Джефри Арчър
Търговецът (11)

11.

По улицата се зададе екипаж и Дафни размаха чадъра. Кочияшът спря и вдигна за поздрав шапка.

— За къде сте, госпожице?

— За Харли стрийт номер сто седемдесет и две — отвърна тя, после двете жени се качиха.

Кочияшът отново вдигна шапка, размаха леко камшика и конят се отправи към Хайд Парк Корнър.

— Каза ли на Чарли? — попита Беки.

— Не, замазах положението — отвърна приятелката й.

Екипажът свърна към Марбъл Арч. Двете жени мълчаха.

— Може да не се наложи да му казваме каквото и да било — отсъди накрая Дафни.

— Дано — простена Беки.

Отново последва дълго мълчание, накрая конят препусна по Оксфорд стрийт.

— Лекарят ти разбран човек ли е?

— Досега го познавам като такъв.

— Божичко, умирам си от страх.

— Не се притеснявай. Скоро всичко ще приключи, поне ще знаеш със сигурност.

Екипажът спря пред номер сто седемдесет и две на Харли стрийт и двете жени слязоха. Докато Беки галеше коня по гривата, Дафни плати на кочияша шест пенса. Беки се обърна, когато чу как приятелката й почуква с месинговото чукало по вратата, изкачи трите стъпала и отиде при нея.

Отвори им медицинска сестра в колосана синя престилка и бяла касинка и якичка, която ги пусна да влязат. Поведе ги по тъмен коридор, осветен от една-единствена газова лампа, и ги покани в празната чакалня. На масичката в средата на помещението имаше старателно подредени на купчинки броеве на списания „Пънч“ и „Татлър“. Около масичката бяха наслагани удобни, ала разностилни фотьойли. Двете жени седнаха, но не казаха нищо, докато сестрата не излезе.

— Аз… — подхвана Дафни.

— Ами ако… — рече и Беки в един глас с нея.

Приятелките прихнаха, но смехът им прокънтя някак пресилено в чакалнята с висок таван.

— Хайде, първо ти — подкани Беки.

— Просто исках да попитам какво става с подполковника.

— Изслуша инструктажа като истински мъж — отвърна другата жена. — Утре отиваме на първата официална среща. „Чайлд и сие“ на Флийт стрийт. Обясних му да се държи като на генерална репетиция, защото съм оставила за по-нататък през седмицата срещата, на която според мен имаме някакви шансове.

— А Чарли?

— Дойде му много. Все си повтаря, че подполковникът му бил командващ.

— И ти щеше да се държиш така, ако Чарли бе предложил да повикаш преподавателя си по счетоводство да ви направи отчета за оборота от седмицата.

— Засега гледам да избягвам въпросния господин — призна си Беки. — Опитвам се да наваксам в университета, защото, ако накрая не успея да се дипломирам, сама ще си бъда виновна.

— Ти ще си сред малкото жени, защитили степен „Бакалавър на хуманитарните науки“. Сигурно не е зле да поискаш да въведат и степен „Стара мома на хуманитарните науки“^[1].

Двете се засмяха на изтърканата шега: все така не се престрашаваха да отворят дума защо всъщност седят в тази чакалня. Най-неочаквано вратата се отвори, те вдигнаха очи и видяха медицинската сестра.

— Заповядайте при лекаря.

— Може ли да дойда и аз?

— Да, сигурна съм, че той няма да има нищо против.

Младите жени станаха и тръгнаха след медицинската сестра, която ги поведе по същия коридор. Накрая стигнаха при бяла врата с почти изтъркана месингова табелка, на която пишеше „Д-р Фъргъс Гулд“. След тихото почукване на сестрата се чу „да“ и Дафни и Беки влязоха заедно в кабинета.

— Добро утро — поздрави ведро лекарят с мек шотландски акцент, след което се ръкува и с двете. — Заповядайте, седнете. Резултатите от изследванията са готови, имам отлични новини за вас.

Върна се зад писалището и отвори папката върху него. Момичетата се усмихнаха — по-високото се поуспокои за пръв път от няколко дни.

— С удоволствие мога да кажа, че се радвате на чудесно здраве, ала тъй като това е първото ви дете… — Лекарят видя как и двете жени пребледняват. — През следващите месеци се налага да бъдете по-предпазлива. Но не виждам причина раждането да мине с усложнения. Разрешете да съм първият, който ви честити.

— Божичко! — възкликна жената и насмалко да припадне. — Но нали казахте, че новините са отлични!

— Да, да — потвърди доктор Гулд. — Смятах, че ще се зарадвате много.

Тук се намеси приятелката й.

— Има един малък проблем, докторе. Тя не е омъжена.

— О, такава ли била работата! Разбирам, разбирам — промени веднага лекарят тона. — Много съжалявам, не знаех. Ако ми бяхте споменали при първия преглед…

— Не, доктор Гулд, аз съм си виновна. Просто се надявах, че…

— Не, не, виновният съм аз. Проявих изключителна нетактичност — рече доктор Гулд и известно време мълча. — У нас това все още е незаконно, но съм сигурен, че и в Швеция има чудесни лекари, които…

— И дума да не става — отсече Беки. — Това влиза в противоречие с всичко, което родителите ми биха сметнали за „приемливо поведение“.

 

 

— Добро утро, Хадлоу — поздрави подполковникът, след като влезе с маршова стъпка в банката и подаде на директора балтона, бомбето и бастуна си.

— Добро утро, сър Данвърс — отвърна директорът и връчи вещите на един от чиновниците. — За нас е чест да уважите с присъствието си скромното ни учреждение.

Волю-неволю Беки си помисли, че само преди няколко седмици в друга банка горе-долу със същия капитал са я посрещнали съвсем различно.

— Заповядайте, елате в кабинета ми — покани ги директорът и протегна ръка така, сякаш е регулировчик на оживено кръстовище.

— Разбира се, но нека първо ви представя господин Тръмпър и госпожица Салмън, мои съдружници в това начинание.

— Много се радвам — оповести директорът, след което намести очилата върху носа си и се ръкува с Чарли и Беки.

На нея й направи впечатление, че, както никога, Чарли само си мълчи и току подръпва яката на ризата, която очевидно му беше възтясна. Предишната седмица бяха прекарали цяла сутрин на Савил Роу^[2], където на Чарли му бяха взели какви ли не мерки, за да му ушият нов костюм, но когато Дафни подметна, че не било зле да му вземат мерки и за риза, той категорично отказа да си губи повече времето, та накрая младата жена се видя принудена да налучква размера на яката.

— Кафе? — предложи директорът, след като влязоха в кабинета му.

— Не, благодаря — отказа подполковникът.

На Беки много й се пиеше, но явно директорът беше решил, че сър Данвърс изразява мнението и на тримата, и си замълча.

— И така, с какво мога да ви бъда полезен, сър Данвърс? — попита директорът и пипна притеснен възела на вратовръзката си.

— Ние със съдружниците ми притежаваме имот на Челси Терас — номер сто четирийсет и седем — макар и малка, фирмата се развива успешно. — Директорът продължи да се усмихва. — Купихме го преди около година и половина за сто лири стерлинги и през последната година вложението е донесло печалба малко над четирийсет и три лири.

— Повече от задоволително — отбеляза директорът. — Аз, разбира се, прочетох писмото и отчета, които така любезно ми предоставихте по пратеник.

Чарли се изкуши да му каже кой е бил въпросният пратеник.

— Сега обаче смятаме, че е време да разширим дейността си — продължи подполковникът. — И за да го направим, имаме нужда от банка, по-далновидна и по-инициативна от учреждението, с което работим в момента. Понякога имам чувството, че сегашните ни банкери още живеят в XIX век. Да ви призная, те почти не правят друго, освен да събират влогове, а ние имаме нужда да ни обслужва истинска банка.

— Влизам ви в положението.

— Знаете ли, притеснява ме… — подхвана военният, след което най-неочаквано млъкна и намести монокъла върху лявото си око.

— Какво ви притеснява? — сепна се господин Хадлоу.

— Вратовръзката ви.

— Вратовръзката ми ли? — учуди се директорът и отново се пипна по възела.

— Точно така, вратовръзката. Чакайте да видим дали ще позная… „Бъфс“^[3].

— Прав сте, сър Данвърс.

— Значи и вие, Хадлоу, сте воювали?

— Не съвсем, сър Данвърс. Да ви призная, недовиждам — сподели директорът и взе да си играе с очилата.

— Е, нямате късмет, мой човек — отбеляза подполковникът и махна монокъла. — Но да продължим. Ние с колегите ми възнамеряваме да разширим дейността си, но според мен е почтено да ви уведомя, че в четвъртък следобед имаме уговорена среща и в банка, ваш конкурент.

— В четвъртък следобед — повтори директорът, след като топна пачето перо в мастилницата в предната част на писалището и добави и това към сведенията, които вече бе записал.

— Все пак се надявах да не остане незабелязано — натърти Хамилтън, — че предпочетохме да дойдем най-напред при вас.

— Наистина съм поласкан — отбеляза господин Хадлоу. — Според вас, сър Данвърс, с какво условията в нашата банка са по-добри от онова, което предлага сегашната ви банка?

Подполковникът се позамисли, а Беки го погледна притеснена, защото не помнеше да му е обяснявала за условията. И двамата не бяха очаквали, че още на първата среща ще опрат до тях.

Хамилтън се прокашля.

— Очакваме, разбира се, условията да са по-изгодни, в случай че прехвърлим сметките на фирмата във вашата банка. Това си има и дългосрочни последици.

Хадлоу очевидно оцени по достойнство отговора. Погледна цифрите пред себе си и оповести:

— Искате да получите заем от двеста и петдесет лири стерлинги, с които да закупите магазините на Челси Терас номер сто трийсет и едно и сто трийсет и пет, а тази сума доста надвишава средствата, с които разполагате в сметката си. — Той замълча, очевидно пресмяташе. — Трябват ви още сто и седемдесет лири стерлинги.

— Точно така, Хадлоу. Както виждам, наясно сте с проблема, пред който сме изправени.

Директорът си позволи да се усмихне.

— При тези обстоятелства, сър Данвърс, съм на мнение, че бихме могли да ви отпуснем заем, ако вие със съдружниците ви сте съгласни на годишна лихва от четири на сто.

Полковникът отново се подвоуми, докато не забеляза едва доловимата усмивка върху лицето на Беки.

— Банката, с която работим, е готова да ни отпусне парите при лихва три и половина на сто — натърти военният. — Но съм сигурен, че го знаете.

— Те обаче не поемат риск — изтъкна господин Хадлоу. — И заемът, който ви предоставят, е едва петдесет лири стерлинги. В този случай обаче — допълни той припряно, да не би подполковникът да го прекъсне, — съм на мнение, че и ние бихме могли да определим лихва от три и половина на сто. Това приемливо ли е за вас?

Хамилтън първо се взря в Беки — да види изражението й. Сега младата жена направо грееше в усмивка.

— Мисля, че изразявам, Хадлоу, становището и на колегите си — предложението ви е приемливо, напълно приемливо.

Беки и Чарли кимнаха.

— Значи ще се заема с оформянето на книжата. Това ще отнеме, разбира се, няколко дни.

— Ама разбира се — рече подполковникът. — И искам да ви уверя, Хадлоу, че разчитаме на дълго и плодотворно сътрудничество с вашата банка.

Директорът се изправи и едновременно се поклони, нещо, което, както си помисли Беки, надали би било по силите и на сър Хенри Ървинг^[4].

После господин Хадлоу отведе подполковника и младите му съдружници в предната зала.

— Старият Чъби Дъкуърт още ли е при вас? — попита Хамилтън.

— Лорд Дъкуърт е председател на управителния ни съвет — прошепна благоговейно директорът.

— Свестен човек, служил съм с него в Южна Африка. С Кралския стрелкови полк. Когато следващия път се видим с Чъби в клуба, с ваше разрешение ще му спомена, че сме се срещали.

— Много мило от ваша страна, сър Данвърс.

Вече при входната врата директорът отпрати служителя и сам държа на подполковника балтона, после му връчи бомбето и бастуна и се сбогува с новите си клиенти:

— Ако има нещо, не се колебайте, идвайте при мен — изрече той и отново се поклони.

Стоя на вратата, докато тримата изчезнаха от погледа му.

Зад ъгъла подполковникът спря и се скри зад най-близкото дърво. Беки и Чарли изтичаха при него, макар и да недоумяваха какво е намислил.

— Добре ли сте, сър? — попита притеснен Чарли.

— Добре съм, добре съм, Тръмпър — увери го по-възрастният мъж. — Но да ти призная, съм готов да се изправя пред цяла орда туземци мародери от Афганистан, отколкото да ходя отново при този тип. Всъщност как се справих?

— Чудесно — възкликна Беки. — Готова съм да се обзаложа, че ако си бяхте събули обущата и бяхте казали на Хадлоу да ги лъсне, той щеше да извади носната си кърпа и тутакси да се заеме със задачата.

Подполковникът се усмихна.

— Значи според вас мина добре?

— Повече от добре — потвърди Беки. — Още днес следобед ще отскоча до кантората на Джон Д. Уд, за да платя капарото за двата магазина.

— Признателен съм ви, госпожице Салмън, подготвихте ме прекрасно. Знаете ли, от вас ще излезе страхотен щабен офицер.

Беки се усмихна.

— Правите ми голям комплимент, подполковник.

— Не си ли съгласен с мен, Тръмпър? Ама че съдружница си си намерил! — допълни Хамилтън.

— Тъй вярно, сър — подвикна Чарли, когато подполковникът се запъти с широка крачка към пътя. — Но искам да ви питам нещо, което ме притеснява.

— Казвай, Тръмпър.

— Щом сте приятел на председателя на управителния съвет на банката — рече той и тръгна в крак с бившия си командващ, — защо не отидохме направо при него?

Подполковникът спря като закован.

— Драги ми Тръмпър! — възкликна той. — Човек не ходи при председателя на управителния съвет, ако иска заем от някакви си двеста и петдесет лири стерлинги. Въпреки това нека подчертая: не се и съмнявам, че в близко време ще ни се наложи да навестим и него. Сега обаче имаме други неотложни нужди.

— Други неотложни нужди ли? — повтори Чарли.

— Да, Тръмпър. Трябва да гаврътна едно уиски — натърти подполковникът и погледна табелата на пивницата точно срещу тях. — Всъщност нека да е двойно.

 

 

— В кой месец си? — попита Чарли, когато на другия ден Беки отиде да му съобщи новината.

— Някъде в началото на четвъртия — отвърна тя, без да го поглежда в очите.

— Защо не си ми казала досега? — рече младежът донейде обидено, сетне сложи табелката „Затворено“ и тръгна нагоре по стълбите.

— Все се надявах, че ще се размине — призна си Беки и го последва.

— Нали си писала на Трентам, за да му съобщиш?

— Не, не съм. Не мога да се наканя.

Младата жена се зае да подрежда стаята — още се страхуваше да погледне Чарли в очите.

— Не можеш да се наканиш ли? — тросна се той. — Трябвало е да му кажеш преди доста седмици. Той е трябвало пръв да научи. Ще прощаваш за израза, но точно той е виновен за тая проклета каша, дето сте я забъркали.

— Не е толкова просто, Чарли.

— И какво му е сложното?

— Това ще сложи край на кариерата му, а Гай живее заради полка. Прилича на твоя подполковник, би било нечестно да го карам на двайсет и три години да се откаже от военното поприще.

— Изобщо не прилича на подполковника — подвикна Чарли. — При всички положения е достатъчно млад, за да се задоми, да започне отначало и да се потруди поне един ден като всички нас, останалите.

— Той, Чарли, е венчан за армията, а не за мен. Защо да опропастявам живота и на двама ни?

— Въпреки това трябва да му съобщиш какво е станало и поне да му дадеш право на избор.

— Гай няма избор, Чарли, толкова ли не го разбираш? Ще се качи на първия кораб и ще се ожени за мен. Почтен човек е.

— Друг път е почтен — сопна се младежът. — Щом е толкова почтен, обещай ми поне едно.

— Какво?

— Че довечера ще му напишеш писмо и ще му кажеш истината.

Беки се поколеба, сетне рече:

— Добре, ще му пиша.

— Довечера ли?

— Да, довечера.

— И понеже стана въпрос, ще съобщиш и на майка му и баща му.

— Не, не очаквай от мен това, Чарли — бе категорична младата жена, която го погледна за пръв път.

— И защо, интересно, да не го очаквам? Да не би да се притесняваш, че ще опропастиш и техните кариери?

— Не. Но кажа ли им, баща му ще настоява Гай да се прибере и да се ожени за мен.

— И какво лошо има в това?

— Майка му ще почне да твърди, че съм изиграла сина й и съм го принудила, дори още по-лошо…

— Още по-лошо ли?

— Да. Че детето не е негово.

— И кой ще й повярва?

— Който поиска.

— Не е честно — подвикна Чарли.

— Татко често повтаряше, че животът не е честен. И аз все някога трябваше да порасна, Чарли. Ти го направи на Западния фронт.

— И какво ще правим сега?

— Какво ще правим сега ли? — повтори Беки, учудена от множественото число.

— Точно така, какво ще правим. Все пак сме съдружници, ако случайно си забравила.

— Като начало трябва да си намеря жилище, няма да е честно към Дафни, ако…

— Оказа се страхотна приятелка — вметна младежът.

— И на двамата — потвърди Беки.

Чарли стана, бръкна в джобовете си и тръгна да кръстосва напред-назад из тясната стаичка. Покрай това Беки се сети за времето, когато двамата са били малки и са ходили заедно на училище.

— Едва ли… — подхвана Чарли.

Беше негов ред да не смее да погледне Беки в лицето.

— Едва ли какво?

— Едва ли… — започна той отново.

— Казвай де.

— Едва ли би склонила да се омъжиш за мен.

Последва дълго мълчание. Накрая Беки се поокопити от стъписването и възкликна:

— Ами Дафни?

— Дафни ли? Едва ли някога си смятала, че отношенията ни са от такова естество. Вярно е, че ми дава нещо като вечерни уроци, но не е това, което си мислиш. При всички положения в живота на Дафни има само един мъж и той със сигурност не е Чарли Тръмпър по простата причина, че и тя открай време е знаела как в живота ми има само една жена.

— Ама…

— Обичам те, Беки, от много отдавна.

— Мили боже! — пророни тя и захлупи лице върху дланите си.

— Извинявай — рече Чарли. — Мислех, че знаеш. Според Дафни жените винаги ги усещали тези неща.

— Не съм и подозирала, Чарли. Бях сляпа и глупава.

— Откакто към се върнал от Единбург, не съм поглеждал друга жена. Вероятно съм се надявал, че ме обичаш поне мъничко — поясни той.

— Винаги ще те обичам мъничко, Чарли, но се опасявам, че съм влюбена в Гай.

— Голям късметлия е този Гай. А само като си помисля, че съм те срещнал пръв. Веднъж баща ти ме чу да те наричам зад гърба ти Дебелата фукла и ме изпъди от магазина. — Беки се усмихна. — Ето на, винаги съм успявал да взема от живота онова, което наистина искам, как ли съм изпуснал теб?

Беки не намираше сили да го погледне.

— Е, той е офицер, а аз — не. Това вероятно обяснява всичко.

Младежът вече не сновеше из стаята и беше спрял пред Беки.

— Ти, Чарли, си генерал.

— Но не е същото, нали?