Джефри Арчър
Търговецът (19)

19.

Докато седях сам на пейката на Челси Терас и гледах магазина със сенник, на който пишеше „Тръмпър“, в съзнанието ми изникнаха хиляди въпроси. После видях Дебелата фукла — по-точно, стори ми се, че е тя, защото по време на отсъствието ми бе станала жена. Къде се бяха дянали плоската гръд, тънките като клечки крака, да не говорим пък за сипаничавото лице? Сигурно щях да се усъмня, че е тя, ако не бяха блесналите й кафяви очи.

Влезе право в магазина и заговори с мъжа, който се държеше като управител. Видях как той клати глава, после Фуклата се обърна към двете момичетата зад щанда, които сториха същото. Сви рамене, отиде при касата и се зае да брои дневния оборот.

Цял час преди да се появи Беки, бях наблюдавал управителя и да ви призная, той се справяше доста добре, макар вече да бях забелязал доста дребни нещица, които можеха да се направят, та продажбите да се увеличат: щандът например можеше да се премести в дъното на магазина, а отпред на тротоара можеха да се сложат няколко щайги с плодове и зеленчуци, които да примамват купувачите. „Човек трябва да си рекламира стоката, вместо да стои със скръстени ръце и да чака хората да я видят“, все повтаряше навремето дядо. Въпреки това продължих да седя търпеливо на пейката, докато продавачите не се заеха да опразват рафтовете и да се готвят да затварят.

След няколко минути Беки излезе на улицата и започна да се озърта, все едно чакаше някого. Младежът, който сега държеше катинар и ключ, също излезе от магазина и кимна по посока към пейката, на която седях. Беки за пръв път погледна към мен.

Още щом ме видя, аз скочих и притичах през улицата. Известно време и двамата мълчахме. Идеше ми да я прегърна, накрая обаче само се здрависахме, и то доста хладно, и аз попитах:

— Та какво става тук?

— Така и не намерих друг, който да ми доставя безплатни понички — отвърна Беки, сетне ми обясни как е продала фурната и сме станали собственици на магазина на Челси Терас номер сто четирийсет и седем.

След като продавачките и управителят си тръгнаха, Беки ми показа и жилището. Направо не можех да повярвам на очите си: баня с тоалетна, кухня с прибори и съдове, хол с фотьойли и маса и спалня, да не говорим пък за леглото, което очевидно нямаше да се разпадне, ако седнеш на него.

Отново ми се прииска да прегърна Беки, но вместо това само я поканих на вечеря, тъй като исках да й задам още стотици въпроси.

— Извинявай, но нека не е днес — отвърна тя, а аз отворих пакета и се заех да разопаковам багажа. — Довечера съм на концерт с един господин, мой приятел.

Каза още две-три думи за картината на Томи, после се усмихна и си тръгна. Най-неочаквано отново останах сам.

Свалих си сакото, запретнах ръкави, слязох долу в магазина и няколко часа размествах нещата, докато те се озоваха на местата, където ги исках. След като изнесох и последната щайга, бях толкова капнал от умора, че както бях с дрехите, се свлякох на леглото и подремнах. Дори не дръпнах пердетата, за да съм сигурен, че няма да се успя и ще стана в четири сутринта.

На другата сутрин се приготвих набързо, развълнуван от мисълта, че ще се върна на тържище „Ковънт Гардън“, където не бях стъпвал от близо две години. Пристигнах няколко минути преди управителя, Боб Мейкинс, който, както бързо се уверих, се оправяше чудесно. Примирих се, че ще ми трябват няколко дни, докато разбера кои търговци на едро се снабдяват от най-добрите селяни, кои имат връзки по доковете и пристанищата, кои предлагат най-разумни цени и най-важното, кои няма да ти обърнат гръб в дни, когато стоките наистина не достигат. Тези проблеми очевидно не притесняваха Боб, докато той кръжеше бавно из тържището и избираше стоката.

Магазинът ми хареса още от мига, когато отворихме онази сутрин, моята първа сутрин. Трябваше ми известно време, докато свикна, че Боб и момичетата ме наричат „драги ми господине“, но те не свикнаха по-бързо от мен с това, че съм преместил щанда в дъното и трябва да изнасят щайгите на тротоара още преди клиентите да са се събудили. Но дори Беки се съгласи, че добре сме се сетили да слагаме стоката направо под носа на потенциалните купувачи, макар и да се опасяваше, че местните власти ще възроптаят.

— Само не ми казвай, че в Челси не разбират от търговия — подметнах аз.

След месец вече познавах по име всеки редовен клиент, а след два бях наясно кой какво обича и какво мрази, кой какъв е по характер и всичко за особняците. В края на всеки ден, след като управителят и продавачките си тръгнеха, често прекосявах улицата, сядах на пейката и просто наблюдавах живота по улицата. Не след дълго си дадох сметка, че ябълката си е ябълка, независимо кой иска да отхапе от нея, и че Челси Терас не се отличава особено от Уайтчапъл, що се отнася до това да разбираш потребностите на клиентите: вероятно точно тогава ми хрумна, че бих могъл да купя и втори магазин. А защо да не купя? „Тръмпър“ бе единственият магазин на Челси Терас, пред който редовно ще виеше опашка.

Междувременно Беки продължаваше да учи в университета и все се опитваше да ме запознае със своя приятел. Да ви призная, стараех се всячески да предотвратя срещата с Трентам, понеже не исках да си имам вземане-даване с мъжа, за когото бях убеден, че е убил Томи.

Накрая вече не знаех какво извинение да си измисля и склоних да вечеряме заедно. Когато Беки влезе в ресторанта заедно с Дафни и Трентам, съжалих, че изобщо съм приел да прекарам вечерта с тях. Чувствата очевидно бяха взаимни, защото върху лицето на Трентам се четеше същата омраза, каквато и аз изпитвах към него, макар че приятелката на Беки — Дафни, се опитваше да се държи много дружелюбно. Беше хубаво момиче и, естествено, мнозина мъже копнееха да чуят сърдечния й смях. Аз обаче никога не съм си падал по синеоките къдрокоси блондинки. Само от благоприличие се преструвах, че срещам за пръв път през живота си Трентам. Това бе една от най-нещастните вечери в моя живот: идеше ми да разкажа на Беки всичко, което знам за този негодник, но, докато ги гледах, се убедих, че каквото и да й разкрия, това няма да й повлияе. Стана ми особено неприятно, когато ни в клин, ни в ръкав Беки ми се накара. Само наведох глава и си гребнах от граха.

Съквартирантката на Беки — Дафни Харкорт-Браун, продължи да прави всичко по силите си, за да поразведри обстановката, но дори Чарли Чаплин не би изтръгнал и усмивчица от нас тримата.

Малко след единайсет поисках сметката и подир няколко минути всички излязохме от ресторанта. Оставих Беки и Трентам да избързат напред с надеждата, че така ще се измъкна по-лесно, ала за моя изненада тая хитруша Дафни също тръгна с мен, уж искала да види какви промени съм направил в магазина.

Още щом отключих, тя ми зададе въпрос, от който се убедих, че не й убягва почти нищо.

— Влюбен си в Беки, нали? — рече Дафни някак делово.

— Да — потвърдих простодушно и разкрих чувствата си, нещо, което за нищо на света не бих направил пред близък човек.

Вторият й въпрос ме изненада още повече.

— А откога познаваш Гай Трентам?

Докато се качвахме по стълбите към тясното ми жилище, й обясних, че сме воювали заедно на Западния фронт, но тъй като сме с различни чинове, пътищата ни рядко са се кръстосвали.

— Защо тогава ти е толкова неприятен? — попита Дафни, след като седна срещу мен.

Отново се поколебах, ала и този път най-неочаквано ме плисна необуздан гняв и аз разказах какво ни се е случило на нас с Томи, когато сме се опитвали да се доберем до нашите окопи, и как съм убеден, че Гай Трентам е застрелял най-добрия ми приятел.

Известно време и двамата мълчахме, сетне аз добавих:

— За нищо на света не казвай на Беки какво съм споделил с теб, защото нямам доказателства.

Младата жена кимна и се впусна да ми разправя за единствения мъж в живота й, сякаш за да отговори на доверието с доверието и да скрепи с разменените тайни нашето приятелство. От сто километра си личеше, че е влюбена до уши в този мъж, и аз наистина се трогнах. Когато към полунощ стана да си ходи, Дафни се зарече да прави, да струва, но да ускори отстраняването на Гай Трентам. Помня много добре, че се изрази точно така: „отстраняването“, понеже се наложи да я питам какво точно иска да каже. Тя ми обясни и така аз получих първия си урок заедно с предупреждението, че Беки е много по-напред от мен, понеже не е пропиляла на вятъра последните десет години от живота си.

Вторият ми урок се състоеше в това да разбера защо по време на вечерята в ресторанта Беки ми се е скарала. Идеше ми да възроптая, задето е толкова самонадеяна, но после си дадох сметка, че е права.

Следващите няколко месеца се виждахме доста често с Дафни, макар че Беки така и не разбра какви точно са отношенията ни. Дафни ме научи на много неща за новите ми клиенти. Дори ме водеше по магазини за мъжко облекло, по галерии и театри в Уест Енд, там гледах пиеси, които ми харесаха, макар в тях да не участваха танцьорки. Спрях я в устрема й само когато се опита да ме убеди в неделя следобед да не съм ходел на мачовете на „Уест Хам“ и да съм гледал срещите на отбор по ръгби с името „Куинс“. Ала именно благодарение на Дафни, която ме заведе в Националната галерия с нейните пет хиляди платна, у мен се зароди любов, оказала се по-скъпа и от любовта към жена. След броени месеци вече не Дафни, а аз я мъкнех по последните изложби: Реноар, Мане и дори един млад испанец, Пикасо, който бе започнал да привлича вниманието на каймака на лондонското общество. Таях надежда, че Беки ще оцени промяната в мен, тя обаче се беше прехласнала по капитан Трентам и беше сляпа за всичко останало.

Пак по настояване на Дафни започнах да чета два всекидневника. Тя ми избра „Дейли Експрес“ и „Нюз Кроникъл“, случваше се, ако ме покани на Лаундс Скуеър, да прегледам и някой брой от списания „Пънч“ и „Странд“. Започнах да научавам кой кой е и какво е направил, и на кого. Дори когато посетих за пръв път „Сотби“, видях с очите си как едно ранно платно на Констабъл се продаде за рекордната цена от деветстотин гвинеи, повече, отколкото струваше магазин „Тръмпър“ заедно с цялото оборудване. Признавам, нито този великолепен селски пейзаж, нито което и да е друго платно, на което съм се натъквал по галериите и по търговете с произведения на изкуството, можеха да се мерят с моята гордост — картината на Томи, на която бяха изобразени Богородица и Младенецът и която още висеше над леглото ми.

Когато през януари 1920 година Беки представи отчета за първата година, си дадох сметка, че желанието да притежавам втори магазин вече не е само празна мечта. Сетне най-неочаквано за продан бяха обявени два магазина, и то само за месец. Незабавно заръчах на Беки да прави, да струва, но да намери пари, с които да ги купим.

Малко по-късно Дафни ми довери под сурдинка, че Беки срещала значителни трудности в набавянето на необходимата сума, и макар да не казах нищо, очаквах всеки момент тя да ми заяви, че пари няма, особено като се има предвид, че бе напълно погълната от Трентам и от предстоящото му заминаване за Индия. В деня, когато той се качи на кораба, Беки ми заяви, че са се сгодили: идеше ми да му прережа гърлото — първо неговото, а после и своето — Дафни обаче ме увери, че в Лондон имало доста млади дами, които по едно или друго време са живели с илюзията, че ще се омъжат за Гай Трентам. Ала Беки бе толкова сигурна в намеренията му, че аз не знаех на коя от двете да вярвам.

Следващата седмица в магазина влезе някогашният ми командващ — жена му му бе дала списък с покупките. Никога няма да забравя как извади от джоба на сакото си портфейл и затърси дребни. Дотогава изобщо не ми беше хрумвало, че и един подполковник може да живее в реалния свят. Въпреки това той си тръгна с обещанието да ми запази два билета от по десет шилинга за бала на полка и си удържа на думата.

Еуфорията — друга думичка, която усвоих от Дафни Харкорт-Браун — от срещата с подполковника трая, има-няма, едно денонощие. После Дафни ми каза, че Беки чакала дете. Първата ми реакция бе да съжаля, че не съм му теглил куршума на Трентам още на Западния фронт, вместо да му спасявам живота. Предполагах, че тоя проклетник ще се върне незабавно от Индия, за да се ожени за Беки преди раждането на детето. Беше ми страшно неприятно, че отново ще нахълта в живота ни, но това бе единственото, което истинският мъж можеше да направи, в противен случай Беки щеше да бъде дамгосана до гроб.

Някъде по това време Дафни обясни, че ако изобщо се надяваме да си издействаме заем от някоя банка, трябва да си намерим човек, който да ни представлява. Сега полът на Беки се бил опълчил — друга от думичките, които Дафни употребяваше — срещу самата нея, макар че тя бе достатъчно добра да не споменава как моят неграмотен говор пък се е опълчил срещу мен.

Докато се прибирахме от бала на полка, Беки спомена мимоходом на Дафни как била решила, че именно подполковникът е човекът, който ще ни представлява, ако тръгнем да просим по банките пари. Не посрещнах предложението й особено възторжено, след разговора си с жената на подполковника обаче тя настоя да отидем у тях и да изложим пред него случая.

Послушах я и за мое изумление след десет дни получихме писмо, с което подполковникът прие предложението ни.

Няколко дни по-късно Беки си призна, че чака дете. От този миг нататък се интересувах живо дали Беки има някакви вести за намеренията на Трентам. С ужас установих, че тя дори не му е съобщила за детето, макар че вече бе в четвъртия месец. Накарах я да се закълне, че още същата вечер ще му пише, макар че Беки отказа най-категорично да го заплаши със съд, задето не е спазил даденото обещание. На другия ден Дафни ме увери, че е видяла от кухненския прозорец как Беки пуска писмото в пощенската кутия.

Уговорих си среща с подполковника и го предупредих, че Беки е бременна, преди това да е станало очевидно за цял свят. Той каза само загадъчното: „Остави Трентам на мен“.

След месец и половина Беки сподели, че и досега няма вест от този мръсник, и аз за пръв път усетих, че тя изстива към него.

Дори й предложих да се оженим, ала Беки не погледна сериозно на това, въпреки че никога през живота си не съм бил по-искрен. Нощем лежах буден и умувах какво още да направя, за да й докажа, че съм достоен за нея.

Седмиците минаваха и ние с Дафни обграждахме с все по-големи грижи Беки, която от ден на ден заприличваше все повече на изхвърлен на брега кит. И досега не беше получила писмо от Индия, ала много преди да се роди детето, бе престанала да споменава името „Трентам“.

Още щом зърнах Даниъл, ми се прииска да бъда негов баща и бях неописуемо щастлив, когато Беки сподели как се надявала, че още я обичам.

Надявала се, моля ви се!

След седмица се оженихме, подполковникът, Боб Мейкинс и Дафни се съгласиха да станат кръстници на детето.

Следващото лято се венчаха и Дафни и Пърси, но не като нас в гражданското отделение на Челси, а в „Сейнт Маргарет“ в Уестминстър. Затърсих с поглед госпожа Трентам колкото да видя как изглежда, после обаче се сетих как Пърси е споменал, че тя не е сред поканените.

Даниъл растеше като полско цвете и бях трогнат, че сред първите думички, които малчуганът повтаряше и повтаряше, е „тате“. Въпреки това се питах кога ли ще се наложи да седнем и да му кажем истината. „Копеле“ — каква ужасна дамга за невинно дете, принудено да живее с нея.

— Засега можем да не се притесняваме за това — настояваше Беки, аз обаче се страхувах какво ще стане, ако продължаваме да мълчим — доста хора в квартала вече знаеха истината.

Сал ми писа от Торонто, за да ми честити сватбата, а също да ми съобщи, че самата тя е престанала да ражда. Беше богобоязлива католичка, но и на нея явно й бяха предостатъчни четири деца: две момичета, Морийн и Бабс, и две момчета, Дейвид и Рекс. Сестра ми пишеше още, че мъжът й бил повишен и сега бил представител на търговско дружество „Е. П. Тейлър“ за района, така че като теглим чертата, те очевидно бяха добре. Сал не споменаваше нито веднъж в писмата си Англия или че й се иска да се върне в своята родина. То оставаше да й се иска — вероятно единственото, което помнеше от нея, бе как сме спали по трима души на едно легло, как баща ни вечно е бил пиян и храната никога не е достигала, така че не я винях.

Сал ме укоряваше, че допускам Грейс да е много по-редовна с писмата. Добавяше, че не съм могъл да се оправдавам с прекалена заетост, понеже Грейс имала още по-малко време и от мен, все пак беше главна сестра в лондонска университетска болница. След като Беки прочете писмото и кимна в знак на съгласие, започнах да се старая повече и през следващите няколко месеца да пиша по-често.

Кити наминаваше редовно през Челси Терас, но колкото да изврънка от мен още и още пари — всеки път сумите, които искаше, ставаха все по-големи. Сестра ми обаче внимаваше Беки да не е наблизо. Колкото и нахална да бе, успявах да й дам пари.

Умолявах я да си намери работа, дори й предложих да я назнача при мен, тя обаче ми обясни, че просто не й понасяло да работи. Разговорите ни всъщност продължаваха броени минути, защото веднага щом си получеше парите, Кити бързаше да си тръгне. Давах си сметка, че магазините ми стават все повече и заради това ще ми бъде все по-трудно да убедя сестра си най-после да се погрижи за себе си, а след като ние с Беки се нанесохме в новата къща на Гилстън Роуд, Кити дори зачести с посещенията.

Въпреки усилията на Сид Рексол да попречи на желанието ми да се опитам да купя всеки магазин наоколо, обявен за продан — още преди да се натъкна на наистина сериозна съпротива, успях да се сдобия с още седем — сега бях отправил поглед към номера от двайсет и пети до деветдесет и девети: жилищни сгради, които смятах да имам още преди Рексол да е усетил какво съм намислил, да не говорим пък за мечтата ми някой ден да притежавам номер едно на Челси Терас, който заради разположението си оставаше жизненоважен в дългосрочните ми намерения да изкупя всички магазини по улицата.

През 1922 година всичко вървеше по вода и аз вече чаках с нетърпение Дафни да се прибере от медения си месец, за да й разкажа какво съм постигнал в нейно отсъствие.

През седмицата, когато се върна в Англия, Дафни ни покани с Беки на вечеря в новия си дом на Итън Скуеър. Изгарях от желание да чуя всички новини, знаех и че тя ще се зарадва много, задето вече притежаваме осем магазина, нова къща на Гилстън Роуд и всеки момент ще добавим към имуществото си цяло каре с жилищни сгради. Бях наясно обаче кой ще бъде първият й въпрос, след като прекрачим нейния праг, и вече бях готов с отговора: „Ще ми трябват още десет години, докато изкупя всички магазини, стига да ми обещаеш, че няма да има потопи, епидемии от чума или войни“.

Тъкмо преди да тръгнем с Беки за вечерята у нашите приятели, в пощенската кутия на Гилстън Роуд номер единайсет се получи писмо.

То падна върху изтривалката, но дори отдалеч познах дръзкия почерк. Разкъсах плика и зачетох какво ми е написал подполковникът. Изведнъж ми призля — не проумявах защо ни в клин, ни в ръкав се оттегля от търговското ни дружество.