Джефри Арчър
Търговецът (14)

14.

Още щом поръбената със златисто картичка се получи на Лаундс Скуеър, Дафни я сложи между поканата за кралската ложа на хиподрума „Аскот“ и другата покана — за градинското увеселение в Бъкингамския дворец. Каза си обаче, че картичката ще остане върху полицата над камината дълго след като поканите за хиподрума и за двореца се озоват в кошчето за боклук — тя държеше да я видят всички.

Беше прекарала в Париж цяла седмица, за да избере тоалетите за трите събития, но смяташе да облече най-изумителната рокля именно на тържеството, на което Беки щеше да си получи дипломата и което сега Дафни описваше пред Пърси като „великото събитие“.

Годеникът й — макар че тя и досега не бе свикнала да възприема Пърси като такъв — също сподели, че никога не е бил канен на такова тържество.

Бригаден генерал Харкорт-Браун предложи на дъщеря си Хоскинс да ги закара до ректората с ролс-ройса и си призна, че й завижда мъничко и съжалява, задето не е сред поканените.

Когато денят най-сетне настъпи, Пърси заведе Дафни на обяд в „Риц“ и след като за стотен път прегледаха списъка с гостите и църковните химни, които ще бъдат изпълнени на бракосъчетанието, двамата насочиха вниманието си към събитието следобед.

— Дано не ни задават въпроси — подхвана Дафни. — Защото е сигурно, че не знам отговорите.

— О, убеден съм, моето момиче, че няма да ви подлагат на такова изпитание — успокои я Пърси. — Не че някога съм ходил на раздаване на дипломи. Ние, Уилтширови, не се славим като особено ученолюбиви — допълни той и прихна така, сякаш се е закашлял.

— Отърви се от този навик, Пърси. Ако ще се смееш, се смей, ако ще кашляш, кашляй.

— Както кажеш, моето момиче.

— И престани да ме наричаш „моето момиче“. Вече съм на двайсет и три години, пък и майка ми и баща ми са ми дали напълно приемливо име.

— Както кажеш, моето момиче — повтори годеникът й.

— Ама ти изобщо не ме слушаш! — Тя си погледна часовника. — Хайде да тръгваме. Само това оставаше да закъснеем.

— Точно така — съгласи се Пърси и помоли сервитьора да им донесе сметката.

— Имаш ли представа къде отиваме, Хоскинс? — попита Дафни шофьора, когато той й отвори задната врата на ролс-ройса.

— Да, милейди, миналия месец, докато вие с Негова Светлост бяхте в Шотландия, си позволих да проверя пътя.

— Браво на теб, Хоскинс — похвали го Пърси. — Добре че си го направил, инак нищо чудно да кръжим цял следобед.

Хоскинс подкара автомобила, а Дафни погледна мъжа, когото обичаше, и си помисли какъв късмет е извадила с него. Всъщност си го беше харесала едва шестнайсетгодишна и нито веднъж не се бе усъмнила, че е направила правилния избор, макар че самият Пърси и не подозираше за това. Винаги го бе смятала за прекрасен, добър, грижовен и мил — е, със сигурност не беше пръв красавец, затова пък бе много представителен и изискан. Всяка вечер младата жена благодареше на Бога, че избраникът й се е отървал здрав и невредим във войната. След като Пърси й бе съобщил, че заминава с шотландските гвардейци за Франция, Дафни бе прекарала три от най-нещастните години в живота си. От този миг нататък все си мислеше, че всяко писмо, всяко телефонно обаждане й носят вестта за смъртта на нейния любим. В негово отсъствие и други мъже се опитваха да я ухажват, всички обаче удряха на камък: досущ Пенелопа Дафни чакаше избраникът й да се върне. Повярва, че той наистина е жив, едва когато го видя на мостика в Дувър. Щеше да помни до гроб милите думи, които Пърси изрече още в мига, щом я зърна:

— Какво съвпадение, моето момиче! Тъкмо си мечтаех да те видя тук.

Той нито веднъж не спомена примера на баща си, макар че „Таймс“ посвети на некролога на покойния маркиз половин страница, където се описваше подвигът му на Марна и се казваше, че той е обезвредил собственоръчно цяла германска батарея и е „един от най-великите герои от войната, удостоени с кръст Виктория“. Когато месец по-късно край Ипр загина и по-големият брат на Пърси, Дафни най-сетне проумя колко много семейства са сполетени от една и съща злочестина. Сега Пърси бе наследил титлата: дванайсети маркиз на Уилтшир. Само за няколко седмици благородническото звание бе сменило трима притежатели.

— Сигурен ли си, че не сме сбъркали пътя? — попита младата жена, когато тръгнаха по авеню Шафтсбъри.

— Сигурен съм, милейди — потвърди Хоскинс, очевидно решен да се обръща още отсега към Дафни с титлата, въпреки че те двамата с Пърси още не бяха женени.

Годеникът й пак се закашля.

— Помага ти да свикнеш, моето момиче.

Тя се почувства на върха на щастието, когато Пърси й съобщи, се напуска Шотландския гвардейски полк, за да поеме семейните имения. Колкото и да му се възхищаваше в тъмносинята униформа с четирите месингови копчета с еднакво разстояние между тях, с ботушите с шпори и със смешната шапка на червени, бели и сини карета, тя искаше да се омъжи за фермер, а не за войскар. Изобщо не й се живееше по разните му там колонии в Индия и Африка.

Завиха по Малет стрийт и видяха множество, което се качваше по стълбите пред величествената страда.

— Ето го и ректората! — възкликна младата жена, сякаш се е натъкнала на все още неоткрита пирамида.

— Да, милейди — отвърна Хоскинс.

— И не забравяй, Пърси… — подхвана Дафни.

— Какво, моето момиче?

— Не говори, ако не те питат. Тук не сме в свои води и не искам да ни направят за смях. Сети ли се да вземеш поканата и билетите с местата?

— Сложих ги някъде — отвърна той и затърси по джобовете си.

— В горния ляв вътрешен джоб на сакото ви са, Ваша Светлост — намеси се шофьорът и спря автомобила.

— Разбира се, че са там — рече Пърси. — Благодаря ти, Хоскинс.

— За мен беше удоволствие, милорд — изтананика мъжът.

— Върви след навалицата — нареди Дафни. — И се прави, че идваш тук всяка седмица.

Минаха покрай неколцина униформени разпоредители, накрая им провериха билетите и ги заведоха на техните места.

— Никога досега не съм седяла толкова назад — завайка се Дафни.

— И аз само веднъж съм се опитвал да бъда назад в театър — призна си Пърси. — В театъра на бойните действия, където германците изпълняваха главната роля.

Той пак се закашля.

Двамата замълчаха в очакване да се случи нещо. Сцената беше гола, ако не се броят четиринайсетте стола, два от които — средните, можеха да бъдат описани като престоли.

В три без пет десетима мъже и две жени — всички облечени в нещо, което според Дафни приличаше на черни халати, и с алени шалове, преметнати през вратовете — излязоха в индийска нишка на сцената и си седнаха на местата. Празни останаха само двата престола. Точно в три часа вниманието на младата жена бе привлечено от фанфарите, които оповестиха появата на краля и кралицата. Присъстващите станаха на крака, за да ги посрещнат, а те се разположиха в средата на ректората. Пак прави, всички изслушаха химна.

— Ако отчетем обстоятелствата, кралят изглежда много добре — отбеляза Пърси, след като си седна на мястото.

— Мълчи! — скастри го Дафни. — Тук никой не го познава.

Възрастен мъж в дълга черна тога, който единствен продължаваше да стои прав, изчака всички да заемат местата си, пристъпи напред, поклони се на краля и кралицата и се обърна към публиката.

Оказа се, че това е заместник-ректорът, сър Ръсел Ръсел-Уелс, който дръпна дълга реч. Пърси се обърна към годеницата си:

— Нима този тип очаква да му разбираме всичките дрънканици? Отказах се от латинския още в четвърти клас.

— И аз издържах да го уча само една година.

— Значи и ти, моето момиче, няма да ми помогнеш особено — изшушука Пърси.

От предния ред се обърнаха и ги изгледаха на кръв.

До края на тържеството Дафни и Пърси се опитаха да мълчат, макар че от време на време се налагаше тя да го стиска по коляното, защото годеникът й току се наместваше на неудобния дървен стол.

— На краля му е лесно — тихо каза Пърси. — Я каква голяма възглавница са му сложили!

Най-сетне настана и мигът, заради който бяха дошли.

Заместник-ректорът, който продължаваше да чете имената в почетния списък, най-после стигна до буквата „Т“ и оповести:

— Госпожа Тръмпър, бакалавър на хуманитарните науки, степен, присъдена й от колежа „Бедфорд“.

Присъстващите изръкопляскаха дваж по-разгорещено, както всеки път, когато по стълбите се качваше жена, за да получи своята диплома. Беки направи реверанс на краля, докато той й надяваше върху тогата нещо, описано в програмата като „алена качулка“, и й връчи пергаментов свитък. Тя отново се поклони, отстъпи две крачки назад и се върна на мястото си.

— Аз надали щях да се справя толкова добре — отбеляза Пърси и също заръкопляска. — А никой не присъжда награда на човека, който я е подготвил така блестящо — допълни той.

Дафни се изчерви. Двамата изчакаха на местата си заместник-ректорът да изкара азбуката до края, после се измъкнаха в парка, където щеше да има увеселение.

— Не ги виждам никъде — завайка се Пърси и се завъртя, както стоеше насред моравата.

— Аз също — рече Дафни, — но ти продължавай да търсиш. Някъде тук са.

— Добър ден, госпожице Харкорт-Браун.

Дафни се обърна рязко.

— О, здравейте, госпожо Салмън, страшно се радвам да ви видя. Каква прелестна шапчица имате, без труфила по нея, ами скъпата госпожица Роуч! Това, Пърси, е майката на Беки, госпожа Салмън, и леля й — госпожица Роуч. Моят годеник…

— Много се радвам да се запознаем, Ваша Светлост — възкликна госпожа Салмън и се запита дали в дамския кръжец в Ромфорд изобщо ще й повярват, когато им разкаже.

— Сигурно се гордеете много с дъщеря си — подхвана Пърси.

— Да, гордея се, Ваша Светлост — потвърди жената.

Госпожица Роуч стоеше като истукан и не изрази мнение.

— А къде е нашата малка учена? — попита Дафни.

— Тук съм, тук съм — подвикна Беки. — А вие къде се губите? — попита тя и се отскубна от неколцината абсолвенти, с които беше.

— Издирваме те.

Двете момичета се прегърнаха.

— Виждали ли сте някъде майка ми?

— Току-що беше с нас — огледа се Дафни.

— Май отиде за сандвичи — намеси се госпожица Роуч.

— Съвсем в неин стил — прихна Беки.

— Здравей, Пърси — поздрави Чарли. — Как е, как е?

— Не можем да се оплачем — закашля се Пърси. — А Беки се справи блестящо — допълни той точно когато госпожа Салмън се върна с огромна чиния, отрупана със сандвичи.

— Ако Беки е наследила здравия разум на майка си, госпожо Салмън — рече Дафни, докато избираше сандвич с краставица за Пърси, — ще се справя прекрасно и в реалния живот, защото, мен ако питате, след четвърт час няма да има и следа от сандвич. — За себе си избра сандвич с пушена сьомга. — Притесняваше ли се, когато се качи на сцената? — обърна се Дафни към своята приятелка.

— И още как! — призна си Беки. — Когато кралят ми нахлупи качулката, нозете ми направо се подкосиха. А после, когато се върнах на мястото си, видях, че Чарли плаче.

— Сторило ти се е — възропта мъжът й.

Беки не каза нищо, само го хвана под ръка.

— Лично на мен алената качулчица ми хареса много — включи се в разговора и Пърси. — Мисля, че ще предизвикам фурор, ако и аз си сложа такава на бала на Ловното дружество.

— Но преди да се издокараш с такава качулка, ще се наложи да поработиш доста, Пърси.

Всички се извърнаха да видят кой се намесва в разговора. Пърси сведе глава.

— Както винаги сте прав, Ваше Величество. Ала се опасявам, че никога няма да се добера до подобно отличие.

Кралят се усмихна и допълни:

— Бих казал, драги ми Пърси, че сте се отдалечили доста от обичайната си среда.

— Тук съм заради една приятелка на Дафни — поясни другият мъж.

— Дафни, миличка, радвам се да те видя — продължи кралят. — Още не съм имал възможност да ти честитя годежа.

— Тъкмо вчера получих мило писъмце от кралицата, Ваше Величество. За нас е чест, че и двамата ще присъствате на венчавката.

— Да, огромна чест — потвърди Пърси. — Разрешете да ви представя госпожа Тръмпър, която днес получи научна степен. — Беки за втори път се ръкува с краля. — Това е нейният съпруг, господин Чарлс Тръмпър, и майка й — госпожа Салмън, а това е леля й — госпожица Роуч.

Кралят се здрависа и с четиримата и рече:

— Браво на вас, госпожо Тръмпър. Наистина се надявам да използвате познанията си за някое благородно начинание.

— Постъпвам на работа в „Сотби“, Ваше Величество. Ще започна като стажантка в отдела за изящни изкуства.

— Чудесно, чудесно! Мога само да ви пожелая по-нататъшни успехи, госпожо Тръмпър. Ще чакам с нетърпение да се видим на венчавката, Пърси, ако не и по-рано.

Кралят кимна и се отправи към друга групичка.

— Много свестен човек — отбеляза Пърси. — Страшно мило, че дойде да ни поздрави.

— Нямах представа, че познаваш… — подхвана Беки.

— Да ти призная — прекъсна я той, — моят прапрапрапрадядо се е опитал да убие неговия прапрапрапрадядо и ако беше успял, сега може би щяхме да бъдем с разменени места. Въпреки това той винаги е проявявал разбиране.

— И какво се е случило с твоя прапрапрапрадядо? — полюбопитства Чарли.

— Бил е изселен — обясни другият мъж. — И мен ако питате, с основание. Инак е щял да посегне повторно.

— Майко мила! — засмя се Беки.

— Какво има? — попита Чарли.

— Току-що се сетих кой е прапрапрапрадядото на Пърси.

 

 

Дафни така и не успя да се види преди венчавката с Беки — беше толкова погълната от последните приготовления, че не й оставаше нито миг свободен. Все пак на прием у лейди Сенам на Онзлоу Скуеър срещна съвсем случайно подполковника и жена му и се поинтересува какво ново-старо на Челси Терас. Подполковникът й съобщи sotto voce^[1], че Чарли е изтеглил от банката доста голям заем, „въпреки че се е разплатил до последното пени с другите си кредитори“. Дафни се усмихна, припомнила си, че в съвсем свой стил Чарли й е изплатил доста месеци преди крайния срок последната вноска от парите, които му е отпуснала.

— Току-що научих, че е хвърлил око на поредния магазин — допълни военният.

— Този път на кой?

— На хлебарницата — номер сто четирийсет и пет.

— Бащата на Беки е бил хлебар — отбеляза младата жена.

— Сигурни ли са, че ще успеят да го купят?

— Според мен да, макар и да се опасявам, че този път на Чарли ще му се наложи да се поизръси доста над пазарната цена.

— Защо?

— Хлебарницата се пада точно до магазина за плодове и зеленчуци и господин Ренолдс си дава прекрасно сметка, че Чарли много държи да я купи. Чарли обаче го е примамил с предложение той да остане управител на фурната и да получава дял от печалбата.

— Хммм. И докога според вас ще важи уговорката?

— Само докато Чарли усвои отново тънкостите на занаята.

— Ами Беки?

— Започнала е работа в „Сотби“. Като секретарка.

— Моля? — подвикна Дафни. — За какво й беше да блъска толкова много за научна степен — за да стане секретарка ли?

— В „Сотби“, каквато и подготовка да имаш, очевидно започваш от най-ниското стъпало. Така поне ми обясни Беки — уточни подполковникът. — Започваш от нулата, независимо дали си син на председателя на управителния съвет, дали години наред си работил в престижна галерия в Уест Енд, дали имаш научна степен, или си завършил първо отделение. Но установят ли, че си добър в работата, веднага те прехвърлят в някой от специализираните отдели. А не като в армията.

— А Беки какво иска?

— Иска да я назначат при някакво старче на име Пембъртън, бил всепризнат спец по ренесансова живопис.

— Обзалагам се, че ще я държат секретарка най-много половин месец — рече Дафни.

— Чарли има по-високо мнение за нея — подметна Хамилтън.

— Така ли? И колко й дава като секретарка?

Подполковникът се усмихна:

— Най-много десет дни.