Джон Нанс
Проектът „Медуза“ (30)

Двадесет и девета глава

Полет „Вълк“ — 7:43 вечерта, източно време

Двойката изтребители Ф-15 „Ийгъл“ гълташе горивото с бясно темпо, докато прорязваше южната периферия на урагана „Сигрид“, за да настигне „Скот еър“ 50. От командния пункт им бяха предали координатите на 727 от времето, когато за последен път го бяха видели двата Ф-16, и чрез проста сметка „време — разстояние“ водещият пилот на Ф-15 бе изчислил къде би трябвало да се намира боингът.

Неусиленият ехо сигнал от 727 се появи на тактическите им радарни екрани тъкмо навреме. Двата ийгъла се спуснаха в яростта на урагана и приближиха целта си, водени само по радара, досущ както и колегите им от двата Ф-16. На десет мили разстояние зад 727 те намалиха скоростта до дозвукова, а на четири мили дистанция вече започнаха да се оглеждат внимателно да открият товарния самолет в сумрака.

Оставаха 18 минути до експлозията и двамата пилоти знаеха много добре, че полетът им щеше да бъде еднопосочен. Дори и да избегнеха взрива, нямаше да успеят да стигнат навреме до дозареждащия ги танкер.

Ала водещият пилот бе също така инструктиран, че мисията им се свеждаше до една, жизненоважна цел: да се избегне трагедия в национален мащаб, като се накара екипажа на „Скот еър“ 50 да въведе едно-единствено число — единица — в компютъра на бомбата, преди броенето да стигне до нула.

 

 

„Скот еър“ 50 — 7:43 вечерта, източно време

Скот Макей постави длани върху Оръжието „Медуза“, сякаш то бе живо същество, и зачака Док да му даде знак, че са готови.

Ако устройството експлодираше при удара си о повърхността на Атлантика, на две мили под тях, щеше да последва невероятно ярка светлина, а после — забвение.

Скот погледна красивата тъмнокоса жена до себе си. Също като него и тя беше погълната от предстоящата им задача, лицето й бе напрегнато, погледът — взрян в отворения люк на три метра от нея. Той предположи, че вероятно и нейните мисли се въртят около същото: какво ли ще изпита? Колко ли бързо щеше да свърши всичко? Какво я очакваше отвъд?

Линда се озърна и забеляза, че той я гледа. Погледите им се срещнаха и тя се усмихна леко, пресегна се и докосна ръката му, а гласът й прозвуча силно, за да надвика заобикалящия ги шум:

— Ще успеем, Скот.

Усмихна се притеснен, хрумна му, че не тя, а той трябваше да я окуражава.

— Има си хас да е другояче — отвърна той.

Самолетът се разлюля в нова вълна на турбуленция и Скот усети как по гърба му пролазват ледени тръпки. Ами ако се случеше отново, ако единият или и двамата попаднеха под тежестта на оръжието?

Защо, защо не можеха да намерят друго решение?

Скот си припомни екрана и клавиатурата в малкия люк. Бяха го затворили, ала не го напускаше мисълта, че може би там вътре, има някакъв прост ключ, който да спре обратното броене и да предотврати избухването на бомбата. Може би съществуваше някакъв код, който да въведеш, код, за който Роджърс Хенри знаеше, че никой не би се сетил как да разшифрова навреме.

Не, размисли Скот, ако Хенри е искал никой да не може да обезвреди бомбата — както по логичен път, така и чрез сляп късмет — той ще трябва да се е погрижил никой ключ или комбинация от числа или букви да не може да спре обратното броене до взрива.

Но защо ще монтираш клавиатура, след като не предвиждаш въвеждането на данни?

Още нямаше сигнал от Док. Воят на въздушния поток сякаш се засили, а барабанящата по самолета градушка отново заглуши всичко останало.

Скот погледна часовника си. Оставаха седемнайсет минути.

Главата го болеше от този бързотечен поток от мисли, ала ненамереният отговор дебнеше някъде под кората на съзнанието. Не беше логично да няма решение.

Ами ако е някой чудат код, например — името на жена му, или някаква поредица от числа, като да речем: Дъглъс Артър четирийсет и две, Хайнц петдесет и седем, или Хелъровия „Параграф 22“?

Възможностите бяха безбройни, а времето фатално изтичаше.

Може би все пак трябва да опитам, помисли си Скот.

— Окей, Скот. — Гласът на Док изпълни товарния отсек. — Намираме се на две хиляди метра и сме стабилни. Сега ще започна да забавям.

Точно в този миг Линда погледна към тавана на 727, а двамата усетиха как воят на двата оцелели двигателя намаля.

— Скот, ще пикирам за нулева гравитация до четири секунди. След това ще изправя машината, за да можете да отместите устройството към ролките.

Скот погледна към Вивиан, която стоеше до вратата на кабината над проснатото тяло на Джери. Направи й знак с вдигнат палец, видя я как кима и се обръща, за да изкрещи към Док потвърждението му.

Бавно и постепенно силата на гравитацията намаляваше, след като Док насочи носа на самолета надолу. Стоманеният корпус на оръжието „Медуза“ в алуминиевия му палет се размърда леко и Скот натисна с рамо стената му в очакване да тръгне.

Най-накрая палетът поддаде.

— Сега! — извика той на Линда.

Те забутаха с все сили към отворения люк и усетиха как ръбът на палета се плъзга от направляващата релса и се връща отново върху ролките. В същия момент Док започна да изтегля щурвала и устройството се закрепи на пода, тъй като 727 започна плавно да се издига и двигателите му отново вдигнаха обороти.

Скот се наведе към ухото на Линда.

— Това е! Следващият ход е да го избутаме навън.

Тя кимна, а той усети как косата й бръсна лицето му; познато усещане, което предизвика у него желанието да я целуне; нелепа реакция, която той бързо потисна, доволен, че тя нямаше как да се досети.

— Ще бутаме с все сили — продължи той, — но не преминавай осовата линия на самолета. Само дотам. Ако е необходимо още бутане, аз ще го направя.

Тя отново кимна, Скот се отдръпна и зае позицията си с опрени в стената на „Медуза“ ръце, със здраво запънати в ъгъла на кабината крака. Погледна надолу и проследи разположението на осигурителните въжета. И двете лежаха на пода далеч от пътя на оръжието, завързани за кнехтове до входа на кабината.

Самолетът се издигна леко и воят на двигателите отново намаля.

Това е, каза си Скот. След като изхвърлят оръжието, щяха да имат само няколко минути, за да се отдалечат от точката на удара му о водата; щяха да се молят за всяка скъпоценна миля разстояние.

Скот погледна към Вивиан, която го гледаше въпросително с вдигнат палец.

Той кимна и отвърна със същия жест, след което тя отново обърна глава към вътрешността на кабината.

Изпукването на парлангото достигна до ушите им. Последва напрегната тишина, нарушена от познатата интонация на Док:

— Окей, Скот. Започвам виража наляво.

 

 

Полет „Вълк“ — 7:46 вечерта, източно време

Очертанията на Боинг-727 бавно се появиха от тъмните облаци пред двата Ф-15, чиито пилоти препускаха към целта си.

— Точно отпред е, на около миля. Застани до лявото ми крило. Ще подходим откъм левия му борд, малко под лявото крило.

— Разбрано.

Разликата в скоростта им надхвърляше петдесет мили. Боингът започна да придобива още по-ясни очертания вдясно и малко над тях. Водещият пилот забеляза повредения десен хоризонтален стабилизатор на Т-образната опашка. Кабели и разкривен метал стърчаха там, където се бе намирал двигател номер едно.

— Изгубил е двигател номер едно!

— Разбрано, виждам. Отворен е и товарният люк на левия му борд. Всъщност него го няма.

Водещият пилот се придвижи малко наляво, за да заеме по-добра позиция, а воденият последва маневрата му. Зеещият отвор на мястото на товарния люк и назъбеният метал там, където са били пантите, се виждаха много добре.

— Втори, вдигни се малко, на същата дистанция до него, за да те види през прозорчето си. Аз ще приближа да огледам онзи люк.

 

 

„Скот еър“ 50 — 7:46 вечерта, източно време

С едно плавно движение Док Хазърд наклони 727 в петнайсетградусов ляв завой и натисна десния кормилен педал, за да задържи самолета на досегашния му курс. Ефектът бе същият като да наклониш пода наляво, а ти да си останеш неподвижен на рампата: гравитацията започна да притегля наляво всичко, което се намираше в самолета.

— Сега! — извика Скот.

Скот и Линда тласнаха мощно и усетиха как устройството на Роджърс Хенри пое към люка, отначало бавно, а сетне с бързо ускорение, след като гравитационният вектор го изтегляше към бездната.

Те се запрепъваха подире му, ходилата им с мъка намираха опора в хлъзгавия под.

Палетът се движеше наляво към въздушния поток и продължаваше да се ускорява, затова Скот реши, че инерцията ще довърши започнатото. Той падна напред на ръце и колене току в средата на самолета. Линда се бе спряла на място, приведена, но права. Палетът бе изминал повече от половината път и продължаваше да се отмества бавно, когато Скот плъзна поглед към Линда — и видя осигурителното въже да се обвива около глезена й.

Погледът му следваше въжето, което се изви и се закачи за ръба на палета. Той се хвърли напред, за да го улови и да го дръпне настрани, но се подхлъзна и не стигна до целта; пръстите му останаха само на сантиметри от въжето.

Плъзгащата се навън бомба повлече Линда за десния крак, с левия тя се опита да намери опора, но падна по гръб между товарните ролки.

Скот запълзя да я стигне, краката му се пързаляха силно по гладкия под.

Палетът навлезе във въздушния поток и с рязко подрусване мина по последните ролки към бездната, като повлече подире си осигурителното въже на Линда.

Скот се чу как изкрещява „Не!“, напрегна всички сили и сграбчи десния крак на Линда, пръстите му се опитваха да обхванат материята на гащеризона й колкото могат по-здраво. Усети как тялото й се ускорява към бездната, ръцете й отчаяно търсеха да се уловят за нещо, а кракът й се изплъзваше от протегнатите ръце на Скот.

Докато се плъзгаше гърбом към ръба, Линда в ужас се хвърли напред и с последни сили се вкопчи в ръцете му. Когато палетът с бомбата полетя навън, повлеченият осигурителен колан се освободи от ъгъла му и заплющя свободен.

Цялата тежест на младата жена увисна върху ръцете на Скот, двете му ръце до китките бяха зад ръба, а той самият започна да се хлъзга към отвора. С десния си крак се залови за една от ролките и отчаяно се опита да забие върха на обувката си в скобата, с която бе прикрепена към пода, ала не успя да се задържи. Усещаше как Линда бавно и неумолимо го издърпва към пропастта.

Кракът му докосна друга ролка, зацепи се за нея, но и тя, както и предишната, се завъртя и той я изпусна.

Риташе с все сила, но опитите му да намери някаква опора оставаха напразни. Нямаше как да пусне едната ръка на Линда без да я изтърве, а нямаше и за какво да се улови на ръба на отвора.

Десният му крак се плъзна покрай друга ролка. Ръцете му вече висяха извън ръба на вратата, а тялото на Линда се разлюля силно и тежестта й постави на изпитание хватката на пръстите му.

Виждаше я под себе си, как извива тяло във въздушната струя, как се напряга в безнадежден опит да предотврати падането. Осигурителните въжета плющяха лудо на вятъра и отвличаха вниманието му.

Още веднъж заби върха на дясната си обувка в скобата на ролката и този път се задържа!

Плъзгането спря, мускулите на крака му се разтегнаха болезнено, тъй като опора му бе само едно парче кожа от обувката. Шейсетте килограма на Линда се превръщаха в убийствена тежест — все по-трудно я удържаше, а не можеше дори да помисли да се опита да я изтегли.

Ситуацията бе отчайваща — тялото й се люлееше във въздуха; неговото собствено тяло не я бе последвало в бездната единствено благодарение на хватката на крака му в обляната от дъжда лъскава ролка.

„Медуза“ бързо бе изчезнала под крилото, ала Скот мярна долу някаква сянка, която му заприлича на Ф-15. С периферното си зрение зърна и още една, но не намери никакъв смисъл в това видение, тъй като цялото му същество бе съсредоточено върху това да задържи Линда. С ужасяваща яснота осъзна безнадеждността: тя бавно се изплъзваше от ръцете му.

Погледът на Линда Макой срещна очите му и той видя в тях примирение.

Самолетът бавно излезе от левия си завой и навлезе в хоризонтален полет.

Ако Док даде рязко газ, помисли си Скот, няма никакъв начин да я удържа.

Ала независимо дали Док щеше да го направи или не, той усещаше вече как ръцете й се отпускат.

 

 

Полет „Вълк“ — 7:46 вечерта, източно време

Водещият пилот на двойката Ф-15 летеше на трийсетина метра под и малко зад лявото крило на 727, за да огледа отворения товарен люк, когато боингът изведнъж зави наляво. Пилотът на изтребителя се спусна с още няколко метра, за да запази безопасна дистанция и погледна къде бе воденият, който се придвижваше напред, за да установи визуален контакт с командира на 727.

Какво, по дяволите, прави той? — запита се водещият пилот. Бързото движение на нещо голямо в пастта на товарния люк бе убягнало от вниманието му, но след като напусна самолета и сякаш увисна за миг във въздуха, пилотът на Ф-15 разбра, че бе товарен палет, който падаше право към неговата кабина.

— Исусе Христе! — възкликна той, бутна лоста надолу и рязко се стрелна вляво.

Контейнерът профуча на метър и нещо от дясното му крило и изчезна в облаците под тях.

Адреналинът бушуваше във вените на пилота след избегнатата на косъм катастрофа, останала незабелязана за водения. Той погледна надясно към товарния люк на 727 и онова, което видя този път, го вледени — някой висеше през отвора.

Боже мой! — помисли си той. — Това е човек от екипажа!

След като 727 изравни криле, водещият пилот се приближи още. Висящата фигура бе на жена, държеше я мъж, който сам бе надвесен през ръба и явно губеше битката.

Мислите на пилота запрепускаха трескаво. Дали бе възможно да приближи още и да помогне по някакъв начин?

Не, това бе невъзможно без да удари боинга.

Дали би могъл да отвори кабината си и да улови жената?

Не, ако тя се пуснеше и не улучеше даже с няколко сантиметра, някой от двигателите му щеше да я погълне и край.

Безпомощен и ужасен, майорът от ВВС задържа самолета си на десетина метра разстояние и се опитваше трескаво да измисли някакъв изход. В същото време пламналото му съзнание стигна до ужасната истина: онова, което бе изхвърлено от борда, навярно бе оръжието „Медуза“ и то щеше да се удари о повърхността на океана под тях след по-малко от минута с неизвестно какви последици.

Мисията им очевидно се бе провалила.

— „Скот еър“ петдесет, чувате ли ме на „Часовоя“ на военните честоти?

Предаваше воденият, опитваше се да се свърже по радиостанцията с екипажа на боинга. Отговор не последва.

Дали пилотът знае какво става отзад, в товарния му отсек? — запита се водещият.

Мъжът, който висеше от люка отново се опита да издърпа жената, но явно бе вече много уморен. Видя сплетените им пръсти, опитваха се да се удържат.

Целият му професионален инстинкт, всичко научено на тренировките влизаше в противоречие с чисто човешките му чувства. Там някъде човек бе изпаднал в беда и трябваше да има начин да се помогне.

Но нямаше.

Бе очевидно, че мъжът и жената губят битката. Никога дотогава майорът не се бе чувствал толкова отчайващо безпомощен.

 

 

Вивиан Хенри бавно осъзна видяното — как Линда изчезна зад борда, почти последвана от Скот. Няколко секунди тя просто стоя ужасена до вратата на кабината, не знаеше дали да се притече на помощ на Скот, или да се втурне в кабината и да каже на Док.

Избра второто и бързо прекрачи Джери.

— Те какво?… — попита Док с вдигнати вежди, докато изправяше самолета в хоризонтално положение.

— Линда падна! Скот… Скот я държи, но и той е почти целия навън!

— Господи!

Очертанията на Ф-15 изплуваха в полезрението му в лявото прозорче, отвъд празното кресло на Скот и отвлякоха вниманието на Док, който все пак долови, че Вивиан се отправя към вратата.

— Не! — изкрещя й той. — Не отивай там без осигуровка!

Пилотът на Ф-15 сочеше шлема си. Док се опитваше да прецени дали ако наведе носа на самолета надолу, ще помогне на Скот. Ако го стореше прекалено бързо, бе възможно Скот да не успее да се удържи. Трябваше да му каже, а нямаше време за това.

Док включи станцията на военните честоти и набра аварийната.

— … Петдесет, чувате ли ме? — прозвуча гласът в слушалките му веднага щом щракна ключа.

Док натисна силно бутона на микрофона.

— Да. Тук сме — рече той. — Имаме човек зад борда!

— Виждам жената. Един мъж я държи. Изхвърлихте ли вече оръжието? — попита пилотът.

Запази скоростта непроменена! Никакво ускоряване! Бавно снижавай до нулева гравитация и може би той ще успее да изтегли Линда!

— Ф-15, снижавам се, за да опитаме да я приберем.

Док бутна леко щурвала напред и започна да изтегля плавно ръчките на газта.

Лявата ръка на Линда се изплъзна от хватката на Скот и двамата размахаха ръце в опит да се уловят отново. В един миг Скот си помисли, че я бе изтървал, ала стисна още по-здраво, с все сили дясната й ръка и отново възстановиха контакта си.

Не можеше обаче да я изтегли, обезсилваше се, опората на десния му крак заплашваше всеки миг да поддаде, макар изправянето на крилете да помогна неимоверно. Въздушната струя биеше безмилостно по Линда, а гравитацията я изтръгваше от него.

Той изведнъж се усети по-лек, след като Док насочи носа на самолета надолу — инстинктивно се опита да издигне Линда и да я издърпа назад. Ако можеше да я залюлее и да я прехвърли над ръба на люка и обратно в самолета…

Но допълнителното движение се оказа твърде силно и той усети как ръцете й се изтръгват от неговите. Видя я как пада и се носи към лявото крило. Поради намалелите гравитационни сили тя се издигна леко, тялото й пое назад в струята, а ръцете им вече стискаха само… въздух.

 

 

Водещият пилот на Ф-15 намали скоростта и се изравни със снижаващия се покрай него боинг.

Той виждаше сега 727 от друг ъгъл и разбра, че от повредения преден ръб на крилото изтича гориво. Огледа по-внимателно боинга, изостана малко със своя „Ийгъл“, след това се снижи, за да погледне още веднъж. Воденият му летеше вляво, успоредно с кабината. Точно това очакваше да види.

Но онова, което не видя, бе причината стомахът му да се свие на топка. Жената, която висеше под товарния люк, бе изчезнала.

Линда Макой знаеше, че животът й бе свършил. След като ръцете на Скот се изплъзнаха, тя размаха ръце да се улови за нещо, съзнанието й се съпротивляваше бясно на мисълта за дългото и студено падане, което й предстоеше. В този момент краката й докоснаха твърда повърхност.

След като вятърът със скорост двеста мили в час ускори движението й назад, 727 се заспуска по-бързо от нейното тяло и вместо да падне под лявото крило на самолета, тя се плъзна върху него.

С отчаян изблик на енергия Линда потърси да се улови за каквото и да е, но гладката алуминиева повърхност се плъзгаше под нея и тя полека се смъкваше към задния му ръб.

Внезапно, неочаквано дръпване под мишниците й я просна неподвижна по лице върху крилото. Вятърът я изтласка към фюзелажа — там, където крилото се съединяваше с корпуса на самолета.

Осигурителното въже! — помисли си тя.

Линда погледна встрани и нагоре. Видя прозорчетата на салона току над себе си. Въздушната струя бе жестока. Косата й се опъваше назад толкова силно, че я заболя глава; имаше чувството, че клепачите й ще се изтръгнат.

Ала осигурителното въже държеше, все още привързано към кнехта на пода в товарния отсек.

Тя протегна ръце, улови въжето и опита да се изтегли напред срещу главозамайващата сила на вятъра. С помощта на коленете си успя да се придвижи сантиметър по сантиметър напред, докато не стигна най-високата точка на овала на крилото.

727 вече излизаше от снижаването и тя се почувства по-тежка, ушите й пукаха, необходими бяха по-големи усилия да се задържи на място.

Успя да погледне напред. Видя Скот през товарния люк — държеше се за въжето и я гледаше с безпомощно удивление, а сетне той изведнъж изчезна.

Тя погледна зеещата пропаст между предния ръб на крилото и отвора на товарния люк. Разстоянието бе повече от три метра. Дори и на земята не би могла да скочи от крилото до вратата. Единственият начин да се върне бе да скочи от предния ръб на крилото и да увисне на въжето с надеждата да я изтеглят.

Невъзможно! Скот не можеше да я изтегли, дори и въжето да издържеше.

Тя затвори очи и долепи лице до крилото; изведнъж я обля дъждовен душ, който спря тъй внезапно, както бе дошъл. Проблясък от светкавица и гръмовен тътен долетяха някъде отляво. Може би проблясъкът бе от очаквания ядрен взрив — ала светлината мигновено избледня, значи бе само светкавица.

Ще загина тук, навън! — осъзна тя. Обзе я огромна тъга. Нямаше начин да оцелее дълго на крилото, дори въжето да издържеше.

Скот бе изпаднал мигновено в шок, след като Линда се изплъзна от ръцете му, ала като я видя върху крилото, задържана от осигурителното въже, той изведнъж се сепна и съзнанието му бе обладано от една-едничка мисъл:

Аварийните изходи над крилете!

Скот се втурна назад към крилото, сърцето му заби бясно. Сети се, че изобщо не бе проверявал аварийните изходи, но ако не бяха ги махнали, когато са преустройвали самолета в товарен, би могъл да отвори един от тях и да изтегли Линда в самолета.

Залепи лице о едно от прозорчетата и погледна надолу. Видя само дрехите на Линда, издути от яростния вятър, който обтичаше крилото. Каза на ум една къса молитва, докато хващаше лоста и го поставяше в положение „Отворен“.

Аварийният люк поддаде и с едно бързо движение той го издърпа към себе си, завъртя го и го изхвърли безцеремонно върху пода на товарния отсек.

 

 

На петнайсет метра встрани водещият пилот на двойката Ф-15 включи на честотата за връзка с водения и натисна бутона.

— Втори, от първи.

— Втори слуша.

— Натисни бутон пет, говори с командния пункт да изпратят танкера на изток за среща, височина на полета две-пет-нула. Да дойде колкото е възможно по-насам. На тази височина и скорост горивото ни скоро ще стигне критична точка.

— Разбрано.

Водещият се отмести вляво, малко под и зад 727, за да огледа изтичането на гориво. След като воденият се присъедини към него, заеха позиция малко над крилото на боинга и видяха, че в дъното на крилото имаше нещо. Като осъзна какво бе то, той ахна.

Натисна бутона на микрофона.

— „Скот еър“! „Скот еър“! Жената е на лявото ви крило, до фюзелажа.

В кабината на „Скот еър“ 50 Док остана поразен за миг от шока, преди да грабне микрофона и да отговори:

— Разбрано.

Без да знае, че Скот е наясно със ситуацията, Док взе микрофона на парлангото и гласът му избумтя в товарния отсек.

— Скот! Линда се държи на лявото крило! Пилотът на изтребителя я вижда на лявото крило!

Скот вече бе излязъл до кръста от люка във въздушната струя. Нямаше миг за губене. Знаеше, че нищо не можеше да се задържи в тази част на крилото — освен ако го нямаше осигурителното въже, което нишка по нишка се прерязваше от острия ръб на товарния люк.

Линда се намираше малко назад от аварийния изход, с лице долепено до крилото, със затворени очи, без да разбере, че Скот се бе появил над нея.

Той разтвори крака, за да получи здрава опора за тялото си, след това се наведе и я сграбчи за раменете.

Линда вдигна рязко глава, шокирана, че изведнъж го вижда над себе си.

Погледна към отвора на аварийния люк, а Скот плъзна ръце под мишниците й и улови примката на въжето около гръдния й кош. Тялото й все още изпитваше съпротивлението на въжето, но точно когато той започна да я изтегля към себе си, последните нишки се скъсаха и свободният край на въжето се изви като змия във въздушната струя зад тях.

Тя видя как въжето изплющя и се разви и веднага осъзна какво бе станало. Сега вече единствено неговата хватка я задържаше срещу силната струя. Линда се опита да се хвърли напред към люка. Беше вкочанясала, движенията й бяха забавени, а и във въздушния поток със скорост двеста мили в час и той бе на път да замръзне. Ъгълът бе невероятно труден. Той трябваше да извие тяло, да се наведе странично и да се опита да я изтегли към себе си, а след това — и през аварийния люк, като в същото време се стреми с все сили да не изпадне сам през отвора.

Внезапен дъждовен порив го заслепи за миг и заплаши хватката му, ала не му бе необходимо да вижда, за да я издърпа. Бавно, много внимателно той я заизтегля сантиметър по сантиметър към отвора, усети сплъстената й от дъжда коса по бузата си, след като успя да сключи пръсти зад гърба й и да задърпа по-силно. Вкара главата й в аварийния люк, а тя риташе с крака, за да му помогне.

През изхода минаха и раменете й. Скот вече бе вътре и прокара ръцете й през отвора. Линда сграбчи рамката на люка и се изтегли навътре, катапултира тялото си върху тялото на Скот, събори го по гръб на пода и се строполи до него.

Той я прегърна и я притисна силно, подложил ръка под тила й. Тя също се притискаше о него — разтреперана, обгорена от вятъра и вкочанена, а и двамата нито бяха в състояние, нито искаха да се пуснат.

Гласът й бе прегракнал:

— Боже господи… Скот… Благодаря ти. Мислех си, че…

— Знам!

— Бомбата не избухна! — сепнато рече тя.

— Какво?

Той изглеждаше озадачен.

Тя се отдръпна леко и изтри водата от челото му с трепереща ръка. Произнасяше малко завалено думите, опитваше се да възвърне гласа си.

Не можеше да крещи, затова се наведе към ухото му.

— Оръжието „Медуза“.

Той кимна и тя отново се отдръпна.

— Дотук — добре. Разполагаме с още няколко минути, ако таймерът на устройството още работи.

Скот изведнъж осъзна с вледеняваща яснота, че свободния край на осигурителното й въже продължаваше да виси през аварийния люк и подръпва леко тялото й. Той бързо го развърза, след което й помогна да се изправи. Краката й бяха като налети с олово и тя с мъка се затътри напред. Скот я прегърна през кръста и прехвърли едната й ръка през врата си. Така почти я отнесе до вратата на кабината.