Джон Нанс
Проектът „Медуза“ (21)

Двадесета глава

Команден център на ВВС, Пентагона — 6:51 следобед, източно време

Вбесеният от развоя на събитията президент очакваше отговори в Звездния кабинет на борда на ВВС Едно, обърканият, но не по-малко бесен председател на Обединения комитет на началник-щабовете крачеше около комуникационните пултове в Ситуационната зала на Белия дом, изнервеният министър на отбраната и пребледнелият като платно държавен секретар на ВВС се съвещаваха в единия ъгъл на тъмната, двуетажна, облицована с дърво Оперативна зала на Пентагона. Нова серия от телефонни обаждания изгради плътна мрежа между военновъздушната база „Сеймур-Джонсън“ и Пентагона, а бурята в Пентагона вилнееше с почти същата сила като урагана отвън. Мрачните лица на нисшите офицери, които се настаняваха около правоъгълната маса, напомняха за сцената в оперативната зала от филма „Доктор Стрейнджлъв“^[1] от шейсетте години. Атмосферата и усещанията им — бяха най-малкото сюрреалистични.

Мигновеното уволнение на полковник Джеф Питърс лично от президента бе потресло всички. Други трима висши офицери — двама генерал-майори и един генерал-лейтенант — бяха отстранени от командния център и разпитани от председателя на Обединения комитет на началник-щабовете по секретна телефонна линия направо от Ситуационната зала. В същото това време не преставаха и отчаяните опити да бъде установена връзка с екипажа на „Скот еър“ 50. Прехвърленото обаждане по радиото на командира на С-141, който бе разговарял със „Скот еър“, дойде тъкмо в този момент и прекрати веднага всички разговори в залата.

— Сър, „Скот еър“ петдесет ни се обади на военните честоти. Иска да се срещнем на летището Гранд странд, което се намира северно от Мъртъл бийч, Южна Каролина. Иска парашути и спасителна екипировка. Предлага да насочи самолета си на изток и да скочи. Чакам заповеди. Какво да му отговоря?

Командващият военновъздушните операции — четиризвезден генерал на име Ралф Кини — вдигна пръст в знак да се изчака и позвъни по секретната линия в Ситуационната зала, за да информира председателя на Обединения комитет за подробностите.

— Какво ще нареди президентът да направим при тези обстоятелства? — попита генерал Кини. — Нямам намерение да предизвиквам гнева му отново да се стоварва върху нас. Така че какво да правим?

— Онова, което трябва да сторим, Ралф, е да го попитаме сами. Включи се от твоя пункт към Звездния кабинет.

След по-малко от минута екранът в президентската част от Звездния кабинет в самолета се раздвои: в едната половина се виждаше Ситуационната зала, а в другата — командният пункт на Пентагона.

— Колко ни остава до обявения час за детонация? — попита президентът.

— По-малко от час и десет минути, сър — отвърна генерал Кини.

— Ако кацне на крайбрежното летище, ще можем ли изобщо да прехвърлим бомбата на С-141?

Двамата генерали се спогледаха. Кини отговори:

— Знам, че на борда на С-141 има малка товарачна машина, но там не могат да кажат предварително колко време ще им трябва да прехвърлят бомбата. Тъй че отговорът е — навярно не.

— Какво предлагате сега вие двамата?

— Господин президент — рече генерал Кини, — ние действахме по презумпцията, че ще можем да взривим бомбата чрез управляема детонация, без да предизвикаме ядрена експлозия. Командирът на самолета е непреклонен, че механизмът на бомбата изключва такъв подход. Убеден е, че ако действаме по стандартния метод, ще провокираме ядрен взрив. Очевидно това го е накарало да напусне базата „Сеймур-Джонсън“.

Президентът се намръщи и махна ядно с ръка.

— Всичко това го знам! Интересува ме какво ще правим сега? Остава ни само около час. Има ли някаква възможност за обезвреждане, както предвиждахме първоначално?

Генералът отново поклати глава.

— Сър, повтарям пак, че командирът на 727 е твърдо убеден, че контейнерът е запечатан и че е подсигурен срещу проникване, тъй че е невъзможно бомбата да бъде обезвредена навреме.

— Прав ли е?

— Той… може би е напълно прав, сър. А и разполагаме само с един експерт в момента.

— И не можахте да помислите за това по-рано, така ли?

Генералът поклати глава и погледна отново президента.

— Сър, ние правехме най-доброто, което…

— Защо, по дяволите, не стигнахте до този извод преди половин час? — попита президентът и очите му проблеснаха гневно.

Генерал Кини хвърли кожения си бележник върху масата с очевидно отвращение и въздъхна.

— Честно казано, не знам, господин президент. Ако знаех, щях да ви кажа. При цялото ми уважение, сър, знам, че сега губим време да се занимаваме с оценка на вече минали неща и с нескопосаното ни управление.

— Ралф!

Председателят на Обединения комитет на началник-щабовете гледаше свирепо електронното изображение на подчинения му четиризвезден генерал в Пентагона.

Президентът пренебрегна опита на председателя да запуши устата на командващия военновъздушните операции, завъртя се със стола си и се вгледа изпитателно право в генерал Кини.

— Генерале, доколкото разбирам, вие не сте съгласен с моята намеса в тази операция. Говорете.

Председателят на Обединения комитет имаше разтревожен вид и вдигна ръка.

— Господин президент… Не мисля, че…

— Остави го да говори, Джон. Никога не съм обвинявал някого за това, че е искрен. — Президентът отново погледна към генерал Кини. — Продължете, генерале.

— Сър, знам, че сте били пилот от ВВС, знам, че сте полковник от запаса, но с цялото ми уважение, никога не сте служили като старши офицер в щаба и, честно казано, не мисля, че разбирате с какво си имаме работа в момента.

Президентът се наведе напред.

— Вие сте прав, генерале, губим си времето, тъй че няма да позволя това да продължава. Досущ като всеки висш генерал в цитаделата на Пентагона, вие сте си въобразили, че никой освен вас не разбира какво правите, особено пък цивилните въздухари, а сред тях най-малко пък — политиците. Оценявам високо искреността ви, но разбирам всичко много добре. Разбирам и по-добре от вас какво се случва на вашето равнище, тъй като бях член на това братство и знам колко неефективна всъщност е вертикалната военна структура. За да се издигне човек до щаба на ВВС, се изисква много повече от дисциплина. Иска се доброволно подчинение на личността, готовност да излъжеш началника си и желанието да прегърнеш опасната идея, че военните могат да бъдат оправдани, като лъжат обществото, Конгреса и президента, ако сметнат това за необходимо, за да могат да действат така, както смятат, че ще е най-целесъобразно за самите тях.

— Сър, мисля, че казаното от вас е прекалено и звучи като клевета.

— Но е вярно. Генерале, аз съм най-лошият ви кошмар. Завършил съм всички професионални курсове във Военния колеж, както и в Генералщабната академия. Член съм на онова братство, което познава тайните ръкостискания, ала не приема обета за мълчание. Бих ли могъл да ви напомня, че президентът е и върховен главнокомандващ? Аз трябва да гледам гората, докато вие сте се вторачили в дърветата. Ето защо нашата свобода зависи от непрекъснатия граждански контрол върху военните, а аз пък имам шанса да съм единственият държавен глава през последните четирийсет години, който притежава достатъчно военен опит, за да разбере и двете страни. Ще се заемем с колективните ви грешки по-късно. И знаете ли, генерале, няма да си губя времето с дреболии. Аз просто съм първият главнокомандващ след Айзенхауер, който не може да бъде заблуден.

Генерал Кини овладя гнева си и сведе поглед към масата, за да се успокои, преди да изправи рамене и да погледне отново към президента.

— Вие поискахте нашите препоръки, господин президент.

— Точно така.

— Препоръчвам да изоставим идеята за обезвреждане на бомбата и да се съсредоточим върху въпроса как да я изхвърлим в Атлантика колкото е възможно по-надалеч. Разполагаме с двама пилоти с опит в специалните операции, които са в „Сеймур-Джонсън“. Те вече са на борда на КС-10. Имат парашути и спасителна екипировка на борда и могат да бъдат изпратени там, където командирът на 727 поиска да се срещне с тях. Доброволно заявиха участието си по-рано. Единият дори има опит в пилотирането на Боинг-727.

— Нима? — рече с престорена подигравка президентът. — Искате да ми кажете, че единият от тях е някакъв скапан запасняк?

Генералът замълча и преглътна, преди да отговори.

— Да, сър. Той е пилот от гражданската авиация.

— Само като си помисли човек! — рече президентът и вдигна вежди. — Запасняци, които могат да дадат такъв уникален принос. — Наведе се напред и тонът му се сниши до съвсем сериозни нотки: — Обещавам ви, момчета, че в близко бъдеще ще обсъдим по-сериозното участие на запаса. Продължете.

Генералът си даде сметка, че трябва да запази самообладание. Стисна зъби, пое дъх и продължи:

— Нашият план беше да прехвърлим бомбата на С-141, но ако се окажеше, че това ще отнеме твърде много време, можехме да свалим цивилните от самолета и да направим онова, което предложи командирът на гражданския самолет: да го насочим на изток, екипажът да скочи с парашути, когато е изминато достатъчно разстояние, за да се осигури безопасността на брега.

— Нямаше ли някакъв проблем с пейсмейкъра? С пейсмейкъра на съпругата на учения?

— От ФБР смятат, че е номер.

— Дотук съм напълно разочарован от действията и на ФБР. Ами ако бъркат?

— Ами… бихме могли навярно да направим така: екипът да вземе жената и тя да скочи заедно с тях.

— А ако не е блъф, няма ли бомбата да избухне веднага, щом тя напусне самолета?

Генерал Кини се обърна към един от помощниците си, който му прошепна нещо в ухото. Веднага след това отговори:

— Съобщиха ми, че ФБР имат план да подменят излъчвателя от пейсмейкъра, за да могат да я измъкнат. Мисля, че този план е бил част от идеята да бъде арестувана.

— И тъй — рече президентът, — значи можете да доставите и това устройство там, така ли?

Генералът отново се обърна да се посъветва с помощника си, подполковник от ВВС, преди отново да погледне към президента.

— Тъй вярно, сър. Всъщност те вече са се натоварили на друг танкер КС-10. Можем да ги отклоним натам, накъдето пожелае командирът на 727. Вече сме изпратили същите два Ф-16 на помощ. Те са въоръжени, в случай че самолетът трябва да бъде свален, след като пилотите скочат.

Президентът кимна.

— Добре, направете го. Раздвижете се. Използвайте цялата подкрепа, която ви е необходима. Можете да я получите и от тук, но политическото решение е следното: забравете идеята да човъркате проклетото устройство; просто го изнесете над Атлантика и го изхвърлете, преди да се е взривило. Опитайте се да го спуснете отвъд ръба на континенталния шелф. Спасете хората на борда на онзи боинг, включително и жената. Можем и по-късно да разнищваме кой кому какво е правил.

Президентът се изправи и напусна Звездния кабинет на борда на ВВС Едно, като остави председателя на Обединения комитет на началник-щабовете и началниците от командния пункт на ВВС да се гледат по електронен път, разделени от осемте мили разстояние между Белия дом и Пентагона.

— Чу какво каза, Ралф — рече председателят. — Ако ти потрябвам, насреща съм, докато съм тук и търся меч, с който да си направя харакири.

Генералът кимна и се обърна към хората в командния център, които вече издаваха съответните заповеди и разговаряха с екипажа на самолета С-141.

 

 

„Скот еър“ 50 — 6:55 следобед, източно време

Изминаха шест минути, докато пилотът на С-141 се обади отново, и този път тонът му бе по-предпазлив от преди.

— „Скот еър“, потвърждаваме, че можем да се срещнем в Гранд странд. Там има достатъчно бетон и за двама ни.

— Чудесно — отвърна Скот. — Имате ли представа какво е времето?

— Ще проверим чрез сервизния отдел. Наистина ли искате да отидете там?

— Няма време да си играем игрички, „Обсег“. Знам, че сте се консултирали с командването си. То разреши ли ви да ни помогнете?

— Сър, инструктиран съм да ви помогна колкото мога по-бързо.

Скот погледна Док и вдигна вежди.

— Колкото могат по-бързо ли?

— Той си има заповеди и е изплашен — рече Док.

— Ще се съглася с това — отвърна Скот и отново натисна бутона за предаване. — Дайте ми координатите на Гранд странд, „Обсег“.

Другият пилот издиктува географските координати, а Док ги въведе в бордовия компютър.

— Прието — съобщи им Скот. — Ако вие се отправите веднага натам, ще го сторим и ние. Моля пригответе парашутите и спасителната екипировка. Времето ни вече изтича.

Прозвуча отново гласът на пилота на С-141:

— Сър, тази ситуация е вече под контрола на командването на ВВС в Пентагона. От там искат да сте наясно, че разполагаме с автотоварач на борда. Може би ще има време да се прехвърли… бомбата, и да я изхвърлим от този самолет без да погубим вашата машина и да застрашаваме хората ви. Този план приемлив ли е за вас? Преминавам.

Док кимаше, а Джери вдигна палци нагоре. Скот почти не можеше да повярва на ушите си. Автотоварач! Специално конструирана дизелова машина, която можеше да вдигне палетите от 727 и да ги вкара в С-141. Точно такава, каквато бяха очаквали да видят в „Сеймур-Джонсън“, и която им бе необходима, за да преместят пречещите палети на Линда и да откарат бомбата до товарната рампа в опашката на С-141.

Ако действат бързо, може би времето щеше да им стигне.

Линда си позволи лека усмивка. Студената, твърда топка в стомаха й не се бе стопила, откакто едва не катастрофираха в Пакс ривър, но сега за първи път изглежда се бе появил изход. Ако се изключеше една подробност.

— Прилича ми на план — обади се Скот.

— Почакай малко — прекъсна го Линда. — Пак забравяме. Ако бомбата излезе от люка на самолета без пейсмейкъра на Вивиан, тя може да експлодира преди да е паднала във водата.

Скот отново включи микрофона.

— „Обсег“, вашият команден пункт информира ли ви за проблема с нашата пътничка, която не може да се отдалечи на повече от пет метра от устройството?

— Това… проблемът с пейсмейкъра ли е, „Скот еър“?

— Точно така.

— Да, сър. Инструктираха ме да ви съобщя, че са изпратили радиопредавател, който да се погрижи за това.

Скот въздъхна и се обърна към Линда.

— Иди и кажи на Вивиан, моля те. Ще имитират радиоизлъчването, както бяха планирали и преди.

Линда кимна и се запъти назад, а Док обърна в посока към избраното летище.

— „Обсег“, кога ще пристигнете? — попита Скот.

— Вие къде сте, „Скот еър“? — запита на свой ред пилотът на С-141.

Скот се поколеба. Понечи да се допита до Док и Джери за съвет, но перспективата да прехвърли бомбата на С-141 изглеждаше много обнадеждаваща. Скот се приведе към бордния компютър и набра координатите, които автоматично се вкарваха от глобалната спътникова навигационна система. Натисна бутона на микрофона и предаде координатите им под разтревожения поглед на Док.

— Разбрано, „Скот еър“. Ние ще пристигнем на летището приблизително по същото време като вас, ако летите с двеста и петдесет мили в час.

— Потвърждавам, „Обсег“. Вие ще кацнете първи, няма проблем, нали?

— Както желаете, сър.

Док наблюдаваше изражението на Скот.

— Убеден ли си, че това е разумно, Скот? Ти току-що съобщи на всички изтребители в района къде точно се намираме, а екипажът на С-141 се командва от същата група, която преди се опита да ни примами в онзи капан.

Скот сви рамене.

— И аз си го помислих. Но дори да искат да ни обстрелват, не биха могли, защото нямат гаранция, че бомбата ще бъде подложена на достатъчно мощен външен взрив, който да я унищожи… Искам да кажа, дори ако все още вярват, че онова нещо може да бъде взривено, без да се предизвика ядрена експлозия.

— Какво те кара да мислиш, че са променили намеренията си? — усъмни се Док. — Някой искаше да се сдобие с тази бомба непокътната, искаше да арестува Вивиан, непрекъснато пренебрегваше онова, което му казвахме. Скот, защо ще променят решението си, само защото избягахме ли?

— Аз… не знам, Док.

Джери се бе надвесил над централния пулт и изненадващо кимна.

— Док е прав, Скот. Защо така изведнъж решихме да им се доверим? Може би са ни заложили нов капан. Кацаме — и бам! — този път няма мърдане. Блокирана писта, дула, опрени о главите ни, никакво време. Може би точно в този момент прехвърлят онези мощни експлозиви от „Сеймур“. Единствената разлика е, че докато ние ще изчезнем в гъбовидния облак, Голдсбъро ще има повече шанс…

Док кимаше.

— Да, ние умираме, район от Съединените щати с трийсет мили радиус се превръща в димяща радиоактивна дупка с праха на може би милион души, а „Медуза“ довършва икономиката. Чудна картинка, няма що. — Док преглътна мъчително.

Скот мълчаливо изгледа и двамата.

— Е, каква е тогава алтернативата, момчета?

На Джери му се стори, че долови леко потрепване в гласа на Скот, ала командирът се опитваше да остане спокоен, дори и когато надничаше в бездната.

— Да кацнем някъде другаде? — продължи Скот с напрегнат тон. — Без парашути това е самоубийствена мисия, независимо от всичко друго. Аз… определено не бих искал… да умра, но ако не получим тяхната помощ, не виждам друга възможност, освен да ви изритам от самолета и да довърша всичко сам. Ще бъде нелепо всички да загинем. Искам да кажа, че не е задължително това да бъде изпълнение в стил „камикадзе“. Все още би трябвало да има някаква, макар и крехка надежда, че това обратно броене до взрива може да приключи без да се случи нищо.

— Знаеш много добре, че това е невъзможно, Скот — сопна му се Док. — Намерили са следи от ядрен материал, не помниш ли? Засекли са го в Маями и в дома на семейство Хенри. Никой не зарежда фалшива бомба с плутоний.

— Добре.

Скот пое дъх на пресекулки.

— И тъй, момчета, помогнете ми да реша: това е неизбежно. Ще бягаме ли, или ще им се доверим?

Последва напрегнато мълчание, което сякаш продължи цяла вечност; в това време Линда се върна в кабината и мълчаливо зае мястото си зад Скот. Сериозността на момента бе очевидна и тя не каза нищо, като забеляза израза на примирение у Джери и трудно потиснатата емоция, изписана по обветреното лице на Док.

Джери Крисчън въздъхна дълбоко.

— Прав си, Скот. Без помощта им…

— Но ако ни вкарат в капан — рече Док, — дори ако се измъкнем навреме, онези идиоти сигурно ще взривят устройството.

— Ти за какво решение си, Док? — попита тихо Скот.

Док поклати глава и се разсмя — тъжен, саркастичен, примирен смях.

— Макей, оказва се, че доста неща не си ми казал за тази фирма, когато се наемах на работа!

Скот се усмихна:

— Да, аз съм гаден, лъжлив, скапан плъх работодател, но отговори на въпроса. Ще бягаме, или ще играем с тях?

— Нямаме избор — поклати глава Док, вгледан в очите на Скот. — Налага се да им се доверим.

— Освен ако… — започна Джери.

— Да? — Скот се обърна нетърпеливо.

— Освен ако не забележим доказателства, че ни кроят номер. Скот, ти им каза да кацнат първи. Нека покръжим на известно разстояние, ако е възможно в облаците, ниско, за да не ни засекат радарите. Нека да се убедим, че онзи С-141 е кацнал.

— А ако не е, значи са ни подготвили капан и изчезваме веднага. Добра идея — съгласи се Скот.

Джери кимна:

— Веднага изчезваме. Накъде — не знам, но изчезваме.

Скот се обърна и към Линда, но не се усмихна.

— Чух и разбрах всичко. И съм съгласна.

— Ние ще те свалим от този самолет, Линда. Не бих могъл да се примиря, ако…

— Ако убиеш и двама ни едновременно ли? — горчиво се засмя Линда. — Ако го направиш, ще се погрижа НОАА никога повече да не наема твоята компания.

Скот седеше полуобърнат в креслото си, докато Док наблюдаваше как 727 отговаряше на леките корекции в курса, които автопилотът нанасяше. Летяха в изпълнено с въздушни ями пространство и в условията на умерена турбулентност, а на радара се виждаха червени петна от дъждовна и буреносна активност пред тях. Те обаче толкова бяха погълнати от проблема, че друсането вече не им правеше впечатление.

Скот се взря в очите на Линда; гледаха се без да говорят, така, сякаш се виждаха за първи път. В мислите им препускаха образите и желанията на целия им досегашен живот, ала винаги се връщаха до една и съща споделена реалност: възможно е животът ми да свърши след час в кампанията на точно този човек…

Док се зае с управлението на самолета, Джери — със своя пулт, ала и двамата усетиха неочакваната, мълчаливо възникнала връзка, която се бе установила между мъжа в лявото кресло и привлекателната млада жена, която седеше на сантиметри зад него.

Скот с неохота се извърна към уредите си, усетил, че сърцето му се бе разтуптяло малко по-силно.