Джефри Арчър
Търговецът (18)

18.

Подполковникът се забавляваше искрено, докато гледаше как Чарли снове от магазин на магазин и се опитва да държи под око целия персонал, като същевременно се мъчи да насочи силите си към магазините, които не носеха добра възвръщаемост на вложените в тях средства. Но пред каквито и проблеми и трудности да се изправяше, Чарли не бе в състояние да устои на изкушението поне за малко да застане зад щанда в магазина за плодове и зеленчуци, който си оставаше негова гордост и радост. Всеки ден Боб Мейкинс отпускаше на своя шеф по един час, през който той да си представя, че отново стои на ъгъла на Уайтчапъл Роуд и свалил сакото и запретнал ръкави, продава стоката върху сергията на дядо си.

— Четвъртинка домати, малко зелен фасул и обичайната половинка моркови, госпожо Саймъндс. Не съм пропуснал нищо, нали? — попита и този път Чарли.

— Не, не. Много ви благодаря, господин Тръмпър. Как е жена ви?

— Никога не се е чувствала по-добре.

— Кога чакате детето?

— Ако се вярва на лекаря, след около три месеца.

— Напоследък не ви заварвам често зад щанда в магазина.

— Обслужвам само важните клиенти, слънчице — отвърна Чарли. — В края на краищата вие сте сред първите ми постоянни клиенти.

— Така си е. Сключихте ли сделката за жилищните сгради, господин Тръмпър?

Чарли тъкмо връщаше рестото на госпожа Саймъндс и бе доста изненадан от въпроса й, което не успя да прикрие.

— Жилищните сгради ли?

— Да, господин Тръмпър. Карето от двайсет и пети до деветдесет и девети номер.

— Защо питате, госпожо Саймъндс?

— Защото не само вие проявявате интерес към тях.

— Откъде знаете?

— Знам, защото миналата неделя сутринта видях младеж, който стоеше с връзка ключове пред входа на жилищата.

Чарли се сети, че семейство Саймъндс живее в другия край на улицата, точно срещу главния вход на жилищните сгради.

— Имаше ли още някой освен младежа?

— Да. Видях как пред входа спира кола, но после мъжът ми реши, че неговата закуска е по-важна от моето любопитство, та не забелязах кой слиза от автомобила.

Чарли продължи да гледа втренчено госпожа Саймъндс, докато тя взимаше покупките. После му махна бодро за довиждане и излезе от магазина.

 

 

Въпреки бомбата, пусната от госпожа Саймъндс, и усилията на Сид Рексол да го спре, Чарли продължи да обмисля следващата покупка. Благодарение на бдителността на майор Арнолд, съчетана с вътрешната информация на господин Краудър и заемите, отпускани от господин Хадлоу, в края на юли младежът купи още един магазин — този път на номер трийсет и девет, за дамско облекло. На заседанието на управителния съвет през август Беки предложи майор Арнолд да бъде повишен в заместник изпълнителен директор, който да отговаря за Челси Терас и за всичко, което става на улицата.

От известно време Чарли се нуждаеше отчаяно от още един чифт очи и уши и понеже Беки по цял ден бе на работа в „Сотби“, Арнолд бе започнал да изпълнява безупречно тази задача. Радостен, подполковникът помоли Беки да отрази в протокола, че заседанието потвърждава назначението на майора. Продължиха да разглеждат спокойно точките в дневния ред, докато Хамилтън не попита:

— Други въпроси?

— Да — отвърна Чарли. — Какво става с жилищните сгради?

— Както ми наредихте, предложих цена от две хиляди лири стерлинги — отвърна Краудър. — Посредникът обеща да препоръча на клиентите да приемат, но още не съм сключил сделката.

— Защо? — учуди се Чарли.

— Защото днес сутринта Савил звънна да ми съобщи, че за имота са предложили цена, много по-висока, отколкото са очаквали, нещо, за което трябвало да известя управителния съвет.

— Да, трябва да бъдем в течение — съгласи се Чарли. — Но колко са предложили? Ето това ме вълнува.

— Две хиляди и петстотин лири стерлинги — уточни Краудър.

Всички около заседателната маса мълчаха дълго.

— Как, по дяволите, смятат да си върнат такова вложение! — възкликна накрая Хадлоу.

— Не могат да си го върнат — рече Краудър.

— Предложи три хиляди лири стерлинги.

— Моля? — подвикна председателят на управителния съвет и всички се извърнаха към Чарли.

— Казах, предложи им три хиляди лири стерлинги — повтори младежът.

— Но само преди няколко седмици стигнахме до единодушното мнение, че две хиляди лири са прекалено много — напомни Беки. — Как така апартаментите изведнъж са поскъпнали толкова много?

— Те струват точно толкова, колкото си готов да броиш за тях — отвърна мъжът й. — Затова нямаме избор.

— Но, господин Тръмпър… — намеси се Хадлоу.

— Ако накрая изкупим всички имоти по улицата, но не успеем да се сдобием с тези сгради, всичко, за което съм работил, ще отиде на вятъра. Нямам намерение да залагам на карта всичко това само заради някакви си три хиляди, или както го виждам аз, за петстотин лири стерлинги.

— Да, но можем ли точно сега да си позволим такава голяма сума? — попита подполковникът.

— Пет от магазините са на печалба — напомни Беки, след като провери отчетите. — Два са изравнили приходите и разходите и само един продължава да работи на загуба.

— Трябва да имаме смелостта да вървим напред — отсече Чарли. — Да купим жилищните сгради, да ги разрушим и на тяхно място да построим пет-шест магазина. За нищо време ще си върнем вложените средства и ще започнем да печелим.

Краудър поизчака останалите да осмислят стратегията на Чарли, сетне попита:

— Какво е решението на управителния съвет?

— Моето мнение е, че трябва да предложим три хиляди лири стерлинги — оповести подполковникът. — Както изтъкна изпълнителният директор, трябва да гледаме напред, но само ако банката реши, че може да ни подкрепи. Господин Хадлоу?

— В момента можете да си позволите да заделите три хиляди лири стерлинги — отговори директорът на банката, след като прегледа цифрите. — Така обаче ще изчерпите възможностите да теглите още заеми, което ще рече, че в обозримо бъдеще няма да можете да купувате други магазини.

— Нямаме избор — натърти Чарли, вторачен в Краудър. — Още някой е хвърлил око на жилищните сгради, а на този етап не бива да допускаме конкуренцията да се добере до тях.

— Добре. Ако това е решението на управителния съвет, по-късно днес ще се опитам да сключа сделката и да купя сградите за три хиляди лири стерлинги.

— Според мен управителният съвет иска от вас точно това — потвърди председателят, след като огледа присъстващите. — Ако няма други въпроси, обявявам заседанието за закрито.

След края на заседанието подполковникът дръпна Краудър и Хадлоу встрани.

— Тая работа с жилищата не ми харесва. Не е зле да разберем как така като гръм от ясно небе се появява втори кандидат за тях.

— Съгласен съм — подкрепи го Краудър. — Инстинктът ми подсказва, че Сид Рексол и неговият комитет на собственици на магазини се опитват да попречат на Чарли да купи карето.

— Едва ли — възрази младежът, който също беше дошъл при тях. — Съмнявам се Сид да е решил да купи сградите, той няма кола — добави той тайнствено. — При всички положения, и да се скъсат, и Сид Рексол, и приятелчетата му не могат да съберат две хиляди и петстотин лири стерлинги.

— Значи смяташ, че зад предложението стои предприемач, решил да строи на Челси Терас, така ли? — попита директорът на банката.

— По-вероятно става въпрос за инвеститор, който е разбрал за дългосрочните ви намерения и е намислил да купи жилищните сгради, за да ви накара след време да платите скъпо и прескъпо за тях — отвърна Краудър.

— Не знам за кого става въпрос — рече Чарли, — сигурен съм обаче, че взехме правилното решение: да предложим повече пари, отколкото дава той.

— Съгласен съм — подкрепи го подполковникът. — Краудър, съобщи ми веднага щом сключиш сделката. А сега трябва да бързам. Поканил съм на обяд в клуба една доста специална дама.

— Познаваме ли я? — полюбопитства Чарли.

— Дафни Уилтшир.

— Предай й много поздрави от мен — намеси се Беки. — Кажи й, че очакваме с нетърпение да вечеряме заедно следващата сряда.

Подполковникът вдигна шапка по посока на Беки и остави четиримата си колеги да изказват още и още предположения кой ли още проявява интерес към сградите.

Заседанието бе продължило по-дълго от предвиденото, затова подполковникът бе успял да гаврътне само едно уиски, когато Дафни дойде във Военния клуб. Той я заведе в Дамския салон. Младата жена наистина бе понапълняла, но Хамилтън не смяташе, че от това изглежда по-зле.

Поръча за гостенката джин с тоник, а тя забъбри колко весело е било в Америка и колко горещо в Африка. Подполковникът обаче подозираше, че Дафни е дошла да поговорят за съвсем друг континент.

— Ами Индия? — попита той накрая.

— Е, там не е толкова хубаво — отвърна младата жена, после замълча и отпи от джина с тоника. — Всъщност е ужасно.

— Виж ти! Пък на мен тамошните жители винаги са ми се стрували доста дружелюбни — рече Хамилтън.

— Да, не местните жители, а друг ни развали настроението — отвърна Дафни.

— Трентам ли?

— То се знае!

— Не е ли получил писмото ти?

— Получил го е, но оттогава, подполковник, са се случили доста неща. Сега наистина съжалявам, че не се вслушах в съвета ви и не преписах дума по дума вашето писмо, с което да го предупредя, че ако ме попитат, ще бъда длъжна да потвърдя как именно Трентам е баща на Даниъл.

— Но защо? Защо сте размислили и не сте пратили писмото в първоначалния му вид?

Дафни изпи на един дъх джина.

— Извинявайте, подполковник, но имах нужда от това. И така, когато ние с Пърси пристигнахме в Пуна, първото, което командващият Ралф Форбс ни каза, бе, че Трентам е напуснал полка.

— Е, това го разбрах и от писмото ви. — Хамилтън остави вилицата и ножа. — Но защо — ето какво искам да знам.

— Както Пърси разбра по-късно, заради проблем с жената на коменданта, никой обаче не искаше да ни каже повече подробности. Темата очевидно е табу… офицерите отказват да разговарят за нея в клуба.

— Ах, негодникът му с негодник! Само да ми…

— Напълно съгласна съм с вас, подполковник, но нека ви предупредя — това не е най-лошото.

Хамилтън поръча още един джин с тоник за своята гостенка и уиски за себе си, после Дафни продължи:

— В края на миналата седмица посетих Асхърст и майор Трентам ми показа писмото, с което Гай обяснява на майка си защо се е видял принуден да напусне Кралския стрелкови полк. Твърди, че го е направил, защото вие сте писали на полковник Форбс и сте натопили Гай, че именно от него е заченала „една уличница от Уайтчапъл“. Видях с очите си думите — точно това е написал.

Подполковникът се вбеси дотолкова, че страните му пламнаха.

— „А времето доказа по безспорен начин, че баща на детето е Тръмпър.“ Ето какво разпространява Трентам.

— Този човек няма ли съвест?

— Явно не — потвърди Дафни. — По-нататък пише в писмото до майка си, че Чарли Тръмпър ви е наел, за да си държите устата затворена. Точният израз, който е употребил, е „купил го е за трийсет сребърника“.

— Заслужава да го скъсам от бой.

— С вас ще се съгласи дори майор Трентам. Но аз се страхувам не толкова за вас или за Беки, а за самия Чарли.

— Защо?

— Преди да си тръгнем от Индия, Трентам и Пърси отидоха сами в офицерския клуб и там Трентам се заканил, че Тръмпър ще съжалява за това до края на живота си.

— За какво? В какво го обвинява?

— Пърси задал същия въпрос и Гай отвърнал, че Тръмпър ви е подкупил, за да разчисти стари сметки.

— Не е вярно!

— Пърси казал същото, но онзи не искал и да чуе.

— Какво все пак е имал предвид? Какви „стари сметки“?

— Нямам представа. По-късно същата вечер обаче Гай току ме подпитваше за някаква картина с нарисувани на нея Богородица и Младенец.

— Тази, която е в стаята на Чарли ли?

— Същата. Когато накрая изплюх камъчето и си признах, че съм я виждала, Гай престана да говори за нея.

— Очевидно съвсем е обезумял.

— Видя ми се доста разумен — възрази младата жена.

— Пак добре, че е в Индия — така разполагаме с още малко време, за да обмислим какво да правим.

— Опасявам се, че времето наистина е съвсем малко — вметна Дафни.

— Защо?

— Защото госпожа Трентам ми каза, че очаква Гай да се прибере през следващия месец.

 

 

След обяда с Дафни подполковникът се върна на Трегънтър Роуд. Когато икономът му отвори, Хамилтън направо не можеше да си намери място от яд, но още не знаеше какво да предприеме. Слугата му съобщи, че в кабинета го чакал някой си господин Краудър.

— Краудър ли? Какво иска? — изпелтечи тихо подполковникът, после оправи една гравюра с пейзаж от остров Скай, която бе клюмнала върху стената, и се отправи към кабинета.

— Добър ден, господин председателю — поздрави Краудър и стана от стола на подполковника. — Заръчахте да ви докладвам веднага щом узная нещо ново за жилищните сгради.

— А, да — рече военният. — Сключи ли сделката?

— Не, сър. Както ми беше поръчано, съобщих в „Савил“, че предлагаме три хиляди лири стерлинги, после обаче, след около час, оттам ми се обадиха да ми известят, че другият кандидат за сградите е готов да даде четири хиляди.

— Четири хиляди ли! — направо не повярва Хамилтън. — Но кой би могъл да…

— Заявих, че не можем да се състезаваме с такава сума и дори попитах дискретно кой е другият клиент. Посредниците отвърнаха, че не било тайна кого представляват. Реших, че съм длъжен, господин председателю, да ви съобщя незабавно, тъй като лично на мен името „госпожа Трентам“ не ми говори нищо.