Джордж Шести.

Другата новина, която Чарли следеше по първите страници на вестниците, бе възходът на Адолф Хитлер в нацистка Германия. Така и не проумяваше защо министър-председателят — господин Чембърлейн, не прибегне до юмруците си и не му фрасне на тоя негодник едно хубаво кроше по носа.

— Защото Невил Чембърлейн не е уличен търговец от Ийст Енд — обясни Беки на мъжа си, докато закусваха. — Той е министър-председател.

— Толкова по-жалко! — възкликна Чарли. — Точно това ще му се случи на хер Хитлер, ако дръзне да си покаже носа в Уайтчапъл.

След като Чарли се прибра, Том Арнолд нямаше какво да му съобщава, макар че той веднага усети колко силно е подействало посещението в Щатите на председателя на управителния съвет, който през следващите дни непрекъснато даваше нареждания и подхвърляше идеи.

— В задругата на собственици на магазини — предупреди го Арнолд на заседанието в понеделник сутринта, след като Чарли спря да превъзнася за кой ли път американските добродетели, — обсъждат не на шега последиците от една война с Германия.

— Страхливци — отсече Чарли и седна зад писалището. — Германия няма да обяви война на никой от съюзниците на Великобритания — няма да посмее. Така де, сигурно още помнят как последния път им духнахме под опашките. Има ли нещо друго?

— На по-делнично равнище — отвърна Том от другата страна на писалището — Джак Слейд излезе в пенсия, а аз още не съм намерил подходящ управител на бижутерията.

— Пусни обяви по вестниците и ми води всички, които ти се струват подходящи. Друго?

— Търси те някой си господин Бен Шуберт.

— Той пък какво иска?

— Евреин е, бежанец от Германия, но отказа да съобщи по какъв повод иска да се срещне с теб.

— Ако отново се обади, му кажи да дойде.

— Той и сега седи в чакалнята пред кабинета ти.

— В чакалнята ли? — учуди се Чарли.

— Да. Идва всяка сутрин и седи, без да казва нищо.

— Не му ли обяснихте, че съм в Щатите?

— Да, обясних му — потвърди Том. — Но това сякаш изобщо не го притесни.

— Страданието — ето какво отличава нашето племе — пророни Чарли. — Покани го.

В кабинета влезе дребничък, сгърбен мъж с уморен вид, който надали бе много по-възрастен от Чарли и който зачака да го поканят да седне. Чарли стана и заведе посетителя при един от фотьойлите при камината, после го попита какво обича.

Господин Шуберт обясни доста подробно как е избягал от Хамбург заедно с жена си и двете си дъщери, след като повечето му приятели били откарани в концентрационни лагери, откъдето никой не се връщал жив.

Чарли слушаше мълком на какви страдания са подложили нацистите господин Шуберт. Бягството на човека и описанието на случващото се в Германия сякаш бяха взети от роман на Джон Бюкан^[4] и бяха много по-ярки от вестникарските статии от последните месеци.

— С какво бих могъл да помогна? — попита Чарли, когато господин Шуберт приключи тъжния си разказ.

Бежанецът се усмихна за пръв път, при което се видяха два златни зъба. Вдигна куфарчето, което бе оставил отстрани на фотьойла, сложи го върху писалището на Чарли и после го отвори бавно. Чарли се взря прехласнат в най-красивите скъпоценни камъни, които някога бе виждал: диаманти и аметисти, някои в прелестен обков. Посетителят махна тънката преграда и отдолу се показаха още скъпоценни камъни: рубини, топази, диаманти, перли, нефрити, с които бе пълно дълбокото отделение на куфарчето.

— Това е само малка част от нещата, повечето се наложи да оставя в Германия. Наследил съм бижутерията от баща си и от дядо си. Сега съм принуден да продам всичко, което успях да измъкна, иначе семейството ми ще умре от глад.

— Значи сте били бижутер.

— Да, в продължение на двайсет и шест години — потвърди господин Шуберт. — От най-ранна възраст.

— И колко се надявате да вземете за това? — кимна Чарли към куфарчето.

— Три хиляди лири стерлинги — отговори без колебание господин Шуберт. — Камъните струват много повече, но вече нямам време и желание да се пазаря.

Чарли отвори чекмеджето отдясно, извади чекова книжка и написа „Изплатете на господин Шуберт три хиляди лири стерлинги“. Приплъзна чека по писалището.

— Но вие не проверихте дали са истински — изуми се посетителят.

— Не се налага — отвърна Чарли и стана от стола. — От днес сте новият управител на бижутерията, именно вие ще продадете камъните. Иначе казано, ще се наложи да ми давате обяснения, ако не успеете да ги продадете на цената, която сам сте определили. Щом си получите аванса, ще обсъдим и заплатата.

Върху лицето на господин Шуберт грейна усмивка.

— Добре ви учат в Ийст Енд, господин Тръмпър.

— Там ваши сънародници — дал бог, непрекъснато ни дишат във врата — усмихна се и Чарли. — Не забравяйте, че сред тях беше и моят тъст.

Бен Шуберт се изправи и прегърна новия си шеф.

Чарли не бе предвидил едно: колко много бежанци евреи ще започнат да идват в бижутерия „Тръмпър“, за да търгуват с господин Шуберт. Вече не му се налагаше да се притеснява за бижутерския магазин.

 

 

Някъде след седмица Том Арнолд нахълта, без да чука, в кабинета на председателя на управителния съвет. Чарли веднага видя, че изпълнителният директор е много развълнуван, и попита:

— Какво се е случило, Том?

— Кражба.

— Къде?

— Номер сто трийсет и три — дамското облекло.

— Какво са взели?

— Една пола и два чифта обувки.

— Постъпи както го изисква правилникът. Първото, което трябва да направиш, е да се обадиш в полицията.

— Не е толкова просто.

— И какво му е сложното? Кражбата си е кражба.

— Да де, но жената твърди, че…

— Че майка й е на деветдесет години и умира от рак, да не говорим пък, че всичките й деца са сакати.

— Не, твърди, че ти е сестра.

Чарли се облегна на стола, помълча и въздъхна тежко.

— Какво направихте?

— Засега нищо. Казах на управителя да задържи жената, докато поговоря с теб.

— Идвам веднага.

Стана иззад писалището и тръгна към вратата.

И двамата не си размениха и дума, докато не отидоха на номер сто трийсет и три, където притесненият управител ги чакаше на входа.

— Извинявайте, господин председателю — бяха първите думи на Джим Грей.

— Няма за какво да се извиняваш, Джим — отвърна Чарли, докато вървеше към кабинета на управителя, където завариха Кити да седи на масата с кутийка пудра в ръка и да се гледа в огледалцето — дали червилото й не се е размазало.

Щом видя брат си, тя щракна кутийката и я пусна в дамската си чанта. На масата пред нея бяха оставени два чифта модни кожени обувки и плисирана яркочервена пола. Кити очевидно си падаше само по най-доброто — бе взела от най-скъпата стока. Усмихна се на Чарли. Червилото не й помогна особено.

— Ето, най-големият шеф вече е тук, сега ще видиш коя съм аз — изгледа тя на кръв Джим Грей.

— Ти си крадла — подвикна брат й. — Ето каква си.

— Я не се занасяй, Чарли! Бълха те ухапала — отговори жената без следа от угризения.

— Това няма никакво значение, Кити. Ако…

— Ако ме пратиш в участъка, репортерите ще има да потриват ръце. Не можеш да си позволиш да ме задържат под стража, знаеш го не по-зле от мен.

— Този път вероятно няма да те предам на полицията — потвърди Чарли, — но от мен да го знаеш, прощавам ти за последен път. — Той се обърна към управителя и добави: — Ако тази жена се опита още веднъж да изнесе нещо, без да го е платила, не ме търси, обади се направо в полицията, нека я арестуват. Ясен ли бях, господин Грей?

— Да, шефе.

— Да, шефе, не, шефе. Какво се дуеш като пуяк бе! Не се притеснявай, Чарли, няма да те безпокоя повече.

Брат й явно не й повярва.

— Другата седмица заминавам за Канада. Както личи, поне един човек от семейството наистина се вълнува от мен.

Чарли понечи да възрази, но Кити грабна полата и обувките, пъхна ги в торбата и профуча като хала покрай тримата мъже.

— Един момент — опита се да я спре Том Арнолд.

— Я си гледай работата — озъби му се през рамо Кити и излезе от магазина.

Том се извърна към председателя на управителния съвет, който продължаваше да стои като попарен и да гледа как сестра му изскача на улицата, без дори да се обърне.

— Не се притеснявай, Том. Няма да се разорим.

 

 

На трийсети септември 1938 година министър-председателят се завърна от Мюнхен, където бе преговарял с канцлера на Германия. Чарли не бе особено убеден от мирния договор, който Чембърлейн развяваше пред фотообективите: след разказа на Бен Шуберт, който все пак бе очевидец на ставащото в Третия райх, той беше сигурен, че войната с Германия е неизбежна. В Парламента обсъждаха дали да не въведат всеобща мобилизация за мъжете над двайсет години. На Чарли не му се и мислеше, че може да загуби сина си в поредната война с Германия — Даниъл бе последна година в „Сейнт Пол“ и се канеше да кандидатства в университета. Страховете му станаха още по-големи, когато след няколко седмици момчето получи стипендия за колежа „Тринити“ в Кеймбридж.

На първи септември 1939 година Хитлер нахлу в Полша и Чарли си даде сметка, че разказите на Бен Шуберт изобщо не са преувеличени. Два дни по-късно Великобритания се включи във войната.

Първите няколко седмици цареше нещо като затишие пред буря. Чарли още не искаше да повярва, че Великобритания е във война, и това можеше да му бъде простено, ако не бяха мъжете в униформа, които все по-често се мяркаха по Челси Терас, и продажбите не бяха спаднали.

През това време за продан бе обявен само ресторантът. Чарли предложи на господин Скалини прилична цена, която той прие начаса, а после побърза да се върне в родната Флоренция. Извади по-голям късмет от други, които бяха изселени само защото носеха италианско или германско име. Чарли веднага затвори ресторанта, понеже не знаеше за какво да използва помещенията — през 1940 година на лондончани не им беше до заведения. След покупката на ресторанта само книжарницата и магазините, собственост на задругата на господин Рексол, оставаха в чужди ръце, но от ден на ден за всички ставаше все по-очевидно значението на пустеещите жилища, които се водеха на госпожа Трентам.

На седми септември 1940 година привидното затишие приключи: самолетите „Луфтвафе“ осъществиха първото голямо нападение срещу столицата. След него лондончани започнаха да се изнасят масово в провинцията. Чарли все така упорито отказваше да се съобрази с новите обстоятелства и дори нареди по всички витрини да се наслагат табели „Магазините работят както обикновено“. Единствената отстъпка, която направи пред хер Хитлер, бе да премести спалнята си в сутерена и да смени пердетата с черни завеси.

Два месеца по-късно беше събуден посред нощ от дежурния полицай, който му съобщи, че на Челси Терас е паднала първата бомба. Както беше по халат и пантофи, Чарли измина на бегом целия път от Литъл Болтънс през Трегънтър Роуд, за да провери какви са щетите.

— Има ли загинали? — попита той, както тичаше.

— Поне ние не знаем да има — отвърна полицаят, който се опитваше да не изостава.

— Кой магазин е уцелен от бомбата?

— Нямам представа, господин Тръмпър. Знам само, че поне отдалеч Челси Терас като че ли гори от единия, та до другия край.

След като зави по Фулам Роуд, Чарли се изправи пред ярки пламъци и черни кълба дим, извисили се към небето. Бомбата беше паднала точно в средата на жилищните сгради, собственост на госпожа Трентам, и ги бе разрушила до основи. Витрините на три от магазините на Чарли също се бяха счупили, сериозно бе пострадал и покривът на магазина за шапки и шалове.

Когато пожарникарите най-сетне си тръгнаха, от жилищните сгради не беше останало нищо друго, освен сив, изкорубен от бомбата скелет, който тлееше насред улицата. Минаха няколко седмици и Чарли осъзна очевидното: госпожа Трентам изобщо нямаше намерение да разчиства купчината отломъци и развалини, щръкнала в средата на Челси Терас.

 

 

През май 1940 година Чърчил пое от Чембърлейн поста министър-председател и това вдъхна на Чарли малко повече надежди за бъдещето. Той дори спомена на Беки, че смятал отново да се запише доброволец.

— Поглеждал ли си се наскоро в огледалото? — прихна жена му.

— Знам, бързо ще вляза във форма — увери я Чарли и си глътна корема. — При всички положения им трябват хора не само за предната линия.

— Ще бъдеш много по-полезен, ако се грижиш за магазините и ги зареждаш добре.

— Арнолд може да го прави не по-зле от мен — възрази мъжът й. — Освен това е с цели петнайсет години по-възрастен от мен.

Но волю-неволю трябваше да признае, че Беки е права, когато Дафни намина да им съобщи, че Пърси се е върнал в своя полк.

— Слава богу, казали са му, че е прекалено стар, за да служи и този път в чужбина — довери им тя. — Накрая са го пратили в Министерството на войната.

На другия ден следобед, докато Чарли оглеждаше как върви ремонтът след поредната среднощна бомбардировка, Том Арнолд го предупреди, че задругата на Сид Рексол обмисляла да продаде останалите единайсет магазина, а също и самата кръчма „Мускетарят“.

— Няма да бързаме — отвърна Чарли. — След още една година той направо ще ни подари магазините.

— Нищо чудно обаче госпожа Трентам да ги купи на занижени цени.

— Не, няма да го направи, докато сме във война. При всички положения оная усойница е наясно, че съм с вързани ръце, докато насред Челси Терас зее кратер.

— Ах, да го вземат мътните! — възкликна Том, дочул воя на сирените. — Явно пак идват.

— Да, повече от очевидно е — съгласи се Чарли, след като погледна към небето. — Заведи продавачите в убежището. По-чевръсто де!

Изтича на улицата и видя как човек от Службата за противовъздушна отбрана минава с велосипед по средата на улицата и предупреждава колкото му глас държи, че всички трябва час по-скоро да се скрият в бомбоубежищата. Том Арнолд бе обучил управителите само за пет минути да затварят магазините и да отвеждат с факли всички продавачи и клиенти в приземията, където винаги държаха по малко храна. Покрай това Чарли се сещаше колко бързо са действали и по време на всеобщата стачка. Докато седяха в просторното хранилище под галерията на номер едно и чакаха бомбардировката да приключи, той огледа хората край себе си и си даде сметка, че мнозина от младежите вече са напуснали „Тръмпър“, за да се запишат доброволци в армията — от постоянните служители бяха останали едва две трети, повечето жени.

Някои от хората в бомбоубежището държаха в ръце невръстни деца, други се опитваха да подремнат. Двама от редовните клиенти се бяха разположили в ъгъла и си продължаваха партията шах, сякаш не се е случило нищо. В средата на подземието, където имаше повечко място, две момичета разучаваха нов танц, други просто спяха.

Всички чуваха как бомбите се сипят над тях. Беки и Чарли бяха сигурни, че една е паднала съвсем наблизо.

— Може би върху пивницата на Сид Рексол? — попита той и се помъчи да скрие усмивката. — Тъкмо ще се научи да не се лакоми толкова.

Накрая сирената засвири отбой и те излязоха навън, където вечерният въздух бе изпълнен с прахоляк и сажди.

— Оказа се прав за кръчмата на Сид Рексол — рече Беки и погледна към пресечката, Чарли обаче бе приковал очи другаде.

Жена му също се извърна натам. Една от бомбите беше паднала точно в средата на магазина за плодове и зеленчуци.

— Ах, негодниците му с негодници! — възкликна Чарли. — Този път вече прекалиха. Записвам се доброволец.

— И какво ще постигнеш с това?

— Нямам представа. Но поне ще знам, че участвам във войната, вместо да стоя със скръстени ръце и да я наблюдавам отстрани.

— А магазините? Кой ще движи нещата в тях?

— Докато ме няма, ще ги поеме Арнолд.

— Ами Даниъл, ами аз? И за нас ли ще се грижи Том? — подвикна Беки.

Чарли помълча — обмисляше молбата на жена си.

— Даниъл е достатъчно голям, сам ще се грижи за себе си, а ти ще бъдеш много заета, все пак трябва да спасим „Тръмпър“. Затова, Беки, не ме моли повече, вече съм решил.

От този миг нататък, каквото и да говореше и да правеше, тя не бе в състояние да го разубеди. За нейна изненада Кралският стрелкови полк на драго сърце прие обратно в редиците си стария сержант и веднага го изпрати на обучение в лагер край Кардиф.

Под тревожния поглед на Том Арнолд Чарли целуна жена си, прегърна сина си, ръкува се с изпълнителния директор на своята фирма и им махна за довиждане.

Почувства се едва ли не грохнал старец, докато пътуваше с влака за Кардиф, заобиколен от разпалени младежи с грейнали лица, които надали бяха много по-големи от Даниъл и упорито му говореха на „вие“. На гарата ги чакаше очукан камион, който ги закара по живо, по здраво в казармата.

— Радвам се, че отново си при нас, Тръмпър — рече някой, когато след близо двайсет години Чарли отново излезе на плаца.

— Стан Ръсел! Божичко, ти ли сега си ротен? А беше младши ефрейтор, когато…

— Аз съм, аз съм — потвърди Стан, сетне тихо му каза: — Ще имам грижата да ти спестя някои неща, мой човек.

— А, не го прави, Стан. Не бива да ми се спестява нищо — възропта Чарли и се хвана с две ръце за корема.

Макар че от командването се отнасяха към него по-благосклонно, отколкото към новобранците, през първата седмица на обучението той си даде сметка колко малко се е движил през последните двайсет години. Когато огладня, бързо установи, че онова, което предлагаха във войската, трудно може да се опише като вкусно. Чарли съвсем се ядоса на хер Хитлер, когато му се наложи всяка нощ да спи на войнишко легло с изтърбушена пружина и тъничък сламеник.

В края на втората седмица му предложиха да остане инструктор в Кардиф — ако приемел, веднага щели да го повишат в чин капитан.

— Да не би да очаквате швабите в Кардиф? — подсмихна се Чарли. — Нямах представа, че си падат по ръгбито.

Отговорът му бе предаден дума по дума на командващия, който се разпореди Чарли да продължи обучението наравно с всички останали. В края на втория месец вече му дадоха взвод, който да подготви. От този миг нататък той не допусна неговите хора да загубят нито едно състезание, било то по стрелба или по бокс, и през последния месец „Хрътките на Тръмпър“ се превърнаха в пример за подражание на целия батальон.

До края на обучението оставаха само десетина дни, когато Стан Ръсел съобщи на Чарли, че батальонът заминавал за Африка, където щял да се присъедини към частите на Уейвъл^[5] в пустинята. Чарли се зарадва много на новината — отдавна се възхищаваше на поета пълководец.

Почти през цялата последна седмица сержант Тръмпър не правеше друго, освен да помага на момчетата да пишат писма на близките и приятелките си. Самият той смяташе да вземе писалката едва в последния момент. Волю-неволю си призна пред Стан, че е готов да влезе единствено в словесна битка с германците.

Тъкмо обучаваше взвода как да борави с ръчните минохвъргачки „Брен“ и обясняваше как те се зареждат, когато при него на бегом дойде запъхтян лейтенант.

— Тръмпър!

— Аз! — застана мирно Чарли.

— Командващият ви вика да се явите незабавно при него.

— Слушам! — отвърна той.

Заръча на ефрейтора да продължи с обучението и хукна след лейтенанта.

— Защо тичаме? — попита.

— Защото самият командващ тичаше, когато дойде да ми възложи задачата.

— Значи става въпрос най-малко за държавна измяна — отбеляза Чарли.

— Един дявол знае за какво става въпрос, сержанте, но не след дълго ще разберете — рече лейтенантът точно когато спряха пред вратата на командващия.

Следван от Чарли, той влезе в кабинета, без да чука.

— Сержант Тръмпър, номер 7312087, се явява…

— Остави ги тия дрънканици, Тръмпър — прекъсна го полковникът, който сновеше напред-назад. — Автомобилът ми те чака на портала. Отиваш право в Лондон.

— В Лондон ли?

— Да, Тръмпър, в Лондон. Току-що разговарях с господин Чърчил. Вика те да се явиш незабавно при него.