Джон Нанс
Проектът „Медуза“ (2)

Първа глава

Маями, Флорида

— Вивиан, търси те бившият ти съпруг.

Собственичката на малкия цветарски магазин бе притиснала слушалката към гърдите си, докато съобщаваше това. Изненада я изражението на потрес, което пробяга по лицето на помощничката й — висока елегантна жена, едва надхвърлила шейсетте, която сякаш бе замръзнала на място, стиснала дузина необрязани рози.

— Добре ли си, мила?

Погледът на Вивиан Хенри беше прикован в телефона. Очевидно объркана, тя отстъпи назад и събори една празна ваза от работната маса. Вазата с трясък се разби в пода, ала погледът й не се отместваше от слушалката.

Дребничката собственичка на магазина със сребристобяла коса погледна към пръснатите парчета порцелан, а после — отново към Вивиан.

— Доколкото разбирам, не искаш да говориш с него, така ли?

Вивиан поклати енергично глава, широко отворила очи и прошепна:

— Защо се обажда? Какво иска?

— Не знам. Да попитам ли?

Вивиан кимна, но после промени решението си и поклати отрицателно глава. Бавно пристъпи, протегна ръка да вземе слушалката, след което я прилепи до ухото си и затвори очи.

— Какво искаш, Роджърс? — попита най-сетне.

След три години благословено мълчание, дори само гласът на бившия й съпруг задейства старите, добре познати усещания — паниката, ужасът, че е притисната в ъгъла и не може да избяга.

— Как си, Вивиан? — попита спокойно той, но от въпроса му по гърба й пробягаха студени тръпки.

Гласът му бе равен и тайнствено дружелюбен — точно какъвто беше винаги, преди внезапно да предприеме някоя смразяваща словесна атака. Ала нямаше и намек за старата ярост, нито помен от постоянните телефонни заплахи, с които я засипваше месеци наред, след като тя го напусна. На тяхно място се бе появил пресметливият, манипулативен д-р Роджърс Хенри, мъж, който очевидно искаше нещо. От странния тон и кроткия му глас кожата й настръхна в лошо предчувствие.

— Не се обаждаш, за да се осведомиш за здравето ми, Роджърс. Какво искаш?

„Трябва да сложа край на това!“ — напомни си тя, дори когато се предаде пред идеята, че разговорът можеше да го умилостиви — сякаш не бе правила същата грешка през по-голямата част от трийсетте години в плен — в брака, прекаран под ярема на неговия железен контрол и насилие.

— Защо предполагаш, че ще искам нещо? — попита той.

— Ами… — започна тя, ала гласът й се прекърши. Един грешен отговор щеше да доведе до предсказуема тирада. — Какво, за бога, би могъл да ми кажеш след всичките тези години? Какво… би могъл да кажеш след като ме заплашва толкова много пъти… и по толкова много начини?

Отговорът му бе спокоен, както преди.

— Не ти ли е хрумвало, че бих могъл да кажа, че съжалявам? Виж сега, необходими са ми две минути, за да ти обясня. Ще ми отпуснеш ли две минути, Вивиан?

Гласът му, макар и спокоен, бе слаб — лишен от обичайната заплашителност. Тя се почуди какво ли се бе случило. Беше си обещала повече никога да не проявява загриженост — никога повече да не бъде бавачка на насилника си — ала не можеше да изпълни обещанието си. Някъде в неговата тъмна и гневна душа бяха и нежните отблясъци от красивия млад учен, за когото се бе омъжила толкова отдавна, или поне така си казваше винаги. Напразната безкрайна надежда винаги се бе оказвала причина за сгромолясването й и тя с ужас установи, че надеждата бе още жива, все още нашепваше в ушите й глупави обещания, че този път нещата ще бъдат по-различни.

— Вивиан? Там ли си още?

Тя кимна, преди да осъзнае, че трябваше да го изрече, за да бъде чута.

— Да.

— Добре. Трябва да ти дам нещо много ценно и наистина искам да те видя. Аз… искам да направя известни компенсации, преди да е станало твърде късно.

„Твърде късно ли?“ — помисли си тя. Някъде в съзнанието й гласът на предпазливостта крещеше да не слуша, да не се поддава.

— Болен ли си, Роджърс?

От другата страна на линията последва пауза.

— Умирам, Вивиан. Рак на панкреаса. Остават ми най-много няколко седмици.

— Съжалявам — изрече тя безизразно.

— Моля те, ела. Само за няколко минути. Ще оставя тази къща на теб. Никакво будалкане. Пък и бих искал да те видя още веднъж. Имах достатъчно време да премисля маса неща.

Вивиан затвори очи и разтърка слепоочията си. Единственият разумен отговор бе: „Не — и сбогом“. След годините, през които се опитваше да остави тези десетилетия зад гърба си, години, в които търсеше съвети и се учеше да се справя отново сама, нямаше начин да се върне отново при него. Ами ако се бе променил?

Ала той очевидно бе отслабен от болестта и на нея изведнъж й се прииска да узнае дали невъзможното се бе случило. Може би той наистина се бе променил.

Трябваше да узнае.

Вивиан се чу, сякаш отстрани, да казва:

— Добре, Роджърс, днес следобед става ли?

 

 

Мършавото плашило, което отвори вратата на тяхната къща в Южно Маями — нейният бивш дом — всъщност твърде малко приличаше на ядрения физик от световна величина, който бе следвал пътя на пионери в тази наука като Опенхаймер и Телър^[1] в Лос Аламос^[2].

Мъртвешката бледност, хлътналите очи и увисналите му рамене я поразиха дълбоко и тя остана няколко секунди на входната площадка, като се бореше с мисълта, че този крехък дребен мъж пред нея беше само на шейсет и две години.

Изглеждаше на деветдесет.

— Радвам се, че дойде, Вивиан — рече той със същия мек тон, докато й държеше вратата отворена.

Интериорът бе по-мрачен и изпълнен с лоши предчувствия, отколкото го помнеше, тъмнината от спуснатите завеси и анемичната светлина от единствената лампа придаваха на кабинета му прилика с погребален салон. Миришеше на плесен и на застоял дим. Тя седна предпазливо на протрития диван, а съзнанието й все още бе замаяно от противоречиви чувства; той се дотътри до фотьойла край вратата и тежко седна с лице към нея.

— Спомена нещо за компенсации, Роджърс? — започна тя.

— Ще оставя делата да говорят вместо мен — прекъсна я той. — Бях ти казал, че никога няма да получиш тази къща и това бе погрешно. Промених завещанието си.

Той посочи един плик върху масичката до дивана, тя го взе и прочете новите условия, с които й оставяше къщата, присъдена му от съда при развода.

— Има и още — рече той, след като тя вдигна глава, без да е приключила с четенето. — Ако изпълниш една последна задача за мен, полицата също ще бъде твоя.

— Полицата ли? — попита Вивиан.

— Застрахователната полица „живот“. Платената застраховка. Триста хиляди.

Тя кимна:

— Ти се кълнеше, че парите ще отидат у някаква религиозна организация. Където и да е, само не и у мен.

Вивиан се стегна, готова да посрещне сприхав отговор, ала Роджърс Хенри потисна нетърпеливото си смръщване, изправи се и се затътри към библиотечния шкаф до една от стените на кабинета.

— Парите ще бъдат твои, ако изпълниш задачата — повтори той.

— И какво трябва да сторя за теб, Роджърс? — попита безстрастно тя.

В продължение на няколко секунди отговор не последва, ала когато той се обърна към нея, в очите му блеснаха огънчета.

— Аз го направих, Вивиан! Завърших „Медуза“. Вълната на „Медуза“ е постижима. Доведох проекта до край!

Изгледа го зашеметена, а той наблюдаваше доволен изражението й, докато тя търсеше думите.

— Сам? Но как? Ти разполагаше с екип от четирийсет учени, които работиха в продължение на колко, на десетилетие?

— Нужни бяха осемнайсет години след принудителното ми пенсиониране, ала го направих и ти ще отнесеш прототипа във Вашингтон след… след смъртта ми.

— Аз… не разбирам…

— Построил съм модел. Имитация, разбира се, но е напълно работещ модел, без плутония. Ето с какво се занимавах през всичките тези години в лабораторията си. Нов проект на взривателя, нова концепция, всичко ново.

Той се затътри обратно към креслото, повдигнал въодушевено вежди, а погледът му се стрелкаше към вратата в дъното, която водеше към преустроения гараж.

— Защо във Вашингтон, Роджърс? Защо не в Лос Аламос?

— Защото онези раболепни негодници, които прекратиха програмата ми и твърдяха, че е неосъществима, сега са в Пентагона. Искам моделът да пристигне точно там, където могат да го видят, да го усетят и да го разберат, преди да го откарат на запад, за да го проучат, което неизбежно ще сторят.

Той седна отново, тежко задъхан.

— Но ще действа ли? — попита тя.

— Удивително е, Вивиан. Излиза, че не ти е необходима височина от сто мили, за да създадеш разрушителен електромагнитен импулс. Една-единствена експлозия на „Медуза“ на равнището на земята може да преустанови дейността на развито индустриално общество, като вторичната електромагнитна вълна покрива територия с радиус две хиляди мили. Това е всичко, което обещавах през 1973-а година!

— И… ти искаш аз да…

— Да го откараш с товарен самолет и да ръководиш доставката му до Пентагона.

— Срещу парите от застраховката, така ли?

Той кимна и замълча, сякаш се опитваше да реши докъде да стигне с натиска си.

— Предполагам, че вече е късно да те моля да го направиш в името на любовта, която някога изпитваше към мен?

Тя го гледа втренчено дълго време, очакваше да види саркастичната му усмивка, ала лицето му остана безизразно.

— Любов ли, Роджърс? Ти уби любовта, която изпитвах към теб, още първия път, когато посегна да ме удариш в изблик на ярост.

Той изсумтя, изправи се, а гласът й продължи да го преследва.

— Мисля, че каза нещо за желанието си да направиш компенсации?

Той отиде бавно до отсрещната стена, клатейки глава, забил поглед в обувките си.

— Ето каква е сделката, Вивиан. До теб върху масичката има пакетче с инструкции. В него има и ключ за лабораторията. — Изгледа я бавно. — Следвай стриктно инструкциите и администраторът на малкия доверителен фонд, който съм основал да получи застраховката, ще ти плати парите. Ако откажеш да го направиш или провалиш работата, не получаваш и пукнат цент. Къщата ще си остане твоя — заедно с плащанията по ипотеката — но тристате хиляди долара, с които да ги изплатиш, изчезват.

Тя се изправи.

— Съжалявам, че умираш, Роджърс.

Вивиан пристъпи към вратата и се поколеба преди да го погледне.

— Нямам нужда от парите ти. Намери някой друг да свърши тази работа.

— Седни! — изрева той с обръщането си, а очите му блестяха по онзи маниакален начин, който тя така добре познаваше. — Можеше да се очаква такъв безмозъчен, глупав отговор!

Вивиан усети как краката й омекват. Отпусна се отново на дивана, докато той се спря на половин дума и прехапа устни, след което поклати глава.

— Аз… извинявай, Вивиан. Съжалявам за избухването си.

Тя кимна мълчаливо, погледът й шареше по килима, докато той се тътреше към нея.

— Знам, че бях пълен провал като твой съпруг. Знам, че превърнах живота ти в ад, че съм негодник, че най-вероятно ще се пържа в ада, но съм направил едно истинско нещо и искам страната ми да се възползва от него, искам и ти да имаш честта да го представиш. Това ще промени историята, Вивиан!

Той приближаваше още и тя усети как скочи адреналинът в кръвта й, докато пресмяташе разстоянието до входната врата.

— Вивиан? Какво ще кажеш? Ще го направиш ли?

Тонът му отново бе приглушен. Когато го погледна, видя, че той почти я умоляваше.

— И ти ще довериш делото на живота си в ръцете на една безмозъчна, глупава жена? — попита тихо тя.

Той отново поклати глава.

— Не исках да кажа това. Говоря твърде много, Вивиан. Винаги съм говорел много. Големи заплахи, големи приказки, големи фасони. Бях невъздържан. Не съм го искал.

Той съзнаваше, че избухването му бе разрушило крехкия мост, който бе издигнал. Изведнъж се свлече на колене, посегна с дясната си ръка да се улови за масичката и да се задържи, а изтощеното му тяло се затресе в ридания.

— Вивиан… никога не съм искал да те нараня. Съжалявам, че бях такъв негодник!

Думите му заглъхнаха, когато зарови лице в дланите си и тя усети как противоречивите чувства я съкрушават.

— Ако го доставиш — продължи той разтреперан, — те ще му обърнат внимание. Ако не го направиш, ще го игнорират. Това е животът ми, Вивиан. Единствената част от него, която струва нещо. Моля те…!

Тя се поколеба за миг, част от съзнанието й крещеше да се маха от там, да бяга, да се спасява колкото е възможно по-далеч от тази къща и от този човек, от когото бе останала само външната обвивка и който я молеше да стори онова, което той самият не можеше. Но ако думите му бяха истина, значението на постигнатото от него бе изумително. Тя бе работила достатъчно време като ядрен инженер, за да знае това със сигурност.

Състраданието й надделя над самозащитното вцепенение. В крайна сметка той страдаше — умираше — и тази реалност засенчи спомените за насилието му в миналото.

Тя приближи и го прегърна, сякаш по навик, притисна главата му към гърдите си за няколко минути и сълзите потекоха по лицето й.

— Добре, Роджърс. Ще го направя заради теб. Не заради парите.

 

 

Изпрати я до вратата и стисна ръката й преди тя да се обърне и да тръгне. Вивиан замина без да каже повече и дума и той гледа през прозореца, докато колата й не се скри зад ъгъла. Тогава се поизправи, върху лицето му се появи напрегната усмивчица на триумф и задоволство и той закрачи с известна трудност обратно към преустроения гараж за две коли, който му служеше за лаборатория. Затвори вратата към коридора подире си.

В помещението без прозорци се усещаше влажен хлад и той потрепери, докато палеше няколко лампи, за да огледа творението си. Бавно отвори един люк отстрани на голям правоъгълен метален предмет, поставен върху дънната плоча на масивна дървена каса за транспортировка, която заемаше почти половината от пода на помещението. Видимите страни на подобния на саркофаг контейнер бяха гладки, върху тях бе оставен само един-единствен отвор — люк за наблюдение с площ два квадратни фута. През него се виждаше оловният щит на вътрешната камера; Роджърс Хенри отиде до отвора, надникна вътре и грижливо провери всичко, преди внимателно да затвори люкчето и да го заключи. Задейства малък вътрешен компютър, преди да нагласи часовника, след това запали ацетиленова горелка и бавно и внимателно завари външната обвивка.

Горната част на тежката дървена каса за транспортиране висеше на макара от метална греда на тавана. Бавно и мъчително той премести касата по гредата и, доволен, след като тя се изравни с долната си част, започна да спуска с дебелото въже сандъка на мястото му. Това усилие го изтощи и той седна на един кашон наблизо. Почива почти десетина минути, преди да хване отново въжето и да продължи спускането. Когато сандъкът слезе долу, отново си почина малко, а после се зае да закрепи горната част към дънната плоча от всички страни с множество тежки болтове.

„Остава още едно нещо“ — напомни си той. Част от тавана на гаража бе снабдена със слънчеви панели, които произвеждаха достатъчно електроенергия, за да зарежда акумулатора вътре в контейнера и да го поддържа практически безкрайно време. Той свърза тънкия кабел към контакт отзад на дървената каса, видя, че малката индикаторна лампичка светна, след което се отдръпна назад и огледа за последно всичко. Кабелът бе така проектиран, че да се откачи и да се прибере сам в стената, веднага щом устройството бъде преместено. Преди да се изправи, той провери напрежението на подаваното електричество.

Всичко бе готово. Най-сетне беше готово!

 

 

Бе купил малка бутилка шампанско и я бе оставил в дъното на хладилника преди години — тогава, когато планът се бе оформил за пръв път в сляпата му ярост след напускането на Вивиан. Той обви тапата с кърпа за ръце и отвори бутилката, след това напълни една от инкрустираните със злато чаши от двестагодишния кристален сервиз, наследство от майката на Вивиан — сервиз, който той с наслада бе натрошил с чук и й бе върнал в кутия от обувки, като си остави само една чаша за собствено ползване.

Отнесе чашата в кабинета си и отново седна в креслото, завъртя бокала в ръка и отново направи преглед на подробностите на онова, което бе задействал. Ледена усмивка озари лицето му, когато допи последните капки шампанско, след което метна чашата върху тухлите на камината и се наслади на края на разрушението.

Усмивката му се разтегли още, като си помисли как го бе прегърнала преди час. Точно както го бе планирал.

Време беше, реши той.

Д-р Роджърс Хенри бръкна в чекмеджето на масата и извади лакирана дървена кутия, след което вдигна слушалката и набра 911^[3].

— За спешен случай ли съобщавате? — попита сериозен женски глас.

— Изписан ли е адресът ми на компютърния ви екран? — попита той.

— Разбира се — сопна се жената. — За спешен случай на този адрес ли съобщавате?

— Не.

Той отвори кутията и извади зареден Магнум 44-ти калибър от кадифеното му гнездо.

— Съобщавам за самоубийство.

 

 

Маями, един месец по-късно

Телефонът сепна Вивиан от поредния й сън на пресекулки — сюрреалистично преиграване на погребението, при което Роджърс излезе от ковчега по време на литургията и я подгони с дълъг нож за резба.

Тя разтърси глава да прогони объркването от избледняващия кошмар и вдигна слушалката, изненадана да чуе гласа на адвоката, който бе определен за изпълнител на завещанието. Кога, питаше той, ще пътува за Вашингтон, тъй че да може да приключи със сметките и с прехвърлянето на къщата.

— Никога — отвърна тя.

— Не ви разбирам — каза адвокатът.

Тя не се изненада много, когато се разкри онази скрита от Роджърс част от завещанието, с условие, възпрепятстващо изпълнителя да прехвърли къщата, преди да е доставено устройството „Медуза“.

— Мисис Хенри, не мога да ви прехвърля къщата до три години, ако не изпълните изискването.

— Разбирам.

— Не мога да ви допусна и да я обитавате. Ще се наложи да плащам за поддръжката й, за косенето на моравата, да плащам таксите и вноските по ипотеката на имота.

— Казах, че разбирам. Знаете какво трябва да направите.

— Но вие ще загубите триста хиляди!

Тя разтърка чело и затвори очи.

— Мистър Уолъс, прехвърлете къщата, когато сте готов. Или изобщо не я прехвърляйте. Не ме интересува. Имам си работа. Разполагам и с годишна рента от съпруга си, присъдена ми след развода. Не се нуждая от нищо повече.

Тя затвори телефона, разтърка очи, ободрена от решението, което бе взела в деня след погребението: повече нямаше да се остави да бъде манипулирана. След като къщата станеше нейно притежание, щеше да я продаде. Мисълта да живее в къща, изпълнена с толкова много омраза и смърт, бе твърде вледеняваща, за да я понесе.

А и там бе самият модел, разбира се. Щеше да се наложи да го разруши.

В крайна сметка последното нещо, от което се нуждаеше светът, бе още едно оръжие.