Джефри Арчър
Търговецът (22)

22.

Надали някой би ме описал като снобка. Въпреки това съм убедена, че максимата „Всичко си има място и има място за всичко“ се отнася и за хората.

Родена съм в Йоркшир в разцвета на викторианската империя и според мен няма да е преувеличено, ако кажа, че и моето семейство е играло важна роля в този период от историята на нашия остров.

Баща ми, сър Реймънд Хардкасъл, е не само изключително кадърен изобретател и индустриалец с огромно въображение, но и е създал едно от най-преуспелите търговски дружества в страната. Същевременно винаги се е отнасял с работниците като с членове на семейството и този пример на поведение, към който се е придържал в отношенията си с не така преуспелите, се е превърнал в жалон, който и аз съм се опитвала да следвам в живота.

Братя нямам, имам само една по-голяма сестра — Ейми. Разликата ни е едва две години, но не мога да твърдя, че сме били особено близки, вероятно защото аз бях будно, дори палаво дете, докато тя бе кротка, че и свита, особено в отношенията си с представителите на противоположния пол. Ние с баща ми се помъчихме да й намерим подходящ съпруг, това обаче се оказа неизпълнима задача и дори татко се отказа, след като Ейми прехвърли четирийсетте. След преждевременната смърт на мама тя се посвети изцяло на грижите за любимия ни възрастен баща, нещо, което, бих казала, бе само добре дошло и за двамата.

Виж, аз не се затрудних изобщо да си намеря съпруг. Ако не ме лъже паметта, Джералд бе четвъртият, не, дори петият подходящ жених, който падна на колене и ми поиска ръката. Запознахме се, докато бях на гости в провинциалната къща на лорд и лейди Фаншо в Норфък. Те бяха отколешни приятели на татко и аз се виждах от доста време с по-малкия им син Антъни. Но добри хора ме предупредиха, че той нямало да наследи нито земите, нито титлата на баща си, та реших, че няма смисъл да подхранвам у младежа надежди за по-дългосрочна връзка. Доколкото си спомням, татко бе доста ядосан от поведението ми и вероятно е смятал да ми се накара, аз обаче се постарах да му обясня надълго и нашироко, че Джералд може и да не е най-ослепителният сред ухажорите ми, затова пък има голямото предимство да е потомък на род, притежаващ обработваеми земи в цели три графства, да не говорим за имението в Абърдийн.

През юли 1894 година се венчахме в църква „Сейнт Мери“ в Грейт Аштън, а първородният ни син Гай бе заченат една година по-късно — за предпочитане е да мине известно време, преди първото дете да дойде на бял свят, така не даваш повод да те одумват.

Баща ми винаги се е отнасял еднакво към мен и сестра ми, въпреки това обаче често ми е било давано да разбера, че именно аз съм неговата любимка. Ако не държеше толкова на справедливостта, татко със сигурност щеше да остави всичко на мен, понеже направо умира за Гай. Ала след смъртта му Ейми ще наследи половината от огромното му състояние. Един дявол знае какво ще прави с такова богатство — занимава се само с това да си прекопава градината, да плете на една кука и от дъжд на вятър да ходи на фестивала в Скарбъро.

Но да се върна на Гай. Който го видеше още невръстен, през онези години, когато се изгражда личността, не можеше да му се нарадва колко е красив и макар че не съм допуснала да се разглези, винаги съм смятала за свой дълг да се постарая той да получи старт в живота, който да го подготви за ролята, каквато — убедена съм — рано или късно неминуемо ще играе. Ето защо още преди да получи кръщение, Гай беше записан в подготвително училище „Айсгарт“, а също и в „Хароу“^[1], откъдето, както ми се искаше, да влезе в Кралската военна академия. Ставаше ли дума за образованието на момчето, дядо му не жалеше парите. Към по-големия си внук се показа неописуемо щедър.

Шест години по-късно родих втори син, Найджъл, който дойде на бял свят малко преждевременно — вероятно именно на това се дължи, че той не е така буден, както по-големия си брат. Междувременно наехме на Гай неколцина частни учители, един-двама от които го намираха за доста палав. Но кое дете в един или друг момент не слага жаби във ваната и не срязва на две връзките на обувките?

Както и предвиждахме, на девет години Гай постъпи в „Айсгарт“, а оттам — в „Хароу“. По онова време директор на училището беше преподобният пребендарий Антъни Уд и аз му напомних, че момчето е седмо поколение от рода Трентам, посещавало учебното заведение.

В „Хароу“ Гай бе отличник и в учението — в последния клас бе произведен ротен — и на боксовия ринг, където побеждаваше наред всичките си противници с едно-единствено изключение, в срещата с „Радли“^[2], където за съперник му се падна нигериец, който, както научих след време, бил на двайсет и пет-шест години.

Докривя ми, когато последния срок в училището не направиха Гай отговорник на класа. Доколкото разбрах, бил се запалил по прекалено много неща и от училищното ръководство сметнали, че това няма да бъде в негова полза. Е, и оценките му от изпитите можеха да са по-високи, но винаги съм смятала, че Гай е от децата, които са природно интелигентни, затова не са от най-прилежните в учението. Синът ми бе изненадан от доста пристрастната препоръка на директора, според когото някои от оценките му били твърде завишени, въпреки това беше приет във военната академия „Сандхърст“.

Там се прояви като отличен курсант, намираше време и да продължи с тренировките по бокс и стана шампион в средната категория. След две години, през юли 1916-а, завърши академията с прилични оценки и постъпи в някогашния полк на баща си.

Трябва да отбележа, че Джералд напусна Кралския стрелкови полк след кончината на баща си, за да се завърне в Бъркшир и да поеме фамилните имения. По време на принудителното си напускане бе с почетен чин полковник и мнозина го смятаха за следващия командващ на полка. Оказа се обаче, че е пренебрегнат заради някой си Данвърс Хамилтън, който дори не бе в Първи батальон. Макар и да не познавам въпросния господин, мнозина от офицерите изказаха мнението, че с назначаването му справедливостта е грубо погазена. Аз обаче бях повече от сигурна, че Гай ще защити семейната чест и с времето ще стане командващ на полка.

Джералд не участва пряко в Голямата война^[3], въпреки това в онези усилни години намери начин да служи на своята родина, като прие да бъде издигнат за Парламента от Западен Бъркшир, избирателен район, който в средата на XIX век, по времето на Палмърстън^[4], дядо му е представлявал като член на Либералната партия. Съпругът ми успя да спечели изборите цели три пъти — работеше прилежно за партията си от задните банки и постоянно показваше, че няма желание да заема един или друг политически пост.

След като бе произведен в чин, Гай бе пратен като младши лейтенант в Олдършот, където продължи обучението си, за да се подготви да замине при останалите от полка на Западния фронт. За по-малко от година се сдоби с втората нашивка и бе прехвърлен в Единбург, във Втори батальон, който след няколко седмици получи заповед да се прехвърли по море във Франция.

Междувременно Найджъл току-що бе приет в „Хароу“ и се опитваше да върви по стъпките на брат си, но се опасявам, че му липсваха неговите способности. През една от безкрайните ваканции, каквито напоследък дават на децата, той ми се оплака, че големите го биели. Казах му да се стегне и да се държи като мъж, защото — нека не забравя — сме във война. Изтъкнах и че не помня Гай да е допускал подобно нещо.

През дългото лято на 1917 година наблюдавах отблизо двамата си синове и не бих твърдяла, че докато бе в домашен отпуск, Гай се е радвал да бъде в компанията на Найджъл — направо не го понасяше. Все повтарях на Найджъл, че е длъжен да се стреми да си спечели уважението на своя по-голям брат, той обаче хукваше в градината и се криеше там с часове.

По време на отпуската му онова лято посъветвах Гай да посети дядо си в Йоркшир и дори намерих първо издание на „Невинни песни“, които синът ми да му подари, понеже знаех, че татко отдавна иска да ги има в сбирката си. След една седмица Гай се върна и потвърди, че наистина е спечелил благоволението на стареца, като му е подарил томчето на Уилям Блейк.

Подобно на всяка майка, и аз през онзи вдъхновяващ период от нашата история се притеснявах дали Гай ще се представи добре пред лицето на врага и накрая, ако е рекъл господ, ще се върне здрав и невредим у дома. Според мен съм в правото си да заявя с чиста съвест, че, както се оказа, никоя майка, колкото и горда да е тя, не би могла да мечтае за по-достоен син.

Съвсем млад Гай бе повишен в капитан, а след втората битка при Марна беше удостоен с Военен кръст. Според някои не му провървя — при повечко късмет е щял да бъде предложен за Викториански кръст. Въздържах се и не изтъкнах, че подобно предложение трябва да бъде подкрепено с подписа на командващия частта, а тъй като тази длъжност се заемаше от Данвърс Хамилтън, лесно обяснение е защо към сина ми бе проявена такава несправедливост.

Малко след сключването на примирието Гай се върна и бе зачислен към полковия гарнизон в Хаунслоу. Веднъж, докато той бе в отпуск, поръчах в „Спинк“ да гравират и върху Военния кръст, и върху умаленото копие на отличието инициалите му „ГФТ“. Междувременно, след като Джералд използва някои от връзките си, брат му Найджъл най-сетне бе приет в Кралската военна академия.

Сигурна съм, че докато беше в Лондон, Гай излизаше с момичета — то оставаше на неговата възраст да не излиза! — но бе наясно, че ожени ли се, преди да е навършил трийсет, това само ще подкопае шансовете му да се издигне в кариерата.

В края на седмицата водеше в Асхърст доста млади жени, аз обаче знаех, че не гледа сериозно на тях, пък и вече му бях харесала едно момиче от съседното село, което семейството ни познаваше отдавна. Нямаше титла, затова пък можеше да проследи родословното си дърво още от Нормандското нашествие. И още по-важно, от Асхърст чак до Хейстингс земите принадлежаха именно на родителите на девойката.

Ето защо Гай ме изненада много неприятно, когато в края на една седмица се появи заедно с момиче на име Ребека Салмън, което — направо не повярвах — по онова време живееше заедно с дъщерята на Харкорт-Браунови.

Както вече дадох да се разбере пределно ясно, не съм снобка. Но се опасявам, че госпожица Салмън е от момичетата, които, кой знае защо, изваждат на показ най-лошото у мен. Не ме разбирайте погрешно. Нямам нищо против хора, решили да се изучат. Всъщност дори подкрепям устрема им — стига той да е в разумни граници — същевременно обаче човек няма право да си въобразява, че щом се образова, това автоматично му осигурява място в обществото. Просто не понасям хора, които се представят за нещо, което не са, а още преди госпожица Салмън да е стъпила в Асхърст, аз долових, че идва тук с една-едничка цел.

Всички разбрахме, че Гай е увлечен — госпожица Салмън беше точно от тези момичета. В края на следващата седмица, когато останахме за малко насаме, успях да предупредя Гай, че не бива да допуска такива като госпожица Салмън да му завъртят главата, понеже синът ми е чудесна примамка за момичета от простолюдието.

Гай само се засмя и ме увери, че нямал сериозни намерения спрямо щерката на фурнаджията. Пък и, както ми напомни, не след дълго заминаваше за Пуна, където щяха да прехвърлят полка му, така че и дума не можело да става за брак. Ала очевидно усети, че страховете ми не са се разсеяли, защото помисли, помисли и добави: „Вероятно ще ти бъде любопитно да научиш, мамо, че госпожица Салмън вече излиза с един сержант от полка, с когото са си лика-прилика“.

След половин месец Гай наистина доведе в Асхърст госпожица Виктория Баркли, много по-подходяща партия. Познавах майка й от години и ако момичето нямаше още четири сестри и баща — обеднял архидякон, след време вероятно щеше да бъде точно жена за сина ми.

Да ви призная, подир онзи злощастен случай Гай нито веднъж не спомена в мое присъствие името на Ребека Салмън и когато след няколко месеца замина за Индия, аз реших, че никога повече няма да чуя за тая никаквица.

Когато най-сетне завърши „Сандхърст“, Найджъл не последва Гай в полка, понеже през двете години в Кралската военна академия беше станало повече от ясно, че не е роден за воин. Джералд успя да го уреди във фирма с борсови посредници в Сити, където един негов братовчед бе старши съдружник. Защо да си кривя душата, онова, което от време на време научавах, не бе особено насърчително, аз обаче веднъж подметнах на братовчеда на Джералд, че рано или късно ще опра до услугите на човек, който да се погрижи за акциите на дядото на Найджъл, и момчето започна да се издига бавно в служебната йерархия.

Някъде след около половин година подполковник сър Данвърс Хамилтън пусна в пощенската кутия на Честър Скуеър номер деветнайсет онова писмо до Джералд. Веднага щом Джералд ми каза, че Хамилтън искал да си поговорят на четири очи, усетих, че се задават неприятности. През годините съм се срещала с мнозина бойни другари от полка на Джералд и знаех прекрасно как да изляза на глава с тях. От друга страна, в личните въпроси Джералд е твърде наивен и винаги дава на другия предимството на съмнението. Веднага проверих ангажиментите на съпруга си в парламентарната група в Камарата на общините за следващата седмица и уговорих сър Данвърс да ни посети в шест часа вечерта в понеделник — знаех прекрасно, че заради задълженията си в Камарата на общините Джералд ще се види принуден да отмени в последния момент срещата.

Въпросния ден в пет и нещо следобед съпругът ми се обади по телефона, за да съобщи, че не може да се измъкне от заседанието, и предложи подполковникът да отидел в Парламента. Обещах да направя каквото мога. След час сър Данвърс се появи на Честър Скуеър. Извиних се, обясних, че съпругът ми е бил възпрепятстван да дойде, и го убедих да предаде, каквото има да предава, на мен. Когато подполковникът ми съобщи, че госпожица Салмън чакала дете, аз, естествено, го попитах какво общо има това с мен или с Джералд. Той се поколеба само миг и отсече, че баща на детето бил Гай. Веднага си дадох сметка, че ако позволим тази долна клевета да напусне пределите на страната и дори да стигне до ушите на другите офицери в Пуна, това само ще подкопае неимоверно шансовете на сина ми за по-нататъшно издигане. Отхвърлих начаса подобни твърдения като нелепи и също толкова бързо показах на сър Данвърс вратата.

Няколко седмици по-късно, докато играехме бридж у Силия Литълчайлд, тя се изпусна, че след като била надушила как първият й мъж й изневерява, била наела частен детектив — някой си Харис, който да го следи. Щом чух това, вече не бях в състояние да се съсредоточа върху играта — за ужас на своята партньорка.

Прибрах се и веднага потърсих името в телефонния указател на Лондон. Намерих го веднага: Макс Харис, частен детектив, работил навремето в Скотланд Ярд, разследва всякакви случаи. Подвоумих се няколко минути и накрая взех слушалката, за да кажа на телефонистката да ме свърже с Падингтън 3720. Почаках доста дълго, докато вдигнат.

— Харис — изсумтя някой без повече обяснения.

— Детективското бюро ли е? — попитах аз — идеше ми, още преди онзи да е отговорил, да му затръшна телефона.

— Да, драга госпожо, детективското бюро е — отвърна вече по-ентусиазирано гласът.

— Както личи, може би ще имам нужда от услугите ви. Обаждам се от името на една приятелка — добавих доста притеснена.

— На приятелка, значи — рече гласът. — Да, разбира се. Дали да не се срещнем?

— Но нека не е в кантората ви — настоях аз.

— Напълно ви разбирам, драга ми госпожо. Удобно ли ви е утре в четири следобед в хотел „Сейнт Агнес“ на Бюри стрийт?

— Да, удобно ми е — отговорих и тъкмо затворих, когато най-неочаквано се сетих, че онзи тип не ми знае името, а аз не знам как изглежда той.

Когато на другия ден отидох в „Сейнт Агнес“, ужасна тясна дупка веднага след Бромптън Роуд, минах няколко пъти по улицата, преди да се престраша да вляза във фоайето. На рецепцията се беше облегнал мъж на трийсет — трийсет и пет години. Изправи се веднага щом ме видя.

— Случайно да търсите господин Харис? — попита ме.

Кимнах, той побърза да ме заведе в кафенето, на маса чак в дъното. Едва след като седна срещу мен, се вгледах по-внимателно в него. Беше висок към метър и седемдесет и пет, бе набит, с тъмнокестенява коса и още по-тъмни мустаци. Беше облечен в кафяво карирано туидено сако и бледожълта риза, носеше тясна жълта вратовръзка. Тъкмо започнах да му обяснявам защо може би ще опра до услугите му, когато онзи започна да пука с пръстите първо на лявата, а сетне и на дясната ръка. Идеше ми да стана от масата и да си тръгна и вероятно щях да го направя, ако смятах, че ще намеря лесно по-приличен човек, който да изпълни задачата.

Наложи се и доста дълго да убеждавам Харис, че не възнамерявам да се развеждам. На оная първа среща му обясних възможно най-малко. Бях изумена, когато ми поиска чудовищното възнаграждение от пет шилинга на час, за да се заеме с разследването. Но реших, че нямам друг избор. Приех той да започне на другия ден и да се срещнем повторно след седмица.

От първия доклад на господин Харис научих, че според онези, които прекарват почти изцяло работното време в някаква кръчма на име „Мускетарят“ в Челси, баща на детето на Ребека Салмън бил Чарли Тръмпър и че ако го попитали ребром дали това отговаря на истината, той дори не опитвал да отрече. Сякаш за да го докаже, броени дни след раждането на детето те с госпожица Салмън се били оженили без излишен шум в гражданското на Челси.

Господин Харис обясни и че не е представлявало трудност да се сдобие с акта за раждане на детето. Той потвърждаваше, че Даниъл Джордж Тръмпър е син на Ребека Салмън и на Чарли Джордж Тръмпър, живеещи на Челси Терас номер сто четирийсет и седем. Направи ми впечатление и че момчето е кръстено на двамата си дядовци. В следващото писмо до Гай приложих и препис от акта за раждане. Съобщих му и някои дребни подробности за сватбата и че подполковник Хамилтън е бил назначен за председател на управителния съвет на „Тръмпър“, бях ги научила от Харис. Да ви призная, смятах, че съм приключила с въпроса.

След половин месец обаче получих писмо от Гай, което очевидно се беше разминало с моето. В него той обясняваше, че сър Данвърс е влязъл във връзка с командващия на полка полковник Форбс, който решил, че Гай е застрашен от съдебен иск за неспазено обещание, затова го изправил пред нещо като другарски съд, състоящ се от неколцина полкови офицери — да обяснява какви отношения е имал с госпожица Салмън.

Без да губя и миг, седнах и написах на полковник Форбс дълго-предълго писмо: Гай явно не бе в положение да представи всички доказателства, до които бях успяла да се добера. Отново приложих препис от акта за раждане, та полковникът да разбере веднъж завинаги, че синът ми не е имал нищо общо с тая Салмън. Без всякакви угризения на съвестта добавих уточнението, че подполковник Хамилтън е назначен за председател на управителния съвет на магазините на Тръмпър, длъжност, за която със сигурност се полага някакво парично възнаграждение. Защо да крия, дългите листове със сведения, които господин Харис ми предоставяше всяка седмица, се оказаха изключително ценни.

За известно време животът се върна в обичайното си русло. Джералд беше погълнат от задълженията си в парламента, аз пък се занимавах с дреболии от рода на това да подбера църковен настоятел на новия свещеник и хората, с които ще играя бридж.

Работата обаче се оказа по-дебела, отколкото си мислех: съвсем случайно разбрах, че вече не сме в списъка на гостите, поканени на венчавката на Дафни Харкорт-Браун с маркиз Уилтшир. Е, да, Пърси нямаше да е никакъв маркиз, ако баща му и брат му не бяха пожертвали живота си на Западния фронт. Но от хора, присъствали на церемонията, разбрах, че подполковник Хамилтън и Тръмпърови са били и в „Сейнт Маргарет“, и на гощавката след това.

През това време господин Харис ме държеше в течение за Тръмпърови и за тяхната разрастваща се търговска империя. Да ви призная, никога не съм се вълнувала от търговски сделки, това бе свят, напълно чужд за мен. И все пак не спрях частния детектив, когато той се впусна да ми дава полезни сведения за противниците на Гай.

След няколко седмици получих от полковник Форбс бележка, с която той ми благодареше за писмото, но ако не броим това, не знаех нищо за несретите на Гай. Ето защо реших, че всичко е наред и че скалъпените небивалици на подполковник Хамилтън са получили презрението, което заслужават.

После една юнска сутрин следващата година мъжът ми Джералд беше повикан в Министерството на войната — той реши, че е свързано с някакви обичайни парламентарни дела.

Следобед се прибра най-неочаквано на Честър Скуеър и ме накара да седна и да изпия чаша голямо уиски, подир което каза, че имал да ми съобщава неприятни новини. Рядко съм го виждала толкова мрачен и се запитах какво ли толкова го е принудило да се върне вкъщи посред бял ден.

— Гай е напуснал полка — оповести свъсен Джералд. — Връща се в Англия веднага щом оформят книжата.

— Как така се връща? — изумих се аз.

— Не ми посочиха причина — отвърна мъжът ми. — Днес сутринта ме повикаха в Министерството на войната, при Били Кътбърт, който също беше навремето в нашия полк. Та той ми съобщи, че ако Гай не бил напуснал полка, са щели да го разжалват. Помоли да си остане между нас.

 

 

Докато чаках Гай да се прибере в Англия, отново прегледах най-внимателно всички предоставени от господин Харис сведения — колкото и дребни и незначителни да ми се струваха те — за бързо разрастващата се империя на Тръмпър. Сред купищата страници, с които частният детектив ме отрупваше — безспорно за да оправдае чудовищното си възнаграждение — се натъкнах на нещо, което, както подозирах, бе важно за Тръмпърови точно толкова, колкото за мен — доброто име на сина ми.

Поразпитах където трябва, една неделна сутрин огледах имота и в понеделник се обадих по телефона на посредническа фирма „Савил“, за да кажа, че съм готова да купя въпросния имот за две хиляди и петстотин лири стерлинги. По-късно същата седмица посредникът ме потърси, за да ми съобщи, че някой — както реших, Тръмпърови — бил предложил три хиляди.

— Аз давам четири хиляди — оповестих и затворих.

По-късно същия следобед посредниците потвърдиха, че вече съм собственица на трийсет и седемте жилища, разположени на Челси Терас, от номер двайсет и пет до номер деветдесет и девет. Увериха ме, че веднага ще уведомят представителя на Тръмпър коя е новата му съседка.