Карън Хоукинс
Шотландско предизвикателство (9)

Глава 8

Момичета, ако винаги сдържате любопитството, страховете и копнежите си, никога няма да изживеете истински живота си.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ

— Ох, мис, сигурна съм, че ще намерите начин да вземете кутията за енфие на херцога…

— Налага се.

Кейтлин нямаше намерение да разкрива окаяното си положение пред прислужницата, но историята просто й се бе изплъзнала, когато бе попитала за привързаността на Роксбърг към прословутата кутия за енфие. Освен това, според условията на облога, само другите гости не трябваше да научават, не и слугите. А това напълно удовлетворяваше Кейтлин. Информацията, която получи от Мюриън, беше полезна, макар и обезкуражаваща.

Според думите й, Роксбърг придобил тази странна привързаност от момента, в който купил кутията преди дванайсет години. Тя почти винаги била в ръцете му или я оставял на видно място. Беше влудяващо. Снощи, на вечеря, тя бе стояла на масата до чинията му. Беше я оставил само докато ядеше, и в мига, в който се нахрани, нервно я хвана, като я отваряше и затваряше непрекъснато. Кейтлин не знаеше как херцогинята търпи това.

През останалото време кутията стоеше в джоба му, освен ако не я лъскаше с ръкава си. Единствената й надежда бе, херцогът да я изпусне от поглед достатъчно дълго, за да може да я пусне в джоба си.

В очакване на своя шанс, Кейтлин бе принудена да прекара целия ден около херцога. Когато останалите гости тръгнаха на пикник до беседката, построена на живописния хълм край езерото Лох Ломонд, тя бе обяснила, че я боли глава и желае да почете на спокойствие. МакЛийн се забавляваше, но тръгна с останалите и с херцогинята, която досадно висеше на ръката му.

Когато всички излязоха, Кейтлин седна в библиотеката и започна да наблюдава херцога, който хъркаше на стола срещу нея, а кутията бе прибрана на сигурно място в джоба му. Слава богу, лорд Фоклънд бе останал й и правеше компания, защото иначе щеше да полудее от скука.

Нуждаеше се само от един шанс и щеше да грабне кутията за секунди. За щастие, Мюриън постоянно й даваше нови идеи. Повечето от тях бяха абсолютно неосъществими, но поне поддържаха духа на Кейтлин.

* * *

Когато й подаваше огледалото, за да види червената роза, която бе закрепила в къдриците над ухото й, прислужницата предложи:

— Ако спънете херцога, ще можете да вземете кутията.

Кейтлин остави огледалото на тоалетната масичка и стегна колана на робата си.

— Не мога да го спъна! Той е стар и немощен.

Мюриън я погледна със съжаление.

— Предполагам, че сте права. Така може да го нараните. — Замълча за миг и оправи една от фибите й. — Лошото е, че не можете просто да я грабнете от масата довечера.

— Тогава ще се наложи да обяснявам пред останалите гости, а те не бива да узнаят какво правим с МакЛийн.

Мюриън въздъхна.

— Задачата не е чак толкова трудна, проблемът е в правилата.

Кейтлин присви вежди.

— Трябва да има начин да се добера до проклетата кутия! Вчера дори не можах да се приближа до прословутото нещо, а и днес не е по-добре! МакЛийн ще ми донесе парчето от кошера всеки момент, а аз нямам нищо, което да му покажа!

— Да, херцогът дори спи с нея под възглавницата си. Попитах камериера му тази сутрин. Трябва да я вземете днес на вечеря. Това е единственото, което може да направите.

Кейтлин облегна лакти на тоалетната масичка и опря брадичка на ръцете си.

— Трябва да има някакъв начин…

Някой почука на вратата и икономката влезе в стаята със зелената вечерна рокля на Кейтлин в ръце. Мисис Пруит беше ниска и закръглена, с двойна брадичка и строго, кисело лице, с което създаваше впечатление на дребнава и злобна жена.

Мюриън побърза да направи реверанс.

— Ах, мисис Пруит!

— Съжалявам, че ви безпокоя, мис — каза икономката на Кейтлин. — Донесох ви роклята. Мюриън я беше занесла, за да я изгладят.

— Благодаря ти!

Кейтлин беше особено горда с тази рокля. Разкроената пола бе от зелен воал, който се спускаше над бяла сатенена фуста, а подгъвът бе украсен с волани от дантела на розички и камбанки. Беше й отнело почти две седмици да прецени точните места на воланите и след дълъг размисъл бе добавила един допълнителен ред по подгъва на воалената пола, който се плъзгаше леко по пода, докато върви, и създаваше леко драматичен ефект. Беше се получило идеално и я караше да се усмихва всеки път, щом я погледне.

Мисис Пруит внимателно остави роклята на леглото и оправи полата.

— Извинете, мис, този тоалет от Париж ли е?

— О, не — отвърна Мюриън преди Кейтлин. — Мис Хърст я е ушила сама!

— Нее! — Икономката се наведе, за да огледа шевовете. — Прекрасна е! Сръчни ръце имате, мис, ако ми позволите да отбележа. И дантелата е много фина.

— Белгийска е и е много скъпа, наложи ми се доста дълго да събирам пари, за да я купя.

Почти цяла година, и ако не бе преподавала латински на бавно схващащия син на скуайъра, въобще нямаше да успее да я купи.

Мисис Пруит изглеждаше впечатлена.

— Нейна Светлост има купища рокли, но никоя от тях не може да се сравни с тази.

— Благодаря ти.

Икономката се приближи, за да погледне прическата на Кейтлин.

— О, прекрасна е, Мюриън.

Камериерката засия.

— Тя е много способна — отбеляза Кейтлин.

— Така е — одобрително кимна мисис Пруит. — Мис, изглеждате чудесно, точно както трябва. Ще се сдобиете с кутията за енфие на херцога, преди да се усетите.

Кейтлин премигна.

Мюриън я погледна виновно.

— Страхувам се, че разказах на мисис Пруит за вашия облог.

— Да, и аз искам да успеете. Лорд МакЛийн има нужда от някой, който да го тури на мястото му, ако ме питате — каза мрачно икономката. — Според мен, той е прекалено красив и това не е много добре за самия него.

— Обещавам да направя всичко по силите си.

Възрастната жена направи реверанс.

— Аз по-добре да се връщам в гардеробната на Нейна Светлост, защото има проблем с роклята си. Изглежда е напълняла, след като я е обличала за последен път, и сега не й става, но, разбира се, обвинява перачките, че роклята се е свила.

Мюриън зацъка с език.

— Херцогинята е способна да вдигне голяма врява за нищо.

— Да, характерът й е огнен, също като косата й. Късмет с кутията за енфие на херцога, мис — пожела мисис Пруит и тръгна към вратата. — Ще видя дали няма някакъв начин да ви помогна. Никога не се знае каква възможност може да се появи — каза тя и напусна стаята с поклон.

Мюриън обнадеждено погледна към Кейтлин.

— Ако някой може да намери начин да се вземе тази кутия, това е мисис Пруит. Никой не може да стъпи в тази къща, без тя да узнае.

Кейтлин се засмя.

— Разбирам. А сега ми помогни с роклята. Няма как да се добера до тази кутия, ако си седя в стаята.

Мюриън с усмивка й подаде роклята. Кейтлин стана с нарастваща решителност. Нуждаеше се само от една мъничка възможност. И когато тя й се предоставеше, щеше да бъде готова.

* * *

— Александър, наистина трябва да престанеш с това!

Джорджиана вървеше към него през стаята и роклята й се развяваше. Вечерята бе приключила и мъжете се бяха върнали към своя портвайн. Някои играеха карти, други разговаряха.

Александър се обърна към Джорджиана.

— С какво да престана?

— Да гледаш към мис Хърст, като баща, който наблюдава непослушното си дете.

От усмивката й личеше, че е сигурна, че е улучила болното му място. През последните два дни не пропускаше случай да му напомня отново и отново за разликата във възрастта им с Кейтлин. И вече започваше да му омръзва.

Той отново погледна към мястото, където Кейтлин стоеше до Роксбърг.

— Ако бях на твое място, щях да се притеснявам повече за съпруга си. Изглежда доста зает.

Джорджиана присви рамене.

— Ако го иска, може да го вземе. Аз нося името му и това е най-хубавата част. — Тя погледна към съпруга си, който флиртуваше с Кейтлин. — Някога можеше и да се притесня, ако видех Роксбърг да флиртува така. Сега ми изглежда жалко, както и самият той.

Александър не я слушаше. Последните два дни се бяха оказали доста интересни, и той започваше да уважава решителността на Кейтлин. Беше забавно да я наблюдава как се опитва да убеди Роксбърг да й даде скъпоценната си кутия за енфие. Щеше да й е необходим доста остър ум, за да я получи, ако въобще постигнеше някакъв успех. МакЛийн се усмихна при тази мисъл и откри по-добро място край камината, от което да ги наблюдава.

Тя седеше до Роксбърг и се опитваше да го придума да й покаже своето съкровище.

Погледна го косо, изпод дългите си мигли, и се усмихна на стария развратник, сякаш бе истински Адонис. Слушаше внимателно обърканите му истории, смееше се, когато той се усмихнеше, всъщност флиртуваше с него безобразно. Заради напредналата възраст на херцога, никой не би обърнал внимание и тя се възползваше напълно от това. Но всичко, което успя да постигне след неимоверните си страдания, бе да погледне за малко кутията за енфие. Когато протегна ръка и помоли мило да я подържи получи любезен, но твърд отказ.

Александър се усмихна.

Сякаш прочела мислите му, Кейтлин погледна сърдито към него. Той се поклони едва, колкото тя да разбере, че се наслаждава на представлението.

С поаленели бузи, Кейтлин поднови усилията си с херцога. Александър се чудеше дали Роксбърг вижда достатъчно добре, за да не забележи кадифената й кожа и извитите й от разочарование устни.

Старият херцог каза нещо, от което Кейтлин поаленя още повече и се извърна настрани — точно към МакЛийн. Устните й се разтегнаха в тънка линия и тя му изпрати поглед от типа не-смей-да-кажеш-нито-дума преди да се обърна отново към Роксбърг. Въпреки че Александър в момента не можеше да види нищо повече от едно прекрасно предизвикателно рамо, бе сигурен, че тя се усмихва очарователно. Той се засмя тихо.

— Какво ти е толкова забавно? — попита Джорджиана.

— Мога да се закълна, че зрението на Роксбърг доста се е влошило през последните години.

Тя погледна равнодушно към съпруга си.

— То никога не е било много добро, дори когато ме срещна.

— Това обяснява доста неща — отвърна Александър спокойно.

Джорджиана го изгледа остро.

В другия край на стаята мис Огилви свиреше нежна пиеса на фортепианото, за удоволствие на лейди Елизабет. За съжаление, тази аскетична жена нямаше никакъв музикален слух и разваляше изпълнението с фалшивото си пеене.

Джорджиана изви устни.

— Следващия път трябва да поканя по-талантливи хора. Точно казвах на Дъвиштън колко обичам добрите забавления, а той предложи да почетем някой следобед.

Тя продължи, но Александър не я слушаше. Напоследък бе започнала да споменава често името на Дъвиштън, но ако смяташе, че така ще накара МакЛийн да ревнува, само си губеше времето. Той не изпитваше никакъв интерес към нея и въпреки че тя не го осъзнаваше, това не беше главна цел и за по-младия лорд.

Дъвиштън седеше до лейди Кинлос и поглъщаше с поглед Кейтлин. Изражението му бе толкова явно, че лейди Кинлос не можеше да се сдържи да не поглежда към него и към Кейтлин, очевидно умираща от любопитство да научи нещо повече.

С присвити вежди Александър отново насочи вниманието си към Кейтлин, която седеше със стиснати върху коленете си юмруци. Тя може и да знаеше легендата, но той познаваше хората в тази къща и щеше да се възползва от това. Тя не предполагаше колко обсебен е херцогът от кутията си за енфие, и тъй като едва виждаше собствената си ръка, която се намираше точно пред очите му, предпочиташе да държи съкровището си съвсем близо до себе си. Възрастният мъж бе непреодолим пазител на малката златна дрънкулка.

Джорджиана изсумтя.

— За мис Хърст ще е по-добре да внимава. Роксбърг понякога може да премине всякакви граници.

Александър се разсмя за кратко.

— Роксбърг трудно би могъл да се нарече опасен.

— О, може и още как — промърмори Джорджиана, докато наблюдаваше съпруга си да присвива очи срещу Кейтлин. — Той е един стар развратник.

— Той е почти сляп! — с насмешка отбеляза Александър.

— И затова никоя прислужница не е в безопасност, независимо дали е млада или стара, хубава или грозна.

Изведнъж лицето на херцога стана по-похотливо и вече не предизвикваше чак толкова съжаление.

Александър го видя как се навежда напред и…

— По дяволите, той се взира в деколтето й!

Джорджиана кимна.

— Гърдите го очароват.

— Но той почти не вижда!

— Затова се навежда толкова много — усмихна се лукаво тя. — Предупреждавала съм го много пъти, че ако не внимава, може да падне в нечие деколте.

Цялото веселие изчезна от лицето на Александър, когато пристъпи напред, но тя хвана ръката му.

— Какво смяташ да правиш? Той се държи така с всяка жена. — Джорджиана погледна твърдо към Кейтлин. — Освен това, колкото и невъздържан да е Роксбърг, мисля, че нашата малка принцеса може да се справи и сама.

Всъщност Кейтлин току-що бе казала нещо, което бе накарало стария херцог да се изчерви и да изругае високо. А от начина, по който тя бе кръстосала ръце пред гърдите си личеше, че никак не й е забавно.

— Видя ли? — попита спокойно Джорджиана. — Бях сигурна, че момичето ще се справи със стария досадник. Предвид социалното й положение, бих казала, че й се е налагало да се справя и с по-лоши неща.

Александър се намръщи. Никога досега не се бе замислял, но Джорджиана беше права. Кейтлин нямаше защитата, на която се радваха младите дами, чиито бащи притежаваха титла и пари. Вероятно по тази причина се бе добрал толкова лесно до нея в Лондон. Мразеше мисълта, че някой по-безскрупулен мъж можеше да получи същата възможност.

Но според нея, и той беше достатъчно безскрупулен. Тази мисъл не му хареса и го накара да се намръщи още повече. Никога не се бе възползвал от някоя жена и беше дразнещо Кейтлин да си мисли, че е постъпил така с нея. Тя бе приела ухажването му с отворени обятия и бе окуражавала неприличното им държане.

Но може би бе по-невинна, отколкото си бе мислил Александър досега? А той, като по-възрастен и опитен, трябваше да поеме по-голямата част от отговорността за случилото се между тях.

Странна тежест притисна гърдите му. По дяволите, техният флирт не беше такъв, коментарите на Джорджиана замъгляваха спомените му.

Видя как Кейтлин се отдръпва от домакина им. Херцогът направи недоволна физиономия, когато тя се поклони и си тръгна, явно ядосана.

Преди Александър да успее да измисли извинение, за да остави Джорджиана, Дъвиштън вече беше заел мястото до Кейтлин.

Джорджиана се разсмя.

— От горещия тиган право в огъня. Не оставят бедното момиче на мира дори за миг. Според мен, това може да попречи на плана ти за отмъщение.

Определено бе така, както и самата Кейтлин бе отбелязала. Но те двамата сега играеха много по-приятна игра. Тази мисъл накара Александър да се усмихне отново.

Дъвиштън хвана младата дама под ръка и я отведе до големия портрет на Роксбърг, който висеше до камината.

Докато я наблюдаваше, МакЛийн отново бе поразен от нейната грациозност. Всяко нейно движение бе изпълнено с неосъзната чувственост. Не беше сигурен каква точно бе причината, но не можеше да откъсне очи от нея, както и всички останали мъже в стаята.

Джорджиана изви устни.

— Тя успява доста добре да привлече вниманието върху себе си, нали?

Александър се намръщи.

— Тя просто върви из стаята.

— Съгласен ли си да се присъединим към Треймънт и съпругата му? Те наскоро се върнаха от търг на антики, където са купили египетски саркофаг.

— Разбира се.

Семейство Треймънт стояха само на няколко крачки от Дъвиштън и Кейтлин. Може би Александър щеше да успее да чуе за какво говореха и да се убеди, че тя не търси помощ от младия лорд.

Джорджиана го хвана под ръка и двамата се насочиха към камината, където маркизът и съпругата му бяха седнали и разговаряха пред танцуващите пламъци. МакЛийн бе изненадан от широките познания за антиките, които имаха, и преди да са изтекли и пет минути забеляза, че Кейтлин и Дъвиштън вече не са наблизо.

Започна да се оглежда из стаята. До фортепианото Фоклънд и граф Кейтнес спореха за способностите на някакъв ловец, а лейди Елизабет и мис Огилви ги гледаха и се смееха на преувеличените истории, които господата безсрамно разказваха. Дъвиштън си наливаше питие на бюфета, а от вида му личеше, че се чувства измамен. Херцогът явно вече се беше оттеглил. Той рядко оставяше повече от час, след като изпиеше портвайна си.

Някакво движение привлече погледа на Александър и той най-после откри Кейтлин, почти скрита между двете големи палми до двойната врата. По жестовете й личеше, че разговаря с някого.

Колко странно. Александър се премести още малко встрани и видя, че от другата страна на растенията се подава колосана черна пола. Направи още една стъпка и видя червеникави къдрици около луничаво лице и разпозна камериерката на Кейтлин.

Жената шепнеше развълнувано през растенията, а Кейтлин я слушаше внимателно и кимаше. След малко прислужницата изчезна. Кейтлин се огледа наоколо и той едва успя да се обърне към херцогинята навреме. Доволна, че никой не я е забелязал, мис Хърст се измъкна от стаята.

Александър се извини пред останалите и не обърна внимание на това, че Джорджиана се намръщи. Можеше да заложи най-хубавите си ботуши за езда, че каквото и да бе накарало Кейтлин да напусне стаята, то бе свързано с нейната задача.

Беше стигнал почти до вратата, когато лейди Елизабет се появи пред него.

— МакЛийн, вие сте точно човекът, който може да реши облога между мен и Фоклънд. Посещавали сте изложбите в Британския музей, нали?

— Бях в борда на директорите в продължение на две години, но…

— Чудесно! Обяснявах на лорд Фоклънд, че съм чела много статии за антиките, донесени от Египет…

— Както и аз! — прекъсна я рязко Фоклънд.

— Но явно не сте чел правилните статии — отвърна лейди Елизабет с цялата увереност, която можеше да има дъщерята на един херцог. — МакЛийн, обяснете на Фоклънд, че Египетската колекция…

— Бих искал да остана и да ви помогна, но се страхувам, че трябва…

— Хайде, МакЛийн — извика Фоклънд, — ще отнеме само минута. Не мога да повярвам, че лейди Елизабет се доверява на подобни глупости!

Но преди Александър да успее да се измъкне от шумния спор минаха цели пет минути, и когато най-после стигна до коридора, Кейтлин не се виждаше никъде. Той погледна към стълбището, като се чудеше дали се е прибрала в стаята си. За съжаление, наоколо не се виждаше нито един лакей, когото да попита, така че неохотно се върна при останалите. По един или друг начин, щеше да разбере какво е намислила тя. Въобще не се съмняваше в това.