Джон Нанс
Проектът „Медуза“ (4)

Трета глава

Товарна рампа, спедиторска фирма „Юнивърсъл еър фрайт“ — Международно летище на Маями — 9:45 часа източно време, 19-и септември

— Вие ли сте командир Макей? — попита женски глас, в чийто остър тон се прокрадваха и знойно сексуални нотки.

Скот Макей проверяваше лявото колело на носовия колесник, опрял коляно върху бетона под носа на своя 727. Обърна се, заслони очи с длан срещу слънцето в опит да види лицето на младата жена, която стоеше зад него с ръце на кръста. Носеше комбинезон в защитен цвят и имаше раздразнено изражение.

— Аха, аз съм — кимна Скот, докато ставаше.

Преди да се изправи напълно се наведе, изтупа праха от панталоните си и чак след това погледът му срещна нейния. Гледката му се понрави.

— Вашият помощник по товаренето е тъпанар, командире — рече тя без да се усмихва.

Скот се обърна, за да проследи погледа й. Джери Крисчън, бордовият инженер, стоеше далеч и разговаряше с шофьора на автоповдигача. Видя Скот с жената и тръгна към самолета.

— Онзи, високият мъж дето идва насам ли? — попита Скот.

— Именно — отвърна тя. — Отказва да вземе товара ми! Искам да кажа, знам, че моите неща не са товарът, който трябва да транспортирате, но нали сте чартирани от НОАА^[1], а аз също съм от тях и вие имате място.

Скот се усмихна и поклати глава:

— Той не е тъпанар, мадам. Това е моят втори офицер и е наистина много дружелюбен тип.

— Аз казах, че се държи като тъпанар! — сопна му се тя без всякакъв хумор.

Скот се изхили тихо, свел за миг поглед към обувките си, след това отново вдигна глава и протегна ръка.

— Ако нямате нищо против, навярно е възможно да започнем отначало. Здравейте, казвам се Скот Макей. А вие?

Д-р Линда Макой прокара пръстите на лявата си ръка през дългата до раменете й гарвановочерна коса и смръщеното й изражение се промени към лека усмивка, докато се ръкуваха.

— Окей… добре, вижте, съжалявам.

— Няма нищо.

— Казвам се д-р Линда Макой. Графикът ми е много сгъстен, пътувам маса време от Антарктида и наистина нямам нито времето, нито търпението да споря. Пристигнах от Чили в четири часа сутринта и трябва да откарам палетите си в Болдър до тази вечер. В тях има инструменти, чието функциониране зависи от времето, а знам, че един ураган се готви да връхлети Източното крайбрежие и да обърка въздушния трафик навсякъде, тъй че наистина бързам да се махна от тук.

Джери застана до Скот, който направи жест в негова посока.

— Вие твърдите, че този мой инженер не желае да качи товара ви?

Тя кимна.

— Точно така. Той ми заяви, че щом палетите ми не фигурират в товарителницата, той нямало да ги вземе. Това е глупаво! Вие летите за Денвър, чартирани сте от моята организация, а палетите са нейни и трябва също да бъдат превозени до Денвър! Решението е просто!

Скот погледна Джери.

— Какво можем да направим, Джери?

Джери изглеждаше объркан, кимна и сви рамене.

— Скот, в договора е записано, че можем да вземем само оповестения товар, а нейният няма нищо общо с него. Товарът, за който сме дошли тук, е палетът, който тъкмо се готвят да качат на борда.

— По дяволите договорът! — прекъсна го д-р Макой. — Аз ще поема отговорността като служителка на НОАА и…

Скот вдигна ръка, за да накара Линда Макой да изчака.

— Докторе, може би не разбирате. Тези държавни договори за въздушен превоз се наблюдават от невероятно непреклонни бюрократи. Ако направим само една грешка, ще изгубим договора, а аз не съм готов да поема този риск.

Изследователката се приближи почти неусетно до Скот, а погледът й направо прогаряше очите му.

— Не сте ли си помислили, командире, че ако изоставите нещата ми тук, това може да се окаже тъкмо грешката, която се опитвате да избегнете? Гарантирам ви, че ако ме изоставите тук, онзи непреклонен чиновник по договорите ще чуе всичко от една изморена, вбесена старши служителка на лабораториите в Болдър!

Скот вдигна глава и си позволи да се намръщи.

— Уважаема лейди, заплахите няма да качат товара ви на борда.

Видя как очите й светнаха ядно, още докато произнасяше думите.

— Кого наричате „уважаема лейди“? — сопна се тя и пристъпи още по-напред.

— Аз… просто се опитвах да бъда вежлив към една прекрасна млада жена. Намирам „лейди“ за комплимент…

— Така, както го казахте, прозвуча обидно!

Джери отстъпваше назад, опитваше се да остави известна благоразумна дистанция между себе си и ескалиращата словесна престрелка. А Скот напъха ръце в джобовете си, стисна устни и извърна поглед за секунда-две, преди да погледне отново към жената и да свие рамене.

— Вижте, докторе, съжалявам, че съм ви обидил. Не проявявам пренебрежение на полова основа. Просто не мога да взема товара ви без разрешение.

Тя продължи още няколко секунди да стои с ръце на кръста, след това погледна към малкия офис на товарното летище. После отново се втренчи в Скот.

— Тогава какво ще правим?

Скот пое дълбоко дъх и хвърли поглед към часовника си. До отлитането им оставаше малко повече от половин час.

— Ако ми дадете няколко минути, докторе, ще се свържа с Вашингтон и ще се опитам да видя какво може да се издейства.

— Добре. Междувременно наредете на инженера си да натовари палетите ми на борда, за да не губите време.

— Ех, д-р Макой — започна Скот, а в главата му се въртяха няколко възможни отговора.

— Това проблем ли е? — попита тя с нападателен тон.

Скот се пребори с естествения инстинкт да контраатакува и спечели. В крайна сметка тя бе негова клиентка. Беше неблагоразумно да я нервира още повече.

Той я погледна, усмихна й се и забеляза колко големи ставаха кафявите й очи, когато е ядосана.

— Не, не е проблем. Ще ги натоварим.

Тя кимна, а Скот се обърна към Джери, за да издаде нареждането.

 

 

Международно летище на Флорида — 11:45 часа източно време — 19-и септември

Като погледна графиката за трети път, техникът усети как кръвта му се смразява.

Нямаше грешка.

Безшумният, сондиращ неутронен лъч, излъчван от скенера му бе настроен да открива и най-слабото гама-лъчение, ако влезеше в контакт с такъв тип ядрен материал, използван за производството на бомби, а той бе регистрирал точно това. От няколко часа насам нещо, намиращо се в границите на Международното летище на Маями, излъчваше гама-лъчи при всяко преминаване на неутронния лъч.

А след това, преди един час — докато той и началникът му бяха в почивка да хапнат тако^[2] преди назначената за следобед демонстрация — равнището на гама-лъчи се оказа спаднало до нулата.

„О, боже мой, провалихме се!“ — помисли си той и му причерня. На някой инспектор — може би военен, а може би от Комисията за ядрен контрол — му е било наредено да се разхожда с обезопасен куфар, пълен с плутоний, за да провери машината, в чието проектиране техникът бе участвал, а той буквално бе проспал това. Очевидно демонстрацията щеше да се проведе в неподходящо време. Трябваше да направят мониторинга и през сутрешните часове.

По-надалеч началникът му — капитан втори ранг от ВМС — гордо обясняваше възможностите на флота за бързо реагиране при засичане на ядрен материал на трима обезпокоени служители от ФАА — Федералната авиационна администрация, натоварени със защитата на националните летища от терористи. Президентската директива да се затегне контролът върху входните точки на страната срещу ядрения тероризъм бе предизвикала трескава дейност, както и прехвърлянето по въздуха на сивия преносим трейлър^[3] до Маями за първата работна демонстрация.

— В момента, когато дори капсула от радиоактивен материал влезе в границите на летище като това в куфарчето на някой терорист или по друг начин… — тъкмо казваше той, — ние ще го засечем.

„Да, но ако наблюдаваме“ — помисли си техникът, и направи знак на шефа си към мястото, където хартиената лента лежеше на масата като отровна змия — пагубно доказателство за тяхната немарливост във възможно най-лошия момент.

Капитанът прие новината с неочаквано спокойствие, след което веднага се обърна към екипа от ФАА с парчето хартия в ръце.

— Не ни бе съобщено, че тази сутрин трябва да бъдем включени, но рекордерите работеха и изглежда, че въпреки всичко сме уловили теста ви — рече той с насилена усмивка, като забеляза озадачените физиономии и на тримата, които един по един изследваха записа.

Помощник-администраторът на ФАА по въпросите на безопасността посочи разпечатката.

— Значи ще видим нещо подобно, ако ядрен материал за изготвянето на бомба влезе в летището?

Капитанът кимна.

— Точно това ще видите. Всъщност ние наистина видяхме точно това. — Пръстите му проследиха линията на графиката там, където стигаше върха си. — Това, приятели, е истински ядрен материал, който е изплюл своето гама-лъчение срещу нас, какъвто, мисля, знаете, е случаят. Между другото, кой докара тази стока за вас до Маями?

Тримата експерти се спогледаха със загрижени изражения, докато капитанът втори ранг от флота продължи, леко обиден от престорената им невинност.

— Вижте, всички ние имаме допуск до най-секретни материали и освен това сме съвсем наясно, че единственото нещо, което би могло да предизвика подобна графика, е истинското: някакъв страховит изотоп на достатъчно обогатен уран или плутоний, за да се използва за оръжие. Тъй че не виждам причини да не ми кажете кой ни проверява.

Отговор от страна на хората на ФАА още не идваше и капитанът усети как гневът му се засилва.

— Очевидно е, че допреди час на Международното летище на Маями е имало достатъчно плутоний, за да се построи цяла проклета ядрена… бомба…

Гласът му постепенно стихна, след като осъзна, че нещо не беше наред. Старшият служител на ФАА клатеше глава, лицето му бе изкривено в тревога, той сграбчи рамото на флотския офицер с дясната си ръка, а с лявата посочи към пътническия терминал; гласът му бе напрегнато настойчив:

— Капитане, нима искате да ни кажете, че тези данни са истински?

— Да. Защо?

— Защото ние не сме ви подлагали на проверка. Разбирате ли какво казвам? Ако на това летище е имало радиоактивен материал, не сме го внесли ние!

 

 

По време на полет, 11 300 м — на 125 мили югоизточно от Нови Орлеан — 12:15 източно време — 19-и септември

Скот Макей, командирът на Полет 50 на „Скот еър“, погледна към вратата на кабината в момента, в който в нея се втурна бордовият инженер с изражение на дълбока тревога. Джери Крисчън бързо се придвижи напред, без да погледне пътничката на седалката зад командира, и се наведе към ухото на Макей.

— Проблем ли има? — попита командирът като вече предусещаше отговора.

Крисчън винаги изглеждаше тъжен, но рядко — разтревожен.

Джери Крисчън посочи товарния отсек с десния си палец. Къс, нервен жест. Двайсет и пет години корпусът на техния взет на лизинг, остаряващ Боинг 727 бе превозвал пътници за различни авиокомпании. Сега преоборудваният пътнически салон возеше товари за тяхната фирма. В него бяха укрепени три палета с научна екипировка, два от които принадлежаха на старшата изследователка на атмосферата, която седеше току зад командира.

— Какво има, Джери? — попита го отново Макей.

— Палет номер три. Обиколих отзад, за да проверя товара. Номерът му не съвпада с номерата на товарния манифест и с договора. Всъщност, нищо не съвпада. Скот, съжалявам, но мисля, че сме натоварили не този палет, който трябва.

Макей го погледна слисан.

— Господи, това е нашият договор! Товарът е с висок приоритет. Сигурно бъркаш!

Крисчън видя как по лицето на младия командир пробяга сянката на страх, на чието място бързо се настани познатото изражение на решителност.

— Джери, нали проверихме всички номера преди да натоварим — рече Хазърд. — Номерата съвпадаха. Не може да сме сбъркали.

Джери Крисчън бавно поклати глава. Висок над метър и деветдесет, той не можеше да стои изправен в кабината на боинга. Наведе се още над централния пулт за управление и прехапа устната си, преди да отговори; погледът му се спря за миг върху извисяващите се кълбести облаци на стотина мили от брега на Луизиана.

— Шофьорът на автоповдигача сигурно е сбъркал палетите, след като инспектирахме всичко и подписахме документите — каза Джери. — Паркирах го пред онзи палет, който трябваше. Не мога да повярвам, че е вдигнал нещо друго; но независимо как е станало, то е станало. Палет номер три не е нашият. Цифрите в манифеста и на етикета му се различават с едно число. Аз… мисля, че не проверих цифрите достатъчно внимателно, след като товарът бе на борда. Съжалявам, Скот.

Скот Макей вече разкопчаваше осигурителния колан. Погледна през дясното си рамо привлекателната жена на наблюдателската седалка.

— Докторе, бихте ли отместили краката си надясно, моля? Трябва да преместя тази седалка назад.

— Вие двамата не говорите за моите палети, нали? — попита д-р Линда Макой. — Аз ги проверих, след като бяха натоварени. Първите два определено са моите.

Тя хвърли обезпокоена поглед надясно към Джери Крисчън, който клатеше глава, докато се измъкваше заднишком в тясната кабина, за да им даде възможност да се разминат.

— Не — рече Крисчън, — става дума за третия. За палета отзад, а не за вашите, докторе.

Докато се измъкваше от креслото си, Макей погледна към Док Хазърд. Якият втори пилот, по-възрастен с трийсет и две години от капитана, кимна.

— Аз ще следя радиостанциите, Скот.

Хазърд изтегли кислородната си маска — обичайната процедура за безопасност, когато единият от пилотите напусне мястото си, а Крисчън и Макей се насочиха към товарния отсек.

Командирът вървеше пръв, а умът му трескаво преброждаше лабиринта от възможности, всички от които водеха до едно и също смразяващо заключение: ако много ценният товар с висок приоритет, който би трябвало да превозят до Денвър, все още си седеше на товарната рампа на около седемдесет мили зад гърба им, неговата малка нафукана компания бе загазила яко и договорът — техният спасителен пояс — бе заплашен от анулиране.

Товарните палети, всеки около осем квадратни фута, натъпкани догоре с научна екипировка и прикрепени един до друг със солидни найлонови осигурителни мрежи, заемаха място в товарния отсек на боинга като се почне от пет метра от пилотската кабина докъм тринайсет метра навътре в салона. Оставащите повече от двайсет метра в пещерообразния отсек бяха празни. Малък, тесен проход вляво — между палетите и обшитата с формовани стъклопласти стена на стария реактивен самолет — позволяваше достъп до задната част и двамата минаха бързешком през този проход назад. Стигнаха до третия палет, без да чуват шума на въздушния поток, който обтичаше алуминиевия фюзелаж със скорост, равна на осемдесет процента от скоростта на звука.

— Един проклет палет, Джери! Това бе всичко, което трябваше да превозим — един проклет палет от Флорида до Колорадо и да приберем парите, за да можем да си платим сметките. Как, по дяволите, можахме да се провалим при първия си полет?

Джери Крисчън поклати глава, не по-малко разочарован, добре съзнаващ какъв бе залогът. Той издърпа товарителницата от малък пластмасов джоб отстрани на третия палет и я подаде бързо на Скот.

Скот сравни номерата с прималяло сърце, усетил инстинктивно, че нямаше да има облекчение, нямаше да има неочаквано откритие, че всичко е наред. Джери Крисчън бе твърде надежден, за да вдигне преждевременно тревога. Той бе удивително добър механик и бордови инженер със страст към точността, ала пилотските му умения бяха минимални и голямата авиокомпания, за която бе летял петнайсет години го бе уволнила, след като не успя да издържи задължителния изпит за втори пилот. „Нортуест“ може и да не желаеха Джери Крисчън, ала Скот Макей знаеше, че бе извадил късмет, като го намери.

Върна му документите, не искаше да срещне погледа на Джери. Знаеше колко много означава тази работа за високия инженер, който му се бе обадил в отговор на рекламно съобщение преди година, а след това бе станал не само негов служител, но и приятел. Отхвърлен от големите компании, Крисчън бе попаднал в света на нередовните полети, в едно позападнало братство на недобре платени скитници и застарели самолети, които превозваха непредвидими товари до най-невероятни места.

Това, припомни си Скот, бе също така свят на взискателни клиенти — клиенти, които понякога бяха толкова противни, ако някой не успееше да се справи, колкото и държавните бюрократи, наблюдаващи договорите.

Скот се извърна и усети как ледената топка на опасението изведнъж се уголеми в стомаха му, досущ като първия път, когато не успя при нощно кацане на самолетоносача със своя Ф-14. „Айзенхауер“ бе твърде навътре в морето, за да може да кацне някъде другаде. Можеше да кацне на самолетоносача и да оцелее, или да катапултира и навярно да умре, затова единствената му възможност бе нов заход за кацане. С пулсиращия във вените на цялото му тяло адреналин, с разтреперени върху педалите на кормилата ходила, немарливият му, едва контролиран втори заход също се провали, след което едва му остана гориво за още един, последен опит.

Спомни си как крещеше на себе си, че трябва да запази самообладание. Военноморските пилоти не би трябвало да се боят, но той не само се боеше — беше ужасен. Някак си успя да продължи и да преодолее проблема, да се успокои и да погледне показанията на уредите, докато светлините на кораба се мержелееха все по-големи и по-големи през купола на кабината му. Най-сетне „кюфтето“ — визуалната система за кацане — бе чудодейно центрирана и той усети как колесникът докосна палубата и куката под опашката захвана третото стоманено спирателно въже.

Сега също се бореше да овладее ситуацията и да мисли. Ако чиновникът от Вашингтон, наблюдаващ изпълнението на договора, откриеше грешката им преди да могат да я оправят, ситуацията наистина можеше да излезе извън контрол. Опита се да не мисли какво висеше на косъм. Договорът, парите, единственият шанс да останат в бизнеса — всичко това изведнъж бе опасно застрашено.

Скот размаха книжата в посока към пилотската кабина.

— Най-добре да се свържем с агента по флайтфона^[4]. Навярно ще се наложи да се върнем.

Крисчън посегна да спре работодателя си.

— Ъ-ъ-ъ, Скот, доктор Макой няма да се зарадва много на това. Нейният товар също е с висок приоритет.

— Тя не е главният клиент! — сопна се Скот и съжали за тона си. — Взехме нещата й само защото бе толкова настоятелна и имаше право — договорът наистина позволява добавки към товара.

Последва миг на неловко мълчание, след което заговори Джери:

— Винаги си си падал по хубавите жени — рече той с надеждата да предизвика усмивка.

Такава не последва. Объркването на Скот бе пълно. Съзнанието му бе обсебено от мисълта, че цялата изминала година на борба не е била нищо друго, освен къщичка от карти, която рухва пред очите му. Защо изобщо му хрумна глупавата идея, че може да основе авиокомпания, за бога? Цялото му наследство беше на път да отиде в канала и той може би беше безсилен да го спре.

Скот изведнъж вдигна глава.

— Какво?

— Нищо — отвърна бързо Джери. — Просто исках да… ъ-ъ-ъ… отбележа, че, нали разбираш, връщането ни няма да се приеме добре от докторката.

Скот кимна рязко и се обърна, изненадан да види самата Линда Макой, застанала в предната част на тясната пътечка между борда и двата товарни палета, които така отчаяно се бе стремила да качи на самолета. Не би могла да ги чуе поради външния шум от въздушния поток, заключи Скот, но въпреки това се почувства смутен — особено след като се обърна странично, за да мине покрай нея, маневра, при която телата им се докоснаха достатъчно дълго, за да усети той остро колко бе надарена. При обичайна ситуация щеше да му бъде забавно и тайничко щеше да е доволен. Но сега можеше да мисли единствено за изоставения товар и за надвисналите последици.

— Извинете, докторе — задавено каза той и извърна поглед от нея, — но трябва да се обадя по телефона.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита Макой, прилепена към борда, за да не придава на сблъсъка им по-интимен характер, отколкото вече се бе получил.

Скот поклати глава и забърза към вратата на кабината, последван от приведената длъгнеста фигура на Джери Крисчън, чийто поглед проследи бързото завръщане на командира в кабината; знаеше, че приятелят му е разтревожен и ядосан.

Линда Макой остана до палетите си и блокираше пътя. Обърна се към бордовия инженер и срещна за няколко мига погледа му, опитвайки се да отгатне дълбочината на злочестината му.

— Какъв е всъщност проблемът? — попита тя.

Джери се поколеба, не знаеше какво трябва да й каже. Тя бе проявила желязна воля и настоятелност, за да се качи на борда; бе необходим половин час да открият служителя по договора във Вашингтон и да получат одобрението му. Д-р Макой — бе казал той на Скот — е напълно права.

— Договорът ясно посочва, че се разрешава на НОАА да добавя товари — бе казал той. — Прочетете проклетия договор. Така правят професионалистите.

Скот се бе почувствал в неудобно положение. Джери забеляза същия стоманен поглед на Линда Макой и трябваше да се пребори с желанието си да извърне глава.

— Ами… — започна той.

Тя погледна към пилотската кабина.

— Не съм чувала за вашата компания. Той ли е собственикът?

Джери кимна и забеляза, че погледът й отново се бе впил в него, а изражението й бе непроницаемо.

— Не е ли малко млад, а?

Джери сви рамене.

— Скот е на трийсет и една години, но е бивш военен от самолетоносачите, капитан трети ранг. Летял е на „Томкет“. И е страхотен пилот.

— Колко самолета имате?

— Само този… На лизинг. Компанията е наистина малка.

Тя кимна.

— Очевидно, а това обяснява защо се разтревожихте толкова дали да превозите палетите ми.

— Той не искаше да рискува с този договор. Той е… наистина е много важен за нас.

Джери Крисчън изведнъж се почувства много неловко. Прокара пръстите на дясната си ръка през непокорната четка, която при него минаваше за коса, и още веднъж погледна товара й.

— Що за изследвания правите, докторе?

Тя се подпря отново на борда на отсека и го изгледа без да отговори, а дясната й ръка разсеяно дърпаше напред-назад ципа върху нагръдното джобче на комбинезона.

Джери опита отново:

— Искам да кажа, чух, че е нещо, свързано с Антарктида.

Тя отново погледна напред, след това се обърна обратно към Джери и пак впи поглед в него.

— Той не възнамерява да се връща, нали? — попита тя.

— Ами… — понечи да каже нещо Джери, учуден как бе успяла да разбере толкова бързо.

— Разбирам ви, момчета — тревожите се, че сте оставили другия товар, но не можете да се върнете, преди да ме откарате до Денвър. Тук, в тези палети имам захранвани с батерии уреди, за които времето може да се окаже критично важно.

Джери сви рамене.

— Аз не съм командирът. Това е… искам да кажа, че не аз вземам решенията.

Тя кимна и леко се усмихна.

— Окей, тогава ще се наложи още веднъж да разговарям с онзи, който ги взема.