Луси М. Монтгомъри
Анн от дома на мечтите (28)

XXVIII
Гилбърт и Анн се карат

Гилбърт остави тежкия медицински том, в който се беше задълбочил. Беше невъзможно да чете повече в увеличаващия се мрак на мартенската вечер. Той се облегна на стола си и се загледа мечтателно през прозореца. Беше ранна пролет — може би най-неприятното време през годината. Дори залезът не можеше да спаси мъртвия, мокър пейзаж и проядения лед на пристанището, към които гледаше той. Нямаше видими признаци на живот, освен един голям черен гарван, който летеше по самотния си път през оловносивото поле. Гилбърт лениво се замисли за този гарван. Имаше ли този гарван семейство — черна, но порядъчна жена гарванка, която да го чака в гората отвъд Глен? Или беше лъскав млад самец, който се беше запътил да ухажва избраницата на сърцето си? Или беше циничен гарван ерген, който смяташе, че най-бързо пътува този, който пътува сам? Какъвто и да беше, гарванът скоро изчезна в настъпващия мрак и Гилбърт обърна поглед към по-веселите гледки вътре в къщата.

Светлината от огъня в камината трепкаше от предмет на предмет, блещукаше върху бяло-зелените палта на Гог и Магог, върху лъскавата кафява глава на красивия сетер, който се топлеше на килимчето, върху рамките на картините по стените, върху вазата, пълна с нарциси от парника; върху самата Анн, която седеше до малката си масичка с ръце, кръстосани върху скута й. Изглеждаше дълбоко замислена.

— Анн — каза Гилбърт спокойно, — искам да говоря с теб за нещо.

Анн го погледна.

— Какво има? — попита тя весело. — Изглеждаш страшно официален. Днес наистина не съм направила никаква пакост. Попитай Сюзън.

— Не става дума за теб или за нас. Искам да поговорим за Дик Мур.

— Дик Мур? — повтори като ехо Анн и бързо стана. — Какво, за бога, имаш да ми кажеш за Дик Мур?

— Напоследък доста мислих за него. Спомняш ли си, когато миналото лято го лекувах от онези циреи на врата му?

— Да, да.

— Използвах случая да разгледам внимателно белезите на главата му. Винаги съм смятал Дик за много интересен случай от медицинска гледна точка. Напоследък изучавам историята на трепанацията и случаите, при които са я прилагали. Анн, стигнах до заключението, че ако заведат Дик Мур в добра болница и направят трепанация на черепа му, неговата памет и способностите му вероятно ще се възстановят.

— Гилбърт! — Гласът на Анн беше изпълнен с възмущение. — Сигурно не го мислиш сериозно!

— Мисля го, наистина. И реших, че е мой дълг да обсъдя въпроса с Лесли.

— Гилбърт Блайт, няма да правиш нищо такова — извика Анн яростно. — О, Гилбърт, няма, няма да го направиш. Не може да си толкова жесток. Обещай ми, че няма да го направиш.

— Защо, Анн, не очаквах, че ще го приемеш така. Бъди разумна…

— Аз съм разумна. Неразумният си ти. Гилбърт, мислил ли си някога какво би означавало за Лесли, ако Дик Мур бъде върнат към съзнание? Само си помисли! Сега тя е достатъчно нещастна; но животът като медицинска сестра и бавачка на Дик е хиляди пъти по-лесен за нея, отколкото животът като съпруга на Дик. Аз зная това! Немислимо е. Не се бъркай в тези неща. Остави ги на мира.

— Обмислил съм задълбочено този аспект на случая, Анн. Но вярвам, че дълг на лекаря е да помогне на всеки болен, независимо колко нещастен е той.

— Но Дик не е твой пациент — извика Анн. — Ако Лесли те беше попитала дали не може да се направи нещо за него, тогава щеше да е твой дълг да й кажеш какво мислиш по въпроса. Но нямаш право да се месиш.

— Не го наричам намеса. Преди дванайсет години чичо Дейв казал на Лесли, че нищо не може да се направи за Дик. Тя вярва на това, разбира се.

— А защо чичо Дейв й го е казал, ако не е истина? — извика Анн победоносно. — Не знае ли той за медицината толкова, колкото ти?

— Мисля, че не. Макар че сигурно звучи превзето и самонадеяно да го кажа. А ти знаеш, че той има доста предразсъдъци срещу модерната медицина. Та той дори е против операцията на апандисит.

— Прав е — възкликна Анн, като премина изцяло на други позиции. — И аз самата смятам, че твоите модерни доктори са прекалено пристрастени към правенето на експерименти с човешка плът и кръв.

— Ронда Алонби нямаше да е жива днес, ако не бях направил експеримент — възрази Гилбърт. — Поех риска и спасих живота й.

— Омръзна ми да слушам за Ронда Алонби — извика Анн най-несправедливо, защото Гилбърт не беше споменавал името на госпожа Алонби от деня, в който беше разказал на Анн за успеха си с нея. А той нямаше никаква вина, че другите хора го обсъждаха.

Гилбърт се почувства доста обиден.

— Не очаквах, че гледаш така на нещата, Анн — каза той малко студено, стана и се отправи към вратата на кабинета си. За първи път бяха близко до скарване.

Но Анн се втурна след него и го издърпа обратно.

— Сега, Гилбърт, няма да се оттеглиш ядосан. Седни тук и аз ще ти се извиня хубавичко. Не трябваше да го казвам. Но… ако знаеше…

Анн млъкна тъкмо навреме. Тя беше на път да разкрие тайната на Лесли.

— Ако знаеше какво чувства една жена… — завърши тя неубедително.

— Мисля, че зная. Разгледах въпроса от всички страни и стигнах до заключението, че е мой дълг да кажа; смятам за възможно Дик Мур да се възстанови; тук свършва моята отговорност. Тя ще трябва да реши какво да направи.

— Смятам, че не си прав да стоварваш такава отговорност върху нея. Тя понася достатъчно. Тя е бедна — как би могла да си позволи такава операция?

— Тя трябва да реши — упорстваше Гилбърт.

— Казваш, че според теб Дик може да бъде излекуван. Но сигурен ли си?

— Съвсем не. Никой не може да бъде сигурен в такова нещо. Вероятно е имало поражения в самия мозък, последиците от които никога не могат да се отстранят. Но ако неговата загуба на памет и на други способности се дължи просто на натиска върху определени мозъчни центрове поради някои вдлъбнати места на костите, той може да бъде излекуван.

— Но това е само възможност! — настояваше Анн. — Да предположим, че кажеш на Лесли и тя реши да направи операцията. Ще струва много. Ще трябва да вземе пари назаем или да продаде оскъдното си имущество. И да предположим, че операцията е неуспешна и Дик си остане така. Как ще успее тя да върне парите, които е заела, и как ще живее самата тя с това голямо безпомощно същество, ако продаде фермата?

— О, зная, зная. Но мой дълг е да й кажа. Не мога да се освободя от това убеждение.

— О, познавам упоритостта на семейство Блайт — изпъшка Анн. — Посъветвай се поне с доктор Дейв.

— Вече го направих — каза Гилбърт неохотно.

— И какво каза той?

— Накратко, както казваш ти, да оставим нещата такива, каквито са. Като оставим предразсъдъците му срещу модерната хирургия, страхувам се, че той разглежда случая от твоята гледна точка — против е, заради Лесли.

— Тогава — извика Анн победоносно, — аз мисля, Гилбърт Блайт, че трябва да се съобразиш с мнението на един почти осемдесетгодишен човек, който е видял много и самият той е спасил много животи. Със сигурност неговото мнение тежи повече от мнението на едно момче.

— Благодаря ти.

— Не се смей. Твърде сериозно е.

— Това просто е моята позиция. Сериозно е. Имаме един човек, който е безпомощно бреме. Той може да възстанови разсъдъка си и да стане полезен…

— Колкото беше полезен преди — срази го Анн.

— Може да му се даде възможност да върши добрини и да изкупи миналите си грехове. Съпругата му не знае това. А аз зная. Затова мой дълг е да й кажа, че има такава възможност. Това, с две думи, е моето решение.

— Не казвай още „решение“, Гилбърт. Посъветвай се с някой друг. Попитай капитан Джим какво мисли за това.

— Много добре. Но не обещавам да се съобразя с мнението му, Анн. Това е нещо, което човек сам трябва да реши. Съвестта ми никога няма да е чиста, ако си замълча.

— О, твоята съвест! — въздъхна Анн. — Предполагам, че чичо Дейв също има съвест, нали?

— Да. Но аз не съм пазител на съвестта му. Хайде, Анн, ако случаят не се отнасяше за Лесли, ако беше чисто абстрактен случай, ти щеше да се съгласиш с мен, знаеш, че щеше да се съгласиш.

— Нямаше — заяви Анн, като се опита да повярва на себе си. — Можеш да спориш цяла нощ, Гилбърт, но няма да ме убедиш. Само попитай госпожица Корнелия какво мисли за това.

— Ти си притисната в ъгъла, Анн, щом викаш госпожица Корнелия за подкрепление. Тя ще каже: „Типично по мъжки!“, и ще побеснее. Няма значение. Госпожица Корнелия не може да разреши този случай. Лесли сама трябва да реши.

— Много добре знаеш как ще го реши — каза Анн, почти разплакана. — Тя също има идеали за дълга. Не виждам как можеш да поемеш такава отговорност. Аз не бих могла.

— „Защото правото си е право, следвай правия път и нека разумът да победи последствията“ — цитира Гилбърт.

— О, смяташ едно двустишие от стихотворение за убедителен аргумент! — подигра му се Анн. — Това е съвсем по мъжки.

После Анн се разсмя въпреки волята си. Звучеше като ехо на госпожица Корнелия.

— „Трябва да познаваш истината и истината ще те направи свободен!“ — каза Гилбърт сериозно. — Вярвам в това, Анн, с цялото си сърце. Това е най-великият и най-верният стих от Библията. А първостепенно задължение на мъжа е да казва истината, както я вижда и разбира.

— В този случай истината няма да направи горката Лесли свободна — въздъхна Анн. — Вероятно ще завърши с още по-мъчително робство за нея. Не мога да мисля, че си прав.