Карън Хоукинс
Шотландско предизвикателство (6)

Глава 5

Когато имате проблем, момичета, не се преструвайте, че той не съществува, защото ако му обърнете гръб, той може да ви настигне и да ви захапе по дупето.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ

След час Кейтлин яздеше, вкопчена с две ръце в коня, и се чудеше как бе изпаднала в това ужасно положение.

Всъщност, знаеше точно как се бе случило и причината бе в онези шест фута и три инча мъжественост и самодоволство. Той яздеше черен като нощта кон, на няколко стъпки след нея, и избухваше в смях всеки път, щом нейната кобила — своенравно и непреклонно същество като самата Кейтлин, заподскачаше, подплашена от някоя въображаема опасност.

Бе успяла да се задържи на седлото досега, единствено благодарение на волята си. Стиснала силно юздите, Кейтлин гледаше със завист Сали и нейната малка охранена кобилка, която пристъпваше кротко. Така младата жена можеше да си поговори с лорд Кейтнес, винаги когато пожелаеше, докато Кейтлин едва успяваше да се усмихне напрегнато на лорд Фоклънд, който бе неизменно до нея, откакто бяха напуснали фоайето. Тя не смееше да издаде и звук, защото цялото й внимание бе съсредоточено в това да удържа кобилата да не заподскача всеки път, когато потрепнеше някое листо.

— Мисля, че това е заек — възкликна Фоклънд и посочи с камшика си някъде далеч в полето.

Кобилата, която Кейтлин вече бе започнала да нарича Сатана, се подплаши от рязкото движение. Тя инстинктивно стисна колене, приведе се напред и дръпна юздите.

Действията й бяха аматьорски, но имаха ефект. Животното може и да се съпротивляваше със зъби и копита, но поне вниманието му бе отклонено от камшика на мъжа.

По дяволите, защо като Сали не казах на коняря, че се нуждая от кротък кон? — запита се тя за пореден път, но знаеше отговора — не искаше да се предаде пред предизвикателството в очите на МакЛийн. Той стоеше на крачка от коняря и я наблюдаваше, сякаш очакваше да поиска спокойно животно, а това, разбира се, бе последното нещо, което би направила. Гордостта ми ще ме погуби някой ден. Може би дори още днес.

Тя хвърли изпълнен с негодувание поглед към МакЛийн. А той, както винаги сякаш не забелязваше присъствието й, се наведе към лейди Кинлос, за да чуе какво му казва. Лицето му бе в профил и Кейтлин се загледа с възхита в твърдите очертания на челюстта му, чувствената извивка на устните и черната коса, падаща върху тъмното му чело. Кожата му бе доста по-мургава от тази на светските господа. В сравнение с бледия, изтънчен Дъвиштън, МакЛийн изглеждаше нецивилизован, дори малко див, сякаш шотландските му предци бяха родени по бойните полета и ковачниците, а не в замъци.

Но в линията на брадичката и правилно оформения нос ясно личаха благородните черти. Той не беше обикновен човек, а силен мъж от древен род. Мъж, който се чувстваше като у дома си както на дългата, полирана махагонова маса на вечеря в най-голямата и красива къща, която Кейтлин бе виждала някога, така и сега, върху седлото на едва обяздения черен жребец. Приличаше й на планински разбойник.

Дори, докато се справяше с импулсивния кон, пред който нейната кобила изглеждаше просто капризна, той запазваше присъщата си грация и елегантност, както никой друг мъж.

Кейтлин погледна крадешком виконт Фоклънд, който бърбореше за множеството коне, от които бил падал. Облеклото му бе много модерно — първокачествена риза, палто с висока яка, маншети с набор и полирани до блясък ботуши, които сякаш крещяха отчаяно за одобрение. Тя реши, че това е жалко и отново се обърна към МакЛийн, който точно в този момент я погледана и зелените му очи изгориха нейните.

В мига, в който погледите им се срещнаха, Кейтлин усети как я обхваща силен копнеж, тялото й запламтя от главата до петите. Неговото лице отразяваше същата реакция — жажда и чиста, гореща похот.

Кейтлин никога не бе пожелавала нещо толкова силно. Той беше толкова близо и все пак неимоверно далеч от нея. Времето им заедно бе отминало и бяха останали само неговият гняв и нейният дълбок копнеж.

Тя с усилие извърна поглед, въпреки че усещаше присъствието му до болка. Когато бе в състояние да говори, заяви:

— Гладна съм.

Фоклънд премигна, но бързо се съвзе.

— Аз също. Вече минаха… — той погледна джобния си часовник — два часа, откакто закусихме.

— Искам чай — каза Кейтлин. Едва ли би помогнало дори и да погълне количество чаени бисквити равно на теглото й.

— И аз бих изпила един чай — съгласи се Сали и погледна Кейтнес. — А вие…

— Гърлото ми е невероятно пресъхнало — отвърна той твърдо.

Кейтлин бе пронизана от завист, когато Сали се усмихна на младия граф. Чувстваше се неспокойна и искаше ездата да приключи, затова се обърна към лейди Кинлос.

— Вече близо ли сме до Снейд?

Дамата не изглеждаше очарована, че прекъсват задушевния й разговор с МакЛийн.

— Остават около пет мили.

Господи, ще умра от глад, докато пристигнем.

— Да считам ли, че няма по-кратък път?

Лейди Кинлос присви устни, но очите й преминаха по осеяното с камъни поле от дясната им страна.

— Предполагам, че можете да се мине и през полето…

— Чудесно. — Кейтлин започна да обръща коня.

— Чакай, глупачке — извика рязко МакЛийн, а зелените му очи преценяващо обхождаха полето. — Тази земя е пълна с камъни, неравности и заешки дупки, а доколкото мога да видя оттук има и поне две огради.

Кейтлин стисна още по-силно юздите. Камъните не я притесняваха, нито заешките дупки, беше сигурна, че може да ги избегне. Но оградите?

Лорд Фоклънд се обърна нетърпеливо към нея.

— Ако желаете да поемете по краткия път, аз ще дойда с вас!

Александър наблюдаваше как Кейтлин оглежда полето, въпреки че едва удържаше кобилата си.

Със сигурност не възнамеряваше да…

Тя се усмихна ослепително на Фоклънд и той застина със зяпнала уста и почервеняло от удоволствие лице.

— Ако нямате нищо против, смятам да поема по краткия път. Разстоянието не е толкова голямо и…

— Не. — Александър дръпна юздите и конят му се изправи. — Няма да го направиш.

Очите на Кейтлин заблестяха, а устните й се присвиха.

— Защо не?

— Да яздиш през такъв неравен терен и да се опитваш да прескачаш огради с кон, който едва удържаш, е невероятно глупаво! Ще паднеш и ще си счупиш врата.

Фоклънд се намръщи.

— Ако мис Хърст желае да язди през полето, не трябва да я спирате.

МакЛийн я изгледа мрачно.

— Прескачала ли си ограда някога през живота си?

Тя вирна брадичка и Александър осъзна, че бе успял напълно да я предизвика.

— Разбира се.

Той присви вежди. Глупачка! Да лъже точно за такова нещо…

— Виждате ли? Тя знае какво прави. — Фоклънд я погледна нетърпеливо. — Ако желаете да прескочите оградите, аз ще ви последвам. Ще ви покажа моята техника, която е на достатъчна висота, ако мога така да се изразя.

Александър избухна в кратък смях.

— За да научиш мис Хърст на някаква техника, първо самият ти трябва да си усвоил такава.

Фоклънд се стегна.

— Мис Хърст, лично гарантирам за вашата безопасност!

— Не ставай глупак. Ако тя падне, няма дори едно проклето нещо, което да можеш да сториш — рязко заяви Александър.

Лейди Кинлос захихика.

— Фоклънд може да положи тялото си пред мис Хърст, за да омекоти удара. — След това го погледна лукаво. — Всъщност, сигурно той точно на това се надява.

Лицето на виконта стана още по-ярко червено.

— Вие подценявате способностите на мис Хърст — обърна се той към Кейтлин и й се усмихна, а изражението му се смекчи. — Но аз ги оценявам.

Лейди Кинлос се усмихна самодоволно.

— Мис Хърст, аз вярвам в уменията ви на ездач. Духът ви е това, което ме учудва.

Александър видя точния момент, в който Кейтлин престана да мисли разумно. Тя се стегна, очите й заблестяха, ръцете й дръпнаха юздите и конят й запристъпва нервно.

Мили Боже, тази жена бе опасна за самата себе си. Достатъчно беше да й кажеш една дума накриво и в следващия миг бе решена да тръгне, накъдето й видят очите независимо какво може да й струва това.

Тя вирна брадичка и заяви хладно.

— Лейди Кинлос, оценявам загрижеността ви, но съм уверена, че мога да прескоча тези огради. Не изглеждат толкова високи от тук.

— Наистина ли? — попита лейди Кинлос, а върху слабото й лице се изписа явно недоверие.

Александър беше готов да удуши тази жена.

Кейтлин бързо насочи кобилата си към полето. При вида на широкото открито пространство животното бе готово да се впусне в галоп.

Преди Александър да успее да сграбчи юздите на коня й нея вече я нямаше.

Лорд Фоклънд премигна.

— Божичко! Аз си мислех, че тя…

Александър препусна след Кейтлин, която се бе привела над кобилата и стискаше юздите и гривата й сякаш животът й зависеше от тях. А ужасните остри камъни, с които бе осеяна земята, показваха, че е точно така.

Мили Боже, тя ще се самоубие, ако продължи!

Със стиснати зъби Александър се приведе към гърба на коня и го пришпори, за да се изравни с тях.

С обезумели очи, кобилата смени посоката и свърна от обширното поле към гората. Александър дръпна юздите, защото дърветата бяха прекалено нагъсто и не му позволяваха да се движи до нея.

— Дръж се, дяволите да те вземат! — ругаеше през стиснатите си зъби той.

Точно пред него Кейтлин отчаяно се бе вкопчила в кобилата, шапката й отдавна бе изчезнала, а русите й къдрици се бяха изплъзнали от фибите. Александър не изпускаше от поглед светлозлатистите коси.

— Само се дръж — извика той дрезгаво, без да е сигурен дали тя чува думите му.

Дърветата се разредиха и сякаш от никъде се появи ниска каменна стена, покрита с мъх и сухи клони. От другата страна течеше малък поток, а звуците от него изпълваха миговете тишина между тропота на копитата и отчаяното забързано дишане на Александър. Ако кобилата прескочеше стената, Кейтлин щеше да падне. И приземяването й със сигурност нямаше да е меко, след като се озовеше хвърлена сред изпочупените клони и студените гладки камъни.

Той се приведе и пришпори коня си.

Моля те, призоваваше тихо съдбата. Моля те.

Конят му полека ги настигна. Само на няколко крачки покрай стената Александър протегна ръка и хвана юздите на избягалата кобила. Успя да я спре в последния миг и тя изцвили силно. Последваха няколко инфарктни секунди, през които Александър не беше сигурен дали кобилата ще се задържи на крака, след като се подхлъзна силно и главата й се сниши опасно, но тя се изправи и препусна до неговия кон.

Кейтлин се бе вкопчила в гривата й, а тялото й бе прилепнало към извития гръб на кобилата.

В мига, в който Александър забеляза, че тя е добре, в него избухна силен гняв. Малката глупачка можеше да се пребие! Какво, по дяволите, правеше върху такъв кон? Дори без да я пита, знаеше отговора — защото й се беше подиграл. Беше я притиснал, а тя бе жена, която не понасяше да бъде притискана и ето какъв беше резултатът.

По дяволите, няма да се чувствам виновен заради неправилната й преценка!

Александър обърна конете надолу по малкия хълм. Кобилата се дърпаше и изпъваше юздите, подскачаше уплашено, но той я държеше здраво. Най-накрая стигнаха до тясна пролука между дърветата, той спря и обърна коня си с лице към Кейтлин и нейната кобила.

Тя се бе изправила на седлото, но все още беше бледа. Следобедната светлина, която проникваше между дърветата, беше сива и неясна, благодарение на неговото настроение, но проблясваше смътно в златистите й коси. Големите й очи бяха по-тъмни от обикновено. Мъгла и влага обвиха гората, когато първите дъждовни капки се процедиха между малкото останали листа и паднаха върху тях. Водните капчици в косата на Кейтлин изглеждаха като диаманти, уловени в златиста мрежа и гърлото му се стегна неочаквано. Представи си как крехкото й тяло лежи пречупено на крачка от каменната стена…

Тя бавно разтвори стиснатите си пръсти, пусна гривата на кобилата и каза с треперещ глас.

— Благодаря ти, за… — Затвори очи и въздъхна, преди да добави: — Вече можеш да пуснеш коня ми.

— Ако го направя, ще заподскача отново.

— Няма да го позволя.

— По дяволите, трябва ли да противоречиш на всяка моя дума? — Беше бесен на себе си и на нея, но нямаше да й позволи да го види. — Кобилата ти се беше насочила право към тази стена! Знаеш ли какъв късмет извади, че бях тук, за да я спра?

Тя повдигна брадичка, очите й заблестяха, а бузите й отново придобиха цвят.

— А може би щях да успея да я прескоча.

— И щеше да си счупиш проклетия врат!

Той крещеше, но не го беше грижа. Вятърът фучеше в короните на дърветата, извиваше клоните и над главите им се изсипаха едри капки дъжд.

Това беше. Александър слезе от коня, завърза юздите му и тези на червеникавокафявата кобила на Кейтлин на един нисък клон, след това я дръпна, плъзна ръката си около талията й и рязко я пусна да стъпи на краката си.

— Ох! Не исках да слизам от седлото!

— Съжалявам, но поне така ако заподскача, никой няма да е в опасност.

Тя сви ръцете си в юмруци и вирна високо брадичка.

— Виж МакЛийн, аз…

Той я вдигна на ръце и я целуна. Безсмислените думи и жестове вече му бяха омръзнали. Искаше да й покаже какво чувства, да я накара да усети гнева му. Но в мига, в който устните му докоснаха нейните, нещо се промени. Гневът го напусна, пометен от страст — толкова гореща, че Александър се уплаши, че може да изпепели и двамата.

Тя не се противеше в прегръдката му. В момента, в който устните им се срещнаха, обви ръце около врата му и се притисна в него. Беше толкова лека и когато я бе вдигнал на ръце и краката й се бяха отделили от земята, тя вече бе изцяло негова.

Целуваха се продължително и страстно и прегръдката им се превърна в молба за нещо повече. Меките й устни бяха упойващи и когато езикът й погали устата му, той простена дрезгаво и страстта му се разпали още повече. Колкото по-гореща ставаше целувката, толкова по-силно вътрешният му глас крещеше, че трябва да я пусне. Това бе погубило Чарлз. Сигурно така бе започнало всичко. Тези мисли охладиха страстта му, но въпреки това бе необходима цялата му воля, за да я пусне и да се отдръпне.

Тя не свали ръце от врата му, въпреки че отпусна прегръдката. Взираше се в него с широко отворени очи, устните й бяха подути и разтворени, а изражението — замаяно. Той знаеше точно как се чувства.

Какво имаше в тази жена, че успяваше да нажежи страстта му до такава степен? Не можеше да е красотата й, бе имал много красиви жени и преди, макар никоя от тях да не бе така поразителна. Имаше нещо повече. Сякаш между тях пламваше невидим огън, дори при най-лекото докосване.

Изведнъж осъзнала, че той я е пуснал, Кейтлин бързо се отдръпна и обви ръце около тялото си като изоставено дете.

Първоначалният порив на Александър бе да я прегъне отново, но успя да се пребори с него. Това ли бе изпитал Чарлз, когато бе срещнал вещицата, станала негова съпруга? И той ли бе завладян от такова привличане?

През листата на дърветата започнаха да падат още по-едри дъждовни капки, водата охлади емоциите му и му възвърна способността да разсъждава нормално. Точно така се бе чувствал Чарлз и затова той нямаше да позволи да му се случи същото. Стисна зъби и каза:

— Това не трябваше да се случва!

— Не — отвърна тя, но гласът й потрепваше, сякаш не бе напълно сигурна.

— Ти ме разгневи и аз… — той присви рамене — аз реагирах.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Ти… ти беше прав. Не точно за целувката… беше прав за коня. Трябваше да кажа на коняря, че нямам достатъчно опит за такъв кон.

Дъждът, който се стичаше между клоните и сухите листа на дърветата, изпълваше настъпилата тишина. Александър не знаеше какво да каже. За първи път в живота си бе останал напълно безмълвен.

— Не разсъждавах и оставих емоциите да замъглят преценката ми. Не трябваше да позволявам това да се случва.

Той долови искреността в гласа й и осъзна, че това е достатъчно, освен това знаеше, че част от вината за случилото се е негова. Но все пак очакваше повече от нея, както и тя от него.

— Смяташ, че можеш да задоволиш всяка своя проклета прищявка, после да се извиниш и всичко ще приключи?

Бузите й порозовяха и тя отметна от лицето си един влажен кичур.

— Не, но е начало. Ти не се ли извиняваш, когато направиш нещо нередно?

Искаше му се тя да не изглежда толкова прелестно разрошена, сякаш току-що бе правила любов, което почти се бе случило. Дори сега мъжествеността му пулсираше от спомена за тялото й в прегръдките му, за прелъстителните й гърди, притиснати в неговите и сладката й уста, готова да приеме целувките му…

Александър едва се сдържа да не изстене, когато тялото му бе прободено от горещ копнеж и това разпали още повече гнева му.

— Когато реша да направя нещо, го обмислям предварително. Така никога не се налага да се извинявам за действията си.

— О! Ти си непоносим! А аз си мислех, че съм прекалено горделива! Предупреждавам те, МакЛийн, с подобни изявления може да предизвикаш съдбата да ти даде урока, който заслужаваш.

Той се усмихна, въпреки че сви рамене.

— Аз казвам само истината, Хърст. Ако не спреш да действаш, преди да мислиш, може скоро да нямаш възможност, дори да се разкайваш. Не си яздила откакто напусна Лондон, нали?

— Яздила съм резервния кон на скуайъра.

— О? А той беше ли буен? Толкова буен колкото Милк?

— Милк?

— Това е името на кобилата ти, което щеше да знаеш, ако беше слушала коняря.

Тя се загледа към мястото, където кобилата пасеше трева.

— Конят на скуайъра може би не е толкова буен като Милк. — Александър повдигна вежда. — О, добре де! — каза тя и го изгледа. — Той се движи като охлюв и въобще не препуска, стига само до бавен галоп. Ето, доволен ли си вече?

— Да, ако казваш истината.

Тя се стегна.

— Аз не съм лъжкиня, МакЛийн.

— Не си, просто си способна да кажеш и направиш всичко, само за да постигнеш това, което си си наумила.

Бузите й порозовяха още повече.

— Въобще не съм такава.

— Не съм те виждал да правиш нищо, което не е свързано с личните ти интереси. Така можеш да пострадаш.

Тя се намръщи.

— Знам, и конят можеше да пострада, затова никога повече няма да правя подобни глупости. Ще престанеш ли да ме поучаваш? Звучиш точно като баща ми!

Александър премигна.

— Като баща ти? Викария?

Тя кимна, а очите й заблестяха весело.

— Звучиш точно като него. „Кейтлин, не се навеждай през прозореца, защото ще паднеш!“ — изимитира тя. — „Кейтлин, не тичай из къщата, защото ще се спънеш в нещо“. Баща ми е много добър, но е малко старомоден.

Старомоден! Александър не знаеше какво да каже. Никой досега не го бе сравнявал с баща си или със стар викарий. Хората казваха за него, че е опасен!

— А ти си дяволски дръзка!

Тя отметна косата от лицето си.

— Точно това щеше да каже и баща ми, като изключим „дяволски“. Той не изрича подобни думи.

— Същото щеше да ти каже всеки човек със здрав разум, със или без думата дяволски — заяви остро Александър.

Вятърът се усили и зашумоля из дърветата, а към земята полетяха мокри листа.

Кейтлин махна едно голямо листо от рамото си.

— МакЛийн, ти всъщност не си ми ядосан, защото си избрах кон, с който не мога да се справя, а заради това, което се случи в Лондон преди три месеца.

Той се скова.

— Ядосва ме поведението ти и фактът, че изложи на риск себе си и коня.

Тя го погледна мрачно.

— Не съм искала да излагам на риск никого, нито сега, нито преди три месеца. МакЛийн аз…

— Сега няма да обсъждаме това. Ако не си забелязала, започва да вали. Тези капчици са едва началото.

Тя погледна към небето между клоните на дърветата.

— Ти предизвика тази буря.

Той не отговори, но я погледна в очите спокойно, като очакваше да открие в тях обичайните проблясъци на страх или завист, но всичко, което видя бе мълчалива увереност.

Смела е. Признавам й го.

— Бурята няма да е голяма, но ще се измокрим.

— Малко вода няма да ме изплаши — отвърна тя остроумно. — МакЛийн, каквито и грешки да допуснах в Лондон, те са минало. Това беше преди три месеца!

Той присви очи.

— Да, но Хю и сестра ти плащат за тях сега.

Тя въздъхна.

— Те са влюбени. Моите необмислени постъпки може да ги поставиха в злощастна ситуация и да бяха принудени да се оженят, но сега са щастливи и само това има значение.

Александър се намръщи.

— Не, не само това е от значение. Ти ми постави клопка, за да ме принудиш да се оженя за теб.

Тя присви устни.

— МакЛийн, аз никога не съм искала да се омъжа за теб. Само щях да се скрия в каретата, когато напускаш града и да се покажа, като стане твърде късно, за да се върнем.

— И това щеше да ме принуди да ти предложа.

Тя сви рамене.

— Да, но аз нямаше да приема.

Дъждовните капки станаха още по-едри, но Александър бе твърде смаян, за да го забележи.

— Ти… ти щеше да ми откажеш?

Тя кимна.

— Защо, по дяволите, искаше да ти предложа, след като не си имала намерение да приемаш?

— Защото ти заяви, че никога няма да го направиш — изрече тя с известна доза несигурност. — Спомняш си, че го каза, нали?

О, Боже! Не знаеше. Беше я целувал до полуда и тези целувки го караха да обезумява. Но щеше да си спомня, ако бе направил толкова арогантно изявление.

Тя отметна кичурите, които отново бяха паднали върху лицето й, и една дъждовна капка върху бузата й проблесна.

— Възнамерявах да ти откажа и да се насладя на всеки миг. Смятах, че и ти ще го приемеш за забавно, след като разбереш, че нямам сериозно намерение да те принуждавам да се ожениш за мен. — Тя прехапа устни. — Предполагам, че е било малко наивно.

Тя казваше истината, можеше да го види толкова ясно, сякаш бе написано на челото й. А и планът й почти бе успял. Той стисна зъби напрегнато, щом усети топлината на проклятието да обхваща вените му, горещата вълна бе вълнуваща и плашеща, защото знаеше какво може да причини. Като млад обичаше това усещане и копнееше за него. Но когато стана по-възрастен и видя какви разрушения може да причини проклятието, се научи да се бори с него. Само едно усещане можеше да се сравни с този прилив на сила — докосването до горещи женски устни. А в живота му досега никоя жена не бе успявала до го развълнува повече от Кейтлин.

Вятърът развя полата й и разпиля златистата коса по лицето й. Проклятие, какво имаше в тази жена? Бе достатъчно да я погледа, дори в покритата с окапали листа гора, с мокра, виеща се около лицето коса, облечена в благоприличен тъмнокафяв костюм за езда, за да кипне кръвта му.

Тя обърна поглед към дъждовното небе, което надничаше през клоните на дърветата, светлината очерта нежните й плътни устни и Александър разбра какво изкушение е почувствал Чарлз, когато е бил изправен пред своята гибел, привлечен от най-чувствената и неподходяща жена. Скърцайки със зъби той се обърна и закрачи към конете. Тази жена бе навредила на брат му и въпреки това я желаеше като някой обсебен хлапак.

Отвратен от себе си, хвана юздите на конете и ги поведе.

— Тръгваме.

— Но аз…

Той я вдигна и я метна на седлото, стиснал здраво юздите. Тя го изгледа яростно, след това подпря коляното си на лъка на седлото и оправи полите си, за да не висят от едната страна на коня. Движенията й бяха лишени от присъщата й плавност и грация, и той изпита мрачно задоволство, когато забеляза, че тя е разстроена също като него.

Александър скочи върху коня и го обърна в посоката, от която бяха влезли в гората, пришпори го в бърз тръс и дръпна нейната кобила да го последва.

Кейтлин бе оставена буквално да виси върху коня. Той бе тръгнал, преди да успее да сложи крака си в стремето и нямаше опора, която да я задържа на мястото й. В резултат на това подскачаше върху твърдото кожено седло.

— М-М-МакЛийн, с-с-спри. — Зъбите й буквално тракаха.

Но той продължи, не беше забелязал или не се интересуваше, че тя едва се задържа на седлото. Дивите подскоци й причиняваха болка и бяха причина завесата от коса да се спусне пред лицето й. Тя не смееше да се пусне от седлото, за да отметне упоритите кичури, които гъделичкаха носа й и й пречеха да вижда. В отчаянието си обаче пусна едната си ръка от лъка, но в този момент другата се изплъзна и тя усети как пада настрани, тогава две силни ръце я хванаха и тя беше спасена.

Александър бе потънал в мрачните си мисли, когато по-скоро усети, отколкото видя, че Кейтлин пада. Инстинктивно спря коня, наведе се и след като я хвана с едната си ръка я издърпа в скута си.

Полата на костюма й за езда се развяваше лудо, докато тя се опитваше да седне нормално. С проклятие на уста Александър обви талията й с ръка и я повдигна, за да я намести в скута си, при това дупето й се притисна в слабините му. Тялото му реагира незабавно, той изруга отново и дъждът се усили още повече.

Тя се сгуши в него и зарови лице в рамото му, а топлият й дъх пареше шията му. Тялото му се напрегна до болка и грохотът от гръмотевица в небето му напомни, че дъждът не е единственото, което ги заплашва.

Протегна се бързо назад и завърза юздите на кобила на Кейтлин за седлото си, след това насочи конете през малката горичка.

С всяка стъпка на коня, топлото дупе на Кейтлин се поклащаше в скута му. Ароматът на рози от мократа й коса, примесен със свежия мирис на дъжд, гъделичкаше носа му и Александър откри, че се бори с абсурдното желание да я обърне към себе си и да я притисне, така че да усети пищните й гърди върху своите. Горещо, първично желание забушува в тялото му и ръцете му се стегнаха около нея.

Тя потрепери леко и той веднага отпусна ръцете си. Опитваше се да накара и тялото си да последва същия пример. Но дори студеният, проливен дъжд не успяваше да намали възбудата му.

Тя толкова съблазнително изпълваше обятията му, че да я държи така, се превръщаше в истинска агония. Когато достигнаха края на гората, дъждът вече бе намалял и само росеше. Александър спря едрия си жребец и пусна Кейтлин да се плъзне на земята, а когато пищните й гърди се притиснаха към бедрото му, гърлото му се сви.

— Трябва да се върнеш на кобилата си. — Той скочи от коня и отвърза нейните юзди от седлото си. — Пътят е тесен и хлъзгав и ще бъде по-безопасно, ако разделим конете.

Тя събра дългия шлейф на костюма си за езда и премигна през дъжда към Александър, мокрите й мигли обграждаха големите й кафяви очи.

— Надявам се да стигнем скоро до странноприемницата. Студено ми е.

— Не отиваме в странноприемницата.

— Но… останалите тръгнаха към нея и…

— Ние сме по-близо до къщата, а аз не искам да се разболеем.

Той я сграбчи за талията и я качи на кобилата. Тя опря коляното си на лъка на седлото, вкара ботата си в стремето и изчака той да види, че кракът й е закрепен плътно в металната скоба.

Александър се качи на седлото и стисна юздите на кобилата, като внимаваше конят му да не се движи твърде бързо, защото дъждът бе превърнал всеки покрит с листа камък в потенциална опасност. През следващите двадесет минути те мълчаливо подбираха пътя си през гората, докато пред тях не се показаха очертанията на къщата. Когато стигнаха до алеята, лакеите се спуснаха да им помогнат. Икономът Хей бе изнесъл големия чадър, който разтвори над мократа глава на Кейтлин.

Преди да влезе в къщата, тя спря и усука косата си, за да изцеди водата от нея и последва Хей през вратата. Александър тръгна след тях като се опитваше да не гледа Кейтлин, но не успя. Строго отметнати назад, косите й подчертаваха нежния овал на лицето й, пищните й чувствени устни и розово-бялата й нежна кожа. Прогизналият й кадифен костюм за езда бе прилепнал по тялото й и не оставяше място на въображението. Мокрото кадифе обгръщаше нежно деликатната линия на раменете й, извивката на гърдите й и плоския й корем. Никоя жена не бе изглеждала толкова добре мокра.

Тя потрепери, кръстоса ръце и скри гледката към гърдите си, което бе добре, защото Александър беше сигурен, че освен него, всички лакеи в къщата бяха видели острите връхчета на гърдите й през мократа тъкан.

— Мис, вие сте премръзнала — отбеляза мистър Хей. — Трябва да бъдете преоблечена в сухи дрехи незабавно.

Или съблечена и сложена в някое голямо, топло легло — за предпочитане моето.

Мистър Хей даде разпорежданията си на лакеите и един от тях скоро доведе червенокоса прислужница, която носеше вълнено одеяло. Тя не спираше да бъбри, докато увиваше Кейтлин и я отвеждаше, а след нея по стълбите оставаха мокри следи.

— Мили Боже!

Александър се обърна и видя Дъвиштън, който идваше от салона и се взираше възхитено нагоре по стълбището в отдалечаващата се фигура на Кейтлин.

Раздразнение обхвана Александър. Той съблече мокрото си палто и го подаде на чакащия лакей.

— Ще се нуждая от гореща вана в стаята си.

Мистър Хей се поклони.

— Разбира се, милорд.

Дъвиштън се обърна към Александър.

— Косите й са разпуснати. Забелязахте ли колко великолепни…

— Да.

Александър мина покрай по-младия лорд и заизкачва стълбите, като ги вземаше по две наведнъж, а ботушите му джвакаха неприятно на всяка крачка.

Последва шум от стъпки и Дъвиштън го настигна на стълбището.

— Лорд МакЛийн, как мина ездата? Ако мога да попитам.

Александър спря пред спалнята си.

— Както можеш да видиш, беше мокра.

— А къде е останалата част от групата?

— Конят на мис Хърст се оказа доста буен и трябваше да й помогна.

Очите на Дъвиштън проблеснаха иронично.

— И се наложи да се правите на бавачка, а МакЛийн. Това не ви е присъщо.

— Не ми харесва да гледам как се наранява хубав кон заради неумелия си ездач — остро отвърна Александър, с желанието глупакът да се махне. Студена вода се стичаше на вадички по врата му и това беше адски досадно.

— Никога не съм виждал жена, измокрена от дъжд, да изглежда толкова добре като мис Хърст. — Дъвиштън погледна жадно към дъното на коридора, където се намираха дамските спални. — Радвам се, че не се интересувате от дамата, защото имам намерение да я ухажвам.

Александър избърса водата от лицето си.

— Смятах, че се интересуваш от херцогинята.

— Да, но този следобед се оказа, че тя е на разположение и… — Той сви рамене. — Очарованието изчезна. А аз обичам доброто предизвикателство. Мисля, че мис Хърст може да ми го предложи.

— О, тя наистина е предизвикателство. Ако получавах по пени всеки път, когато ми е идвало да удуша тази жена…

Както сега, заради мъчителния разговор, който му се налагаше да проведе с Дъвиштън. Допреди няколко дни бе смятал, че той е приятелски настроен, интелигентен мъж, но сега слабостите му ставаха очевидни.

Дъвиштън повдигна едната си вежда.

— Наистина, трябва да признаете, че се интересувате от мис Хърст.

— Ако призная, ще спреш ли да я преследваш? — попита Александър без заобикалки.

Очите на Дъвиштън потъмняха и устните му се извиха в спокойна усмивка.

— Не.

Александър сви рамене.

— Тогава, защо трябва да си правя труда?

— Просто искам да уточня правилата на играта — махна с ръка той. — Но вие ще направите, каквото искате, както винаги. Аз също. — Той се поклони и се обърна, за да се оттегли.

— Дъвиштън?

Мъжът спря и погледна назад.

— Да?

— Не бих се увличал много в преследването на мис Хърст.

Дъвиштън застана нащрек.

— Мога да се съглася, че е красива…

— Изключително дори.

Александър кимна.

— Но няма никакви пари и едва ли ще притежава някога.

Дъвиштън се разсмя.

— Нямам намерение да се женя за момичето, не повече от вас, по време на малкия ви флирт в Лондон миналия сезон.

Александър стисна зъби.

— Виждам, че не си си губил времето този следобед.

— Да, Джорджиана ми обясни какво е причинила на семейството ви мис Хърст. Ще внимавам да не попадна в същия капан. — Дъвиштън се усмихна. — Трябва да призная, че я намирам за интригуваща. Тя е дъщеря на викарий, съвършено непорочна и досадно благоприлична. Но въпреки привидната й скромност, в начина, по който се движи, се усеща нещо диво и дръзко. — Очите на Дъвиштън проблеснаха жадно. — Виждате, че тя предлага това, което обикновено търся.

Александър пъхна ръка в джоба си, за да устои на изкушението да забие юмрук в устата на мъжа. Кейтлин беше импулсивна и естествено чувствена, а в ръцете на безскрупулен човек, тази комбинация можеше да бъде опасна.

Сякаш прочел мислите му, Дъвиштън добави:

— Който и да я улови, ще удовлетвори дори най-смелите си мечти и желания, когато тя реши да даде воля на този див пламък.

Александър присви вежди.

— Тя ще очаква сватба.

— Сватба, която може и да си струва. — Дъвиштън го погледна в очите. — Не мислите ли?

Напрежението в главата на Александър и раздразнението му нараснаха дотолкова, че проклятието да се раздвижи. Внезапен порив на вятъра заблъска покрива и разхлопа дървените плочи, с които бе покрит, а спокойният дъждец се превърна в яростен стихиен порой.

Усмивката на Дъвиштън избледня и той погледна твърдо Александър.

— Внимавайте, МакЛийн. Нали не искате да наводните новите камини на Джорджиана. Тя може и да си мисли, че къщата й е недосегаема за проклятието на МакЛийн, но греши.

— Нямаш и най-малка представа какво може да причини проклятието.

— Напротив. Видях какво се случи след смъртта на Калъм.

Тези думи смразиха сърцето на Александър. Калъм — най-малкият му брат, бебето на голямата му фамилия. Нелепо сбиване в кръчмата, започнало при подозрителни обстоятелства, им го бе отнело. В отчаянието и гнева си Александър и останалите от семейството бяха позволили на проклятието да се развилнее. Последствията бяха смъртоносни. Долината под замъка бе наводнена, светкавиците бяха опожарили плевни и къщи, град с големината на юмрук бе опустошил полята и посевите. Веднъж започнали стихиите, предизвикани от проклятието, не можеха да бъдат спрени. Или поне така си мислиха МакЛийн навремето.

— Добре — изръмжа Александър, — значи вече знаеш, че е по-добре да не ме предизвикваш.

— Като не споменавам за колко красива и вълнуваща намирам мис Хърст?

Плочите по покрива затракаха още по-силно и някъде в къщата се затръшна врата.

Очите на Дъвиштън не трепнаха.

— Значи предявявате претенции към нея. — Той разтвори ръце и на лицето му се появи слаба, подигравателна усмивка. — Ако смятате да направите дамата своя, аз ще отстъпя — той отпусна ръце. — Засега.

Александър се намръщи.

— Засега?

— Когато се отегчите, ще започна ухажването отново. Готов съм да чакам реда си. Както вече казах, тя си заслужава усилията. — Усмихна се и се обърна да си върви. — Само искам да ме уведомите, когато решите да се откажете. Ще чакам.

Александър влезе с горда стъпка в стаята си, а навън вятърът вилнееше и фучеше с гръм и трясък. Дъждът барабанеше силно и бързо по покрива.

Той затвори очи и стисна юмруци в опит да потисне гнева си малко по малко и да го отпрати. Дишането му бавно се успокои. Дъждът не намаля, бурята вече бе започнала и щеше да се излее върху хълмовете и планините, но поне лошото му настроение не я подхранваше повече.

С въздишка се отправи към запалената камина в другия край на стаята. Взирайки се в пламъците, той осъзна нещо — може да не желаеше Кейтлин за себе си, но проклет да е, ако я остави на Дъвиштън или който и да е друг мъж.