Джон Нанс
Проектът „Медуза“ (29)

Двадесет и осма глава

Команден център на ВВС — Пентагона — 7:37 вечерта, източно време

Генерал Ралф Кини, командващ силите, които преди се наричаха „Тактическо военновъздушно командване“, а сега — „Военновъздушни операции“, бе поел преди половин час отговорността за последните усилия да се свържат със „Скот еър“ 50, и бе наясно с провала си. Той огледа многобройните телевизионни и компютърни монитори в командния център, затвори папката със секретни материали, изправи се и уморено въздъхна, като си помисли какво му предстоеше да съобщи на президента на Съединените щати.

— Господин генерал?

Пред него застана майор с телефонна слушалка в ръка. Генералът дори не бе забелязал приближаването му.

— Да?

Майорът закри с длан микрофона на слушалката.

— На телефона е командирът на 459-то изтребително ято от „Сеймур-Джонсън“ с въпрос, който не разбираме.

— Който е…?

— Той казва, че тяхната двойка Ф-15Е препуска с „мокри крака“ със скорост М 1.6^[1] и иска инструкции за срещата.

Генералът го изгледа неразбиращо.

— За каква двойка изтребители става дума?

— Не знам, сър. Попитах го дали изразът „мокри крака“ означава, че те в момента се намират над океана и той потвърди. Два Ф-15Е са, но не знаех, че сме вдигали изтребители.

Генералът се намръщи и взе слушалката:

— Тук е Ралф Кини. За какво става дума, полковник?

Един старши сержант свързочник се появи откъм Звездния кабинет и зачака мълчаливо, заслушан колкото може по-дискретно в думите на шефа си.

— Къде са тези момчета и каква е заповедта им?

Още неколцина мъже и жени в командния център прекратиха работа и се обърнаха към генерала, чието изражение премина от смръщване през повдигнати вежди до пълно недоумение.

— Преследват… имате предвид „Скот еър“?

Генералът се обърна и даде знак на помощника си да приближи, след това сведе поглед и се съсредоточи върху думите на полковника отсреща.

— Знаят ли къде е?… Колко навътре в морето?… И със скорост М 1.6, казвате? Няма да могат да я поддържат дълго.

Генералът вдигна глава, за да се увери, че помощникът му е до него и закри с длан слушалката:

— Включи се и води записки.

— Слушам, сър — отвърна помощникът, втурна се към пулта и грабна слушалка.

— Не, по дяволите, не, не трябва да са въоръжени! Това вече отпадна. Сега се нуждаем от връзка. — Той погледна часовника си, обърна се към майора, а после — към сержанта свързочник. — Колко време остава?

— Двайсет и четири минути до обявената детонация, сър — отвърна мигновено сержантът.

Генералът кимна и продължи разговора с насечена, тревожна реч:

— Какъв е обсегът им? Имат ли достатъчно гориво? Окей… окей… предайте им да продължат с максимална скорост и да се опитат да установят визуално… да дадат знак… проклетите думи ми убягват, но те трябва да са във видимостта на кабината на онзи граждански самолет и да накарат онези леваци да си включат проклетите радиостанции. Опитахме всички възможни честоти, но не отговарят. Вашите хора знаят ли какво съобщение трябва да предадат?

Сержантът размаха едно листче пред генерала, но той му махна да почака.

„Президентът ви очаква, сър“ — пишеше на листчето.

— Окей, полковник, ето го сега големият въпрос. Защо ние не знаем за тези ваши момчета?… Ами, по дяволите, някой не си е направил труда да ни информира за това… каква заповед?

Генералът слуша още няколко секунди, след това закри отново слушалката и изрева на майора:

— Разбери кой, по дяволите, е заповядал полета на тези Ф-15 и не ни е информирал!

Той свали ръка от кръста си и се обърна гърбом към групата офицери, която го наблюдаваше.

— Добре, полковник, успокойте се. Ако имате писмена заповед, значи ние тук сме сгафили. Няма да е за първи път днес, по дяволите! Ние просто… ние не знаехме, че съществува такава възможност, а и тя е адски крехка.

Той кимна няколко пъти, преди да се обърне да огледа залата.

— Да, те са в сериозна опасност и може би няма да успеем да ги върнем, ако онова нещо избухне. Това е риск, който сме обмисляли, но тъй като едва сега разбрахме, че е въвлечена и командната структура, искам да останете на телефона, докато не получа последни указания от президента. Ще ви се обадя веднага.

Генералът остави слушалката и се обърна към сержанта, който току-що бе получил ново съобщение.

— Президентът в Звездния кабинет ли е, сержант?

— Беше, сър, но току-що ми съобщиха, че е зает с друг разговор.

— За колко време?

Сержантът сви рамене.

— Може би пет минути, сър. ВВС Едно прекъсна връзката.

— Не разполагам с пет минути!

— Искате ли да опитам да се свържа, сър? — попита сержантът.

Генералът го погледна и поклати глава:

— Не.

Почеса се по брадата, заби поглед в носовете на обувките си и взе отново слушалката. Сам трябваше да вземе решение, а нямаше никакво време.

— Полковник, заповядвам да продължат издирването. Нека се надяваме и да се помолим да намерят онзи боинг навреме.

 

 

„Скот еър“ 50 — 7:38 вечерта, източно време

До експлозията оставаха двайсет и три минути.

Шумът и вятърът от зеещата дупка, където преди се намираше вратата на товарния люк, профучаващите дъждовни пелени и парцаливи облаци на фона на гаснещата светлина превръщаха бившия пътнически салон в странна, непривична гледка, ала зловещото присъствие на бомбата й придаваше нещо още по-застрашително и сюрреалистично.

Единственият останал товар в отсека бе контейнерът, който съдържаше тежката близо четири тона термоядрена конструкция — чудовището, сътворено в работилницата на д-р Роджърс Хенри. То си стоеше там, където бе натоварено в Маями — на палетна позиция номер пет, в средата на отсека, на седем метра зад зеещия отвор на товарния люк.

Скот се обърна и посочи осигурителните въжета, които отново бяха надянали.

— Проверете дали са добре завързани! — изкрещя той, за да надвика шума на въздушния поток.

Линда кимна, а Джери вдигна палец в знак, че всичко е наред.

Те бързо заеха позиция зад палета с оръжието. Джери освободи предните стопори и провери внимателно ролките. Трябваше да избутат палета седем метра напред по ролките и да го позиционират за странично изхвърляне през вратата.

Джери се върна зад контейнера и застана до Скот и Линда. Иззад дясната страна на палета можеше да види Вивиан.

— Готови? — попита той Скот.

Скот кимна утвърдително.

Джери погледна към Вивиан и й даде предварително уговорения знак с ръка. След миг двигателите намалиха обороти и носът на 727 се наклони надолу.

— Бутайте! — извика Джери.

Дори при този диферент към носа, бе трудно да се помръдне бомбата. Напънаха се и натиснаха, възнаградени от съвсем леко помръдване, което полека-лека се ускори. Док поддържаше около шест градуса наклон към носа, прецени Скот, и това бе достатъчно.

Стоманеният сандък се придвижваше сантиметър по сантиметър напред, набра скорост и с едно внезапно „Бам!“, което откънтя в целия самолет, палетът се спря в предните ограничители: идеално разположен до вратата на товарния люк на левия борд.

Джери се наведе и бързо постави ограничителните клинове, които щяха да попречат на палета да се плъзне назад по ролките, след това се изправи и даде знак на Вивиан, която отново изчезна в кабината, за да предаде сигнала.

Док изправи самолета в хоризонтален полет.

— Окей — извика Джери — Вие двамата застанете отзад, аз ще поема предния край.

Той се придвижи напред и зае позиция между бомбата и вратата на кабината, само на метър от него.

Скот погледна отново часовника си, след това — зеещия люк в настъпващата нощ. Оглушителният рев на въздушния поток и прелитащите постоянно покрай самолета дъждовни пелени бяха страховити. Той забеляза, че дъждът бе станал проливен, а в добавка последва и внезапно засилилата се турбулентност.

727 подскочи силно на няколко пъти, след като премина през свирепи възходящи потоци, последвани от стремително издигане, което трая няколко секунди, в които Скот и Линда се крепяха заедно, вкопчени в бомбата, за да запазят равновесие.

Джери стоеше отпред, а осигурителното му въже лежеше неприбрано на пода; в този момент боингът навлезе в мощна серия от възходящи потоци. Внезапните наклонявания завършиха с мощен порив на самолета нагоре, последван от също така страховито пропадане.

Тъй като бяха отстранени всички стопори освен предните, невъзможно бе четиритонната „Медуза“ да остане закрепена към пода, след като 727 пропадна изведнъж с ускорение, няколко пъти по-голямо от земното притегляне. Джери видя как бомбата се издига от направляващите релси и ролки, задържа се за миг във въздуха над предните ограничители и след това сякаш на забавен каданс поема към предната преграда. Умът му заработи бързо, за да изчисли най-ефективния начин да се отстрани от пътя й; отдръпна се на метър назад в очакване да срещне с гърба си преградата.

Ала минута преди това осигурителното му въже се бе омотало около една от ограничителните прегради на пода. Въжето го дръпна като скъсена юзда и той се просна безпомощен, свит на дъга, на около метър и половина от предната преграда.

Палетът се носеше към него.

Нямаше къде да се дене, нямаше време да се освободи от осигурителното въже, което го задържаше в сянката на надвисналия контейнер. Досущ като изненадана мишка, която вижда как вратичката на капана хлопва с неумолима бързина, Джери гледаше как палетът се стоварва върху краката му.

При рязкото пропадане Линда и Скот бяха запратени на пода от покриващата товара мрежа, за която се държаха.

След като се огледаха и установиха, че са невредими, вниманието на Скот се насочи към Джери, когато необичаен, висок писък се дочу откъм предната част на товарния отсек. За миг Скот се почуди дали този шум не бе причинен от нов предупредителен сигнал на оръжието. Писъкът отекваше в целия салон.

Осмислянето на станалото го порази като токов удар. Стомахът му се сгърчи като разбра, че долната половина от тялото Джери бе затисната под бомбата и че бордовият инженер пищеше от агонизиращата болка.

Линда надникна иззад края на палета и Скот я чу как извика, когато видя Джери.

Нямаше време за умуване. Палетът трябваше да се отмести. Скот вдигна глава към Вивиан, която гледаше ужасена от вратата. Изтича до нея и мушна глава в кабината.

— Док! Джери е ранен. Затиснат е от предния ръб на бомбата. Трябва да я отместим!

Док извъртя глава назад. Върху лицето му се изписа дълбок страх.

— Какво?

— Издигай и увеличи скоростта, веднага! Дай ми нулева гравитация за няколко секунди и ускорявай, трябва да върнем палета назад!

Скот се обърна и профуча през вратата покрай Вивиан.

Линда бе коленичила до Джери и се опитваше да го успокои. Тя вдигна глава и видя притичващия към предния край на палета Скот.

— Линда, стани! Приготви се да го избутаме назад!

Тя се изправи и в следващия миг подът започна да пропада под тях, а двигателите изреваха на пълни обороти.

„Медуза“ изведнъж се издигна нагоре едновременно с безпомощно размахващите крака Линда и Скот. Той успя да пъхне крак под ръба на страничната насочваща релса. Тласна с всички сили, опрял гръб о тежкия палет.

Палетът се надигна и се отмести от Джери, ала все още висеше над него. Скот трябваше да го върне достатъчно назад, преди Док да реверсира и да излезе от пикирането. Разполагаше с не повече от няколко секунди.

Моля те, Господи, моля те! Скот усети, че се е напрегнал пряко всичките си физически сили в стремежа си да отмести бомбата назад. Стори му се, че цяла вечност контейнерът не помръдва, но най-сетне, бавно-бавно, се надигна от пода и се отмести достатъчно назад, за да освободи краката на Джери.

В пилотската кабина — със свит стомах и с надеждата, че им е дал достатъчно време на нулева гравитация — Док вече бе стигнал до предела на пикирането. Още няколко секунди и нямаше да може да го овладее и да излезе от него. Той върна ръчките на газта на нулево положение, вдигна носа и чу отново гръмовитото „Бум!“, което долетя откъм товарния отсек, след като четиритонният палет отново се стовари върху пода.

Скот падна ничком напред. Линда бе отворила широко очи, но бе невредима. След това двамата допълзяха до тежко ранения бордови инженер. Палетът се бе стоварил на сантиметри от сплесканите му ходила.

Под лявата обувка на Джери, смачкана като меха на акордеон, бавно се разширяваше червено петно. Дясната му обувка бе изкривена и сплескана отстрани, ала под нея нямаше кръв.

— Джери, можеш ли да се движиш?

Лицето на Джери бе изкривено от болка, очите му — широко отворени от страх, а с ръцете си махаше, за да се изтегли назад към безопасната кабина.

— Моите… краката ми — извика той, — не мога да ги помръдна!

Скот се обърна към Линда в мига, в който Вивиан се появи от кабината.

— Да го преместим в пилотската кабина! — извика им той.

Вивиан и Линда хванаха Джери под мишниците и го задърпаха, а Скот се опита да повдигне и насочи краката му. Затворил очи, Джери изкрещя силно от болка, докато го местеха. Беше очевидно, че коленете, бедрата и тазът му бяха лошо натрошени на по няколко места. Също тъй очевидно беше, че се нуждаеше от незабавна медицинска помощ, ако изобщо оцелееше след всичко това.

Вивиан отвори вратата и те го положиха под ъгъл в кабината, ала размерите на длъгнестото му тяло далеч надхвърляха тясното пространство на пода, тъй че краката му останаха да стърчат към товарния отсек.

Скот закрепи вратата в отворено положение и посочи на Вивиан кухненския кът.

— Извади пакета за първа помощ. Вътре има спринцовка с морфин.

Тя кимна, а Линда сграбчи Скот за ръката.

— Остават ни само деветнайсет минути.

Скот погледна отново Оръжието „Медуза“. То се бе приземило малко накриво, на една страна, бе прехвърлило направляващата релса и се бе опряло о борда. Предният му край обаче бе идеално позициониран спрямо отворения товарен люк. Все още съществуваше възможност да го изхвърлят, ако можеха да го повдигнат и да го бутнат настрани.

Той погледна към Джери и стомахът му се сви при мисълта, че неговият колега и приятел изпитваше такава силна болка. Ами ако се наложеше да се приводняват? Нямаше начин да измъкнат Джери другояче, освен да го носят, а дори и това движение можеше да го убие.

Вивиан се върна с комплекта за първа помощ, бързо намери спринцовката с морфина и заби иглата в бицепса на Джери през една дупка на разкъсаната му риза. Той утихна почти мигновено.

Скот затвори очи и разтърси глава, за да проясни мислите си. Сега не бива да мисля за нищо друго, освен за бомбата. Трябва да прогоня мисълта за него от съзнанието си!

Скот се обърна към Линда и я притегли към себе си, за да могат да се чуват без да викат.

— Док ще трябва отново да пикира и след това да завие наляво.

— Ще можем ли да се справим? — попита Линда. — Останахме само двамата.

— Мисля, че да.

Скот се обърна към кабината и прекрачи тялото на Джери, за да инструктира втория пилот. Върна се след трийсет секунди.

— Аз ще поема предния десен ръб, а ти — задния десен. Когато върнем палета върху ролките, ще извикам на Док. След като той наклони самолета наляво, натискаме с все сила.

— Скот… — избумтя гласът на Док по парлангото в товарния отсек. — Дай ми няколко минути да набера височина. Този път изгубихме триста метра. Трябва ми малко височина.

Скот погледна часовника си, сетне — Линда, която гризеше трескаво устната си. Той се наведе и заговори отново в ухото й.

— Ако това избухне при удара си във водата, с нас е свършено. Но ако все пак това не стане… ако не експлодира, докато таймерът му не отброи до нулата… ще имаме време да се измъкнем. Но ще трябва бързо да го изхвърлим.

Линда се пресегна и затегна осигурителното въже на Скот. Той направи същото за нея. Усещаха как самолетът се издига, дъждовният порой и мъглата нахлуваха през отворения люк и заливаха вътрешността на товарния отсек. И двамата усещаха колко опасен е лъсналият от влагата метален под.

Ала и двамата съзнаваха също, че времето им почти бе изтекло.