Джефри Арчър
Търговецът (17)

17.

Първото годишно общо събрание на „Тръмпър“ се състоя над магазина за плодове и зеленчуци, в хола на жилището на Челси Терас номер сто четирийсет и седем. Подполковникът, Чарли и Беки седнаха около малката паянтова маса. Чудеха се откъде да започнат, докато подполковникът не рече:

— Знам, само трима сме, но въпреки това смятам, че в бъдеще всичките ни заседания трябва да преминават професионално. — Чарли вдигна вежди, ала не се опита да спре устрема на по-възрастния мъж. — Затова си позволих да съставя дневен ред. Ако не се придържаме към него, има опасност да пропуснем някой важен въпрос. — Той подаде на двамата си колеги по лист хартия с пет точки, които бе написал собственоръчно. — С тази цел първата точка, която предлагам да обсъдим, е озаглавена „финансов отчет“ и като начало ще помоля Беки да ни съобщи какво е финансовото ни състояние.

Младата жена се бе постарала да напише целия отчет. Предния месец бе купила от магазина за канцеларски стоки на номер сто трийсет и седем две големи тетрадки с кожени корици, едната червена, другата синя, и през последните две седмици бе ставала броени минути, след като Чарли бе тръгвал към тържището „Ковънт Гардън“, за да е сигурна, че на първото заседание ще бъде в състояние да отговори на всички въпроси, които биха могли да възникнат. Тя отвори тетрадката с червените корици и зачете бавно, като от време на време надзърташе и в синята тетрадка, която бе не по-малко дебела и солидна на вид. Върху нея със златни букви пишеше само „Отчет“.

— През финансовата година, която завършва на трийсет и първи декември 1921-ва, в седемте магазина имаме оборот от хиляда триста и дванайсет лири стерлинги и четири шилинга, за тях сме обявили печалба двеста и деветнайсет лири стерлинги и единайсет шилинга, което ще рече седемнайсет на сто печалба от оборота. Към днешна дата дължим на банката седемстотин седемдесет и една лири стерлинги, включително данъчните задължения за годината, но себестойността на седемте магазина, посочена в счетоводните книги, е хиляда двеста и деветдесет лири стерлинги, точно колкото сме платили за тях. Тоест цифрата не отразява днешната им пазарна стойност. Постарала съм се да посоча цифрите за всеки магазин поотделно, за да ги разгледате — допълни Беки и връчи на Чарли и на подполковника препис, който и двамата изучаваха няколко минути.

— Както виждам, бакалията продължава да е с най-голяма печалба — рече военният, докато преглеждаше през монокъла цифрите. — Железарията е изравнила приходите и разходите, а шивачницата всъщност ни изяжда печалбите.

— Така е — потвърди Чарли. — Предишният собственик се оказа голям тарикат.

— Тарикат ли? — повтори озадачен Хамилтън.

— Лъжец — обясни Беки, без да вдига очи от тетрадката.

— Точно така, лъжец — рече мъжът й. — През носа ми излезе да купя помещението, изръсих се доста и за разрешителното, а какво получих в замяна — слаб персонал с лоша подготовка. Но нещата тръгнаха на подобряване, откакто назначихме майор Арнолд.

Подполковникът се подсмихна, щом разбра, че бившият му щабен офицер се справя толкова добре. Малко след войната Том Арнолд се върнал на Савил Роу колкото да научи, че мястото му на заместник-директор в едно от ателиетата е заето от човек, демобилизирал се няколко месеца преди него, затова трябвало да се задоволи с длъжността началник-цех. Но той не се задоволил. Когато подполковникът му каза, че в „Тръмпър“ вероятно ще се освободи място, Арнолд веднага се възползва.

— Длъжна съм да отбележа — намеси се и Беки, — че хората проявяват съвсем различен морал, когато става въпрос да платят на шивача си. Погледнете само списъка на длъжниците.

— Съгласен съм — каза Чарли. — Опасявам се и че няма да има кой знае какво подобрение, докато майор Арнолд не намери с кого да замени най-малко трима от сегашните шивачи. През следващата половин година не очаквам да излязат на печалба, но поне се надявам в края на третото тримесечие да изравнят разходите и приходите.

— Добре — отбеляза подполковникът. — А железарията? Гледам, миналата година магазинът на номер сто двайсет и девет е обявил прилична печалба, защо приходите са намалели толкова рязко? В сравнение с 1920 година са отчели шейсет лири стерлинги по-малко и за пръв път са обявили загуба.

— Обяснението е твърде просто — вметна Беки. — Парите са били откраднати.

— Откраднати ли?

— Ами да — потвърди Чарли. — Още през ноември миналата година Беки забеляза, че седмичните отчети са все по-ниски — в началото спадът бе малък, сетне все по-голям и ние установихме известна закономерност.

— Открихте ли кой бърка в касата?

— Да, не беше трудно. Един от продавачите в железарията излезе в отпуск и пратихме Боб Мейкинс да помага. Той веднага надуши какво става. Оказа се, че управителят — Рег Ларкинс, е заклет комарджия — продължи Чарли — и с нашите пари си покрива дълговете. Колкото по-големи ставали те, толкова по-нагло бъркал в касата.

— Уволнихте го, нали? — поинтересува се Хамилтън.

— Още същия ден — потвърди младежът. — Онзи се разфуча, почна да отрича. Но оттогава не сме му виждали очите, а от три седмици пак излязохме на малка печалба. Ала още търся нов управител, който да поеме час по-скоро магазина. Набелязал съм един младеж, който работи в „Хъдсън“ оттатък Чаринг Крос Роуд.

— Чудесно — похвали го подполковникът. — Е, разгледахме трудностите от миналата година, сега остава, Чарли, да ни стреснеш с плановете си за бъдещето.

Младежът отвори новото кожено куфарче — последен писък на модата, което Беки му бе подарила на двайсети януари, и извади най-новия доклад, изготвен от Джон Д. Уд. Прокашля се театрално, при което Беки си запуши устата с длан, за да не прихне.

— Господин Краудър — подхвана Чарли — е съставил цялостен опис на всички имоти, намиращи се на Челси Терас.

— За което по една случайност ни е взел цели десет гвинеи — вметна Беки и погледна в счетоводната книга.

— Нямам нищо против да му плащаме, стига вложението да се окаже добро — подчерта подполковникът.

— Парите вече се оправдаха — потвърди Чарли. Подаде им преписи от доклада на Краудър. — Както вече знаете и двамата, на Челси Терас има общо трийсет и шест магазина, от които притежаваме седем. Според Краудър през следващата година за продан вероятно ще бъдат обявени още пет. Но както изтъква и той, всички собственици на магазини по Челси Терас вече си дават сметка за ролята ми на купувач и надуват цените.

— Според мен рано или късно трябваше да се случи.

— Съгласен съм, подполковник — рече младежът, — но го очаквах по-късно. Сид Рексол, председателят на комитета на собственици на магазини, вече ни гледа подозрително.

— Защо точно той? — попита сър Данвърс.

— Собственик е на кръчма „Мускетарят“ в другия край на Челси Терас. Вече разправя на клиентите, че дългосрочната ми цел е да изкупя всички магазини по улицата и да разоря дребните собственици.

— Не е далеч от истината — отбеляза Беки.

— Дори да е така, не очаквах да създаде сдружение с една-едничка задача: да ми попречи да купя някои имоти. Надявах се някой ден да притежавам и „Мускетарят“, но стане ли дума за това, Рексол отсича: „Само през трупа ми“.

— Това е удар по нас — отбеляза Хамилтън.

— Нищо подобно — възрази младежът. — Не можем да очакваме животът да премине съвсем безоблачно. Важното е да надхитрим Рексол и ако и в неговия живот се появят облаци, да действаме бързо. Но това означава, че междувременно ще се наложи да плащам скъпо и прескъпо, ако някой от собствениците реши да продаде магазина си.

— Подозирам, че нямаме кой знае какъв избор — съгласи се Хамилтън.

— Е, може от време на време и да блъфираме — възрази Чарли.

— Да блъфираме ли? — не го разбра по-възрастният мъж.

— Наскоро при мен дойдоха двама от собствениците — били решили да продават магазините си, но ги отпратих и двамата.

— И таз добра! Защо?

— Защото искаха възмутително висока цена, да не говорим пък за Беки, която постоянно ми натяква колко сме задлъжнели.

— Преразгледаха ли предложенията си?

— И да, и не — отвърна младежът. — Единият вече се върна и поиска далеч по-разумна цена, докато вторият продължава да се инати.

— Кой?

— Кътбърт, държи магазина за спиртни напитки на номер сто и едно. Но засега не се налага да бързаме, защото според Краудър господин Кътбърт ходил наскоро да оглежда няколко имота в Пимлико^[1]. Нашият човек обеща да ни държи в течение. Щом Кътбърт реши да купи някой от имотите, ние ще му направим по-разумно предложение.

— Браво на Краудър, добре се справя. Между другото, откъде се сдобиваш с останалата информация — полюбопитства Хамилтън.

— От вестникаря господин Бейлс и от самия Сид Рексол.

— Но нали каза, че Рексол не бил особено отзивчив?

— Не е — потвърди Чарли, — ала срещу халба бира пак е готов да изкаже мнението си по всички въпроси. Боб Мейкинс е на път да се пропие, горкият, само и само да откопчи нещо. Така се сдобивам с препис от протокола на заседанията на комитета на собствениците на магазини още преди да са го получили самите те.

Подполковникът прихна.

— А как вървят нещата с галерията на номер едно? Още ли смятаме да я купим?

— Иска ли питане, подполковник! Собственикът господин Фодъргил затъва във все по-големи дългове — и тази година е на загуба. Но успява някак да се закрепи на повърхността. Но до година-две очаквам да се разори и тогава на помощ ще му се притече кой — аз! Особено ако дотогава Беки реши, че е готова да напусне „Сотби“.

— Научавам нови и нови неща — призна младата жена. — Мисля да остана там възможно най-дълго. Изкарах една година в отдел „Стари майстори“ — допълни тя. — Сега се опитвам да си издействам да ме прехвърлят в отдел „Модернисти“, или, както ги наричат напоследък, „Импресионисти“. Иска ми се да науча възможно най-много, докато се усетят какво всъщност съм намислила. Ходя на всички търгове, като се почне от разпродажбите на сребърни прибори за хранене и се стигне до търговете на стари книги, и предпочитам, ако е възможно, да не бързаме с галерията на номер едно.

— Но ако и тази година Фодъргил е на загуба, Беки, ти си ни единствената надежда. Ами ако галерията най-неочаквано бъде обявена за продан?

— Вероятно ще се справя. Вече съм набелязала един човек, от когото ще излезе много добър управител. Саймън Матюс. Работи в „Сотби“ от дванайсет години, но е разочарован, защото, стане ли дума за повишение, вечно го подминават. Има и един много буден млад стажант, там е от около три години, според мен от следващото поколение ще бъде сред най-изявените специалисти по търгове с произведения на изкуството. Само две години по-млад е от сина на председателя на управителния съвет и ми се струва, че на драго сърце ще дойде при нас, стига да му направим добро предложение.

— От друга страна, за нас сигурно е по-изгодно Беки да остане в „Сотби“ възможно най-дълго — намеси се пак Чарли. — Господин Краудър споменава още един проблем, на който ще се натъкнем в близко бъдеще.

— Какъв? — попита подполковникът.

— На страница девета от доклада си Краудър изтъква, че не след дълго за продан вероятно ще бъде обявена цяла част от Челси Терас, от номер двайсет и пети до номер деветдесет и девети — там има само жилищни сгради, в една от които Дафни и Беки живееха допреди две години. Сега са собственост на благотворителна организация, която не е доволна от възвръщаемостта на вложението и заради това — поне според Краудър — обмисляла дали да не ги продаде. С оглед на дългосрочния ни план вероятно е разумно да закупим час по-скоро цялото каре, вместо да рискуваме и да чакаме с години — след време ще се наложи да се бръкнем много по-дълбоко, не е изключено дори изобщо да не ни е по джоба да купим сградите.

— Трийсет и осем жилища — рече подполковникът. — Как смята Краудър, колко ще им искат?

— Някъде около две хиляди лири стерлинги. Сега-засега печалбата от тях е едва двеста и десет лири стерлинги годишно, което надали покрива и ремонтите, и разходите по поддръжката. Ако обявят имота за продан и успеем да го купим, Краудър препоръчва да не го даваме под наем за повече от десет години, при това в празните жилища да пускаме само служители от посолствата и чужденци, които, ако ги помолиш, се изнасят веднага и не създават неприятности.

— И какво излиза, печалбата от магазините ще отиде за жилищата — вметна Беки.

— Опасявам се, че да — потвърди мъжът й. — Но с повечко късмет ще ми отнеме две, най-много три години да ги изкарам на печалба. Не забравяйте и че ако се стигне до продажба, представителите на благотворителната организация ще оформят книжата най-малко три години.

— Все пак при сегашната ни задлъжнялост вероятно ще се наложи да обядваме отново с Хадлоу — намеси се подполковникът. — Но ако искаме да се сдобием с жилищата, надали имам друг избор. Може би дори ще бъде по-добре да поговоря в клуба с Чъби Дъкуърт. — Хамилтън замълча. — За да сме справедливи към Хадлоу, трябва да отбележа, че и той предложи две-три хубави идеи, които си заслужава да обсъдим, затова съм ги вписал като следваща точка в дневния ни ред.

Беки спря да пише и вдигна очи.

— Като начало ще кажа, че Хадлоу е повече от доволен от отчетите ни за първите две години, въпреки това предлага с оглед на дълговете и данъците, които ни се събира да плащаме, да се откажем от дружеството с ограничена отговорност и да регистрираме акционерно дружество.

— Ама защо? — учуди се Чарли. — Какво ще спечелим?

— В Камарата на общините току-що приеха нов финансов закон — поясни Беки. — Промяната в данъчните закони ни е само добре дошла, защото сега се отчитаме за седем различни магазина, за всеки от които плащаме съответните данъци. Ако ги обединим в акционерно дружество, ще приспаднем от печалбата на бакалията и месарницата загубите от шивачницата и железарията, така данъчното ни бреме ще намалее. Особено изгодно е в лоши години.

— Вижда ми се разумно — отбеляза Чарли. — Дайте да го направим.

— Не е чак толкова просто — отвърна подполковникът, след което намести монокъла. — Като начало, ако регистрираме акционерно дружество, господин Хадлоу ни съветва да назначим в управителния съвет още няколко души и те да отговарят за области, в които ние почти нямаме професионален опит.

— Защо да го правим? — тросна се Чарли. — Само това оставаше, да допуснем външни хора, които да ни се месят.

— Разрастваме се прекалено бързо, Чарли. Вероятно ще имаме нужда от още хора, които да ни съветват и да притежават опит и познания, с каквито ние не можем да се похвалим. Добър пример за това е покупката на жилищните сгради.

— Но нали работим с господин Краудър?

— Той вероятно ще се почувства по-съпричастен, ако е в управителния съвет — натърти Хамилтън, при което младежът се свъси. — Разбирам какво ти е — продължи подполковникът. — Ти тук си господарят и смяташ, че не ти трябват чужди хора, които да ти казват какво да става в „Тръмпър“. Но дори и да учредим акционерно дружество, ти пак ще имаш решаващата дума, понеже всички акции ще бъдат на твое име и на името на Беки и активите ще ти принадлежат. Затова пък ще имаш допълнителното предимство да се ползваш от съветите на членовете на управителния съвет.

— Заради които само ще се охарчваме и няма да мога да наложа своите решения — те винаги могат да гласуват срещу мен — допълни Чарли. — Не ми трябват натрапници, които да ме учат на ум и разум.

— Няма да се получи така, ще видиш — взе да го убеждава Беки.

— Лично аз не съм убеден, че изобщо ще се получи.

— Чарли, я се чуй какви ги дрънкаш! Говориш като някой лудит.

— Дали да не гласуваме? — предложи подполковникът, за да поуталожи страстите. — Така ще видим кой какво мисли.

— Да гласуваме ли? За какво ни е да гласуваме? Магазините са мои.

Беки вдигна очи.

— На двамата са, Чарли, а и подполковникът си е заслужил правото да има мнение.

— Извинявай, подполковник, не исках да…

— Знам, знам, Чарли, но Беки е права. Ако искаш да осъществиш дългосрочните си цели, безспорно ще опреш и до помощта на други хора. Просто е невъзможно да осъществиш със собствени сили такава мечта.

— А с натрапници ще я осъществя ли?

— Гледай на тях като на помощници — натърти Хамилтън.

— И така, за какво гласуваме? — попита нацупен младежът.

— Някой трябва да предложи да превърнем дружеството с ограничена отговорност в акционерно дружество — започна Беки. — Ако приемем предложението, можем да поканим подполковника за председател на управителния съвет, а той на свой ред ще назначи теб за изпълнителен директор, а мен — за отговорен секретар. Смятам, че господин Краудър също трябва да бъде поканен в управителния съвет, а също някой представител на банката.

— Както виждам, помислила си за всичко — отбеляза Чарли.

— В случай че си забравил, драги ми господин Тръмпър, такава ни беше първоначалната уговорка — натърти Беки.

— Все пак не сме „Маркс и Спенсър“^[2].

— Още не сме, но някой ден ще мерим ръст и с тях — усмихна се подполковникът. — Нали самият ти, Чарли, ни научи да мислим по този начин!

— Знаех си аз, че пак ще изкарате мен виновен.

— И така, предлагам да учредим акционерно дружество — прекъсна го Беки. — Кой е „за“?

Тя и подполковникът вдигнаха ръка, Чарли се подвоуми-подвоуми и от немай-къде също гласува „за“, след което подвикна:

— И сега какво?

— Другото ми предложение — подхвана Беки — е пръв председател на нашия управителен съвет да бъде подполковник сър Данвърс Хамилтън.

Този път Чарли веднага вдигна ръка.

— Благодаря — рече военният. — Първото, което ще направя като председател, е да назнача господин Тръмпър за изпълнителен директор, а госпожа Тръмпър — за отговорен секретар на акционерното дружество. С ваше разрешение ще разговарям с господин Краудър и може би с господин Хадлоу, за да привлечем и тях в управителния съвет.

— Съгласни сме — отсече Беки, която продължаваше да води трескаво протокол на заседанието и се опитваше да не пропуска нищо.

— Други въпроси? — попита подполковникът.

— Предлагам, господин председателю, да определим датата на първото заседание на управителния съвет — откликна Беки.

— На мен ми е удобно, когато кажете — рече Чарли. — Едно е сигурно, така и няма да успеем да се съберем всички, освен ако не насрочим, разбира се, заседанието за четири и половина сутринта. Така поне ще разберем кой наистина работи.

Подполковникът прихна.

— Ето още един начин да си приемаш решенията, без ние дори да сме разбрали за тях. Но нека те предупредя, Чарли, един човек още не е кворум.

— Кворум ли?

— Да. Най-малкият брой хора, необходими, за да се приеме дадено решение — обясни Беки.

— Доскоро кворум си бях аз — отбеляза натъжен младежът.

— Така вероятно е било и с господин Маркс, преди да се запознае със Спенсър — подсмихна се Хамилтън. — Дайте да насрочим първото заседание точно след месец.

Беки и Чарли кимнаха.

— А сега, ако няма други въпроси, обявявам заседанието за закрито.

— Има, има — обади се младата жена. — Но това едва ли е за протокола.

— Имаш думата — подкани озадачен председателят.

Беки се пресегна през масата и хвана Чарли за ръката.

— Това е за графа „Непредвидени разходи“ — подхвана тя. — Чакам дете.

Чарли направо онемя — за пръв път тази вечер. Накрая подполковникът попита дали им се намира бутилка шампанско.

— Опасявам се, че не — отвърна Беки. — Чарли не разрешава да пазарувам в магазина за алкохолни напитки, докато не го купим.

— Правилно! — одобри Хамилтън. — В такъв случай хайде у нас — рече той, след което стана и си взе чадъра. — Тъкмо и Елизабет да се включи в празненството. Обявявам заседанието за закрито.

След малко тримата вече бяха на улицата. Точно тогава пред тях изникна пощальонът, който понечи да влезе в магазина, после обаче видя Беки и й подаде писмо.

— С толкова много марки може да е само от Дафни — рече младата жена, после отвори плика и се зачете в писмото.

— Казвай какво ти пише — подкани мъжът й, докато вървяха към Трегънтър Роуд.

— Обиколила е надлъж и шир Америка и Китай, доколкото подразбирам, предстои да посети Индия — оповести Беки. — Била напълняла с пет килограма и се била запознала с някой си Калвин Кулидж, нямам представа кой е.

— Вицепрезидентът на Съединените щати — поясни Чарли.

— Виж ти, не знаех! Надяват се да се приберат някъде през август, така че не след дълго ще научим всичко от първа ръка. — Младата жена се огледа и забеляза, че до нея е само подполковникът. — Къде е Чарли?

Двамата се обърнаха и видяха, че той се е вторачил в малка къща, на чиято стена имаше табела „Продава се“. Приближиха се.

— Какво ще кажеш? — попита младежът, без да откъсва очи от къщата.

— В какъв смисъл „какво ще кажа“?

— Подозирам, драга, че Чарли те пита какво мислиш за къщата.

Беки огледа триетажната постройка с фасада, обрасла с бръшлян.

— Прекрасна е, наистина.

— Не само е прекрасна — подметна Чарли и пъхна палци в джобовете на жилетката си. — Наша е. Точно като за човек с жена и три деца, който е изпълнителен директор на разрастващо се търговско дружество в Челси.

— Но аз още не съм родила второто дете, камо ли трето.

— Човек трябва да гледа напред в бъдещето — натърти мъжът й. — Ти си ме учила така.

— Но дали ни е по джоба?

— То се знае, че не ни е — отвърна Чарли. — Но съм сигурен, че цените на недвижимите имоти в квартала не след дълго ще скочат, щом хората научат, че ще разполагат с универсален магазин само на две крачки от домовете си. Пък и вече е късно да умуваме, сутринта внесох капарото.

Той бръкна в джоба на сакото си и извади ключ.

— Но защо не се посъветва с мен? — попита Беки.

— Защото знаех какво ще ми кажеш — че сега не можем да си го позволим, както казваше и за втория, и за третия, и за четвъртия, и за петия, и за всички останали магазини.

Той тръгна към входната врата, следван по петите от жена си.

— Ама…

— Ще ви оставя да се разберете — прекъсна я подполковникът. — Веднага след като огледате новия си дом, заповядайте у нас на шампанско.

Както размахваше в сутрешното слънце чадъра, той продължи нататък към Трегънтър Роуд, доволен и от себе си, и от света. Прибра се точно навреме за първото уиски за деня.

Разказа всички новини на Елизабет, която имаше много повече въпроси за бебето и за къщата, отколкото за състоянието на търговското дружество и за новото назначение на мъжа си. След като се представи възможно най-добре пред жена си, подполковникът нареди на прислужника да сложи да се изстудява бутилка шампанско. После, докато чакаше Тръмпърови, отиде в кабинета си, за да прегледа пощата.

Върху писалището имаше три неотворени плика: сметка, изпратена от шивача, което напомни на подполковника какво е казала Беки по въпроса, покана за „Щита на Ашбъртън“^[3], където той много обичаше да ходи, и писмо от Дафни, в което Хамилтън очакваше тя да му разказва същото, както и на Беки.

Клеймото беше от Делхи. Подполковникът отвори нетърпеливо плика. Дафни надлежно повтаряше колко се забавлява по време на пътуването, но не споменаваше нищо за проблема си с килограмите. После обаче пишеше, че имала неприятни новини, свързани с Гай Трентам. Докато били в Пуна, една вечер Пърси го срещнал случайно в офицерския клуб, Гай бил облечен в цивилни дрехи. Толкова бил отслабнал, че мъжът на Дафни едва го познал. Споделил, че е бил принуден да напусне полка, и за това бил виновен един-единствен човек: ефрейтор, излъгал за миналото на Трентам и често общуващ с известни престъпници. Гай дори заявил, че бил хванал ефрейтора да краде от него. Веднъж да се върнел в Англия, Трентам смятал да…

На вратата се позвъни.

— Ще отвориш ли, Данвърс? — провикна се Елизабет, след като се показа иззад парапета на стълбището. — Редя цветята.

Подполковникът още не можеше да си намери място от яд, когато отвори и видя, че Чарли и Беки чакат нетърпеливо на най-горното стъпало. Явно ги погледна изненадан, понеже младата жена се видя принудена да възкликне:

— Шампанско, председателю! Или вече забрави, че чакам дете?

— А, да, извинявай. Мислех за друго. — Подполковникът пъхна писмото на Дафни в джоба на сакото си. — Шампанското сигурно вече се е изстудило — допълни той и заведе гостите в дневната. — Пристигнаха двама Тръмпърови и една трета — извика Хамилтън на жена си, която още беше на горния етаж.