Джефри Арчър
Търговецът (15)

15.

Всяка сутрин, след като пощата пристигнеше на Лаундс Скуеър, икономът Уентуърт слагаше писмата върху сребърен поднос и ги отнасяше в кабинета на бригадния генерал, където той заделяше адресираните до него пликове, а другите връщаше на подноса, та икономът да ги предаде на дамите в къщата.

Но откакто годежът на дъщеря му бе обявен във вестник „Таймс“ и петстотинте покани за предстоящата венчавка бяха разпратени, бригадният генерал започна да се отегчава да реди толкова много писма и нареди на Уентуърт да промени маршрута и да му носи единствено пликовете, адресирани до него.

И така, онзи понеделник сутринта през юни 1921 година Уентуърт почука на вратата на спалнята на госпожица Дафни, изчака да го поканят, влезе и й предаде голямата връзка писма. Дафни извади пликовете, адресирани до нея и майка й, а малкото, които останаха, върна на Уентуърт, който се поклони и продължи по пътя си в посока, обратна на часовниковата стрелка.

Веднага щом икономът затвори след себе си вратата, Дафни стана от леглото, сложи купчинката писма върху тоалетката и отиде в банята. Малко след десет и половина се почувства готова за изпитанията на деня и се зае с пощата. Трябваше да задели на отделни купчинки положителните отговори и отказите, да ги отбележи в списъка или да задраска имената, за да може майка й да изчисли за колко души да поръча храна и да определи кой до кого да седне. От общо трийсет и едно писма, пристигнали оная заран, двайсет и две, сред които едно от принцеса, едно от виконт, две от лордове, едно от посланик и едно от милия подполковник Хамилтън и жена му, съдържаха положителен отговор на поканата. Четири бяха с отказ: две от семейства, които обясняваха, че ще бъдат в чужбина, едно от възрастен чичо, страдащ от напреднал стадий на диабет, и още едно от човек, чиято дъщеря имала неблагоразумието да избере за сватбата си същия ден, както Дафни. Накрая останаха пет писма, към които младата жена насочи вниманието си.

Оказа се, че едното е от осемдесет и седем годишната й леля Агата, която живееше в Къмбърланд и вече бе съобщила, че е твърде стара, за да пътува чак до Лондон, и затова нямало да присъства на венчавката. По-нататък обаче леля Агата настояваше веднага след медения месец Дафни да заведе Пърси при нея, защото искала да се запознае с него.

— Как ли не! — каза на глас Дафни. — След като се върна в Англия, ще имам далеч по-важни неща от това да гостувам на изкуфели лели.

Сетне прочете послеписа:

Докато си в Къмбърланд, скъпа, тъкмо ще ме посъветваш за завещанието, защото и аз не зная кои картини на кого да оставя, особено платното на Каналето, което според мен заслужава да краси добър дом.

„Ах, старата хитруша!“, помисли Дафни — знаеше прекрасно, че леля Агата е написала същото на всичките си роднини, пък били те и далечни, така че да не прекарва сама края на седмицата.

Второто писмо беше от „Майкъл Фишлок и сие“, фирмата, нагърбила се да организира сватбената гощавка: изпращаше приблизителната сметка за осемстотинте гости, които се очакваше да присъстват на Винсънт Скуеър непосредствено след венчавката. Дафни си каза, че триста гвинеи наистина са възмутителна сума, но без да се замисля много, отмести сметката — по-нататък щеше да я представи на баща си. Задели и двете писма от приятелки на майка й, които не я вълнуваха особено.

Остави за накрая петото писмо, понеже пликът бе украсен с пъстри марки, а в десния ъгъл, над думите „Десет ани“, се мъдреше овал с вместена в него кралска корона.

Дафни отвори бавно с ножчето за писма плика и извади няколко листа тежка хартия, първият от които бе с герба и девиза на Кралския стрелкови полк.

„Скъпа Дафни“, пишеше в началото на писмото. Тя обърна припряно последния лист, за да види от кого е, и прочете „Твой приятел Гай“.

Върна се на първата страница, погледна адреса и със свито сърце зачете думите на Гай:

Индия

Пуна

казарма „Уелингтън“

Втори батальон

към Кралския стрелкови полк

офицерска столова

15. V. 1921 г.

Скъпа Дафни,

Дано ме извиниш, че разчитам на дългогодишното приятелство между нашите семейства, но възникна проблем, за който съм сигурен, че си в течение. За съжаление сега установявам, че съм принуден да се обърна към теб за съдействие и съвет.

Преди известно време получих от приятелката ти Ребека Салмън писмо…

Дафни сложи недочетените страници върху тоалетката — съжали, че писмото не е пристигнало няколко дни след като тя е заминала на меден месец. Пак се зае да преглежда списъка с гостите, но си даде сметка, че рано или късно ще й се наложи да види какво очаква Гай от нея. Отново зачете писмото:

… в което тя ми съобщава, че била бременна и че детето било от мен.

Нека още от самото начало те уверя, че не може да има по-нагла лъжа: през единствената нощ, когато съм оставал у вас, не съм имал никакъв физически контакт с Ребека.

Всъщност именно тя настоя да вечеряме на Челси Терас номер деветдесет и седем, въпреки че вече бях запазил маса в „Риц“.

С напредването на вечерта ми стана ясно, че Ребека се опитва да ме напие, затова реших да си тръгна. Да ти призная, алкохолът наистина ме беше хванал и аз не бях сигурен дали ще успея да се прибера без произшествия в гарнизона.

Ребека веднага предложи да съм останел у вас, за да съм изтрезнеел. Точно така се изрази. Аз, естествено, отказах, докато накрая тя ми обясни, че бих могъл да легна в твоята стая, понеже си щяла да се прибереш от провинцията чак на другия ден следобед — нещо, което ти по-късно потвърди.

И така, приех любезната покана на Ребека, легнах си и веднага съм заспал, после обаче се чу затръшване на врата и аз се събудих — ужасен видях, че ти стоиш пред мен. Бях още по-стъписан, когато установих, че до мен лежи Ребека — така и не съм усетил кога се е пъхнала в леглото.

Ти, естествено, се смути и веднага излезе. Без да казвам и дума, станах, облякох се и се върнах в гарнизона — най-късно в един и четвърт след полунощ си бях в стаята.

На сутринта отидох на гара „Уотърлу“, откъдето поемах към Индия, и както би могла да се досетиш, бях доста изненадан, че Ребека ме чака на перона. Стоях с нея само няколко минути, ала не оставих съмнения как се отнасям към номера, който ми е погодила предната вечер. После се ръкувах с нея и се качих на влака за Саутхамптън — изобщо не очаквах, че ще я видя някога отново. След няколко месеца обаче ненадейно получих от госпожица Салмън възмутително писмо, заради което съм принуден да търся твоята помощ.

Дафни обърна листа и се погледна в огледалото. Нямаше никакво желание да научава какво очаква Гай от нея. Той дори бе забравил в чия стая го е заварила. След малко обаче младата жена отново насочи поглед към горния край на следващата страница и продължи да чете.

Едва ли щях да се видя принуден да предприема каквото и да било, ако подполковник сър Данвърс Хамилтън не бе пратил кратко писмо на командващия полка — полковник Форбс, с което му съобщава версията на госпожица Салмън — бях изправен пред другарски съд, състоящ се от другите офицери в полка.

Аз, естествено, им разказах какво точно се е случило онази нощ, но подполковник Хамилтън и досега има влияние върху някои от офицерите и те не приеха моя разказ. За щастие няколко седмици по-късно майка ми писала на полковник Форбс, за да го извести, че госпожица Салмън се е омъжила за отколешния си любовник Чарли Тръмпър и той не отрича, че детето, което тя е родила, е от него. Ако полковникът не бе повярвал на мама, вероятно щеше да се наложи незабавно да напусна полка. За късмет тази несправедливост беше предотвратена.

Мама ми съобщи, че по време на медения месец (приеми моите искрени благопожелания) смяташ да посетиш Индия. Значи почти със сигурност ще се срещнеш с полковник Форбс, който, опасявам се, вероятно ще отвори дума за това, понеже и твоето име вече бе замесено.

Ето защо те моля да не споменаваш нищо, което би могло да навреди на кариерата ми. Всъщност, ако потвърдиш моите думи, цялата тъжна история ще бъде забравена.

Твой приятел

Гай

Дафни остави писмото върху тоалетката, започна бавно да разресва косата си и се замисли какво да прави от тук нататък. Не искаше да обсъжда станалото с майка си и баща си, още по-малко да забърква Пърси. Не искаше да споменава и на Беки, че Трентам й е писал, докато не реши какво да стори. Беше изумена за колко плиткопаметна я мисли Гай и колко се е откъснал той от действителността.

Дафни остави четката за коса и пак се погледна в огледалото, после прочете отново писмото. Накрая го пъхна в плика и се опита да не мисли за него, думите на Гай обаче изникваха отново и отново в съзнанието й. Болеше я най-много от това, че той я смята за тъй лековерна.

Най-неочаквано се сети от кого да поиска съвет. Вдигна телефонната слушалка и след като помоли в централата да я свържат с номер в Челси, с радост установи, че подполковникът още си е у дома.

— Тъкмо тръгвах към клуба, Дафни — обясни той. — С какво бих могъл да ти бъда полезен?

— Трябва да поговорим, спешно е, но не е за по телефон — обясни тя.

— Ясно — рече Хамилтън и след кратко мълчание добави: — Ако си свободна, защо не дойдеш да обядваме заедно във Военния клуб? Ще преместя резервацията за Дамския салон.

Дафни прие с благодарност поканата и след като си пооправи грима, в един и нещо вече беше в клуба на Пикадили — закара я Хоскинс.

Подполковникът я чакаше във фоайето.

— Каква приятна изненада! — възкликна сър Данвърс. — Не всеки ден ме виждат да обядвам с красива млада жена. Това ще се отрази изключително добре на репутацията ми. Ще помахам на всички генерали, които ми се изпречат пред очите.

Дафни обаче не се засмя на безобидната закачка на подполковника и поведението му веднага се промени. Той хвана гостенката внимателно за ръка и я заведе в Дамския салон. След като сър Данвърс написа поръчката и я даде на сервитьорката, Дафни извади от чантата си писмото на Гай и без да каже и дума, го връчи на своя домакин.

Подполковникът намести монокъла и зачете, като от време на време поглеждаше Дафни, която не бе докоснала супата, сложена пред нея.

— Гнила работа! — възкликна сър Данвърс, след като пъхна писмото в плика и го върна на младата жена.

— Така е, но какво да правя от тук нататък?

— Едно е сигурно, скъпа — не можеш да обсъждаш съдържанието на писмото с Чарли и Беки. Освен това трябва да покажеш недвусмислено на Трентам, че ако те попитат без заобикалки кой е баща на детето, ти ще се чувстваш длъжна да кажеш истината. — Той замълча и си гребна от супата. — Заклевам се, че докато съм жив, няма да разговарям повече с госпожа Трентам — допълни подполковникът, без да дава обяснения.

Дафни беше изненадана — до този миг не бе и подозирала, че Хамилтън се е срещал някога с тази вещица.

— Дали, скъпа, да не обединим усилията си, за да съчиним подобаващ отговор на писмото? — предложи сър Данвърс, след като помисли още малко.

Точно тогава сервитьорката им донесе две порции от специалитета на деня и той млъкна.

— Ще ви бъда много признателна, ако сметнете, че сте в състояние да ми помогнете — рече припряно Дафни. — Но според мен първо съм длъжна да ви кажа всичко, което знам.

Подполковникът кимна. Когато младата жена приключи с разказа си, чинията на Хамилтън беше празна.

— Вече знаех повечето неща — призна той и вдигна салфетката към устните си. — Но все пак научих от теб някои важни подробности. Не съм и подозирал, че Трентам е такъв изпечен негодник. Сега, като се замисля, виждам, че е трябвало да настоявам за по-обстойно разследване, преди да го предложа за медал. — Подполковникът стана от масата. — Бъди така любезна, позабавлявай се със списанията в кафенето, а през това време аз ще се постарая да съчиня първата чернова.

— Съжалявам, че ви създавам такива главоболия — подхвана Дафни.

— Я не се занасяй. Поласкан съм, че ми се довери.

Той стана и се запъти към читалнята на клуба.

Появи се след близо час, когато Дафни преглеждаше за втори път обявите за бавачки в „Лейди“.

Метна припряно списанието на масичката и изправи гръб. Подполковникът й връчи листовете с резултатите от своите усилия, които Дафни преглежда мълком няколко минути.

— Един дявол знае какво щеше да направи Гай, ако аз му бях написала такова писмо — каза тя накрая.

— Какво толкова би могъл да направи, скъпа! Просто ще напусне полка. И то според мен незабавно. — Подполковникът сбърчи чело. — Крайно време е Трентам да осъзнае последиците от постъпките си — ако не за друго, то заради отговорността, която носи към Беки и детето.

— Да де, но тя е щастливо омъжена, едва ли е честно към Чарли — простена младата жена.

— Виждала ли си напоследък Даниъл? — попита подполковникът, след като понижи глас.

— Преди няколко месеца. Защо?

— Защото няма да е зле да го поразгледаш отново — не са много хората в рода на Тръмпър и на Салмън, които са с руса коса, орлов нос и наситеносини очи. Опасявам се, че момченцето прилича по-скоро на обитателите на Асхърст в графство Бъркшир. При всички положения Беки и Чарли ще се видят принудени рано или късно да кажат на детето истината, ако не искат в бъдеще да имат още по-големи неприятности. Прати писмото — отсече той и почука с пръсти по масичката отстрани. — Това мога да те посъветвам.

Още щом се прибра на Лаундс Скуеър, Дафни се качи право в стаята си. Седна на писалището и веднага се зае да преписва текста на подполковника.

Накрая прочете още веднъж единствения абзац в писанията му, който бе пропуснала, и се помоли мрачното му предсказание да не се сбъдне.

След като приключи със своя вариант на писмото, накъса съчиненото от сър Данвърс и повика със звънеца Уентуърт.

— Едно писмо. Пусни го в пощенската кутия — бе единственото, което му нареди.

 

 

Подготовката за сватбата навлезе в толкова трескава фаза, че след като предаде на иконома писмото, Дафни съвсем забрави за проблемите на Гай Трентам. Трябваше да избере шаферките, и то така, че да не обиди половината роднини, да търпи безкрайните проби при шивача, да проверява кой до кого ще седи на гощавката, така че роднините й, които от години не си говореха, да не се озоват на една маса или на една и съща скамейка в църквата, и накрая да излезе на глава с бъдещата си свекърва, овдовялата маркиза, която вече бе омъжила трите си дъщери и по всички въпроси имаше по три мнения. Накрая Дафни се почувства наистина капнала.

До венчавката оставаше, има-няма, седмица, когато тя предложи на Пърси да отидат незабавно в първото гражданско отделение и да се разпишат, без да казват на никого.

— Както искаш, моето момиче — отвърна той — отдавна бе престанал да слуша, ако му говореха за сватбата.

 

 

На шестнайсети юли 1921 година, в шест без седемнайсет, Дафни се събуди напълно изтощена, но в два без петнайсет на обяд, когато излезе на огрения от слънце Лаундс Скуеър, вече преливаше от сили и очакваше с нетърпение събитието.

Баща й й помогна да се качи по стъпалата на откритата карета, с която баба й и майка й също бяха пътували до църквата в деня на своите сватби. Неколцина души от прислугата и доброжелатели поздравиха с възгласи невестата, когато тя се отправи към Уестминстър^[1], други й махаха от тротоара. Офицерите изкозируваха, контета й пратиха въздушни целувки, момичетата, които също копнееха да се задомят, я изпратиха с въздишки.

Малко след като Биг Бен^[2] отброи два часа, Дафни, хванала под ръка баща си, влезе от северния вход в църквата и под съпровода на „Сватбения марш“ на Менделсон пое по пътеката между пейките. Поспря, за да направи реверанс пред краля и кралицата, разположили се на запазените за тях столове отстрани на олтара, и веднага след това тръгна към Пърси. Беше чакала месеци наред този ден и сега й се стори, че венчавката е траяла само няколко мига. Когато органът засвири „Радвайте се, радвайте се“ и младоженците бяха поканени да се разпишат в страничното помещение, на Дафни й се искаше само едно — церемонията да започне отначало.

Под гръмовните звуци на камбаните невестата и младоженецът излязоха от църквата и тръгнаха по окъпаните в следобедно слънце улици на Уестминстър. Стигнаха при огромната шатра, опъната на моравата на Винсънт Скуеър, и започнаха да посрещат гостите.

Понеже трябваше да разменят с всекиго по няколко думи, накрая Дафни за малко да не опита от собствената си сватбена торта и тъкмо си гребна с вилицата от нея, когато овдовялата маркиза дотърча да оповести, че ако не приключат бързо с наздравиците и приветствията, като нищо ще изпуснат кораба.

Алджърнън Фицпатрик вдигна тост в чест на младоженците и поздрави шаферките. Пърси отговори на наздравицата изненадващо остроумно и това бе посрещнато много добре. После Дафни забърза към Винсънт Скуеър номер четирийсет и пет, където живееше неин далечен вуйчо, за да свали булчинската рокля и да се преоблече за пътуването.

На тротоара отново се бе струпало множество: всички мятаха ориз и розови листенца, а Хоскинс чакаше, за да откара младоженците в Саутхамптън.

След половин час той пое бавно покрай Кю Гардънс^[3], оставяйки сватбарите да празнуват без булката и младоженеца.

— Е, Пърси Уилтшир, вече няма отърване, с мен ще си до гроб — рече Дафни на съпруга си.

— Лично аз съм на мнение, че майките ни са се погрижили за това още преди да се запознаем — отвърна Пърси. — Наистина смешно.

— Смешно ли?

— Да. Можех да сложа край на съзаклятничеството им преди доста години, като им съобщя, че и през ум не ми минава да се женя за друга.

Дафни за пръв път се замисли сериозно за медения месец точно когато шофьорът спря ролс-ройса на пристанището цели два часа преди „Мавритания“ да потегли на път. С помощта на неколцина носачи свали от багажника двата пътнически сандъка — четиринайсет други вече бяха натоварени на кораба още предния ден — а Дафни и Пърси се отправиха към мостика, където ги чакаше заместник-капитанът.

Той пристъпи да посрещне маркиза и неговата невеста, но точно тогава някой от тълпата се провикна:

— Попътен вятър, Ваша Светлост! Ние с госпожата не можем да се нарадваме на маркизата — наистина е неотразима.

Двамата се обърнаха и прихнаха, съгледали Чарли и Беки, които стояха, както бяха облечени официално — като за сватба, сред навалицата.

Заместник-капитанът заведе четиримата в кабина „Нелсън“, където те завариха поредната бутилка шампанско, чакаща да бъде отворена.

— Как успяхте да ни изпреварите? — учуди се Дафни.

— Е, може и да нямаме ролс-ройс, милейди, но минахме с двуместната си таратайка от другата страна на Уинчестър и се оказахме по-бързи от Хоскинс.

Всички се засмяха, само Беки продължи да мълчи, загледана в малката диамантена брошка, която стоеше много красиво върху ревера на костюма на младоженката.

Чуха се три свирки и заместник-капитанът подкани семейство Тръмпър да слязат от кораба, ако не искат и те да поемат заедно с Уилтширови към Ню Йорк.

— Ще се видим някъде подир година — извика Чарли, след като стъпи на мостика и се обърна да им махне.

— Дотогава ще сме обиколили света, моето момиче — прошепна Пърси на жена си.

Дафни също махна.

— Да, да. Докато се върнем, кой знае какво още ще са измислили тези двамата.