Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
As the Crow Flies, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 36гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми(2016)

Издание:

Джефри Арчър. Търговецът

Английска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София, 2003

Коректор: Мария Трифонова

Художествено оформление на корица: Петър Христов

ISBN: 954-585-429-4

История

  1. —Добавяне

Дафни
1918 — 1921

13.

Да ви призная, когато отворих писмото, не се сетих веднага коя е тая Беки Салмън. После обаче си спомних, че в училище „Сейнт Пол“ имах съученичка, която се казваше така — изключително будно, възпълно момиче, което сякаш разполагаше с неизчерпаем запас от понички с крем. Ако не ме лъже паметта, единственото, с което й се отблагодарих, бе албумът с илюстрации, коледен подарък от една моя леля от Къмбърланд.

Когато бях в последния клас, умното момиченце вече завършваше предпоследния, макар да имахме разлика във възрастта цели две години.

Прочетох писмото веднъж, после и втори път — направо не проумявах какво ли иска момичето от мен и реших, че единственият начин да разбера, е да го поканя на чай в тясното си жилище в Челси.

Първия път, когато се срещнах отново с Беки, направо не я познах. Не само че беше отслабнала с десетина килограма, но и преспокойно ставаше за рекламите на дъвки марка „Пепсодент“, които се мъдреха отпред на всички трамваи: свежичко, розовобузо момиче, оголило лъскав низ съвършени зъби. Честно казано, доста й завидях.

Беки обясни, че единственото, от което имала нужда, било стая в Лондон, където да живее, докато завърши университета. Аз откликнах на драго сърце. В края на краищата мама многократно ми беше показвала, че не одобрява, задето живея сама, и ми бе заявявала, че не проумява какво толкова не съм му харесвала на лондонското ни жилище на Лаундс Скуеър номер двайсет и шест. Изгарях от нетърпение да съобщя на мама, пък и на татко, че съм си намерила подходяща съквартирантка, както често ме молеха.

— Но кое е това момиче? — попита мама, когато отидох за края на седмицата в имението ни Харкорт. — Познаваме ли го?

— Съмнявам се, мамо — отвърнах аз. — Стара моя приятелка, съученичка ми е от „Сейнт Пол“. Пада си зубърка.

— Сухарка, значи? — намеси се татко.

— Нещо такова, тате. Учи в някакъв колеж на име „Бедфорд“, слуша лекции по история на Ренесанса.

— Не знаех, че и момичетата ги приемали да следват — отбеляза баща ми. — Сигурно пак е заслуга на онзи проклет уелсец с неговите небивалици за обновена Великобритания.

— Престани да злословиш срещу Лойд Джордж — скастри го мама. — В края на краищата ни е министър-председател.

— На теб може и да ти е, но на мен със сигурност не е. Виновни са тия суфражетки — продължи да опява татко.

— Скъпи, на теб за всичко са ти виновни суфражетките, включително за лошата реколта миналата година — подхвана го пак мама. — Но ако се върнем на момичето, Дафни, както личи, то ще има изключително благотворно влияние върху теб. Та откъде, казваш, са родителите й?

— Не съм ти казвала нищо — отвърнах аз. — Баща й обаче е бил предприемач някъде из Изтока[1], а следващата седмица ще ходя на гости у майка й.

— Сигурно в Сингапур — отсъди татко. — Там е същински рай за предприемачите, има каучук и какво ли още не.

— Не, според мен не се е занимавал с каучук, татко.

— Както и да е. Доведи я някой следобед на чай — настоя мама. — Защо да не я поканиш и за края на седмицата? Обича ли да ходи на лов?

— Съмнявам се, мамо, но непременно ще я доведа в близко бъдеще на чай, така и двамата ще имате възможност да я огледате.

Да ви призная, и аз бях не по-малко развеселена от поканата да погостувам на майката на Беки, та и тя да се увери, че съм подходяща съквартирантка за дъщеря й. В края на краищата си знаех, че изобщо не съм подходяща. Доколкото си спомням, никога дотогава не бях стигала по на изток от театър „Олдуич“ и бях на мнение, че да отида до Есекс, е по-вълнуващо, отколкото да предприема пътешествие някъде в чужбина.

За късмет посещението в Ромфорд мина без произшествия главно защото Хоскинс, шофьорът на татко, знаеше пътя. Оказа се, че бил родом от Дагънам, който, както той ме осведоми, се падал още по-навътре в джунглата на Есекс.

Дотогава не бях и подозирала, че съществуват такива хора. За простолюдие, не бяха простолюдие, не бяха и благородници, не можеше да се каже и че имаха някакви професии. Не бих твърдяла и че съм се влюбила в Ромфорд. Но госпожа Салмън и сестра й — госпожица Роуч, бяха донемайкъде гостоприемни. Оказа се, че майката на Беки е разумна, оправна богобоязлива жена, която правеше и великолепен чай, така че не съжалих, задето съм била толкова път.

През следващата седмица Беки се нанесе при мен и аз с ужас установих, че клетото момиче се скъсва от работа. По цял ден висеше в тоя „Бедфорд“, прибираше се колкото да хапне надве-натри някой сандвич и да изпие чаша мляко, после пак сядаше да зубри, докато заспи, дълго след като аз си бях легнала. Не проумявах за какво й е всичко това.

Чак след безразсъдното й посещение при Джон Д. Уд чух за пръв път името на Чарли Тръмпър и за неговите амбиции. И цялата дандания само защото, моля ви се, Беки била продала сергията му, без да го попита! Сметнах просто за свой дълг да изтъкна, че двама от предците ми са били обезглавени, защото са се опитали да задигнат графства, а един е бил хвърлен за държавна измяна в Тауър[2] — ето на, помислих си, и аз имах родственик, прекарал последните си дни недалеч от Ийст Енд.

Както винаги, Беки знаеше, че е права.

— Но това са някакви си сто лири стерлинги — току повтаряше тя.

— С които ти не разполагаш.

— Затова пък имам четирийсет и съм убедена, че вложението е чудесно, ето защо надали ще ми бъде особено трудно да събера останалите шейсет. Така де, Чарли е в състояние да продаде лед и на ескимосите.

— А как смяташ да управляваш магазина, докато него го няма? — попитах аз. — Между лекциите ли?

— Стига си ми се подигравала, Дафни. Веднага щом се върне от фронта, Чарли ще поеме магазина. Едва ли ще се наложи да чакам още дълго.

— Войната свърши преди няколко седмици — напомних й аз. — А от твоя Чарли — ни вест, ни кост.

— Чарли изобщо не е мой — бе единственото, което отвърна моята приятелка.

И така, следващите трийсет дни я държах под око — и на слепите вече бе ясно, че тя няма да намери парите. Но беше прекалено горда, за да го признае. Ето защо реших, че е време да посетя отново Ромфорд.

— Какво неочаквано удоволствие, госпожице Харкорт-Браун! — възкликна майката на Беки, когато й се изтърсих като гръм от ясно небе в малката къщурка на Бел Вю Роуд.

В свое оправдание ще изтъкна, че щях да предупредя госпожа Салмън за предстоящото посещение, стига тя да имаше телефон. Но преди да са изтекли трийсетте дни, исках да получа сведения, които можеше да ми предостави единствено тя — сведения, които щяха да спасят не само доброто име на дъщеря й, но и нейните пари — затова не смятах да се доверявам на пощата.

— Да не би да е станало нещо с Беки? — бе първото, което попита госпожа Салмън, щом ме видя на прага на дома си.

— Не се притеснявайте — успокоих я аз. — Момичето никога не е било в по-добра форма.

— Откакто умря баща й, вечно съм на тръни — сподели госпожа Салмън.

Поведе ме с едва доловимо куцукане към дневната, която светеше от чистота, точно както в деня, когато приех първата покана да й погостувам. Върху масата в средата на помещението имаше купа с плодове. Молех се само госпожа Салмън да не идва на Челси Терас номер деветдесет и седем, без да ме е предупредила най-малко месец предварително.

— С какво мога да ви бъда полезна? — попита майката на Беки веднага щом госпожица Роуч бе пратена да запари чая в кухнята.

— Смятам да вложа малко пари в магазин за плодове и зеленчуци в Челси — подхванах аз. — Джон Д. Уд ме увери, че предложението е разумно, въпреки че в момента има недостиг на храни и все по-големи търкания с профсъюзите… Било достатъчно да намеря много опитен управител.

Усмивката на госпожа Салмън бе изместена от изумление.

— Беки не може да нахвали някакво момче, казва се Чарли Тръмпър, та съм дошла да чуя и вашето мнение за въпросния господин.

— Той надали може да бъде наречен „господин“ — отсече без колебание моята домакиня. — По-скоро спада към категорията на неуките нехранимайковци.

— О, страшно съм разочарована — завайках се аз. — Особено след като Беки остави у мен впечатлението, че покойният ви съпруг е имал отлично мнение за младежа.

— Да, като търговец на плодове и зеленчуци си разбира от работата. Дори ще стигна дотам да кажа, че според господин Салмън младият Чарли някой ден ще надмине дори дядо си.

— А той добър ли беше?

— Сама разбирате, не съм си имала вземане-даване с подобни типове — натърти госпожа Салмън, — но от други съм чувала, че дядото е най-добрият търговец, живял някога в Уайтчапъл.

— Чудесно — рекох аз. — А дали младежът е почтен?

— Не съм чувала да го обвиняват в непочтеност — призна майката на Беки. — А и Бог ми е свидетел, не подвива крак, много е работлив, но ако позволите, госпожице Харкорт-Браун, едва ли е ваш тип.

— Мисля, госпожо Салмън, да го назнача управител на магазин, а не да го каня да ме придружи в кралската ложа на хиподрума „Аскот“.

Точно тогава госпожица Роуч се появи отново заедно с подноса с чая, към който имаше пастички и еклери, обилно полети с крем. Оказаха се толкова вкусни, че посещението ми продължи далеч над предвиденото.

На другата сутрин се отбих в кантората на Джон Д. Уд и платих останалите деветдесет лири стерлинги. Сетне наминах към адвоката си, който състави договор — не разбрах нищичко от него.

След като Беки узна какво съм направила, аз го ударих на пазарлък и извъртях нещата така, сякаш ще спечеля кой знае колко от сделката: знаех, че не го ли докажа, момичето ще се разсърди, задето му се бъркам.

Веднага щом научи какво е станало, Беки ми брои още трийсет лири стерлинги, за да покрие част от дълга към мен. Очевидно взе новото начинание твърде присърце, защото за няколко дни прикотка от магазин в Кенсингтън един младеж, който да поеме магазина на Тръмпър, докато Чарли се върне. Продължи да зубри до среднощ. Така и не успях да я накарам да ми обясни какъв е смисълът да става още преди изгрев-слънце.

Не след дълго дори я поканих да ме придружи заедно с още двама приятели на представление на „Бохеми“. Дотогава не бе проявявала интерес към светския ми живот, особено пък откакто на главата й се струпаха и новите отговорности по магазина. Този път обаче й се примолих да дойде с нас — една моя приятелка се бе отказала в последния момент и на мен отчаяно ми трябваше свободно момиче.

— Да де, но нямам какво да облека — пророни безпомощно Беки.

— Вземи която си харесаш от моите рокли — предложих аз и я заведох в стаята си.

Виждах, че не може да устои на подобно изкушение. След час се появи в дълга тюркоазна рокля, с която изглеждаше точно като моделите от оная реклама.

— Кой още ще дойде? — полюбопитства тя.

— Алджърнън Фицпатрик. Най-добрият приятел на Пърси Уилтшир. Нали се сещаш, мъжът, който още не знае, че ще се венчая за него.

— А четвъртият кой е?

— Гай Трентам. Капитан в Кралския стрелкови полк, ядва се — добавих аз. — Прибрал се е наскоро от Западния фронт, където се е сражавал геройски. Удостоен е с медали и така нататък. Родени сме в едно и също село в Бъркшир, израсли сме заедно, макар че, да ти призная, нямаме много допирни точки. Изключително красив, ала се слави като женкар, затова умната!

Останахме много доволни от представлението на „Бохеми“, въпреки че Алджърнън не можа да ми съобщи нищо ново за Пърси. През второто действие Гай не сваляше очи от Беки — не че тя проявяваше някакъв интерес към него.

За моя изненада обаче, щом се прибрахме, не говореше за нищо друго, освен за новия си познат: колко бил красив, колко бил изтънчен, колко бил обаятелен, с какво внимание я бил обгърнал. Накрая успях да се отскубна и да си легна, първо обаче за радост на Беки я уверих, че чувствата й безспорно са споделени.

Всъщност, без да искам, се превърнах в нещо като Купидон в това зараждащо се увлечение. На другия ден Гай ме помоли да поканя от негово име госпожица Салмън на представление в Уест Енд. Беки, естествено, прие, но аз така и така вече бях казала на Гай, че ще отиде с него.

След това сякаш постоянно се натъквах на тях и започнах да се притеснявам, че ако връзката се задълбочи, всичко, както навремето казваше бавачката ми, ще завърши със сълзи. Дори съжалих, че съм ги запознала, макар че, ако употребим модния напоследък израз, нямаше никакво съмнение: Беки беше влюбена до уши.

Въпреки това в продължение на няколко седмици домът на номер деветдесет и седем си възвърна равновесието… а после Чарли се демобилизира.

Отначало Беки не ни запозна, а когато го направи, веднага разбрах, че типове като него не се срещат в Бъркшир. Това стана в италианското ресторантче на две крачки от нас, където отидохме да вечеряме.

Честно казано, не прекарахме особено приятно отчасти защото Гай така и не опита да е малко по-общителен, но главно защото Беки изобщо не си направи труда да приобщи към разговора и Чарли. По едно време се усетих, че все аз задавам въпросите и сама си отговарям на тях, колкото до Чарли, в началото той ми се видя доста недодялан.

Когато след вечерята тръгнахме всички заедно към нас, му предложих да оставим Беки и Гай сами. Чарли ме заведе в магазина и не се сдържа, почна да ми обяснява надълго и нашироко как е преобразил помещението. Беше толкова запален, че можеше да убеди и най-циничния инвеститор, на мен обаче най-силно впечатление ми направи това, че си разбира от работата, за която дотогава изобщо не се бях и замисляла. Точно тогава реших да помогна на Чарли и в двете начинания.

Не се изненадах ни най-малко, когато разбрах какво изпитва към Беки, тя обаче се бе захласнала по Гай дотолкова, че сякаш изобщо не забелязваше Чарли. Именно докато Чарли се бе впуснал в поредния си монолог за достойнствата на момичето, у мен се зароди план за бъдещето му. Реших, че той се нуждае от друго образование, може би не така формално, както образованието на Беки, но не по-малко ценно за бъдещето, което Чарли сам си беше предначертал.

Уверих го, че много скоро Беки ще омръзне на Гай, както са му омръзвали всички други момчета, изпречвали се досега на пътя му. Добавих, че трябва да прояви търпение, и ябълката сама ще му падне в ръцете. Обясних му и кой е Нютон.

Смятах, че сълзите, за които милата ми бавачка ми е говорила толкова често, ще бликнат скоро след като Беки бе поканена да прекара края на седмицата с майката и бащата на Гай в Асхърст. Постарах се в неделя следобед и аз да бъда поканена от Трентамови на чай у тях, та доколкото мога, да подкрепя морално Беки.

Отидох някъде в четири без двайсет, когато според мен хората обикновено пият чай, но заварих госпожа Трентам да седи сам-сама сред сребърните прибори и порцелановите сервизи.

— Къде са влюбените гугутки? — попитах, след като влязох в дневната.

— Доколкото, Дафни, познавам грубия ти език, вероятно имаш предвид сина ми и госпожица Салмън. Тръгнаха си за Лондон.

— Надявам се, заедно? — попитах аз.

— Да, макар че не проумявам какво толкова е намерило в нея милото момче. — Госпожа Трентам ми наля чаша чай. — Лично на мен тя ми се видя изключително скучна.

— Може пък да е оценил ума и хубостта й — престраших се да предположа точно когато при нас в дневната дойде майорът.

Усмихнах му се — познавах го още от малка и с времето бях започнала да го възприемам едва ли не като роден чичо. Само не разбирах едно — как е могъл да се влюби в такава вещица като Етел Хардкасъл.

— И Гай ли си тръгна? — попита майорът.

— Да, върна се в Лондон заедно с госпожица Салмън — потвърди за втори път госпожа Трентам.

— О, колко жалко! Стори ми се прекрасно момиче.

— Понеже си кон с капаци и не виждаш по-далеч от носа си — отсече жена му.

— Лично аз имам впечатлението, че Гай дава мило и драго за нея — намесих се с надеждата да получа някакъв отклик.

— Опазил ни бог! — сопна се госпожа Трентам.

— Опасявам се, че бог няма нищо общо с това — подметнах, понеже се бях настроила войнствено.

— Затова пък аз имам — натърти домакинята. — Нямам никакво намерение да допусна синът ми да се ожени за дъщерята на някакъв уличен търговец от Ийст Енд.

— Какво толкова, като се ожени за нея! — намеси се майорът. — В края на краищата нали и дядо ти е бил уличен търговец!

— Престани, Джералд. Дядо ми е основал и е наложил изключително преуспяло предприятие в Йоркшир, а не в Ийст Енд.

— Значи само мястото е друго — подметна мъжът й. — Спомням си много добре, баща ти ми е казвал, при това с неприкрита гордост, че дядо ти е положил началото на „Хардкасъл“ в някаква порутена колиба в Хъдърсфийлд.

— Джералд… Сигурна съм, че баща ми е преувеличавал.

— Никога не ми е правил впечатление на човек, склонен да преувеличава — възрази майорът. — Точно обратното, на никого не цепи басма.

— Да де, но е било много отдавна — заувърта госпожа Трентам.

— И не само това! Подозирам, че някой ден децата на Ребека Салмън ще ударят в земята такива като нас — добави мъжът й.

— Джералд, престани да употребяваш уличен език. Всички ние сме повлияни от онзи драматург социалист — господин Шоу, и от ужасния му „Пигмалион“, който лично според мен е писан именно за госпожица Салмън.

— Едва ли — възразих аз. — В края на краищата Беки ще завърши Лондонския университет със стенен „Бакалавър на хуманитарните науки“, а това е повече, отколкото целият ми род е успял да постигне за единайсет века.

— Дори и да е така — знаеше си своето госпожа Трентам, — това едва ли са качества, които ще помогнат на Гай да се издигне във военното поприще, особено сега, когато полкът му е прехвърлен на служба в Индия.

Тази новина ми дойде като гръм от ясно небе. Бях почти сигурна, че Беки не знае.

— А когато синът ми се върне в родината — продължи домакинята, — аз ще се постарая да му намеря достойна спътница в живота, която да има добро потекло, достатъчно пари и може би мъничко ум в главата. Заради дребнави предразсъдъци Джералд не успя да стане командващ на полка, но можете да бъдете сигурни, че няма да допусна същото да сполети и Гай.

— Аз просто не ставах за командващ — напомни намусен майорът. — Сър Данвърс бе далеч по-подготвен за длъжността, пък и не знам друг освен теб да е искал да получа назначението.

— Въпреки това смятам, че при тези резултати на Гай във военната академия „Сандхърст“…

— Е, не беше сред изоставащите — напомни мъжът й. — Това едва ли е особено постижение.

— Все пак за героизъм, проявен на бойното поле, бе удостоен с медал и…

Майорът изсумтя отегчено, от което разбрах, че води този разговор вероятно за стотен път.

— И така — продължи госпожа Трентам, — повече от сигурна съм, че с времето Гай ще стане командващ на полка, и дори нямам нищо против да споделя с вас, че вече съм набелязала момиче, което да му помага в трудния възход. В края на краищата съпругата или създава, или проваля кариерата на мъжа, така да знаеш, Дафни.

— Поне в това съм напълно съгласен с теб, скъпа — прошепна господин Трентам.

Прибрах се в Лондон донякъде успокоена, че след такъв скандал Беки сигурно ще скъса с Гай. Колкото повече го виждах този негодник, толкова по-голямо недоверие изпитвах към него.

Когато по-късно същата вечер влязох в жилището, заварих Беки да седи на канапето, разплакана и разтреперана. Тя ми разказа своята версия за случилото се — според нея истинско бедствие, после обаче уточни, че Гай й е направил предложение за женитба.

Тъкмо се канех дай съобщя за Индия, когато приятелката ми възкликна:

— Тази жена ме мрази!

— Още не те е оценила — ето какво помня, че отговорих. — Затова пък майорът е във възторг от теб.

— Много мило от негова страна — рече Беки. — Знаеш ли, разведе ме из имението.

— Какво ти имение! Та това са само няколко ниви!

— Как мислиш, дали след случилото се в Асхърст Гай ще престане да се среща с мен?

Идеше ми да възкликна: „Надявам се“, но се овладях овреме.

— Няма да престане, ако е мъж на място — заувъртах дипломатично.

Следващата седмица Гай наистина се срещна с приятелката ми и доколкото мога да съдя отстрани, така и не е споменал майка си и злополучното гостуване.

Въпреки всичко смятах, че дългосрочният ми план за Чарли и Беки се развива добре до вечерта, когато след дългата почивка в края на седмицата, която си бях дала в провинцията, се прибрах вкъщи и забелязах, че една от любимите ми рокли е метната на пода в хола. Тръгнах по пътеката от дрехи, докато стигнах стаята на Беки — отворих тихо вратата и за свой ужас видях и други свои дрехи, намятани отстрани на леглото заедно с дрехите на Гай. Бях се надявала Беки да проумее с какъв подлец се е свързала много преди да стигне до този последен етап в отношенията им.

 

 

На другия ден Гай замина за Индия и веднага щом се сбогува с Беки, тя тръгна да разправя на всеки срещнат, че са се сгодили, макар и да не носеше пръстен и по вестниците да не се появи обява, която да потвърди нейната версия за случилото се.

— На мен ми стига и думата, дадена от Гай — повтаряше си като курдисана, с което направо изумяваше всички.

Онази вечер се прибрах и я заварих да спи в леглото ми. На закуска тя ми каза, че там я е сложил Чарли — без повече обяснения.

Следващата неделя следобед отново се самопоканих на чай у Трентамови, колкото да науча от майката на Гай как той я бил уверил, че не се е виждал с госпожица Салмън цели девет месеца, откакто тя си е тръгнала преждевременно от Асхърст.

— Но това… — възроптах аз, ала млъкнах насред думата, припомнила си как съм обещала на Беки да не казвам на майка му, че са продължили да се срещат.

След няколко седмици приятелката ми сподели, че мензисът не й е дошъл. Зарекох се да не издавам тайната, но не се поколебах още същия ден да кажа на Чарли. Той направо побесня. За капак трябваше да се преструва пред Беки, че не знае нищо.

— Честен кръст, ако този негодник беше в Англия, щях да му тегля куршума — току повтаряше, докато сновеше напред-назад из хола.

— Ако той беше в Англия, бащите най-малко на три момичета на драго сърце щяха да свършат тази работа вместо теб — отвърнах аз.

— И какво мога да направя? — попита накрая младежът.

— Почти нищо — рекох му. — Според мен нищо чудно да се окаже, че най-силният ти съюзник е времето — и тринайсетте хиляди километра.

Подполковникът също се озова в групата на тези, които, стига да им падне, с удоволствие биха теглили куршума на Гай Трентам, в неговия случай заради честта на полка и така нататък. Той дори се закани да отиде при майор Трентам и да му каже право в очите какво мисли. Идеше ми да му напомня, че майорът всъщност е съвсем безобиден. Но какъвто и богат опит да имаше подполковникът в схватки с най-различни врагове, аз не бях сигурна, че някога се е натъквал на страшилище като госпожа Трентам.

Някъде по това време Пърси Уилтшир най-сетне се демобилизира от Шотландския гвардейски полк. Напоследък вече не се притеснявах от телефонните разговори с майка му. През ония ужасни години между 1916 и 1919 все си мислех, че тя ще ми се обади и ще ми каже, че и Пърси, подобно на баща си и на по-големия си брат след това, е загинал на Западния фронт. Трябваше да минат доста години, докато призная на овдовялата маркиза какъв страх ме обземаше всеки път, когато чуех гласа й по телефона.

После най-неочаквано Пърси ми поиска ръката. От този миг нататък бях погълната изцяло от съвместното ни бъдеще и от посещенията при неговите роднини, та занемарих напълно дълга си към Беки, макар че й позволих да остане в жилището. Сетне, докато се обърна, тя роди невръстния Даниъл. Молех се да понесе неизбежната дамга.

Няколко месеца след кръщенето реших да се отбия, без да се обаждам предварително — връщах се от провинцията, където бях прекарала края на седмината с майката на Пърси.

Входната врата се отвори и ме посрещна Чарли, пъхнал под мишница вестник, а Беки седеше на канапето и доколкото забелязах, кърпеше чорап. Погледнах надолу и що да видя — Даниъл пълзеше устремно напред. Добре че го гушнах, инак като нищо щеше да изхвърчи по стълбите и да поеме по широкия свят.

— Много се радвам да те видя — скочи Беки. — Не си идвала от цяла вечност. Ей сега ще ти направя чай.

— Благодаря — рекох аз. — Отбих се, колкото да се уверя, че сте свободни на… — Погледът ми падна върху малката картина с маслени бои над камината. — Колко е красива! — възкликнах аз.

— Би трябвало да си я виждала многократно — рече Беки. — Висеше в стаята на Чарли…

— Не, не съм я виждала — прекъснах я аз — така и не разбрах за какво намеква.

Бележки

[1] Игра на думи: в буквален превод „Ийст Енд“ означава „Източен край“. — Б.пр.

[2] Древна крепост на брега на Темза, навремето използвана и за затвор за особено опасни престъпници. — Б.пр.