Луси М. Монтгомъри
Анн от дома на мечтите (38)

XXXVIII
Сбогуване с Дома на мечтите

Погребаха капитан Джим в малкото гробище отвъд залива. Роднините му поставиха много скъп и много грозен паметник, на който той щеше да се подиграе, ако можеше да го види. Но истинският му паметник беше в сърцата на тези, които го познаваха, и в книгата, която щеше да надживее много поколения.

Лесли скърбеше, че капитан Джим не можеше да види удивителния успех на книгата.

— Колко щеше да се радва на рецензиите, почти всичките са толкова мили.

Но Анн, въпреки скръбта си, беше по-разумна.

— Той се вълнуваше от самата книга, Лесли, а не от това, което биха казали за нея. И той я получи. Беше я прочел цялата. Тази последна нощ сигурно е била най-щастливата за него — с бързия, безболезнен край, на който се беше надявал сутринта. Радвам се заради Оуън и заради теб, че книгата пожъна такъв успех — капитан Джим също беше доволен, зная.

Звездата на фара продължаваше нощното си бдение. Изпратиха нов пазач на фара, докато новото правителство реши кой от мнозината кандидати е най-подходящ за мястото — или кой има най-много протекции. Първия помощник се чувстваше като у дома си в малката къща, обичан от Анн, Гилбърт и Лесли и търпян от Сюзън, която не обичаше котки.

— Мога да се примиря с него заради капитан Джим, госпожо доктор, защото харесвах стареца. И ще се грижа да получава храна и всяка мишка от капаните. Но не ме молете да правя повече от това. Котките са си котки, и вярвайте на думата ми, никога няма да бъдат нищо друго. Госпожо доктор, поне го пазете от детето. Представете си колко ще е лошо, ако го нападне.

— Това не е тигър — каза Гилбърт.

— О, може да се смеете, докторе, но това не е смешно.

— Котките никога не нападат бебета — каза Гилбърт. — Това е само старо суеверие, Сюзън.

— О, добре, суеверие или не, скъпи докторе, но ако видя този жълт звяр да се навърта около нашето бебе, ще го цапна с ръжена.

Лесли беше заета с шиене, защото тя и Оуън щяха да се женят на Коледа. Анн се чудеше какво ще прави без Лесли.

— Непрекъснато стават промени. Щом нещо се нареди добре, веднага се променя — каза тя с въздишка.

— Старата къща на Морган в Глен се продава — каза Гилбърт между другото.

— Така ли? — попита Анн равнодушно.

— Да. След като господин Морган почина, госпожа Морган иска да отиде да живее с децата си във Ванкувър. Ще я продаде евтино, защото няма да е много лесно да се освободи от такава голяма къща в малко селце като Глен.

— Е, сигурно е хубава къща, лесно ще намери купувач — каза Анн разсеяно, като се чудеше дали да подгъне с ажур или с бод рибена кост „късите“ роклички на малкия Джем. Следващата седмица щяха да му ги облекат и Анн щеше да се разплаче при тази мисъл.

— Да речем, че я купим, Анн? — отбеляза Гилбърт тихо.

Анн изпусна ръкоделието си и го зяпна.

— Не говориш сериозно, Гилбърт?

— Напротив, скъпа.

— И да изоставим това приятно местенце — нашия „Дом на мечтите“? — каза Анн невярващо. — О, Гилбърт, това е… това е немислимо!

— Слушай ме внимателно, скъпа. Зная как се чувстваш. И аз се чувствам така. Но винаги сме знаели, че някой ден ще трябва да се преместим.

— О, но не толкова скоро, Гилбърт, не още.

— Може никога да не получим такава възможност. Ако ние не купим къщата на Морган, ще я купи някой друг. А в Глен няма друга къща, която бихме искали да притежаваме, няма и хубави места за строеж. Тази малка къща е… добре, беше това, което никоя друга къща не би могла да бъде за нас. Признавам, но знаеш, че е твърде отдалечена за докторска къща. Ние чувствахме неудобството, макар че се справяхме с него. Може би след няколко години, когато Джем поиска собствена стая, ще бъде твърде малка.

— О, зная, зная — каза Анн и очите й се напълниха със сълзи. — Зная за всичките й недостатъци, но толкова я обичам, тук е толкова красиво.

— Ще ти бъде много самотно тук, след като Лесли си отиде. Капитан Джим също го няма. Къщата на Морган е красива и след време ще я обикнеш. Знаеш, че винаги си се възхищавала от нея, Анн.

— О, да, но… но… всичко става толкова неочаквано, Гилбърт. Замаяна съм. Преди десет минути изобщо нямах представа, че някога ще напусна дома си. Правех планове за пролетта — какво ще правя в градината. И ако напуснем това място, кой ще го вземе? То е настрани от пътя, така че ще го наеме някое бедно, мързеливо семейство скитници и ще го опустоши, а това ще е оскверняване. Страшно ще ме боли.

— Къщата на Морган ще е подходяща за нас във всяко отношение — наистина не можем да си позволим да пропуснем такъв шанс. Помисли си за голямата поляна с онези великолепни стари дървета и за онази прекрасна широколистна горичка зад нея — дванайсет акра. Какво хубаво място да си играят деца! Има и хубава овощна градина, а ти винаги си се възхищавала на онази висока тухлена стена около градината с врата в нея — мислеше, че е като градина от книга с приказки. И от къщата на Морган има почти толкова прекрасен изглед към пристанището и дюните, колкото оттук.

— Оттам не се вижда звездата на фара.

— Напротив. Вижда се от таванската стая. Има друго предимство, Анн — ти обичаш големите мансарди.

— В градината няма поточе.

— Е, няма, но има едно, което тече през кленовата горичка към езерото на Глен. А самото езеро не е далеч. Ще можеш да си представиш, че отново имаш собствено Езеро на бляскавите води.

— Е, не казвай нищо повече точно сега, Гилбърт. Дай ми време да си помисля, да свикна с идеята.

— Добре. Не бързаме, разбира се. Само че, ако решим да я купим, ще е по-добре да се преместим и да се настаним преди зимата.

Гилбърт излезе, а Анн остави късите роклички с треперещи ръце. Този ден повече не можеше да шие. С мокри от сълзите очи тя тръгна из малкото си владение, което беше управлявала като кралица. Къщата на Морган беше всичко, което твърдеше Гилбърт. Градината беше красива, къщата беше достатъчно стара, за да има достойнство, солидност и традиции, и достатъчно нова, за да е удобна и съвременна. Анн винаги й се беше възхищавала, но възхищението не означава обич. А тя толкова обичаше малкия си „Дом на мечтите“. Тя обичаше всичко в него: градината, за която се беше грижила, и за която се бяха грижили толкова много жени преди нея; блясъкът на малкото поточе, което пълзеше през ъгъла на двора; портата между скърцащите борове; старите стълби от червен пясъчник; величествените тополи; двете мънички старомодни стъклени шкафчета над камината във всекидневната; изкривената врата на килера в кухнята; двата странни тавански прозореца на горния етаж; малката вдлъбнатина на стълбите — ами тези неща бяха част от него! Как можеше да ги изостави?

И как тази малка къща, осветена едно време от любов и радост, беше повторно осветена от нейното щастие и скръб! Тук беше прекарала медения си месец; тук беше живяла малката Джой един кратък ден; тук радостта от майчинството беше дошла отново с малкия Джем; тук обичните приятели бяха седели край огнището. Радост и мъка, раждане и смърт бяха направили свещен завинаги този малък „Дом на мечтите“.

А сега трябваше да го напусне. Тя го знаеше, дори докато се бореше срещу идеята на Гилбърт. Анн седна на стълбите и плака дълго и горчиво. Сюзън я завари там и я попита много разтревожено какво е станало.

— Не сте се карали с доктора, нали, госпожо доктор? Но ако е така, не се безпокойте. Това е нещо, което често се случва с брачните двойки, казват, макар че самата аз нямам такъв опит. Той ще съжалява и скоро ще оправите нещата.

— Не, не, Сюзън, не сме се карали. Само… Гилбърт ще купи къщата на Морган и ще трябва да отидем да живеем в Глен. А това ще ми разбие сърцето.

Сюзън изобщо не споделяше чувствата на Анн. Тя наистина много се зарадва от перспективата да живее в Глен. Единственото й оплакване беше, че малката къща е твърде отдалечена.

— Защо, госпожо доктор, ще бъде чудесно. Къщата на Морган е толкова хубава и голяма.

— Мразя големи къщи — хълцаше Анн.

— О, няма да ги мразите, когато имате половин дузина деца — отбеляза Сюзън спокойно. — А тази къща вече е твърде малка за нас. Нямаме стая за гости, понеже госпожа Мур е тук, а този килер е най-лошото място, на което някога съм се опитвала да работя. Натъкваш се на ъгли, накъдето и да се обърнеш. Освен това, мястото е вън от света. Няма нищо друго, освен пейзаж.

— Може би е извън твоя свят, Сюзън, но не и извън моя — каза Анн със слаба усмивка.

— Не ви разбирам напълно, госпожо доктор, но, разбира се, аз не съм добре образована. Но ако доктор Блайт купи къщата на Морган, няма да сгреши, а вие ще се привържете към нея. Имат вода вътре, килерите и шкафовете са красиви, а на остров Принц Едуард няма друга такава изба, така ми казаха. А избата тук, госпожо доктор, направо ми къса сърцето, както добре знаете.

— О, махни се, Сюзън, махни се — каза Анн отчаяно. — Избите, килерите и шкафовете не правят дом. Защо не плачеш заедно със скърбящите?

— Никога не съм била добра в плаченето, госпожо доктор. По-скоро бих се опитала да ободрявам хората, отколкото да плача с тях. Сега, не плачете и не разваляйте хубавите си очи. Тази къща е много добра и ви е служила, но вече е време да си вземете по-хубава.

Гледната точка на Сюзън съвпадаше с тази на повечето хора. Лесли беше единствената, която съчувстваше на Анн и я разбираше. Тя също си поплака, когато чу новините. После и двете избърсаха сълзите си и се заловиха с подготовката на преместването.

— Щом ще трябва да вървим, нека да вървим колкото може по-скоро и да свършваме — каза горката Анн с горчиво примирение.

— Знаете, че ще ви хареса и прекрасната стара къща в Глен. Трябва само да поживеете в нея и да натрупате спомени — каза Лесли. — Приятелите ще идват и там, както идваха тук. Това е къща точно за теб, но годините ще я направят дом.

Една октомврийска сутрин Анн се събуди със съзнанието, че е спала за последен път под покрива на малката им къща. През деня беше твърде заета, за да се отдаде на съжалението, а когато настъпи вечерта, къщата беше празна. Анн и Гилбърт бяха сами в нея, за да й кажат сбогом. Лесли, Сюзън и малкият Джем бяха отишли в Глен с последния товар мебели. Светлината на залеза струеше през прозорците без завеси.

— Всичко изглежда толкова съсипано, нали? — каза Анн. — О, толкова ще ми бъде мъчно за дома довечера в Глен!

— Бяхме много щастливи тук, нали, Анн? — каза Гилбърт.

Анн се задави, неспособна да отговори. Гилбърт я чакаше до портичката при боровете, докато тя обикаляше къщата и се прощаваше с всяка стая. Тя си отиваше, но старата къща щеше да остане там, гледайки към морето през старомодните си прозорци. Есенните ветрове щяха да духат около нея печално, сивият дъжд щеше да я удря, а белите мъгли щяха да идват от морето, за да я обгръщат.

— Но ние няма да сме тук — каза Анн през сълзи.

Тя излезе, затвори и заключи вратата зад себе си. Гилбърт я чакаше с усмивка. Звездата на фара блестеше на север. Малката градина, където още цъфтяха само невените, вече се забулваше в сенки.

Анн коленичи и целуна изтъркания стар праг, който бе прекрачвала толкова пъти.

— Сбогом, скъпа къщичке на мечтите — каза тя.