Джон Нанс
Проектът „Медуза“ (13)

Дванадесета глава

Източен Вашингтон — 5:25 следобед, източно време

Засилващият се вятър тресеше остарелите прозорци на малкия й апартамент. Старшата служителка от Управление „Кадри“ седеше до кухненската масичка и се питаше какво ли толкова важно се бе случило, та шефът й да я безпокои у дома. В крайна сметка поради лошото време бяха затворили всички държавни учреждения по-рано и сигурно това бе причината. Тя винаги отказваше да работи извънредно. Искаше й се дори да напусне завинаги! Нейният сектор се състоеше от нещастна сбирщина противни началници и пасмина завистливи служители, повечето от които не можеше да понася. Никой от тях нямаше правото да я безпокои у дома, най-малкото — нейният тъп шеф! Може би изобщо не трябваше да му се обажда. На следващия ден щеше да излъже и да му каже, че е отишла да види майка си.

Ала на записа на телефонния секретар хленчещият му глас звучеше дори по-уплашено от нормалното. Не, реши тя. Той може да й докара неприятности. Най-добре да му звънне.

Набра номера му в службата и продължи да клати глава. Ако е променил решението си и поиска тя да се върне на работа следобеда, по-добре да забрави. Знаеше правилата!

— Тук е Дорис. Търсил си ме.

— Дорис! Слава богу. От ФБР искат да разговарят с теб веднага във връзка с един скорошен случай за наследствена рента. Чакай. Ще ти дам номера.

Последва пауза и тя чу как той шумоли с някакви хартии. Даде й телефонния номер и името без допълнителни пояснения и тя прекъсна връзката, ала в стомаха й вече се оформяше малка топка страх.

Какво съм сторила? Защо ще искат да говорят с мен?

Никога дотогава не бе разговаряла с хора от ФБР. Макар да бе сигурна, че не е извършила нищо лошо, дори мисълта да говори с тях я плашеше. Може би някой я подвеждаше, за да сбърка?…

Ала шефът й бе казал „веднага“.

Тя набра номера и несмело се представи. Отвърна й школуван женски глас:

— Много ви благодарим, че се обадихте, госпожо — рече жената от ФБР. — Необходима ни е спешна помощ във връзка със стара информация за госпожа Вивиан Хенри. Разбирам, че сте у дома си, но дали си спомняте тази жена?

Агентката обясни историята за отказаната рента, а Дорис затвори очи и потърка чело с пухкав пръст, сякаш се опитваше да накара спомена да изплува чрез масаж.

Вивиан Хенри. Навярно бе една от онези разведени жени, които търсеха подаяние от правителството, помисли си тя. Беше й писнало от такива — вечно хленчеха и молеха по телефона „Кадри“ да направят изключение и да им помогнат. Неколцина от тях може би заслужаваха помощ, ала тя знаеше, че повечето си бяха сами виновни, задето се бяха омъжили за негодници и за това, че бяха наели калпави адвокати при разводите, които не можеха да подготвят като хората едни документи за наследствена рента. Тя самата не получаваше никакви подаяния и, доколкото зависеше от нея, всичките тези префърцунени бивши женички трябваше да се хванат на работа и да си изкарват хляба, както тя самата го бе правила цял живот. Майната им! Майната им на всички!

Гласът на агентката от ФБР я върна към действителността.

— Госпожо, това име говори ли ви нещо? Вашият началник ми каза, че сте водили това дело лично и че сте разговаряли с жената.

В паметта й изплуваха няколко имена и лица, всичките свързани с жалби и с отчаяни жени, а за самата нея — със спешна работа да приготви папките за юристите на правителството. Винаги, когато някой обжалваше решение на „Кадри“, на всички им се налагаше да работят по-усилено, за да са абсолютно сигурни, че решението няма да бъде отменено.

— Не знам. Занимавам се с много такива — отвърна тя.

— Е, добре, спомняте ли си някоя от тези жени някога да ви е заплашвала? — попита агентката от ФБР.

Заплашвана. Това бе по-различно!

В паметта й се появи лицето на очевидно разглезена снобка със скъпо кожено палто в ръка, нейното снизходително, презрително изражение, когато се бе изправила да си върви.

— Ще съжалявате много! — бе рекла тя на Дорис. — Аз ще се погрижа за това.

— Какво имате предвид? — бе попитала Дорис, извадена от равновесие и принудена да заеме отбранителна позиция.

Жената бе посочила с високомерен жест малкия кабинет на Дорис в главната сграда на „Кадри“ и бе хвърлила официалните си писма обратно на бюрото й. После, извън себе си от нерви, бе креснала:

— Ти, недоучена кучко! Не можеш дори да напишеш едно интелигентно писмо, навярно не си завършила и гимназия, не разбираш нищичко от онова, което ти казвам и мислиш, че би могла да интерпретираш съдебно решение, което определя финансовото ми състояние в бъдеще? Това е един глупав фарс! Ще ти кажа какво ще направя. Ти ще одобриш изцяло тази жалба, иначе ще си платиш последиците!

Дорис си спомни как се бе изправила с разтреперени крака, с изкривено от объркване и яд лице. Ненавиждаше конфронтациите и ако онази жена не препречваше изхода, щеше да си излезе и да я остави сама.

— Щом… щом твърдя, че жалбата ви е неоснователна — бе заекнала тя, — … значи това е така, независимо дали се смятате за умна или не. Правилата са си правила. Аз просто ги следвам.

Точно тогава жената се бе навела и бе приближила тъй, че никой друг да не може да я чуе. Гласът й напомняше яростно съскане:

— Ако ти, невежество такова, ме лишиш от доходите ми, аз ще те унищожа, от теб тук ще остане само една димяща дупка! Разбра ли!

— Вие, вие ме заплашвате! — бе рекла Дорис, опитвайки се тонът й да прозвучи заплашително, но без успех.

— Не. Това не е заплаха. Това е обещание.

Жената бе облякла дългото си до глезените елегантно палто и бе изчезнала в коридора, а Дорис бе останала разтреперана зад бюрото, без да е в състояние да изрече и дума.

Сигурно е тази, която търсят!

— Госпожо? — прозвуча отново гласът на жената от ФБР.

— А?

— Попитах ви дали сте била заплашвана?

— Имате предвид неща от типа „Ще ти дам да се разбереш, ако не направиш както ти кажа“?

— Точно така.

— Да.

— Да? С други думи сте били заплашена от тази жена?

— Бях заплашена, да.

— Но дали точно от Вивиан Хенри?

Дорис се замисли. Нямаше добра памет за имена, ала си спомняше, че бе унизена.

Хенри. Вивиан Хенри. Да. Това бе кучката. Превъртя няколко пъти името в съзнанието си. Спомни си случая с Хенри. В решението на съда имаше слаби места. Лесно бе да се откаже рентата.

— Да. Това бе Вивиан Хенри.

— Разкажете ми какво се случи и какво ви каза тя.

Чиновничката се усмихна вътрешно. Една невзрачна служителка не разполагаше твърде често с подобна възможност да си отмъсти.

 

 

Ей Би Си Нюз — Ню Йорк — 5:30 следобед, източно време

Ураганът, който опустошаваше източното крайбрежие от Ню Джърси до двете Каролини, трябваше да отнеме по-голямата част от трийсетминутните вечерни новини. Картина, предавана на живо от крайбрежието плюс интервютата — метеоролози и специалисти, изучаващи атмосферата и глобалното затопляне, бяха вече на линия, докато в Ей Би Си се готвеха да покажат какво се случва с помощта на графични изображения.

Нещо ново обаче събираше все повече и повече членове на новинарския екип. От вашингтонското бюро на мрежата бе дошло съобщение за нова, несвързана с времето криза, с която се бе сблъскал Белият дом.

— Обичайното отричане, разбира се — обърна се вашингтонският кореспондент на Ей Би Си към колегата си в студиото, — но един от най-добрите ни източници в Белия дом потвърди, че Ситуационната зала е задействана на пълни обороти и кризата, за която става дума, е някакъв вид терористична заплаха в страната.

— Значи имаме само един източник за тази новина, така ли?

— Имаме два, но ми съобщават само, че нещо е в ход и може би включва заплаха за употреба на ядрено оръжие.

— А другите телевизионни мрежи?

— Няма нищо от другите мрежи, но съществува вероятност за истинска бомба. Знаеш как клетъчните телефони могат най-неочаквано да променят честотите си и да попаднете на нечий чужд разговор, нали?

— Да. Случвало ми се е.

— Член от екипа на сенатор Пиърсън се обади на един от приятелите си преди петнайсет минути и поиска да научи дали знаем нещо за ядрена тревога във военновъздушната база на флота „Патюксънт ривър“. Изглежда е засякъл отчаян разговор на някого тук с жена в Пакс ривър, в който й казал да качва дъщерите си в колата и да поема веднага на север. Проверихме случая. В базата е в ход евакуация, само преди няколко минути граждански товарен самолет се е опитал да кацне и е отлетял в силния вятър, ала официалното становище от базата е, че евакуацията е поради урагана.

— Това правдоподобно ли е?

— Едва ли. Били са предупредени за урагана ден преди това, но не са предприели нищо. А сега, след като вятърът вече вилнее, няма логика да се мести базата.

— Разполагате ли там с радиоскенери, за да следите авиационните честоти? Тук имаме онази интернет информация, че някакво ядрено устройство кръжи над Вашингтон, а сега ти съобщаваш за граждански самолет, който се опитал да кацне във военноморска база. Бих искал да узная дали самолетът е още в този район. Ако наистина носи на борда си ядрен заряд, ще се окажат застрашени три милиона души.

— Напълно съм наясно с това, особено след като и аз съм един от тях! Да, имаме скенер и следим честотите. Ще ви държа в течение. Какво открихте вие в Ню Йорк?

Старши продуцентът на вечерните новини се настани тихомълком на един стол до същата маса и даде знак на кореспондента да продължи.

— Открихме един пенсиониран ядрен физик, който е работил по Проекта „Медуза“. Той обясни същността му и каза, че преди половин час един негов добър приятел е разговарял с някакъв репортер от „Уолстрийт джърнъл“. Репортерът твърдял, че е следил телефонните разговори от онзи самолет. Сега се опитваме да открием репортера, защото нещата започват да звучат вече съвсем правдоподобно и плашещо. Получи ли резюмето, което ти пуснах по електронната поща?

— Пред мен е. Петият етаж взе ли вече решение?

Споменаването на кабинетите на управата на Ей Би Си Нюз предизвика споглеждане сред екипа около пулта.

— Още не. Изчакват. Опитваме се също да определим рисковете за националната безопасност от огласяването на проблема. Ще бъдем готови за извънредно включване на живо, ако се наложи.

 

 

На борда на „Скот еър“ 50 — 5:30 следобед, източно време

Вивиан Хенри бе затворила очи по време на най-силните трусове и пропадания над пистата на Пакс ривър, благодарна, че е привързана с товарните въжета към пода на самолета. След като колесниците бяха прибрани и самолетът започна да се издига, тя разбра, че отново бяха променили плановете си.

Не беше достатъчно близо до екрана на роджърсовото чудовище, за да види числата, които отброяваха оставащото им време, но знаеше, че имат не повече от три часа. Скъпоценна щеше да се окаже всяка минута.

Трябваше някак си да убеди екипажа да приземи самолета — те можеха да избягат… а тя щеше да остане там. Трябваше също да предотврати всички опити устройството да бъде обезвредено, тъй като резултатите щяха да са очевидни.

Но докато някой не дойдеше да провери как е, тя си оставаше насаме с бомбата. Не биваше да се отдалечава на повече от пет метра и нямаше никакво намерение да се опитва.

 

 

Главна квартира на ФБР — Вашингтон — 5:35 следобед, източно време

Тони ди Стефано вдигна глава от листа с информация, която четеше, за да види Дона, която отново нетърпеливо пристъпяше от крак на крак пред него.

— Трябва да чуеш това, Тони. Веднага! Командирът на „Скот еър“ е на линия и те очаква, но първо трябва да чуеш това.

— Давай.

Тя се отпусна на съседния стол и заговори бързо, като ръкомахаше енергично в такт с думите си.

— Намерихме служителка от „Кадри“, която е работела по делото на Хенри. Мисис Вивиан Хенри е заплашвала чиновничката.

Тони остави листа, облегна се назад и потърси очите й.

— Преди колко време?

— Влязла с гръм и трясък в офиса им, за да се оплаче срещу отказа за рентата й преди повече от година, но не забравяй, че апелативната й жалба е била отхвърлена окончателно само преди няколко седмици.

— Тази от „Кадри“ сигурна ли е?

— О, съвсем сигурна е. Мисис Хенри очевидно й е наговорила неща, които никога няма да забрави.

Тони въздъхна тежко.

— Ти наистина ли смяташ, че тази жена може да направи всичко това, Дона? Със самолета, с устройството и тъй нататък?

Дона кимна сериозно.

— Окей — рече Тони и посегна към телефонната слушалка. — Вивиан Хенри вече е главната ни цел, а тъй като тя навярно е в кабината, не мога да кажа нищо на командира.

— Възможно е той вече да знае. Може би ги държи заложници.

Тони се наведе напред към телефона, но Дона вдигна ръка, за да го спре преди да включи линията към Скот Макей.

— Какво има? — попита нетърпеливо той.

— За „Скот еър“ — посочи тя телефона. — Току-що разбрахме, че не е могъл да кацне в Пакс ривър. Едва не се разбил. Искат да се насочат някъде на запад.

Тони ди Стефано въздъхна отново, поклати глава и натисна бутона на четвърта линия.

 

 

Национално летище, Вашингтон — 5:35 следобед, източно време

Пийт Кук се опитваше да подслуша последните разговори между федералните агенти и „Скот еър“, когато телефонът пред него иззвъня. Той вдигна слушалката без да се замисли, озадачен от непознатия глас от другата страна.

— Пийт Кук?

— Да. Кой е?

Мъжът се представи като кореспондент на Ей Би Си, а едновременно с него в разговора, който подслушваше, се намеси женски глас и съобщи на командира на „Скот еър“ да изчака.

— Ей Би Си ли?

— Да.

— Какво… защо ми се обаждате?

— Очевидно работите по същата тема, по която работим и ние. Ние си имаме своите източници, вие — вашите, но новината не търпи отлагане и е твърде важна, затова търсим потвърждение.

— За какво точно говорите? — попита Пийт, макар инстинктивно да разбра какъв щеше да бъде отговорът.

— Изглежда над Вашингтон кръжи истинска ядрена бомба, която заплашва всички компютърни чипове и компютърни системи в национален мащаб — в добавка към няколкото милиона души, които навярно ще убие при взрив. Вие сте говорили за това преди малко с пенсиониран учен, който ви е разказал доста подробности. Може да разполагате и с още. Вижте, Пийт. Вие сте от пресата, ние от електронните медии. Вашият краен срок е утре. Нашият е сега. Необходимо ни е потвърждение, на вас — може би също. Какво ще кажете да обменим новините си?

Пийт хвана слушалката с лявата си ръка и разтърка очи с дясната. Значи вече бе изтекла информация? Как, по дяволите? Да не би някой от неговите хора в Ню Йорк да бе проговорил?

Думата „потвърждение“ най-сетне си проби път в съзнанието му. „Само ако сме сигурни“, бе предупредил той Айра. Може би това бе последната цифра в кода, с който да се отключи катинара. Навярно Ей Би Си можеше да даде онова потвърждение, от което се нуждаеше, за да бъде сигурен.

— Кажете ми първо вашите данни — рече Пийт. — Ако съвпадат, ще споделя с вас моите.

— Справедливо е. Имате ли писалка?

— Да.

— Да започнем със странното съобщение от Пакс ривър.